За какво разговаряхме в Дискусионния клуб с г-н Любен Воденичаров?

Защо ме опраскаха от 56-то СУ „Проф. К.Иречек“?

Мая Николова, директорката на 56-то СУ „Проф. К.Иречек“, която заради този мой доклад ме уволни – и назначи на моето място една своя приятелка-пенсионерка

До цялата училищна общност на

56 СУ „Проф. Константин Иречек“

ОБРЪЩЕНИЕ ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Грънчаров, учител по философия

Уважаеми дами и господа ученици, родители, колеги-учители, уважаема госпожо директор,

В своя „Български дневник“ патронът на училището проф. Иречек пише:

„За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората – да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“

Имах възможността да се уверя колко е прав г-н професорът и някогашен министър на просвещението в Княжество България още в първите дни на работата си в 56-то училище.

Учител съм от 1983 година досега. Остават ми още няколко години до пенсионирането ми, дай Боже изобщо да го доживея!

Още в първия учебен час, който имах с 12 Б клас, бях потресен от крайно арогантното и невъзпитано отношение, което дръзнаха да си позволят към мен някои ученици. На мен никога досега не ми се беше случвало да срещна или да видя такова нагло, безцеремонно грубо, предизвикателно, обидно, грозно отношение на млади хора към не само към учител, но и към възрастен човек. Понеже не мога да понасям арогантната, триумфиращата в свидното ни отечество безскрупулна простащина, бях предизвикан от тези ученици да реагирам изключително остро, надявайки се да помогна на тия самозабравили се ученици да осъзнаят какво си позволяват да правят; отговориха ми още по-нагло, което ме доведе до състояние на краен афект (нещо, което не ми се е случвало не помня откога, аз иначе съм твърде спокоен и винаги дружелюбно, човечно настроен към хората и към учениците човек). Бидейки афектиран, си позволих да кажа някои истини на тия обиждащи ме с невъзпитаното си поведение ученици, в крайна сметка им заявих да се махат от кабинета, казах им да ми се махат от очите; не искам да виждам такава тъжна картина на човешка и личностна деградация, която е още по-тъжна понеже я срещнах у млади хора.

След този кошмарен инцидент (аз страдам от тежко и опасно заболяване на сърцето) часове наред имах болки в бясно препускащото сърце, т.е. изпаднах в състояние, което би могло да ме доведе до инфаркт и смърт. Слава Богу, размина ми се и този път, явно не ми е било отсъдено да умра точно в първите дни на работа в училището, което носи името на толкова човечния и добър професор Константин Иречек. (Знаем, че и той не и бил възхитен кой знае колко при гостуването на общобългарския простак Бай Ганю Балкански, който му се изтърсил неканен в дома; нали си спомняте как се държеше нахалника Бай Ганю в дома на проф. Иречек – в описанието на великия Алеко Константинов?!.

Минаха няколко дена и отново имах час със същия 12 Б клас. Никой от обидилите ме ученици не каза нищо, никой не се досети, че нещата не могат да приключат ей-така, сякаш нищо не е било. За да ги подсетя, че така не може, им казах някои неща, подбуждащи към размисъл; ефект никакъв нямаше, може би това що-годе културно държание на същите тия ученици във втория час с мен се дължеше на факта, че на посещение в класната стая беше моя съгражданин и приятел от Пловдив, младият блогър и бъдещ учител Николай Димов; тогава даже подхвърлих, че съм готов заради случилото се да си хвърля оставката, да се махна от училището. Въпросните ученици се спогледаха щастливо: малее, какъв кеф, какъв успех са на път да постигнат – да изгонят от училището учителя си по философия само за един-два часа!

Аз изключително много обичам работата си, смятам, че учителстването е изпълнение на тежка и благородна чисто духовна мисия. Написал съм много книги, сред които особено място заемат книгите ми, посветени на потребността от същностна и коренна реформа на българското образование според изискванията на съвременния живот. Аз съм привърженик на идеите за демократичното училище, които представи пред света израелският проф. Яков Хехт. През целия си живот съм работил точно в тази посока – понеже по идея философията е нещо изключително свободолюбиво и най-вече правдолюбиво. Аз съм твърдо убеден, че този е верният път за излизане на българското училище от тежката организационна, психологическа и нравствена най-вече катастрофа, да не говорим за неговия образователен и възпитателен фалит. Една от моите последни книги носи заглавието „Реформа на НЕобразованието“.

Да, за жалост, системата у нас е устроена така, че спомага за умственото и нравственото най-вече осакатяване (затъпяването, дебилизирането, опростачването) на голяма част от учениците. Да, за жалост такъв е трагичният край на „образованието“ и „възпитанието“ в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ. С две думи казано, въпросните арогантно държащи се ученици от 12Б клас ми показаха, че са възприели прекрасно все този същия порочен мутренски манталитет.

Да, тези ученици страшно много се изложиха пред мен. Но което е още по-страшно, те съсипаха в моите очи имиджа на училището, в което са учили 5 или дори 12 години! И още по-страшното е това, че съвсем не съзнават какво си позволяват да правят, какво са дръзнали да правят! Когато им крещях в състоянието на афект аз много пъти повторих: нима изобщо не ви е срам, изпитвате ли поне малко срам, не ви ли е малко поне неудобно!? А те ми се смееха ведро, гледайки ме право в очите! За мен държанието на тия ученици е категоричен израз на ширещата се в свидното ни отечество МУТРОЛАНДИЯ морална деградация и катастрофа.

Моля училищното ръководство да обсъди по належащия начин инцидента с ученици от 12 Б клас и да предприеме потребните мерки. Предлагам в цялата училищна общност да се проведе демократичен дебат по поведението на тия ученици, без капка свян рушащи имиджа на училището в очите на един новоназначен учител и възрастен човек като мен. За целта предлагам това мое обръщение да бъде разпечатано и по един екземпляр да бъде даден на всеки един от класовете в гимназията (а защо не и на по-малките класове?!), като се предложи на класните ръководители да запознаят учениците с неговото съдържание, т.е. да го прочетат пред класовете си. Смятам, че гласността, пределната откритост, публичността е мощно оръжие за промяна към добро в отношенията особено в училищните общности. По тази причина възнамерявам да публикувам в най-скоро време това писмо в своя блог, който е един от най-активните и най-посещаваните в българския интернет.

Декларирам, че ако в срок от една седмица съгрешилите ученици от 12 Б клас не се покаят за държанието си (и то най-искрено, нефалшиво, нелицемерно!), тоест ако в поведението им не настъпи реална промяна към добро, аз в следващия вторник, 8 октомври, ще си подам оставката, т.е. ще помоля г-жа директорката да ме освободи от работа. Между другото (ще си позволя да кажа и това), че понеже не живея в София, понеже пътувам, се намирам в крайно тежко материално положение предвид това, че съм назначен тук на половин щат, т.е. на половин заплата: да работя при тия условия за мен е равносилно на саможертва в името на ония чисто нравствени подбуди, в името на които съм учителствал през целия си живот. Бях готов да понеса и това изпитание, и тази жертва, но предвид случилото се в оня кошмарен час с 12 Б клас ми се струва, че наистина няма смисъл, че ситуацията е така тежка, че жертвата ми ще бъде съвсем неоправдана и напразна.

С най-добро чувство: (подпис) 

1 октомври 2019 г., София

 

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Записът и на двете предавания, водени от мен вчера по Пловдивската обществена телевизия – както са излъчени на живо във фейсбук

Приятно гледане, приятни размисли!

Виж: Записът и на двете предавания, водени от мен вчера по Пловдивската обществена телевизия – както са излъчени на живо във фейсбук

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата,  . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв… Книгата говори за „нещо“, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда „добре познато“, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се „съобразяваме“, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга „поглежда“ в скритото „зад“ мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

 

Искате ли да помогнете списание ИДЕИ да не бъде убито – да бъде спасено?

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

След като вече фактически съм осъден на смърт, кога ще имате добрината най-после да изпълните присъдата ми?!

Тази сутрин ми се наложи да напиша следния документ, който нищо чудно още днес да успея да изпратя на съответните височайши длъжностни лица в загиващата наша демократична, с извинение, республика:

До г-н Румен Радев, Президент на Република България,

До г-н Бойко Борисов, Министър-Председател на Република България,

До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката,

До доц. д-р Ана Джумалиева, председател на Комисията за защита от дискриминация,

До доц. д-р Диана Ковачева, омбудсман на България,

До г-жа Ирена Т. Анастасова, народен представител,

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив,

ДО МЕДИИТЕ

СОБСТВЕНОРЪЧНО ПОДПИСАНИ САМОПРИЗНАНИЯ, СЪПРОВОДЕНИ ОТ ОФИЦИАЛНО НАСТОЯВАНЕ ЗА ПОДВЕЖДАНЕ ПОД НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ

от Ангел Иванов Грънчаров, жестоко репресиран, опраскван (уволняван) и затова безработен, а в крайна сметка остракиран от образователната система и по тази причина фактически осъден на смърт учител по философия и гражданско образование

(Сполетяха ме тези ужасни беди и изпитания понеже имам непростимия грях да съм с твърди демократични, т.е. с непоколебими антикомунистически убеждения – и на тази основа си позволих да работя, да се боря за непосредственото и практическо реално демократизиране-декомунизиране на отношенията в конкретната образователна общност на моето училище, на пловдивската ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“ и в българското образование като цяло)

Уважаема г-жо Началник на РУО-Пловдив,

В своя нарочна жалба-сигнал до прокуратурата Вие обвинихте моя колега-блогър, съгражданин и сътрудник Николай Димов за това, че в изпращаните от него (в качеството му на упълномощен от нашата група на небезразличните граждани да води кореспонденцията с институциите) предложения, сигнали, жалби, апели, възвания, искания и други такива документи, публикувани все под формата на отворени, също изпращани и до медиите писма се съдържали, по Ваша преценка, „заплахи” и „обиди”, които нарушавали Вашия душевен, нравствен и най-вече управленски комфорт, разваляли Ви спокойствието и наслаждението от ползването на безконтролната власт и прочие. Младият небезразличен гражданин Николай Димов преживя твърде тежко това Ваше обвинение, за което ние вече имахме честта да Ви информираме чрез официален документ до най-високопоставените държавни институции, който нарекохме НАСТОЯТЕЛНО ИСКАНЕ ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО. Сега искам от свое име да Ви съобщя нещо изключително важно, което ще Ви помогне да се ориентирате в същината на възникналата сюблимна иначе ситуация, която по моя преценка има огромен смисъл, в това число най-вече нравствен, а също така и духовен и възпитателен (знаете, аз цял живот съм работил като учител и възпитател и по никакъв начин не мога да избягам от тази своя роля, да изменя на този свой дълг, на това свое призвание!).

Вие добре знаете, че г-н Димов не е писал тези писма, той не е техен автор, по тази причина е крайно некоректно от Ваша страна тъкмо него да обвинявате за съдържащите се в тях толкова хипотетични, имагинерни и пределно съмнителни според нас, но така дълбоко наранили чувствителното Ви сърце „обиди“ и „заплахи“. Тези въпросните документи, изпращани от нашата група на небезразличните граждани (за чието възникване, за чието раждане Вие лично имате огромна заслуга, а най-голяма и несъмнена е заслугата за това на Вашата сърдечна наставница и вдъхновителка, имам предвид тъй усърдно борещата се с „народни врагове“ и „злодеи“ като мен директорка на пловдивската ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“!), имат съвсем друг автор и той, уверявам Ви, не е младият ни колега-блогър, съгражданин и сътрудник Николай Димов. Елементарната логика изисква да обвините техния истински автор и да подведете под отговорност за тях цялата група на небезразличните граждани, от чието име биват отправяни тия същите хипотетични и затова толкова съмнителни „закани“, „заплахи“ и прочие, смутили Вашето толкова чувствително и ранимо сърце. Затова възниква необходимият въпрос: а кой е техният автор, кой е „злосторникът“, който има основната вина за сътворяването или фабрикуването на въпросните толкова „престъпни документи“, по Вашата меродавна преценка на официално длъжностно лице? Защото, както е известно, няма как тези текстове да са продукт на напълно „колективно творчество“, да имат някакъв неидентифициран и неперсонифициран създател (подобно на фолклора, на народното творчество, на песните, които е сътворила народната, българската душа), нали общо взето правилно разсъждавам поне дотук? Ще Ви помогна да намерите напълно задоволително решение на този тъй интригуващ въпрос, който, предполагаме, заради Вашия донос, пардон, заради Вашата жалба, в момента измъчва и някоя усърдно мислеща прокурорска, разследваща и дори, защо не, и полицейска душа.

Технологията на създаването на писмата, чието изпращане възложихме на г-н Димов, е следната, ще Ви разкрия цялата конспиративна тайна и ще Ви помоля да направите нужното по най-официален път да уведомите за нея официалните компетентни (разследващо-полицейски, репресивно-наказателни и пр.) държавни органи.

