Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

Пряк досег с империята на злото

След като вече писах за съветската комуналка – с която беше първият ми сблъсък при пристигането ми в Русия, в Петербург, през 1980 г. – сега искам да напиша за града: такъв, какъвто го видях тогава. След няколко години ще се появи Горбачов и ще започне началото на края на съветския комунизъм. Времената въпреки всичко тогава бяха интересни – в Полша вече съществуваше Солидарност, а пък при нас, в общягата, живееха много полски студенти – и затова ми се струва, че е добре човек да си даде сметка за тогавашните реалности. Защото младите почти нищо не знаят за онова време.

На другия ден, след като бяхме вече изживели кошмара на своята първа нощ в общежитието, ние тръгнахме из Петербург на първата си разходка. Общежитието ни се намираше на Василиевския остров, това е голям квартал с мрежа от успоредни една на друга улици, и по една от тези улици след доста ходене стигнахме до река Нева. Оттук, от брега на Нева, ни се откри блясъка на някогашната столица на Руската империя, и ние, почувствали досега си с величието на едно такова човешко творение – града на Петър Велики – с трепет тръгнахме из този град на старата руска слава. Отсреща, на другия бряг, се виждаха все познатите ни само от картички и фотографии символи на Русия – сградата на Адмиралтейството, величествената катедрала на Св.Исак, Исакиевският собор, четвърта по размери катедрала в света и първа в Русия, Зимният дворец (Ермитажът), Дворцовая площадь…

Сега, след като вече съм се разхождал по улиците и булевардите и на Париж, и на Мадрид, и на Венеция и пр., мога да направя сравнение за най-важното – атмосферата, излъчването на един световен град от мащаба на Санкт Петербург. Случи се един бляскав слънчев ден на октомври, скоро Петербург ще бъде обвит със своите непрогледни мъгли, но ние в този ден имахме щастието да видим великия град в целия му блясък.

Санкт Петербург е творение на западната, проевропейска линия в Руската история, докато Москва винаги е символизирала азиатското начало. Затова той е един съвсем европейски на вид град, с много дворци, огромни масивни сгради, издържали изпитанията на вековете, и в този смисъл напомня за Париж – един друг град, също такова средище на световната история. Градът е строен от архитекти, доведени от Европа, и руските царе не са жалили средства, за да го направят достоен събрат на бляскавите от разкош столици на стара Европа. Със своите улици-канали Петербург напомня за Венеция, само дето тук го няма южното слънце, ала в този ден градът, казах, също беше облян от светлина и затова се показваше в същото великолепие и красота. София, сравнена с мащаба на Петербург, сега ни изглеждаше като едно… село, да ме прощават софянци, но това не може да не се каже. Разбира се, нямам таланта да опиша потресаващото си първо впечатление от великия град, и затова ще се задоволя с нещо съвсем малко, но за сметка на това символично.

В града, разбира се, витаеше духът на историята. Не зная защо, но твърде силни са два епизода, които са ми разказани, но които са се “врязали” в моята представа. Неизбежно е да започна с тях.

Първият епизод е от времето на болшевишкия метеж в 1917 г. Невски проспект, същият като тогава, когато го видях за първи път, същият като по времето на Достоевски. Манифестация с един много “революционен”, прекалено “революционен” лозунг. Манифестация на… голи, съвършено голи мъже и жени под лозунга “Долой буржуазный стыд!” (“Долу буржоазния срам!”). Така са разбирали своето “освобождение” тези хора, до това е довел модерният нихилизъм, срещу който така страстно е воювал петербургският мислител. Не зная защо, но тази “славна” манифестация израсна в моето съзнание до един от символите на ХХ век.

Вторият епизод, от 20-те години. Празникът на Октомври. Дворцовият площад, с трибуна пред Зимния дворец, и манифестираща тълпа, носеща огнени факли, един огнен поток от неизчислимо множество от хора – същият, какъвто ще се появи в Германия само след десетина години. Който знаем от кинохрониките, показващи възхода на хитлеровия националсоциализъм. На трибуната са Сталин, Бухарин, Каменев, Зиновиев. И една друга трибуна, на Марсово поле, със също толкова манифестанти, а на трибуната е друг вожд – Троцки. Двете пълчища, опиянени от “революционни идеи” и от… нещо друго (от водчица!), се сблъскват в една улица и започва бой, започва да тече кръв, да мирише на изгорено човешко месо. Първата игра на бъдещия “вожд на всички времена и народи”, първата кръв, пролята под неговия пиедестал. Така той е започнал да гради своето кърваво царство, така започва “обществото-мравуняк”, наречено комунизъм, срещу което е предупреждавал петербургският мислител Достоевски. Така започва възхода на Сталин, и тези две вилнеещи една срещу друга манифестации са другият символ в моето съзнание, представящ съдбата на Русия и на ХХ век.

И ето, ние се разхождахме по същите тези исторически места много години след това. Трима български студенти, а по гърба, неизвестно защо, често ни лазеха някакви много странни тръпки и ни обземаше хлад. В Петербург човек чувства тази студенина, пораждаща се от това, че там, и в имперска, и в комунистическа Русия, човешкото същество никога не е било уважавано, напротив, най-зверски е било унижавано и мъчено. От грамадните сгради вее едно студено пренебрежение към индивида, на което именно се дължат тези тръпки на хлад по гърба. Всичко е направено така, че човек да се чувства една “прашинка”, едно… нищо в сравнение с грамадите от дялан камък. Подобно чувство човек изпитва, когато минава покрай Партийния дом – този апотеоз на „сталинския ренесанс“ в София – но в Петербург почти от всяка сграда се излъчва такъв нечовешки кошмар. Страшно е да се живее там, такъв град, въпреки блясъка и красотата си, е град на кошмари, сенки и призраци, в него има нещо мъртвешко. Това чувствахме, когато стояхме под колосалните колони на храма на Св.Исак, когато съзерцавахме Триумфалната арка или пък колоната на Дворцовая площадь – и двете направени, за да ознаменуват победата на Русия над Наполеон. По същия този Дворцови площад тълпите са щурмували някога Зимния дворец, за да унищожат империята на царете, за да създадат върху развалините й Империята на злото – злото, наречено комунизъм.

Ще завърша с един епизод, който се случи в деня на нашата първа разходка, а пък после много пъти съм виждал същото. Изведнъж, движейки се по Невски проспект, забелязваме, че потокът от хора се раздвоява, а в центъра става нещо. Приближаваме с интерес, а там, в центъра, пияни младежи бият някакъв старец, ритат го жестоко, а пък огромната тълпа заобикаля този… незначителен инцидент, и никой не се спира!!! Огромният поток от отчуждени един от друг хора – безлични продукти на “зрелия социализъм” – се преструва, че нищо не забелязва! Само ние тримата стояхме с щръкнали коси и наблюдавахме как пребиват стареца неизвестно за какво. Първата ни реакция беше да се намесим, но нещо ни спря и нас: намираме се в чужда страна, не знаем езика, може след това нас да изкарат виновни, пък и ние да изядем боя. Страхът за един ден вече категорично се беше настанил и в нашите сърца – този именно страх е убежището на хората в ужасния “комунистически строй”. Тия побойници, които бяха “подростки” (сиреч юноши), пияни, със зверски безизразни лица, явно се бяха опитали да ограбят стареца, защото им е трябвала още водка, а пък той е оказал съпротива. И те го пребиваха: грамадният старец стоеше на колене, а те го ритаха навсякъде, жестоко, по тялото и по главата му на патриарх. Като си изразходваха агресията, пооправиха си ризите и – все едно че нищо не е станало – се смесиха в тълпата. Казах, никой от руснаците не се спря, никой не показа с нещо, че е видял случващото се! Не се появи и милиция, а иначе милицията е на всеки ъгъл, а пък вечер милиционерите –както разбрахме по-късно – се разхождаха в караул по двама, с автомати Калашников и с огромни милиционерски кучета. Оказа се, че в страната на “развития социализъм” вилнеят страшни разбойнически банди, че убийствата са ежедневие (сега нима в Русия не е същото!), а пък сутрин от парковете тихомълком изнасят труповете на ония, които са имали неблагоразумието да пресекат някой парк късно вечер. Руснаци, наши приятели, ни бяха предупредили никога да не правим това и винаги да се прибираме по светло. Ние ги послушахме и скоро кошмарът на общягата ни се струваше… наш мил, “роден”, спокоен, любим дом!

Това е, трябва да свършвам, за да не стане дълго, а иначе още много може да се разказва. Някой друг път ще продължа…

21 Коментари »

  1. И във Вашингтон да идеш г-н Грънчаров, такива неща винаги може да ти се случат. Когато човек си сложи тъмните очила на омразата, необяснимата и в райското кътче ще намери недостатъци, точно както правеха нашите комунисти след завръщането си от разходка на запад.

    Коментар от Петров | април 8, 2007 | Отговор

  2. Do Петров
    Бил ли си във Вашингтон, за да твърдиш това?
    По всяко време на денонощието ми се е налагало да се движа пеша из най-различни райони на Вашингтон и околните предградия. От седем години съм тук и мога да ти кажа, че с изключение на черните квартали, останалите райони са много спокойни,

    Коментар от Anastasov | декември 3, 2007 | Отговор

  3. Ужас – студена, мрачна и неприветлива реалност в съветския съюз.
    Просто ужас, не могат да стъпят на малкия пръст на Америка

    Коментар от Човек | ноември 30, 2008 | Отговор

  4. Не набърквайте в примитивните си коментари Америка,бе примати.
    Човека ви пише за ватенките,вас ви влече към каубоите.Па що не сравнявате Санкт Петербург с милата ни София,нищо че е три пъти по-малка .Щото ще видите същите простотии на ента степен.Щото ще си видите общия генезис с една робска нация.
    Щото и новата обществена система я правите по Руски образец.Кражбата,бабаитлъка,мутрите,олигарсите,партийте първоначални капитали,и так далее,и так далее.

