Баба Марийка разказва една показателна за състоянието на нравите ни клюка
Приятно гледане, приятни размисли!
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че е истинско безобразие това, че вие, пловдивчани, гледате безучастно и оставяте 84-годишната баба Марийка да продължава да спи шести месец на улицата, на голата земя! Това е страшен грях, за който ще си платите – ако не се вразумите час по-скоро! Помогнете, моля ви се, на тази стара жена, изпаднала в беда, направете нещичко да й съдействате да си намери подходяща квартира, направете това добро, моля ви се!
Малко смях за лека нощ: професор Вучков на козметик
.
Из „Самият човек“
.
Филмът на Би Би Си за пиянско-сексуалните оргии на Слънчев бряг
.
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Отвратителна комунистическа извратеност!
Кръстю каза: Поздрав! (смях)
Ангел Грънчаров: Отвратителна комунистическа извратеност! Наистина, тъпо и извратено до… смях със сълзи! Боже мили, нима може още български человечески същества да се вдъхновяват от такива извратени емоции – и да харесват песен като тая, за която ни подсеща Кръстю?!
Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Нови видеозаписи на часове по психология и етика
Как се отнасям към света и към себе си?
Дълг и съвест (2)
Найджъл Марш: Как да балансираме професионалния и личния си живот
Найджъл Марш: Как да балансираме професионалния и личния си живот
Балансът между работа и личен живот, казва Найджъл Марш, е много важен да се остави в ръцете на работодателя ви. В TEДxСидни, Марш излага идеалния ден балансиран между семейно време, лично време и производителност – и предлага оживено насърчение за да го постигнем.
Възможен ли е изобщо идеализъм у нас?
Наистина, защо пък да не опитаме да дадем по-точен отговор на въпроса „Възможен ли е изобщо идеализъм у нас?“? Срокът, в който лично вие можете да покажете, и то на дело, своя отговор на току-що сформулирания въпрос, не е безкраен; ще можете да се включите в това проучване до 17 февруари. Тогава и ще обобщим резултатите…
Две „анархистични“ нововъведения в училище
Основният и достатъчен за провала на настоящия проектозакон недостатък е неговата идейна назадничавост. Предвид това считаме, че всеки коментар, пожелание или друг принос за неговото „подобряване“, са хвърлени на вятъра време и усилия. Ние не желаем и не можем да си позволим да работим за построяването на нещо по най-добрия възможен начин, когато строежът му изобщо не е трябвало да почва… защото са сбъркани духът и основните му идеи.
Показателно е, че преди време някои от колегите от Новото образование влязоха в дискусия с мен когато аз заявих, че да се хранят надежди, че образователната бюрокрация има намерение да проведе една смислена реформа, правеща я самата нея излишна, е съвсем безнадеждна работа. Както забелязвате, след като тия хора, радетели за едно наистина ново образование в България, опитаха всичко да си сътрудничат с Министерството, сега, в крайна сметка са се убедили на дело, че това е, казано на обикновен език, „умряла работа“. Похвално е, че „Новото образование“ вече е започнало да работи за създаването на закон, базиран на убеждението, че е нужно радикално преосмисляне на началата, върху които е поставено съвременното българско образование.
В същата тази насока работя и аз, но не за да правя проект за закон, а за да влияя за практическата промяна не само на съзнанията на идейно-философско и стратегическо ниво, но и на търсенето, изобретяването и прилагането на конкретни новости, които могат да подобрят ситуацията в самия образователен процес. За една такава иновация искам да напиша днес.
Преди време споделих (във връзка с ученическите протести преди Нова година), че имам предложение да отпаднат т.н. „неизвинени отсъствия“, защото не те са начина да бъдат върнати и задържани учениците в класните кабинети; убеден съм, че начинът да бъдат задържани там не е административната принуда и заплахата от наказания, а е съвсем друг, същностен, т.е. е свързан с онова, което се прави в класната стая – и най-вече с това как то се прави. Необходими са коренни промени в самите подходи на основата на дълбоко преосмисляне на отношението учител-ученик. Длъжни сме да се откажем без жалост от ония остарели, архаични, банализирани и затова вече съвсем неработещи форми на отношение, които само пречат да се появи нещо ново, отговарящо на потребностите и интересите най-вече на учениците, но също така и на учителите.
Аз много съм писал в своята книга ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ за това какво именно трябва да се промени, та да потръгнат работите в една желана посока. Примерно, дълбоко съм убеден, че за да е така убит интереса на учениците към ученето – а то всъщност е основната им дейност – явно има нещо съвсем погрешно както в основанията, така и в начините на осъществяването й.
Един пример: учителят трябвало да пре-по-дава, а учениците пък трябвало да поемат тази „сдъвкана кашица“ от знания и прочие. Откъде-накъде? Та нали даването наготово предварително погасява интереса на учениците, понеже от тях се иска само пасивно да възприемат наготово даденото, а не да бъдат участници в сътворяването му. Там, където няма търсене, творчество, копнеж по истината и пр., там неминуемо се настаняват убийствената скука, апатията, отвращението от ученето. Ученикът е този, който учи, него не го учат – нима е толкова трудно да се осъзнае толкова прости неща?! Ученикът и учителят са просто партньори в правенето, в реализацията на една толкова фина духовна дейност: развитието не само на умствените, но и на всички останали душевни заложби на пълноценно живеещата личност. В училището трябва да се вдъхне живот и да се изгони онова, което пречи на живота. Учениците ще бъдат спечебени за каузата на собственото си личностно израстване само когато спрем повече да ги подценяваме и унижаваме. Оня, комуто наговото дават знания, сиреч, го смятат за неспособен сам да ги открие, сам да си проправи свой път до тях, е поставен в грозна ситуация на постоянна униженост. Като несъзнаван бунт срещу тази ситуация нашите ученици вече масово показват, че повече не желаят да участват в „процедурите“, формите и средствата на собственото си, при това всекидневно унизяване.
Но не и за това ми е думата днес; написаното по-горе е само един, тъй да се рече, преамбюл. Ето че вече мога да напиша разбирането си по оня въпрос, който ме гложди напоследък особено силно. (Прочети ДОКРАЯ >>>>>)