Що е „духовна безпътица“ и има ли изход от нея?

Някой ме попита ето това – що е „духовна безпътица“? – и пожела да му дам най-кратък и прост отговор. Няма как, ще се опитам да задоволя желанието му. Буквално преведен, този израз значи: „без път в духовното“. Ако беше ясно какво е това „духовно“, всичко щеше да е ясно. Но едва ли е така: духовното си е една голяма загадка. Всички го разбират съвсем приблизително. Аз специално съм писал дисертация по тази тема за духовното, и ето, сега се затруднявам да кажа с „думи прости“ що е то. Но ще опитам.

Духът е родствен на душата, а душата пък е „другото“, което, прибавено към тялото, прави човека. Човекът е цялост, състояща се от тяло и душа. Душата ни „одухотворява“ тялото, без душа тялото става труп и губи своята жизненост. Излиза, че духът е именно извора на самата жизненост, той е това, което оживотворява. Ако приемем, че духовното е тъкмо оживотворяващото, то „духовна безпътица“ означава, че сме загубили пътя си към онова, което оживотворява. Щом сме живи, то явно пак ни оживотворява, ала ние самите сме си загубили пътя към него. Другояче казано, не знаем – и не искаме да знаем! – кое е то.

Като не си даваме сметка кое е онова, на което дължим жизнеността си, то ние сме загуби пътя си към духа. Като не „признаваш“ духа за дух, ти си изпаднал в духовна безпътица. Като не усещаш даже духа в себе си – а той ти дава сила! – това значи, че си изпаднал в безсилие, че си изпаднал в слабост. Духовно безпътните затова са така слаби, ала те и слабостта си даже не съзнават. Те в самонадеяността си се мислят за силни, а всъщност са много слаби и уязвими. Духът в такива хора, пък и душата им, много страдат, но те не дават израз на това страдание. Стигат до „компенсация“, духовното го заместват от материално: душата си компенсират с… мускули (примерно). Щастието пък – а то е духовно състояние – го приравняват, да речем, към уют сред вещите. Сиреч крият духовната си убогост (нищета) и нещастност зад материалния комфорт. Примерно, грозни са, ала крият грозотата си зад скъпи дрехи и пр. По очите най-лесно се разпознава духовно безпътният човек: неговите очи са „празни“, те не излъчват светлината и топлотата на духа. Погледът на такъв човек е студен, „кух“, излъчва само безразличие и отегченост. Накратко казано, такъв гледа… тъпо, като едно безсловесно и неразумно животно. Защото той е само едно тяло, нищо друго, нищо повече освен само тяло. Думите му също не интригуват, от тях вее ужасяваща баналност. Общо взето безпътните в духа страшно скучаят, те също така са и доста скучни хора, нямат „духовни потребности“, мързи ги да четат книги, слушат отвратителна музика, мързеливи и бездейни са, друго не правят освен да скучаят и да крият скуката си, или пък да вредят и да се преструват и т.н.

Оня пък, който има път в духа, е съвсем различен. Той разбира истинските стойности на нещата в този живот. Всяко нещо, било материално, било духовно, си заема точното място при такъв човек. Той нищо не пренебрегва и нищо не надценява. Има усет, да речем, към истината, към доброто и към красивото – все едни такива духовни… „измишльотини“. Имащият път в духа уважава свободата, достойнството и личността на другия, докато нямащият е изпълнен с презрение и безразличие към раз-личността. На такъв човек му е гадно да лъже, докато безпътният само това прави: лъже и себе си, и другите. Всъщност, да имаш път в живота това означава да имаш път в духа: защото духът е самият живот. Духовната безпътица, следователно, ни откъсва от изворите на живота, или – ако не успее да стори това – просто замърсява тези извори, прави ги мътни. Тя, на това основание, ни прави само видимо живи, а всъщност вътрешно, в душите си, духовно безпътните са мъртъвци. Духовната безпътица, оказва се, съвсем не е безобидна. Дори и да сме свикнали с нея, дори и да сме се примирили, това не значи, че нейната гибелност е притъпена. Просто ние не я усещаме така остро, а иначе тя неумолимо разлага душите ни – и трови живота ни. Ето това по мое мнение е духовната безпътица, а вие как мислите?