Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

Защо шаманите от МОН предлагат толкова лош, калпав, некадърен вариант за програма по гражданско образование за гимназиите?

Реших да погледна каква учебна програма по новия предмет за гимназиите, наречен ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ, са подготвили шаманите от МОН. Оказа се, че тя все още е проект, което предполага, че би следвало да се обсъжда, евентуално с възможност за промяна в нея, за поправяне, за усъвършенстване. Естествено, предложеният от МОН вариант е твърде лош, калпав, некадърен. Публикувам го тук за да се убедите сами в това. Снощи обмених мнения по този въпрос с някои хора от групата на небезразличните граждани. Роди се идеята ние да изработим и да предложим на МОН свой вариант за учебна програма по този предмет. Което ще сторим в най-близко време. Аз лично пък, в сътрудничество с приятели (примерно с колегата-блогър Ники Димов, който изяви желание да ми сътрудничи и по този проблем) решавам да седна и да напиша учебник или учебно помагало по гражданско образование, което да е добро, понятно, приятно за четене, написано на човечен (непрофесорски) език и пр., а също и да може да се ползва и в 11-ти, и в 12-ти клас. Разбира се, добре си давам сметка колко трудно е да се напише такова помагало точно по този учебен предмет (не съм и сигурен, че изобщо трябва да има такова!), но аз обичам нелеките предизвикателства. Ще видим какво ще правим, ще решаваме тепърва. Разбира се, трябва да си зададем и такъв един необходим въпрос: Защо шаманите от МОН предлагат толкова лош, калпав, некадърен вариант за програма по гражданско образование за гимназиите? Ето сега въпросната одиозна програма:
11 клас
1. Гражданите, властта и държавата
1.1. Общество и власт
1.2. Структура и функции на основните институции на Република България и на ЕС
1.3. Граждански контрол и легитимност на властта
2. Гражданите и икономиката
2.1. Договорът и собствеността в гражданското общество
2.2. Пазарна икономика и социална политика
3. България и глобалните проблеми
3.1. Глобални проблеми
3.2. Природа и култура в условията на глобализация
12 клас
1. Гражданите, политиката и демокрацията
1.1. Свобода, граждани и власт
1.2. Политика, демокрация и върховенство на закона
1.3. Гражданско общество и гражданско участие
1.4. Ученикът и училището в демократичното гражданство
2. Граждани, права и отговорности
2.1. Идеята за справедливост – права и отговорности на гражданите
2.2. Аз и моята гражданска позиция
3. Идентичности и различия в обществото
3.1. Възникване и разгръщане на идентичностите
3.2. Малцинства и гражданското общество

3.3. Конструктивно общуване и взаимодействиеДОБАВКА:

Понятия, подлежащи на изясняване в курса по гражданско образование в 11 клас:
правителство
Европейска комисия
парламент
Европейски парламент
съд
Европейски съд
неправителствени организации (НПО)
граждански контрол
социално партньорство
властови ресурс и криза на властта
договор
собственост
пазарна икономика
публичен бюджет и публични блага
социална политика
линия на бедност
типове социални помощи
данък и данъчна политика
устойчиво развитие
микросреда
глобализация
емиграция и имиграция
бежанци
тероризъм
престъпление срещу човечеството
война
хуманитарно право
мир
екология
здравна култура
глобално образование
Понятия, подлежащи на изясняване в курса по гражданско образование в 12 клас:
личност
свобода
правна норма
власт
легитимност
демокрация
представителна демокрация
гражданска общност
управление
самоуправление
демократично гражданство
избирателна система
мажоритарен и преференциален вот
корупция
справедливост
равенство
права (граждански, политически, икономически, социални, културни)
отговорност
граждански протест
гражданско неподчинение
вот на доверие/недоверие
идентичност (културна, национална, етническа , гражданска…)
общност и общество
социална група
дискриминация
малцинство
ксенофобия
конструктивно общуване
солидарност
културно влияние
европейско гражданство и идентичност
Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

януари 3, 2020 Posted by | Гражданинът, Демокрацията | Вашият коментар

Нещо като беседа на тема: Защо не се разбираме?

Може да се гледа и по друг начин ето тук: Нещо като беседа на тема: Защо не се разбираме?

Приятно гледане, приятни размисли!

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

януари 2, 2020 Posted by | Животът, Личности, Философия | Вашият коментар

Помнете: тия, които заложихме на истината, сме обречени да успеем, да му мислят тия, които са поклонници на лъжата!

Вчера, в последния ден на изминалата вече 2019 година по инициатива на колегата-блогър Ники Димов двама небезразлични граждани (в негово и мое лице) посетихме РУО-Пловдив и разговаряхме с г-жа Началничката. Но понеже трябваше да я почакаме, Ники предложи да седнем в заведението, което е прилепено до сградата на Джумая джамия – отдавна не бях сядал в него. Там той ме почерпи билков чай, който обаче ми беше сервиран в доста голяма, в порцеланова каничка, в която в специална мрежа беше билката за чая; толкова много беше този чай, че не можах да го изпия. (Знаете, че в нашите заведения ти сервират чая в малка чаша, предполагам, икономисват водата, не мога да разбера защо са толкова малки чашите за чай в нашите заведения?!) Но думата ми е за друго: цената на това удоволствие в изобилие да пия истински чай беше доста… „солена“, 3-4 пъти по-висока от обичайното. Понеже съм безработен и едва-едва съществуваме с безработната ми като мен съпруга, също учителка, въпреки протеста ми плати сметката Ники, наистина той ме покани да се срещнем там, в това иначе много хубаво, луксозно заведение (на съседната маса седяха група туристи на пенсионна възраст от Франция!). Това толкова добро момче, този толкова необичайно, странно постъпващ млад човек Ники прави всичко възможно да усетя предновогодишното настроение и страшно много се охарчи за моето семейство в последните месеци, в които безуспешно продължаваме да търсим работа аз и съпругата ми.

За какво разговаряхме с г-жа Началничката Киркова и как изобщо премина срещата ни с нея (представяте ли си, в ранния следобед на последния ден преди края на годината ние наистина успяхме да я намерим в кабинета й – и тя ни прие, разговаряхме поне половин час с нея!) ще пиша отделно или изобщо няма да пиша (по понятни причини). Но искам да разкажа още нещо, което си заслужава да бъде споменато – защото са толкова редки в нашия съвременен динамичен живот такива случки, да ги наречем така.

Г-жа Славка Михайлова, която също е активистка на нашата група на небезразличните граждани, от няколко дни се опитваше да ми предаде чанта с някои неща (продукти) за моето намиращо се в толкова тежко положение учителско семейство. Стана така, че аз пък завчера, в понеделник, отидох за първи път на работа като пазач в една фирма, трябваше да изкарам 24-часова смяна (изкарах смяната, но се оказа, че със собственика не сме се били разбрали относно условията, възнаграждението било не за 12-часови, както обикновено, смени, а за 24-часови, т.е. оказа се, че той искаше да работя двойно повече за два пъти по-малко заплащане, т.е. за заплащане, два пъти по-ниско от минималната заплата, иначе казано, за месец да работя за… 250-300 лева, което означава даром да си жертвам здравето, отказах се, разбира се!). Както и да е, думата ми е за това, че с г-жа Михайлова не можахме да се видим и по тази причина се разбрахме да ми предаде чантата с продукти след нова година. Да, обаче Ники като разбрал от мен за проблема, че не мога да се срещна с г-жа Михайлова, решил да помогне, свързал се с нея, уговорили се къде тя живее и вчера, след като си изпих чая, ми каза, че предлага с колата си да ме закара до дома на г-жа Михайлова (намира се в Коматево) за да си получа подаръка от нея! Ето какво означава да имаш истински приятели, да познаваш, да си близък с истински човечни човеци, не знам как ви звучи това, но аз наистина не съм предполагал, че такива хора има още в наше време, оказа се, че имало!

И ето, въпреки тежкия трафик в града Ники успя да ме закара до Коматево, намери бързо дома на г-жа Михайлова, тя ни чакаше там, предаде чантата с продукти и подаръци за мен и за съпругата ми, пожела ни успех в срещата с Началничката на РУО – и ние, представяте ли си, успяхме да се върнем тъкмо навреме до сградата на РУО до Джумая джамия, а пък там вече беше г-жа Киркова, която ни прие и си поговорихме доста добре. Аз имам чувството (падам си малко по мистиката, по чудесата, по свръхестествените неща!), че всичките тия случки са доста невероятни и дори чудесни, не са възможни без намесата на Бог; но както и да е, не ща да ви развалям тъй трезвите и реалистично настроени съзнания с подобни идеалистични „глупотевини“.

Освен Ники (който ме подкрепя и помага всекидневно) и освен г-жа Михайлова (която между другото освен многото други добрини, имащи морално, идеално, духовно естество, ми помага не за първи път и то с какви ли не, изключително вкусни и при това много скъпи неща, които съдържаше нейната тежка торба; забележете, тя не е бизнесдама, а е детска учителка, която при това често също е без работа!), аз имам още един добър приятел, това е г-н Любен Воденичаров, за когото аз с цялата си душа и сърце твърдя, че е много рядък, праведен човек, позволявам си да го наричам дори Божий човек! (Всъщност всички ние, човеците, би следвало да сме Божии и така или иначе сме, но ето, оказва се, в наше време на повечето от нас това просто не ни личи, а на г-н Воденичаров му личи!) Този мой близък приятел всеки ден ми се обажда по телефона (понеже не може да пътува, понеже е с увреждане в краката от рождение!) и ми оказва такава мощна духовна подкрепа, без която аз отдавна, в тия изпитания, които ми се наложи да понеса, щях да съм вече рухнал психически (а и едва ли изобщо щях да оцелея!), да, но ето, Бог се погрижи да ми прати г-н Воденичаров, млад човек, който има такава благородна душа, каквато наистина крайно рядко се среща, да не говорим за това, че той е безкрайно разумен, мъдър човек, който е издържал, който не е позволил страданието да съсипе духа му, а това, както и да го погледнем, е равно на велик духовен подвиг!!!

Г-н Воденичаров се появи малко след като почина моята майка, Бог да я прости, всъщност неизвестно как стана така, че той пое ролята, която години родната ми майка изпълняваше спрямо мен, а именно да ми дава неоценимо важната за мен духовна подкрепа; в най-тежък момент сякаш от нищото се появи г-н Воденичаров, е и ето, вече втора година, ми е най-близък приятел, наред с Ники Димов, когото, както знаете, съм си позволявал да го нарека „ангелче“, щото той също сякаш изпълнява някаква дадена свише духовна мисия (аз нямаше да оцелея физически ако Ники Димов в най-тежките моменти, в които съм нямал никаква надежда, че ще оцелея, не ме подкрепяше, не ми даваше възможност да работя с него, знаете, той е агроном, но е изключително работлив, с него сме ходили много пъти да работим в полето, в градините на разни хора, да подрязваме овошки и лози, откъдето аз припечелвах някакви пари за да оцелее семейството ми!).

Та и г-н Воденичаров, и Ники, и г-жа Михайлова, и г-жа Мария Василева и още много други приятели (г-н Райчо Радев от Перник, г-н Петър Каменов от Монтана, г-н Томи Томев от Елхово, г-н Радомир Парпулов и г-н Венелин Паунов, бившите заместник-директор и директор на пловдивската ПГЕЕ, г-н Паунов вече е покойник, Бог да го прости, г-н Жак Асса и г-жа Иванка Топалова-Асса също много са ми помагали, имам дори приятел, живеещ в Австралия, който твърде много ми е помагал в най-тежки моменти, професор Константин Райда от Украйна също много ми е помагал как ли не… и още много други, не мога да изброя всичките!), значи твърде много добри хора се намериха и ми помогнаха в тия паметни години на борби и на изпитания, по причина на което аз още съм жив, още ме има, оцелях и дори продължавам да се боря, което, както и да го погледне човек, пак е разностойно на чудо: вече седем години живея и се боря в най-тежки условия на непрекъснати репресии, гонения, терор, тормоз от страна на самозабравили се представители на мутро-комунисто-ченгесаро-гербовашката власт! Да, това са седем тежки и славни години на непрекъснати битки за истината, за право и права, за живот, за достойнство, за демокрация, в които издържах, което е необяснимо иначе освен с Божията подкрепа; а Бог, както е известно, постига целите си понеже успява да мобилизира, така да се рече, и да използва съответния човешки ресурс; няма как иначе да стане това.

Та това е в основни линии. Тази сутрин бях решил да пиша нещо като „новогодишно обръщение“, започнах да пиша, пък вижте какво излезе, не е ли чудно и това?! Дадох няколко примера, които са вдъхновяващи, които всяват оптимизъм: щом като на този свят има самоотвержени хора и личности като г-н Воденичаров, като Ники Димов, като г-жа Славка Михайлова…, то няма страшно, на попълзновенията на злите сили ний, хората, можем да противопоставим неща, които обаче за сметка на това са неунищожими и вечни – понеже имат духовен характер, вярвам, че ме разбирате за какво намеквам. Такива духовни неща, спрямо които злото е безсилно, са истината, правдата, доброто, справедливостта, човечността, приятелството, любовта… ето, на неща от този род нищо не може да противостои, срещу тях дори и самият Сатана е безсилен нещо да постигне!

Да, злите сили имат пари, имат власт, имат дори и слава, ефимерна, прочем, както и всичко останало, на което те са принудени да залагат; те могат да лъжат, да тормозят, да крадат, да обиждат този или онзи правдолюбив и свободолюбив човек, могат дори да го убият, могат да съсипят живота му, да му вземат здравето, но те просто няма как да постигнат пълно тържество, времето на техните злодеяния от ограничено, тяхната гибел е предизвестена, а за злотворните си подвизи те няма как да избегнат възмездието – и те добре знаят това! Та мисълта ми, че е изключително важно човек на кой страна ще застане, ако се подлъже да застане на страната на ефимерните материални благинки, трябва да знае, че просперитетът му е напълно временен, лъжлив, да, такъв просперитет е съвсем измамен: примерно няма как вечно да си на власт и да си се разпищолваш вечни времена е невъзможно, нали така?! Докато всичко онова, което правят хората, които заложат на истинските (духовните, вечните, неумиращите!) неща, просто няма как да отиде в небитието, в нищото – защото те по начало са му съвсем чужди. Ето по тази причина ще завърша с извода, който написах на един приятел, с когото си честитихме преди малко новата година:

Благодаря много! Каузите ни са прави и блогородни, тъй че с Божията помощ ще успеем: въпреки че на моменти това изглежда невероятно, ала Бог е самата мощ – което Той е отредил просто няма как да не стане един ден!

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! До нови срещи през новата година. Помнете: тия, които залагаме на истината, сме обречени да успеем, да му мислят тия, които са поклонници на лъжата!

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв… Книгата говори за „нещо“, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда „добре познато“, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се „съобразяваме“, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга „поглежда“ в скритото „зад“ мълчанието ни – за времетоживотасвободата.

януари 1, 2020 Posted by | Вяра, Духовност | Вашият коментар

Благотворителен жест спрямо едно репресирано от мутро-комунисто-гербовашката власт учителско семейство

Колегата-блогър Ники Димов помогна на семейството ми да посрещне криво-ляво празниците: за което тук искам искрено да му благодаря! Той ни показа, че и в днешно време има личности, за които човечността не е нещо чуждо…

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

декември 29, 2019 Posted by | Личности, Нрави | Вашият коментар

С Божията помощ ще издържим!

Качамакът този път е със сланина, т.е. е богат – и много вкусен! Това е малко радост за моето семейство – въпреки че нас, двама учители, мутро-комунисто-гербовашката власт ни репресира като ни държи безработни вече три години, нашият дух е забележително силен.

С Божията помощ ще издържим – защото правдата е с нас, а Бог си знае работата как да „възнагради“ самозабравилите се наши мъчители…

Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

декември 29, 2019 Posted by | Животът, Човекът | Вашият коментар

Bach: Cantate BWV 142 – Uns ist ein Kind geboren

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

декември 27, 2019 Posted by | Музика | Вашият коментар

Като нахраниш гладен човек, все едно сам Бог си нахранил – това поне знаете ли го, за това нещо сещали ли сте се?!

Аз съм съвременен човек, т.е. искам да вярвам истински и пълноценно в Бога, мъча се да го правя, да постигна този велик идеал, понякога ми се удава, много обаче се съмнявам, терзая се, копнея да има Бог, опитвам се да разговарям с Него, на моменти се чувствам и твърде объркан, но има и мигове, в които с цялата си душа и сърце чувствам, че има Бог, а пък разумът ми казва „Не, просто няма как да няма Бог, не е възможно това, естествено, че има Бог!“; това са прекрасни мигове на духовна просветеност, за жалост обаче редки! Както и да е, да оставим моето отношение към Бога, това е в някакъв смисъл чисто личен въпрос, но сега искам да ви разкажа една кратка история, която не просто ясно показва, че има Бог, но и обяснява в какво Той се състои, какво е Неговото естество.

Вчера, предпразнично, у нас, в нашия дом за малко дойде нашият добър приятел Ники Димов, който, моля ви се, донесе… подаръци за цялото семейство; да, представяте ли си, купил подарък на всеки от нас, на съпругата ми, на сина ми, дори и на мен! (В момента и тримата сме безработни, синът ми, той завърши политология, вече няколко години работи не по специалността си, но и него го уволниха преди около месец, а ние със съпругата ми, и двамата цял живот учители, бяхме опраскани-уволнени преди близо три години и досега мафията в пловдивското образование ни държи извън „образователната“ им система, т.е. извън кьор-софрата им, не ни допуска в нито едно училище!) Дал е Ники доста пари за тия подаръци, той добре знае, че ние сме в толкова тежко финансово положение, че изобщо не можем и да мислим за подаръци, е, той взел, че ни купил подаръци и ни ги поднесе вчера! Казвам му „Ники, приятелю, ами сега ние какво да ти подарим в замяна?!“, той се смее и казва: „Няма нищо, нищо не искам, важното е, че ви доставих малко радост! Аз съм свикнал на хората, които уважавам, да подарявам нещо на този празник!“. И купил Ники подаръци на всичките си близки хора, сред които сложил и нас, моето семейство, дето сме в толкова тежко положение. (Аз вече писах в блога си, че той, Николай Димов, е необичаен, рядък човек, примерно той толкова много се увлече да ми помага в моите борби за промяна в образованието, че стигна дотам Началничката на РУО-Пловдив предпразнично да го даде на… прокурор и дори да го заплаши със… съд!)

Да, много рядък човек е този млад човек Ники, толкова е различен и дори… странен, че на моменти се питам: възможно ли е изобщо да има такъв човек като този Николай, дали пък той не е нещо като… ангел, пратен от самия Бог – та да ни помага в тежкия момент?! И не само съм се питал, не само съм си поставял „наум“ този въпрос, но и „на глас“ съм го произнасял, и съм писал в блога си, въпреки че добре знам как ще прозвучи той на повечето хора – и какви чудати обяснения те са в състояние да си дадат като му чуят, като прочетат какво пиша за него. Но аз съм такъв: каквото мисля го казвам, не умея да си кривя душата, камо ли пък да лъжа. Както и да е, ще добавя тук, че като в някои моменти съм го питал Николай, като съм му задавал въпроса „Ники, моля те, кажи ми що за човек си ти?!“, той ми е отвръщал съвсем по своему: „Как така що за човек съм? Аз съм просто един… тъпунгер!“, казва това и се смее (тази дума ние често е използваме, та нима според общоразпространения съвременен манталитет не е глупост и тъпунгерство да помагаш на изпаднал в беда човек – както прави Ники, пък и аз съм го правил понякога, но да не говоря по този пункт, щото не бива, срамота е…). А сега чуйте какво стана вчера след като дойде Ники у нас и ни поднесе своите подаръци, слушайте, историята, която искам да ви разкажа, тя едва започва, всъщност още не е започнала.

Аз бях направил една салата от прясно зеле, моркови и една краставица (която купих на промоция) и с нея почерпих, нея поднесох на бедняшката си трапеза на Ники (хладилникът ни обикновено винаги е почти празен), а той с апетит ядеше и си говорехме за това-онова. В един момент разговорът ни стигна (понеже с Ники умувахме каква тема да поставим в предаването „На Агората…“ по Пловдивската обществена телевизия след два дена, в четвъртък, Ники този път, поради празника, най-после е свободен, не е на работа и затова може да дойде в студиото да участва в предаването), та покрай търсенето на тема за предаването аз споменах за оня възрастен и самотен човек, който наскоро беше ограбен от „майстори-измамници“ (те му обещали да му направят „евтин ремонт“ в апартамента, задигнали му обаче всичките му скромни спестявания, около 3000 лева, зарязали „ремонта“ и избягали; аз съобщих за тази история в предишното издание на предаването си!); та Ники като чу за този човек, мигновено каза:

– Ставай да идем да видим какво прави този човек, ставай, ще те закарам с колата си до него, може да има от нещо нужда да му помогнем!

Аз му казах, че вече съм говорил с този човек, вече съм бил у него, той наистина има нужда от помощ, но ми е казал, че предпочита след празниците да идем да му помогнем, сега не е уместно да идем и то без предупреждение у него; но Ники, веднъж започнал, лесно не се предава, той е много упорит, не можеш да го откажеш след като нещо му е хрумнало, затова рече:

– А ти защо в такъв случай не го поканиш този човек тази вечер, на Бъдни вечер, у вас? Я вземи му звънни веднага, питай го как е, покани го, така и така ще правите питка, боб и сърми, нека да похапне и той, бързо му звънни!

Няма как, аз добре го познавам Ники вече, изпълних предложението му, звъннах на човека. Той има домашен телефон, той е „съвсем аналогов човек“, няма и мобилен телефон (и телевизор дори няма, и пералня няма, въпреки че е възрастен, пере се на ръка!), признавам си, тайно в душата си си помислих, че ще е добре да не е в къщи и да не ми вдигне телефона; да, ама човекът беше у дома си, обади се. Попитах го как е, предложих му да дойде тази вечер у нас заедно с моето семейство да посрещнем празника. Човекът обаче отказа, рече, че му се е повредила бравата на входната врата, от доста време засичала, но сега съвсем се повредила, ключът не можел да превърти, тъй че, каза този възрастен човек, не смея да изляза дори и до магазина, щото трябва да оставя апартамента отворен! Нов сериозен проблем имаше този човек. Ники слушаше с внимание разговора ни и още щом разбра какво е станало, без да се замисли и за миг почна да настоява:

– Бързо му кажи, че ние двамата ще отидем да му поправим бравата, ако трябва ще я сменим! Веднага тръгваме! Кажи на човека да ни чака, идваме! Чуваш ли, кажи му го това!

Аз се поколебах, защото ние, макар и бедняци, все пак трябваше да идем да пазаруваме, да купим брашно за питката, кори за баницата с тиква и прочие, имахме със съпругата ми доста работа да направим всичко, което трябва за вечерта, а часът беше вече някъде към 14.00, времето беше напреднало; аз се поколебах да кажа на човека, че ще дойдем да му помогнем, но Ники вече беше скочил да тръгва, не ми остави никакъв избор, и аз се принудих да му кажа, че идваме да му помогнем. При това имах чувството, че този отчаял се съвсем човек даже се уплаши, и той не можеше да очаква, че има хора като Ники, способни на мълниеносна реакция (аз като пиша сега това, добре знам, че Ники ще ми се кара, че съм написал този текст, ще ме принуди да го махна от блога, ще си имам сериозни проблеми с него по този пункт, но въпреки това го пиша, щото искам да ви разкажа какво се случи по-нататък, историята си заслужава вниманието!); казах значи на човека да ни чака, тръгваме към него, въпреки късния вече час.

Отидохме бързо с колата на Ники до него, наистина бравата му се беше развалила сериозно, тя беше много стара, няма как, решихме веднага да тръгнем да купуваме нова. Човекът се засуети да търси пари за бравата, Ники му каза, че ще му подарим една брава. След десетина минути, молейки се на Бога магазина да работи в предпразничния ден, наближихме с колата до един строителен хипермаркет; сами не повярвахме на очите си, но той работеше! Бързо отидохме в отдела, където продават бравите, представяте ли си, оказа се, че нямаха тъкмо от вида брава, който ни трябваше! Питахме няма ли възможност близка по размер брава да ни дадат, не могло, нямало да стане, не ни провървя! Бре, сега къде да идем да търсим брава, а времето напредва! Ники предложи да идем в Кючук Париж, имало хипермаркет, който може би работи, а нали знаете какъв е трафикът в Пловдив всеки ден, представете си какъв е в предпразничния ден, когата всички с колите си са тръгнали нанякъде! Явно няма да успеем да намерим точната брава, аз почнах вече да предлагам да се откажем от търсенето. Но Ники вече даваше газ на колата, малко преди да завием за да идем на другия край на Пловдив, аз се сетих за един железарски магазин, намиращ се недалеч, макар шансът да работи в този ден и по това време беше нищожен, Ники форсира колата за натам. Молихме се магазинът да работи, оказа се, че работи, видяхме широко отворената му врата, като влязохме, със свито сърце попитахме дали има такава брава (носехме старата брава); оказа се, че има!!! Взехме бравата и след около 20 минути, въпреки шибания трафик, вече бяхме в апартамента на стария човек. Успяхме бързо да сложим новата брава, рабатеше перфектно, което е рядкост особено при мен, аз уж съм сръчен, но имам голям страх от такива неща, да, но бравата пасна, всичко беше окей, радостта на възрастния човек, на дядото, беше голяма! (Той е дребничък човек, болен от диабет, слаб е, много скромен и добър човечец е!) Дядото беше кипнал вода и ни почерпи по един чай. Аз стоях на тръни щото хем канех този човек на гости на Бъдни вечер, хем още нищо не бяхме подготвили, а времето напредваше, беше вече 16.00 часа.

Както и да е, няма да описвам по-нататък подробностите. Успяхме със съпругата ми да подготвим вкусните гозби (бобът беше готов от сутринта). Дядото вечерта дойде, въпреки че доста закъсня, аз доста измръзнах да го чакам на спирката да го доведа до нас, автобусите в предпразичния ден си бяха дали почивка, движеха се „от дъжд на вятър“. Вечерта похапнахме с дядото, на него, прочее, така му хареса едно предаване по френската телевизия (музикално), че гледахме телевизия до късно, до 12 часа! После го закарах с нашата таратайка до дома му. Ники, който посрещаше празника със своето семейство, отвреме-навреме питаше по месинджъра как сме. За малко да забравя да кажа, че като се връщахме с него от дядото, той спря при един магазин и купи бутилка хубаво вино, подарък за дядото, та после попита какво е казал той като съм му връчил подаръка; старият човек много се зарадва (въпреки диабета си позволявал когато може чашка сухо вино!). Такива работи!

Знам, давам си ясна сметка какви рискове поемам като ви разказах тия неща. Да, добре знам, че моралистите ще се възмутят, че нарушавам правилото „когато помагаш, лявата ръка да не знае какво прави дясната“, т.е. излиза, че сам се хваля, че сме направили с Ники нещо добро. Аз обаче имам известно оправдание и то е, че съм учител, че съм възпитател, пиша тези неща с ясно избрана цел: да помагам на хората (най-вече на младите) да разберат, че е възможно, че не е толкова трудно човек да направи нещо добро, да живее добродетелно, самата дума показва, че добродетелният човек не просто само си мисли, че е добър, но и действа, прави добро. Ето, аз, да речем, съм философ, казах ви, че подобно на Иван Карамазов „… искам да вярвам в Бога… аз… аз… ще вярвам в Бога…“ и прочие, но има и друг вариант за това, това е варианта на Ники; на него като му предложа да поговорим за Бога, той не подема разговор, не обича тия разговори, в редки случаи обаче е казвал просто „Аз вярвам в Бог!“, без да усложнява нещата повече; но ето, в постъпките му личи, че се държи както подобава за християнина. Той един вид си живее по този начин. Не съм казал, че е перфектен, но е… необичаен, различен е. И ето, чрез него давам пример на младите хора, че е възможно да има и хора като Ники, не е задължително всеки да е като другите, има и друг, различен вариант, нали така?

Спирам дотук. Честито Рождество Христово! И не забравяйте ето това:

„Аз бях гладен и ти Ме нахрани. Аз бях гол и ти Ме облече. Аз бях бездомен и ти Ме подслони.”

Като нахраним гладен човек, все едно самият Бог сме нахранили – това поне знаете ли го, за това нещо сещали ли сте се някога?! Ако подслоним бездомния, все едно самия Бог сме подслонили…

Хубав ден! Бъдете здрави!

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

декември 25, 2019 Posted by | Духовност | Вашият коментар

Къде щеше да е сега България ако Иван Костов беше останал на власт поне още един мандат?

Из: Защо властимащите не дадоха орден на Иван Костов, пита Илиян Василев

… С времето се научих да ценя хората не за това, което не са, а за това което са.

Не виждам много като него, с които животът да ме е срещнал и с които да се гордея че съм работил с и за тях.

Няма значение че няма да го оценят, че няма да му дадат „Стара Планина“, че няма да го поканят за му вземат мнението. Няма никакво значение.

Сложете го до Борисов, Доган, Първанов, Пеевски, Станишев, Виденов, Нинова и т.н. и ще намерите главната отличителна черта – той беше държавник, мислеше стратегически. Стърчи, дори с грешките си и несъвършенствата си. И днес ако ги викнете на изпит пред народа по знания, начетеност, по управленска култура ще ги остави далеч зад себе си. Защоте чете повече, защото осмисля повече, защото слуша повече и знае повече.

Какво направиха ТЕ, гореизброените, от Доган до Борисов, с безграничната си власт вече 30 години и какво направи той само за четири? Защото на тях не им пука за държавата, а за кръговете, за парите, за личното и групово благоденствие. Убеден съм, че ако Костов беше останал на власт, разбира се със сегашната мъдрост и смирение, България щеше да излети в друга орбита, а не да крета на опашката и тези пред нея да увеличават дистанцията. …

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Честит юбилей на единствения държавник в най-новата история на България! Мненията за него са полярни – няма равнодушни в оценката на това, което той направи по време на своето управление – от 1997 до 2001 г. Не желая по този повод да бъда съдник. Единственото, което бих споделил е безспорния факт, че Иван Костов изгради съвременната българска държава. Между 1989 и 1997 г. българската държава бе на практика редуцирана до съвкупност от слаби и безпомощни институции, чрез които посткомунистическата олигархия утвърждаваше своя контрол над стопанството и обществото. За няколко години правителството на Иван Костов направи системни реформи на 17-18 основни сектора на държавно управление. Това правителство на практика възстанови българската държавност. Ако донякъде имаме държава днес – дължим го преди всичко на Костов.

По време на неговото управление бяха извършени много несправедливости, ключови управленски решения и действия и до днес са подлагани на сериозна и често обоснована критика. Едно е сигурно – Костов пое държавата в условия на пълен икономически колапс, той бе принуден да осъществи ключови стопански и институционални реформи в пределно трудни условия, под тежък и неизбежен диктат на световните финансови институции. Правителството на Костов върна България на картата на Европа и света – по времето на неговите предшественици бяхме на ръба да се окажем част от постсъветското пространство. Управлението на Костов донесе на българите свободното пътуване в Шенген, поканата за членство в ЕС, непосредствената перспектива за членство в НАТО. Това са успехи, за които управлението на СДС-ОДС и лично Костов платиха висока цена.

Реформите, които под управлението на Костов бяха направени в държавата, стопанството и обществото бяха болезнени и трудно поносими. Но те бяха цената за възстановяване на българската държавност за първи път след 1944 г. Костов бе успешен български национален лидер. Той не бе част от съветската и от постсъветската колониална администрация в България. Той управляваше с принципи и защитаваше националния интерес – така, както го разбира. Не си позволи да бъде ветропоказател, да се нагажда или угодничи пред силните на деня – в каквато и да е посока. Често беше неприветлив, остър, не щадеше нито свои, нито чужди. Мястото му в най-новата българска история става все по-ясно и неоспоримо с течение на времето. Наследиха го дребнави хора, без чувство за мисия, без воля за отстояване на националния интерес, без смелост да преследват своя кауза плувайки срещу течението. Затова и днес няма да срещнете официална позиция по повод на неговата 70 годишнина, изразена от която и да било институция или публична личност, разполагаща/ разполагала с власт. Защото им е дискомфортно да се съизмерват с него. По-удобно им е да ползват резултатите от многодесетилетното очерняне на неговото управление, извършвано от тези, които организирано осуетиха възможността успешното изграждане на българската държава да продължи пълноценно и през новия век.

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

декември 24, 2019 Posted by | Личности, Политика | Вашият коментар

След като вече фактически съм осъден на смърт, кога ще имате добрината най-после да изпълните присъдата ми?!

прокуроратура

Тази сутрин ми се наложи да напиша следния документ, който нищо чудно още днес да успея да изпратя на съответните височайши длъжностни лица в загиващата наша демократична, с извинение, республика:

До г-н Румен Радев, Президент на Република България,

До г-н Бойко Борисов, Министър-Председател на Република България,

До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката,

До доц. д-р Ана Джумалиева, председател на Комисията за защита от дискриминация,

До доц. д-р Диана Ковачева, омбудсман на България,

До г-жа Ирена Т. Анастасова, народен представител,

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив,

ДО МЕДИИТЕ

СОБСТВЕНОРЪЧНО ПОДПИСАНИ САМОПРИЗНАНИЯ, СЪПРОВОДЕНИ ОТ ОФИЦИАЛНО НАСТОЯВАНЕ ЗА ПОДВЕЖДАНЕ ПОД НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ

от Ангел Иванов Грънчаров, жестоко репресиран, опраскван (уволняван) и затова безработен, а в крайна сметка остракиран от образователната система и по тази причина фактически осъден на смърт учител по философия и гражданско образование

(Сполетяха ме тези ужасни беди и изпитания понеже имам непростимия грях да съм с твърди демократични, т.е. с непоколебими антикомунистически убеждения – и на тази основа си позволих да работя, да се боря за непосредственото и практическо реално демократизиране-декомунизиране на отношенията в конкретната образователна общност на моето училище, на пловдивската ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“ и в българското образование като цяло)

Уважаема г-жо Началник на РУО-Пловдив,

В своя нарочна жалба-сигнал до прокуратурата Вие обвинихте моя колега-блогър, съгражданин и сътрудник Николай Димов за това, че в изпращаните от него (в качеството му на упълномощен от нашата група на небезразличните граждани да води кореспонденцията с институциите) предложения, сигнали, жалби, апели, възвания, искания и други такива документи, публикувани все под формата на отворени, също изпращани и до медиите писма се съдържали, по Ваша преценка, „заплахи” и „обиди”, които нарушавали Вашия душевен, нравствен и най-вече управленски комфорт, разваляли Ви спокойствието и наслаждението от ползването на безконтролната власт и прочие. Младият небезразличен гражданин Николай Димов преживя твърде тежко това Ваше обвинение, за което ние вече имахме честта да Ви информираме чрез официален документ до най-високопоставените държавни институции, който нарекохме НАСТОЯТЕЛНО ИСКАНЕ ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО. Сега искам от свое име да Ви съобщя нещо изключително важно, което ще Ви помогне да се ориентирате в същината на възникналата сюблимна иначе ситуация, която по моя преценка има огромен смисъл, в това число най-вече нравствен, а също така и духовен и възпитателен (знаете, аз цял живот съм работил като учител и възпитател и по никакъв начин не мога да избягам от тази своя роля, да изменя на този свой дълг, на това свое призвание!).

Вие добре знаете, че г-н Димов не е писал тези писма, той не е техен автор, по тази причина е крайно некоректно от Ваша страна тъкмо него да обвинявате за съдържащите се в тях толкова хипотетични, имагинерни и пределно съмнителни според нас, но така дълбоко наранили чувствителното Ви сърце „обиди“ и „заплахи“. Тези въпросните документи, изпращани от нашата група на небезразличните граждани (за чието възникване, за чието раждане Вие лично имате огромна заслуга, а най-голяма и несъмнена е заслугата за това на Вашата сърдечна наставница и вдъхновителка, имам предвид тъй усърдно борещата се с „народни врагове“ и „злодеи“ като мен директорка на пловдивската ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“!), имат съвсем друг автор и той, уверявам Ви, не е младият ни колега-блогър, съгражданин и сътрудник Николай Димов. Елементарната логика изисква да обвините техния истински автор и да подведете под отговорност за тях цялата група на небезразличните граждани, от чието име биват отправяни тия същите хипотетични и затова толкова съмнителни „закани“, „заплахи“ и прочие, смутили Вашето толкова чувствително и ранимо сърце. Затова възниква необходимият въпрос: а кой е техният автор, кой е „злосторникът“, който има основната вина за сътворяването или фабрикуването на въпросните толкова „престъпни документи“, по Вашата меродавна преценка на официално длъжностно лице? Защото, както е известно, няма как тези текстове да са продукт на напълно „колективно творчество“, да имат някакъв неидентифициран и неперсонифициран създател (подобно на фолклора, на народното творчество, на песните, които е сътворила народната, българската душа), нали общо взето правилно разсъждавам поне дотук? Ще Ви помогна да намерите напълно задоволително решение на този тъй интригуващ въпрос, който, предполагаме, заради Вашия донос, пардон, заради Вашата жалба, в момента измъчва и някоя усърдно мислеща прокурорска, разследваща и дори, защо не, и полицейска душа.

Технологията на създаването на писмата, чието изпращане възложихме на г-н Димов, е следната, ще Ви разкрия цялата конспиративна тайна и ще Ви помоля да направите нужното по най-официален път да уведомите за нея официалните компетентни (разследващо-полицейски, репресивно-наказателни и пр.) държавни органи.

Нашата група или общност на небезразличните граждани е мрежа от твърде голямо множество свързани по най-модерния технологичен начин личности и граждани, които са обединени от близки, родствени ценности, вдъхновяват се от общо взето едни и същи идеи (за свобода, демокрация, човешки права, хуманност и прочие либерални, идеалистични и „вятърничави“ неща или измишльотини), които, предполагаме, във Вашите тъй „реалистични“ и най-вече прагматични очи изглеждат пълни идиотщини. Това твърде многобройно, уверявам Ви, човешко множество всекидневно обсъжда помежду си, ползвайки се от тези съвременни канали за обмен на информация (месинджъри, имейли, мобилни телефони, блогове, фейсбуци, вайбъри, телевизии и прочие), всички ония прелестни казуси, които Вие, властващите в свидното ни отечество, всекидневно ни доставяте в необятно изобилие. Няма да скрия, че моя скромна милост играе в тези обсъждания доста активна и може би дори важна роля, знаете, аз съм нещо като „паякът“, който от години гради, тъче, изработва, продуцира и прочие тази именно доста фина човешка и мисловна бих си позволил да кажа „паяжина“ или „мрежа“, т.е. може да приемете с чиста съвест, че аз съм нещо като „координатор“ или дори… „акушер“ (ако любезно ни позволите да ползваме прочутия Сократов термин!) на раждането на всичките тия „обидни“, „опасни“, „възмутителни“ и прочие мисли и чувства, които се раждат в средите на нашата общност, по-точно в душите и в съзнанията на членовете на въпросната наша „престъпна“ човешко-идейна и духовна мрежа или паяжина. Бидейки учител и философ (нищо че ме опраскахте и остракирахте от образователно-възпитателната държавна система, аз просто няма как да избягам от отговорността и особено от духовната си мисия на учител и особено пък на философ!), т.е. изпълнявайки съвестно ролята си, аз лично, може да се каже, имам особено важен дял в изразно-мисловно-идейно-словесното оформяне на всички ония мисли и чувства, които се раждат в средите на нашата общност на небезразличните граждани, до мен идват всички ония конкретни предложения, мисли, изрази и фрази, ако щете, понятия, сполучливи думи, настроения и какви ли не други идеално-образно-духовни структури, които аз вече, подобно на хората, които сутрин месят тестото, от което после се пече хлябът наш насущний, оформям или изливам, тъй да се рече, формата на оня текст, който след съответните обсъждания в нашата човешка и „конспиративно-престъпна“, във Вашето властническо възприятие, а иначе напълно човешко-гражданска мрежа-паяжина, в един момент придобиват официалната и крайна документална форма, която след това поръчваме на Ники Димов да я изпрати на съответните длъжностни лица, сред които общо взето почти винаги имате високата чест да принадлежите и Вие (във функцията Ви на длъжностно лице, а не на конкретна емпирична личност, щото нас това последното изобщо, ама изобщо не ни вълнува!).

В някакъв смисъл може да се каже, че моя скромна милост е нещо като авторът или творецът на тия толкова опасни и вредни, по Вашата меродавна преценка на високопоставена властница и управница, отворени писма, жалби, апели, възвания, предложения и прочие. Да, аз ги пиша тия писма, но не мога да си присвоя, както виждате, цялата заслуга за тях, щото те са плод, така или иначе, на колективното творчество, аз просто, като пишещ човек, имам единствено заслугата за окончателното „ошлайфане“ и дори „полиране“, с оглед да се появи подобаващият блясък на онова, което, изрично подчертавам, вече се е родило в душите и в сърцата на всички ония личности и граждани, които имат смелостта да се самовъзприемат като небезразлични. Искам да подчертая и това, че не мога да си позволя наглата претенция, че всичко в тези писма е родила и изобретила моята бедна глава, не, това решително не е вярно, много често в тия документи има цели пасажи, които аз съм вмъкнал или съшил в окончателния текст, но които са ми били предложени от друг човек, били са плод на нечия друга душа, но по ред причини този друг човек е пожелал името му да не бъде цитирано в окончателния документ, т.е., така да се рече, ми е подарил идеята или хрумката си, сполучливия си израз, понятие, дума, термин и прочие.

Тъй че, сама виждате и се убеждавате, тъй животрептящият въпрос около авторството на тия писма е твърде сложен, много сме авторите, така да се рече, в някакъв смисъл доста колективен е авторът, то всъщност винаги така е било в духовната история на човечеството, т.е. личностите, с чието име се свързва нещо в нея, примерно идеите на дадени велики философи, просто са си позволили да присвоят нечии чужди идеи, които обаче, така да се рече, вече са витаели в много глави и под формата на толкова имагинерния дух на времето са изкристализирали после в техните творения-шедьоври; как по този интригуващ пункт стои работата можете да попитате Вашата близка партньорка в моите гонения, именно директорката на ПГЕЕ „ТЕТ Ленин“, която по образование е литераторка, по тази причина тя високо цени творенията на великите писатели – цени ги толкова високо, колкото силно мрази мен, съвременния скромен техен следовник (когото си позволява да тъпче, рита и гази, в сътрудничество с Вас, така безпощадно!). Още мога да се вглъбявам в повдигнатия проблем, но за да не излезе, че тук усуквам, с оглед да се самооневиня, ще спра ненадейно, още повече че не желая да Ви затруднявам прекалено – щото тия съкровени тайни на творческия процес наистина не са леки за разбирането особено от хора, които никога не са преживявали нещо подобно, а именно да сътворят нещо що-годе оригинално.

Значи излиза, че хем аз съм авторът и в този смисъл съм главният виновник за сътворяването и написването на тези писма, които така жестоко терзаят Вашата тъй чувствителна душа и сърце, хем същевременно уважението към истината изисква да признаем, че не само аз съм техен автор, щото такава главна заслуга за създаването на тия шедьоври на колективния ум аз не мога безсрамно да си присвоя, вярвам, че донякъде разбирате какво искам да Ви кажа тук. Да, хем съм авторът, хем не съм, значи работата стана хептен сложна, объркана и заплетена, вярвам, че като съобщите всичкото това на разследващите толкова интелигентни прокурори, следователи и полицаи, те ще имат добрината да търсят някакъв що-годе приемлив изход в създалата се крайно интересна и многозначителна ситуация.

Аз лично предлагам в тази посока следното: с оглед да не се занимаваме с толкова сложни вятърничави философски глупотевини нека разследващите да приемат, че главен виновник за всичко е моя скромна милост, нека мен дадат под съд, ако се наложи, нека мен съдът натика в затвора или в някой новооткрит концлагер, нямам претенции къде точно заслужавам да бъда натикан. А ако пък вината ми е прекалено голяма, ако съм заслужил това, нека да бъда осъден и на смърт, нека да бъда убит, знаете, че ако ме сполети толкова велика съдба, тогава името ми, знае ли се, нищо чудно един ден да се нареди редом със Сократовото, щото и той е бил убит за аналогични неща: за мен, не крия, ще бъде голяма чест да загина като своя велик учител и предшественик!

Прочее, тук се чувствам длъжен да вметна и това: Вие (имам предвид всички властващи, които имате неоценим принос в толкова жестоките репресии над мен!) вече направихте нужното, опраскахте ме, остракирахте ме от системата, поставихте ме в най-унизителни условия, лишихте ме от не само от преподавателски права, но и от най-елементарни средства за съществуване (в безпощадността си дръзнахте да сторите същото и на съвсем невиновната за нищо моя съпруга, също учителка!), т.е. всички необходими предпоставки за уморяването ми от глад, за физическото ми ликвидиране вече са налице; дотук аз фактически вече съм осъден на смърт, остава само да се сбъдне и последната фаза на унищожението ми, т.е. остава смъртната ми присъда да бъде просто изпълнена, за това много ще спомогне даването ми на съд, натикването ми в затвор или в концлагер, тъй че тук мога само да Ви пожелая успех в постигането на тъй интимната си крайна цел.

И тъй, молбата ми е: оповестете, съобщете на прокуратурата, че лицето Николай Димов не е главният виновник за Вашите душевни и сърдечни терзания, а такъв главен виновник е моя скромна милост, можете да приложите и настоящите мои самопризнания, които аз по този начин подготвих и написах предварително, даже още преди да съм повикан от полицейския инспектор да давам показания по подвеждането под отговорност на Николай Димов. Ще се радвам да сторите нужното за главен виновник да бъда обявен аз, а пък ако искате, можете след мен да призовете пред полицейско и прокурорско разследване и цялата „престъпна мрежа“, която аз, като главен виновник, така или иначе създадох (между другото, тук съм длъжен да се коригирам, за раждането на тази „престъпна мрежа-паяжина“ главната заслуга принадлежи именно вам, на управляващите пловдивското образование, щото ако вие се бяхте държали по-разумно и отговорно, тогава просто нямаше да има нужда ние, небезразличните граждани, да си обединяваме силите – за да противостоим на вършените от вас злодеяния и беззакония!). Тъй че ако искате да сте напълно коректна, нищо не пречи да напишете отделна жалба до прокуратурата, в която да обвините… самата себе си, щото, подчертавам, главната заслуга за раждането на нашата организация, принадлежи именно Вам!

Уважаеми господин Президент на Република България,

Уважаеми господин Министър-Председател,

Уважаеми господин Министър,

Уважаема госпожо Председател на Комисията за защита от дискриминация,

Уважаема госпожо омбудсман на България,

Уважаема госпожо народен представител,

Позволявам си с настоящето отворено писмо да известя и Вас за случващото се единствено защото вече сте надлежно информирани за този тъй любопитен и дори направо сюблимен правен, психологически, нравствен, управленски, административно-кафкиански, оруелов, бекетов и прочие казус – и по тази причина предположих, че ще Ви е интересно да проследите неговото тъй сюрреалистично и хипер-абсурдистко продължение, за което, признавам, аз лично нямам почти никаква заслуга: заслугата е единствено на толкова неуморните, авангардно и иновативно мислещи и винаги творчески действащи властващи персони на влязлото вече в аналите на световната и общочовешката история многострадално пловдивско образование.

Ще се радвам все пак да изразите известна съпричастност и някаква реакция по повод на случващите се безпрецедентни ексцесии, щото Вашето титанично мълчание, сравнимо само с мълчанието на древноегипетските сфинксове (или с мълчанието на далите съответния обет католически или будистки монаси!), така да се рече, продължава да ни залива и дори дави всекидневно със своето толкова многозначително иначе красноречие!

23 декември 2019 г., Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

декември 23, 2019 Posted by | Съвременност | Вашият коментар

Изключително интересно и поучително интервю на Борис Немцов: Защо Путин, а не Немцов стана приемник на Елцин?

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

декември 20, 2019 Posted by | Политика | Вашият коментар

%d блогъра харесват това: