Пряк досег с империята на злото

След като вече писах за съветската комуналка – с която беше първият ми сблъсък при пристигането ми в Русия, в Петербург, през 1980 г. – сега искам да напиша за града: такъв, какъвто го видях тогава. След няколко години ще се появи Горбачов и ще започне началото на края на съветския комунизъм. Времената въпреки всичко тогава бяха интересни – в Полша вече съществуваше Солидарност, а пък при нас, в общягата, живееха много полски студенти – и затова ми се струва, че е добре човек да си даде сметка за тогавашните реалности. Защото младите почти нищо не знаят за онова време.

На другия ден, след като бяхме вече изживели кошмара на своята първа нощ в общежитието, ние тръгнахме из Петербург на първата си разходка. Общежитието ни се намираше на Василиевския остров, това е голям квартал с мрежа от успоредни една на друга улици, и по една от тези улици след доста ходене стигнахме до река Нева. Оттук, от брега на Нева, ни се откри блясъка на някогашната столица на Руската империя, и ние, почувствали досега си с величието на едно такова човешко творение – града на Петър Велики – с трепет тръгнахме из този град на старата руска слава. Отсреща, на другия бряг, се виждаха все познатите ни само от картички и фотографии символи на Русия – сградата на Адмиралтейството, величествената катедрала на Св.Исак, Исакиевският собор, четвърта по размери катедрала в света и първа в Русия, Зимният дворец (Ермитажът), Дворцовая площадь…

Сега, след като вече съм се разхождал по улиците и булевардите и на Париж, и на Мадрид, и на Венеция и пр., мога да направя сравнение за най-важното – атмосферата, излъчването на един световен град от мащаба на Санкт Петербург. Случи се един бляскав слънчев ден на октомври, скоро Петербург ще бъде обвит със своите непрогледни мъгли, но ние в този ден имахме щастието да видим великия град в целия му блясък.

Санкт Петербург е творение на западната, проевропейска линия в Руската история, докато Москва винаги е символизирала азиатското начало. Затова той е един съвсем европейски на вид град, с много дворци, огромни масивни сгради, издържали изпитанията на вековете, и в този смисъл напомня за Париж – един друг град, също такова средище на световната история. Градът е строен от архитекти, доведени от Европа, и руските царе не са жалили средства, за да го направят достоен събрат на бляскавите от разкош столици на стара Европа. Със своите улици-канали Петербург напомня за Венеция, само дето тук го няма южното слънце, ала в този ден градът, казах, също беше облян от светлина и затова се показваше в същото великолепие и красота. София, сравнена с мащаба на Петербург, сега ни изглеждаше като едно… село, да ме прощават софянци, но това не може да не се каже. Разбира се, нямам таланта да опиша потресаващото си първо впечатление от великия град, и затова ще се задоволя с нещо съвсем малко, но за сметка на това символично.

В града, разбира се, витаеше духът на историята. Не зная защо, но твърде силни са два епизода, които са ми разказани, но които са се “врязали” в моята представа. Неизбежно е да започна с тях.

Първият епизод е от времето на болшевишкия метеж в 1917 г. Невски проспект, същият като тогава, когато го видях за първи път, същият като по времето на Достоевски. Манифестация с един много “революционен”, прекалено “революционен” лозунг. Манифестация на… голи, съвършено голи мъже и жени под лозунга “Долой буржуазный стыд!” (“Долу буржоазния срам!”). Така са разбирали своето “освобождение” тези хора, до това е довел модерният нихилизъм, срещу който така страстно е воювал петербургският мислител. Не зная защо, но тази “славна” манифестация израсна в моето съзнание до един от символите на ХХ век.

Вторият епизод, от 20-те години. Празникът на Октомври. Дворцовият площад, с трибуна пред Зимния дворец, и манифестираща тълпа, носеща огнени факли, един огнен поток от неизчислимо множество от хора – същият, какъвто ще се появи в Германия само след десетина години. Който знаем от кинохрониките, показващи възхода на хитлеровия националсоциализъм. На трибуната са Сталин, Бухарин, Каменев, Зиновиев. И една друга трибуна, на Марсово поле, със също толкова манифестанти, а на трибуната е друг вожд – Троцки. Двете пълчища, опиянени от “революционни идеи” и от… нещо друго (от водчица!), се сблъскват в една улица и започва бой, започва да тече кръв, да мирише на изгорено човешко месо. Първата игра на бъдещия “вожд на всички времена и народи”, първата кръв, пролята под неговия пиедестал. Така той е започнал да гради своето кърваво царство, така започва “обществото-мравуняк”, наречено комунизъм, срещу което е предупреждавал петербургският мислител Достоевски. Така започва възхода на Сталин, и тези две вилнеещи една срещу друга манифестации са другият символ в моето съзнание, представящ съдбата на Русия и на ХХ век.

И ето, ние се разхождахме по същите тези исторически места много години след това. Трима български студенти, а по гърба, неизвестно защо, често ни лазеха някакви много странни тръпки и ни обземаше хлад. В Петербург човек чувства тази студенина, пораждаща се от това, че там, и в имперска, и в комунистическа Русия, човешкото същество никога не е било уважавано, напротив, най-зверски е било унижавано и мъчено. От грамадните сгради вее едно студено пренебрежение към индивида, на което именно се дължат тези тръпки на хлад по гърба. Всичко е направено така, че човек да се чувства една “прашинка”, едно… нищо в сравнение с грамадите от дялан камък. Подобно чувство човек изпитва, когато минава покрай Партийния дом – този апотеоз на „сталинския ренесанс“ в София – но в Петербург почти от всяка сграда се излъчва такъв нечовешки кошмар. Страшно е да се живее там, такъв град, въпреки блясъка и красотата си, е град на кошмари, сенки и призраци, в него има нещо мъртвешко. Това чувствахме, когато стояхме под колосалните колони на храма на Св.Исак, когато съзерцавахме Триумфалната арка или пък колоната на Дворцовая площадь – и двете направени, за да ознаменуват победата на Русия над Наполеон. По същия този Дворцови площад тълпите са щурмували някога Зимния дворец, за да унищожат империята на царете, за да създадат върху развалините й Империята на злото – злото, наречено комунизъм.

Ще завърша с един епизод, който се случи в деня на нашата първа разходка, а пък после много пъти съм виждал същото. Изведнъж, движейки се по Невски проспект, забелязваме, че потокът от хора се раздвоява, а в центъра става нещо. Приближаваме с интерес, а там, в центъра, пияни младежи бият някакъв старец, ритат го жестоко, а пък огромната тълпа заобикаля този… незначителен инцидент, и никой не се спира!!! Огромният поток от отчуждени един от друг хора – безлични продукти на “зрелия социализъм” – се преструва, че нищо не забелязва! Само ние тримата стояхме с щръкнали коси и наблюдавахме как пребиват стареца неизвестно за какво. Първата ни реакция беше да се намесим, но нещо ни спря и нас: намираме се в чужда страна, не знаем езика, може след това нас да изкарат виновни, пък и ние да изядем боя. Страхът за един ден вече категорично се беше настанил и в нашите сърца – този именно страх е убежището на хората в ужасния “комунистически строй”. Тия побойници, които бяха “подростки” (сиреч юноши), пияни, със зверски безизразни лица, явно се бяха опитали да ограбят стареца, защото им е трябвала още водка, а пък той е оказал съпротива. И те го пребиваха: грамадният старец стоеше на колене, а те го ритаха навсякъде, жестоко, по тялото и по главата му на патриарх. Като си изразходваха агресията, пооправиха си ризите и – все едно че нищо не е станало – се смесиха в тълпата. Казах, никой от руснаците не се спря, никой не показа с нещо, че е видял случващото се! Не се появи и милиция, а иначе милицията е на всеки ъгъл, а пък вечер милиционерите –както разбрахме по-късно – се разхождаха в караул по двама, с автомати Калашников и с огромни милиционерски кучета. Оказа се, че в страната на “развития социализъм” вилнеят страшни разбойнически банди, че убийствата са ежедневие (сега нима в Русия не е същото!), а пък сутрин от парковете тихомълком изнасят труповете на ония, които са имали неблагоразумието да пресекат някой парк късно вечер. Руснаци, наши приятели, ни бяха предупредили никога да не правим това и винаги да се прибираме по светло. Ние ги послушахме и скоро кошмарът на общягата ни се струваше… наш мил, “роден”, спокоен, любим дом!

Това е, трябва да свършвам, за да не стане дълго, а иначе още много може да се разказва. Някой друг път ще продължа…