Нашата група или общност на небезразличните граждани е мрежа от твърде голямо множество свързани по най-модерния технологичен начин личности и граждани, които са обединени от близки, родствени ценности, вдъхновяват се от общо взето едни и същи идеи (за свобода, демокрация, човешки права, хуманност и прочие либерални, идеалистични и „вятърничави“ неща или измишльотини), които, предполагаме, във Вашите тъй „реалистични“ и най-вече прагматични очи изглеждат пълни идиотщини. Това твърде многобройно, уверявам Ви, човешко множество всекидневно обсъжда помежду си, ползвайки се от тези съвременни канали за обмен на информация (месинджъри, имейли, мобилни телефони, блогове, фейсбуци, вайбъри, телевизии и прочие), всички ония прелестни казуси, които Вие, властващите в свидното ни отечество, всекидневно ни доставяте в необятно изобилие. Няма да скрия, че моя скромна милост играе в тези обсъждания доста активна и може би дори важна роля, знаете, аз съм нещо като „паякът“, който от години гради, тъче, изработва, продуцира и прочие тази именно доста фина човешка и мисловна бих си позволил да кажа „паяжина“ или „мрежа“, т.е. може да приемете с чиста съвест, че аз съм нещо като „координатор“ или дори… „акушер“ (ако любезно ни позволите да ползваме прочутия Сократов термин!) на раждането на всичките тия „обидни“, „опасни“, „възмутителни“ и прочие мисли и чувства, които се раждат в средите на нашата общност, по-точно в душите и в съзнанията на членовете на въпросната наша „престъпна“ човешко-идейна и духовна мрежа или паяжина. Бидейки учител и философ (нищо че ме опраскахте и остракирахте от образователно-възпитателната държавна система, аз просто няма как да избягам от отговорността и особено от духовната си мисия на учител и особено пък на философ!), т.е. изпълнявайки съвестно ролята си, аз лично, може да се каже, имам особено важен дял в изразно-мисловно-идейно-словесното оформяне на всички ония мисли и чувства, които се раждат в средите на нашата общност на небезразличните граждани, до мен идват всички ония конкретни предложения, мисли, изрази и фрази, ако щете, понятия, сполучливи думи, настроения и какви ли не други идеално-образно-духовни структури, които аз вече, подобно на хората, които сутрин месят тестото, от което после се пече хлябът наш насущний, оформям или изливам, тъй да се рече, формата на оня текст, който след съответните обсъждания в нашата човешка и „конспиративно-престъпна“, във Вашето властническо възприятие, а иначе напълно човешко-гражданска мрежа-паяжина, в един момент придобиват официалната и крайна документална форма, която след това поръчваме на Ники Димов да я изпрати на съответните длъжностни лица, сред които общо взето почти винаги имате високата чест да принадлежите и Вие (във функцията Ви на длъжностно лице, а не на конкретна емпирична личност, щото нас това последното изобщо, ама изобщо не ни вълнува!).

В някакъв смисъл може да се каже, че моя скромна милост е нещо като авторът или творецът на тия толкова опасни и вредни, по Вашата меродавна преценка на високопоставена властница и управница, отворени писма, жалби, апели, възвания, предложения и прочие. Да, аз ги пиша тия писма, но не мога да си присвоя, както виждате, цялата заслуга за тях, щото те са плод, така или иначе, на колективното творчество, аз просто, като пишещ човек, имам единствено заслугата за окончателното „ошлайфане“ и дори „полиране“, с оглед да се появи подобаващият блясък на онова, което, изрично подчертавам, вече се е родило в душите и в сърцата на всички ония личности и граждани, които имат смелостта да се самовъзприемат като небезразлични. Искам да подчертая и това, че не мога да си позволя наглата претенция, че всичко в тези писма е родила и изобретила моята бедна глава, не, това решително не е вярно, много често в тия документи има цели пасажи, които аз съм вмъкнал или съшил в окончателния текст, но които са ми били предложени от друг човек, били са плод на нечия друга душа, но по ред причини този друг човек е пожелал името му да не бъде цитирано в окончателния документ, т.е., така да се рече, ми е подарил идеята или хрумката си, сполучливия си израз, понятие, дума, термин и прочие.

Тъй че, сама виждате и се убеждавате, тъй животрептящият въпрос около авторството на тия писма е твърде сложен, много сме авторите, така да се рече, в някакъв смисъл доста колективен е авторът, то всъщност винаги така е било в духовната история на човечеството, т.е. личностите, с чието име се свързва нещо в нея, примерно идеите на дадени велики философи, просто са си позволили да присвоят нечии чужди идеи, които обаче, така да се рече, вече са витаели в много глави и под формата на толкова имагинерния дух на времето са изкристализирали после в техните творения-шедьоври; как по този интригуващ пункт стои работата можете да попитате Вашата близка партньорка в моите гонения, именно директорката на ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“, която по образование е литераторка, по тази причина тя високо цени творенията на великите писатели – цени ги толкова високо, колкото силно мрази мен, съвременния скромен техен следовник (когото си позволява да тъпче, рита и гази, в сътрудничество с Вас, така безпощадно!). Още мога да се вглъбявам в повдигнатия проблем, но за да не излезе, че тук усуквам, с оглед да се самооневиня, ще спра ненадейно, още повече че не желая да Ви затруднявам прекалено – щото тия съкровени тайни на творческия процес наистина не са леки за разбирането особено от хора, които никога не са преживявали нещо подобно, а именно да сътворят нещо що-годе оригинално.

Значи излиза, че хем аз съм авторът и в този смисъл съм главният виновник за сътворяването и написването на тези писма, които така жестоко терзаят Вашата тъй чувствителна душа и сърце, хем същевременно уважението към истината изисква да признаем, че не само аз съм техен автор, щото такава главна заслуга за създаването на тия шедьоври на колективния ум аз не мога безсрамно да си присвоя, вярвам, че донякъде разбирате какво искам да Ви кажа тук. Да, хем съм авторът, хем не съм, значи работата стана хептен сложна, объркана и заплетена, вярвам, че като съобщите всичкото това на разследващите толкова интелигентни прокурори, следователи и полицаи, те ще имат добрината да търсят някакъв що-годе приемлив изход в създалата се крайно интересна и многозначителна ситуация.

Аз лично предлагам в тази посока следното: с оглед да не се занимаваме с толкова сложни вятърничави философски глупотевини нека разследващите да приемат, че главен виновник за всичко е моя скромна милост, нека мен дадат под съд, ако се наложи, нека мен съдът натика в затвора или в някой новооткрит концлагер, нямам претенции къде точно заслужавам да бъда натикан. А ако пък вината ми е прекалено голяма, ако съм заслужил това, нека да бъда осъден и на смърт, нека да бъда убит, знаете, че ако ме сполети толкова велика съдба, тогава името ми, знае ли се, нищо чудно един ден да се нареди редом със Сократовото, щото и той е бил убит за аналогични неща: за мен, не крия, ще бъде голяма чест да загина като своя велик учител и предшественик!

Прочее, тук се чувствам длъжен да вметна и това: Вие (имам предвид всички властващи, които имате неоценим принос в толкова жестоките репресии над мен!) вече направихте нужното, опраскахте ме, остракирахте ме от системата, поставихте ме в най-унизителни условия, лишихте ме от не само от преподавателски права, но и от най-елементарни средства за съществуване (в безпощадността си дръзнахте да сторите същото и на съвсем невиновната за нищо моя съпруга, също учителка!), т.е. всички необходими предпоставки за уморяването ми от глад, за физическото ми ликвидиране вече са налице; дотук аз фактически вече съм осъден на смърт, остава само да се сбъдне и последната фаза на унищожението ми, т.е. остава смъртната ми присъда да бъде просто изпълнена, за това много ще спомогне даването ми на съд, натикването ми в затвор или в концлагер, тъй че тук мога само да Ви пожелая успех в постигането на тъй интимната си крайна цел.

И тъй, молбата ми е: оповестете, съобщете на прокуратурата, че лицето Николай Димов не е главният виновник за Вашите душевни и сърдечни терзания, а такъв главен виновник е моя скромна милост, можете да приложите и настоящите мои самопризнания, които аз по този начин подготвих и написах предварително, даже още преди да съм повикан от полицейския инспектор да давам показания по подвеждането под отговорност на Николай Димов. Ще се радвам да сторите нужното за главен виновник да бъда обявен аз, а пък ако искате, можете след мен да призовете пред полицейско и прокурорско разследване и цялата „престъпна мрежа“, която аз, като главен виновник, така или иначе създадох (между другото, тук съм длъжен да се коригирам, за раждането на тази „престъпна мрежа-паяжина“ главната заслуга принадлежи именно вам, на управляващите пловдивското образование, щото ако вие се бяхте държали по-разумно и отговорно, тогава просто нямаше да има нужда ние, небезразличните граждани, да си обединяваме силите – за да противостоим на вършените от вас злодеяния и беззакония!). Тъй че ако искате да сте напълно коректна, нищо не пречи да напишете отделна жалба до прокуратурата, в която да обвините… самата себе си, щото, подчертавам, главната заслуга за раждането на нашата организация, принадлежи именно Вам!

Уважаеми господин Президент на Република България,

Уважаеми господин Министър-Председател,

Уважаеми господин Министър,

Уважаема госпожо Председател на Комисията за защита от дискриминация,

Уважаема госпожо омбудсман на България,

Уважаема госпожо народен представител,

Позволявам си с настоящето отворено писмо да известя и Вас за случващото се единствено защото вече сте надлежно информирани за този тъй любопитен и дори направо сюблимен правен, психологически, нравствен, управленски, административно-кафкиански, оруелов, бекетов и прочие казус – и по тази причина предположих, че ще Ви е интересно да проследите неговото тъй сюрреалистично и хипер-абсурдистко продължение, за което, признавам, аз лично нямам почти никаква заслуга: заслугата е единствено на толкова неуморните, авангардно и иновативно мислещи и винаги творчески действащи властващи персони на влязлото вече в аналите на световната и общочовешката история многострадално пловдивско образование.

Ще се радвам все пак да изразите известна съпричастност и някаква реакция по повод на случващите се безпрецедентни ексцесии, щото Вашето титанично мълчание, сравнимо само с мълчанието на древноегипетските сфинксове (или с мълчанието на далите съответния обет католически или будистки монаси!), така да се рече, продължава да ни залива и дори дави всекидневно със своето толкова многозначително иначе красноречие!

23 декември 2019 г., Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Вярата в Бога ни прави невероятно силни!

… Господ постоянно дава изпитания на ония, които обича – за да ги направи по-силни духом! …

… Не се плашете от изпитанията, а ги приемайте като шанс да се самодокажете и да покажете на Бога, че сте достойни за доверието, което ви е оказал, подарявайки ви най-ценното, което имаме – животът!

… Нашите кусури, недостатъци, дефекти и слабости се дължат на липсата на любов – любовта е духовната сила, която ни прави човеци! Зли и подли са хората, непознали любовта. За сметка на това обичаният, позналият любовта човек е прекрасен духовно – защото любовта е силата, която облагородява човека.

… Затова живейте така, че всекидневно да дарявате хората около себе си с любов. Колкото повече даваме любов, толкова повече любов ще получим; не бъдете скъперници по отношение на любовта, не си мислете, че като давате любов тя ще пресекне, напротив, нейният извор в сърцата ни е неизчерпаем. …

… Който не познава страданията, той не е в състояние да познае и що е щастие. Цената на щастието, която неотвратимо плащаме, е страданието. Непозналите страданието просто няма как да са щастливи – тяхната представа за щастието е убийствено елементарна и повърхностна. …

… Чрез сърцата ни говори самият Бог. Божият глас у нас е нашата съвест. Чрез съвестта Бог непрекъснато ни напътства. …

… Който вярва в Бог (да вярваме в Бог означава да Го обичаме!), той не няма как да се страхува от каквото и да било. Вярата в Бога ни прави невероятно силни! …

(Възлови моменти от това, което научих от днешния ми телефонен разговор с един невероятно мъдър човек, от един наистина праведен човек, от един, по дълбокото ми убеждение, Божий човек: Любен Воденичаров, с когото имам голямата чест да съм приятел! Разбира се, тук представих наученото с мои думи, по спомен, той ми каза всичко много по-ясно и значително по-добре!)

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

„Спасибо, друзья. Немцов гордился бы вами“

27.02.2016 Москва. Шествие памяти Бориса Немцова Илья Яшин: Спасибо, друзья. Немцов гордился бы вами.

Източник: „Спасибо, друзья. Немцов гордился бы вами“

Предварителният запис на днешното излъчване на предаването „На Агората…“

Приятно гледане, приятни размисли!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв… Книгата говори за „нещо“, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда „добре познато“, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се „съобразяваме“, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга „поглежда“ в скритото „зад“ мълчанието ни – за Времето, живота, свободата.

Правилно ли постъпва тоз умен другар, карайки се на бабата пред децата?

.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

И от мен: честит Рамазан Байрам на приятелите ми мюсюлмани!

Всичко добро, нека Божията благодат ви снизходи обилно, берекет, здраве, късмет, личен просперитет ви желая!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.