Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

Две „анархистични“ нововъведения в училище

Ситуацията в българското образование продължава да ме тревожи силно. Ето, тази сутрин чета Становище по проектозакона на МОМН, което е подготвено от приятелите от Новото образование. Там чета следното справедливо твърдение, което изцяло споделям:

Основният и достатъчен за провала на настоящия проектозакон недостатък е неговата идейна назадничавост. Предвид това считаме, че всеки коментар, пожелание или друг принос за неговото „подобряване“, са хвърлени на вятъра време и усилия. Ние не желаем и не можем да си позволим да работим за построяването на нещо по най-добрия възможен начин, когато строежът му изобщо не е трябвало да почва… защото са сбъркани духът и основните му идеи.

Показателно е, че преди време някои от колегите от Новото образование влязоха в дискусия с мен когато аз заявих, че да се хранят надежди, че образователната бюрокрация има намерение да проведе една смислена реформа, правеща я самата нея излишна, е съвсем безнадеждна работа. Както забелязвате, след като тия хора, радетели за едно наистина ново образование в България, опитаха всичко да си сътрудничат с Министерството, сега, в крайна сметка са се убедили на дело, че това е, казано на обикновен език, „умряла работа“. Похвално е, че „Новото образование“ вече е започнало да работи за създаването на закон, базиран на убеждението, че е нужно радикално преосмисляне на началата, върху които е поставено съвременното българско образование.

В същата тази насока работя и аз, но не за да правя проект за закон, а за да влияя за практическата промяна не само на съзнанията на идейно-философско и стратегическо ниво, но и на търсенето, изобретяването и прилагането на конкретни новости, които могат да подобрят ситуацията в самия образователен процес. За една такава иновация искам да напиша днес.

Преди време споделих (във връзка с ученическите протести преди Нова година), че имам предложение да отпаднат т.н. „неизвинени отсъствия“, защото не те са начина да бъдат върнати и задържани учениците в класните кабинети; убеден съм, че начинът да бъдат задържани там не е административната принуда и заплахата от наказания, а е съвсем друг, същностен, т.е. е свързан с онова, което се прави в класната стая – и най-вече с това как то се прави. Необходими са коренни промени в самите подходи на основата на дълбоко преосмисляне на отношението учител-ученик. Длъжни сме да се откажем без жалост от ония остарели, архаични, банализирани и затова вече съвсем неработещи форми на отношение, които само пречат да се появи нещо ново, отговарящо на потребностите и интересите най-вече на учениците, но също така и на учителите.

Аз много съм писал в своята книга ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ за това какво именно трябва да се промени, та да потръгнат работите в една желана посока. Примерно, дълбоко съм убеден, че за да е така убит интереса на учениците към ученето – а то всъщност е основната им дейност – явно има нещо съвсем погрешно както в основанията, така и в начините на осъществяването й.

Един пример: учителят трябвало да пре-по-дава, а учениците пък трябвало да поемат тази „сдъвкана кашица“ от знания и прочие. Откъде-накъде? Та нали даването наготово предварително погасява интереса на учениците, понеже от тях се иска само пасивно да възприемат наготово даденото, а не да бъдат участници в сътворяването му. Там, където няма търсене, творчество, копнеж по истината и пр., там неминуемо се настаняват убийствената скука, апатията, отвращението от ученето. Ученикът е този, който учи, него не го учат – нима е толкова трудно да се осъзнае толкова прости неща?! Ученикът и учителят са просто партньори в правенето, в реализацията на една толкова фина духовна дейност: развитието не само на умствените, но и на всички останали душевни заложби на пълноценно живеещата личност. В училището трябва да се вдъхне живот и да се изгони онова, което пречи на живота. Учениците ще бъдат спечебени за каузата на собственото си личностно израстване само когато спрем повече да ги подценяваме и унижаваме. Оня, комуто наговото дават знания, сиреч, го смятат за неспособен сам да ги открие, сам да си проправи свой път до тях, е поставен в грозна ситуация на постоянна униженост. Като несъзнаван бунт срещу тази ситуация нашите ученици вече масово показват, че повече не желаят да участват в „процедурите“, формите и средствата на собственото си, при това всекидневно унизяване.

Но не и за това ми е думата днес; написаното по-горе е само един, тъй да се рече, преамбюл. Ето че вече мога да напиша разбирането си по оня въпрос, който ме гложди напоследък особено силно. (Прочети ДОКРАЯ >>>>>)

януари 22, 2011 - Posted by | Образование | , , , , , , , , , ,

Няма коментари.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: