Един спомен от младостта ми: как се подигравахме с „гениалната мъдрост“ на сифилистика Ленин

Иво Инджев е написал в блога си текст (Ленин се крие, но е тук), в който ни съобщава, че в София имало място, където все още можело да се види една „веществена останка“ от комунистическата епоха, именно едно огромно пано на Ленин. „Физиономията на Ленин, тази еманация на комунизма, бащински се усмихва под нахлупения си каскет на централен столичен булевард от фасадата на училищна сграда. На око паното е няколко метра, на няколко метра. Но трудно ще го забележите. Става дума за руското училище на булевард „Свети Наум” (бившия „Трайчо Костов” – каква ирония за осведомените…) в квартал „Лозенец” в София.“ – пише Инджев.

Както обикновено става в блога му, интересни са не само неговите коментари, но и коментарите на коментарите му. Искам днес обаче да се спра на първия коментар, който привеждам дословно; някой си „Кирил Кънев“ като е изчел твърдението на Иво Инджев, че от сенчестата страна на училищната сграда „… лукаво наднича Владимир Илич. Това е метафората на днешна България!“, е тъжно въздъхнал от обзелата го, предполагам, носталгия и затова е написал тия толкова знаменателни думи:

Да не забравяме, все пак, че Ленин ни е оставил най-универсалната от познатите ни дефиниции на философската категория „материя“. Така или иначе, понякога ни се налага да я „потребяваме“.

Искал е човечецът да рече, че Ленин може да е всякакъв, може да е изверг, ОЩЕ >>>>>