    Коментар от Jordan | февруари 5, 2009 | Отговор

  5. Не набърквайте в примитивните си коментари Америка,бе примати.
    Човека ви пише за ватенките,вас ви влече към каубоите.Па що не сравнявате Санкт Петербург с милата ни София,нищо че е три пъти по-малка .Щото ще видите същите простотии на ента степен.Щото ще си видите общия генезис с една робска нация.
    Щото и новата обществена система я правите по Руски образец.Кражбата,бабаитлъка,мутрите,олигарсите,партийте първоначални капитали,и так далее,и так далее.

    Така, какво каза накрая – ти какво първо се научи да пишеш без грешки и тогава приказвай. Болшевик такъв, съветски сателит.
    Америка е велика страна, а любимото ти се се ре е пълна трагедия.
    Да, за каубои става дума, а не за съветски пияници с ушанки и ватенки. Ей примитивни хора, колкото искаш

    Коментар от peter | февруари 8, 2009 | Отговор

  6. А бе, глупак, какви трупове са извличали от парковете, бе….Та в Петербург почти всички паркове се заключват, оградени са и нощно време не се посещават.Другите ти глупости няма и да коментирам..

    Коментар от Сашо | юли 28, 2009 | Отговор

  7. Една МУТРА в двора на крал Артур !!

    http://www.forumat-bg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=400&Itemid=71

    Коментар от insomnia1304 | октомври 15, 2009 | Отговор

  8. Бил съм в Москва и Лениград през далечната 1976 година на студентска бригада. Това дето го разказва момчето е пълна измишльотина, а действително польските свини вилнееха още през осемдесетте години, но сега ке го духат големиот уй, оти го нема СССР да им внася за по 6 млр. долара пшеница от Архентина да ги храни.
    Цяла нощ сме се разхождали из улиците на Москва за да се наредим на опашката да минем на мавзолея на Ленин и на другия ден около 11,30 часа минахме. Никой никого не убиваше през ноща за обири.
    Пълна лъжа е това дето го разказвате тук.
    Комунизмът беше ужасен строй, но сега е непоносимо. Това е политиката на Америка и на съюзниците й, по точно слугите от Запада и нашите продажни управници.

    Коментар от Впечатлен | октомври 29, 2009 | Отговор

  9. С комуноид, който е дремал 20 часа на опашка за да види мумията на Ленин, просто не си заслужава да се разговаря. Такива лъжат както дишат. Това са крайно неадекватни на живота хора, слепци, беззаветно вярващи в комунизма им, които вече са куриоз и рядкост – за щастие на човечеството!

    Коментар от Ангел Грънчаров | октомври 29, 2009 | Отговор

  10. Абе незнам как е било в Русия, но резултата тук след 20 години преход е такъв, че най- видните комунисти си живеят по-добре и от преди, а“простосмъртните“ българи са най-бедните и най- болни хора в Европа. Жени Живкова и другите наследници на БКП величията сега са най-богатите българи. Нещата не са такива каквато ни ги обяснява официалната пропаганда по медиите на която виждам много от пишештите в този форум са жертва. И ти Ангеле, като не си цитирал малко преди 89 редовно Ленин и Маркс, не се прави на „Ни лук ял ни мирисал“.

    Коментар от Илиян Пътников | октомври 30, 2009 | Отговор

    • А и нас какво ни грее какво е ва САЩ и Русия като тука е пълна кочина? Определено резултата тук е все едно е имало война.

      Коментар от Илиян Пътников | октомври 30, 2009 | Отговор

  11. Не знам как се е получила тази грешка, но последното изрече ние на горния ми пост да се чете:
    И ти Ангеле, като НЕ си цитирал малко преди 89 редовно Ленин и Маркс, не се прави на „Ни лук ял ни мирисал“.

    Коментар от Илиян Пътников | октомври 30, 2009 | Отговор

    • Вие на луди ли се правите или на тъпи, ….какво само плачете . Не виждате ли , че се намираме в 4-тата фаза на комунизма. Приватизация от комунистическата клика, заграбване на държавната собственост от страна на определени лица подчинени КГБ и съобразяващи се с заповедите от там. Само не се заблуждавайте , че КОМУНИЗМЪТ си е отишел. Това не е вярно! Ние се намираме във фазата на мнима приватизация на Изтока и постепенна инфилтрация на Запада с комунистчески идеи и прояви./ Лисабонския договор, Еврото/ Моля, вижте какво става в Западна Европа. Разиграване на етническата карта, стремеж към общи законии унифициране, намаляване на социалния спектър и принуждаване на германските държави към покриване на дефицита от страна на всички останали, етническата война на полето на социалните осигуровки, спадане на стандарта, легализацията на наркотиците, чието натрапване на Запад започна още през 50 години с цел- разяждане на врага отвътре. Западът все още може да се съпротивлява, защото буржоазията съществува и собствеността е гарантирана. В България буржоазията бе физически ликвидирана, собствеността одържавена, дори и след 1989 собствеността не е гарантирана. Идеята за тоталното унищожение на България продължава, но в нова фаза, тъй като и комунизмът е в нова фаза – фазата на подмолната борба. Какво става в същност – създаде се мафия, която контролира всичко, дава се възможност за вихрене на нов етнически гнет над българите с умишленото подстрекаване на цигани и турци към сепаратиски действия срещу българите. Емиграцията на 2 милиона българ, …Отглеждането на мнима опозиция готова във всеки момент да предаде интересите на избирателите в името на онова , което им се спуска. И Станишев, и Бойко, и Доган, са членове на БКП….вижте дори Атака – и тя залезе с Бойко…..Така наречената “Демокрация” даде много жертви-/забравихте ли кризата 1992 – 97, в която много хора си отидоха у нас от глад и недоимък/, колко от СДС бяха бивши БКП…..?…… всади и подготви следващи капани , които тепърва ще гръмнат. Всички плачеха по ЕС , е и? Българите печелят ли или само покриват разходите си? Какъв е вътрешния продукт н а страната? Унгария обяви банкрут преди 3 месеца, Латвия поиска Германия да я завладее официално, …….по тези въпроси нашите медии мълчат…къде отива България? Мислете , моля по комплексно…Империята на Злото продължава своя живот

      Коментар от Konstantin | октомври 31, 2009 | Отговор

  12. Konstantin, много си писал и много съществени неща си казал, да не си колега на Грънчаров?

    Много от събитията тук бяха със съдействието на запада, поинтресувай се например за така наречените „Цветни революции“ и ще видиш приликата им с събитията
    тук след 89г. Или прочети „Фермата“ на Оруел да ти се изяснят поне малко нещата. Посланикът на САЩ у нас преди 20 години Сол Полански казва – „За нас главният антикомунист, с който ще продължаваме да си сътрудничим, се казва Андрей Луканов“. Това е положението. Замисли се и защо позицията на Русия и наще комунисти за измамата 11 септември е идентична с официалната версия на САЩ.

    А относно Грънчаров, прочети му статиите във в-к „Искра“.

    Коментар от Илиян Пътников | октомври 31, 2009 | Отговор

    • Напълно съм съгласен с Вас. Грешно сте ме разбрали, не Ви противореча ни най-малко . Това , което казвате е абсолютно така. На мен ми се искаше само да погледна ситуацията от страна на комунизма, а че всичко е със съдействието на Запада няма спор.
      Все пак една скоба – Западна Европа и Америка не са едно с също!
      Пророчеството на Оруел е много точно и вярно за нашите условия. 11 септември също…..но не искат да си го признаят официално…А що се отнася до тия „подавания“ между САЩ и България след 1989 може да се пише наистина много…..спомнете си за изказванията на американския посланник по времето на правителството на Беров относно заемите и допускането на мормоните в България…..списакът на нашите комунисти участници на събирането на Великата масонска ложа през 1993…..
      имам чувството , че се въртим в затворен кръг

      Коментар от Konstantin | октомври 31, 2009 | Отговор

  13. Тайната На Руските Йоги
    http://vbox7.com/play:415e4253

    Коментар от insomnia1304 | ноември 6, 2009 | Отговор

  14. Калинка-малинка и културата на подражанието

    Италианският Кремъл

    Руснаците от векове се оглеждат в огледалото на европейската култура дотолкова, че някои от тях започват да се мислят за по-добрите европейци. Стоян Гяуров за книгата на Феликс Филип Инголд „Очарованието на чуждото”.

    „Типично за Русия е, че притежава всички недостатъци на модерните явления, но не и техните предимства, тоест самите явления.“ Думите на големия руско-грузински философ Мераб Мамардашвили възпроизвеждат всъщност един афоризъм от средата на 19 век, чийто автор е маркиз Дьо Кюстен. В книгата си „Русия през 1839“ френският пътешественик синтезира впечатленията си от Русия, като едно непонятно царство на илюзиите, в мисълта: „Руснаците имат обозначения за всички неща, но не и самите неща.“ Легендарното по онова време съчинение на френския автор се превръща в трансмисия за едно продължаващо и до днес безплодно търсене – да се улови „същността“, да се разгадае „характера“, да се проникне в „душата“ на руснака. Мотото над всички тези напразни усилия поставя през 1866 поетът Фьодор Тютчев, който отсъжда, че Русия не може да бъде разбрана с ума – „в Русия може само да се вярва“.

