Душевната низост на елитарния блогър-грандоман

Разговорът за нравите и отношенията в т.н. “българска интернетна общност”, който така или иначе започна покрай статията “Влечуги пред компютъра”, трябва да продължи. Защото, безспорно, е твърде важно да си дадем сметка какви сме и можем ли да бъдем други, евентуално да станем по-добри. Понеже ако си смятаме, че сме… “най-добрите във всичките възможни светове”, то тогава ситуацията с нас самите наистина е печална и, бих казал, непоправима.

Разбира се, авторът на спомената статия беше най-люто обруган, и то не от кой да е, а от… “каймака” на нашата т.н. “интернетна общност”, именно от най-елитните й представители, от т.н. блогъри. Той, горкият, се опита да опише и представи душевният образ на един доста разпространен интернетен тип, този на анонимния оплювач по форумите. Аз продължавам да твърдя, че същият направи своето описание доста сполучливо. Но реакцията на блогърската общност спрямо статията и нейния автор е така показателна, че не мога да се въздържа да не направя своя коментар. А пък и покрай него да поставя и нов въпрос: за нравите, съзнанието и манталитета на един друг безспорно интересен тип, този на т.н. елитарен блогър-грандоман.

Това, че “най-елитните” блогъри скочиха така единодушно да оплюват и “опровергават” автора на статията “Влечуги пред компютъра”, и то за нещо, което просто си е така – факт е, че по нашите форуми преобладава този тип на анонимния непълноценен комплексар-оплювач – ми говори нещо, което е крайно показателно. Ще си позволя да го кажа, защото истината ми е скъпа, независимо от това, че тя винаги носи известни рискове. И моят извод е: нашите най-елитни блогъри така единодушно оплюха изобличителя на анонимните комплексари, понеже, явно, и те самите не само генетично са свързани с този тип, но, така да се каже, и в момента се съзнават като негов “каймак”, като “най-висшата степен на развитие” на неговите така добре представени от г-н Зюмбюлев “добродетели”. Сиреч, оказа се, реакцията им един вид е “собственоръчно” признание от тяхна страна, че те самите са тъкмо “каймака” на оня тип на непълноценните анонимни комплексари-оплювачи, които се подвизават така успешно из нашите интернет-форуми. Но тъй като по-голямата част от блогърите са, така или иначе, неанонимни, и също от друга страна имат съзнанието да са елит (“каймак”) на нашата интернет-общност, то казусът става прекалено интересен, та да си позволя лукса да го подмина без внимание.

За да навляза в темата искам да опиша накратко как аз самият бях приет от т.н. “интернетен елит”, а именно от блогърското съсловие. Всички знаят, че аз бях приет изключително хладно и враждебно. Първо се престориха, че не ме забелязват. Мълчанието е обичайния начин, с който у нас посрещат първите изяви на по-неординарните (необичайните, небаналните) личности, а аз, разбира се, съм точно такава личност. После взеха глухо да роптаят: “Кой е тоя там бе, за къв се мисли тоя бе?!”. В един момент обикновеното тъпо важничене (това парвенюшко-селяндурско важничене е най-точният симптом, че някой некадърник у нас се мисли за… “елит”!) от тяхна страна им се видя недостатъчно. Но пък, разбира се, те не можеха да се принизят да признаят, че много се дразнят от моите писания и изяви. Поради което в един момент… някой седна, та измисли начин да бъда “игнориран”, сиреч ликвидиран, унищожен, натикан в миша дупка. И този същият изобрети т.н. “дегрънчификатор”, с който ония, дето вече не можеха да ме понасят, да ме изритат от блогосферата: тя, демек, “чужди тела” не търпи. Тази негова проява беше посрещната с дружни ръкопляскания и овации от една агитка, съставена от най-нагли, безскрупулни, малодушни и дребнави подмазвачи, които тържествено декларираха, че от този момент “персоната Грънчаров” вече не съществува, и призоваха най-безсрамно всички да последват техния пример: понеже “тоя пък Грънчаров” бил станал непоносим! Малко преди това, впрочем, аз дори бях изваден от блогосферата, понеже, представете си, много съм бил писал, но след моята реакция бях възстановен. За куриоз аз тогава писах на тия, които правят блогосферата: “Ако аргумент за изваждането ми от блогосферата е това че… пиша, то по тази логика излиза, че най-достойни за членство в нея са тия, които… съвсем не пишат” и т.н., те се усетиха, че това е глупаво и ме възстановиха.

За мен този мръсен номер ми се видя пълно признание от тях самите за собствената им душевна нищета и низост, и, от друга страна, това ме насърчи неимоверно: защото те де факто признаха, че аз в някакви отношения ги превъзхождам, щом ми скроиха такъв тъп, жалък и най-подъл номер. По-нататък отношенията ни станаха от типа “срещат се, но не се познават”, пълно мълчание, страх от страна на самозванския елит да не се издаде че ме забелязва, отвреме-навреме намусено мърморене, че “такива като тоя” са някакви си там “скандални нещастници”, “спамаджии”, са също, разбира се, “жалки графомани” и пр., и пр. Но с това игнориране на моя блог тия същите по най-глупав начин си вкараха автогол или дори таралеж в гащите: защото ако наистина ме бяха игнорирали, то с това ми даваха пълна свобода, от която аз, разбира се, нямаше как да не се възползвам. Ала пък те самите по най-глупав начин се… самолишиха от правото на някаква, каквато и да е реакция: понеже трябваше да се преструват, че са ме игнорирали, а значи и че не ме четат.

Потвърждение за този куриоз е един факт от последните дни: единственият, който написа отзив по повод на моя гастрол в БТВ, беше Ясен Праматаров. Той в своя анализ обаче – прочетете го, много е показателен! – хем му се иска да “критикува” моите изяви и моето… “поведение”, хем му се иска да окаже и някакво поне минимално признание за известни мои “заслуги”, хем пък, накрая, му се иска да внуши на читателя си, че аз, впрочем, съм му толкова безразличен, че той… дори не ме четял, понеже един вид изпитвал погнуса от моите текстове. Не се усеща обаче, че тия всичките неща някак си не се връзват, отричат се едно друго: като не си чел някого, няма как и да го критикуваш! Е, после се оказа, че ме бил чел, ама “чат-пат”. Но стига толкова, сега да изразя принципната си позиция, заради която най-вече писах това дотук.

Искам да обособя някои най-същностни черти на съзнанието и поведението на т.н. “елитарен блогър-грандоман”. Впрочем, да направя нужното разграничение: не всички, които пишат блогове, са такива “елитарни грандомани”. Има хора, които си пишат и имат много смислени, полезни и добри блогове, и които се държат съвсем естествено, недразнещо, неграндомански. Това само показва, че са стойностни личности и специалисти. Пример за такъв човек за мен е, разбира се, младият икономист Г.Ангелов, понеже чета блога му за него съм категоричен, но сигурно има още много такива. Изглежда и Н.Огнянова е такъв човек.

Но има едно мнозинство в средите на блогърите, което страда от съвсем кухи амбиции без покритие. Тези именно хора важничат “безпричинно”, правят се “от голямото доброутро”, също така се мъчат да изглеждат оригинални и интересни, т.е. по най-точен начин изразяват една типична грандоманско-парвенюшка психология, която, впрочем, е така характерна и за преобладаващата част от нашия т.н. “политически елит”. Това обикновено са хора с най-обикновени способности, но които се чувстват “непризнати гении”, което пък ги води до нечовешка завист и извънредна злоба, до крайна озлобеност. Аз бих си позволил да кажа, че това са доста посредствени хора, и доказателството за това е, че такива предпочитат да бъдат убити, но да не им се наложи да признаят нечие чуждо постижение. Некадърникът с амбиции се познава точно по това: никога няма да признае, че някой го превъзхожда, че е по-добър или че е постигнал повече. Такива побесняват когато чуят, че някой нещо е постигнал и се опитват да го натикат в калта, да омаловажат постижението му, да го окепазят както могат.

Докато даровитият човек, като види нечие постижение, просто се радва на човека, който е успял да направи нещо ново и различно. Такъв човек винаги ще подкрепи и насърчи оня, който се мъчи да постигне нещо стойностно, той никога няма да изпита завист или пък някаква озлобеност, защото е безкрайно великодушен и добронамерен (докато завистникът няма как да е такъв!). Той обаче и няма да подмине с мълчание постижението на някой друг човек, защото мълчанието издава онази “трагична оскърбеност” от чуждия талант и от чуждите постижения, която издава некадърника, аутсайдера с огромни претенции, парвенюто, което по най-подъл начин се е добрало до някакво място, а след това драпа с нокти и лакти някой да не го достигне. Т.е. прави всичко възможно някой, опази Боже, да не вземе та да го надмине.

Ето това исках да кажа. Всеки може да си направи извод в светлината на казаното защо, примерно, моят “гастрол” в БТВ беше посрещнат с такова дружно мълчание в средите на блогосферата. Все едно излиза, че сякаш в БТВ всеки ден се изявява цяла тълпа от блогъри, та просто няма за какво да се говори. Разбира се, читателите, които нямат такива амбиции да бъдат смятани за непризнати “гении”, по друг начин реагираха спрямо моята изява: поздравиха ме, или отправиха някакви забележки. Ала “великите блогъри” гордо мълчаха и продължават да мълчат. А пък когато аз, понеже, знайно е, съм си… “гадничък”, подхвърлих най-провокативно въпроса какво ли означава това мълчание. Тогава се появиха те самите (в анонимно… амплоа!) или пък техни подгласници, и неистово изръмжаха: “Тоя кво иска бе, да му паднем на колене ли?! Голям праз че бил в БТВ, баси наглеца и пр., и пр.”!!! Ето на основата на всичко това всеки може да си прави извод какво означава едно такова поведение. И също колко струват хората, които без замисляне, без дори и най-малка съпротива на съвестта си, са готови да стигнат и все повече да затъват в подобно така грозно нравствено падение.