Защо… “онлайн-простотията” е така колосална?

Ами защото, изглежда, е неограничена: в реалния свят като говориш или вършиш простотии, може някой да те шибне през мръсната уста, а тук не може. “Онлайн-смелчаците” затуй са така агресивно нагли, но това съвсем не ги прави по-малко мижитурки. Скрит зад някакъв “никнейм”, простакът се чувства абсолютно свободен дръзко и непрестанно да ръси най-цветисти простотии. Като надушат, че някой не е като тях, простаците рипват наежени срещу него и тръгват да го съсипват: интернетът, представете си, бил… техен, само простащината трябвало да цъфти в него! Братството на арогантната интернетна простотия не търпи “другомислието”, сред него и мисълта не е на почит: цени се само най-перверзната простащина. Обаче “езикът” на тия простаци, дето в мнозинството си и не могат да пишат като хората, е наистина цветист и богат: тия, дето не са като тях, са “луди”, “психари”, “ненормални”, те са “тролове”, а пък тяхното писане било… “помия”, “спам” и не знам си какво още (вижте, отворете някой блог на такъв агресивен простак, за да се насладите на… “българо-английския език”, щото те са все и учени момчета!).

Аз лично почти 10 години използвам интернет и вече не се удивлявам на нищо. Правил съм си какви ли не изследвания върху най-чудновати “феномени”, един ден ако имам време ще ги опиша. Но си е факт, че простащината в интернет е безпределна и винаги може да роди нещо ново – момчетата и момичетата се стараят непрестанно и фортуна чат-пат им се усмихва.

Най-арогантната простотия има за свой корен пълното неуважение на другата личност: да си навираш носа в чужди работи и с менторски тон да сипеш поучения си е тъпо по начало, ама как да го разберат?! Карай, да правят каквото си щат, животът учи – пък и на никой не прощава в крайна сметка…

Ще завърша с нещо, което обаче ми се струва важно. Интернетската простотия е единна по въпроса, че трябвало да се пише така, че да се харесва на… публиката. Трябвало да се пише така, както у нас се пее… чалга: хем просташки, хем… прочувствено. Публиката не трябвало да бъде… “дразнена”, а трябвало само да бъде… приспивана с елейни слова. Никой не трябвало да демонстрира… “интелектуално превъзходство”, зер, санким, е доказано, че в интернет трябва да се демонстрира само… “интелектуалната оскъдица”. Трябвало да се съобразяваме с… “мурафетите на „свързания свят“, щото иначе рискуваме да ни определят като „досадници“. Трябвало да се пише “просто”, другото било… “локумджийство”. И т.н.

Аз пък, представете си, държа на нещо по-различно: нека всеки да бъде какъвто си иска. Да пише и прави каквото сам реши, на свой риск и на своя отговорност: нека съвестта да бъде единствения ни ограничител. Съвсем не ме дразни това, че другият бил “различен”. Не искам той да става като мен, важното е да бъде себе си, но по един свой си начин. Никой “насила” не може да бъде научен на нищо. Нито пък… възпитан. Това, че сме различни, е най-голямото ни богатство: ако не сме, тогава именно ще настъпи онази скука, която се мержелее като идеал на ония, които мечтаят за някаква… “девственост” и стерилност на “българския интернет”.

“Девствен”, “стерилен” и дори… “импотентен” животът не може да бъде. Това, което става в интернет – пък дори и българския специално – пак е някаква форма на живот. А животът, доколкото е живот, неизбежно е многолик. Свободата го прави такъв.

Простащината ще стане куриоз в “нашия интернет” едва тогава, когато в него се възцари именно автентичната свобода. Простакът е несвободен човек – неговата собствена простотия е неговия тиранин. Първата крачка към собствената свобода е освобождаването на своята мисъл и душа от тиранията на собствената простотия.

Но за тия неща отдавна съм писал в блога си. Тия, дето “немали нерви” да ги изчетат, затова и, предполагам, не са чували за тях. Няма и да чуят: понеже било модерно да ме… “баннват”. А ме “баннват”, понеже държат да си бъдат все същите.

Оказва се, че ми оказват – без да си дават сметка за това – голяма чест с това тяхно… “банване” 🙂