Политическата лидеромания

Свидетели сме на крайно интересни феномени именно в сферата на политическото лидерство у нас. По-миналата година блесна като комета възходът на Волен Сидеров. Сега вече блясъкът му се поизхаби и поизмърси, за което най-активно работи самият той. В същото време бавно, както изгрява слънцето, тече възходът на Бойко Борисов. Той уверено върви към своя апогей и зенит, след което, както са убедени едва ли не всички, ще започне неизбежният му заник, а, възможно е, и най-бързия решителен провал. Както бързо изсекнаха илюзиите на софиянци около кметуването му, така ще стане, сигурен съм, и с „държавническите способности“ на този наш така самонадеян пожарникар-генерал-пазвантин. Симеон пък изгоря като метеор или ракета-носител – за разлика от баща си, който ще остане в пантеона на най-великите и заслужили държавници на България. От пет-шест години с доста сив цвят свети звездата на Гоце Първанов, който никога не е и сънувал, че ще стане от историк (и ченге) едва ли не… „историческа личност“. Вече и слепите забелязват, че този човек хептен не е за мястото си, но поради липса на други ще си стои там докогато може.

Възходът на това чудо Гоце и на не по-малкото чудо Симеон съвпадна със заника на Иван Костов и особено на Петър Стоянов. Докато Костов, както всички признават – за което свидетелства неувяхващата омраза към него – все още има голям потенциал, Петър Стоянов е изцяло изхабен и спасението за него е бягството, за да не се срещне очи в очи с пълния резил. Също като него бързо за посмешище стана Стефан Софиянски, преди няколко години минаващ все още за „надежден политик“. Неувяхваща обаче е славата на Ахмед Доган, „най-успешният политик на прехода“, най-хваленият от пресата „държавен кадровик“, и, естествено, също ченге от ДС. Него именно Костов пръв нарече преди много време „проклятието на България“, а пък едва сега всички се убедиха колко вярна е била подобна констатация. Сергей Дмитриевич пък уж е личността с най-голяма власт у нас, обаче едва ли ще бъде запомнен с нещо: освен ако не повтори участта на Жан Виденов, за което момчето кански се старае. Ето тия са личностите, които заслужават да бъдат споменати в моя анализ, а пък цялата останала гмеж от хора с политически амбиции не е интересна, защото тя не прави друго освен да се присламчва ту към тоя, ту към оня, естествено към по-силния за момента. Пример за такова безперспективно поведение са индивиди като Д.Абаджиев, Д.Цонев или Н.Младенов, на които едва ли някой вече има доверие. Които обаче само за това съществуват: да се облажат колкото се може повече от властчицата.

Нашата специфична балканска демокрация с руски оттенъци се крепи на неразбирането ни за това какво представлява автентичният политически лидер. И особено за това как някои политици заслужено дорастват до нивото на уважавани държавници. Като се обърнем назад в историята си и погледнем по-внимателно ще открием, че именно най-охулваните приживе политици като Ст.Стамболов примерно са признати едва десетилетия след смъртта си за първи държавници на България. В същото време безличността и некадърността на най-хвалените докато са били на власт обикновено е блясвала с пределна яснота веднага след като са били изтиквани от нея. Ето защо си заслужава да се позамислим над тия въпроси, в които има и много психология, и немалко… морал, особено във връзка с така дългоочакваното от някои среди оттегляне на П.Стоянов и на И.Костов особено.

Трябва най-напред да разделим политическото съсловие на два слоя. Принадлежащите към първия слой са тия, които угаждат и неприкрито се подмазват на установилите се “обществени вкусове” и настроения – и те го правят, естествено, за да печелят временни дивиденти и облаги. Тези политици най-сладко говорят за “народа”, за “милите хора”, за “народните чаяния”, за “страдащите низини”, на които те ще дадат заслужен реванш и пр. – стига да им подарят властта. Най-хвалени от медиите са именно тези политици, защото и те, горките, гонят тиражи, рейтинги. Пример за такова политическо нагаждачество, наричано днес с внушително звучащата дума “популизъм”, са нашите херои Волен Сидеров и, естествено, Бойко Борисов. Крайна патологична форма на също толкова безскрупулното нагаждачество са и фигури като Гоце Първанов, Ахмед Доган, Симеон и пр. Тия лица нямат мъжеството да посочат съществуващите обществени язви и тумори, те никога не биха възприели себе си като “хирурзи”, те просто са се разплули от подмазване с едничката цел да приспят и да прецакат наивната “широка публика”, та да почерпят дивиденти и облаги от временното си пребиваване във властта. Лъжата е неотменната спътница на този тип политическо говорене, а пък измамата и далаверата са оста, около която се въртят амбициите им в сферата на политическото действие. Ето че се оказа, че “най-надеждните” ни политици в момента безспорно принадлежат към слоя на тези най-откровени политически спекуланти, от който, разбира се, просто няма как да израсте значима политическа фигура, достигнала нивото на държавник с неоценими заслуги за развитието и просперитета на нацията и страната.

Вторият, при това твърде тънък и все повече изтъняващ слой на съвременната ни политическа класа се представя от немногочислената група политици, които със слово и действие са показали, че служат на човешката общност – независимо дали общността изобщо си дава сметка за това. Такива политици са крайно неприятни на публиката, защото вместо да обещават порой от благинки за всички, са все недоволни и говорят за недъзите и сериозните проблеми, и то с пределна откритост. Тяхното “негативно говорене” стига дотам, че те едва ли не най-садистично разкриват обществените недостатъци, дефектите на държавния живот, говорят за промени, но такива, за които се искат жертви и чиито ефект ще се усети зримо след години. Докато класата на политиците-нагаждачи у нас триумфира, тия политици, имащи дързостта и мъжеството да показват язвите и да чертаят перспективи – вместо да обещават реки от мед и масло – естествено са крайно ненавиждани от “демоса”, от мнозинството. А също така и от медиите, които именно заради рейтинги и тиражи са склонни най-малко от всичко да мислят за реалните проблеми на хората. Такива политици печелят властта едва когато кастата на политическите нагаждачи е довела страната до пълен крах и крайно опоскване, а пък народът е стигнал положение да усеща “ножа опрян до кокала”.

Тъкмо на политиците от този род се пада неблагодарната задача да провеждат най-тежки, болезнени и непопулярни реформи. Те именно имат и мисията да оздравяват обществения и държавен живот и да съдействат за засилване на съзнанието за свобода и достойнство на гражданите. Докато кастата на нагаждачите има за свое призвание да развращава и деморализира нацията, да отслабва жизнените й сили. Защото тя по начало съществува само за да паразитира за сметка на цялото и в личен користен интерес, а не да гради, твори и създава. Докато, по сполучливия израз на С.Радев, строителите на съвременна България с неоспорим исторически принос към държавния и националния живот са политиците от разреда на “неприятните”, на “циничните” политици, на люто мразените, на ония, към които общността е крайно неблагодарна. Но по ирония на самия живот точно тези политици дорастват до нивото на държавници, имащи неоценима роля за бъдещето и просперитета на нацията. Точно на тях не съвременниците, а самата история и бъдните поколения са признателни, докато приживе към тях се проявява най-грозна неблагодарност.

В другите, в нормалните страни, разбира се, е обратно: там ценят и уважават политиците, показващи достоен характер, смелост, твърдост в отстояването на определени ценности, в провеждането на крайно непопулярна, но спасителна политика. Англичаните например ценят за велик държавник своя Чърчил, независимо че им е обещавал само „кръв, пот и сълзи“. Там презират политиците от кастата на нагаждачите и дразнителите на най-ниските обществени страсти. Такива политици, общо взето, не виреят в страните с демократична култура. Докато у нас, както забелязваме, точно политиците-ментета са на почит, точно те задават тона на политическия живот, точно тях ги харесват и избират. Странно е, но точно маскарите и ментетата в политиката, от които уж всички единодушно се оплакваме, точно те у нас просперират и дирижират положението. А в същото време, отвратени от действията и лицемерието на тия действителни маскари, общественото мнение най-необмислено прави съвсем обобщението, че “всички политици са маскари, и едните, и другите, пък и… третите”.

Накрая пристъпвам и към примерите. Симеон е отчайващ в показателността си пример. Този човек, бивш цар и усърден посетител на казината, най-хазартно пропиля целия блясък на така значимата за образа на България историческа институция. Неговата поява в политиката деморализира невероятно политическия и граждански живот, разби политическата система на младата ни демокрация и разврати до крайна степен политическата класа. След възхода и пълното морално падение на Симеон кастата на политиците-еднодневки и на политическите шарлатани получи монопол в държавния живот. Съответно на това злоупотребите с власт за користни цели станаха “нормална практика”. Политици от ранга на Иван Костов, т.е. тия, които се отличават с държавническо мислене и поведение, а също и с неоспорими заслуги за изправянето на крака и за възземането на страната в периода 1997-2001 г., изпаднаха, естествено, в нищожно малцинство, в немилост и бяха обругани по най-недопустим начин. От тях са “разочаровани”, тях ги ненавиждат, срещу тях се говорят небивалици, тях ги обвиняват и провъзгласяват за “бащи на корупцията” и дори на мафията. Принципът тук е добре известен и прекалено изтъркан, но, уви, все още работи: “Крадецът вика: дръжте крадеца!”. Намират се наивници, които дори им вярват…

И ето, сега си отдъхнаха и безкрайно ликуват заради „отстраняването завинаги” на политици като Костов. Неприкритата надежда е най-после заедно с тях завинаги да бъде убито и осквернено и всяко държавническо мислене и самата възможност за „обществено полезна политика“. В лицето на Б.Борисов разпасалата се и опорочена до крайна степен олигархия вижда едва ли не гаранции за вечно господство, а на хоризонта започна да се мержелее и идеалът за вечни злоупотреби и кражби. Дали наистина това ще се случи, дали държавническият подход в българската политика ще бъде сразен окончателно и безвъзвратно, дали ще настъпи ерата на тоталната безнравственост в политиката и ще дойде така желаното безразделно господство на политическите спекуланти зависи от нас, гражданите. И по-точно казано зависи от това доколко ние, гражданите, ще се научим да разграничаваме по-ясно кои лидери у нас най-усърдно работят единствено за себе си и за приближените си, а кои са способни да направят нещо смислено и полезно за държавата и обществото. И, разбира се, на тази основа да привикнем да подкрепяме единствено вторите, а пък лакомата паплач на политическите спекуланти да отпратим точно на мястото, което заслужава – в небитието.