    Швейцарският русист Феликс Филип Инголд е предпочел все пак да подходи към темата „с ума“ си, което се проявява на първо място в това, че не претендира за тотално обяснение на Русия или руската „душа“. Неговата нова монография, „Очарованието на чуждото“, която е поредното продължение в дългогодишния му научен, публицистичен и преводачески труд, посветен на Русия, предлага обаче ключ към един основен механизъм в устройството на руската култура, разкриващ я в нова светлина.

    Обикновено значението на една национална култура се определя от влиянието й върху другите нации; в руския случай, според Инголд, важи обратното: „Тук мерило за качество и оригиналност не е износът на собствената културна продукция и усвояването й в чужбина, а тъкмо обратното – вносът, възприемането на чуждестранни продукти (произведения, концепции, техники) като неотменима предпоставка за собственото културно производство, на което се гледа като на една предимно рецептивна и синтезираща дейност.“ С други думи Инголд смята руската за култура на подражението par excellence. Това само по себе си не е нещо изключително, доколкото имитацията е основен принцип на междукултурното оплождане. Уникалното в случая е съзнателното въздигане на този принцип в национална добродетел.

    Чуждото като свое

    Инголд се аргументира с изобилно позоваване на първични и вторични източници от най-различни области и епохи, някои от тях много редки, дори екзотични, споменава се и една работа на българския философ Асен Игнатов. Руслото на повествованието не е било достатъчно, за да побере огромната ерудиция на автора, така че тя се стича и в бележките под линия, които влизат в конкуренция с основния текст – истинско блаженство за ценителите на footnotes. В една от тях попадаме на странна находка: удивителното твърдение на публициста Василий Розанов, че немците били всъщност по-добрите руснаци. Как е възможно да се стигне до подобно смешение?

    Всички ключови сцени на руската история, пише Инголд, се разиграват под силно, понякога определящо чуждо влияние – от създаването на руската държава от варягите, които са и кръстниците на Русия, до перестройката на Горбачов. Чак до съветско време чужденци работят по създаването на руските национални ценности, символи, обекти и институции. Кремъл, сърцето на руската държава, е дело на чуждестранни, предимно италиански архитекти.

    От Европа се внася не само „софтуерът“, но и персоналът – за администрацията и армейското командване, за аристокрацията, дори за управляващата династия. Солженицин, като рупор на руските националисти, неспирно тръбеше, че много от болшевишките ръководители били от балтийски или еврейски произход, че Ленин бил по майчина линия от „немски“, а по бащина от „азиатски“ произход, че Сталин пък като грузинец нямал нищо общо с руснаците.

    Подражанието като модернизационен импулс се проявява най-ярко в реформите на Петър Велики. От онова време, научаваме от Инголд, произхожда и един лозунг, който беше актуален съвсем до скоро. „Да настигнем и надминем (Запада)“ повтарят всички руски владетели: император Петър, болшевиките Ленин и Сталин, комунистът Хрушчов, перестройчикът Горбачов. Европа ще служи за модел докато Русия се изравни с нея, след което ще й обърне гръб; или направо „задника си“, злорадства Петър Велики, който не е могъл да предполага, че задникът ще си остане гол.

    Русин означава европеец

    Рецептивната културна настройка на Русия се обуславя също от безграничната шир на руското пространство и от многонационалния характер на страната, „две дадености, които правят почти невъзможно разграничението между собствено и чуждо“. Имена, смятани за типично руски като например Олег, Олга или Игор, са всъщност от германско-скандинавски произход – Хелги, Хелга, Ингвар. Дори куклата „матрьошка“ се оказва внос от Япония. Докато за Запада символи на културното съзидание са плугът и перото, за руснаците това е женската утроба (Матушка Россия): културното постижение се разглежда като пасивен акт на възприемане и съхранение. Тази настройка се проявява например в теорията на литературния психолог Николай Рубакин, съвременник на Пастернак, който дава предимство на четенето пред писането и поставя рецепцията на по-високо стъпало от производството на текстове. Чукча (от известния виц), който не иска да бъде читател, а писател, вероятно е аномалия, изискваща друго обяснение.
    Инголд изненадва с един – както се оказва – само на пръв поглед незначителен сюжет, на който посвещава цяла глава: „Руското извънградско имение като анклав на европейската култура“. Той вижда в руската усадьба пряка заемка от европейския аристократически бит, луксозно убежище „за вътрешно заточение на европейския елит в царска Русия“, което се превръща в символ на отчуждението на руската аристокрация не само от селската изба, но от цялата нация. Постепенно усадьба изгубва ексклузивния си характер, обуржоазява се и се свива до по-скромните мащаби на дачата. В днешна Русия тези две линии се събират в т.н. котедж, който копира едно към едно северноамериканската вилна архитектура.

    Обрисовката на руския манталитет и култура от перото на Инголд не е ласкателна, но тя е така убедителна и обоснована, че е трудно да се обвини швейцарският автор в зложелателство. Това важи и за проницателната му характеристика на Пушкин, културната икона на руската нация, която сигурно ще предизвика възражения: „Пушкин е забележителен пример за трансформирането на чуждото в собствено, защото нито личностно, нито творчески той, канонизираният гений на Русия, не е автентичен руски писател, но затова пък е в пълна мяра типичен руски писател, и то тъкмо защото е по-малко руснак, а много повече космополит.“

    Многовековният процес на „засмукване“, на „захранване“ с чужди идеи довежда дотам, че по думите на историка от 19 в. Константин Кавелин „Русия е свикнала да гледа на себе си с чужди очи“. А Достоевски формулира един постулат, който звучи съвсем актуално днес: „Само руснакът става толкова повече руснак, колкото повече се европеизира“, уверява той и обявява руснаците за единствените истински европейци, защото били способни да примирят напълно чуждото със собственото. Благодарение на тази си способност, заявява Достоевски, Русия се е превърнала във велика самостойна култура, призвана сега на свой ред да поведе стара, изтощена Европа.

    От постмодернизма към бъдещето

    Това е вторият пласт в интелектуалния градеж на Русия: в съзнанието на много руски мислители културата на подражанието, превъзмогваща дори най-острия идеен конфликт в руското общество през 19 в., онзи между славянофили и западници, се трансформира в култура за подражание, в образец. Тази метаморфоза, израз колкото на самочувствие, толкова и на липсата му, си остава обаче идеална проекция без реално покритие. Инголд, който съзира оригинални постижения в един много ограничен сегмент от руската културна продукция – големите романисти от 19 в., някои автори в граничната област между философия и теология, руският авангард от т.н. „сребърен век“ (1895-1925), – подчертава, че дори Достоевски и Толстой не оставят в културата на Запада отпечатък, който би могъл да се сравнява с ефекта от западния културен модел.

    Това положение се запазва и през 20 в. Също както след победата над Наполеон руската империя вместо да наложи своята културна хегемония, изпада още по-неудържимо под френско влияние, „така и след Втората световна война израсналият в световна сила СССР се оказва неспособен да предложи атрактивна културна продукция на Европа и Америка“. Не беше родно производство и единственият износен продукт по съветско време, който намери наистина широко разпространение: марксизмът-ленинизмът също беше импорт от Европа, макар и овкусен с руски подправки.

    Краят на СССР не означаваше край на културата на подражанието. Напротив: с отварянето на Русия към света, както никога в досегашната й история, тази култура демонстрира за сетен път своята жизненост. Инголд илюстрира това с „широката и до голяма степен безкритична“ рецепция на постмодернизма в Русия, онова международно течение, чийто „не познаващ никакви прегради синкретизъм отговаря явно оптимално на традиционната руска нагласа“. Като си спомним, че постмодернизмът е философската обвивка на глобализма, бихме могли да се запитаме: дали културата на подражанието няма да се окаже най-ценният артикул в духовния багаж на Русия, застанала на прага на един свят, в който „чуждо“ и „свое“ губят все повече своята еднозначност?

    Felix Philipp Ingold: Die Faszination des Fremden. Fink
    Автор: Стоян Гяуров / Редактор: Васил Шопов | http://www.dw-world.de | © Deutsche Welle.

    http://www.dw-world.de/popups/popup_printcontent/0,,4868519,00.html

    Коментар от insomnia1304 | ноември 20, 2009 | Отговор

  15. Президент за цял живот?! Според „Гардиан” „путинизмът” е стока, която доста лесно може да бъде изнасяна от Русия към страни с крехка демократична традиция. България е един от очевидните пазари за тази експортна стока на Кремъл

    В края на 2007 г. известният депутат от БСП Татяна Дончева публично обвини президента на републиката и бивш лидер на нейната партия Георги Първанов, че „работи за въвеждането на Путинов модел на власт”. Позитивен герой в очите на своите симпатизанти, безобидно скучен за останалите, но крайно опасен за националната сигурност според своите критици, Георги Първанов продължава да е енигма в българската политика.

    Дори най-активните в политически смисъл граждани не могат да кажат нищо определено нито за неговите минали действия (и за резултатите от тях), нито за евентуалните му бъдещи намерения, а посочват единствено благотворителната му инициатива „Българската коледа”.

    Путинизатор?
    Условията,които направиха Путин божество в Русия, не са налице в България. Общественото недоволство от управлението не формира искане за отказ от демокрацията, а за отговорност на управлението, т.е. за повече демокрация. Вярно е, че както Путин, така и българският президент живее в подозрителен медиен комфорт. Често се е оказвало невъзможно човек да публикува критична към Първанов статия. И все пак резистентността на българските медии е доста по-голяма от тази на руските и тяхното пълно отдаване на президента не изглежда възможно.

    По-лошо стои въпросът с онзи синтез между организирана престъпност и репресивни органи на държавата, който формира основата на „путинизма” в Русия. Подобен синтез в България донякъде също е налице, а Първанов не е направил нито едно изказване по тази тема. Това събужда силни подозрения за „путинизация” (в българските условия синтезът държава-мафия е очевидно свързан с целите и с интересите на Кремъл), и подхранва слуховете за съюз между президента, МВР и тайните служби, целящ упражняването на власт и след края на последния му управленски мандат.

    Макар да апелира за разширяване на властта на президентската институция, Първанов иска прекалено малко няма как да стане лост на някаква провеждана от самия него „путинизация”. Ако се опита, срещу него ще застанат достатъчно мощни (по Конституция) политически фактори, като правителството, парламентът и дори бившата му партия БСП, както и не по-малко мощни (по народна подкрепа) фигури, като Бойко Борисов например.

    Съюзник на Кремъл?
    До 2001 г. Първанов оглавяваше партия, изрично създадена да бъде инструмент на руската външна политика. След като за първи път бе избран за президен изглеждаше, че напълно и автентично е преодолял предишните си анти-западни и про-руски позиции. Мнението му за Русия съвпадаше с позицията на западния свят. „Сигурността в европейското пространство е немислима без демократична, прозрачна и активна Русия”, пише той например в статия в списанието на Социалистическия интернационал Socialist Affairs в средата на 2002 г.

    Проблемите започнаха, когато става ясно, че Русия няма никакво намерение да се превръща в западна страна, а напротив, под ръководството на Владимир Путин решително тръгва назад, към авторитаризъм вътре и агресивност вън от своите граници. Не след дълго Кремъл обявява „Запада” за свой „хилядолетен противник”, а не – за модел на подражание.

    Първанов не намира в себе си сили да отрони и една критична дума по повод разрушаването на демокрацията в Русия. Той избира най-лесния в тактически план – и най-рисков от стратегическа гледна точка – подход: да се приеме Русия такава, каквато е.

    На пресконференция с американския президент Джордж Буш в София през юни 2007 г., Първанов втрещява своя гост със следното геостратегическо разсъждение, формулирано като скрита заплаха: „Българите не приемат да избират между приятелството си със САЩ и приятелството си с Русия. Българите могат да поддържат приятелски отношения и с едната, и с другата страна. Така, както съм приятел с Джордж и с Владимир, така и ние бихме могли да поддържаме в рамките на нашата евроатлантическа ориентация… добри отношения с всички…” и т.н.

    Москва е обявила НАТО за враг. България е член на НАТО. Не е възможно в тази ситуация да се говори за еднакво приятелски отношения и с Вашингтон, и с Москва. Подобна позиция е или израз на детинско неразбиране на геополитическите реалности, или е тежка стратегическа грешка.

    Отказът на Първанов да споделя критични спрямо Русия позиции се превръща в остър вътрешнополитически проблем в началото на 2007 г., когато на международна конференция за сигурността в Мюнхен Путин обвинява Запада и САЩ в намеса във вътрешните работи на Русия, в подготовка на война и в намерение да обкръжи страната му с военни бази, разположени включително в България.

    Два месеца преди това висш руски дипломат пренебрежително окачествява България като „Троянски кон на Русия в средите на ЕС”. Българският президент категорично отказа да обсъжда поведението на Русия спрямо Запада и спрямо България.

    Лидер на западна страна?
    Първанов наистина отстоява вплетеността на България в западния свят, с което не нарушава националния консенсус. Но неговата аргументация е доста по-мъглява и неубедителна от случаите, в които подкрепя руски позиции. Той не успява да стигне до разбирането, че при евроатлантическата интеграция става дума не само за приоритети и стратегически цели, а за екзистенциален избор на ново „Аз”.

    Първанов не е направил този скок в собствената си глава и затова е много по-наясно какви би искал да са отношенията с Русия, отколкото – със САЩ, чиято роля в България според него е американският бизнес да инвестира в руските енергийни проекти на българска територия.

    Съобразявайки своите позиции с тези на Русия, пред руски медии Първанов свежда смисъла от българското членство в НАТО до „предизвикателствата от разрастващия се тероризъм, нелегалния трафик на оръжия за масово унищожаване”. Извинява членството на България в ЕС с… глобализацията.

    И заключава, че всъщност членството на България в ЕС е в полза на отношенията с Русия: „несъмнено ще разкрие нови перспективи и пред българо-руското сътрудничество след присъединяването на България към ЕС”.

    В обръщения към националната публика президентът описва като стратегическа цел на българското членство в ЕС „утвърждаването на националната идентичност в условията на европейското ни членство”. Това, според него, е и най-важното за България в идните години.

    Георги Първанов не е схванал цивилизационната същност на избора на България за интеграция в ЕС и НАТО и демонстрира неразбиране на тяхната същност и цели. Това прави неговите ангажименти към тази интеграция в най-добрия случай, анемични, колебливи и крехки, а неговата роля на лидер на западна страна – крайно неубедителна.

    А что потом?
    Напоследък българското общество произвежда гъмжило от догадки относно политическото бъдеще на Георги Първанов. Факт е, че Първанов е първият български президент, който успя да придобие реална самостоятелна власт спрямо парламента и правителството. Това му дава възможност да влезе в ролята на някакъв народен закрилник против произвола на политиците, както и на разумен коректив на техните крайности.

    Следвайки примера на своя колега Путин, Първанов отрано предупреждава, че няма намерение да изчезне от политическия хоризонт: „Когато се каже президентът”, разяснява той на десетки журналисти на 16.04.2007 г. при представянето на своя екип за втория мандат, „това означава ангажимент за цял живот”. Как обаче би изглеждало изпълнението на този ангажимент след края на мандата му?

    Първанов отрича, че има намерение да оглавява нова партия. Не желае да бъде премиер, тъй като „там те затрупва лавина от ежедневни, не казвам дребни проблеми, на които моята натура по-трудно реагира”. Искрено се забавлява, когато го запитат иска ли да се върне на депутатските банки в Народното събрание.

    Това, което иска е, да остане на видна позиция на политическата арена. Каква би могла да бъде тя – това само донякъде разбираме от неговите публични обяснения по темата.
    През април 2007 г.

    Първанов даде заявка,че иска да сближи гражданското общество с партийната политика. Как ще изглежда това на практика, не е ясно – освен намерението да се опира на авторитетните кметове. Ако има предвид опитът на ляво ориентирани интелектуалци начело с издателя Иван Гранитски да дадат от името на президента подкрепа на различни кметове по време на миналогодишната кампания за местни избори, то резултатите са плачевни.

    Ако пък се опита да ползва кметовете за своя политическа опора, Първанов скоро ще разбере, че успешните български кметове са виртуозни политически тактици и няма да допуснат да ги идентифицират само с един отделно взет политик, та бил и той първият български президент, изкарал два мандата.

    Трудно е да се види какво следва след този фал-старт, след като Сакскобургготски и Бойко Борисов вече изчерпаха и другата възможна формула „гражданско-политическо формирование/ движение” чрез НДСВ и ГЕРБ.

    Освен ако не е замислил нещо толкова безобразно, в стил „Путин”, че то изобщо да не се вписва в политиката, която той самият дефинира като „игра на разумния, на възможния ход”.

    Евгений Дайнов
    http://kalin-manolov.blog.co.uk/

    Коментар от insomnia1304 | март 14, 2010 | Отговор

  16. С транссибирски експрес по източния свят и у нас

    За една Страна огромная и нейния ботуш – прочут от библейски до наши дни

    http://www.ivanstamenov.com/?p=954#more-954

    Коментар от insomnia1304 | март 14, 2010 | Отговор

  17. Успехите на Путин или какво направи той за Русия

    http://www.extremecentrepoint.com/?p=6062

    Коментар от insomnia1304 | май 29, 2010 | Отговор

  18. Г-н (екс другарю) или така както би ви се понравило, Грънчаров (но не и уважаеми),

    Не разбирам как в един човешки мозък може да се събере толкова ненавист, човекомразие злопаметност и нито един светъл лъч, нито една позитивна мисъл, нищо което би било признак на човечност и благородство. Имате сродна душа в лицето на Георги Жеков, но за разлика от вас той не влиза в долнопробни, махленски спорове с хората на различно мнение от него и колкото и да е краен поддържа определено ниво на достойнството си. Защо ли в споровете ви с опонентите се появява натрапчивото усещане за нещо средно между Георги Жеков и проф. Юлиан Вучков, за някаква псевдоакадемичност, но изпълнена с бурно неудовлетворение от всичко около вас на този свят (вероятно някакво отклонение, нуждаещо се от психиатричен анализ) и най-вече за миризма на клоака!? Живели сте доста и трябва да сте разбрали, че “Животът не е само Черно и Бяло”. Според мен, който не е разбрал това в разцвета на живота си, той е останал с първичното ниво на съзнанието от началното училище!
    След статии от такъв род мога да добавя и: “Откровен лъжец “и “кон с капаци”, човек с когото светът няма проблем, а самият той има проблем със света и с чувството за реалност!

    Коментар от Димитър Кънев | май 18, 2013 | Отговор


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: