Молим ти се, Апостоле, прости ни…

Наш скъпи апостоле, прости ни! Много, наистина много сме виновни пред тебе. Ние, българите, сме виновни – пред тебе, нашия апостол на свободата. Виновни сме, ама не си го признаваме. Дълга е за разправяне нашата, но трябва.

Ти напусна грешната земя, увисвайки на бесилото, а ние останахме. Ти сега си, разбира се, в рая – а пък ние след теб успяхме на моменти да си устроим същински ад тук, на земята. Много сме грешни и много сме виновни. Изглежда трябва да си признаем и това, че много сме и глупави…

Ти умря за свободата ни, затуй те наричаме наш “апостол на свободата”. Ние обаче за тази свобода се оказахме съвсем недостойни. И тогава, когато ти беше жив и обикаляше България в снежните преспи да правиш своите комитети – а ние се криехме, залостени зад кепенците. И после, след като ти вече увисна на бесилото – а пък ние плачехме. Плачехме, но не толкова за теб, а заради своята подлост и заради своето безсилие. Осиротяхме без теб, и започнахме да се държим съвсем недостойно. Както се казва… “ударихме я през просото”.

Ти всичко знаеш, ти всичко си видял отгоре, но ние сме длъжни сами (ОЩЕ >>>>>>> )