Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

Някои провокиращи мисълта статии из медиите

Джентълмени и солени сметки
За вас написа от Лондон: Найджъл БАРЛИ
(Писмото е публикувано във в. “Либерасион”, от 6 април, 2008 г.)
Превод от френски с малки съкращения: Мариана Ангелова

Представянето на британския бюджет преди десетина дни предизвика единствено прозявки и умерено изумление пред патентованата финансова некомпетентност на нашите ръководители. Публиката се интересуваше много повече от друг вид финансови умения, излезли на светлина след приемане на новия закон за “свобода” (гласност) на информацията”. Вестниците започнаха да ровичкат по-дълбоко. Изясни се, че шефът на Комитек, чиято главна задача е да следи за правомерното използване на публичните фондове, счел за необходимо, предвид строгите си обязаности, да предприема луксозни околосветски пътувания с джет и да обядва, не по-малко луксозно, ведно с поканени от него гости, в най-добрите ресторанти. Това доведе само до едно “Т-сст” и смръщване на вежди…
После се появи серия скандали, свързани с “изобретателни” разходи на парламентаристите. При база месечна депутатска заплата от 8000 евро, реално всеки е похарчил поне два пъти повече от регламентираното. Някои се облагодетелствали още по много. Разбра се, че един избраник назначил на работа собствената си съпруга за “секретарка”, а двама от синовете си – като натоварени с разработки, макар те да нямали необходимото университетско образование. Уви, не можа да бъде открито сексуално провинение, което да направи аферата още “по пиперлия”, освен дето за голяма радост на таблоидите друго момче на въпросния депутат се оказало пламенен хомо, и подобно на мадам Саркози, склонно към неразумни фотографии.
Любима тема става и “второто жилище”. То се полага на депутати от провинцията, които законодателстват и гласуват в Лондон, а са задължени да поддържат постоянна връзка с избирателите си. Ползването му излиза твърде солено. Както се разбра, нуждаещи се от второ жилище се оказали и парламентаристи, чийто избирателен район се намира в рамките на лондонското метро.
Шпикерът, длъжностно лице, отговорно за дисциплината в Парламента, сметна, че в случая се отнасяло за дреболии. За да не хвърля сянка върху честта на обществото, замислено и основано през 19-и век като клуб на джентълмена, той се опита да потули нещата, но накрая обеща да проучи сигналите и нареди възстановяване на отклонените суми и временно прекъсване за 10 дни на заплащането.
После, за капак на всичко, бе изнесено, че съпругата на самия шпикер имала навика да пазарува “по царски” и с лека ръка да отнася разноските си за таксита към перо “публични разходи”. Това пазаруване, уверяват, обслужвало “официални приеми”. Пътуванията със самолет до екзотични места – и те “официални”. Сетне се разрази “Джон Люис-гейт”, от който скандал научихме, че депутатите били в правото си да обзавеждат второто жилище с мебели и стоки от прочутия скъп лондонски магазин, където един килим струва до 500 евро.
За ограничаване безмерното харчене Комисарят по информацията прие да изкара наяве разходите на депутатите през последните десетина години, в т.ч. и тези на партийните шефове. Което пък отприщи истинско цунами от ужас, без прецедент в Уестминстър. Наложи се множество парламентарни членове да успокояват нервите си в бюфета, между впрочем, на издръжка на Парламента. В последната минута властите прекратиха разкритията под предлог, че го налага “сигурността” и със странния аргумент, какво че оповестяването на адресите на депутатите би било “антидемократично”.
Сега разследванията се насочват към висшите съдебни инстанции и публиката доверчиво очаква преборване с корупцията и там – с надежда, че ще ги опазят неподкупни, висшите магистрати биват заплащани значително по-високо от депутатите.
В съгласие с новите правила за прозрачност в Парламента и аз, заедно с настоящата статия, изпращам документи за оправдаване на направените от мене разходи, включващи: стойността на пътуване с изследователска цел в клуб за стрийптийз (за 70 души), посещение с проучвателна насоченост в остров Мартиника, както и фактура за телевизор с голям екран за масажистката на брат ми.

P.S. Всяка прилика с българската действителност е случайна

Глобализаторът, който дойде от студа
Грегъри ПАЛАСТ

Грегъри Паласт е един от най-изявените разследващи журналисти в последните години. Българският читател познава добре книгата му “Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари” (изд. “Дилок”), където Паласт изкарва на светло мръсните сделки в сферата на електроенергията, водата, лекарствата и други дейности в САЩ. Паласт трябваше да се спасява в Англия, където в поредицата “Лобигейт” на в. “Обзървър” изнесе тайното си разследване върху специалния достъп и влиянието на корпоративните лобита в правителството на Блеър. В поредицата си “Корпоративна Америка отвътре” Паласт разкрива намесата на корпорациите в кабинета на Клинтън, открива нови следи по темата за свалянето на правителство на Алиенде, в Чили, както и стратегии за смазване на профсъюзите от американските мултинационални компании и жестокостта на икономическите “реформи” в гетата на Бразилия. Наистина опасен човек!..
“Глобализаторът, който дойде от студа” е особено актуален текст за днешна България, в който Грегъри Паласт описва накратичко и с убийствена ирония четирите стъпки на разгрома на националните държави.
Днес ние сме тъкмо в това положение, и по-точно – на стъпка 3 и половина, а случващото се съвсем не напомня епизод от роман на Богомил Райнов… По-скоро усещаме миризмата на разлагаща се държавност, на продадени водещи и на световно ниво предприятия, на отрязване из корен на българските ценности, унищожаване на българската култура, образование и духовна система.
Преди седем години, когато е писана статията на Паласт, у нас, в България, дойде един човек, за когото казват, че бил роден в царски пелени. Народът го идентифицира със спасител, защото човекът от Мадрид обеща почтеност във всичко и оправяне за 800 дни… Всичко отмина. След като получи своята тлъста порция от 30 сребърника, човекът от Мадрид изчезна от публичното пространство и спокойно брои дивидентите от опоскването на България. Сега, през 2008 г., “царствени деноминанти” и лъженационалисти и патриоти се катерят по изнемощелите плещи на българина и го зашеметяват с нови заклинания.
“Глобализаторът, който дойде от студа” е предупреждение и горчив пример за това, че държавите и народите не бива да стоят безмълвни по време на собствената си панихида, където основно действащо лице е безликият глобален мултинационален капитал, украсен с местни продажни лобита.
“Зора”

Обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка са изумителни. Включително и когато описва как Международният валутен фонд и Министерството на финансите на САЩ предопределиха изхода от изборите в Русия.
“Много хора бяха обречени на смърт”, каза бившият апаратчик.
Случващото се напомняше сцена от роман на Джон Льо Каре. Блестящ стар агент идва от студа, преминава на наша страна и след часове разпит облекчава паметта си от ужасите, извършени в името на политическа идеология, чиято порочност вече е осъзнал.
И ето, пред мен се намира един къде-къде по-голям улов от някой амортизиран шпионин от времето на студената война.
Джоузеф Щиглиц бе главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред в голяма степен бе материализиране на неговата теория в живота.
“Разпитвах” Щиглиц в течение на няколко дни. В университета в Кембридж, в един лондонски хотел, и накрая във Вашингтон, през април 2001 г., по време на големите задушевни сбирки на Световната банка и Международния валутен фонд.
Обаче вместо да председателства заседанията на министри и на председатели на централни банки, Щиглиц бе поставен в надеждна изолация зад син полицейски кордон, досущ като монахините, носещи голям дървен кръст, боливийските профсъюзни водачи, родителите на жертви на СПИН и други противници на глобализацията. Човекът, познавал някога нещата най-отвътре, сега се бе оказал извън тях.
През 1999 г. Световната банка уволни Щиглиц. Не му бе позволено да се оттегли спокойно. Както научих, министърът на финансите на САЩ Лари Самърс настоял Щиглиц да бъде публично низвергнат още когато се осмелил за пръв път да изрази плахо несъгласие с глобализацията в стил “Световна банка”.
Тук, във Вашингтон, приключихме последното от продължилите часове изключителни интервюта за “Обзървър” и за телевизионната програма на Би Би Си “Нюзнайт”. Интервюта, в които той разкрива истинските и нерядко скрити замисли и действия на МВФ, Световната банка и на собственика на 51% от капитала й – Министерството на финансите на САЩ.
Пак тук, от източник, който няма да назовем (не е Щиглиц), се сдобихме с множество документи с щемпели “поверително”, “за ограничен кръг ползватели” и “да не се дава гласност на съдържанието без разрешение на Световната банка”.
Щиглиц ни помогна да преведем от бюрократичен език една “Стратегия за оказване на помощ на държава”.
Както любезно пояснява Световната банка, за всяка по-бедна държава съществува такава стратегия, изработена на основата на внимателно изследване на нейната национална специфика. Според вътрешния човек Щиглиц обаче, въпросното “изследване” представлява опознаване отблизо на петзвездните хотели на тази страна. То приключва със среща на представителите на банката с някой просещ и фалирал финансов министър, комуто се връчва за “доброволно” подписване предварително подготвено “споразумение за преструктуриране” (разполагам с комплект от такива споразумения).
Икономиката на всяка държава се анализира индивидуално, а сетне, пояснава Щиглиц, банката връчва на всеки министър една и съща програма, предвиждаща четири стъпки.
Първата стъпка
е приватизацията, която според Щиглиц по-точно би следвало да се назове “рушветизация”. Каза, че държавните ръководители, вместо да се опитат да възразят срещу разпродажбата на държавните им предприятия на безценица, отстъпват пред исканията на Световната банка да се запуши устата на местните критици, и с удоволствие разпродават на безценица своите електрически и водни компании.
“Очите им направо светваха” при мисълта за 10-процентните комисиони, прехвърляни им на сметки в швейцарски банки, само задето са смъкнали с няколко милиарда продажната цена на държавните предприятия.
Правителството на САЩ чудесно е знаело това, обвинява Щиглиц. Поне що се отнася до най-голямата “рушветизация” – разпродажбата на безценица на Русия от 1995 г.
“Министерството на финансите на САЩ реши, че това е чудесна работа, тъй като искахме Елцин да бъде преизбран. Хич не ни интересуваше дали изборите са нагласени. Искахме парите да отидат за Елцин като скрити вноски за неговата кампания”.
Щиглиц не е маняк на тема “заговори”, нито бълнува врели-некипели. Този човек бе вътре в играта. Като председател на президентския съвет по икономическите въпроси бе член на правителството на Бил Клинтън.
Най-голямата злина според Щиглиц се състои в това, че подкрепяните от САЩ олигарси ограбиха промишлените авоари на Русия. В резултат на тази корупционна машинация обемът на националното производство спадна наполовина, което предизвика депресия и глад.
След рушветизацията следва
стъпка номер 2
на изработения по конфекция план на МВФ/СБ за спасяване на икономиката: “либерализацията на капиталовия пазар”.
На теория дерегулирането на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат свободно от страната.
За нещастие, подобно на Индонезия и Бразилия, парите не се раздвижиха двупосочно, а просто само изтекоха извън страната. Щиглиц нарича този процес “цикъл на горещите пари”.
Парите влизат с цел спекулация с недвижимости и валута, и сетне побягват при най-слабия признак за възможни неприятности. По този начин резервите на една страна могат да бъдат източени за дни, дори за часове.
Когато това се случи, за да се примамят спекулантите да върнат в дадена страна нейните собствени капиталови фондове, МВФ иска от властите й да увеличат лихвения процент на 30, 50 и 80%.
“Резултатът беше предсказуем”, каза Щиглиц, когато говореше за приливите и отливите на горещи пари в Азия и Латинска Америка. По-високите лихвени проценти сринаха цената на собствеността, опустошиха промишленото производство и обезкръвиха националните парични резерви.
В този момент МВФ принуждава изтощената държава да направи
стъпка номер 3
“Ценообразуване, основано на пазара”, моден термин за обозначаване на повишението на цената на храната, водата и битовата газ. Това води, както може да се очаква, до
стъпка номер 3 и половина
Щиглиц я нарича “Бунтовете, предизвикани от МВФ”.
Бунтовете, предизвикани от МВФ, са болезнено предсказуеми. “Когато една нация е просната по гръб, МВФ се възползва от това и изцежда от нея и последната капка кръв”. После повишава температурата, докато “котелът се пръсне”.
Така стана през 1998 г. в Индонезия, когато МВФ премахна субсидирането на храната и битовото гориво за бедните. Тогава в цялата страна избухнаха бунтове.
Има и други примери: бунтовете в Боливия от миналата година (б.р. 2000 г.) във връзка с повишаването на цената на водата, и бунтовете в Еквадор през февруари тази година (2001 г.) поради повишаването на цената на газта за битови нужди, наложено от Световната банка.
Човек остава с впечатлението, че и тези бунтове са заложени в плана.
И това е действително така.
Това, което Щиглиц не знаеше, бе, че по време на престоя си в САЩ хората на Би Би Си и “Обзървър” успяха да се сдобият с документи на Световната банка за вътрешно ползване, белязани с предупрежденията “поверително”, “за ограничен кръг ползватели” и “да не се дава гласност”.
Нека се върнем към “Стратегията на оказване на помощ на Еквадор”.
В този документ банката на няколко места констатира хладнокръвно и акуратно, че очаква нейните планове да предизвикат “социални вълнения” – това е бюрократичният термин за подпалването на една държава.
В това няма нищо изненадващо. В тайния доклад се отбелязва, че планът да се въведе щатският долар като национална валута на Еквадор, е смъкнал 51% от населението под прага на бедността.
Колкото до плана за “помощ” на Световната банка, той просто призовава да се потушават гражданските вълнения и страдания с “политическа решителност” и още по-високи цени. Бунтовете, предизвикани от МВФ (а под бунтове имам предвид мирни демонстрации, разпръсвани с куршуми, танкове и сълзотворен газ) причиняват ново паническо бягство на капитали и правителствени банкрути. Това съзнателно опожаряване на икономиката си има и хубави страни: за чуждестранните компании, които тогава могат да изкупят останалите държавни авоари, например минни концесии или пристанища, на наистина смехотворни цени.
Щиглиц отбелязва, че МВФ и Световната банка не са безсърдечни привърженици на пазарната икономика. Когато МВФ задължи Индонезия да прекрати субсидирането на закупуването на хранителни стоки “и банките се видяха принудени да поискат помощ, намесата (на пазара) е желателна. МВФ изнамери десетки милиарди долари, с които да спаси финансистите на Индонезия, а заедно с тях американските и европейски банки, от които те бяха взели пари”.
Разкрива се една закономерност – в тази система има много губещи, но един безспорен печеливш – западните банки и хазната на САЩ, които печелят големи долари от това лудешко ново международно движение на капитала.
Щиглиц ми разказа за една тъжна среща, която имал в началото на кариерата си в Световната банка, с новия президент на Етиопия, излъчен в първите демократични избори на страната.
СБ и МВФ наредили на Етиопия да депозира средства, получени като помощ, в хазната на САЩ, срещу жалката лихва от 4%. Докато в същото време етиопската държава вземала доларови заеми, с които да изхрани населението си, за които изплащала лихва от 12%. Новият президент умолявал Щиглиц да му позволи да използва средствата, получени като помощ, за възстановяването на страната. Уви, това не станало. Плячката отишла направо в касата на американската хазна във Вашингтон.
Сега стигаме до
стъпка номер 4
на това, което МВФ и Световната банка наричат “стратегия за съкращаване на бедността”: свободната търговия.
Става дума за свободна търговия по правилата на Световната търговска организация и Световната банка.
Щиглиц, който е бил в кухнята на вземането на решения, уподобява свободната търговия “стил СТО” на Опиумните войни. “И те целели да отварят пазари”, пояснява той.
Както през 19 век, и днес европейците и американците разрушават бариерите за своите продажби в Азия, Латинска Америка и Африка, и в същото време барикадират собствените ни пазари пред износа на селскостопански продукти, идващи от Третия свят.
В Опиумните войни Западът използва военни блокади като средство да разкрие пазари за своята небалансирана търговия. Днес Световната банка е в състояние да издаде заповед да се осъществи финансова блокада, която е не по-малко ефективна.
Понякога е и не по-малко убийствена.
Щиглиц се развълнува особено силно, когато стана дума за договора на СТО за интелектуалната собственост, известен със съкращението TRIPS, за който ще поговорим по-нататък. Именно тук, заяви икономистът, новият севтовен ред “обрича хората на смърт”, като налага недостъпни тарифи и патентни такси, които трябва да се изплащат на фармацевтичните компании за техните лицензирани медикаменти.
“Хич не ги е еня дали хората ще оживеят, или ще измрат”, каза професорът за тези компании и за банковите институции, в които е работил.
Междувременно, не се учудвайте, че в тази дискусия се говори едновременно за МВФ, Световната банка и СТО. Те са взаимозаменяеми маски на една-единствена система на управление.
Обвързани са помежду си посредством нещо, което некрасиво се нарича “спусък”. Вземането на заем от Световната банка за едно училище например, води до “натискане на спусъка”, т.е. до автоматичното изискване да се приемат всички “условия” – те са средно 111 за държава – поставени едновременно от Световната банка и от МВФ.
В действителност, пояснява Щиглиц, МВФ принуждава държавите да се съгласят на по-наказателна търговска политика от предвидената в правилата на СТО.
Щиглиц се вълнува най-много от това, че плановете на Световната банка, изработени в обстановка на секретност и подчинени на една абсолютистка идеология, никога не стават предмет на дискусии и критики. Независимо от натиска на Запада за провеждането на избори в развиващия се свят, така наречените “програми за намаляване на бедността” всъщност подриват демокрацията.
При това тези програми не дават резултати.
Под ръководството на напътстващата ръка на МВФ и благодарение на нейните програми за “помощ за преструктиране” производителността на черна Африка отиде по дяволите.
Успя ли някоя държава да избегне тази съдба?
Да, отговори Щиглиц, Ботсвана. Казаха на МВФ да върви по дяволите.
Тогава реших да задам един въпрос на Щиглиц: добре, господин учен професоре, как бихте подпомогнал вие развиващите се държави? В отговор Щиглиц предложи да се проведат радикални поземлени реформи, да се удари по самото сърце на “едрата поземлена собственост, тъй като богатите поземлени олигархии по целия свят извличат лихварски печалби, като прибират около 50% от приходите на арендаторите”.
Зададох на професора още един въпрос: след като вие бяхте пръв икономист на Световната банка, защо тя не послуша съветите ви?
“Оспориш ли собствеността върху земята, ти все едно предлагаш замяна на властващия елит, а това не е пръв приоритет на банката”, отговори Щиглиц. Очевидно, така е.
В крайна сметка решението му да рискува службата си било обусловено от неспособността на банките и на Министерството на финансите на САЩ да променят курса си, когато се стига до провали и кризи, и от страданията, предизвикани от тяхното
монетаристично мамбо от четири стъпки
Винаги, когато решенията, основани на свободния пазар, се проваляли, МВФ просто настоявало да се провежда политика на още по-свободен пазар.
“Получава се малко като в средновековието”, поясни човекът, който е бил вътре в нещата. “Когато пациентът умирал, докторите коментирали – “Умря, защото спряхме кръвопускането преждевременно. В него беше останала още малко кръвчица”.
Моят извод от разговорите с професора бе, че избавянето от световната бедност и световните кризи е просто: да се изпратят кръвопийците по дяволите.

Вариант на тази статия бе публикуван за пръв път през април 2001 година в лондонския “Обзървър” под заглавието “Четирите стъпки на МВФ към гибелта”. Друг вариант бе поместен в “Големия въпрос”, списанието, което бездомниците си постилат в лондонското метро. “Големият въпрос” предложи на МВФ еднакво вестникарско пространство, в което да публикува неговото становище по казаното. В отговор заместник-началникът на отдела за връзки с медиите написа следното: “Намирам за невъзможно да се отзова на вашето предложение, като имам предвид мащабността на слуховете и дезинформацията в материала на Паласт”.
Напълно е разбираемо, че на заместник-началника му бе трудно да се отзове.
Информацията, както и документите, бяха получени от недоволни хора, работещи в неговото ведомство и в Световната банка.

50 начина за идентифициране на демокрацията
Northstar Compass, март 2007, с малки съкращения

Днес думата “демокрация” е кодова дума на империализма и лиценз за убиване и експлоатация на природни ресурси и изтребване на онези, които не се подчиняват на империалистическите окупатори. Империализмът на САЩ си е поставил за цел да бъде единственият легитимиран патентован носител на “демокрацията” и само САЩ да могат одобряват избора на другите – но за да бъде окачествена и наречена “демокрация”, вие трябва да притежавате всички следни атрибути:
1. Вашата страна е демократична, когато Съединените щати и НАТО я обявят за демократична.
2. Когато чужденци поемат вашите природни ресурси и средствата за производство, а цялото ви правителство е длъжно да им доставя местна робска работна сила.
3. Когато вашето правителство проповядва неизбежността на глобализацията.
4. Когато правата на човека във вашата страна се определят от империалистите и вашите мнения са без значение.
5. Когато вашите въоръжени сили зависят единствено от покупките на оръжие от империалистите.
6. Когато вашето правителство споделя личните ви данни и национални тайни с ЦРУ.
7. Когато трябва да плащате глобални цени и да имате доходи на страна от Третия свят.
8. Когато холивудските филми и реклами промиват мозъците на децата ви.
9. Когато във вашите градове неонови светлини рекламират само чужди филми.
10. Когато вашата страна трябва да се осланя само на списъка на олимпийските си медали.
11. Когато чуждите фармацевтични компании тайно експериментират върху вашето население..
12. Когато правителството ви трябва трайно да внася американски генно модифицирани храни.
13. Когато империалистическите “съюзници” тайно изграждат военни бази в страната ви.
14. Когато вашите собствени войници трябва да отиват в чужбина, да обслужват империализма и да умират.
15. Когато вашият корпус от длъжностни лица е обучаван и индоктриниран от империалистическите държави.
16. Когато правителството ви иска, или се е присъединило, към НАТО и Европейския съюз.
17. Когато империализмът диктува на вашето правителство как да се развива страната ви.
18. Когато страната ви губи своята идентичност и става само пионка в империалистическите геополитически съображения.
19. Когато избирате правителството си, за да слуша народа, но то слуша само чуждите си господари.
20. Когато вашето правителство подписва външни спогодби, навреждащи на интересите на страната ви и облагодетелстващи само интересите на чуждите босове.
21. Когато правата на животните изместват правата на хората.
22. Когато правата на малцинството са издигнати до статута на мнозинството.
23. Когато хомосексуалността се прогласява в училищата и се защитава от закона.
24. Когато ционистите могат да отричат вашия национален холокост, но вие не можете да поставите под въпрос никои налични исторически данни.
25. Когато чужда валута замества местната валута.
26. Когато евреите са накарани от ционизма да мислят, че са избран народ.
27. Когато правителството ви облага с данъци за всичко мислимо.
28. Когато сте заставени да консумирате и употребявате чужди продукти всеки ден, а вашият собствен народ е безработен.
29. Когато чужди религиозни култове се спускат над страната ви като скакалци, превърнати в долари и създаващи бъркотия и започват да промиват мозъците на вашия народ.
30. Когато има свобода на словото, но капиталистите имат свободата на пресата и ежедневните медии.
31. Когато сте загубили надежда дотолкова, че мислите, че само Бог може да ви спаси, а Бог не го е грижа.
32. Когато децата ви или вие трябва да отидете в чужбина, за да намерите работа, но “демокрациите” (на Запад – б.пр.) слагат преграда и не ви позволяват да влезете в страната.
33. Когато собствените ви език и култура са застрашени в собствената ви страна.
34. Когато много семейства са заплашени от изчезване.
35. Когато в собствената ви страна не ви се полага, която си струва.
36. Когато всеки ден богатите стават по-богати, а бедните по-бедни.
37. Когато образованието е запазено за богатите, а не за способните.
38. Когато всички големи институции се притежават от богатите, а правителството им позволява да крадат от бедните и от трудовите хора.
39. Когато всички религиозни институции, които притежават земя, сгради, храмове, балнеокурорти и индустрии, не плащат данъци, а богатите ги избягват, докато работническата класа трябва да ги плаща.
40. Когато правителството взема подкупи от богатите и действа срещу трудовия народ.
41. Когато постоянно ви се казва от богатите и техните ежедневни медии, че ако не ви харесва да бъдете бедни, имате правото да станете богати, ако толкова го желаете.
42. Когато нямате право на безплатни медицински грижи и лекарства.
43. Когато старостта представлява бедност и самота.
44. Когато единственото ви “демократично” преживяване е гласуването в един ден на всеки четири години.
45. Когато наркотиците заместват мрежата за социално подпомагане.
46. Когато правителството ви не вижда проституцията и робския труд в собствената ви страна.
47. Когато избирате правителство според неговите обещания, а не според характеристиките му.
48. Когато правителството се бои от социализма и популярната воля на хората.
49. Когато патриотите са преследвани, докато предателите са възнаграждавани.
50. Когато не можете да направите нищо във връзка с горното, можете да бъдете сигурен, че живеете в буржоазна “демократична” държава. Вие дори можете да дадете живота си, за да защитите този ред!

(Горното много ще се хареса на проф. бай ви Вучков и на атакуващите!)

Как богатството създава бедността в света
Майкъл ПАРЕНТИ

Наложително е да обясним как увеличаването на корпоративните инвестиции, чуждестранната “помощ” и заемите за бедните страни през последния половин век драматично увеличиха и бедността в целия свят. Броят на хората, живеещи в бедност, се увеличава с много по-бързи темпове от населението на света. Как да разбираме този странен факт?
През последния половин век промишлеността и банките на САЩ (и други чуждестранни корпорации) направиха огромни инвестиции в по-бедни райони на Азия, Африка и Латинска Америка, известни под общото название “третия свят”. Транснационалните корпорации са привлечени от богатите природни ресурси, големите печалби от нископлатения труд и почти пълната липса на данъци, закони за защита на околната среда, социална защита на работниците и ниските разходи за охрана.

Правителството на САЩ субсидира това “бягство на капитала”, като дарява корпорациите с намаляване на данъците върху инвестициите им в чужбина – и дори изплаща някои от разходите, свързани с преместването на бизнеса им – предизвиквайки гнева на американските профсъюзи, чиито членове безпомощно наблюдават как работните места се изпаряват пред очите им.
Транснационалните корпорации убиват местните предприятия в Третия свят и превземат пазарите им. Американските аграрни картели – щедро субсидирани от данъкоплатците на САЩ – стоварват свръхпроизводството си в други страни, на ниски цени. Те поставят на колене местните производители на земеделски продукти.
Както описва Кристъфър Кук в книгата си “Храна за една мъртва планета”, тези картели отнемат най-плодородните земни парцели в страните заради производство на експортни търговски производства, а еднообразните култури изискват огромни количества пестициди. Така все по-малко и по-малко земя остава за стотиците местни видове естествено отглеждани храни, с които живее населението.
Като изместват местното населенио от земите им и го лишава от възможността да се самоиздържа, корпорациите формират пазари на работна ръка, гъмжащи от отчаяни хора, насилствено “избрали” бедните бидонвилите на градовете, робуващи (ако случайно намерят работа) срещу мизерно заплащане и често в нарушение на местните закони за минимална надница.
В Хаити например корпоративните гиганти “Дисни”, “Уол-Март” и “Дж. С. Пени” плащат 11 цента на час на местните работници. Съединените щати е една от малкото страни, които отказаха да подпишат международната конвенция за отмяна на детския труд и робския, насилствен труд. Тази позиция се корени в практиките на корпорациите на САЩ по целия Трети свят и в самите щати – практика, където богатството идва след жестока експлоатация на детски труд. В тези страни нивото на наранявания и смърт сред работещи деца на възраст 12 години е изключително високо – при това тези беззащитни деца-роби получават почти винаги по-малко и от минималната надница.
Спестяванията на големия бизнес от евтина работна ръка в чужбина не се компенсира от по-ниски цени за клиентите им в САЩ и другаде. Корпорациите не организират производство в далечни страни, за да дадат възможност на клиентите им в Съединените щати да спестяват пари. Както винаги, целта е да си осигурят максимална печалба за минимално време.
През 1990 г. фактическата стойност на обувките, изработени от индонезийските деца, работещи по дванадесет часа на ден за 13 цента на час, е само 2.60 долара, но същите тези обувки все още се продават в Съединените щати по 100 долара чифта.
“Помощта” на САЩ обикновено работи ръка за ръка с инвестициите на транснационалните корпорации. Тя субсидира изграждането на инфраструктурата, нужна на същите тези корпорации в съответната страна: пристанища, магистрали и рафинерии.
Освен това САЩ дават помощи на правителствата на страните от Третия свят на базата на определени условия. Тази помощ например трябва да се харчи за продукти на САЩ, от получаващите помощта страни се изисква да дават инвеститорски преференции на корпорациите на САЩ, и така тръгва процес на изместване на търсенето на месни продукти и стоки в интерес на вносните такива. Тоест, създава още по-голяма зависимост и глад сред местното население и се увеличава външният дълг на страната.
Голяма част от “помощта” отива право в личните сметки на корумпирани правителствени лица в съответните страни.
“Помощ” идва и от други източници. През 1944 г. на една конференция в Бретън УУД бе създадена Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ). Степента на въздействие върху крайното решение и в двете организации се определя от размера на финансовия принос на страната-член. Съединените щати – като най-голям “донор” – имат доминиращ глас, следвани от Германия, Япония, Франция и Англия.
МВФ действа чрез тайни споразумения с избрана група банкери и представители на финансовите министерства на богатите страни.
Предполага се, че Световната банка и МВФ трябва да подпомагат развитието на бедните страни. В действителност обаче се случва друго нещо.
Дадена бедна страна взема заем от Световната банка, за да изгради някакъв клон на икономиката си. Но ако не успее да изплати огромната лихва поради намаляване на експорта или по някаква друга причина, тя е длъжна да направи нов заем – този път от МВФ.
Но МВФ налага т.нар. “структурна реформа”, която изисква от задлъжнелите страни да освободят “временно” от данъци транснационалните корпорации, да намалят законово надниците и да не се опитват да защитават местните производства от чуждия внос и евентуално поглъщане от външни компании.
Върху задлъжнелите страни се упражнява натиск да приватизират икономиките си, да разпродават на скандално ниски цени държавните мини, железопътен транспорт и обществените услуги на частни корпорации.
Правителствата на задлъжнелите страни са принудени да предадат горите си за чудовищно цялостно изсичане, а земите си – за изтегляне на наличните там подземни богатства чрез методи, унищожаващи невъзвратимо околната среда.
От страните-длъжници се изисква освен това да намалят държавните субсидии за здравеопазване, образование, транспорт и храна – да харчат по-малко за народите си, за да имат повече пари, с които да посрещат плащанията по дълга си. Принудени да отглеждат земеделски продукти с търговска цел за експорт, тези страни са все по-малко способни да изхранват народите си.
Ето как в страните от Третия свят реалните надници се сринаха, а националният дълг нарасна до точка, в която плащанията по него поглъщат почти изцяло експортните постъпления на страните. Така се получава вторично, допълнително обедняване – страната-длъжник е още по-малко способна да осигури задоволяване на основните нужди на населението си.
“Тайната” на обедняването независимо от инвестициите и чуждите помощи с различен произход, е разкрита и обяснена. Всъщност няма никаква тайна, ако човек не обръща внимание на целенасочените манипулативни мистификации.
– Защо бедността се задълбочи, когато чуждестранните помощи, заеми и инвестиции за бедните страни се увеличиха?
– Заемите, инвестициите и помощите не са предназначени да се борят с бедността, а да увеличат богатството на транснационалните корпорации за сметка на местните населения.
Свидетели сме на стройна система за източване на средства от трудещото се мнозинство в интерес на богатото малцинство.
Някои либерални критици, неспособни на ясна, критична мисъл, заключават, че т.нар. “структурни реформи” на МВФ и Световната банка “не работят”; че крайният резултат е отрицателен – по-ниска степен на самозадоволяване и по-голяма бедност в съответните страни. И се чудят защо тогава богатите членове на двете организации продължават да финансират МВФ и Световната банка. Нима политическите лидери на тези богати страни са по-малко интелигентни от тези разтревожени критици, които неуморно им посочват, че финансовата им политика е с обратно въздействие?
Не, глупави и ограничени са критиците, не западните политически лидери и инвеститори, които притежават огромна част от света и се опиват от огромните богатства на тяхно разположение и от постигнатия успех на разработената от тях забележителна система на източване. Те подкрепят програмите си за помощи и заеми именно защото тези програми работят отлично. Да, наистина – но за кого?
Cui bono?
Целта зад техните инвестиции – заеми – програми за помощи – не е повишаване на благосъстоянието на широките маси в тези страни. Това няма нищо общо с основния бизнес на създадените и поддържани от тях Световна банка и МВФ, чиято цел е да служат на интересите на глобалното натрупване на капитала, да присвояват земите и местните икономики на народите от Третия свят, да превземат пазарите им, да намалят надниците им и ги превърнат в роби, да ги обременят с огромни дългове, да приватизират обществени услуги и да попречат на тези народи да се превърнат един ден в търговски конкуренти, като целенасочено ги лишават от всички възможности за нормално развитие.
Предвид на изброеното в горния пасаж, инвестициите, чуждестранните заеми и структурните реформи работят наистина превъзходно.
Истински странното е защо някои хора отхвърлят такъв един анализ със странното обвинение за някакво си “конспиративно” въображение. Защо тези хора се отнасят толкова скептично към твърдението, че управниците на САЩ напълно съзнателно и целенасочено провеждат точно такава чудовищно жестока политика в страните от Третия свят – потискане на надниците, отстраняване на защитата на околната среда, унищожаване на обществения сектор и услуги за хората? Та тези същите управници провеждат същата политика и тук – в собствената си страна!
Не е ли време въпросните либерални критици да престанат да мислят, че владетелите на такава огромна част от света – и които желаят да го превземат изцяло! – са “некомпетентни”, “заблудени” или “неспособни да видят неочакваните последствия от политиката си”? Не си много умен, ако смяташ, че враговете ти са по-малко умни от тебе.
Те знаят къде са техните интереси – същото сме длъжни да разберем и ние.

Бруталната Глобализация
Проф. Майкъл ШОСУДОВСКИ
Превод и подбор: Любен АЛАДЖОВ и Иван АЛАДЖОВ

След ерата на студената война човечеството изпадна в икономическа и социална криза на небивало обедняване на големи части от световното население. Цели национални икономики се сринаха, безработицата бързо се увеличи. В Африка, на юг от Сахара, в Азия и в Латинска Америка избухнаха регионални гладни кризи.
Глобализацията на бедността, която заличи всички положителни резултати от ликвидирането на колониалната система след войната, започна в началото на 80-те години с кризата на задлъжнялостта на Третия свят, с въвеждането на Новия световен икономически ред и с налагането на катастрофалните изисквания на Международния валутен фонд на страните-длъжници.

Новият световен ред е изграден върху бедността на човечеството и върху разрушаването на околната среда
Той поражда социален апартейд, разпалва расизъм, изпразва от съдържание правата на хората и провокира в много страни опустошителни етнически конфликти. От 90-те години насам той разпростря желязната си хватка върху всички региони на света – от Северна Америка и Западна Европа, през страните от бившия социалистически лагер до новите индустриални “тигри” на Югоизточна Азия и Далечния изток.
Настоящата икономическа криза е по-унищожителна от тази на 30-те години на миналия век. Тя се съпровожда от глобални геополитически катаклизми – регионални военни конфликти, разпадане на държави, а в някои случаи и от изчезване на цели страни.
Тя е най-тежката икономическа криза в модерната световна история.
Рецесията след студената война
Икономическият упадък, който преживя бившият Съветски съюз след 1989 г., беше по-голям от този през Втората световна война и е директна последица от рецептите на МВФ.
След времената на пълна работна заетост и относителна стабилност на цените през 70-те и 80-те години, след срива на социализма инфлацията в Русия скочи във висините, реалните доходи и заетостта рязко паднаха, а нивото на здравеопазването драстично се върна назад. Като последица холерата и туберкулозата отново се завърнаха в обширни райони на бившия Съветски съюз.
Подобно катастрофално развитие преживяха цяла Източна Европа и страните от Балканите. Една след друга рухнаха техните икономики. В балтийските републики (Литва, Латвия и Естония) индустриалното производство спадна, както в кавказките републики Армения и Азарбейджан, с близо 65 % . През 1997 г. пенсиите в България се сринаха до 2 долара за месец. Световната банка призна, че 90 % от българите живеят под дефинирания от самата нея праг на бедността от 4 долара на ден. Част от населението на цяла Източна Европа и на Балканите, които нямат средства да си платят тока, водата и транспорта са безцеремонно изолирани от обществото.
Финансовата криза от 1997 г. в Източна Азия, предшествана от спекулативни атаки срещу националните валути, в голяма степен стана причина за катастрофата и с новите азиатски “тигри” – Индонезия, Тайланд и Корея. Споразумението с МВФ за финансова подкрепа, сключено непосредствено след финансовия им срив, при императивно наложените от фонда условия, практически още на следващия ден предизвика рязко спадане в стандарта на живот. “Посредничеството” на МВФ в Корея – постигнато след консултации на високо ниво с най-големите търговски банки на света – “доведе до серийни фалити – над 200 фирми на ден и до масови уволнения – по 4000 работника дневно.” По същото време след бурни улични ексцесии заплатите в Индонезия паднаха двойно, от 40 на 20 долара на месец, а за борба с инфлацията МВФ настоя, да се премахне обвързването им с индекса на цените. Ако Китай бе изпълнил препоръките на МВФ, 35 милиона работници щяха да бъдат застрашени от уволнение след приватизацията или провокираното фалиране на хиляди държавни предприятия. Те щяха да се присъединят към 130-те милиона излишна работна ръка от селските райони. Прогнозата, която Световната банка даде през 1990 г., че след провеждане на “пазарните реформи” бедността в Китай ще падне в 2000 г. на 2,7 %, днес звучи като лош виц.
Предприетите в развитите западни страни още по времето на лейди Татчър мерки за бюджетни икономии положиха началото на постепенен демонтаж на западната социална държава, гордостта на европейската социалдемокрация. Неолибералните мерки за икономическа “стабилизация” и борба с инфлацията понижиха доходите на работещото население и отслабиха регулативната роля на държавата.
От 90-те години насам неолибералните рецепти за оздравяване на стопанството на много развити индустриални държави съдържат същите програми за структурни реформи, каквито МВФ и Световната банка предписват и на страните от Третия свят и Източна Европа.
Обратно на развиващите се страни, реформите в Западна Европа и Северна Америка се провеждат без посредничеството на МВФ. Това е така, защото натрупаните в тези държави значителни обществени задължения дадоха в ръцете на националните финансови елити отлична възможност и политическа власт сами да диктуват на своите правителства желаната от тях стопанска и социална политика.
Под влияние на господстващия неолиберализъм навсякъде обществените разходи бяха сериозно съкратени, а социалните програми орязани
Държавата се отказа от контролната си функция над икономиката, дерегулира пазара на труда, отдели доходите от индекса на цените, разреши наемането на работна сила на почасови трудови договори, позволи преждевременното пенсиониране по усмотрение на работодателя и “доброволния” отказ от допълнителни възнаграждения за специални условия на труд.
В същото време на освободените работни места не се назначават нови работници, което означава, че безработицата расте и се прехвърля на плещите на младите хора, които още нямат трудов стаж и право на помощи. По този начин се затваря достъпът на цяло едно поколение до пазара на труда.
Красноречиви са служебните указания на отделите по трудови ресурси в Съединените щати: “Разбийте профсъюзите, настройте старите срещу младите работници, ангажирайте стачкоизменници, съкратете заплатите и здравните осигуровки, изплащани от работодателите.”
От 80-те години насам голяма част от работниците в САЩ са изтласкани от старите си, добре платени и профсъюзно осигурени работни места на нископлатена работа. Западните градове затъват в мизерия, условията на живот в американските гета и бедни квартали гонят равнището на Третия свят.
Докато нивото на официалната безработица в Съединените щати през 90-те години бележи спад, скокообразно нараства броят на хората на нископлатена и почасова работа. Ако тази политика на евтиния труд продължи, голяма част от работоспособното население на САЩ ще бъде изхвърлено от пазара на труда: “Най-бруталната страна на икономическата рецесия в Америка засяга общността на новите латино-емигрантски общности в района на Лос Анджелис, където безработицата се е утроила и където липсва социална мрежа, която да я поеме. Тези хора се намират в състояние на свободно падане, техният живот буквално свършва, ако загубят и ниско платените си работни места.”
Неолибералните икономически реформи отварят дълбоки социални пропасти между обществените класи и етнически групи. Климатът в големите метрополии е белязан от социален апартейд, а в пейзажа на градовете вече се усещат невидими, но точно очертани линии на разделение между богатите и бедните квартали. За да се овладее социалното недоволство и гражданските вълнения, държавата реагира с нарастваща репресия.
Вълната от сливания на фирми, рационализирането и затварянето на предприятия засяга почти всички слоеве на наемния труд. Рецесията достига вече до домакинствата и на средните и добре платените слоеве от населението. Съкращават се разходи за научни изследвания, уволняват се научни работници, инженери, академици, а високоплатени чиновници и мениджъри от средно управленско ниво предсрочно се пенсионират.
Социалните постижения, наследени от ранните следвоенни години, в значителна степен се губят заради промените в социалното осигуряване и заради приватизация на пенсионните фондове. Затварят се училища и болници и с това се подготвят условията за тяхната приватизация.
Безсилието на икономиката на евтиния труд
Интересен феномен е, че глобализирането на бедността става по време на ускорен технологичен и научен прогрес.
И въпреки че този напредък неимоверно много повишава потенциалните възможности за производство на стоки и услуги, увеличената производителност не води до намаление на глобалната бедност. Логичният извод тогава е, че наблюдаваният спад в стандарта на живот съвсем не е резултат от недостиг на производствени капацитети.
Напротив. Тъкмо рационализирането в икономиката, преструктурирането на предприятията и изнасянето на производства в страни от Третия свят с евтин труд доведоха до увеличение на безработицата на Запад и до значително понижение на доходите на градското и селско население.
Новият световен икономически ред съществува от бедността и от евтината работна ръка. Високата безработица, както в индустриалните държави, така и в развиващите се страни, създава възможност за упражняване на повсеместен натиск за намаляване на работните заплати. Безработицата се интернационализира, а в постоянното преследване на максимална печалба и в търсене на ниско платена работна ръка капиталът се мести от страна в страна. По данни на Международната организация на труда (МОТ) един милиард хора по целия свят, почти една трета от работоспособното население на земята, са безработни.
И докато господстващите икономически учения непрекъснато повтарят тезата за “икономическа ефективност” при използване на дефицитните ресурси на обществото, горчивата реалност категорично ги опровергава. Затварят се заводи; малки и средни предприятия фалират; квалифицирани работници и служители се уволняват. В крайна сметка в името на “икономическата ефективност” при използване на ресурсите на обществото производителността действително расте, но човешки капитал и производствени мощности излизат от употреба и стоят неоползотворени.
Натискът за “ефективност” на микроикономическо ниво води до точно обратния резултат на макроикономическо равнище. Изглежда, комерсиалният капитализъм, движен от стремежа за максимална печалба, е напълно неспособен ефективно да мобилизира неоползотворените човешки и материални ресурси в интерес на обществото.
Забогатяване чрез спекула и криминална дейност
Глобалното икономическо преструктуриране доведе до стагнация и в предлагането на екзистенциално необходими, но евтини стоки и услуги и до пренасочване на инвестиции към силно печелившата индустрия за скъпи и луксозни стоки. Но това не е всичко. В стремежа си към максимална капиталова доходност, вместо да се съсредоточат върху производство, капиталистите се обръщат все повече към бързите и големи печалби от спекулативни и измамни транзакции на капитали и ценни книжа на световните борси и от дестабилизация на международните и национални финасии.
По този много ефективен, но непроизводителен начин едно привилегировано малцинство успя бързо да натрупа огромни богатства за сметка на останалото население на света. Броят на милиардерите само в Съединените щати нарасна от 13 за 1982 г. на 149 през 1996 г. до над 300 през 2000 г.
Глобалният клуб на милиардерите, с около 450 членове, притежава сумарно богатство, което е по-голямо от брутния национален продукт на най-бедните страни с 59% от световното население. Само личното богатство на семейство Уалтън от щата Арканзас, комуто принадлежи търговската верига “Уол Март” от 85 милиарда долара, включващо наследницата Алис Уолтън, братята Робсън, Джон, Джим и майката Хелън, е двойно по-голямо от брутния национален продукт на Бангладеш от 33,4 милиарда долара, с население 127 милиона души и годишен доход от 260 долара на човек.
Както вече се спомена, процесът на натрупване на капитали започна все повече да измества реалната икономика за сметка на виртуалните способи за реализиране на печалба: “Значителното увеличение на броя на милиардерите през 1996 г. се дължи главно на спекулативната търговия с акции на борсата за ценни книжа на Уолстрийт”. За да избегнат данъчното облагане, спекулантите от голям калибър влагат приходите си в секретни, регистрирани само под кодов номер банкови сметки в 50-те данъчни оазиса по целия свят. Според въздържаната оценка на американската инвестиционна банка “Мерил Линч” богатството в личните сметки на частни лица в данъчните оазиси възлиза на 3,3 билиона долара, а МВФ изчислява състоянието на концерните и на частните лица там приблизително на 5,5 билиона долара, сума, равна на 25% от общия световен продукт. Незаконните богатства на елитите от бедстващите страни на Третия свят, вложени в безименни сметки, се оценяват на 600 милиарда долара; 1/3 от тях са в Швейцария.
“Пазарните реформи” от своя страна създадоха условия за разрастване и интернационализиране и на криминалната икономическа активност, където се реализират баснословни печалби.
Престъпните синдикати в Латинска Америка и Източна Европа успяха да използват инициираните от Световната банка приватизационни програми, за да изперат огромни количества “мръсни пари” и да ги превърнат в легална, “чиста” частна собственост. По данни на ООН доходите на транснационалните престъпни организации от целия свят днес възлизат на един билион долара, което се равнява на сумарния брутен продукт на най-бедните страни с население 3 милиарда души.
Тези данни на ООН включват търговията с наркотици, оръжие и радиоактивни материали, както и печалбите от контролираните от мафията услуги: проституция, хазарт, обмяна на валута и пр.
Това, което тези числа не отразяват е размерът на криминалните инвестиции в легалната икономика и контролът, който те упражняват върху нейните предприятия. Чрез легалните инвестиции престъпният бизнес не само добива възможност да пере пари, но и да натрупва богатства извън сферата на престъпната дейност. Според някои наблюдатели “организираната криминалност вече постига в своите икономически структури по-добри резултати отколкото групата “Fortune 500”, а предприятията й приличат по-скоро на “General Motors”, отколкото на обекти на традиционната сицилианска мафия.”
Пред подкомисия на американския конгрес директорът на ФБР, Джим Мууди, обяви, че престъпните организации в Русия “работят перфектно с чуждестранни криминални групировки от Италия, Колумбия и т.н… Преходът към капитализъм (в бившия Съветски съюз) създаде възможности, които не бяха пропуснати” от тъмния бизнес.
Кризата на свръхпроизводството и ликвидирането на дребните производители
Нарасналата икономическа ефективност на глобалния капитализъм се дължи освен на техническия прогрес, но и на минимизиране на количеството наети работници и на техните заплати. Тези процеси обаче инициират лавинообразното развитие на криза на свръхпроизводство. По-малко работещи, с по-ниски заплати означава намаление на платежоспособните потребители на стоки и услуги на пазара. Тогава един огромен производствен капацитет се оказва изправен пред ограничена консумация.
Резултатът е диспропорция и свръхпродукция с опасни размери.
При това положение най-ефективните предприятия са в състояние да продължат своето пазарно съществуване само ако ликвидират излишните производители и конкуренти. Но ако праволинейно се следва тази логика и допълнително се закрият нови индустриални сектори, работещите в тях също ще отпаднат от пазара. Този процес на лавинообразна пазарна стагнация се развива в опровержение на теоремата на Джейн Баптист Сейс от господстващата икономическа наука, че предлагането само създава своето търсене.
Още в ранните 80 години на миналия век процесът на свръхпродукция доведе до спад на цените на стоките с унищожителни последици за производителите на суровини и на готова продукция от Третия свят.
Като следствие от изпълнението на програмите на Световната банка и МВФ в развиващите се страни банкрутират цели индустриални сектори, които преди това успешно са работели за вътрешния пазар. В резултат на девалвация на валутата им, на либерализирането на вноса и на пренасищането на местния пазар с вносни (силно субвенционирани) стоки от развитите индустриални държави, националната им икономика се подкопава, постепенно запада и изчезва. По този начин благодарение на провокираната стопанска разруха в Съветския съюз и либерализирането на вноса в страните от затворения пазар на бившия СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни), в африканските пазари южно от Сахара и другаде, големите индустриални концерни се освободиха от местните конкуренти и реализираха значителен ръст в продажбите си и увеличение на дяла си на световния пазар. Но както вече се каза, този бум е за сметка на затворените мощности на локални, регионални и национални производители. Доведени вече до банкрут, не е трудно те да бъдат принудени да работят и печелят за големи западни дистрибутори. Освен това мултинационалните компании завладяват местни пазари и чрез системата за отдаване на лицензи. По този начин те печелят контрол над човешките ресурси, работната ръка и местния икономически елит и си присвояват голямата част от приходите на малките фирми и търговци, ползватели на лиценза. За местните “независими” производители остава да осигурят по-голямата част от разходите по внедряване на лицензите.
Подобен процес се развива и в Западна Европа. Политическите преобразувания на Европейския съюз в рамките на договора от Маастрихт облагодетелстват все повече господстващите европейски финансови кръгове, което обаче, е за сметка на единството на обществото.
Държавите стимулират съзнателно образуването на частни монополи, а едрият капитал разрушава дребния бизнес във всичките му форми и прояви. Чрез натиск за образуване на единни икономически структури в Европа и Северна Америка дребните локални и регионални предприемачи биват притиснати до стената и с тяхното изчезване икономическият живот в градовете се променя из основи.
“Свободната търговия” и икономическата интеграция предлагат на глобалните предприятия възможност за по-голяма мобилност, докато чрез институционални бариери горните два фактора ограничават движението на малкия, локален капитал. По този начин стопанската интеграция, доминирана от големите предприятия, често поражда зад фасадата на политическото единство социални противоречия и конфликти сред отделни групи и икономически субекти от обществото на Запад.
“Мирен” консенсус и военна принуда
Всички разгледани до тук глобални процеси се базират на феноменалния световен консенсус по отношение на една манипулативно наложена идеология, неолиберализмът. Той е добил хегемониалност и безпрекословно се спазва от правителствата на почти всички страни по света.
Повсеместно и безапелативно те следват едни и същи икономически рецепти. Под контрола на Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) неолибералните пазарни реформи навсякъде създават благоприятни условия за големите, глобално опериращи банки и транснационални концерни (ТНК). В действителност обаче и дума не може да става за истински “свободни” пазарни отношения, както се внушава от неолибералната риторика на МВФ и СБ. Техните “програми за структурни реформи” не са нищо друго, освен ултимативни предписания, които, ако не се спазват, водят до сериозни икономически санкции.
Създадените през 1944 г. в Бретън Уудс институции на МВФ и СБ и основаната 1995 г. СТО са бюрократични, регулиращи институции, действащи под държавна закрила в полза на могъщи икономически и финансови интереси. Зад тези глобални институции стоят банкерите от Уолстрийт и шефовете на най-големите в света компании. На техните съвещания при закрити врати присъстват още и представителите на световното икономическо лоби: Международната търговска камара (ICC); Trans Atlantic Business Dialogue (TABD), който устройва на своите годишни съвещания среща на ръководителите на най големите западни концерни и политици с представители на СТО; United States Council for International Business (USCIB); Международният икономически форум в Давос (от януари 2002 г. за първи път в Ню Йорк); намиращият се във Вашингтон Institute of International Finance (IIF), който представя най-големите банки и финансови организации на света.
Други важни полуприкрито работещи за политиката на Новия световен ред организации са: Трилатералната комисия, Билдербергската група и Комисията за финансови отношения (CFR). Макроикономическите реформи и непрекъснато радикализиращото се либерализиране на международната търговия, които се налагат от този мощен конгломерат от агенти на глобализацията, манипулират световната общност за “мирно и консенсусно” реколонизиране на света. Въпреки че за постигането на тази цел не е необходимо открито използване на сила, безпардонното налагане на неолибералните икономически концепции представлява форма на война. В този контекст войната и глобализацията не са отделни, несвързани едно с друго явления.
Какво се случва със страни, които се противят да се отворят за западните банки и мултинационални концерни, както изисква Световната търговска организация? Военните и западните тайни служби поддържат добри контакти с финансовия елит и отлично знаят как да постъпят в такива случаи. Международните финансови институции работят също и с НАТО и неговите “омиротворителни мисии” по света, където не пропускат случая да се включат във финансирането на следващото неизбежно възстановяване на “омиротворените” райони.
В началото на третото хилядолетие войната и “свободната” търговия вървят ръка за ръка. Военните действия в известен смисъл представляват последната инстанция на едно мултилатерално инвестиционно споразумение. Те разрушават физически това, което все още не е унищожено от дерегулирането, приватизацията и “пазарните реформи”. Прякото колонизиране с военна сила и изграждането на западни протекторати изпълнява де факто същата задача, както МВФ, СБ и СТО – осигурява на западните банки и транснационални компании безпрепятствен достъп до съответните пазари така, че те да действат там глобално, като на собствена територия.
“Дипломацията на ракетите” днес повтаря “дипломацията на канонерките” от 19-ия век, които също трябваше да осигуряват “свободната търговия”.
След Опиумните войни, САЩ изпратиха Калеб Къшинг (през 1844 г.) в Китай, за да преговаря за отваряне на китайските пристанища. В прав текст той предупреди императора на Поднебесната империя, че “отказът да се приемат американските искания може да бъде тълкуван като покана за война”. (По същия начин постъпи и Медлин Олбрайт със Сърбия на преговорите в Рамбуйе, б. пр.).
Разоръжете Новия световен ред!
Идеологията на свободния пазар се поддържа от нови брутални форми на държавна и свръхдържавна интервенция, които са базират на целенасочената манипулация от силите на пазара. Споразумението на СТО за свободна търговия в действителност гарантира правата само на най-големите световни икономически субекти. В същото време гражданите на отделните страни са лишени от правото си да участват във вземането на важни суверенни решения, тъй като начинът, по който международното търговско споразумение на СТО бе наложено както на национално, така и на интернационално ниво, по никакъв начин не е демократично легитимиран.
Споразуменията със СТО лишават от власт националното общество, за сметка на международния финансов елит, комуто се предоставят твърде широки пълномощия за намеса в сферата на държавния суверенитет. А неолиберализмът като идеология, с неговата благозвучна риторика за доброто управление (good governance) и за “свободния пазар” представлява за управляващите елити твърде прозрачно правно основание за вземане на политически решения, които засягат съдбата на цялото общество.
Апологетите на новия световен ред, основан на “неолибералния консенсус” на Вашингтон и Уолстрийт, доста самонадеяно си присвояват правото да налагат на света системата на отворените пазари като единствена алтернатива за избор на път към всеобщото благоденствие на човечеството. Затова на глобализацията на капитала, трябва да се противопостави глобализация на борбата за разоръжаване на новия световен ред.

Интернационалният капитализъм
Диктатурата на глобалния пазар

Подбор и превод:
Иван АЛАДЖОВ
и Любен АЛАДЖОВ

Немските социално-критични журналисти д-р юр.н. Ханс-Петер Мартин и инж. Харалд Шуман са автори на политическия бестселър “Клопката на глобализацията”. С изнесените примери те са едни от първите, които в Германия полагат началото на аналитичното разобличаване на механизмите на глобалния капитал за неоколонизиране на света от няколкото стотин мултинационални суперконцерни. Този процес продължава и днес и се извършва с помощта на международните финансови институции (МВФ и СБ), създадени и контролирани от богатите индустриални държави.
Авторите на книгата са присъствали на срещата на икономическия, политическия и научен елит около клуба Г-7, както те го наричат “капиталистическия интернационал”. Тази среща се провежда по инициатива на “перестройчика”, Михаил Горбачов в луксозния хотел “Феърмонт”, в Сан Франциско, Калифорния, където бе обсъден “новия световен ред” и бъдещето на 21-ви век.
В резултат на пълното освобождаване на капитала и неолибералното комерсиализиране на глобализацията сивите кардинали на световната икономика предвиждат разпадане на човечеството на две касти: 20 % заможно малцинство, т. нар. златен милиард, и 80% ненужно мнозинство “излишни хора”, от които модерната, високотехнологична икономика не се нуждае нито като работна сила, нито като източник на печалба. За тях няма работа, няма и препитание. Тези изхвърлени от обществото хора са заплашени в бъдеще от социална и биологична деградация.
Антропологични проучвания на ООН, провеждани в продължение на десетилетия, са установили, че при социално слабите слоеве от населението в изследваните страни вече са констатирани фатални биологични изменения – изоставане в ръста и в умственото развитие на хората, живеещи в мизерия. А това е констатирано не само в слаборазвити страни, но и в САЩ, където обществото е силно сегрегирано.
Поради ограничените ресурси на планетата и прогресивното обедняване на човечеството експертите изразяват опасение, че тази тенденция ще се запази и след няколко столетия човечеството дори ще се раздели на две раси: малобройна, заможна и физически добре развита, с ръст над 2,10 м и многобройна с пигмейски ръст от 1,30 м и с ограничени интелектуални възможности.
Тази ужасяваща перспектива надхвърля визиите дори на най-страховитите расистки теории и идеологии.
Книгата на двамата автори се появи в навечерието на многохилядните протести на алтерглобалистите в Сиатъл и Генуа, които вече са традиция за социалните форуми. Тази кинга сложи началото на широка световна дискусия за опасностите от комерсиалната злоупотреба с иначе обективния и полезен процес на икономическа глобализация, който винаги е съпровождал развитието на човечеството.
Фундаменталните изводи, които авторите правят, са резултат от анализ на катастрофалните процеси в редица икономики (Мексико, Индонезия и др.), попаднали в смъртоносната клопка на неолибералната глобализация.
Предлагаме на нашите читатели фрагмент от уводната част на книгата на Ханс-Петер Мартин и Харалд Шуман “Клопката на глобализацията”. Тя дава красноречива представа за обстановката, в която се решават съдбините на земното население и за манталитета на елита, който арогантно си е присвоил това право. Силно впечатление прави пренебрежителния тон на босовете на мегаконцерните, с който коментират подчинените си, създали несметните им богатства, говорейки за тях като за полуроби, които могат да бъдат назначавани и уволнявани от компютър, стига само печалбите да го изискват. Тук възниква въпросът: кой за кого е създаден – икономиката за хората или хората за икономиката? Отговорът на тази дилема се съдържа в идеологията на капитализма, който допуска всички средства в името максимална печалба. Но когато става дума за съдбата на човечеството, или за съществуването дори само на един човек, тогава проблемите за ефективност и печалба в бизнеса губят всякакъв смисъл.
Започне ли икономиката да изяжда хората, това вече е началото на канцерогенен процес в организма на обществото, който ще доведе до неговата смърт, ако имунната му система не противодейства.
“Зора”

Хотел “Феърмонт” в Сан Франциско е обгърнат с легенди от световен формат. Той е институция и икона, символ на радостта от живота. Който го познава, фамилиарно го нарича “Феърмонтът”, а който живее в него, значи е един от успелите в живота… В просторните плюшени салони са празнували триумфалните си успехи и забогателите от катастрофалното земетресение 1906 г. (Сан Франциско е полуразрушен тогава, б.р.), както и американските генерали от двете световни войни, основателите на ООН, господарите на концерни, както и всички американски президенти.
В края на септември 1995 г. в тази обвеяна с митове и история обстановка един от хората, които сами творят история, Михаил Горбачов, приема елита на света.
Защо тъкмо тук, в Президио, квартал, южно от моста “Голдън гейт”? Защото тъкмо тук в края на студената война американски меценати от благодарност към неговото дело му основават фондация. И сега Горбачов е поканил 500 водещи политици, икономически босове и учени от цял свят. Този нов “глобален мозъчен тръст”, както последният президент на Съветския съюз нарича срещата, ще посочи на човечеството пътя към 21-вото столетие, “пътят към една нова цивилизация”.
Опитни, стари политици като Джордж Буш-старши, Джордж Шулц или Маргарет Тачър си дават среща тук с новите господари на света като Тед Търнър, шефът на СNN, най-могъщият медиен концерн на планетата, и с други величия от неговия ранг… Всички са се събрали и възнамеряват в продължение на 3 дни, разделени на тематични групи, да работят интензивно с глобалните фигури от компютърния и финансов бизнес, със сивите кардинали на икономиката, с професорите по икономика от университетите в Станфорд, Харвард и Оксфорд.
Естествено, ще бъдат изслушани и емисарите на свободната търговия от Сингапур и дори от Пекин, щом става дума за бъдещето на човечеството.
Никой не е дошъл на празни приказки. Никому не се позволява да смущава свободните изказвания, досадните журналисти са отстранени с цената на много изразходвани средства. Строгите правила на дискусията задължават участниците да се освободят от всякакви риторични увлечения. Въвеждането в темата може да трае най-много 5 минути, изказванията – не повече от 2 минути.
Джон Гейдж, топмениджър в американската компютърна фирма “Сън Майкросистемс”, открива дебата на тема “Технологии и труд в глобалната икономика”. Фирмата му просперира. Той може да поеме всички желаещи на работа, включително и чужденци без разрешение за работа. Ето защо обявява, че правителствените разпореждания за трудовия пазар са без значение за него. Той назначава “добрите мозъци на Индия”, да работят докато могат… “Днес ние назначаваме нашите хора чрез компютър, те работят за нас на компютър, и ние ги уволняваме също чрез компютър”. В остатъка от 30 секунди за своето изказване, Гейдж заявява: “Ние си избираме просто най-умните. По този начин постигнахме ефективност, която ни позволи да повишим оборота си от 0 в началото … до над 6 милиона днес.” Самодоволно се обръща към съседа си по маса и му се усмихва многозначително: “Дейвид, ти не беше толкова бърз като нас, нали?”.
Този, към когото Гейдж се обръща, е Дейвид Пакард, съоснователят на високотехнологичния гигант “Хюлет-Пакард”. Възрастният, просперирал със собствените си усилия милиардер, го контрира с ясния въпрос: “От колко служители имаш нужда Джон?”. “От шест, а може би осем”, отговаря сухо Гейдж. “Без тях сме загубени. При това е без значение, къде по света са те”. Тук се намесва ръководителят на дискусията, проф. Ръстъм Рой от университета в Пенсилвания: “И колко души работят сега за “Сън Системс”?” Гейдж: “16 000. Но освен едно много малко малцинство, всички те са резерв, подлежащ на уволнение при рационализиране на фирмата”.
Това изказване не предизвиква никаква реакция у присъстващите. За всички тях възможността за неподозирани по мащаб съкращения е нещо съвсем нормално. Никой от скъпоплатените мениджъри от високотехнологичните индустрии на бъдещето не си прави илюзията, че ще има достатъчно нови и добре платени работни места в този бизнес за всички желаещи, както и за която и да е друга сфера от икономиката.
Прагматиците, събрани във Феърмонт, свеждат бъдещето на света до две числа и едно понятие: “20% на 80%” и “тититеймънт”. 20% от работоспособното население ще са достатъчни през идващия век, за да поддържат работата на световната икономика. “Тя не се нуждае от повече работна сила”, смята търговският магнат от Югоизточна Азия, Уошингтън Си Цип. Една пета от всички търсещи работа ще е достатъчна, за да се произведат всички стоки и високотехнологични услуги, които днес потребява световното човечество. Тези 20% ще участват активно в живота, в печеленето на средства и в консумирането на блага, независимо в коя страна са. Към тях могат да се причислят и някой друг процент богати наследници.
А след това? Какво ще стане с останалите 80%, които ще останат без работа? “Със сигурност – казва американският автор на книгата “Краят на труда”, Джереми Рифкин, – останалите 80% ще имат големи проблеми”.
Мениджърът на Сън – Гейдж, добавя остроумно, позовавайки се на шефа си, Скот Мак Нийли: “Въпросът в бъдеще ще бъде: “да имаш ли обяд или, да бъдеш използван за обяд”.
Висококаратният дискусионен кръг за “Бъдещето на труда” впоследствие се занимава с онези слоеве на обществото, които няма да имат работа. Твърдото убеждение на участниците е, че към тях ще се причислят в бъдеще десетки милиони хора по целия свят… Във “Феърмонт” дори се изказва идеята за възникването на нов обществен строй в богатите страни, който да е без средна класа и никой не възразява срещу тази представа.
Повече внимание в това отношение се отделя на израза “тититеймънт”, въведен от стария ветеран, Збигнев Бжежински… “Тититеймънт” обяснява Бжежински, е комбинация от две думи: “ентъртеймънт”=”развлечение” и “титс”=”женски гърди”. При това Бжезински няма предвид сексуалния смисъл на “женските гърди”, а по-скоро хранещата им функция като източник на мляко от кърмещата майка.
Скритото значение на нововъведения термин е комбинация от отвличащи вниманието развлечения в съчетание с достатъчно храна, за да бъдат поддържани в добро състояние на духа излишните хора от населението на земята.
Внимателно се обсъждат от мениджърите и възможните дозировки между хляба и зрелищата. Обмисля се, как богатата 1/5 част от населението на земята да развлича ненужния остатък на човечеството. При съществуващия глобален конкурентен натиск за решаването на тази задача не ще може да се разчита на социалния ангажимент на икономиката. Грижата за безработните трябва да бъде поета изцяло от други. Намирането на смисъл за съществуване и интегрирането на излишните 4/5 от населението на планетата, дискутиращите очакват да се поеме от широкото поле на доброволните обществени организации, от съседските обединения за взаимопомощ, от спортните клубове и от всевъзможни други сдружения. “Общественият престиж на тези дейности може да бъде повишен, ако се въведе макар и скромно заплащане за тях, с което ще се засили самочувствието на милиони граждани”, смята проф. Рой. Във всеки случай, ръководителите на концерни очакват, че съвсем скоро в индустриалните държави ще се появят хора, които ще са готови срещу почти нулево заплащане да поддържат улиците чисти или за оскъдна прехрана и подслон да работят като домашни прислужници.
Организаторите на тридневната среща във “Феърмонт” се изживяват като пионери на новия вид цивилизация. За съжаление поетата посока от босовете на концерните и представителите на науката води тъкмо в обратната посока – към предмодерните времена на дивия капитализъм.
Светът ще трябва да очаква не соцалдемократическия модел на социално-пазарната икономика с 2/3 благоденстващо общество, а неолибералният модел на глобалната икономика, която се ръководи от максималната печалба и която създава обществото на 4/5 излишни хора, поддържани с дрогата “тититеймънт”.
Истински ураган
В Германия повече от 6 милиона търсещи работа не могат да си намерят постоянно работно място, това е повече от когато и да е било в историята на Федералната република от нейното основаване до днес. Средните нетни доходи на германците намаляват от 5 години; и това е само началото според експертите от правителството, науката и икономиката.
През идното десетилетие ще бъдат ликвидирани минимум още 1,5 милиона работни места в индустрията, прогнозира Роланд Бергер, представител на една от водещите консултантски фирми във Федералната република. При това всяко второ работно място от тях ще бъде от сферата на средния мениджърски състав. Неговият колега, Херберт Хенцлер, шеф на немския филиал на консултантската фирма “Мак Кинси”, отива в прогнозите си още по-далеч: “Индустрията ще поеме път на селското стопанство”. В бъдеще производството на стоки ще предлага на все по-малък процент от населението възможност за прехрана.
И за Австрия се съобщават все по-скромни числа за работна заетост – всяка година се закриват по над 10 000 работни места в индустрията.
Разпространяваното от политици и икономисти обяснение за този упадък се свежда винаги до една и съща дума: глобализация. Високотехнологичните комуникации, ниските транспортни разходи и неограничената търговия превръщат целия свят в един единствен пазар -това е постоянно повтаряното оправдание за безработицата. Те създават глобална конкуренция и на трудовия пазар.
Всички от управляващия елит, от шефове на концерни до министър на труда дават един и същи отговор на проблема: приспособяване, но надолу.
Гражданите постоянно слушат един и същи припев за ограничения. Хор от браншови функционери, икономисти, експерти и министри непрекъснато внушава на германците, и особено на австрийците, че работят малко, а получават много, че имат дълги отпуски и често боледуват. Асистират им журналисти от пресата и телевизията. Консервативният “Франкфуртер алгемайне цайтунг” пише дори, че социалната държава се е превърнала в заплаха за обществото и че увеличаването на социалното неравенство е неизбежно!
Дори германският президент приглася на този хор с подкрепящи речи, в които убеждава, че “промяната била неизбежна”, и че “всеки ще трябва да направи своята жертва”.
Явно не е разбрал нещо. Очевидно е, че не става дума за необходими жертви от всички по време на криза. Съкращенията на болничните плащания, премахването на защитата от уволнения, радикалните орязвания на социалните помощи и намалението на заплатите въпреки нарастващата производителност не са действия за преодоляване на кризите. По този начин реформаторите под флага на глобализацията всъщност прекратяват едностранно съществуващия неписан обществен договор на републиката, който ограничава социалното неравенство чрез преразпределение на благата чрез бюджета на държавата отгоре надолу.
Обяснението е, че моделът на европейската социална държава бил изиграл вече своята роля и в новите условия на международна конкуренция се явява много скъп.
Засегнатите разбраха тези призиви много добре и профсъюзите и социалните организации реагираха с протест. След срещата на Г-8 последваха стачка на металурзите в Германия, генерални стачки във Франция и Австрия.
Въпреки това защитниците на социалната държава водят обречена битка. Всъщност повечето аргументи на техните противници са неверни. В крайна сметка, инвестирайки в чужбина, германските концерни не създават там допълнителни работни места, за да изхвърлят на улицата собствените си работници. Най-често те купуват там евтино местни предприятия, веднага прореждат персонала им, и с понижени производствени разходи успяват да захранват дори с добра печалба бедните регионални пазари, нещо, което не е възможно да стане с внос на скъпи стоки от Германия. Ако им се отдаде да осъществят и експорт на евтините местни продукти, те вече реализират и свръхпечалби.
Също така не е вярно, че социалните ангажименти на германската държава са се увеличили експлозивно. Напротив частта им от брутния вътрешен продукт … е дори по-малка от тази преди 20 години. Но това, което непрекъснато се изтъква като аргумент, са примери от политиката на другите индустриални държави, където съкращението на държавните разходи, понижението на заплатите и орязването на социалните помощи се прави по същия сценарий, от Швеция до Испания.
Обаче навсякъде протестите завършват с разочарование.
Интернационализмът, някогашното оръжие на социалдемокрацията срещу подпалвачите на световни войни, отдавна вече е сменил фронтовете. По целия свят над 40 000 международни компании от различна величина, обединени в “интернационал на капитала”, противопоставят един срещу друг, както служителите си, така и своите държави. И това позволява използването на следната аргументация: 40% данък върху печалбата в Германия е твърде много, след като Ирландия се задоволява с 10%, а Малайзия и някои щати в САЩ въобще се отказват от този данък за определен период от пет или десет години. Или часова ставка от 45 марки за Германия? Това е много скъпо, щом британците работят за половината, а чехите за една десета. Само 33% държавна субсидия за инвестиране в нови фабрики в Италия? И това е малко. Затова държавата ни с лекота дава надбавка от 80% за инвестициите в Източна Германия.

Хванал светът в клещи, новият “интернационал на капитала” изважда по този начин от равновесие цели държави и общества. От една страна той заплашва тук и там с оттегляне на капитали и успява да извоюва драстични намаления на данъците, да получи милиардни субсидии или безплатна инфраструктура. Там, където този подход не минава, се отива на данъчно планиране в голям размер: тогава печалби се отчитат само в страни, където данъчната ставка е ниска. Затова по целия свят се констатира значително намаление на процента богати притежатели на капитали и недвижимости, които с редовно платените си данъци допринасят за финансиране на разходите на държавите.
Господарите на глобалните капиталови потоци постоянно понижават нивото на трудовото заплащане в предприятията си и по този начин намаляват постъпленията от данъци в мизерните държавни бюджети на развиващите се страни, които се пълнят предимно от най-редовните платци – наемните работници. От тази политика в глобален мащаб държавите обедняват, обедняват и тружениците, намалява техният дял в произведения световен обществен продукт. И няма нация, която сама може да устои на този интернационализиран натиск.
Докато курсовете на фондовите борси и печалбите на концерните растат, заплатите постоянно намаляват. Едновременно с това нараства безработицата и бюджетните дефицити. Не са нужни особени икономически знания, за да се разбере, какво се случва: 113 години след смъртта на Карл Маркс капитализмът отново е поел посоката, която икономистът-революционер толкова точно е описал за времето си. “Общата тенденция на капиталистическото производство е не да повиши, а да се понижи средния стандарт на заплатите, т.е. да намали цената на труда до минимално възможната граница” – отбелязва той през 1865 г. пред генералния съвет на Първия интернационал в Лондон. Въобще не подозира, че първобитният капитализъм някога ще бъде озаптен, макар и за кратко време. Но след реформите на социалдемократическото столетие напоследък се очертава антиреформа от глобален мащаб: към бъдещето ще се върви на заден ход; преуспелите като Хайнрих фон Пирер, шефът на световния концерн “Сименс” вече триумфират: “Вятърът на конкуренцията се превърна в буря, но истинският ураган тепърва предстои”.
Думите на Пирер и на други знаменосци на новия глобализъм трябва да внушат, че всичко, което се случва около нас, е нормален природен процес, резултат от неудържимия технически и икономически прогрес. Това е абсолютно заблуждение.
Комерсиалната глобализация съвсем не е естествено природно явление, а е продукт на съзнателно провеждана политика.
Договор след договор, закон след закон, това са решенияу гласувани от правителства и парламенти. Те вдигнаха бариерите за свободния трансфер на стоки и капитали. От либерализирането на валутната търговия, през европейския общ пазар до постоянното разширение на сферата на действие на договорите за международна търговия, ГАТС ръководителите на западните индустриални държави са онези, които доведоха света до състоянието, в което се намираме и с което самите те вече не могат да се справят.
Въпросът, който се решава във “Феърмонт” сега е кой ще обядва и кой ще бъде изяден за обяд?
Демокрацията в клопка
Глобалната интеграция се съпровожда от една политикономическа проповед, която непрекъснато се натрапва от войнството на икономическите съветници на държавните политици – неолиберализъм.
Основната теза опростено гласи: пазарът е добър, а държавната намеса е лоша. Изхождайки от идеите на водещия представител на тази икономическа школа, американският икономист и носител на нобелова награда – Милтън Фридман, повечето неолиберални правителства на Запада въздигнаха през 80-те години неолибералната догма в ръководна нишка на своята политика.
Дерегулирането вместо държавния надзор в икономиката, либерализирането на търговията и на трансфера на капитали, както и приватизацията на държавните предприятия се превърнаха в стратегически оръжия от арсенала на пазарните фундаменталисти на водещите индустриални държави и на зависимите от тях международни икономически организации: Световната банка (СБ), Международният валутен фонд (МВФ) и Световната търговска организация (СТО).
С този арсенал те поведоха борба за пълната свобода на капитала, която продължава и до днес. Независимо дали става дума за авиокомпании или телекомуникации, банки или застрахователни дружества, строителни или софтуерни фирми, включително и за работна сила, никой не трябва да се отклонява от спазването на принципа за търсенето и предлагането.
Сривът на партийните диктатури на социалистическия лагер придаде на това верую допълнителен тласък и глобално разпространение. След отпадането на заплахата от диктатура на пролетариата, вече се работи по-спокойно за изграждане на диктатурата на глобалния пазар.
Изведнъж се оказа, че признанието за ролята на работещите в създаването на блага е било само пропагандна отстъпка за студената война, с цел да се отнеме почвата под краката на комунистическата агитация.
Но “турбокапитализмът”, чието разпространение по света днес изглежда неудържимо, разрушава основите и на своето съществуване – функциониращата държава и стабилната демокрация.
Темпото на промените в преразпределението на властта и благата ерозира старите социални образувания по-бързо, отколкото нови могат да се появят. Сегашните богати страни унищожават социалната субстанция, която досега ги обединяваше дори по-бързо отколкото екологичните си ресурси.
Неолибералните икономисти и политици предлагат на света “американския модел”, но това внушение опасно напомня пропагандата на правителството на ГДР, което докрай твърдеше, че се учи да побеждава от Съветския съюз.
Всъщност разпадът на обществото никъде не е изявен по-очебийно от страната, в която започна капиталистическата контрареволюция – Съединените щати. Престъпността там е приела вече епидемични размери. В Калифорния, която сама за себе си е седмата икономическа сила в света, разходите за затвори превишават бюджета за образованието на щата. 28 милиона американци, което е повече от 10% от цялото население на страната, живеят в укрепени и охранявани небостъргачи и затворени крайградски зони. Американските граждани плащат за частни охранители двойно повече отколкото държавата на полицията.
Обществата в Европа и Япония, в Китай и Индия, навсякъде се разделят на едно малцинство от преуспяващи и на мнозинство от губещи хора. За милиони по земята вече е ясно: прогресът от глобализацията съвсем не е това, което се обещаваше. Като подигравка за тях звучи формулировката, която изрекоха правителствените ръководители на седемте водещи държави на срещата на Г-7 в края на юни 1996 г. в Лион: “Да направим от глобализацията успех в полза на всички”.
Но по този начин протестът на губещите от икономическите промени, прокарвани от мултинационалния капитал, автоматически се пренася като отговорност върху правителствата и политиците; в резултат тяхното влияние непрекъснато спада. Независимо дали трябва да възстановят социалната справедливост, или да се опази околната среда, дали трябва да се ограничи властта на медиите или да се води борба с международната престъпност: във всички случаи това надхвърля възможностите на управляващите политици в отделната национална държава, а опитите за международно сътрудничество обикновено се провалят. И ако по всички екзистенциални въпроси правителствата се оправдават с обективните и непреодолими обстоятелства на световната икономика, тяхната политика ще застине в поза на безпомощност, а демократичната държава ще се лиши от своята легитимност. По този начин глобализацията се превръща в капан за демокрацията и за държавността.
Само наивни теоретици и късогледи политици може да се надяват, че е възможно, всяка година да се лишават милиони хора от работа и социална сигурност, както сега става в Европа, без някога да не се предяви политическата сметка за това. Подобно нещо просто не е възможно.
Съвсем различно от логиката на стратезите на големите концерни, в демократичните общества и държави не може да има “излишни хора”. Ако концерните могат да ги изхвърлят на гърба на държавата, тя няма къде да ги прати, освен ако сами не емигрират. Но тези хора имат своя глас и ще го използват по време на избори. Няма място за самоуспокоение: след социалния трус, ще последва политическо земетресение. Социалдемократите, както и християндемократите, няма да имат скоро повод да празнуват победа. И въпреки това се наблюдава парадокс колко много избиратели вярват на стереотипните оправдания на политиците. Не ние, а чуждестранната конкуренция е виновна, чуват гражданите във всяка втора емисия новини от устата на тези, които са избрани да представят техните интереси.
От подобни лъжливи внушения има само една крачка до откритата ненавист към всичко чуждо. Обезверени граждани от средното съсловие отдавна търсят спасение в омразата си към чужденците, в сепаратизма и в изолацията от световната икономика. Изолираните отвръщат с изолация. Изборните успехи на националпопулистите Рос Перо в САЩ, Жан-Мари Льо Пен във Франция и Йорг Хайдер в Австрия са потвърждение на тази констатация. Подобен исторически развой на събитията доведе през 1933 г. нацистите на Адолф Хитлер на власт в Германия.
20%-80%, обществото на едната пета благоденстващи, както го очертават за следващото столетие елитарните визионери от срещата в хотела “Феърмонт”, следва напълно техническата и икономическа логика на мениджърите на концерни и на правителствените щабове, с която те комерсиализират глобализацията.
Но съревнованието за най-висока ефективност и за най-ниско заплащане е пагубно, то отваря вратите към властта за нерационалността. И това няма да го направят действително страдащите и бунтуващите се. Непредсказуемата политическа взривоопасност ще дойде по-скоро от страха на средните слоеве от обществото да не бъдат декласирани, което сега ги измъчва.
Не е бедността, която заплашва демокрацията, а страхът от бедността.
Отказът от правилна политика вече доведе веднъж светът до глобална катастрофа. 1930 г., една година след краха на борсите, британското списание “Икономист”, винаги благоразположено към капитала: “Големият проблем на нашето съвремие е, че икономическите успехи до такава степен превъзхождат политическите реалности, че политиката и икономиката не могат да вървят в крак. От икономическа гледна точка светът се е превърнал в една всеобхватна общност. Политически обаче той е раздробен.
Напрежението между тези две противоположни тенденции е причината за последните трусове и разрушения, на които сме свидетели”.
Най-достойната задача на демократичните политици на новото столетие ще бъде възраждането на държавата и възстановяването на примата на политиката над икономиката. Ако това не стане, драматично ускорената от развитието на техниката и търговията глобализация ще се изроди в своята противоположност и ще доведе до късо съединение на планетата.
Тогава за нашите деца и внуци ще остане само споменът за златните години от втората половина на 20-ия век, когато светът все още изглеждаше подреден, а промяната към по-добро – възможна.

Границите не спасиха Рим
Максим КАЛАШНИКОВ разказва
за своя беседа с Андрей ФУРСОВ
Продължение от бр. 4

Андрей Илич Фурсов е учен и публицист, директор на Института за руска история (РГГУ), създаден през 1997 г., съдиректор на Центъра по глобалистика и компаративистика ИФИ РГГУ, завеждащ отдела за Азия и Африка ИНИОН РАН. Той е автор на трудове върху руската история и руската власт, капиталистическата система на Изтока, геополитиката и глобализацията, световните войни и идеологията. В своите работи той отделя особено място на проблемите на макроисторическите кризи.

——————————————————————————–

В този брой на “Нова Зора” продължаваме публикацията за съвременната финансова олигархия и за възможните варианти на близкото бъдеще на човешката цивилизация. Това е трета, последна част от разговора с Андрей Фурсов, предаден от Максим Калашников.
“Зора”

Съвременната финансова олигархия – 3
Симптомите на кризата

– И как да излезем от глобалната криза? Кой да мисли за антикризисни мерки? Нали виждаме сега как деградират умствените способности на политиците и управляващия елит, нали виждаме как пада качеството на образованието на Запад и у нас. Но многобройните кризисни явления се натрупват и раждат нови беди?

– Спадът в качеството на образованието е частен симптом на общата криза. Образованието се руши още от 60-те години на 20 век, от времената, които на Запад някои наричат “световна студентска революция”. Резултатите са плачевни. Аз съм се сблъсквал със студенти в Америка, от прочути университети, които никога не са чували за Робеспиер, Бисмарк, Шарл де Гол. Те изучават историята на Втората световна война по романи и по художествените филми. Нашите ученици и студенти също деградират постепенно.
Образованието в съвременния свят се превръща в средство за формиране на ново обществено разслоение. Тъкмо образованието в съвременни условия позволява да се откъснат цели сегменти от обществената баница, и не само от днешното, но и от бъдещото общество.
Днес образованието подготвя утрешните незнайковци, “информационно бедните”, то свежда процеса на обучението до дресура – оглупяване чрез тестове, които отучват човека от най-важното – умението да поставя въпроси и да формулира проблеми. Анализът на образованието трябва да се постави на едно от важните места в новата дисциплина, която предстои да бъде създадена – кризисологията (или кризологията) и нейните практически съвети.
Засега това се случва само във фантастичните романи. Нали помните цикъла на Айзък Азимов “Фондацията”? В него математикът Селдън предсказва, че след няколко десетилетия външно процъфтяващата галактическа империя ще рухне в криза с продължителност десетки хиляди години. Тя не може да се предотврати, но може да се свият “тъмните векове” до хиляда години, ако се реализира антикризисният “план на Селдън”. Заради това в двата края на галактиката се създават две Фондации – явна и тайна, и много поколения учени-психоисторици в крайна сметка извеждат ситуацията от криза.
Някога Ленин казваше, че за нас най-важното изкуство е киното. Ако перифразирам думите му, днес може да се каже – от всички науки за нас най-важната е кризисологията, която трябваше вчера да създадем.

– Настъпващата срещу човечеството криза е толкова тежка и опасна, че днешните разпри между леви и десни политици, между комунисти и либерали, монархисти и демократи изглеждат загубено време. Не е ли време да се обединим, и така заедно да се противопоставим на перспективата за гибел на 80% от земляните?

– Преди да отговорим на този въпрос, нека първо си спомним кога, по какъв повод се появиха леви, десни, консерватори, либерали и марксисти.
Левите и десните възникнаха в епохата на Великата френска революция. Що се отнася до идеологията, тя се формира след френската революция. Но един от най-важните й резултати бе психоисторически – социално и политически активната част от обществото разбра, че промяната е нормален, неизбежен и необратим факт в обществения живот, независимо дали се харесва или не някому. Не случайно през 1811 г. се появява термодинамиката – първата посткласическа наука. В нея, за разлика от Нютоновата физика, времето е необратимо (Стрелата на времето). По-нататък социалните проекти и средствата за постигането им бяха конструирани при отчитане факта на промяната. Тези, които не харесват промените и се опитваха да ги спъват, да ги консервират, са консерватори; тези, които приветстват постепенните, еволюционни промени, са либерали, тези, които търсят качествени промени – са марксисти. Така възникват трите велики идеологии на Модерна. Естествено, картината е опростена, но отразява главното.
Между либералите и марксистите имаше важна прилика – те приемаха положително факта на промяната, на разрушаването на традиционните структури и формирането на съвременни, като наричаха това прогрес. Такъв бе общият знаменател за либералите, и за марксистите.
19 век премина под знамето на прогреса, въпреки че към края на века се появи напълно отчетлива тревога. Достатъчно е да сравним написаното на границата на 1860-1870 г., най-прочутите романи на Жул Верн, и написаното през 90-те години на 19 век – четирите най-известни романа на Хърбърт Уелс. В предвоенния и военния периоди антипрогресистките настроения се усилиха, но не бяха доминиращи, а пък “славното тридесетилетие” (1945-1975 г.) се превърна в триумф на прогресистката идеология и теория. Изглеждаше сякаш всеки миг светът ще навлезе в царството на прогреса – бедните страни съществено ще настигнат богатите. В самите богати страни пък ще се сложи окончателно край на бедността, научно-техническият прогрес ще осигури безкраен ръст и социален прогрес. Само че през 80-те години на 20 век и особено през 90-те, мечтите и надеждите бяха попилени.
От плодовете на научно-техническата революция (НТР) се възползваха – естествено – страните от капиталистическата система, рязко се увеличи и продължава да расте разломът между развитите и слабо развитите страни. Основната маса на слабо развитите потъва във все по-голяма изостаналост и беднота. И сега въобще няма перспектива и надежда за измъкване в посока към “чистото и светлото”.
Парадоксално е, че именно научно-техническият прогрес от последната четвърт на 20 век погреба надеждите за социално-икономически прогрес. В социалната картина и съотношението на силите в света НТР и глобализацията на границата на 20-21 век изиграха ролята, която изигра през 16 век възникващата европейска (атлантическа) световна система, с новото разделение на труда, с военната революция.
НТР и глобализацията засилиха силните и отслабиха слабите, като ги лишиха от надежда за подобряване на положението им.
През 80-те години на 20 в. започнаха да се появяват книги със заглавия от типа “краят на прогреса”, “фентъзи”-то изтласка научната фантастика (“science fiction”). В науката все повече се акцентира върху ролята на вероятността, хаоса, случайността, точките на бифуркация (изменение в характера на движение на динамичната система на големи интервали от време, б.пр., И.В.). През 1979 г. в “третия свят” започна революция, първоначално не толкова под марксистки или леви знамена, а като религиозна, антипросвещенска – хомейнистката мюсюлманска революция в Иран. И ако в Близкия изток се разгръща ислямският фундаментализъм, то на Запад това е пазарният.
През 1979 г. в Англия на власт идва Тачър – ярка представителка на пазарния фундаментализъм, който по същността си е не по-малко отрицание на геокултурата на Просвещението, отколкото ислямския фундаментализъм. През 1991 г. започна рухването на СССР, а заедно с него и големият ляв прогресистки проект на Модерна, и така една огромна зона изчезна от прогреса.
От този момент в света остава само една версия на “прогреса” – капиталистическата англо-саксонска, ограничена върху 15-20% от световното население и реализирана за сметка на останалите 80-85%.
Сега, когато няма СССР, капитализмът може отново да оголи зъби – и на своите “проли”, и на чуждите. И най-вече афро-азиатският и латиноамериканският, както това ставаше през 19 и началото на 20 в. Прогресът на хипербуржоазията, на космокрацията (Дени Дюкло) – това е прогрес върху костите на 80-85% от световното население. Така че става дума за маса хора, обречени да бъдат руда в топилката на чуждия прогрес.
Но дали това означава, че трябва послушно да влезем в тази топилка? Историята дава еднозначно отрицателен отговор на тази логика и прогрес.
Историческите факти свидетелстват, както писа знаменитият социолог Б. Мур, че източниците на човешката свобода и революционната борба в нейно име “са не само там, където ги видя Маркс, в стремежа на класите към завземане на властта, но възможно, и в още по-голяма степен, в предсмъртния рев на класата, която аха-аха ще похлупи вълната на прогреса”.
Късният капитализъм върви и изтласква от системата значителна част от промишления пролетариат и средната класа, и така създава нови опасни класи, които могат да достигнат не по-малко от 50% от населението. Те се противопоставят на върхушката не по линията “капитал-работническа класа”, а по линията “достоен – недостоен живот”, или “живот – не-живот”. Биологията заменя политиката, а моралът за оцеляване заменя икономиката. Това посява семената на социален гняв, който е несравним с пролетарските революции, и на този фон те изглеждат като детска игра.
Ликвидирайки средната класа и решавайки така краткосрочните политически проблеми (в най-добрия случай – средносрочните), западната върхушка сама си създава още по-сериозни дългосрочни проблеми.
Първо, изчезва социалната стена между върховете и низините, второ, капитализмът изковава разрушителна антисистемна сила. Всъщност това е свидетелство и за загубата на инстинкта за самосъхранение на значителна част от западната върхушка, и тази загуба е характерен признак за период на деградация. С други думи, пред лицето на вълната на неолибералния прогрес, който заплашва преструктурирането на човечеството и социалното шкартиране на голяма част от него, много от предишните спорове и разногласия между леви и десни остават в миналото.

Чертите на новата опозиция

В днешната епоха, в ситуацията на един “провален век”, стават възможни принципно нови идейно-политически комбинации и конструкции, особено ако не искаме да ни провалят заедно с века и да ни пратят на рехабилитация. Днес капиталът провъзгласява свобода без равенство, мултикултурализъм и права на малцинствата (само защото така по-лесно се подтиска и отделя станалото вече излишно мнозинство), заплашва християнството и европейската цивилизация (по-точно, каквото е останало от нея), заплашва бялата раса, огромната част от човечеството, социосферата и биосферата.
В такава ситуация идейното оръжие на онези, над които, аха-аха, ще се сгъстят вълните на неолибералния прогрес (и това са най-вече средните и нисшите класи – “излишните хора” в съвременния свят), може да стане “реакционният прогресизъм”. А най-радикалната “лява” стратегия може да бъде консервативното противопоставяне на радикализма на “неолибералите” и “неоконс”. Не бива да се позволява на капитала да разруши демократичните институции, оформени в периода 1848-1968 г., които представят системно-институционалния скелет на капиталистическото общество. Обикновено тези, които застават на пътя на промените, на прогреса, се смятат за реакционери, за “десни”. Но днес “прогресът” е оръжие на “десните”, оръжие на силните, които искат да заменят досегашната експлоататорска система с нова, посткапиталистическа – много по-жестока, експлоататорска и антихуманна.
Съюзът на консерваторите и марксистите, а също и нормалните либерали в рамките на “реакционния прогресизъм”, може да се изправи срещу демонтажа на демократичните институции.
Не случайно употребявам “леви” и “десни” в кавички. Защото “реакционният прогресизъм” е от едната страна на “левите” и “десните”, а “неоконс” с техния “прогрес”, е също от страната на “левица-десница”, някаква “ляво-дясна” симбиоза. Не случайно почти всички неконос – в миналото “леви”, и дори много от тях крайно “леви”, троцкисти, преминаха (или бяха пропуснати да минат) през “дясното” решето – през школата на Лео Щраус и неговата любов към Платон, към кастовите порядки и т.н. Това ми напомня за метода на “получаване” на Толкиновите урук-хайци в Исенгард…
Щраус и неоконс очевидно бяха привлечени от идеите за управление на висшата каста като своего рода орден на посветени. Впрочем идеята, че светът трябва да се управлява от закрити тайни структури и общества, се носи във въздуха, и по-точно – разпространява се целенасочено, чрез книги и филми. Все ми се струва обаче, че тамплиерите, “шифрите на Да Винчи”, “Граалите”, Хари-Потъровците (тук, според П. Образцов и С. Батенев е закодиран орденът на йоанитите, т.е. Малтийския орден, под маската на вълшебно-магически антуражи от школата на Хогарт) и т.н., съвсем не е мода, не е просто експлоатиране на пазарен успех. Нас постепенно ни приучават, че нормалното и правилното е светът да се управлява от някакви си посветени, особено когато управляват сили, невидими за очите на масите. И на първо място – когато светът е пълен с тревога.
В същото време изобилстват катастрофични филми. В съзнанието на масите се забиват знакови образи-тухлички – катастрофи, тайни организации, които управляват… И това не е конспирология, а нормална практика на идейно-психологическата (психо-менталната) пропаганда и обработка, невро-лингвистично програмиране чрез киното и масовата литература. А неоконс постоянно говорят колко са важни тези форми. И затова “реакционният прогресизъм” (макар и условно наречен така) е адекватен отговор на тези момчета.

– Значи идва “епохата на червената свастика”?

– Може да се каже. Също както може да се каже и на “черната звезда и зеления кръст”. Тези думи наистина са ефектни външно, “червена свастика”, “зелен кръст”, “черна звезда” и т.н. Може дори да се каже, че много (но не всички!) противоречия между левите и десните наистина изчезват, и че епохата на Модерна, или на Високия модерн (1789-1991 г.) изчезва. Но аз все пак ще се въздържа от подобни формулировки.
Първо, не мога да забравя, че под червеното знаме със свастиката в моята страна преди 65 години нахлу хитлеровият антихрист, който планираше да унищожи моя народ. И моят народ пострада най-тежко през Втората световна война. Това не се забравя. Второ, в съвременния свят социалната база на комунизма и на фашизма (да не го бъркаме с национал-социализма) изчезна и трябва да се намерят други символи. Просто няма смисъл да се хващаме за миналото. Трето, като говорим за кръст и за полумесец, днес ислямът е идейно знаме на борбата с англо-саксонския турбокапитализъм. В християнството има течения (протестантизъм), които обслужват силните (като богоизбрани), а други им се противопоставят в хода на борбата. И ако борбата през 21 век все пак се състои, на нея й е съдено да се увенчае с успех, и най-важното – трябва да е светска борба, със светски цели. Тук бог е излишна хипотеза.
Но с ислямските движения трябва да сме внимателни. Много от тях, и това показаха в своите трудове Р. Лабевер, А. Девал, бяха създадени в САЩ за борба първоначално против СССР, после срещу Европа и Китай. Ислямът не е само оръжие на безправните, той е оръжие и на богатите финансисти, оръжейни търговци, нефтоспекуланти, които използват и исляма, и бедните като средство в борбата за по-големи печалби. Техните агенти често се опитват лицемерно да ни убеждават, че са защитници на обезправените в света, че са приятели на Русия и т.н. Но в Корана се казва – “Аллах свидетелства, че лицемерите са и лъжци” (сура 63, аят 1). Други откровено твърдят, че руснаците винаги са били управлявани от етнически неруски елити – нормани, монголи, немци, евреи, и сега си били избрали мюсюлмански елит. Е, благодарим. Няма да размишлявам по тази тема, препоръчвам ви да видите историческата съдба на всички, които се опитваха да управляват Русия като “тази” (т.е., не нашата) държава.
Та преди да се обединим на световно ниво, трябва ясно да видим с кого и при какви условия. Един велик руски марксист с руска специфика – Ленин, – казваше – преди да се обединим, трябва да се разграничим. Затова предпочитам да действам по принципа на друг велик марксист – с китайска специфика – Мао Цзедун – “Да вървим поотделно, но да бъдем заедно”.
Наличието на общ противник не е добър повод да се сливаме екстазно. Работата трябва се работи, трябва да помним фразата на Александър Трети, за това, че Русия е всъщност армията и флотът. И при отчитане на реалностите на 20-21 век – да добавим и спецслужбите.
Днес Русия е слаба, при това позорно предаде своите съюзници на границата на 1980-1990 г., и днес тя наистина няма приятели. Пък и да нямаме съюзници, сами сме си виновни. Предстои ни да изграждаме нова система от съюзи, а това предполага ясен поглед върху ситуацията, превес на дългосрочните цели, готовност на върхушката да даде жертви. Може ли някоя от днешните световни сили да бъде дългосрочен съюзник на Русия? Едва ли. Значи остава да заложим на противоречията.
Но тук е важна целта – заради какво? Заради краткосрочния икономически гешефт или заради възстановяването на държавността?

– Струва ми се, че всъщност се оформят две партии. Партия на хората-творци, които се бият за живота, за развитие, за достойно бъдеще на човешкия род, и на античовеците, носители на алчността, на властолюбието, и проводници на политиката на финансовия истаблишмънт.

– Прав сте, че в условията на днешното наукоемко производство 80% от хората на земята са излишни хора. Това се отнася и до върхушката на полупериферията и периферията. Тези от тях, които предполагат, че ще се спасят от кризата, като отлетят на Запад, рискуват. Все пак трябва да стигнат до летището. И още в същия този Запад, при първа възможност, ще одерат до голо тези периферийни “остапбендеровци”.
Що се отнася до двете партии – на “творческите хора” и на “античовеците”, аз бих прибавил и още една, най-многобройната – на днешното равнодушно блато, което живее само в днешния ден. И още нещо, което добавя трагичен тон към Вашата констатация – в реалния живот представителите на двете партии често се оказват тясно преплетени. Противостоянието “творци” и “античовеци”, за жалост, се вписва в няколко други много по-сериозни различия, с различен мащаб и с различна историческа продължителност.

Фундаментът на “живот след катастрофата”

– Ето че стигнахме до един много важен момент. Не е тайна, че мнозина от нас застъпват идеята, че Русия, в широкия смисъл, е Азимовската “Фондация” за създаване на следкризисен свят, Проханов, Громико, Крупнов, Калашников, Кугушев – много са, които виждат днешна Русия като Ноевия ковчег. Като остров на “живот след катастрофата”, като център на алтернативно развитие на света, като зачатък на нова цивилизация, като въплъщение на всички здрави сили, които се борят с глобофашизма и силния финансов истаблишмънт. Вие как мислите?

– В отговора си бих искал да разделя това, което трябва да бъде, и това, което е.
Можем да изобретим всякакви проекти, както и трябва да бъде. Но има реалности. За да стане нововъденеие, изобретението се нуждае от благоприятстващи фактори – психологическа атмосфера, обществена необходимост (материален интерес), финансова подкрепа. Китайците изобретиха барута, но той стана нововъдение в Европа. В СССР се правеха огромен брой изобретения, но те се патентоваха, и патентите се слагаха на тезгяха на Запада. Значи, нека да тръгнем от реалността.
Първо, фондацията ала Азимов не съответства изцяло на идеята за империя. Това са принципно различни структури. Фондацията – макар и дългосрочна, е все пак “извънредна комисия” (на руски – игра на думи с ЧК, чрезвичайна комисия, първообразът на КГБ, б. пр.), докато империята – това е “стационарът”. От Фондацията при определени условия и с времето – теоретично – може да се роди нова империя.
Но ако говорим за създаване на нещо въобще, то ще бъде или империя, или фондация. И в двата случая – със своя трудност и сложност. Ще се върна по-късно на въпроса за империята.
Второ, не мисля, че някаква “отделно взета страна” може да бъде азимовска Фондация. Нужен е фундаментален опит, и по-скоро това ще бъде световна мрежова структура. Естествено, това не означава, че не бива да се стремим към точки на кристализация на новото, към свои мрежови структури, към “фабрики на мисълта”, че не бива да ги обединяваме, или активно да ги внедряваме в разработките си в образованието и т.н. Но бидейки реалисти, и в стремежа си към невъзможното, към това “да стане” на границата (“интелектуалният спорт” е най-висшето достижение), не бива да забравяме за реалността. Антонио Грамши го нарече песимизъм на разума при оптимизъм на волята.
Но в какво може да бъде руската заявка за превръщането на новото в реална опора и работеща идея? Днес, за съжаление, не можем да предложим кой знае колко. Нима можем да се похвалим с недеморализирано население, което е готово да построи новото, или поне нещо ново? За да кристализира новото, са нужни наука и образование. У нас те стремително се рушат, тяхната организация не съответства нито на съвременността, нито на съвременния етап от развитието на науката. Както и в много други области, ние ръфаме от съветското минало, като добавяме и зле съотнасящи се с него западни фалшивки за бедните. Имаме ли имунитет към това?
На границата на 1980-1990 г. ние не успяхме сами себе си да спасим, проиграхме съперниците си, които бяха доста зле. Днес е още по-лошо. Живеем в общество на либерасти (по И. Смирнов), т.е., в общество, където са комбинирани най-лошите черти на съветския и буржоазния социум и дори се преплитат в невъобразими комбинации. Бих описал обществото на “либерастите” като общество на самовъзпроизвеждащо се разложение, където късносъветските елементи ерозират и разлагат западните, буржоазните, и обратното. В резултат нищо ново не се ражда. Това е общество-капан, някакъв “тунел под света” ( по Ф. Пол).
В Русия през 90-те и в началото на 21 век развитието на капитализма придоби “първоначален”, а всъщност криминален, асоциален характер (но все пак антикапиталистическите традиции са живи и силни). Новите герои често бяха социопати от разни слоеве, от хлъзгавите шушумиги на номенклатурата до комсомолските натегачи и рекетьорите. Те бяха хора без чело, косата им започваше направо от веждите. И какво да се чудим, че на мястото на социалистическата утопия на комунистическия строй в Руската федерация дойде социал-дарвинистката утопия, която е трудно да си представиш дори и в рамките на капитализма. Асоциализмът, който зае мястото на социализма, е синтез на местни традиции и капитализъм. Не можеш нито да го унищожиш, нито да го облагородиш. Той притиска социалното в асоциалното, в неоархаичното, в неоварварската зона, чиято основна черта е приватизираното насилие.
В най-лошите си прояви обществото на либерастите е по-малка или по-голяма институционализирана социо-антропологична деградация. От гледна точка на историческата логика постсъветският строй на изхода от историческия комунизъм заема нишата, която по-рано се падаше на НЕП-а, само че на входа.
Обществото на либерастите не е капиталистическо, още по-малко буржоазно. Не бе такава и неповска Русия. По съдържание икономическият тип на постсъветското общество малко се различава от съветското, но което на свой ред се корени в дореволюционното минало. Този тип е принципно некапиталистически и дори съвсем не е пазарен. В Руската федерация няма пазар, основан на конкуренция. Има монопол, основан на властта. Обаче тази власт е с лика на приватизираност. И този монопол придобива “пазарни” черти (най-често съвсем фарсово) само извън страната, на световния пазар.
Ясно е, че този монопол бе осигурен без методите на пазара, и дори без нищо общо с правото. И затова ние нямаме крупна буржоазия, а само разбойническо-паразитна по произход, и наметнала либерални одежди. Чертите на “протобуржоазията” се виждат в очертаващата се тънка прослойка на средната класа. Но нея систематично я унищожават, стремят се да я направят насекомо, т.е. паразит. Онова, което у нас често представят за “средна класа” (има дори цели издания, специализирани в темата) – това са нисшите групи на разбойническо-паразитната класа и нейните медии и арт-прислуга. Ето как либерастите са извънправова, нелегална надстройка на приватизирани сегменти от съветската икономика, свързани с експроприацията на народната (държавната) собственост.
Социално-икономическият либераст е организация за оглозгване на останките от късносъветското общество от малък процент население. А това е социално гниене.
Рано или късно всяка власт в РФ ще трябва да реши – да се слее ли напълно с либерастката “надстройка”, или да я отреже, както се случи с НЕП-а…

Партията след 1990 им повери да се разпореждат с ограбените пари. България заради тях от ден на ден заприличва на бунище. Нарочно са забравили да сложат политици. Има много неточна информация за богатството на някои от долуспоменатите, но въпреки това информацията е доста шокираща.

542 коментара »

  1. Социализмът се провали. Сега капитализмът банкрутира.
    Ерик ХОБСБАУМ
    “Гардиън”

    Какъвто и идеологически етикет да поставим, преминаването от свободен пазар към публична намеса ще се наложи да бъде по-съществено, отколкото смятат политиците.
    20-и век отдавна е зад нас, но все още не сме се научили да живеем в 21-вия, или поне да мислим по начин, който да му съответства. Не би трябвало да бъде толкова трудно, след като основната идея, която доминираше в икономиката и политиката през изминалия век, изтече пo каналите на историята. А тя беше начинът на мислене, отношението към съвременните икономики и на двете взаимно изключващи се противоположности: капитализма и социализма.
    Преживяхме два практически опита за материализирането им в чиста форма: централизираното държавно планиране от съветски тип и напълно неограничения и неконтролиран свободен пазар на капиталистическата икономика. Първият се срина през 80-те години заедно с европейската комунистическа политическа система. Вторият се срива пред очите ни в резултат на най-голямата криза на глобалния капитализъм. В известен смисъл тази криза е по-дълбока, отколкото през 30-те години, защото тогава глобализацията на икономиката не беше толкова напреднала, колкото е днес, както и защото тогава кризата не засегна плановата икономика на Съветския съюз. Все още не знаем колко тежки и дълготрайни ще са последиците от сегашната криза, но със сигурност знаем, че това е краят на капитализма на свободния пазар, който облада света и правителствата от времето на Маргарет Тачър и президента Рейгън насам.
    Обречени на безсилие са всички, които вярваха в чистия, без държавна намеса пазарен капитализъм, нещо като международен буржоазен анархизъм, както и онези, които вярваха в плановия социализъм, незамърсен от частния ламтеж за печалба. И двете “религии” банкрутираха. Бъдещето принадлежи на смесените икономики, в които публичното и частното са сплетени по един или друг начин. По какъв начин обаче? Това е проблемът на всеки един днес, най-вече на хората от левицата.
    Никой не мисли сериозно за връщане към социализма от съветски тип – не само поради политическите му недостатъци, но и поради нарастващата мудност и неефективност на тази икономика, макар че не можем да подценяваме неговите впечатляващи постижения в социалната област и образованието. От друга страна, допреди глобалният свободен пазар да експлодира през миналата година, дори социалдемократическите и другите умерено леви партии в богатите страни на северния капитализъм и Австралазия бяха се ангажирали напълно с успеха на свободния пазарен капитализъм.
    От разпадането на съветския блок до днес не можем да посочим поне една такава партия или лидер, които да отхвърляха капитализма като неприемлив. Нямаше по-ангажирани към този капитализъм от новите лейбъристи. В икономическите си програми както Тони Блеър (до октомври 2008), така и Гордън Браун могат да бъдат наречени без преувеличение, Тачъровци в панталони. Същото се отнася и за Демократическата партия в САЩ.
    Основната лейбъристка идея след 50-те години на 20 в. е, че социализмът е излишен, тъй като на капиталистическата система може да се разчита за процъфтяване и натрупване на обществено богатство повече, отколкото на всяка друга система. Задача на социалистите беше да подсигуряват справедливо разпределението. Но от 70-те години настъпващият глобализъм правеше това все по-трудно и се оказа накрая, че политиката на лейбъристите, както и на останалите социалдемократически партии, фатално подкопаха традиционната база на тези партии. Мнозина през 80-те години смятаха, че ако корабът на лейбъристите заседне, което бе твърде реално, той ще трябва да бъде ремонтиран.
    Но ремонтът не се състоя. Под влияние на онова, което нарекоха тачъристко икономическо възраждане, новите лейбъристи след 1997 г. прегърнаха идеологията, по-точно теологията на свободно-пазарния глобален фундаментализъм. Великобритания дерегулира пазарите си, продаде промишлеността си на най-щедрия купувач, спря експортните производства (за разлика от Германия, Франция и Швейцария) и вложи парите си по начин, който я превърна в глобален център на финансови услуги и в рай за безкрайните перачи на пари. Ето защо въздействието на световната криза върху лирата и британската икономика вероятно ще бъде по-катастрофално в сравнение с другите водещи западни икономики, а пълното възстановяване може да се окаже по-трудно.
    Може би смятате, че всичко вече приключи; че се връщаме отново към смесена икономика; че старият инструментариум на лейбъристите отново е под ръка; че всичко опира до национализация. Следователно, нека използваме отново старите инсртументи, които лейбъристите никога не са захвърляли. Но това предполага, че знаем как да работим с тях при днешните условия. Оказва се, че не знаем. Не знаем главното, как да преодолеем сегашната криза. Нито едно от световните правителства, нито една централна банка или международна финансова институция не знае: всички те са като сляп човек, който се опитва да се измъкне от лабиринта, като почуква стените с различни видове пръчки с надеждата да намери изход. От друга страна, подценява се колко пристрастени са правителствата и ръководещите ги фактори към близалките на свободния пазар, които ги караха да се чувстват толкова комфортно в продължение на десетилетия. Наистина ли не можем да се измъкнем от внушението, че частното, произвеждащо печалба предприятие е винаги по-добро, защото е по-ефективен начин на производство на стоки? Че такава бизнесорганизация и отчетност трябва да бъде модел дори в сферата на обществените услуги, образованието и научните изследвания? Че нарастващата пропаст между свръхбогатите и останалите няма такова значение, доколкото всички останали (с изключение на малка част от бедните) стават малко по-добре? Че това, от което страната се нуждае при всички обстоятелства, е максимален икономически растеж и търговска конкуренция? Аз не мисля така.
    Една прогресивна политика се нуждае от нещо много повече от обикновено скъсване с икономическите и моралните убеждения от последните 30 години. Тя се нуждае от връщане към разбирането, че икономическият растеж и богатството, което той носи, е средство, а не цел. Крайната цел е с какво допринася за хората, за житейските им възможности и надежди.

    Погледнете Лондон. Важно за всички нас е, разбира се, че икономиката на Лондон процъфтява. Но огромното богатство, генерирано в отделни части на столицата, не е в това, че допринася за 20-30 % от британския БВП, а какво отражение има това богатство върху милионите, които живеят и работят там. Що за живот водят? Могат ли да си позволят да живеят там? Ако не могат, обстоятелството, че Лондон е рай за ултра богатите с нищо не ги компенсира. Имат ли прилично заплащане и въобще работни места? Ако нямат, не трябва да се хвалим с всички онези звездни ресторанти и артистичните им готвачи.
    Ами образованието на децата? Недостатъчният брой училища не може да се компенсира от факта, че лондонските университети отглеждат футболни отбори с Нобелови лауреати.
    Проверката на една прогресивна политика не се състои в това дали е частна или публична, дали води само до повишаване на доходите и потреблението на индивидите, а дали насърчава стремеж у всички към колективни действия. Това означава обществени инициативи на нестопанска основа, дори преразпределение на частните натрупвания. Публичните решения трябва да са насочени към колективното социално благополучие, от което да спечелят всички човешки същества. Това е фундаментът на прогресивната политика – не да се максимизират икономическият растеж и личните доходи. И това е още по-важно, ако искаме да се справим с най-големия проблем на столетието – екологичната криза. С какъвто и идеологически етикет да я маркираме, това ще означава голямо придвижване от свободния пазар към публичното действие, много по-голямо придвижване отколкото британското правителство предвижда засега.
    Като имаме предвид остротата на икономическата криза, придвижването трябва да е доста бързо. Защото времето не е на наша страна.

    Коментар от insomnia1304 | юни 6, 2009 | Отговор

  2. ТАКСИ

    Написано от Владо Трифонов

    Возил ме е десетина пъти до летището в София и не ме е удрял в сметката.
    Единственият таксиметров шофьор на тази географска ширина, който ми е връщал ресто!
    Кореняк софиянец. Станал таксиджия “по кеф”, както сам казва, защото му харесва да вози хора и да ги слуша. Когото може и да успокои. Така забравял собствените си неволи.
    Природно интелигентен, вишист, в колата му мирише приятно, не слуша чалга, спретнат е и приятен за окото. Винаги, когато сме разговаряли, ме е впечатлявал със своите точни и нестандартни оценки за България и българите.
    Бях си казал, че някой ден непремено ще седнем на приказка и ето, че това се случи.
    По-долу предавам част от нашия разговор, с незначителна редакторска намеса.
    • • •
    (…) Спасението? Закриваме държавата и започваме на чисто. Но първо разселваме народа. До второ-трето коляно.
    За да живне тази хубава земя, която от Господ ни е дадена, за да се посъвземе от мърсотията, българите трябва да се махнат. Други хора трябва да дойдат – швейцарци,африканци, може и маори от Нова Зеландия. Но не българи. Българинът не заслужава да живее в България.
    Българите пречат на България!
    Нито един да не остане! Защото ако остане, дори да е един, той веднага ще зарази другите. Може и да съм драстичен, че мисля така, но ти ми кажи: това, което българите направиха с държавата си, не е ли драстично?
    Комунизмът ни бил виновен. Че е виновен, виновен е, но кой го търпя този комунизъм толкова години? Кой продължава да го търпи? Не е ли българинът?
    Управлявали ни агенти. Ще ни управляват, защото сме им позволили да ни управляват.
    Защото ни харесва да ни управляват. Българинът обича агентите, защото си е агент по душа. Дай му на българина да слухти и да донася. За съседа. За колегата. Сетне сяда с тях да си пие ракията, ама преди това хубаво ги е топнал, където трябва.
    Ето такива сме! Може ли това да е народ? Може ли да искаш от такива хора да станат европейци? Ти им виж физиономиите и повече не питай! Разходи се по улиците, влез в ресторантите. Сложил връзка и бяла риза, обаче прилича на тиква.
    Тикви с вратовръзки! Погледни ги в парламента – тиква до тиква. А ние сме ги избрали да ни управляват. Избрали сме ги, защото сме същите тикви. Тикви и мутри. Българите са мутренски народ. Борци, щангисти, селяци, мутраци… – това сме.
    Подпухнали, криви, грозни и дебели.
    Чул ли си някой български художник, писател, професор да е бил наскоро в затвора?
    За идея някаква да е влязъл, за кауза. Или защото е шамаросал простия си началник.
    Не си, нали? И няма да чуеш. Защото това са страхливци, на които им дай да говорят глупости по телевизора. Защото тия, дето ги канят, са същите: посредствени и нафукани.
    Не гласувам от години. Гласувах навремето за СДС, повечето излязоха доносници.
    Крадци и лъжци. Читавите измряха. В България читавото не вирее.
    Служа на себе си, предимно. На себе си, на жена си и на детето. Не на държавата.Защото държава няма.Срещата ни продължава с разсъжденията на моя събеседник за Запада. Работил няколко години в холандска компютърна фирма, върнал се заради самотата. Но вече е решил: ще съберат всички спечелени досега пари – неговите и на жена му, и ще напуснат България. Завинаги.
    Казва ми: “оттук нататък до края на живота си искам да виждам усмихнати и красиви лица”.
    Изумително е да чуеш такива думи от устата на един български таксиджия. Но както вече споменах, той е онзи, който връща ресто. Който не слуша чалга. И в колата му не мирише на пръч.
    Текстът е от сборника “Седмата нишка”, който се подготвя за печат.

    Владо ТРИФОНОВ
    специално за вестник”България”

    Коментар от insomnia1304 | юни 6, 2009 | Отговор

  3. Summer meditations

    Днес качвам още малко от книгата на Вацлав Хавел, с надежда, че думите му ще стигнат до ушите на онези, които не са се предали напълно на апатията и отчаянието.

    Писана е през 91-а в Чехословакия за „чехо-словаците”, но според мен България е нейното истинско предназначение.

    Какво пък: като нямаме свои личности, които да дадат кураж на народа си, ще използваме чужди. Хавел и Summer meditations са уместен избор.

    vaclav-havel

    – Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е поплюта и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

    – Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

    – Светът никога няма да бъде рай, където всеки ще обича другия, всички ще са пожертвователни и добри, земята ще процъфтява, и всичко наоколо ще е красиво и хармонично – за голямо удовлетворение на Господ. Човечеството има най-лош опит именно с утопистите, които обещаваха подобни неща.

    Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-многото тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.

    И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа. Просто защото трябва, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

    – Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, няма ли, да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

    – Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога. И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

    – Знаем от собствения си неотдавнашен опит, какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

    -Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби с тях.

    – Ние няма да намерим своето уважавано място под слънцето, ако крещим непрекъснато, че искаме да ни уважават. Това ще стане, когато привлечем вниманието на другите със съдържанието на своето съществуване.

    – Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм. И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

    край
    Ако цитирате, моля, посочете източника: http://morningseeker.wordpress.com

    Коментар от insomnia1304 | юни 6, 2009 | Отговор

  4. Президентът, когото искам

    (Георги, are you fired up?)

    Тъй се случи, че нещата, за които ще разкажа, прочетох и видях в един и същи ден. Контрастът между тях бе толкова голям, символиката им – така красноречива, че не устоях на изкушението за коментар.

    Барак Обама – кандидат за президент на САЩ и Георги Първанов – настоящ президент на България. Единият в Мичъл, Южна Дакота, на среща с избиратели. Другият в София, Западна България, на среща с Валерия Велева.

    Ето какво каза Обама на своите избиратели: „Всеки ден ми се напомня, дали от събитията, дали от съпругата, че не съм безгрешна личност. Няма да съм безгрешен и като президент. Но мога да ви обещая, че ще бъда честен с вас относно предизвикателствата, с които нацията ни се среща лице в лице. И което е най-важното: ще работя здравата, за да направя живота ви по-добър. Нуждая се обаче от вашето участие. Ние всички се нуждаем един от друг, за да осъществим промените в тази страна”.

    Ето какво каза Първанов в интервю на Велева: „Дали съм демократ, или не, знаят и медиите, и обществото, защото целият ми политически път през последния 17-18 г. е като на длан. Това е времето, в което БСП се промени радикално, в т.ч. възприемайки и НАТО. В ИБ на БСП по мое време бяха застъпени всички идейни движения, опоненти и фрак­ции на партията”.

    Два свята, две култури, два манталитета, две представи за отговорността, два морала, два начина на изразяване, които обясняват достатъчно добре защо Америка е такава, каквато е, и България е такава, каквато е. Защо млади българи се изнесоха и продължават да се изнасят към САЩ, а оттам за насам желаещи няма? Защо „американската мечта” продължава да привлича младото и средното ни поколение, а „Българският Великден” тъй и не дойде?

    Когато чета във форумите за Обама се чувствам добре и се радвам на човешкото племе.

    – Харесвам този мъж и наистина се надявам да бъде вашият нов президент, заради един по-добър свят.

    – Аз съм от Сингапур и също вярвам, че този мъж е искрен в желанието си да промени Америка. Бъдете сигурни, че изходът от тези избори ще има огромно значение за останалия свят.

    – Човекът е истински; той говори истината и живее по начина, по който говори.

    – Заседна ми буца в гърлото слушайки тази реч. Аз съм канадец и ако щете вярвайте, но вашите избори за президент имат голямо отражение върху личния ми живот. Аз наистина вярвам, че Барак Обама ще успее.

    – Моля се Обама да бъде избран и да остане жив. Страхувам се да не му се случи същото като на Кенеди, затова нека държим очите си отворени.

    Когато чета във форумите за Първанов, се чувствам зле – заради обидата и отчаянието в думите.

    – Първанов като президент трябва да е образец на достоинство и честност! Но той е доносник и агент на ДС и КГБ.Това Европа и света го знаят и затова го презират!

    – Първанов е покровител на мутри и мафиоти. Под неговото президенство убийци и крадци вилнеят безнаказано!

    – Той е част от антибългарската клика, наричана още “политическа класа”.

    – Какво работи Първанов? Каква е ползата от институцията му в този й вид? По кои болезнени проблеми и скандали в обществото е имал категорична позиция? … Не съм чул и дума да каже, че втори мандат е президент на най-бедната и изостанала страна, и не му ли е поне малко неудобно от това?

    Хората имат основание да харесват Барак Обама. Той е личност, която си знае цената, без да я натрапва. Видът му е открит, маниерите му са естествени. Не ходи на лов. Осанката му съдържа благородство и решителност, а в държанието му няма и помен от високомерие. Син е на черен мъж от Кения и бяла жена от Канзас, и се гордее с тях.

    Хората имат основание да не харесват Георги Първанов. Оставям настрана как изглежда и дали стреля по животни; нека погледнем отново интервюто. „Работата си като президент няма да ко­ментирам”, категоричен е българският президент и журналистката от „Труд” се съгласява.

    Само че аз не се съгласявам. Не, г-н Президент, ще коментирате. Тъкмо защото сте президент.

    Ще коментирате колко пъти застанахте открито срещу шефовете на мутрите, които до един са от вашата партия или по някакъв начин са свързани с нея? Колко пъти заехте категорична позиция срещу уличените в престъпни действия министри?

    Колко пъти упрекнахте българската преса, че обслужва интересите на определена партийна клика? Колко пъти предизвикахте разследване за произхода на средствата, с които министри и политици разполагат? Колко пъти дадохте личен пример за скромност и морал, ограничавайки нуждите си до тези на един нормален човек?

    Ще коментирате защо досега не направихте публично признание, че мафията в България е дълбоко вкоренена в политическата власт, и президентската институция не прави изключение.

    Ще коментирате защо нито веднъж не признахте, че в България комунизмът не си е отишъл, а спокойно си краде, маскиран като капитализъм.

    Наистина, за колко важни неща биха могли да си поговорят един български журналист и един български президент!

    Има един красив момент в интервюто.

    Велева: 150 знакови убий­ства не са разкрити, а бра­тята Галеви и десетки босо­ве като тях се разхождат тежко във всеки наш град.

    Първанов: Не само братята Галеви, всички босове се движат по-тежко и по-добре охранява­ни, отколкото който и да е държавник. За мен това е не­допустимо! Това обезверява хората от МВР в ефектив­ността на системата.

    Велева: Как може да им се про­тивостои? И защо никой не го прави?

    Първанов: Най-малкото трябва да им се проверят лицензите, за­щото около тези босове има въоръжени части колкото за половин армия.

    Ама работа! Как така тези босове имат малки армии около себе си? Кои точно са тези босове? Собствениците на ТИМ ли са това? Старият-нов СИК? Старият-нов ВИС? Галеви? Маджови? Кой трябва да им проверява лицензите? Защо досега не са им ги проверили? Наистина ли смята Първанов, че една проверка на лицензи ще реши проблема с престъпността в България? И накрая: не е ли дошло време срещу армиите на престъпниците да излезе армията на държавата?

    Не отговаря президентът на тези въпроси, защото журналистката от „Труд” не му ги задава. Но споделя: „Ако босовете на престъпността не бъдат натикани в ъгъла; ако не разберат, че не могат да бъдат над държавността, министър Миков мо­же да направи най-добрите закони, но няма да убеди хо­рата, че е направил реформа. Казал съм му това”.

    Бил му казал! Дали му е казал също, че тези „босове” имат топли партийни връзки и за да бъдат натикани в ъгъла, определени партии също трябва да бъдат натикани там?

    Според българската Конституция президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на страната. Той е такъв и в мирно, и във военно време. Той може да обявява обща или частична мобилизация, както и положение на война. Той назначава началника на Генералния щаб на Българската армия, Главния секретар и директорите на националните служби на МВР.

    С други думи: Георги Първанов има правомощия и възможности да обяви война на организираната престъпност в България, мобилизирайки целият ресурс на нацията. И да не остави никакъв шанс за мафиотите. Стига да поиска.

    Знам кои са истинските бандити в тази държава и ще направя всичко възможно да идат там, където им е мястото. До един. Дори ако трябва да пожертвам себе си.

    Ето това биха били думи на един истински президент на Република България! Това са думите, които искам да чуя аз и всички онези, с които си пиша; с които се срещам и разговарям. Това са думите, които искат да чуят българите, на които куфарите им стоят до вратата.

    Накрая една американска история. Пътувал Барак Обама из пущинаците на Южна Каролина, където бил поканен на посещение. След като сменил няколко превозни средства и вече си мислел, че никога няма да намери града, накрая все пак пристигнал – капнал от умора. Посрещнали го 20-а души, толкова били жителите тук. Потънал в прах и мърсотия Обама тръгнал да се здрависва с всеки. Внезапно чул зад гърба си силен крясък: Fired up! Стреснал се Барак, обърнал се и видял насреща си около 50-годишна дребна женица – гледала го в очите и се усмихвала. Ready to go! – изкрещяла отново жената и пък му се усмихнала. Съвсем се втрещил Обама, не знаел как да реагира. А жената повтаряла: Fired up! Ready to go!, докато най-накрая и той не взел да повтаря след нея.

    Разказва Барак Обама тази случка пред събралото се множество в Мичъл, хората го слушат внимателно, забавно им е, ръкопляскат и също се усмихват. „ Осъзнах – продължава разказа си Обама – че тази жена ме постави на място, мен, кандидатът за президент на Съединените Американски Щати. Изведнъж почувствах, че наистина се взимам в ръце и съм готов да вървя напред. Оттогава винаги като се погледна, си казвам: Are you fired up? Аre you ready to go?”

    Първият мандат на Обама (защото не се съмнявам, че той ще е новият президент на САЩ) ще започне през януари 2009. Вторият мандат на Първанов изтича на 22 януари 2012 г. Нищо чудно един ден двамата да се срещнат.

    Are you fired up, Георги?

    (Материалът е публикуван в брой 44 на в-к „България” – САЩ).
    Ако цитирате, моля, посочете източника: http://morningseeker.wordpress.com

    Коментар от insomnia1304 | юни 6, 2009 | Отговор

  5. ЗА МАВЗОЛЕЯ НА ДИМИТРОВ КАТО ЗА МАВЗОЛЕЯ НА ЛЕНИН
    http://www.kaldata.com/forums/index.php?s=7fed656cca05aa5b2e32b14bff80e858&autocom=blog&blogid=743&showentry=4764#comments

    Коментар от insomnia1304 | юни 7, 2009 | Отговор

  6. “Свободен Дух”

    Свободните души..хората със собствено мнение,буден ум и признание единствено на общоприетите човешки норми.Хората които не се задържат на едно място и са отворени към промяната… Можеш да ги презираш,да ги смяташ за луди но е всепризнат факт,че именно лудите,различните творят бъдещето ни. Нямало е велик ум с идеи далеч в бъдещето, който да не е бил “луд”.
    И все пак благодарение на тези луди днес имаме електрическа крушка,интернет и много други гениални изобретения. Думите “гениален” и “луд” в много случай значат едно и също.Зависи от гледната точка. Човекът с отворен и търсещ ум се възхищава на гениалността на другия,докато ограниченият слепец му лепва прозвището “луд” Разходи се на улицата….”идеални“ критици навсякъде около теб,присмиващи се на това което не разбират без дори да се замислят, че се присмиват на потенциални гении. Човек отрича това, което не разбира. Изградили сме си общество на измислени морали, конформизъм и безброй табута. Най-лошото, е че мнозина се примиряват с тези безсмислени правила само и само за да се харесат на тълпата . Но задайте си въпрос: „толкова ли е важна тълпата и мнението на хората?”. Особено след като деветдесет процента от стадото са слепи овце, заклеймяващи гениалните за луди? Най-противното е, че все повече и повече оригинални и уникални хора (всеки е уникален и силен в нещо) се променят само и само, за да бъдат приети по-лесно. Асимилацията е безкрайна… Модата, организираната религия…безсмислените реклами по телевизията, изопачаващите и манипулиращи “новини” ни превръщат в едно огромно стадо.И както всяко истинско стадо и на нашето му е нужен някой истински овчар, който да го контролира и ние като истински овце да следваме сляпо и да вярваме че това е добре за нас. Те нямат интерес да сме умни и образовани.
    Умният човек е силен, прозорлив със собствена воля и интереси.Глупакът послушно изпълнява. Някога враговете на системата са били унищожавани физически.Визирам “светата” инквизиция лишила човечеството от някои от най-великите му умове.И все пак е имало хора, които са оцелели и са продължили работата си в колкото и лоши времена да са живели. Най-големият страх на човек притежаващ власт е да я изгуби. Като са разпространявали истини директно сриващи основите на църквата те са заплашвали самото й съществуване и достоверност.Резултата е всеизвестен – милиони блестящи умове, милиони свободни хора убити. Убити заради страха на вожда да изгуби властта си. Същите вождове са предизвиквали войни, асимилация на народи, цензура над печата и т.н.. Сега вождовете са малко по-различни и използват малко по-различни методи, но идеята е една и съща- тотален контрол, власт и пари в ръцете на няколко души.Нужна им е глупава популация, която не се интересува от тях и не им пречи да осъществят плановете си. Масовото затъпяване и промиване на мозъци създава на тези паразити идеална среда за развитие.И все пак каква трябва да е целта на всеки един от нас? Да се образоваме. Не говоря за образованието в училище.
    Сегашното българско училище е твърде тромава и неспособна институция.
    Говоря за умението да четеш между редовете. Да се научиш да различаваш смисленото от безсмисленото.
    Да оценяваш истинските неща в живота, да имаш неутолима жажда за прогрес и да гледаш оптимистично бъдещето с ведър и борбен поглед.
    И най важното! Да бъдеш независим,уникален и да се подчиняваш на онези правила, които сам създаваш.

    Статия от Фрий Спирит

    Коментар от insomnia1304 | юни 15, 2009 | Отговор

  7. Путинизмът влиза в стадия на пираня

    12 Юни 2009

    в. Уолстрийт джърнъл

    Брет Стивънс

    Навремето Олег Дерипаска беше любимец на Владимир Путин. Руският металургичен магнат, с когото Путин караше ски, трябваше да стане спонсор на олимпийската мечта на Русия за 2014 година. Той обичаше „патриотичната” работа, като например поддръжката на „Болшой театър”. Освен това той добре научи урока, преподаван на бившите олигарси и никога не подлагаше на съмнение нито методите на г-н Путин, нито – още повече – контрола му върху властта.

    Но какво се случи миналата седмица, когато г-н Дерипаска се оказа в забутаното градче Пикальово, на 130 мили от Санкт Петербург, където огнедишащият г-н Путин го развеждаше из един от неговите циментови заводи, сравнявайки магната с „хлебарка” – и всичко това пред камерите на националните телевизии?

    „Направихте заложници на амбициите си, на непрофесионализма, а може би и на обикновената си алчност хиляди хора”, обвини Путин Дерипаска, преди да го принуди да изплати всички задължения по заплатите и да подпише договор за подновяване работата на завода. „Къде е социалната отговорност на бизнеса?” Тези думи на руския министър-председател бяха посрещнати с одобрителни възгласи на благодарните работници.

    Добре дошли в третия стадий на путинизма. В първия стадий Путин играеше ролята на решителен технократ-модернизатор, който искаше само да въведе диктатурата на закона в младата демократична държава, затъваща в анархия. Този период приключи през октомври 2003 година с ареста и последващото осъждане и хвърляне в затвора на олигарха Михаил Ходорковски, на който бяха повдигнати съмнителни обвинения за укриване на данъци и измама.

    През втория стадий Путин се освободи от технократското си поведение и, подобно на Бонапарт, фактически се назначи за цар, заобиколен от нова порода предани олигарси и бивши приятели от КГБ. Те щедро си присвояваха чуждите инвестиции, проявявайки особен интерес към чуждестранните енергийни компании. Този стадий продължи, докато растяха цените на енергоносителите, и достигна апогея си в миналогодишното нахлуване в Грузия.

    Сега се намираме в третия стадий, по време на който Путин се превръща в Уго Чавес – той не е по-малко властен от преди, но в поведението му се появиха популистки уклони. Това е период, по време на който хора като Дерипаска позволяват на Путин да ги унижава публично, мислейки, че са част от екипа, а всъщност получават по един зад врата.

    Може би си мислите – как можа да се случи това на толкова мил човек? Дерипаска изплува по време на т.нар. „алуминиеви войни” през 90-те, когато борбата за корпоративния контрол се водеше с цената на десетки животи. През 2007-ма вече пишехме за това, как той не успя да получи виза за САЩ, тъй като ФБР имаше „съмнения по повод направените от него заявления”. (По-късно адвокатската кантора на Боб Доул реши проблема му). Миналата година Дерипаска нарече въпроса за свободата на пресата и за демокрацията „глупости” и настояваше, че „твърдението, че всичко се ръководи от Кремъл е невярно представяне на Русия. Икономиката ни е много либерална. Можеш да правиш каквото си искаш.”

    Опа! Откакто направи това мъдро изявление, руската икономика рухна, нивото на безработицата скочи, потокът от кредити секна, а Дерипаска загуби около 90 процента от предполагаемото си богатство. Малките заводски градове, като Пикальово, се превърнаха в места с възможни граждански размирици. През декември отряди за борба с масовите безредици бяха изпратени от Москва във Владивосток, за да се оправят с протестиращите там. Протестът в Пикальово, проведен миналата седмица, доведе до улично задръстване, което се проточи на няколкостотин мили.
    Руският премиер Путин буквално принуждава олигарха Дерипаска
    да подпише договори за доставка на суровини в Пикальово
    и завършва: “Само ми върнете писалката!”

    Като изключим малко вероятния ръст на стоките за широко потребление, ситуацията може само да се влошава. И въпреки че Путин може да се прави на герой в Пикальово, няма да може да направи същото за стотиците градове, оказали се в същата ситуация, дори и да прати Дерипаска и приятелите му в банкрут.

    Така че какво предстои? Вероятно Путин ще позволи на Дерипаска и на другите олигарси да усъвършенстват бизнеса си, да продадат това-онова, а друго да закрият. Това е толкова вероятно, колкото и решението на администрацията на Обама да не се меси в управлението на компанията „Дженерал Мотърс”.

    По-скоро Путин ще се опита да обуздае антиолигархическите настроения с помощта на конфискация на активите, поддържане на работата на заводите и закупуване на продукцията им от държавата за рубли, които с всеки изминал ден губят стойността си. Инфлацията в Русия вече е 14 процента – Путин може да рискува, предполагайки, че руснаците ще се примирят с хиперинфлацията до заздравяването на световната икономика или до криза в Близкия изток, която ще накара цените на нефта да се взривят. (Вижте колко трудно ще е да бъде изкопчена от Русия помощ по повод Иран.)

    Системата поддържаше Съветския съюз в продължение на десетилетие след мрачно десетилетие. Единствената разлика е, че старото съветско ръководство държеше границите затворени, огромна армия, рискове в чужбина, идеологическа увереност и огромен апарат за поддържане на страха. Русия едва ли ще поеме по този път, но не трябва да отхвърляме тази възможност напълно.

    Когато бях в университета имах познат, който напълни аквариума си със златни рибки и с пирани. Отначало пираните изядоха златните рибки. Беше ужасно да се гледа. След това той спря да храни пираните и те започнаха да се ядат една друга. Това беше по-интересно, защото нямаше за кого да ни е жал. Накрая остана една пираня. Не мисля, че съкурсникът ми повтори този експеримент. Пиранята-шампион умря от глад. Такава е теорията и логиката на третия стадий на путинизма.
    http://e-vestnik.bg/6380

    Коментар от insomnia1304 | юни 15, 2009 | Отговор

  8. Проф. Пламен Цветков: Живеем две нации в една държава

    Борбата е между български сили и платената агентура на Русия. На нацията е нужен нов водач, като св. Иван Рилски, казва историкът

    Пламен С.Цветков е професор по история в Нов български университет. Автор е на повече от десет монографии в областта на политическата и дипломатическа история на 20 век. Последният му труд е посветен на света на мегамитовете. Историкът преобръща редица вкоренени клишета, приемани за аксиоматични истини. Кандидат е от Синята коалиция за депутат в Европейския парламент.

    Интервю на Стойко Стоянов

    – Проф. Цветков, като историк какъв е вашият прочит на трагедията край Ямбол, при която загинаха 16 души?

    – Има нещо дълбоко символично в тази трагедия и то впечатлява. Един автобус, някакво возило, което е в крещящ разрез не само с националните български, но и с европейските норми, е пуснат на пътя да се движи, вместо да отиде за скраб. Станалото е отражение на всичко, което се случва в България – хаос и беззаконие. Не се спазват елементарни норми, свързани с човешкия живот. Не се зачитат елементарни норми в една система, която официално трябва да се смята за парламентарна демокрация.
    Така катастрофата всъщност е анонс за катастрофата на управлението на тройната коалиция. То също се отличава с драстично неспазване на нормите и правилата. За съжаление този модел на обществено поведение се е превърнал в национална черта. Знаем как се минават технически прегледи по втория начин, формално, шофьорът пък се оказал без психо-тест и т.н. Да не забравяме и начина, по който се кара по улиците – без правила, арогантно. Случаят на връх Бакаджика показва, че българите, като народ, не са готови за ЕС. Това означава, че и в тази общност сме поподнали по милост и не ни е там мястото.

    – Макар и символично, това не е ли катастрофа между 40-годишния „Чавдар”, на който се вози народът и властта, която живее в света на мерцедесите?

    – Да, това наистина е една катастрофа между света на обикновените хора и управляващите. Властта и тяхният свят на мерцедесите са напълно с изискванията на ЕС. Но по-отвратителното е, че след като автобусът размаза хората, премиерът и президентът отидаха с лъскавите си коли там. Това е чистопробен пиар, който реално е пир по време на чума. Властта се възползва от една човешка трагедия, за да си прави реклама предизборно. Това говори за манаталитета на тези хора, за мародерската им психика. Поведението им е типичен пример за мародерство и всъщност стигаме до извода, че ни управляват мародери. Това е голямата катастрофа. Тя се дължи на факта, че ние не спазваме собствените си правила и не ни пука кой ни управлява.

    – Какви знаци ни дава съдбата с такива масови трагедии, успяваме ли да ги разчетем?

    – Основният знак е, че не зачитаме най-ценния дар, който Бог ни е дал – животът. Българинът до такава степен го е обхванал някакъв нагон към самоунищожение и липса на вяра, че не зачита подареното от Бог. Но какво правим тогава? Оставяме се да ни управляват мародери, караме по пътищата като убийци, смятаме, че като излъжем и минем някъде по-втория начин, всичко е ОК. Това е знакът, който не разчитаме, а какъв ще бъде животът ни зависи от нас. Трябва да си отговорим обаче, че така вървим към пълно самоунищожение.

    И за да съм по-ясен, ще дам два примера с благоденстващи нации – САЩ и Южна Корея. За Щатите е ясно – най-мощната държава в света, която обаче сред християнските страни е най-вярващата нация . А примерът с Южна Корея също е впечатляващ. Тя тръгва след Втората световна война от изключително лоша начална точка, дълго време е под формата на различни диктаторски режими. Но се оказва, че в момента там работи една от най-развитите икономики, а 52% от южнокорейците са християни. Вярата им в Бог несъмнено има връзка с това, че са една от най-благоденстващите в света страни. Без отношение към религията и вярата, трудно се постигат резултати.

    – Но за да ги има религиозното чувство и моралът, са нужни и адекватно духовенство и църква?

    – Така е, за съжаление обаче нашата църква, която се нарича Българска православна, нито е българска, нито е православна, дори не е църква. Там ситуацията е трагична. Има много обикновени енорийски свещеници, които се опитват да спасят нещо от вярата, но над тях е спуснат огромен похлупак от доносници и сътрудници на комунистическата Държавна сигурност, от хора, които гледат само собственото си благополучие и освен че механично четат Евенгилието на служби, нищо от Божиите думи не им влиза в сърцата и умовете. Това е страшното. Това е постижението на комунизма – успя да унищожи и църквата, и затова тя сега не е в състояние да изпълни основната си роля в обществото.

    – България често я застигат трагедии. Те не са ли отражение на негативната енергия, която прелива в обществото от политиката?

    – Една обезверена маса не може да поражда друго, освен негативни енергии. В тази насока българинът има да извърви много дълъг път. Нещата не са свързани само с политиката, но поради негативната енергия, която излъчва българинът, той не може да схване даже защо предстоящите избори са много важни, че те зависят от него. Ако хората искат и материално, и духовно да им се промени животът, трябва да гласуват така, че тази триглава коалиция да си отиде.

    Тя е пречка за европейските средства, граби и убива доверието на Европа към България.
    Но другата стъпка е много по-трудна, изисква много повече време – да осъзнаеш ти за какво си на този свят. За какво си се родил, какъв смисъл има животът ти, или си просто някаква бубулечка, която не знае даже защо се движи. Ако тези неща човек не започне да ги схваща, животът наистина е безсмислен. Ако ти провърви в материалния живот, значи Бог те е благословил по някакъв начин. Но това е само благословение, което може да си отиде, ако не следваш Божия път. И в случая много малко са хората, които обръщат внимание на тези неща.

    – Как според вас черният пиар в политиката се отразява на хората?

    – Негативно. Черният пиар е част от стратегията на управляващите. 80% от медиите са в ръцете на червената олигарпхия и така, не от 20, а 65 години се извършва едно промиване на мозъците. Винаги казвам, че разликата преди и след 1989 г. е само една. До падането на режима на Живков на власт в България беше БКП, която се опираше на Държавна сигурност като основен инструмент за въздействие, а след 1989 г. – на власт е самата ДС. Ние през изминалия 20-годишен период имаме само 4 години, на СДС, когато службите нямаха монопол във властта. И когато в държавата няма кой да дава жалоните на някаква ценностна система, естествено, че на лице е морален, материален, духовен разпад.

    – При масови трагедии хората си подават ръце, търсят единение, опитват се да бъдат по-добри, а при нас всичко е объркано – оставаме агресивни, гледаме конфронтационно.

    – Липсата на духовни ценности – това е обърканото на българина, а те са най-важното. България е една и съща държава, в която живеят две различни нации. Две паралелни общества, и двете говорят на български, но не се разбират. Едните се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и съветско, а другите се мъчим да бъдем българи. Това състояние е резултат не само от последните 60 – 70 години. То е породено от момента, когато България става някаква допълнителна, досадна пречка пред домогванията на Русия да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите.

    Всеки завоевател, като си изработи своя план, търси в териториите, които смята да обсеби и прегази, някаква петта колония. И от тук започва едно масирано финасиране на среди, които да виждат в московския самодържец някакъв освободител. Почват да го канят, да го търсят, а на него целта му е да ги зароби. Това всъщност е цялата история на България.
    Тя не е борба между революционери и някакви привърженици на османското владичество, не е борба между либерали и консерватори, не е борба между левица и десница. Тя винаги е борба между някакви български сили и платената агентура на Русия. Това е нашата история. Страшното е, че българинът не може да разбере това положение, защото от крехка детска възраст, включително и на моя милост, ни се втълпяваше един русофилски, което означава – противобългарски, прочит на собствената ни история. Ние сме разделени на две нации, защото не можем да бъдем едно.

    Питат ме избиратели – не трябва ли в Европейския парламент да защитаваме националните интереси на България заедно, всички български евродепутати? Отговарям им – как да защитавам национален интерес с Ивайло Калфин от БСП и с Димитър Стоянов от „Атака”, когато за тях националният интерес е България да бъде троянски кон на Русия. Аз не мога да бъда с тях, в друга посока е моят национален интерес. Затова казвам, че сме две нации в една държава.

    – Каква е перспективата на тези паралелни нации?

    – Националната идентичност е продукт на дългогодишно многовековно развиите. Надали нашето поколение ще успее да види ясни резултати, но трябва да работим в тази насока, да накараме българина да прогледне, да осъзнае кой е и каква е националната му идентичност. Ако се върнем назад в историята, имали сме подобни случаи. Когато Борис Първи решава да наложи християнството като официална религия, знаем какъв бунт и съпротива се надигат и колко жестоко са потушени. Повече от век по-късно, едва св. Иван Рилски с примера на своя живот убеждава по-голамата част от българите, че не са сбъркали като са станили християни. Колко много време е трябвало да мине, за да осъзнае народът покръстването.

    Слава на Бога, светецът и днес продължава да се тачи. Със своя пример, със своята проповед и личен живот той е убедил сънародниците, че са поели правия път на вярата. Това трябва да се прави и сега – да търсим новия св. Иван Рилски, или новия Моисей, който 40 г. е водил народа си в пустинята, докато умрат всички родени в робство, за да намерят Обетованата земя. 20 години вече минаха, сигурно са ни нужни още 20.

    – А имаме ли водач?

    – Така ме попитаха след една моя лекция и студентите ми от Нов български университет. Отговорих им – вие сте най-подготвените, търсете го, вижте го.
    http://frognews.bg/news_12439/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%84_%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD_%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2_%D0%96%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D0%B5%D0%BC_%D0%B4%D0%B2%D0%B5_%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8_%D0%B2_%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0_%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/

    Коментар от insomnia1304 | юни 18, 2009 | Отговор

  9. Проф. Пламен Цветков: Изучаваме историята си с русофилски, а това означава противобългарски поглед
    Сряда, 4 Март 2009

    Санстефанският договор е една голяма манипулация, Берлинският ни приобщава към европейския свят, макар и с цената на националното ни разпокъсване. България има нужда от нов нациноален празник и това е 22 септември, казва историкът
    Пламен С.Цветков е професор по история в Нов български университет. Автор е на повече от десет монографии в областта на политическата и дипломатическа история на 20 век. Последният му труд е посветен на света на мегамитовете. Историкът преобръща редица вкоренени клишета, приемани за аксиоматични истини.
    Интервю на Мая Стоянова
    – Проф. Цветков, защо българите нямат еднозначно отношение към националния си празник?

    – Отговорът е много очевиден. Всеки път на 3 март нашите управници, поради инстинктивното си подчинение на всичко руско и съветско, използват тази дата, за да поругаят отново националното ни достойнство със своето безгръбначие спрямо Русия. Това дразни хората.
    Никоя уважаваща себе си нация не чества за свой национален празник едно външно събитие. Дори и да има спорове за това какво точно се е случило на 3 март, просто това е събитие, в което няма българско присъствие. Има българско участие във войната, но няма българско участие в подписването на Санстефанския договор. Освен това негов главен автор е граф Игнатиев. В записките си, публикувани в България още преди 1989 г., той в прав текст казва, че историческата мисия на Русия е да обедини славяните под свое ръководство върху развалините на Австрия и Турция. Това изречение ни казва, че човек трябва да има много голяма фантазия, за да твърди, че граф Игнатиев е освободител на България. Това е един българоядец, един човек, който е искал унищожението на България.
    Но сега една от централните софийски улици носи неговото име. Така че това е една наистина пагубна дата.
    -Кой е най-големият мит, свързан с освобождението на България?
    – Санстефанският мит е може би един от най-големите. Той е и една от най-трайните манипулации в историческата памет на българите, тъй като това всъщност е един договор за безсрочната окупация на България от Русия. В този договор няма никакви срокове за изтеглянето на руските войски, след като изтекат предвидените две години руска окупация. Дори има една разпоредба, в която се казва, че Русия ще изтегли войските си от всички останали части на Турция, с изключение на България.
    Няма никакъв международен контрол върху руската окупационна администрация. Разноските на окупационните сили са изцяло за сметка на окупираната страна.
    Има още нещо много важно. Някои историци, по-скоро в червения спектър на българската политическа действителност, между които и проф. Константин Косев, също казват, че Санстефанският договор не е нищо друго, освен една фикция. Реалният договор е Берлинският. Едва Берлинският договор намалява срока на руската окупация от 2 години на 9 месеца.
    – Той изрично задължава, в рамките на три месеца след изтичането на 9-месечния срок, Русия да изтегли всичките си войски от България. От самото начало той поставя руската окупационна администрация под международен контрол. Именно благодарение на международния контрол руската окупационна администрация е принудена да пристъпи към създаването на български държавни учреждения. За съжаление тези важни подробности са известни на малко хора. Това се знае само от специалисти, а добре платени фалшификатори на историята, които сами се хвалят как народът ги е нарекъл професори, продължават да бълват тази зловредна легенда за Санстефанския договор.
    Освен това Санстефанският договор дава на Турция правото да прекарва свои войски през територията на Българското княжество. Така че дори и да се стигне евентуално до българско правителство, то само да помоли руските войски да останат в България. За какво освобождение тогава може да става дума?
    Има и нещо друго, кое кара тогавашното българско общество, преди съветското нахлуване през септември 1944 г., да възприеме този мит. Това е криворазбраната мечта за България на три морета. България, обединила всички земи с българско мнозинство като население.

    Тези хора обаче не си дават сметка, че България и българите сами декларират пред света кое е българска територия с учредяването на Българската екзархия през 1870 година и с допитванията, проведени по силата на фермана, с който е учредена тя. В него изрично е записано, че е достатъчно 2/3 от населението да гласува в полза на екзархията, за да премине тази територия към нея. По този начин по-голямата част от Македония, както и Северна България заедно с цяла Добруджа, Нишко и Поморавието и Южна България с една голяма част от Родопската област стават част от Българската екзархия.
    Нещо повече, Българската екзархия е и първата крачка на българите към независимостта. Според авторитетни наши историци в тази сфера, като Петър Ников и Зина Маркова, с учредяването на екзархията българите получават и право на вътрешна автономия. Краят на този процес е чак на 22 септември 1908 година, когато България прокламира своята независимост. В тази картина на постепено превръщане на България от османска провинция в пълноправен член на международната общност и напълно суверенна държава, Санстефанския договор всъщност няма никакво място, тъй като той не е нищо друго, освен един опит на Русия да замени османското върховенство със собственото си владичество.
    Има ли и други заблуди около 3 март, с които живеят и днес българите?
    – Една от големите заблуди изучаваме в училище още от крехка възраст – че видите ли Русия била донесла свобода и национално обединение на България, а по-късно Западът ни бил разпокъсал. Защото това беше представяно така от Русия, от руската пропаганда и руските дипломатически пратеници. Вярно е, че Берлинският договор разпокъсва България, но това е по предварително споразумение между Русия и Великобритания. Става дума за споразумението Шувалов – Солзбъри, което се държи в най-дълбока тайна, никой не знае тогава за него. А то е постигнато, тъй като Русия се стреми към сближаване с англичаните. Нещо повече, след като вече е наясно, че никой няма да й позволи да погълне България, Русия прави всичко възможно да разпокъса България на колкото се може по-малки части, за да няма някаква досадна допълнителна пречка при завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите.
    И между другото, цялата стратегия на Русия към Балканите е насочена именно към това – да завладее Босфора и Дарданелите. Което означава, че самото съществуване на България като държава и на българите като народ е несъвместимо с руската агресия на Балканите. Но както ви казах, тази манипулация заляга и днес в учебниците по история.
    Това е един от най-ярките и скандални примери как ние продължаваме да изучаваме собствената си история с русофилски, а това означава противобългарски поглед.
    И още нещо много съществено. Санстефанският договор не съдържа никакви гаранции за правата и свободите на религиозните и етническите малцинства. Берлинският договор е този, който задължава и Княжество България, и Румъния, и Сърбия, и Черна Гора да зачитат правата на всички малцинства, забранява да има дискриминация на етническа и религиозна основа. Така Берлинският договор, който с право е охулен, защото България е разпокъсана, макар че това не е решение на Берлинския конгрес, а решение на Русия и Великобритания, всъщност ни приобщава към европейския свят.
    Ако върнем лентата назад, до 1990 година чествахме 9 септември за национален празник. Той също беше един мит, но поколения се идентифицираха с него.

    – Това беше постигнато с насилие. 9 септември беше наложен за национален празник от комунистическия режим. Това не беше свободен избор, а стана по логиката на министерството на истината на Джордж Оруел и по рецептата на Гьобелс една лъжа да се повтаря дотогава, докато стане истина. Типично комунистическа пропаганда, кръвосмразяваща по своя антинационален и античовешки характер, защото ти честваш за национален празник завладяването на собствената ти страна от най-чудовищния диктатор на всички времена, какъвто е Йосиф Сталин. Може ли да се празнува фактът, че съветското нахлуване бележи началото на едно масово изтребване на духовния, политическия и стопанския елит на българската нация? Затова още тогава повечето българи не чувстваха този ден като национален празник, но не смееха да го споделят открито.
    -За тях 9 септември беше просто неработен ден. Между другото, има и нещо хумористично в 9 септември. На 8 септември, след като Сталин е обявил война на България, започва да навлиза червената армия в наша територия. Операцията по окупирането на страната всъщност привършва на 16 септември. На втория ден от съветското нахлуване някаква група хора се събира във Военното министерство с любезното съдействие на тогавашния военен министър ген.Иван Маринов и се самопровъзгласява за правителство. Нещо подобно се случва в Норвегия през април 1940 година, когато в страната нахлува армията на националсоциалистическа Германия. Тогава едно лице, на име Видкун Куислинг, се събира със свои привърженици и се самопровъзгласява за правителство.
    Но няма историк, който да твърди, че това е бил някакъв преврат, а още по-малко революция.Така че това, което се случва на 9 септември в България, не е никакъв преврат, а за революция изобщо не може да става дума. Това е някаква трагикомична оперета в момента на завладяването на България от една чужда армия, от най-страшната и антихуманна система, която познава историята на човечеството.
    -Но младото поколение чувства и 3 март само като един почивен ден. Каква е причината за този нихилизъм?
    -Това е така, защото историята продължава да се изучава през един чужд поглед. Продължават да се повтарят едни отдавна остарели стереотипи на национализъм. И това младо поколение, в този глобализиращ се свят, което с интернет може да достигне до всички точки на планетата, то мисли, че това е някаква овехтяла дреха, която се пита защо му е. Тази дата е нещо изкуствено, реално не е донесла нищо добро на българите.
    На младите тя не им е симпатична, защото и днес режимът в Русия не е демократичен. И днес на никой, който иска да излезе от България, не му минава през ума да си търси работа и по-добър живот в Русия. Включително синовете и дъщерите на най-върлите комунисти търсят реализация в Западна Европа и в Щатите.
    Преди няколко години общественици предлагаха 24 май за национален празник. Има ли място за дебат в тази посока?

    – Според мен 3 март по никакъв начин не може да бъде национален празник. Това е просто една историческа дата, която се използва за съжаление от твърде влиятелните среди, които са на московска заплата, за да поругават националното ни достойнство. Защото опитът да се замени една чужда власт с друга, е всичко друго но не и освобождение. А истината е, че няма завоевател, който да се нарича завоевател.
    – Той винаги определя себе си като освободител или в най-лошия случай – като обединител.
    – Между другото, войната от 1877-1878 г. не се е приемала еднозначно още тогава от българите. Самото посрещане на руснаците, и то според руски дипломатически документи, няма нищо общо с идиличната картина на дядо Вазов за дечицата, които посрещали братушките с крушки. Защото руснаците започват да действат като в завоювана територия, с всичко произтичащо от това – произвол, структурата на екзархията безапелационно е подчинена на руската окупационна администрация, започва един грабеж и едно насилие, което според признанията на един руски дипломат, е накарало все повече българи да се питат дали не е било по-добре да си останем под властта на султана, отколкото под могъщественото покровителство на Царя Освободител, наречен “освободител” не заради България, а заради това, че е премахнал крепостното робство в Русия през 1861 година.
    Колкото до идеята национален празник да стане 24 май, това също предизвиква в мен резерви, тъй като с тази дата и сега се злоупотребява, като става повод за разни панславистки излияния. 24 май се чества като Деня на славянската писменост и българската култура, макар че писмеността си е българска и е възприета от редица народи, между които само някои са славянски. Между другото славянските народи, които пишат на латиница, са повече от славянските народи, които си служат с кирилицата.
    – Коя дата от историята, като съдържане и функции, според вас е най-подходяща?
    – Като функция националният празник трябва да обединява нацията, но едновременно с това – да ни приобщава към европейските ценности. И в този смисъл национален празник на България може да бъде 6 септември, съединението на Княжество България с Източна Румелия. Може да бъде и 22 септември, обявяването на независимостта. И двете събития първо са чисто българско дело и второ – се посрещат с одобрение от абсолютно всички политически сили, от цялото българско общество. Тогава има наистина невероятно единение. Но личните ми предпочитания са насочени към Деня на независимостта. Тогава именно България става пълноправен член на международната общност, става част от Европа. Това е събитието, което дори един краен левичар като Димитър Благоев, чиито наследници претендират, че са днешните комсоциалисти, посреща с одобрение и гледа на това събитие изцяло положително. Освен това прокламирането на независимостта на България е дело на самите българи, което не е осъдено от нито една политическа сила. Това би могло наистина да обедини всички българи.Позицията ми се споделя и от много други хора. Аз непрекъснато работя в тази посока. Надявам се аргументите ми да накарат хората да се замислят и да разберат значимостта на 22 септември и унизителната същина на 3 март.

    – Ще се измъкне ли народът от клишетата и стереотипите в собствената си история?
    – Знаете ли кое е най-отвратителното на днешното време? Не че е по-лош животът, отколкото беше по времето на комунизма.Това са глупости, защото сега хората материално живеят по-добре и което е по-същественото – имат свободата. Но онези, които бяха на власт преди 1989, са на власт и сега.
    Това означава, че цялата училищна и образователна система, учебниците по история, това, което се лее от медиите, повечето от които са също в ръцете на разни кадри на комунистическата ДС, непрекъснато набиват в главите ни клишета и българинът не може да се освободи от тези убийствени за него митове. Ще бъде много трудно това наистина да се случи. Но знаете ли, утешавам се с книгата „Изход” от Стария завет. В нея е записано, че Моисей трябвало да води 40 години еврейския народ през пустинята, за да минат 40 години от края на робството и да станат евреите най-сетне свободни. Вече минаха 20 години от падането на Берлинската стена, ще трябва да изчакаме още 20. Надявам се, че тогава и българите ще станат наистина вече свободни. Тогава може би ще имаме и нашия достоен национален празник. Всичко би могло да се случи и по-рано, ако повече хора в българското общество се обединят около идеята за нов национален празник.
    http://frognews.bg/news_10525/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%84_%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD_%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2_%D0%98%D0%B7%D1%83%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5_%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0_%D1%81%D0%B8_%D1%81_%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B0_%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0_%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4/

    Коментар от insomnia1304 | юни 18, 2009 | Отговор

  10. ИЗБОРЪТ
    Божидар Кунчев
    Човешкият живот, включително и най-незначителният, който притежава само измеренията на привидното и тривиалното, се дължи на определен избор. Съзнателно или не човек избира себе си, човешката си участ, това, което иска да бъде през отреденото му време. И в повечето случаи изборът, направен от нас, рано или късно се оказва провал, една върволица от крушения, равносметката за живота ни като пустота и баналност. Причината е в погрешния ни избор, в това, че не сме направили д у х о в е н избор, тоест не сме разбрали, че животът е преди всичко духовност, онзи порив на съзнанието, което не иска да се примири с вездесъщите баналности, с наложените граници на ума и сърцето, с неумолимата безпощадност на смъртта. Албер Камю го е казал твърде добре, ако става дума за потреса, който все някога ще ни връхлети, когато разберем безсмислието на живота си: “Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обед, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден избликва първото “защо” и всичко започва в тази умора, примесена с учудване”. А какво започва ли? Това зависи от степента, на която се намира съзнанието ни. Едни, подвластни на изначалната си духовна леност, ще се опитат да се примирят, да потърсят съответното оправдание и въобще да избягат надалеч от угризенията и усещането си за абсурд. Други неизбежно ще се изправят пред решението да променят съдбата си в насоката на духовното. И в двата случая обаче пропуснатият някога избор идва да напомни за себе си, за това на какво равнище е трябвало да осъществим човешката си участ. Тук бързам да напомня, че в каквито и условия да живеем, дори в ада на една диктатура, изборът ни трябва да се извърши. Каквото и да ни струва това, рискът трябва да се поеме, защото един духовен избор може да ни коства живота на тялото, но той гарантира задължително моралното спасение, извисяването ни като личности. Ясперс казва, че “Безусловното решава върху какво в края на краищата почива животът на един човек, дали той има значение или е нищожен”. Изборът ни трябва да бъде в съзвучие с безусловното, за което споменава немският философ. Без наличието на тази безусловност, тоест на ценностния императив, на който никога няма да изменим, без наличието на онова прозрение за нещо свещено, което трябва да направлява живота ни, изборът ни няма да бъде духовен, действително съдържателен. Животът ни ще придобие едно по-висше значение само при онова духовно решение извън познатите стереотипи на мислене и действие. Жалко е, но повечето хора не отиват по-далеч от обичайните модели на съществуване, изгубили отдавна своята валидност. Повечето от нас нямат чувство за онази отговорност, каквато представлява от само себе си животът ни, замислен като проект на свободата. Затова и не разбираме, че нашето присъствие на земята трябва да бъде енергично самонадмогване, постоянното усилие да спасяваме Смисъла от неуморната агресия на Безсмислието.
    Винаги е било така и ако в световната история има толкова низост и безсмислие, това се дължи на погрешните ни избори. Престъпната пасивност на човека спрямо наложените заблуди, липсата на воля, за да стане той повече от това, което е, стадното у него, което му пречи да извърви самотния път на изграждането си като пробудена личност, разбира се – и тиранията на една или друга власт, която по дефиниция отрича отделния човешки избор, ето го отровеният извор, от който продължаваме да пием, въобразявайки си, че с ъ щ е с т в у в а м е. Ето защо не можем да се ангажираме с волята за един по-истински живот, подчинен на търсещия дух и на “безусловното”, за което говори Ясперс. Тъкмо в това е драмата на тривиалния човек, която днес, повече от друг път, има всичките характеристики на една трагедия. Защото духовната, метафизичната, религиозната безопорност на днешния човек е наистина трагедия. При наличието на тази безопорност изцяло доминират правилата на бездуховното всекидневие и трябва да са прави онези, които казват, че сме в “състояние на израждане”. Човекът си остава и днес един незавършен проект. Той не може да осъществи духовното си прераждане, да отиде поне малко по-далеч от пределите на болната ни цивилизация. Жалък поданик на един замърсен свят, в който властват егоизмът и отчуждението, той крачи уморено към смъртта си, приел като неизбежност духовната си деградация. И така животът му е всъщност едно пропиляно битие, безплодие, което иска да отрече величието на живота. Един такъв живот е в буквалния смисъл на думата битие – към – нищото, защото е лишен от озаренията на духовния копнеж, от стремежа към спасителната духовна пълнота на съществуването.
    Основанията ми за този песимизъм са твърде много, тъй като научният и техническият прогрес продължава да бъде в контраст с духовното и моралното състояние на човешкия ни свят. И новият ни век се мъчи под бремето на спомена за ужасите, които станаха съдба на отминалото столетие. Поуките, които си направихме, са твърде недостатъчни, иначе нямаше да го има и днес това мъчително чувство за липса на изход, за похитена хуманност, за това нихилистично заиграване с идеи и понятия, които отколе са давали посока на човечеството. Съвременният човек страда от парализа на сетивата, които в други времена усещаха необятната мощ на живота и спасителния смисъл, с който животът е зареден изначално. Потънал в бездната на временното, сграбчен в прегръдките на преходното и тленното, способен да твори само една “история без трансцендентност” / Камю/, човекът все повече се превръща в субект на един механичен свят, който ограбва и последните му остатъци от нравственост и духовност. Животът на днешния човек е лишен от истински ценности. Той става все по-безчувствен към идващото от традицията, оставила големите си уроци за духовен порядък и за пътя към човешкото достойнство. Неговото съществуване е престанало да бъде действителна значимост, то се превръща в абсурд. Внушенията, че при тези обстоятелства животът придобива измеренията на абсурда, ще открием на толкова места във философията и модерната литература. Паул Тилих, например, основателно говори, че “Човекът от ХХ век е изгубил смисъла на своя свят, както и своя Аз, живеещ в значенията, които идват от един духовен център. Ръкотворният свят на вещите се е вкопчил в своя създател, който в него губи своята субектност. Човекът се е пожертвал заради онова, което сам е сътворил. Но той все още осъзнава какво е изгубил и какво продължава да губи”. Следвайки насоката на тази мисъл, бих казал, че сега, доста време след написаното от Тилих, човекът се намира в още по-окаяно състояние. Защото все повече оредява редицата на онези, които си дават сметка какво сме изгубили. Доказателствата са навсякъде, включително и в съвременния български живот, който не съумя да се възроди на качествено равнище след трагичните поражения на тоталитарната епоха.
    Вместо следването на една градивна морална и духовна насока ние предпочетохме реалност, в която всичко е унижение и духовна нищета. Човешката ни участ е жребият на хора в един живот, където “всичко е позволено”.
    Липсват границите, липсват свещените табута. Порнография в буквалния и преносния смисъл. Печат и телевизия, които бъдещите историци ще поставят в черните страници на историята ни. Политици, обсебени от единствения инстинкт да трупат все повече богатства. И в целия ни обществен живот един непрекъснат шум, приказки, изпразнени от смисъл, лъжа и демагогия, цинизъм, който може да се сравни единствено с цинизма от тежките години на диктатурата.
    Какво означава всичко това? Означава просто, че не сме направили духовния си избор и че сме забравили традицията, значимото духовно наследство на миналото, идеализма на предците ни, което пък навежда на мисълта, че е време някой носталгичен поет да напише с болка една нова “Епопея на забравените”. По един или друг повод споменаваме и днес “най-българското време”, каквото е нашето Възраждане, без да проумеем обаче, че онази епоха беше преди всичко фундаментален, съдбоносен избор. Изборът на Паисий, на Раковски, на Левски и Ботев е техният бунт в името на екзистенциални модуси, мотивирани и от идеята за Доброто, за Правдата. Себеотрицанието на възрожденския човек, неговата идеалистична обреченост на идеята за човешко пространство, където ще царува истината, днес вече не говорят почти нищо на толкова много от нас. Това равнодушие и безразличие ще има тепърва да се плаща на още по-висока цена. Ограбени от днешната реалност, ние ще скъсаме съвсем връзката си и с историята, в която има и светлина. Така ще стигнем още веднъж до нулевата точка на незавидната си участ, на нашата обреченост да живеем без памет, дълг и избор.
    Нека споделеното дотук не се тълкува като израз на крайно отчаяние. Но нека и да осъзнаем час по-скоро какъв е поводът за споделеното, за тревогата в душата на мислещия ни съвременник, който все още вярва, че в човешкото същество го има нужният потенциал за повторно съзиждане. Примерът на миналото не може да бъде изтрит напълно. Той ще вдъхновява и занапред, ще ни бъде опорна точка и в утрешните дни на болка и стълкновение с безпътицата. Един такъв пример е Димчо Дебелянов, за когото доста млади хора се сещат единствено, когато ще трябва да държат приемен изпит в университета. Голям поет, високо нравствено съзнание, праведна личност, отишла доброволно на фронта, за да изпълни дълга си. И за да направи своя спасителен духовен избор, постигайки на бойното поле “тихата победа” на духовното си прераждане. Нима личности като него ще бъдат все повече един “ненужен спомен”? За Дебелянов поетът Атанас Далчев казва, че той е “чувствал върху себе си ръката на свръхестественото през целия си кратък и злочест живот”. Далчев си обяснява с “религиозната природа” на поета неговото смирение, неговото чувство на зависимост от Бога, неговата обсебеност от мисълта за една действителност на възродения дух, където няма да се чувства повече чужденец и затворник в тъмница. Колко са днес онези, които имат в себе си нещо от поривите на Димчо, от неговата “природа”? И тук не става дума за таланта на този творец, а за духовната му дарба, за огромната му способност да живее в света на възвишеното. Без тази вродена, но и допълнително култивирана способност Дебелянов нямаше да си пробие път към спасението, към онова неповторимо по своята въздейственост самоутвърждаване, с което е отрекъл света на Нищото. Без спомена за Дебеляновото самоутвърждаване животът ни днес щеше да бъде още по-беден в духовно отношение.
    Всъщност драмата на времето ни, кризата на ценностите, която не е от днес и вчера, тази убиваща ни “криза на човешкото”, заради която губим духовната си идентичност се дължи на едно единствено нещо.
    На това, за което говори Чеслав Милош, имайки предвид постмодернизма. Но то се отнася и за цялата ни постмодерна епоха. Милош казва, че “Постмодернизъмт в крайна сметка е убеждение, че днес не е възможна никоя вяра, не е възможен никакъв определен светоглед”.
    След това убеждение – продължава той – “върви свеждането на всичко до конфликт на интересите”. В съзвучие с тази мисъл са и думите на поета Октавио Пас. “Обществата – твърди го този изключителен творец – са исторически, но всички са живели под ръководството и вдъхновението на свои метаисторически представи и вярвания. Нашата епоха е първата, която се готви да живее без метафизическа доктрина”. Отново става дума за “безусловното” на Ясперс, за онази “безусловна повеля”, намираща се извън временните конвенции, извън формулите на “утилитарния” разум и благодарение на която човекът действително постига себе си. Става дума и за това, че без необходимата вяра, без спасяващата благодат на духовния избор все по-малко ще различаваме доброто от злото. И все повече ще се отдалечаваме от самата мисъл за избор. Сега се намираме точно в тази ситуация. Нашата раздвоеност, липсата на вътрешната категоричност, метафизичният ни скепсис, за който един философ казва, че е проява на безхарактерност – всичко това подсказва отсъствието на решение, невъзможността за качествен избор. “Вместо да вземем решение – пише Ясперс -, ние се люшкаме и лутаме из живота, свързваме едното с другото и съвсем не признаваме това за необходимо противоречие. Тази нерешеност е злото. Човек се пробужда едва когато различи доброто от злото. Той става себе си, когато е решил в каква посока ще поемат неговите дела. Всички ние трябва постоянно да отвоюваме себе си от нерешеността”. И тези думи са твърде многозначителни. Те изрично подчертават, че без нашия избор, оставайки в лоното на нерешеността, ние подпомагаме злото. Косвено или пряко ние се обвързваме с него, ставаме негови носители, въплъщаваме го със самия факт, че сме предпочели духовното безволие, инерцията и равнодушието, онова душевно вкаменяване, с което не би могло да реагираме на съвременния свят, искащ да ни погуби. Предпочели сме да загърбим дълга си пред живота, пред онова, което го зарежда със смисъл. Но дейците на Възраждането са постъпвали по друг начин. И много други от духовните ни предци, идващи след тях, са ни показали какво значи да отвоюваш себе си от нерешеността. Навсякъде по света и във всички времена същностната повеля е била да направиш избора си, решително да забравиш своята себичност и своя егоизъм. Френският персоналист Муние пише, че “съществуването е съвсем различно от това само да живея живота си, моя живот”. И пак той твърди, че “Личността е движение на надхвърляне на живота в това, което той е, и в това, което не е”. Едно подобно надхвърляне откриваме в съдбата на онези открояващи се личности, сътворили светлите страници на историята, на религията и философията, на поезията, на изкуствата, търсили трескаво истината за живота и за робствата на човека. Биографията на Достоевски, съдбата на Паскал, животът на Ван Гог, терзанията и копнежите на толкова творци и в нашата литература – какво друго са те, ако не надхвърляне, полет на духа, често пъти последван и от трагични сривове. Всички те са надмогвали отчаянието си, собствените си ограничения, за да се сдобият с “мъжеството да бъдат”. И за да се превърнат в трайното мерило за човешки образ, изтръгнал се от веригите на оскъдната и ограбена налична действителност. Което означава, че са били по-цялостни и по-близко до чистата страна на човешката си природа. Техните лични и творчески безпокойства са ги извели до просветление, до онова себепознание, утвърждаващо силата и красотата на живота. Те са се опълчили на онзи гибелен свят на “безразличието и грижата”, за който говори Хайдегер. Те са престанали да бъдат зависими от тази “обкръжаваща чуждост” /Муние/ на времето и обществото, защото са направили своя и з б о р.
    Разбира се, наличните условия за нашето пробуждане и възраждане не са никак благоприятни. В нашия текущ живот всичко е крайно потискащо и може да обезкуражи и най-целеустременото съзнание. Но така е било винаги, в смисъл, че животът е онова предизвикателство, което често поражда и чувството за безсмислие. Въпросът е човек да намери нужните сили в себе си, да се превърне в отказ и противопоставяне. Муние казва:” Толкова силен и всеобщ е уклонът към неавтентичния живот, че да ставащ съществуващ значи да вървиш към изключението”. Защо не се помъчим да тръгнем към това изключение? Та нали смисълът на живота ни е в това съществуване на градивните посоки и животоспасяващите отговори. Нали този смисъл е да разберем и отстояваме смисъла на нашето достойно предназначение.
    Почвата под краката ни е толкова разкаляна, а въздухът, който дишаме, е просмукан от заразата на клинично време, в което душата на човека е опустошена. Отдавна го няма онова обилие на пориви и смисъл, за да бъде коронован по един или друг начин нихилизмът. Жадуващи прераждане, ние стоим безпомощно пред изстъпленията на времето, което постоянно ни напомня за нашата богоизоставеност. Нещастни поданици на отсамното, където властват кесарите на подлостта и пошлостта, ние сме превърнали живота си в неспиращ гърч. Над главите ни виси мечът на безверието, който може да се стовари и върху най-неподкупните от нас. Наистина сме стигнали до границата, след която настъпва окончателното сриване. Ето защо не бива да забравяме за избора си.
    През 60-те години на миналия век, крайно потиснат от живота, на който е станал свидетел, Александър Геров записва в дневника си следните думи:” По дяволите всички идеологически и държавни философии. По дяволите всички редакционни статии и увъртания. По дяволите всички подлеци, шарлатани, кариеристи и експлоататори на човешкото общество. Ако в това се състоеше животът, той би бил най-голямата безсмислица”. Жалко е, но и днес, в една друга ситуация, пак ще кажем същото. С колко надежда започнахме прехода си, за да стигнем до ужасното прозрение, че сякаш не сме способни да сътворим нормално общество на духовни и свободни хора. Нравствени изроди са завзели ключовите позиции навсякъде. Вместо морален устрем онова, което днес наричаме “общество”, заслужава да бъде определено като нравствен колапс. Повечето деца мечтаят да станат бизнесмени и търговци. Те не искат да бъдат лекари, художници и писатели, инженери и свещеници. Едно момче на десетина години заяви по телевизията, че ходи на училище, за да вземе дипломата си и после да замине в Германия, където щяло да си “живее”. Значима част от нашите студенти са безразлични към това, което беше България по времето на тоталитарния режим. Те не ходят да гласуват, защото нямало смисъл. Довчерашни сатрапи издават мемоари с патриотичните внушения, че тяхното гестапо било в служба на отечеството. Някои от тях са отново началници. И това на свой ред потвърждава колко е наложителен изборът на всеки един от нас, респективно на обществото ни като цяло. Ако не го направим, ще разполагаме и с основанието да повторим едни други думи от дневника на Геров:” Ниско, много ниско е паднал вече духовният ръст на човека. Ако не се оправи, това неминуемо вещае гибел”.
    И въпреки всичко, надеждата трябва да остане. Другото име на човека е надежда. Ние сме в поредната си гранична ситуация, където звучат заповедните интонации на онова “или-или”. Тези две думи са пък другото име на избора, без който няма да бъдем хора.
    http://www.svobodata.com/page.php?pid=168&rid=63&archive=

    Коментар от insomnia1304 | юни 18, 2009 | Отговор

  11. „УЧАСТ“ И „СЪДБА“ В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ Божидар Кунчев Далчев пише за Емили Дикинсън, че у нея „поетът съжителствува с философа“1. И при него е същото. Тъкмо философът му помага да разбере още по-добре човека на едно конкретно време, но и въобще човека. И от друга страна пак философът помага на поета да стане творчеството му надвременно. Това съжителство на поета и философа наистина прави Далчев неизменно актуален. Други поети, които разкриват по-злободневно и фактологично човешките драми на времето, най-често си остават в него. Пристрастени идеологически, с обяснимата, но безполезна илюзия, че творчеството им трябва да бъде документ за текущите конфликти и страсти, те, дори и достатъчно даровити, плащат данък на тенденциозното. Творбите им, искащи да бъдат даже политически призив или отговор, бързо се забравят. Те са прекалено конюнктурни, да не говорим, че се разминават с истината, както беше и в тоталитарното време. Примерите са много, но ще посоча само Александър Геров. Като поет той заслужи високо признание не заради творчеството си, в което има „политика“. За съжаление и Геров разбра късно това, което Далчев го е знаел винаги – че „Богатите на събития епохи са повърхностни. От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат“. Една подобна мисъл, израз на горчиво съжаление, предпоставя появата на доста творби при Геров. Тя преминава и през страниците на неговия дневник. От тях се вижда как поетът изпитва болка заради похабените си творчески усилия. Съвестта го измъчва, че се е оставил да го манипулират и не е разбрал лъжата на времето, превърнала се и в лъжа на част от поезията му. Оттук и едва сдържаният вопъл в едно от кратките му стихотворения: „Забравяй! Забравяй! Забравяй!/ Иначе не можеш да съществуваш…“ („Към човека и човечеството“). Атанас Далчев, който за разлика от Геров винаги е знаел къде и как да търси истината, се намира във времето, но и далеч от него. Конкретните събития, каквито и да са те, както и да увличат, оставят незасегната част от човешката душа. Или пък, дори и да я обсебят изцяло, рано или късно тя иска да се отърве от спомена за тях. Човек, каквото и да е преживял, желае пак да се върне към себе си. Настойчиво го иска това и този поет, който един ден осъзнава увлеченията и заблудите си. Ето защо той ще побърза да припознае пак неизменното, което носи като нагласа, страст или метафизична надежда. Увлеченията и заблудите, през които е преминал, са го натоварили излишно. Тази психологическа истина, осъзната още от младия Далчев, го предпазва от подхлъзване. Затова той се различава от онези автори, които се обвързват с патоса на времето си, в повечето случаи напразен и далеч от същинските проблеми на човека. Далчев знае, че истината за човека не е там. Тази истина не се намира в ефимерните рецепти за спасяването на човека. Те, каквото и да обещават, премълчават истината, че човек няма да се справи никога напълно с конфликтите на живота и със собствените си противоречия. Те закриват с преднамерения си оптимизъм истината, че сам по себе си човек ще бъде винаги тайна, феномен, който често е непредсказуем за добро или лошо. Вярно е, че каквото и да става, човек ще продължи да се стреми към щастие. Но Далчев никак не е сигурен, че сме родени, за да бъдем единствено щастливи. И времето, през което живее, допълнително го убеждава, че няма гарантирано щастие. Далчев знае, че в най-потайните си дълбини човек е самотен, недостъпен за другите, а понякога дори и за собственото си съзнание. Навярно тази скрита самота е причина човек да стои отчуждено спрямо другите и света. Сигурно тя, примесена с вродения му егоизъм, го отдалечава от щастието. И пак тя го прави може би не особено чувствителен към болката на другия. Но Далчев е почувствал, че непременно трябва да се доближим до другия, иначе животът се оказва безсмислен. Средство за това е страданието, за което пише, че единствено то „открива достъпа до другите, само то ни солидаризира с хората“. В Далчев живее не само философът, но и психологът, познаващ човешката душа. Психологът Далчев е открил, че „Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите“. Думите му означават всъщност, че участта ни е да сме винаги в гранична ситуация. Това ни прави нещастни, но без тази участ щяхме да бъдем още по-нещастни, защото нямаше да се развиваме и познаваме – поне донякъде. А без самопознанието как щяхме да се борим със себе си? Така че с думите си за преживелиците, които не сме поискали, той казва повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Това са думи за неизменното у нас и те обясняват защо поетът набляга толкова силно върху страданието. И въобще върху трагичното в живота. Но той, действително добър психолог, не би могъл да мисли иначе, защото страданието е в основата на човешката участ. До каквото и да се отнася, който и да го причинява, то е изначална и несвършваща гранична ситуация, заставяща човека да се примири или да се разбунтува. За Албер Камю животът е „нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики“2. Споменавам името на френския писател, тъй като творчеството му е върху основата на една екзистенциална проблематика, каквато е по същество и Далчевата. Четейки сътвореното от поета, няма как да не си помислим, че въпросите, които го вълнуват, трайно привличат Камю и редица други писатели и философи, интересуващи се преди всичко от човешката участ в кризисния ХХ век. Възприема ли обаче Далчев човешката участ като Албер Камю? Мисля, че и той, въпреки че смята абсурдното за „релативно понятие“3, го прави реплика в своите размисли. За него абсурдът и смъртта, както и надеждата, са белязали човешкото съществуване. Животът не е само надежда, той не е само мисъл за смъртта, нежелателно и трагично преживяване на тази мисъл, далеч преди смъртта да настъпи. В живота има и много неразумност, прекалено много са страданията, които нищо не може да обясни и оправдае, а точно това е абсурдът. Така възниква усещането, че житейските неща са в основата си ирационални. Албер Камю, сътворил концепцията си за абсурдния човек, има предвид всичко това – и наличното безсмислие, и неотменимата смърт, и надеждата, която се оказва напразна. Далчев има трагично чувство за живота, каквото се изпитва и от Камю. Но Далчевият човек не е абсурден, в смисъл, че той не означава идеята, отстоявана от Камю в „Митът за Сизиф“. Абсурден е само животът на унизения и подложен на страдания човек, разкрит от поета в редица стихотворения. При Албер Камю абсурдният човек проумява силно и завинаги безсмислието и безнадеждността на живота. Неговият Сизиф, чийто образ е зает от митологията, символизира трагичната участ в един непроницаем и враждебен свят. Сизиф е символ на човека, осъзнал се като абсурден, тъй като за него няма смисъл, надхвърлящ живота. За него няма смисъл, идващ от трансцендентното. Смисълът за него е да намери съдържание на живота си, въпреки осъзнатия абсурд. Подобен акт изисква мъжеството на едно гордо съзнание, приело да живее без надежда. Според Камю в този начин на живот има истинско величие. Гледката, каквато е Сизиф, приел съдбата си на „слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна…“4, действително излъчва нещо величаво. Сизиф, въпреки че е лишен от надежда, се опира на гордостта си. Той приема съдбата си като единствено възможната. В част от Далчевата поезия животът се разкрива като непрогледна нощ. В усилията на неговите клетници, чиято участ е безсмислие и страдание, нещо напомня за участта на обречения Сизиф, който тика напразно скалата нагоре. Мълчим и денонощно работим, и чакаме по-светли дни, а дните си вървят и ние, кога ще заживеем ний? („44, Avenue du Mainе“) На въпроса, изразен в последния стих, няма да се даде положителен отговор. Далчев не го дава и в „Хижи“, и в останалите творби, третиращи темата за страданието в един нечовешки свят. „Дните си вървят“ безсмислено и нищо от очакваното няма да се сбъдне, освен смъртта, за която се говори в „Болница“ и в толкова от по-ранните му творби. Страдащият човек на Далчев върви по безнадежден път, какъвто е животът в повечето случаи. Този човек е образ на мъката, жертва на свят, в който нищо не зависи от него. Посредством образа му поетът изразява съчувствието и състраданието си. Внушава ни и своята идея за реалност, която не иска да приеме, защото в нея няма човечност и справедливост. Това е абсурдна реалност, свят на злото. Поетът стига дотук. Той не натоварва съзнанието на онези нещастни хора, за които пише, с философското съзнание на Сизиф, тоест на абсурдния човек у Камю. Далчев разчита на внушеното чувство, на поетическите представи, които изгражда посредством езика. Творбите му съграждат свят на страданието, а това е дехуманизираният ХХ век, чиято същност се разкрива особено ярко в „Носачи на реклама“. Колкото до лирическия субект в „Повест“ и „Дяволско“ например, а той удивително напомня за самия Далчев, него също не би могло да наречем абсурден човек. Защото той, осъзнал безсмислената си участ, живее с мисълта да я отхвърли. У него не умира надеждата. Той знае, че „нощта“ му би могла да свърши, стига да приключи с тъжната „повест“ на живота си. Това зависи от него. Той може да го направи, защото колкото и да е безсмислен животът му, отвъд него е исканият живот, в който има любов и събития. Абсурдният човек на Камю не може да отхвърли чувството си за безсмислието. За него то е окончателно. Но Далчевият субект, познаващ го добре, изпитва и други чувства. Той предусеща, че има някакво спасение. Абсурдният човек на Камю разполага с един живот, който винаги ще бъде лишен от надежда. Далчевият субект, изтерзан и самотен, живее с някакво предчувствие за друг живот, който е съвсем възможен. Изгубил „зарад книгите/ живота и света“ („Книгите“), той се надява, че би могъл да намери излаз към жадуваното съществуване. Той изстрадва целия трагизъм, който се дължи на мъката от натрупаното познание и на трайното му чувство за трагиката на живота. Но в живота не всичко е трагедия. И в познанието на вековете, събрано в книгите, колкото и да преобладава трагичното, има и други истини, които са основание за живот. С подобни мисли Далчев създава в „Книгите“ една гранична ситуация. Тя обяснява драматичното напрежение на едно самосъзнание, раздвоено между своята отчужденост и жаждата за друг живот. „Пред мен е книгата разтворена/ и денем, и нощя“. Коя е тази книга? Тя би могла да бъде поредната от многото книги за живота „на някой чужд“. Но може да бъде и Книгата с главна буква – книгата на живота, на живото познание, до което човек се добира, когато е в открития свят. Тук Далчев е двусмислен. В образа на разтворената книга е възможно да видим и двата образа. В първия случай субектът е подвластен на чуждото познание, поради което не познава хората и изпитва самота. Във втория това е Книгата на света отвъд затворения „прозорец“ в неговия живот. И пак заради нея, защото усеща колко му липсва, той се чувства нетърпимо самотен. Собственият му живот прилича на известна книга. В „Повест“ поетът казва: „Отдавна всички книги са прочетени/ и всички пътища на спомена са минати“. В „Книгите“ лирическият субект прелиства уморен страниците на живота си, в който няма нищо ново и интересно. Тази втръснала му „книга“ съдържа безутешната истина, че той е ненужен като балкона от известното Далчево стихотворение. Субектът е далеч от съществуването, към което се стреми. У Далчев, както неведнъж е посочвано, се вижда драмата на духовния човек, раздвоен между света на онова познание, което му дават книгите, и порива за самостоен, не по-малко автентичен живот извън тяхната мъдрост. Това е драма, която не търпи еднозначно решение, защото духовният човек не иска да се откаже нито от света на книгите, нито от реалния свят. При Далчев се постига трудно, но оправдано равновесие. Докрая на живота си той е привързан към съкровения си живот в света на книгите. И същевременно техният свят не му пречи да живее с простотата и мъдростта на човешкото всекидневие, в което има също смисъл и чудеса. За поета в живота, какъвто го усеща, има толкова тайни и неизвестности. В разтворената книга на битието, стига човек да е проницателен, има безброй „шифри“ (Ясперс), очакващи да бъдат разгадани. Чудото на живота, и това Далчев го проумява съвсем рано, е по-могъщо от силата и на най-трагичните прозрения. Без познанието на книгите не може. То оформя нашите представи, свързва ни с традицията, включва ни в културата, която е неспирен процес. И то ни прави идентични, самостойни – без тези качества човек не може да бъде индивидуалност. Но това не е достатъчно, колкото и да е съдбоносно. Защото човек има право и на собствено познание, на собствени открития, на живот, който ще оформи с вдъхновението на скулптор. Следователно всеки трябва да извърви и собствения си път. Направи ли го, животът му ще бъде нещо повече от участ. Той ще бъде извисяване до съдбата. Далчевият субект е устремен към самонадмогването си, към пълната си идентичност, а това е съдбата. Поетът пише, че големият писател трябва „да извади от дълбочината на душата си един нов свят и да му даде форма“. С творчеството си той го е направил, но много преди то да получи завършения си облик, Далчевият субект иска същото. Точно такъв е неговият стремеж – да сътвори живота си като свят, в който са и собствените му преживявания, откритията на търсещата му душа, изпитаната тръпка от чудото на живота. В едно от стихотворенията си („Пролет“) Далчев оприличава възродения живот, автентичното съществуване, това, което е заложено като стремеж и в най-елегичните му творби, на пролетта. До нейния образ често са прибягвали, но и сега поетът постъпва оригинално. И за него пролетта е стародавен символ на промяната, но той го свързва в творбата си с една друга промяна. Тя е същата, за която копнее в „Книгите“ и „Нищий духом“, и заради която пише своята „Молитва“. „Изгубената пролет“ е, казано направо, намерената с ъ д б а, най-поетическото видение на субекта, в което стремежът му е увенчан с победа и той изпитва щастие от своята самоосъщественост. Тази „пролет“ е съдбата на озарения дух, разчупил оковите на предишния си безрадостен живот. Далчевият субект се „отрича от учените книги“ и се добира до жадуваната идентичност. Той усеща в живота си повече смисъл, защото е отхвърлил бремето от „скърби и злина“. Съществуването му става естествено, без многото „имена“, с които преди се е идентифицирал. Това е вече празничен живот, битие на простотата, „лекота на битието“ („Ще сляза лек и весел/ по стълбите запял“), една пречистеност и невинност. В това видение няма нищо от греховността на света. В него всичко е прозрачно и чисто като детския живот. Лирическият субект, погълнат от щастливата си представа, се вижда как сваля и „тясната яка“. Следователно той повече не е обусловен, конвенционален. Би могло да се каже, че той престава да бъде част от „цивилизацията“ с нейния изкуствен и усложнен живот. Сега, „превърнал“ се на прост каменар, който не стои вглъбен над „учените книги“, той няма да узнае повече „съмнения, ни страх“. Жените от прашните портрети в „Стаята“ са забравени, защото на „каменния мост“ ще го очаква самият живот с образа на жена, чиито къдри са „увиснал черен грозд“. Всичко, за което се говори в „Пролет“, е само едно видение. Но представено така осезаемо и вдъхновено, то доказва колко дълбока е Далчевата идея за човешката участ, станала съдба. Наистина е вярно, че заедно с трагичното чувство у поета живее и едно ведро и лирично чувство. Лиричното в стиховете му, тоест онази извисена жизненост идва да напомни, че колкото и философски да е устроен, Далчев е преди всичко поет. Жан-Мишел Молпоа казва в „Гласът на Орфей“, че лиричното е „опит за превъзмогване на онтологическото разкъсване“5. Лирично устремен към живота, към вечната младост на света, която може да усети само невинното поетическо съзнание, Далчев бърза да се противопостави на себе си. На трагичното си усещане за живота той противопоставя своята виталност и лиричност. Ето защо, колкото и трагизъм да пронизва творчеството му, то не може да бъде изцяло трагично. Философът, който живее в Далчев, открива с потрес „онтологическото разкъсване“. Човешкото битие е разкъсано, тъй като в него има смърт и много страдания. Поетът няма как да отрече това. Но той знае, че усилията му ще се окажат непълни, ако в стиховете му не прозвучи и гласът на лиричното. Само този глас ще заглуши донякъде воплите на страдащия свят. Молпоа твърди, че магията на стиха е в неговата игра с природата и езика. Лирическият стих си „играе с тях, за да изиграе времето, тишината и смъртта“6. Магията на Далчевия стих е в същото. Той изиграва в крайна сметка и „Вечната разбойница“ („Вратите“), и нещастната човешка участ. Към репликите на смъртта и абсурда поетът прибавя репликите и на един друг „герой“. Това са репликите на човешката жизненост, която търси и намира смисъл. Това са репликите на лирическия субект в „Нищий духом“ и „Молитва“. Те се чуват посредством посланията на „Работник“, „Ангелът на Шартър“, „Кукувица“, „Задните дворове“ и „Среща на гарата“. Чуват се и в някои други творби, за да прозвучат всички заедно с ясния глас на надеждата. Сетивата се изхабяват, старостта, за която Далчев пише с болка, е неизбежна. Безсмъртието, жадувано от плътта, е невъзможно. Животът в повечето случаи е страдание и неуспех. У човека има неща, които ще му пречат винаги да живее пълноценно. Далчев много е размишлявал върху всичко това. Книгите, които чете, изповяданото от философите, които предпочита, истината на християнството, че сме обречени да живеем в свят на злото – нима е могъл да остане равнодушен към това познание, да не види, че в човешката участ няма поводи за радост? Даже, и поетът го е разбрал напълно, няма нито един. Но в човека е заложена и невероятната способност да превърне нещастното си битие в съдба. Репликите, за които споменах, са реплики на съдбата. Тя, както я разбира Далчев, е само на пръв поглед нещо изключително. Съдбата не е цел, която не може да се постигне. Тя не изисква култивиран ум, огромна ерудиция и специални привилегии. Тя изисква само простодушие, чисти мисли и невинен живот. Съдбата е човек да запази детето и поета в себе си, да съхрани колкото се може повече доверие към света и ближните, които са му дадени само веднъж и не трябва да ги наранява. Съдбата, казано с думите на Далчев, е „блаженството на нищий духом“. Какво означава последното? Това е Далчевият идеал за човешкия живот. Нищият духом не владее другите, но притежава себе си, тъй като животът му е изпълнен с несложен, но здрав и плодотворен смисъл. Този човек ще го срещнем рядко на пътя си, но поетът залага тъкмо на него и на нищо друго. Затова в стиховете му са толкова запомнящи се образите на обущаря и каменаря, на френския работник от парижкия му цикъл, на „бедния хамалин“ от „Любов“, на „невинното дете“ и на онези простосмъртни обитатели на „Задните дворове“, чиито души са спасени. Не че те не познават страха и грижите, но в живота им над всичко се извисява тяхната откритост и неподправеност. Те не са виновни за злините на света. Дори и греховете им не са опасни като греховете на строгия и официален свят. Всички те, без да са светци, носят в своята невинност и простота нещо от аурата на светеца. Затова Далчев казва за работника, че „Над главата му сияе/ запалената лампа като нимба“. Тя не би могла да сияе над главата на лирическия субект в „Повест“. И не защото той е грешник, а тъй като не е постигнал свободата и невинността си. Той е отчужден, съмняващ се, с противоречия, които не може да разреши. Сам възприема участта си като „зла измислица“. Животът му още не е съдба. В тази връзка нека да поясня къде виждам разликата между „участ“ и „съдба“, които иначе се възприемат като синонимни понятия. Участта е обусловеното състояние на човека, който идва на света с наложените му зависимости от природата. После към тях се прибавят и различните зависимости, които се налагат от историческото време и обществото. Участта е състоянието, когато човек се подчинява на повседневното, на своите предразсъдъци, на грижите и страховете. Това състояние трудно се отхвърля. А съдбата е животът на свободния човек, чийто разкрепостен дух твори непрекъснато хармония и първозданност. Това е своеобразен бунт. Това е пробуденото съзнание, завърнало се към своята невинност, за да се приобщи към висшите равнища на битието, където угнетението и чувството за оскъдността на живота се забравят. И така – участта е тривиалната екзистенция, колкото и понякога да не изглежда такава, особено когато е екзистенция на човек като лирическия субект в „Повест“. А съдбата е това, което надхвърля тази екзистенция. Тя означава пулсиращо битие, в което се прояснява висшият смисъл на човешкия живот. Далчевият субект от „Повест“ още не познава просветлението, което героят на „Работник“ притежава като изначална даденост, като нещо съвсем естествено. Вижте нескриваното възхищение, с което Далчев пише за него: „Той е един добряк с лице широко/ с малки, но усмихнати очи“. Вървежът му е нехаен, но той излъчва сила и увереност. Той има твърде малко, но то му е достатъчно, за да живее осмислено и праведно. Битието му е скромно, но то вече е спасено от любовта, която цари в неговото семейство. На работника му е достатъчно, че малката му дъщеря го гледа с нежен поглед, когато вечеря „след дълга тежка работа“. Това е предостатъчно и на лирическия субект в „Среща на гарата“, който е самият Далчев. Изрично отбелязвам пак тази тъждественост, не защото другаде я няма. В „Дяволско“ и „Повест“, и в редица други творби тя е напълно очевидна. Но тук, сякаш повече от друг път, поетът не иска да се скрие, защото разкрива онзи първи и последен смисъл, на който вярва. А той вярва на това, което вече е показал в „Работник“. Смисълът за него е в невидимата сила, която е събрала семейството на работника около масата. Този смисъл събира и неговите близки в „Среща на гарата“. Това е светлината на любовта, на онази близост между душите, която е по-силна от светлините на „междузвездните пространства“. Смисълът – недвусмислено го внушава Далчев – е само тук, под лампата, където са онези, които го очакват. Във „Вечер“ прозвуча Далчевата тъга, породена от чувството, че не можем да бъдем „навсякъде, където/ могъщо и безкрайно бий животът“. Но в „Среща на гарата“ поетът повече не я изпитва. Над него са „гроздовете звездни“ и тяхната „красота и мощ“ е опияняваща. Но там, в необятните пространства на вечността го няма смисълът. Там нищо не го очаква и затова той избира вместо космическите светлини онези две лампи – едната, грееща над главата на работника, и другата – в неговия дом, където го обичат и очакват. Ще бъде грешка, ако се възприемат образите на „нищите духом“ в Далчевата поезия като зов за примитивен живот и отхвърляне на онези ценности, без които не можем. Далчев с нищо не подсказва такъв начин на възприемане. Посланието, което се съдържа в образите, е насочено към изкривената ни природа, към нашия „модерен“ свят, станал твърде комплициран и дори ненормален. Със своето послание Далчев не е първият, нито ще бъде последният. Модерната литература е богата на подобни призиви за един по-автентичен живот. Начаса се сещам за Хенри Дейвид Торо, който още през ХІХ век ратува с поетичната си и философска проза за същото. Цялото творчество на Селинджър, в съзвучие с мъдрите внушения на Изтока, апелира да се отрече логиката на прагматичния свят. В тази насока са посланията на Херман Хесе. А колкото до „нищите духом“, ще ги срещнем и в творчеството на Йовков. Един от тях е Йовковият Люцкан от „Последна радост“. От мисълта за това истинско съществуване е трайно обзет и Александър Геров. Тази мисъл се превръща в мотив и на дневниците му. Веднъж, угнетен отново от безпътицата на обществения живот, от това, че се погазват повелите на нормалността, той записва в дневника си: „Мечтая да работя в ТЕЦ, да хвърлям въглища и да знам, че нося топлина на толкова много хора в зимните дни. Какво по-голямо щастие от това!“. Същият мотив вълнува много и поет като Вутимски. Измъчван като Далчев от недъзите на съвременния свят, той копнее в своите есета за „истинската простота в нашия живот“7. Вутимски настоява за това, което смята за най-съществено: „Да бъдем естествени, за да бъдем прости“8. Какво значение отдава Далчев на споменатия проблем, се разбира и от заглавията на творбите, където го засяга. Едното е „Нищий духом“, другото е „Съдба“, а третото – „Молитва“. Думите, които избира, сами по себе си подсказват, че за него темата на творбите му е сакрална. Мисля, че Далчев, също като Камю, е изпитвал усещането, че живеем в една „десакрализирана“ история. Човекът е прекалено историчен, твърде обусловен от историческото време, което го прави неистински. Навсякъде гърми гласът на суровия разум и вулгарния практицизъм. В такова време „нищите духом“, запазили чувството си за свещеното и поетичното, са заплашени. Човек, колкото и да не иска, трябва да забрави за времето на онази невинност, когато е „крепнела невръстната душа“ („Съдба“), за да го приобщи към чудото и простотата на света. Човек, принуден да се подчини на властните императиви на един уморен и десакрализиран свят, става природонесъобразен. Принудили са го да измени на своята невинна и поетична природа. Така започва неговият път към ерзацното съществуване. Това е път на грехопадението, при което той губи своята идентичност и забравя простия и „неук език“, на който говорят децата и „нищите духом“. В „Молитва“ се изповядва горчивото прозрение, че животът в една квазиреалност, каквато е съвременният свят, е гибел. А съдържанието, което Далчев влага в понятието си за живота, е тъкмо противоположното. „Вън от всяка сложност“, „простота“, „радостта на невинното дете“ – ето какво маркира пространството на истинския живот. Тук човешките жестове са като поезия. Тук няма притворство и отчуждение, защото властва една религиозност. Това означава, че човек не е роб на своята себичност, че той не принадлежи само на себе си и не би могъл да живее другояче, освен религиозно. Далчев пише, че „Религиозният опит е индивидуален. Личното своеобразие на религиозната преживелица е признак за нейната истинност“. Творбите, за които говоря, изразяват едно лично своеобразие. Споделеното в тях не въвлича в изконно религиозната тема за грешния човек, устремен смирено към Бога. Устремът на Далчев, религиозно преживян в неговия „път към света“, не е в посока към Небето, а към земния живот, видян обаче през призмата на религиозната етика. Земният живот е на човека. Той също може да бъде „небесен“, когато е живот с доброто и в доброто, когато човек е свързан с другите. Казано по друг начин – когато човек е постигнал съдбата си. Далчев държи изключително много на това разбиране, защото ако човек не е свързан, ако животът му не е съдба, светът му ще се превърне в пустош („Съдба“). Далчев се пита веднъж дали някой е мислил „за душата, напусната от благодатта, все едно как ще наречем тази благодат – обич или призвание?“. За него пустинята ще изглежда „по-малко пуста“ от гледката на живота без обич и призвание. Сега искам да наблегна на призванието, което също е благодат. Далчев вярва в призванието на човека да бъде повече от това, на което са го обрекли природата, времето и историята. Той чувства у човека вроденото му желание да надмогне своята нещастна участ. Тя не може да бъде само страдание и омраза. В природата на човека го има и това, че той иска да бъде с другите, стреми се към тях. И субектът в „Повест“ и „Дяволско“ носи в душата си същото призвание. В „Молитва“ той се моли да бъде спасен. Семейството в „Работник “ е вече една спасена общност. Лирическият субект в „Нищий духом“ е щастлив, защото се завръща при семейството си. Той ще заспи щастливо, за да види насън разтворените порти на рая. И сигурно ще го пуснат да влезе там, тъй като е праведен със своя труд, с простия си живот и със своята любов към другите. Той е надарен с блаженството, което го има само в „задните дворове“ на живота. А тяхното чудо е в това, че там човешкото битие се мисли другояче. Там има нещо повече от участ, поради което животът се изживява пълноценно и вдъхновено. Колко са различни тези дворове от пустия парижки двор, озвучен единствено от тъжната цигулка на скитащия музикант („44, Avenue du Maine“). Но това е така, защото Далчев е забравил за трагичните си чувства. Той се е научил „да живее като всички хора“, да гледа на човешкия живот и от друг ъгъл. Изпълнил е призванието си да обича света, а следователно и самия себе си. Преди той е бил обзет от вечното си недоволство, че не може да бъде като другите. И преди, макар и рядко, той е успявал да се отдаде на призванието, което преобръща тъмните пластове на душата му, за да изпита радостта, че съществува. Доказва го стихотворението му „Младост“, където битието тържествува, отдало се на празничност и веселие. Утрото изкукуригва „на двора“, чува се веселото бръмчене на мухите, а младият поет крачи безгрижно и унесено по улиците на града, сплитайки „внезапно звъннали слова“. Той се отдава на призванието си и в „Ти познаваш този миг“, когато будните му сетива улавят магията на профучалия в тъмнината автомобил, който раздвижва насъбраното в сърцето. Поетът, обзет от възбудата, че светът се движи, че нищо не стои на едно място, се чувства преобразен и отдаден на мислите си и ще дочака така сутринта. Той следва призванието си и когато се чувства покорен от непретенциозното, но весело ежедневие на хората от „Задните дворове“, където грижите не са тегоба. За него „тези грижи малки“ са истински празник. Тук, където царува неподправеният живот, няма място за самотата на изтънчения и уморен от мъдростта дух. „Гръмките тупалки“ върху килима, смехът и говорът, чуруликането на птиците и децата сътворяват музиката на живот, който е не по-малко мъдър от описания в „учените книги“. Един такъв живот разполага с предимството, че в него може да се изпита радостта от човешката близост. „Задните дворове“ е славослов на естествения живот. Ако има поезия в човешкото битие, тя е тъкмо в този живот. Той е преживян като поетично състояние и завладян от него, Далчев намира за нещо поетично дори простряното бельо на балкона, готвещ се да отплува с него. В красотата на този живот привидно всичко е банално и лишено от събитийност, но той въпреки това е така различен от живота в „Повест“. Далчев, способен да чувства нещата по друг начин, долавя тъкмо в него трансцендентното. Иначе той не би нарекъл този живот „чудо“. „Задните дворове“ е затова своеобразна философия на човешкото всекидневие, която напомня за възгледа на Василий Розанов. Руският мислител ратува за същия живот, обикновен, но и затова свещен, тъй като в тази обикновеност човек е свързан по-истински с другия човек. В незабележимия живот според него има повече значимост, отколкото другаде. И поетът Жорж Алда изповядва същото: „Обичам лудо всекидневния живот. Защото тъкмо в него и никъде другаде се крият Бог, вечността“9. В прозаичната конкретност на живота Далчев усеща присъствието на нещо лирично, носещо му истинска наслада. По тази причина той разкрива така поетично наблюдаваното много пъти. Човек, приобщен към дълбокия смисъл на „Задните дворове“, започва да си мисли, че заедно с праха от килимите бухалките сякаш са „изтупали“ и отчуждението. Ако то въобще е навестявало живота на „задните дворове“. В това залято от викове и песни пространство не са възможни изкуствените разстояния и натрапените условности. В него всичко е някак си по-интимно, както е само в домашния свят. Това наистина е друг свят, пълна противоположност на „строгите фасади“. Ръцете на жените тук са „заголени до лакът“, блузите им са „разкрити на гърдите“. Няма го срамът, че простират „бельото си пред/ взора на съседа“. Ако в „Огледало“ чудото пристига с появата на уличния хамалин, носещ в ръцете си „цял един/ нов и дивен свят“, в „Задните дворове“ то е непрекъснато – в делник и празник. Само тук, в естествения порядък е възможно това, което свързва хората в едно. Октавио Пас казва, че чувството за отчуждение възниква още, когато се раждаме. Мисълта му е, че „изтръгнати от Цялото, ние попадаме в чужда земя. И това отваря рана, която никога не зараства“10. Според него „всичките ни действия, всичките ни начинания, всичко, което правим и мечтаем, е мост, чрез който се опитваме да я преодолеем и да се приобщим към света и себеподобните си“. В „Задните дворове“ Далчев е показал как човек може да се завърне към Цялото. И не го показва само там, защото в поезията му човекът страда и се чувства отчужден, но призван да надмогне себе си, той успява да се радва и на повторното си сътворение. Така стигнахме и до „Ангелът на Шартър“ – творбата, в която Далчев разкрива като че ли най-пълно своето повторно сътворение. Сигурно по тази причина нейното име се превръща и в заглавие на цяла книга. От стихотворението се вижда, че започнатият някога път не е бил безплоден и напразен. Онези духовни терзания, страховете и безпокойствата от началото на пътя му са вече минало. Вътрешното му равновесие, така крехко и често изгубвано, е възстановено. Поетът е овладял себе си, пробуждането му е цялостно. Най-сетне той, ако си послужа с израза на Еманюел Муние, съумява да „превземе битието си“. Търсеното спасение е намерено. „Онтологическото разкъсване“ е преодоляно. Отворената рана, за която говори Октавио Пас, е зараснала. Поетът не знае не само името и чина на ангела, „спрял/ на Шартърската катедрала“, но този път забравя изобщо, че животът е греховен и прокълнат. Ангелът, „слиташ като птица“, благославя целия свят – „и човека/ ведно със слабите треви“. Най-сетне в „подлунния свят“ няма повече гибел. Благославящата ангелска ръка е направила живота добър и истинен. Ангелът на Шартър е призвал самото битие да разцъфти „като старинна стъклопис“. Светът е престанал да бъде антиномичен. Би могло да се каже, че става дума за мистично състояние, както Алберт Швайцер разбира онова състояние, когато човек се чувства неотделима част от благодатта на живота. В смирението на Далчев трепти чувството на благодарност, че живее и че той е неотлъчно, космически свързан с „т о в а, к о е т о е“, а с тези думи просветлените наричат най-истинското, което не може да се изрази със слово. Съзнанието на поета обхваща живота на първично равнище, без намесата на памет и понятия, на логика и дефиниции. Той казва, че „Стихът е първичният език на човечеството“. В „Ангелът на Шартър“ внушението се изказва тъкмо с този първичен език. Като се изповядва, Далчев би могъл да каже за себе си, прибягвайки до стиха на Хьолдерлин: „поетично обитава/ таз земя човекът“. Той цитира този стих в текста си за немския поет, където отбелязва: „В поезията, от която произхожда езикът, се открива истинското битие и първите хора са били близки до природата и боговете само защото всички са били тогава поети“. Изпитаното озарение, видението с ангела, носещ в десницата си „не меч и смърт, а благовест“, доказват, че Далчев обитава поетично света и затова е близко до боговете и природата. Ето защо в „Ангелът на Шартър“ е жадуваното освобождение. Човешката участ се превръща в съдба, в онази отвореност на духа, която Ясперс назовава „трансценденция“. Тук поетът не говори за явления, а за „същности“ и затова словото му е „същностно“. Хайдегер пише, че „когато поетът изрече същественото слово, съществуващото се въздига до същността си – каквато е. Така то става известно като съществуващо“11. Хайдегер казва, че „Поезията е словесното сътворяване на битието“. В „Ангелът на Шартър“ Далчев е постигнал това сътворяване. Той показва на какво е способен креативният дух, живеещ само в човека като личност. Но това разтваряне на личността в сътвореното поетически битие, а такова е битието в „Ангелът на Шартър“, говори, че личността, без да изчезва, фактически се издига на по-високо равнище. Това е равнището на трансцендентното, откъдето започва хармонията и свободата. Ангелът на Далчев символизира тъкмо тях. Той не идва, за да вземе човешки души. Той идва, за да даде всичко онова, което не достига на света, и до което човек стига рядко. Един от Далчевите „фрагменти“ гласи: „Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре“. Може би не винаги е така. Даже в повечето случаи противоречията, в които се оплитаме, доказват обратното. Неспособни да се измъкнем от тях, ние стоим на едно място или пък се връщаме назад. Но с поета се случва това, което се твърди от неговата мисъл. Мъчително обсебен от противоречията си, откриващ ги на всяка крачка в живота, той съумява да ги разреши в творчеството си и „Ангелът на Шартър“ е пример в това отношение. Кой му е помогнал

    Коментар от insomnia1304 | юни 18, 2009 | Отговор

  12. ЧЕСТНИЯТ КРЪСТ НА САМОПОЗНАНИЕТО Божидар Кунчев В поетическото творчество на Борис Христов се преживява, изстрадва и осмисля едно натрапчиво и крайно болезнено чувство. Това е чувството за предела – трагичното усещане за граница, за една изначална и непреодолима преграда между човека и Истината, между търсещия дух и спасителните дарове на познанието. Една доминираща, същностна идея. Именно чрез нея авторът се вписва в проблемното поле на модерната поезия, изразяваща драмата на креативния дух, който иска, а не може да намери и изрази Същностното. Пределът, както го разбират “Вечерен тромпет” и “Честен кръст”, това са границите на съзнанието, по-точно на неговите възможности. Това е неговият ограничен потенциал, поради който съзнанието не се добира до най-дълбокото и автентично познание. Но това са и границите на човешкото време и пространство, на природата и социума, границите между “необходимостта” и “свободата”, както и границите на езика, на поетическото слово, което “вика” в “тишината на битието”, за да последва отново мълчанието. Жорж Алда (2000: 104) казва: “За какво друго свидетелства писането, ако не за копнение към битийната пълнота?”. Този копнеж е устремът към тоталност, към неизразимото. Николай Бердяев ще го назове “тъга по трансцендентното, по другото, различното от този свят, по онова, което минава отвъд границите на този свят” (1993: 51). Това е съдбовната необходимост от смисъл, надхвърлящ пределите на обикновеното и крайното. Това е копнежът по “другия бряг”, откъдето извира онази скрита и непостижима същност на нещата. И това е най-после един копнеж, обречен да сътворява много и различни смисли, за да му се изплъзва обаче Единственият. Съзнанието за предел обуславя още трагичната метафизика на Пейо Яворов. Неговата “ледена стена” е метафора за трагизма на духовното битие пред тайната на съществуването. От тази “ледена стена”, която е граничен знак между възможното и невъзможното, започва пътят на духовното изгнание. От нея нататък започват онези пространства на духа, в които пораженията му са неизбежни. Ако тя не беше, Яворов нямаше да напише своите “Безсъници”. Обратът в творчеството му, появата на неговата “Песен на песента ми”, която е раздяла с предишните му терзания и начало на трагично прераждане, се дължи предимно на нея. С това съзнание за предел и Далчев създава редица от творбите си, при това не само в началото на пътя си, когато е така обсебен от песимизма. И в по-късното си творчество той мисли за предела, който е заложен в човешката ни същност и в същината на света. “Не като чужденец ли вечен/ минава през света човекът?” (“Нейде в Русия”). Далчев пита, но въпросът му е по-скоро припомняне на известното. Риторичният му въпрос е като вопъл, изразен с помощта на дискретния драматизъм, който е присъщ на Далчевото светоусещане. Чувството за отчужденост, за което говори и Октавио Пас, Далчевата мисъл, че не можем да бъдем навсякъде, “където могъщо и безкрайно бий животът” (“Вечер”), за да сме чужденци в него, са синоним на предела. Тъкмо заради този предел трябва да живеем смирено, без онова “нечисто любопитство” на духа (“Кукувица”), искащо да проникне не само в бъдещето. “Тайнствената книга/ на битието е необходимо/ ний да четеме лист по лист, с надежда,/ без да поглеждаме напред”. Необходимостта от смисъл, въпреки чувството за предел и отчужденост, не означава обаче непременно да щурмуваме пределното. Достатъчно е, внушава ни го Далчев, че то съществува. Над нас е звездното безбрежие. Безпределният океан на космоса ще омагьосва с тайната си погледа и съзнанието. Но неговият мраз не може да стопли сърцата ни. И затова е по-добре да се насочим към сърцето на ближния и към собствените си сърца. В тези мънички сърца има любов, състрадание и благодат, което говори за духовното, за трансцендентното в човешката ни тленност. Следователно, казва ни го Далчев, смисълът го има и в пределите на отсамното. Друг от нашите поети, привлечен силно от идеята за предела, е Александър Геров. Той я преживява с онази напрегнатост, присъща изобщо на стиховете му, които са тълкуване на тайната, наречена “човек”. Геров изпитва интензивно терора на мълчанието, с което е пронизано цялото битие. Той стига до “сърцевината на нещата” (“Не ви съветвам”), изпитва ужаса на онова прекомерно познание, взривило толкова предели. И по тази причина той ще поиска да избяга от познанието. Ще изпита жажда за онази простота на живота, за която копнее и Далчев в “Молитва”. Геров ще твърди с печал и примирение, че “не познаваме себе си” (“Познание”) и че “не можем да познаем/ истинския живот” (“Истинският живот”). Но каквото и да пише в това отношение, мистично извисен или напълно съкрушен, той ни се представя всеки път като съвкупност от предели, очертаните предели на живота. Като възглас, който синтезира в себе си последствията от неуморния му стремеж да взриви мълчанието на света, той ще каже в своето “Обръщение”: “Аз бях смутен, безпомощен, объркан”. Същото казва и Борис Христов в “Христова възраст”: “Аз не познавам друг човек така объркан”. Твърде многозначително е това признание. То е равнозначно на драматизма и трагизма, така характерни за творчеството на поета. И Борис Христов търси хармоничния порядък на нещата, който не може да не съществува. Защото реалното, това, което е повседневното, не може да бъде порядък. То е твърде сковано и на него му липсва просторът, в който истината не е мираж, а същностна реалност. Животът, както го възприема поетът, е само “вечното наше тъжно очакване” (“Тъга”). Още в първата си книга той говори за скуката и досадата в малкия и незначителен живот. Говори точно за това, което Бердяев (1993: 55) нарича “неизразимата тъга на всекидневния живот”. Тук пределът е социална и метафизична принуда, неотстранима тегоба, невъзможност за духовно прераждане. Тук “няма отиване, няма завръщане” (“Август”), а самото време ще престане всеки момент да се движи. Няма и помен от пълнокръвието на живота. Той е редуциран до онази пределност, след която започва вегитирането. Единствената му посока извежда към страданието и смъртта. Последната присъства трайно в стиховете на поета, където умират хора и природа, мечти и надежди. И същевременно във “Вечерен тромпет” се усеща жаждата за живот и друг тип познание. В книгата пулсира огромната страст за самоосъществяване извън провинциалното битие. Провинцията на Борис Христов е метафора за пределния живот, чиито обитатели се пържат под жаркото слънце, унесени в едно абсурдно мечтание за море и хоризонти. Провинцията е мъчително изгнание, потъване в безсмислието и липса на основа за духовен градеж. Тук надеждата “се задъхва/ като риба” (“Прозорец”). “Ледената стена” на Яворов се оказва надвременна. Тя е вечен спътник в живота на онези, които очакват чудото, за да ги връхлети отново страданието. Така във “Вечерен тромпет”, пък и в “Честен кръст” изживяванията са предимно негативни. Животът на субекта напомня за съдбата на Далчевия човек, за трагичното му съществуване, което е “зла измислица” (“Повест”). “В живота винаги съм стигал до прозореца” (“Прозорец”). И с лаконизма на това признание Борис Христов е в насоката на Далчев. И за него животът стига до предел, който го разделя на две половини. Човекът на Борис Христов е обречен на тъмната му половина, защото светлата, доколкото не представлява само красив спомен, отдавна е отминала. Детството е свършило и сега в съзнанието напират черни мисли за изгубена младост. И още по-силно става усещането за самота, обреченост и безпомощност, защото Другият го няма. Няма никой, който да ти помогне “да видиш всичко” тук – на земята, както и в небето, в царството на свободата. Няма кой да ти помогне и когато се насочваш към “безкрая на изкуството”. Стената, по която се катериш, е прекалено отвесна. Каквото и да извикаш, а словото е вик сред мълчанието и абсурда, “няма кой да те чуе/ каквото напишеш – няма кой да го види” (“Стената”). Октавио Пас наистина е прав, когато пише, че “изтръгнати от Цялото, ние попадаме в чужда земя” (1991). И Борис Христов говори с болка за това изтръгване. Стиховете му разкриват една човешка участ, лишена от опорност. Човекът живее “в ъгъла на тоя свят” (“Библейски мотив”), навел главата си над едно прозаично съществуване. Други са били представите на поета през времето на детството, когато е слушал с вътрешния си слух бълбукането на извора, от който изтича само невинност и красота. В живота се е случило нещо непоправимо. И то е всъщност изпадането в едно състояние на постоянен гнет. В това състояние няма жизненост и поетичност, първозданост и откровения, с които човекът да живее същностно. Някъде високо над главата му все още лети онази красива пеперуда, която е символ на мечтата и надеждата, на същностното, на самата тайна, без която не можем. Но и в нейния полет се разкрива истината, че на този свят има нещо, което е абсолютно недостижимо. Ние трябва да “хванем нашата пеперуда” (“Пеперуда”). Това е повелята на човешкия живот, но тя едва ли ще бъде разрешена. Стиховете на поета не го подсказват. Но нима действително не го подсказват? Ако беше така, щеше ли да има в тях очакване, надежда и опит за живот отвъд пошлата реалност? Всичко това е в душата на поета, който се катери по дървото на живота и по дървото на познанието, поискал да разплете “небесната кошница” (“Страх”). И поискал, самоприковал се на кръста на самопознанието, да възкръсне от лоното на своите опустошения. Болката и упованието, надеждата и устрема поетът ще изпълни с диханието на думите, които мечтаят за обилие и спасяващо познание. И така ще бъде, докато не удари часът на онова ultimo adio в поемата “Честен кръст”. Познанието в лириката на Борис Христов е пронизано от една “вътрешна позиция”. Затова и лириката му е събитие. Преди да бъде сътворена, тя вече е човешка съдба, изстраданост и премисленост, което не се случва често. При Борис Христов, дълбоко изповеден и автобиографичен, е налице единството, което наричаме органично. То се дължи на вътрешната позиция, на съзнанието за изключителна отговорност пред словото и живота. Тук талантът и характерът, които според Далчев обикновено не съвпадат в една и съща личност, са в подчертано съзвучие. Стиховете на поета са отражение на личната му орис, на един характер, пресътворен в поезия. Те не са продукт на някакво случайно занимание. Авторът им ги сътворява като съдбовен епизод от своята съдба. Тези творби са неговият плач над думите и живота (“Събота”). В тях са образите на сакралното и отблъскващата реалност. Те не са онова псевдопознание в творчеството на толкова негови съвременници. Те са като живота, в който има страх и угнетение, изоставеност и унижения. Те са онова пределно самоотдаване на истината, изразена с езика на поезията. Стремежът, който ги поражда, се мотивира от една решителност и воля за свобода и действително самопознание. Поетът иска да бъде себе си в един свят на враждебност и разлагане. Осъзнал краткостта на живота, раздиран от противоречия и ограничения, той жадува да се хвърли в неговата мелница, за да изпита повече от това, което другите му отреждат (“Събота”). Той жадува да се случи нещо необикновено, иска да съществува истински. Измъчва се от това, че са го притиснали в границите на един живот, където всичко е “изпято” и “изговорено”, за да не се допускат изключения и чудеса (“На седмия ден”). Още с първите си творби Борис Христов ще тръгне към изключението. В тях няма да открием следите на онази софистика, с която толкова други прикриват страха си от истината и автентичното съществуване. Метафорите на поета не са предвзета стилистика, прикриваща липсата на жизнена правда. Те са радикален подстъп към живота и познанието. Образите и метафорите на поета говорят за чудото, което настъпва, щом се съчетаят в едно големият талант и твърдият характер. Този драматичен път на поетическото слово, тази одисея на вярата в поезията ще завърши в поемата “Честен кръст”. Но сега Борис Христов вярва в силата на поетическия глас, в способността му да руши и съзижда. И затова неговият лирически герой със страстност и настъпателна копнежност, които напомнят по нещо за идеализма на възрожденското време, ще “засвири” в “глухата вечер” на “вкаменения” живот. Този тромпет на безпосочната вечер, спуснала се над родната действителност, има какво да каже. Той ще отрече абсурдите на социума, в който е захвърлен човекът, с плодовете на “небесната кошница”. Борис Христов ще напише поезия, която е социална и метафизична. Това е поезия за човека, който е обречен да не бъде самотен, а свободен. И който трябва да бъде обречен на едно движещо се време, обречен сам да се изкачи до своя кръст на самопознанието. Тези обречености поетът ще възвести с черната и светла трагика на словото си, което ни внушава, че “Има време да се наспиме” (“Вечерен тромпет”). Сънят трябва най-после да свърши. Поезията трябва да прокуди мълчанието на примирените и на онези болни съвести, заради които “самолетът закъснява”. Тръгнал към надеждата и спасението, авторът върви обречено към смисъла на своето изкуство. Той вярва в мисията на поета като действие на естетиката и морала. Поетът, какъвто ни го представя Борис Христов, пристъпва в храма на изкуството, търсейки спасителен пристан. “Самотният човек” се превръща в поет, защото вярва в поетичното начало на живота. Само словото ще възкреси онова, което е прокудено от човешката реалност. Ето я насоката, в която са чувствата и мислите на поета. И той ще свири с вечерния си тромпет, за да тръгне “отново земята/ след кръстоносния марш на щурците”. Само “викът да остане”, всичко друго трябва да изчезне – казва ни го стихотворението “Вечерен тромпет”. В този вик на виталното, в тази призивност за истинско битие има нещо романтическо, нещо от вярата на романтизма, че поезията е “законодател” и “пророк”. В една епоха, когато романтиката е само в блудкавите трели на казионната поезия, избягала от живота, за да възпява единствено “голямата правда”, стиховете на Борис Христов имат съвсем друга оптика. Те се взират в привидно невзрачната участ на “малкия” човек, за да открият точно там романтичното. Защото нищо друго няма значение. “Човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо” (“Човекът в ъгъла”). Не са важни нито комините на завода, нито звездното небе, което е далеч от истинската драма на живота. Романтичното е в това, че “малкият” човек “иска сам да е камшик и кон във своята двуколка”. Стиховете на поета трябва да покажат неговата изоставеност и мълчаливия му отпор спрямо насилието, което го връхлита отвсякъде. Това ще бъде отпорът на душата, която търси възвишения смисъл на място, извън указаното. И това ще бъде романтичният устрем на човека, който ще живее напук на всичко, докато към самотните му призиви за красота и нравствен порядък не се прибави “гласът на хиляда тромпета далечни./ Или на някой архангел невидим” (“Вечерен тромпет”). Има нещо романтическо и в самотата на Поета като един самостоен субект в стиховете на Борис Христов. Нека да си спомним за онази самота, на която се обрича и на която е обричен творецът в поезията на символизма например. И не само там, разбира се, защото тази самота е отколе един неизбежен атрибут на човешката му екзистенция. Ако творчеството е ерес, която се опълчва неизменно срещу догмите на живота, въплътени в присъствието на църквата и различните идеологии, както смята Октавио Пас, поетът не може да не бъде самотен. Ако творчеството е бунт, социален и метафизичен, както мисли Албер Камю, обществото и светът няма как да не изолират поета. И това се дължи на факта, че неговите истини и нестандартните му рефлексии подриват устоите на договорените самопонятности. Затова и Поетът на Борис Христов е обречен на самота. Тя е форма на своеобразната му конфронтация с правилата на живота, с които той не се съгласява. Независимо какви са тези правила и независимо до какво се отнасят. Едно оспорване и отхвърляне на тези правила откривам в стихотворенито “Събота”. Там, за разлика от кипежа на живота, отколешен и все така еднообразен, защото е кипеж в Провинцията, единствено Поетът остава насаме със себе си. Какво че “виенската люлка на въздуха/ размотава звънливия смях на жените”. Поетът не може да не бъде чужд на тези малки радости, заровен в “зелената шума” на стиха си. Той търси други радости, обладан от порива за друга истина. Словото му трябва да изрази неизразимото, онова, което единствено той долавя и проумява. Словото му е като стена, върху която се блъскат неговите интуиции, докато не получат очакваната форма. То е заредено със самотата на Поета, от която трябва да възникне един друг живот, по-различен от емпиричния. Но има и нещо друго, отнасящо се пак до самотата на Поета. За него се говори в една друга творба, която показва действителната същност на тази страшна колизия между Поета и света. В “Жалба за поета” авторът ни среща с така незавидната участ на творческия човек, отхвърлян и презиран от социума. Тук е трагичният сблъсък между Поета и “масовия” човек, между онези две равнища на човешкото съзнание, които емблематично се представят от ординерното и неконвенционалното. Тук е страшният сблъсък между “необходимостта” и “свободата”, между “царството на духа” и “царството на кесаря”, за които пише Бердяев. “Една и съща е съдбата на обувките изтрити”, тоест няма разлика в човешките участи на Поета и другите. Но това се оказва само на пръв поглед. Общото е само в природното, а не в духовното, защото духът на Поета и духът на масата са направени от различни субстанции. Единият е личност, качествено явление, сам по себе си една ценност, която придава по-голяма ценност и на самия живот. Другият, тоест масата, този, който олицетворява “стадните чувства” на колектива, не може да бъде ценност. Той не принадлежи на аристократичното начало на живота, обърнал е завинаги гръб на духовното, поради което и няма никога да разбере Поета. Сблъсъкът между него и Поета е вечният двубой между Доброто и Злото, между Красотата и Истината. И двубой между две представи за нещата, които са фундаментално различни. Според едната, тази на Поета, изкуството е най-висшата защита на живота. Единствено поезията може да открои поетичното и сакралното в него. Според другата представа Поетът е само един излишен придатък в хода на живота. Той напомня постоянно за това, което всички искат да забравят. Той, за разлика от тях, не иска да бъде само в Историята, защото е устремен преди всичко към същностното. “А пък ушите ви, огризани от думите, не чуват/ какво говори той…”. Поетът им говори, но те, онази безсмъртна паплач, която винаги ще го замерва с развалени яйца, не искат да се вслушат в съкровените му послания. Така е по-лесно. Убогото съществуване не предполага изискването за духовност и надхвърляне на заварените житейски пропорции. То няма да разбере никога самотата на Поета, която по същество е най-мъчното и съзидателно отдаване в името на Другия. За съдбата на Поета става дума и в стихотворението “Страх”. Тук се говори още по-открито за тираничната ситуация, в която се намира творецът. Стихотворението издълбава релефно пространството, в което се срещат и трагично разминават Поетът и съвременният свят. Истината за света е, че от него са прогонени поетите. “Човешкото паство” се води от “някакви луди” и в този случай не се изисква въображение, за да си представим кои точно са те. Безпътицата на света, това, че той притежава стойността на една отблъскваща нелепост, се дължи на факта, че родът човешки не се води от поетите. Онова, което иска още Платон, е травмираща реалност. В съвременното “царство на кесаря” няма място за Поета. Това е царство на духовните плебеи, които не обичат истината. Ако за Поета имаше място, “нямаше да вали от небето барут и/ да съска фитила към земното царство”. Нямаше да бъде и такава съдбата на “словесния мъченик/ и родител на стихове”, който е принуден да се кланя “на хора по-малки от лешника/ и да трепери от тяхното кихане”. На това място гледната точка е друга. Сега погледът на автора ситуира Поета в тоталитарното ни време. И цитираните стихове изведнъж ни напомнят за онова, което беше до неотдавна. Спрените стихосбирки, принудените да замълчат поети, неизбежната принуда на моралния компромис, ако все пак искаш да си видиш името отпечатано… Това треперене, за което споменава Борис Христов, говори толкова много за ниското равнище на един отминал живот. В него романтизмът е напълно излишен. Романтизмът е свобода и творчество, духовна независимост, откровената воля да бъдеш различен, един бунт срещу унифицирането. А тоталитарната практика търпи само еднаквото, това, което се подчинява на общия стандарт. Чувствата на потискания човек трябва да бъдат стадни. Такива трябва да бъдат и чувствата в поезията. “Раздиран от хиляди думи” и принуден “да мълчи в тишината съсирена”. Ето още един нюанс от драмата на Поета. И той ни подготвя за всичко, което по-нататък авторът ще обобщи с нарочна обстоятелственост в поемата си “Честен кръст”. Всъщност творбите, в които ни дава своята представа за Поетовата участ в един брутален свят, наистина са като прелюдия към изповяданото в нея. Те ни подготвят за предстоящото сбогуване, уверявайки ни колко трайно авторът живее с мисълта за поезията като изпитание и духовна същност в една епоха на стагнация и безчувственост. И ни уверяват как той узрява постепенно за своя пореден Избор. Поемата е включена във втората му книга, излязла през 1982 година. Преди да се спра на нейното съдържание, ще напомня за необикновения възторг, с който са приети творбите на Борис Христов. На литературното поприще излиза автор, който без уговорки е признат в самото си начало. И критиката, и читателите го възприемат като зрял творец с вече постигната самобитност. Първата му книга ще стане бестселър и скоро претърпява второ издание. Стиховете от “Вечерен тромпет” се преписват и разпространяват из цялата страна като едно откровение на тъжното време. Начаса ги забелязват и от чужбина, за да бъдат преведени на много езици. Възторжено ще бъде посрещната и втората книга на поета. Само че този път най-ортодоксалните критици ще побързат с безпокойствата си, които се дължат най-вече на поемата “Честен кръст”. Така или иначе, двете стихосбирки ще станат връх в съвременната ни поезия. Борис Христов ще го завоюва само с усилията на собствения си талант, но и в неговия случай успехът предполага поредица от изпитания. Едва ли е нужно да напомням за провалите от морален и творчески характер, които неведнъж са погубвали автори при сходни обстоятелства. Знаем, че бързата слава крие в себе си и възможност за трагични обрати. Но Борис Христов ще се опази от тази възможност. Той няма да се провали, няма да бъде повален от многото съблазни, с които разполага и тоталитарното време. Показателно е в този смисъл стихотворението “Христова възраст”. И тук няма помен от някаква мимикрия. Поетът ни споделя, че ситуацията, в която се оказва, го смущава твърде много, за да се почувства “дивак учуден/ от славата на своите дрънкулки”. Никак не са случайни тези думи, пронизани от ирония и от самоподценяване. Произнесени от някой друг, те биха се възприели като поза. Но в контекста на творбата и на всичко, което авторът е написал, те звучат истинно. Защото един творец, който има съзнание за най-значимото, не може да не бъде самоироничен. Не може да не бъде пределно скромен, сравнявайки себе си с най-голямото в литературата. Точно по тази причина Далчев ще характеризира себе си като “автор на изречения”. Борис Христов ще се нарече “слугата неподстриган, който/ помита храма на изкуството”. Избухналата слава и възможните изкушения ще се превърнат в един въпрос към съвестта му. Смутен, очевидно изненадан от случилото се, той ще каже без никакви увъртания: “не знам какви обувки трябва да обуя/ и на коя врата в мъглата да почукам”. Но това се оказва мимолетен смут, една случайна мисъл, която не оставя последствия. Поетът няма да си смени обувките и няма да опита от блюдата на богатия, за които пише в “Христова възраст”. Вратата, на която ще почука, и занапред ще води към света на драматичното себепознание, изключващо малодушието и притворството. Написано като равносметка, за което ни говори и заглавието, това стихотворение е плод на етически решения, на които авторът не е изменил. Написал го е поет, който се познава, но познава и света, в който живее. Той е сътворил своите представи за живота си на питащ и търсещ творец, който се изкачва с упоритост и достойнство по “дървото на живота”, за да може по същия начин и да слезе от него. Изкушенията няма да го променят. Неговият нрав ще се окаже много твърд и не би могло да бъде другояче, тъй като разполага с дълбоките си прозрения за истинския и мнимия смисъл на нещата. Поет, изпитал ужаса на състоянието, заради което се пита “защо ли се търкаля слънчевото колело?” (“Вик в тишината”), не може да предаде себе си. Той няма как да се откаже от същността си да търси винаги най-истинското. Защо въпреки това Борис Христов не продължи да издава още стихосбирки? Допускането, че дарбата му е секнала, ще бъде съвсем невярно, защото той постигна много и в прозата си. А и в една от белетристичните му книги има кратки стихотворения, доказващи отново, че той можеше да продължи като поет. Само че с “Честен кръст” той поиска да каже своето “сбогом”. Сигурно е, че поезията ни се лиши от много чудесни стихотворения. Но тя се сдоби с един необичаен и многозначителен жест, който не може да бъде забравен. Самият жест на прощаване беше и си остава морален и творчески акт на такава преданост към изкуството, каквато рядко се среща. И която по един своеобразен начин запълва липсата на онези стихосбирки, които Борис Христов е могъл да напише. С поемата си “Честен кръст” той всъщност не казва “сбогом” на поезията, а само на словесния й начин, с който се създава. И показва, че и мълчанието, което е устремено към същностното, е пак поезия. Че в живота на човека всичко може да бъде поезия, стига човек да е обладан от поетичното и с тази обладаност да навлиза в своето “вътрешно време”, да се връща назад към отминалата невинност и да отива напред към неизразимото, въпреки гнета на пределите. Още с първите си два стиха поемата съобщава за главното: обръща се нова страница. Изборът е направен, а той означава едно сбогуване. “Затварям ви за думите, уши – резето спускам./ Не искам в моя дом да се говори за изкуство”. И непосредствено след тях идват другите два стиха, които известяват за причината: “не искам в хленчене и мъдрословия угодни/ напразно да се споменава името господне”. Споменах, че Борис Христов често мисли за същината на изкуството. В този случай той подчертава, че поетическото слово не трябва да бъде хленч и празнословие. Стигне ли до това положение, то отрича собственото си предназначение да бъде само устрем към същностното. Поезията не може да бъде лекомислена игра с дълбокия смисъл на нещата, със смисъла на това, което надхвърля нашата тленност и граничност. Поезията, както го знаем от другите му творби, може да бъде само един “вик в тишината”, който идва от бездната на душата. “Когато имаше какво да каже на сърцето,/ устата ми не криеше езика под небцето”. Какво друго ни казват думите на поета, освен че актът на изкуството е съдбовно действие. Той не може да бъде банална практика и произвол на мислещия дух. Той може да бъде само онова самоотдаване на чувството и мисълта, на образа и метафората, което не би могло да не се случва, докато всичко е стремеж към същностното. Само при тези обстоятелства поезията ще бъде озарение и спасение, един необикновен акт на духа, който сътворява опорни точки и нови реалии. Но вече е настъпил часът на сбогуването, на отказването. “Стълбата, с която стигах до небето”, е прибрана. Резето трябва да бъде спуснато и поемата съобщава, че нейният автор сега ще се заеме “с труд по-благодарен и достоен”. Защо е всичко това, какво всъщност мотивира този драматичен отказ от досегашния жребий? Нима поетът е почувствал, че и неговото слово е било безсмислено оплакване, хленчене, което дразни, и безплодно заиграване с големите значения на човешкото битие? Нищо подобно, но въпреки това преоценката е необходима. И тя означава раждането на едно прозрение, че поетическите думи са израз на съдбата, докато с тях се кове кръста на самопознанието и възкресението. Окажат ли се думите неспособни да изковат този кръст, стигнат ли до предела на възможното, след който са отчаянието и провалите, те ще бъдат изоставени. Споделеното в тази първа част на поемата е заредено с многозначност, която изключва едностранчивото тълкуване. Тук поетът е все така автобиографичен, но същината на прелома, на отказването от словото е преди всичко в жестокото осенение, че поезията не трябва да бъде търпение и отлагане. Изковаването на кръста и жадуваното духовно прераждане трябва да станат своевременно, в границите на един малък срок. Максимализмът на поета не познава никакъв предел. Той изисква едно незабавно пробуждане. Той предполага трагичния факт на онази преждевременна смърт, органично свързана с необичайната съдба на големите поети. Няма ли го всичко това, по-добре е думите да бъдат изоставени и първата част на “Честен кръст” съобщава тъкмо за това. Същевременно тя се характеризира с една полемична заостреност, очевидно предизвикана от крайната неприязън към безсмисленото говорене за поезия, за големите смисли. За най-значителното не бива да се говори по този начин. То отхвърля поради своята същност подобни дебати. Значителното изисква самообреченост, която в крайната си проекция означава смърт. Поетическото слово е неразделно свързано с истината за трагизма на живота и за трагизма в съдбата на поета, където всичко е неудовлетвореност и съзнание за непостижимост. Мисълта за поезията е мисъл за трагизма в самия акт на творчество, който винаги е насочен към безкрайното, за да бъде постоянно възпрепятстван от крайността, намираща се в човека и словото. Поне такова е личното ми разбиране, а струва ми се, че то е споделено и в поемата “Честен кръст”. Тук и особено в първата й част няма никакво противопоставяне между поезията и живота. И ако авторът ще предпочете живота, ако той ни заявява, че му предстои да изпита наяве това, което някога е измислил в стиховете си, прави го единствено заради поезията. Той няма да я забрави. Няма да се откаже от нея, защото тя му е дарила онези хоризонти, които дават смисъл на живота му. Животът продължава да бъде страдание. Той винаги ще бъде едно страдание за духа, но занапред поетът ще го понесе на плещите си без помощта на думите. Сега самият му живот трябва да стане творчески акт и една повторна среща с поезията, но този път с тайнствените средства на търсещото мълчание. Втората част на поемата е като едно отваряне на скобите, в което се разполага угнетеното тяло на спомена. Отклонението е нужно, за да бъде още по-широко разгърнат смисълът на основните внушения. Авторът се връща назад във времето отпреди решението си да напусне храма на поезията. Това е времето на болката, на стълковенията с ужасите на живота, един от които е фактът на предателството, на изгубеното доверие в човека. “Зарастват спомени и рани”, но чувството, което ги съпътства, не може да бъде забравено. И авторът на “Честен кръст” споменава, че преживяното е станало поезия. Страданието, вече уталожено в душата, е превърнато в познание, в листа от житейското дърво, обгорено от “мълнията на живота”. Тази част на поемата идва да напомни за стародавния път от страданието до изкуството, за това, че стиховете са реакция, едно своеобразно “отмъщение” заради раните, които ни нанася съществуването. Изповяданото ни пренася към другите творби в двете му книги, наситени с много елегизъм. Така разбираме още веднъж, че нищо у Борис Христов не е измислица. Нито споделеното в “Сватбата на мама”, нито тъжната история за петимата музиканти, които ще бъдат разделени от житейските превратности, защото пределът е навсякъде. Авторът е превърнал съзнателно поезията си в един вълнуващ дневник за малките си и големи крушения, всяко от което, вече преобърнато на поезия, е като гвоздей, забит в кръста на самопознанието. Но да не забравяме, че поемата е написана по повод на сбогуването. Нейната трета част бърза да го напомни. И бърза да ни внуши още няколко истини, които се изстрадват болезнено в този час на избор и друго житейско начало. Ако изборът е направен, ако се налага един радикален обрат, има още една причина за тях. В сравнение с обявените причини в първа част тази изглежда по-несъществена, но това е на пръв поглед. “Ала сега – довиждане, придворно суетене/ и гладиаторски борби на поетическата сцена”. Ето какво още е била поезията или по-точно животът с поезията в рамките на социума. С пределна пестеливост поетът назовава цялото безсмислие на една привидност, в която няма нито поезия, нито обреченост на поезията. А той беше тръгнал да разплита “небесната кошница”, да узнае за магиите на изкуството и живота посредством едно религиозно отдаване на словото. Беше тръгнал от профанното към сакралното, за да установи, че е живял с още една илюзия. Поетическата сцена е престанала да бъде олтар и гладиаторските борби върху нея се оказват горчива подигравка. Въпреки това, въпреки изстъпленията на абсурда, хвърлящи черна сянка върху представата му за поезията и за тези, които я сътворяват, авторът ще съхрани вярата си в нея. Той няма да забрави за “среднощните видения” пред нейната икона и сърцето му ще промълви благослов за тези, които ще продължат напред, достроявайки високата й сграда. В трудно овладяната болка, която изпълва тези думи, съзирам още веднъж онази неизменна преданост към смисъла на изкуството. Но “жребият е хвърлен” и сбогуването не може да бъде отложено. Поетът е потеглил решително назад. Изборът му ще се окаже още по-труден, дори невъзможен. Защото при този избор и неговите последствия не е възможна никаква мимикрия. Тук вече става дума за една неизразима реалност, в която няма слово и познание, за да бъде всичко безусловност и неконвенционалност, тишина и прозрачност, липсата на воля и стремежи, една абсолютна невинност на съзнанието. “Ще се завърна към доброто време на “не зная”,/ “не искам” и “не мога”…”. Но възможно ли е това завръщане? Може ли да се върнем в изгубения рай? Възможно ли е да измъкнем на повърхността потъналата Атлантида? И как след изхабените ни страсти, след това, че сме обречени да бъдем само в света на искането и моженето, ще постигнем себе си в този жадуван покой? Нали споменът ще ни връща постоянно към предишните ни състояния. И нали споменатият покой, ако той изобщо е възможен, се е отдавал само на единици в тъжната история на човешкия род. Възможни са и още много въпросителни, но същественото не са те, а фактът, че един поет предпочита да тръгне към най-истинската и затова невъзможна свобода. Пожелал е да завладее една необусловеност на съзнанието, която е възможна само на равнището на мистиката. Няма значение дали той ще я постигне. Тук големите значения са в решението за прелом, за едно бягство от “света на дихотомиите” в “цялостния свят”, за който говори Судзуки. Не знам дали Борис Христов го е чел, нито пък ми е известно дали познава великите учения на Изтока. Но аз тълкувам волята му за спасение и през призмата на източната мъдрост, която винаги е търсела “изначалната реалност”. Защото поривът към това “не зная”, “не искам” и “не мога” е тъкмо поривът към тази реалност. И отново към темата за моралното призвание на Поета, който, ако иска да му повярват, не трябва да кряка “от бъчвата с меда”. С други думи – ако поетът иска да бъде Поет, той има правото на единствения избор, направен в името на бедността и свободата. Всичко друго ще предизвика съответните съмнения. Изборът не може да бъде друг, освен заради най-същностното и най-значимото, заради онзи очакван пробив на словото, който ще изтласка от света неистинското. Това е част от проблематиката, застъпена в четвърта част на поемата. Тук поетът визира пак и незавидната реалност, при която страданието “добре се плаща,/ за да мълчи устата и писеца да не дращи…”. Но той, който не е покръстен в “мръсната вода”, измила ръцете на Пилат, е прегърнал друга позиция. Това е позицията, която няма нищо общо с компромиса. Поезията не може да бъде друго, освен “страдание и вик

    Коментар от insomnia1304 | юни 18, 2009 | Отговор

  13. „ДОБРИЯТ СТАЛИН“

    Божидар Кунчев

    Да му вяр­ва­ме ли? Нима всичко, за ко­ето го­во­ри Ерофеев, е са­ма­та истина, она­зи без­по­щад­на истина, ко­ято не тър­пи уго­вор­ки и за­то­ва се при­ема еднозначно, ед­ва ли не ка­то абсолют? Колкото до мен, ня­ма как да не му повярвам. Сталинизмът, как­то е пред­с­та­вен тук, не ка­то те­оре­тич­на абстракция, не ка­то съв­куп­ност от ед­ни или дру­ги престъпления, за ко­ито е пи­са­но без­брой пъти, а пос­ред­с­т­вом въз­хо­да и кра­ха на чо­веш­ки­те съд­би и пос­ред­с­т­вом не­го­ви­те чер­ни из­ме­ре­ния на би­то­во и психологическо, на со­ци­ал­но и по­ли­ти­чес­ко равнище, дейс­т­ви­тел­но е точ­но това. Ерофеев е ка­зал ис­ти­на­та за ед­но без­чо­веч­но време, за де­мо­нич­но­то в иде­оло­ги­ята и прак­ти­ка­та на един режим, кой­то е сред най-чер­ни­те стра­ни­ци на чо­веш­ка­та история. Разбира се, и у нас ще се на­ме­рят някои, ко­ито по ста­лин­с­ки ще отсъдят, че „Добрият Сталин“ е вра­жес­ки роман, дол­ноп­ро­бен пасквил, кой­то нап­раз­но се опит­ва да хвър­ли кал вър­ху ед­на „ве­ли­ка“ епоха, сът­во­ре­на от „ба­ща­та на на­ро­ди­те“. В из­вес­тен сми­съл ня­ма как да им се разсърдим, за­що­то да­леч по-дъл­бо­ки умо­ве от тех­ни­те – имам пред­вид она­зи пред­с­та­ви­тел­на част на за­пад­но­ев­ро­пейс­кия ин­те­лек­ту­ален елит от не чак тол­ко­ва да­леч­ни вре­ме­на – вяр­ва­ха на Сталин или най-мал­ко­то при­ема­ха за оп­рав­да­ни прес­тъп­ле­ни­ята на болшевизма, до­кол­ко­то „от­ва­рят“ пъ­тя към сво­бо­да­та на планетата. Нали не сме заб­ра­ви­ли пер­вер­з­на­та ре­ак­ция на един Сартр по по­вод на „Разбунтуваният чо­век“, оно­ва зна­ме­ни­то есе на Албер Камю, къ­де­то се го­во­ри про­ник­но­ве­но и за ме­та­фи­зич­ния бунт на изкуството, и за ре­во­лю­ци­он­ния те­рор ка­то ед­но аб­сур­д­но явление, и за границите, ко­ито ни­то ед­на идея не би­ва да пристъпи, ако ис­ка да си ос­та­не хуманна. Сартр, кой­то се гну­си от жи­во­та и чо­веш­ко­то битие, но ина­че при­ема ло­ги­ка­та на ста­лин­с­ки­те престъпления, ще про­че­те с неп­ри­язън „Разбунтуваният чо­век“, а по-късно, през 60-те години, ще ста­не съп­ри­час­тен и на прък­на­ло­то се под фор­ма­та на ма­о­из­ма левичарство.

    Но въпросът, с кой­то започнах, не се от­на­ся са­мо до на­пи­са­но­то от Ерофеев за ед­на от­ми­на­ла епоха. Той ще въз­му­ти онези, ко­ито уж от­х­вър­лят дес­по­тиз­ма на Сталин, без да смя­тат обаче, че ста­ли­низ­мът е жив? Нима, си­гур­но та­ка ще си кажат, не са от­в­ра­ти­тел­ни те­зи нед­вус­мис­ле­ни внушения, че ум­рял пре­ди по­ло­вин столетие, Йосиф Висарионович се рад­ва на пло­дот­вор­но безсмъртие. Не са ли глу­пост и вну­ше­ни­ята на автора, че то­ва без­с­мър­тие да­ва ня­как­во упо­ва­ние на Русия. Чуйте го как­во каз­ва Ерофеев: „Сталин днес – то­ва е кул­тът към силата, жал­ба по Империята, реда, ува­же­ни­ето и жестокостта, вероломството. Сталин е раж­да­не­то на нов страх. Във все­ки на­чал­ник в Русия се­ди по един мъ­ни­чък Сталин“. Да, по­доб­ни думи, а в съ­ща­та на­со­ка са и мно­го от дру­ги­те раз­мис­ли в романа, ще пре­диз­ви­кат ре­ши­те­лен отпор. Ерофеев не мо­же да бъ­де прав, ня­ма как да е прав -не­го­ви­те ду­ми са богохулство. Как е въз­мож­но да се пи­ше по то­зи на­чин за ед­на страна, в ко­ято има де­мок­ра­ция и сво­бо­да на словото, пар­ла­мен­та­рен жи­вот и та­ка нататък? Било, как­во­то било, но Русия, не­ка все­ки да го знае, е скъ­са­ла с болшевизма. Работата е там, че Виктор Ерофеев е руснак, та­лан­т­лив писател, че той поз­на­ва по-доб­ре от нас оте­чес­т­во­то си и не­го­ва­та история, как­то и се­гаш­ния му живот. Ерофеев от­дав­на е раз­б­рал как­во точ­но е влас­т­та в Русия, как­ва е пси­хо­ло­ги­ята на мно­зин­с­т­во­то рус­на­ци и ко­ето е още по-важ­но – за­що тък­мо там са въз­мож­ни мо­ду­си­те на власт и чо­веш­ко поведение, на жес­то­ве и емоции, на бунт и примирение, на би­тов и ме­та­фи­зи­чес­ки ал­ко­хо­ли­зъм и на как­во ли не още, ко­ето е чуж­до на ос­та­на­лия свят. Тъй че – не­ка да про­че­тем ро­ма­на с не­об­хо­ди­ма­та разумност, без пред­на­ме­ре­ност и прис­т­рас­тия и с ед­но го­ля­мо доверие. Авторът на „Добрият Сталин“, не са­мо талантлив, но и бе­зу­кор­но правдив, как­во­то и да му стру­ва то­ва (а то му стру­ва много, за­що­то пи­ше не са­мо за тра­гич­но­то в съд­ба­та на на­ро­да си, но и за соб­с­т­ве­но­то си про­буж­да­не с це­на­та на „от­це­убийс­т­во“), е ка­зал са­мо истината. В слу­чая имам пред­вид глав­на­та истина, онази, ко­ято по­раж­да ос­та­на­ли­те истини. Това е ис­ти­на­та за Йосиф Висарионович Сталин, ем­б­ле­ма­тич­на фигура, ко­ято и днес е раз­пъ­на­та на две в съз­на­ни­ето на рус­ка­та нация. За ед­на­та по­ло­ви­на Сталин си ос­та­ва дес­пот и се­ри­ен по­ли­тичес­ки убиец, как­то го на­ри­ча Ерофеев. А за дру­га­та той си е „доб­ри­ят Сталин“, сът­во­рил мо­гъ­щес­т­во­то на Русия, раз­г­ро­мил нем­с­кия фашизъм, иконата, с ко­ято за­ги­ва­ха ми­ли­они войници, уди­ви­тел­но скром­на­та личност, ос­та­ви­ла след смър­т­та си един поч­ти пра­зен гардероб. Интересно е например, че ба­ща­та на Ерофеев, кой­то го наб­лю­да­ва от­б­ли­зо в ка­чес­т­во­то си на ли­чен пре­во­дач от френски, след мно­го вре­ме ще го ха­рак­те­ри­зи­ра ка­то екзекутор, но и ка­то светец. Значи „доб­ри­ят Сталин“ е светецът, без кой­то по­ло­ви­на­та Русия и днес не може…

    В ро­ма­на си Виктор Ерофеев прев­ръ­ща Сталин в мно­гоз­нач­на метафора, в смис­ло­во послание, ко­ето ид­ва от миналото, очак­вай­ки своя от­го­вор в настоящето. Това е ме­та­фо­ра за не­въ­об­ра­зи­мо­то по сво­ята жес­то­кост насилие, за не­чу­ван садизъм, за убийс­т­во­то на са­ма­та идея за човека, за аб­со­лют­на­та кри­за на съзнанието, пре­вър­на­ло се в безумие. При то­ва Сталин е са­мо в яд­ро­то на метафората, а прос­т­ран­с­т­во­то око­ло то­ва яд­ро са все­от­дайни­те му при­вър­же­ни­ци на всич­ки рав­ни­ща -че­кис­ти и дипломати, ка­зи­он­ни пи­са­те­ли и колхозници, шофьо­ри на так­си­та и военни, шпи­они и квар­тал­ни пияници, чер­пе­щи от име­то на Сталин ня­как­ва мис­тич­на сила, за да по­на­сят со­ци­ал­на­та и мо­рал­на­та ни­ще­та на жи­во­та си… Ерофеев пра­ви от Сталин и мъ­чи­те­лен проб­лем за поз­на­ни­ето и самопознанието. Проблем, с кой­то той са­ми­ят се е справил, въп­ре­ки че про­из­хож­да от сре­ди­те на вис­ша­та но­мен­к­ла­ту­ра и че зна­чи­тел­на част в жи­во­та му пре­ми­на­ва с при­ви­ле­гии и жи­тейс­ки стандарт, съв­сем не­поз­на­ти за не­щас­т­ния рус­ки народ. Авторът на та­зи книга, про­ни­за­на от един автобиогра­физъм, кой­то не ис­ка да пре­мъл­чи нищо, е из­вър­вял док­рай трън­ли­вия път на ин­те­лек­ту­ал­но­то и ду­хов­но­то пробуждане. В то­зи сми­съл ро­ма­нът е оди­сея на ед­на съвест, ко­ято се на­че­ва с ран­ни­те съмнения, за да пре­ми­не през оне­зи мъ­чи­тел­ни раз­д­во­ения меж­ду из­ку­ше­ни­ето и правдата, и за да стиг­не най-пос­ле до вът­реш­но­то озарение, до просветлението. Затова, зап­ла­тил скъ­по рис­ко­ве­те на то­ва просветление, вклю­чи­тел­но и с жес­ток удар вър­ху се­мейс­т­во­то си (той про­ва­ля с ли­те­ра­тур­но­то си ди­си­ден­тс­т­во блес­тя­ща­та ка­ри­ера на ба­ща си!), Ерофеев има пра­во­то да по­пи­та още веднъж, ве­че към края на сво­ето повествование: „ Кой си ти в действи­телност?“. Кой си ти, Йосиф Висарионивич?, пи­та се авто­рът, осъз­нал мно­гок­рат­но труд­нос­т­та на своя въп­рос, за­що­то и литературата, и съв­ре­мен­на Русия все още от­го­во­ря уклончиво, приблизително, с она­зи многоз­начност, ко­ято не мо­же да бъ­де оправдана. Но пък мо­же да бъ­де обяс­не­на и ав­то­рът се опит­ва да нап­ра­ви тък­мо-това. Убеден съм, че той ни да­ва вер­ния отговор. Ерофеев оти­ва мно­го по-да­леч от ан­тис­та­лин­с­кия па­тос на съ­вет­с­ки­те романи, ко­ито се из­да­ва­ха по вре­ме­то на Горбачов. В мно­зин­с­т­во­то от тях Сталин, ти­ра­ни­ята и мо­рал­на­та ми­зе­рия на епо­ха­та му се раз­к­ри­ва­ха и тъл­ку­ва­ха на рав­ни­ще­то на контрапункта. Да, Сталин е ужасен, той по­газ­ва прав­да­та на съ­вет­с­кия строй, по­тъп­к­ва си­реч ле­нин­с­ки­те норми. Но виж­да­те ли, не то­ва е свя­та­та идея! Нейната същ­ност е в пра­вед­но­то де­ло на онези, ко­ито Сталин ще по­гу­би един след друг. Същността е в това, ко­ето тряб­ва­ше да бъ­де и Горба­човата перестройка, та­ка пе­чал­но от­ми­на­ла в небитието. Ерофеев оба­че мис­ли дос­та по-раз­лич­но и за­то­ва ро­ма­нът му зад­ми­на­ва с проз­ре­ни­ята си храб­рос­т­та и от­к­ро­ве­ни­ята на пре­диш­ни­те романи. Той си го каз­ва съв­сем директно: при­чи­на за садизма, за нрав­с­т­ве­на­та разруха, за из­на­чал­на­та не­със­то­ятел­ност на зло­ве­щия ек­с­пе­ри­мент в Русия (и не са­мо там, не­ка да до­пъл­ним ние!) са не са­мо па­то­ло­гич­ни­те от­к­ло­не­ния в ду­ша­та на съ­от­вет­ния пар­ти­ен и дър­жа­вен вожд. Тук ста­ва ду­ма за ненормалност, до­пус­на­та от чо­веш­ко­то съзнание, от ми­ли­они­те чо­веш­ки съзнания, по­гъл­на­ли нар­ко­ти­ка на утопията, спо­ред ко­ято чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не е вис­ша цел на мирозданието, а под­ръч­но средство. Става ду­ма за нечовечност, за не­раз­би­ра­не на чо­веш­ка­та природа, за пъл­но не­ве­жес­т­во от­нос­но сми­съ­ла на ис­то­ри­ята и живота, за она­зи без­по­мощ­ност на чо­веш­кия дух, ко­га­то прех­вър­ли стро­ги­те пре­де­ли на разумното. Не са­мо тираните, но и тех­ни­ят народ, по­не ед­на зна­чи­тел­на част от не­го въз­п­ри­емат с жи­во­тин­с­ка без­ро­пот­ност иде­оло­ги­чес­ка­та отрова. А мо­же би въп­рос­на­та без­ро­пот­ност има своя ге­не­зис в по-да­леч­но време, ко­га­то са вну­ши­ли на рус­кия на­род иде­ята за не­го­ва­та из­к­лю­чи­тел­на ми­сия? И ко­га­то са го на­учи­ли да вяр­ва бе­зус­лов­но на своя батюшка? Предположението не е мое. То при­над­ле­жи на Виктор Ерофеев, кой­то казва: „Руската ли­те­ра­ту­ра не мо­жа да се спра­ви със Сталин. Тя прев­ръ­ща­ше ге­не­ра­ли­си­му­са в палач, па­ла­ча – в генералисимус. Въртеше об­ра­за и тъй, и инак, без ни­ка­къв смисъл. И не забеляза, че явя­ва­не­то на Сталин на рус­кия на­род е срод­но на явя­ва­не­то на Иисус Йоси­фович. Само че Йосиф Висарионович дой­де при друг из­б­ран на­род – ка­то си се на­ре­къл богоносец, пос­ре­щай си гостите! – и гос­те­ни­нът ос­та­на завинаги. Русия е дос­той­на за доб­рия Сталин“…

    Не ос­та­вай­те с впечатлението, че ро­ма­нът е по­ли­ти­чес­ки трактат, четиво, ко­ето в те­оре­ти­чен план де­фи­ни­ра съ­щи­на­та на един иде­оло­ги­чес­ки провал, на всич­ко онова, за­ра­ди ко­ето вре­ме­то на Сталин, отминало, но и все пак незавършило, се въз­п­ри­ема ка­то колапс. Казах го в на­ча­ло и тук ще го повторя: „Добрият Сталин“ е роман, зна­чи­мо ху­до­жес­т­ве­но про­из­ве­де­ние със сво­ята фа­бу­ла и герои, с раз­в­ръз­ка­та си. Роман, в кой­то до­ку­мен­тал­но­то на­ча­ло иг­рае пър­вос­те­пен­на роля. Тук се от­к­ро­ява и ме­мо­ар­но­то начало, прос­ле­дя­ва се как­во точ­но ста­ва в ду­ша­та на човека, пре­ми­нал през мно­го­то ла­би­рин­ти на ем­пи­рич­на­та дейс­т­ви­тел­ност и съз­на­ни­ето си, за да на­ме­ри спа­си­тел­ния изход. И те­ма­та за ба­щи­те и децата, та­ка поз­на­та ни от литературата, ще ожи­вее пак. И чрез та­зи те­ма ав­то­рът ще пос­та­ви мъч­ни­те въп­ро­си за вината, и спе­ци­ал­но за ви­на­та без да си виновен, и за он­зи съд­бо­но­сен из­бор на съдба, кой­то се взе­ма при дос­та труд­ни обстоятелства. Същевременно то­ва е ро­ман за раз­лич­ни­те мо­ду­си на чо­веш­кия живот, обус­ло­ве­ни от кон­к­рет­но-ис­то­ри­чес­ка­та си­ту­ация и ге­ог­раф­с­ко­то място, къ­де­то си до­шъл на бе­лия свят. Показателни са в то­ва от­но­ше­ние въл­ну­ва­щи­те съ­пос­тав­ки меж­ду чо­веш­ко­то би­тие във Франция и Съветския съюз. Те до­каз­ват до­пъл­ни­тел­но уби­ва­щия ма­щаб на то­та­ли­тар­на­та действителност, ли­ши­ла чо­ве­ка от прос­ти­те ра­дос­ти на живота, от све­ще­но­то пра­во на ди­на­ми­чен и раз­но­об­ра­зен живот, раз­по­ла­гащ с интимност, спон­тан­ност и прос­то­ду­шие – ли­ши­ла го от усе­та за не­пов­то­ри­мо­то чу­до на она­зи участ, в ко­ято ня­ма страх, мни­тел­ност и подозрителност, дву­ли­чие и по­каз­на сер­вил­ност към властимащите. И как­во излиза? – ся­каш ис­ка да ни по­пи­та и то­ва Ерофеев. Уж бях­ме бо­го­из­б­ра­ни и тряб­ва­ше да спа­сим света, а за­тъ­нах­ме в страш­на­та богоизоставеност, на­ре­че­на с име­то на Сталин. Уж тряб­ва­ше да спа­сим гре­хов­ния чо­веш­ки свят, а се оказа, че са­ми­те се­бе си не мо­жем да спасим. И как да се спасим? – от­но­во ще по­пи­та ся­каш авторът. Възможно ли е на­ис­ти­на на­ше­то спа­се­ние с та­ки­ва ти­по­ве ка­то Сталин, Молотов и Жданов, ка­то оне­зи дип­ло­ма­ти и че­кис­ти в романа, оли­цет­во­ря­ва­щи връх­на­та точ­ка на подлостта, ра­бо­ле­пи­ето и мо­рал­на­та низост? Как да се спа­сим нрав­с­т­ве­но и ду­хов­но с литература, ко­ято с ен­ту­си­азъм слу­гу­ва на ти­ра­нич­ния режим? Чуйте го пак Ерофеев, та­ка злъ­чен и нападателен, че онези, ко­ито с нас­тър­ве­ние прос­ла­вят чу­до­то на „рус­ка­та ду­ша“ и пе­ят хим­ни за „доб­рия Сталин“, неп­ре­мен­но ще го анатемосат: „Каквито и ге­ни­ал­ни идеи да са се раж­да­ли в гла­ви­те на рус­на­ци­те – те до ед­на са ге­ни­ал­но смешни. Третият Рим да създадат, да въз­к­ре­сят прадедите, да пос­т­ро­ят комунизма. В как­во ли не са вярвали! В царя, в бе­ли­те ангели, в Европа, в Америка, в православието, в НКВД, в съборността, в ре­ли­ги­оз­на­та община, в революцията, в злат­на­та рубла, в на­ци­онал­на­та из­к­лю­чи­тел­ност – във всич­ко и във всич­ки са вяр­ва­ли ос­вен в са­ми­те се­бе си. Но най-смеш­но­то е да при­зо­ва­ваш рус­кия на­род към са­мо­поз­на­ние (…)“ С те­зи мис­ли се свър­з­ва и твър­де­ни­ето на писателя, че „В та­зи смеш­на стра­на са се заг­ри­жи­ли за нравствеността. Но ка­то ац­те­ки­те – са кръвожадни, склон­ни са към чо­веш­ки жертвоприношения. Режат гла­ви­те на же­ни­те и на вра­го­ве­те“. Няма да коментирам, тъй ка­то раз­ка­за­ни­те епи­зо­ди пот­вър­ж­да­ват ужа­са и прозрението, ко­ито се съ­дър­жат в цитата. А тук, и не са­мо за­що­то в ро­ма­на има су­ро­ви об­ви­не­ния към пи­са­тел­с­ко­то братство, тряб­ва да изтъкна, че клю­чов мо­мент в не­го е скан­дал­ни­ят случай, пре­диз­ви­кан от по­ява­та на ли­те­ра­тур­ния ал­ма­нах „Метропол“. Идеята за не­го­во­то сът­во­ря­ва­не е на са­мия Ерофеев. Излязъл в края на 70-те години, по­мес­тил на стра­ни­ци­те си твор­би на писатели, ко­ито по ня­ка­къв на­чин не при­емат из­де­ва­тел­с­т­ва­та на режима, ал­ма­на­хът сре­ща мо­гъ­щия от­пор на ка­зи­он­но­то пи­са­тел­с­ко съсловие. И на съ­вет­с­ка­та власт, раз­би­ра се, ко­ето е все същото. Той се въз­п­ри­ема ка­то вра­жес­ка провокация, ата­ку­ва­ща ус­то­ите на съ­вет­с­кия порядък. Скандалът с „Метропол“ при­до­би­ва дра­ма­тич­ни из­ме­ре­ния и в лич­нос­тен план. Героят на ро­ма­на – са­ми­ят Ерофеев – ще бъ­де из­к­лю­чен от пи­са­тел­с­кия съюз. Баща му ще за­гу­би ви­со­кия си пост. В ду­ша­та на още на­че­ва­щия пи­са­тел Ерофеев нах­лу­ват оне­зи смра­зя­ва­щи страхове, та­ка при­съ­щи на та­мош­ни­те хора. За щас­тие съд­ба­та ще се ока­же дос­та ми­лос­ти­ва към мла­дия автор. Няма да го пра­тят в психиатрия, ня­ма да го осъ­дят ка­то Йосиф Бродски и ня­ма да го из­го­нят от ро­ди­на­та ка­то Солженицин. Страдание ще има, но с не­го ид­ва и пос­лед­ни­ят етап от спа­се­ни­ето на Виктор Ерофеев. Той ста­ва чо­век на знанието, про­буж­да­не­то е напълно, ис­ти­на­та е намерена. И той, как­то го заявява, ста­ва един сво­бо­ден писател. „Аз мо­же би съм най-сво­бод­ни­ят чо­век в Русия. Това всъщ­ност е нез­на­чи­тел­но постижение, в та­зи об­ласт ня­ма осо­бе­на кон­ку­рен­ция“. Иронията е оче­вид­на и нарочна, но дейс­т­ви­тел­но ге­ро­ят на ро­ма­на ще но­си от­тук на­та­тък сво­бо­да­та в се­бе си. Прочетете „Добрият Сталин“ и ос­та­на­ла­та про­за на Ерофеев, за­поз­най­те се с ли­те­ра­тур­но-кри­ти­чес­ки­те и фи­ло­соф­с­ки­те му текстове, осо­бе­но с това, ко­ето е на­пи­сал за твор­чес­т­во­то на Камю и за мъд­рос­т­та на Лев Шестов, и неп­ре­мен­но ще се съг­ла­си­те с мен.

    И още ед­на-две подробности, ко­ито ня­ма как да се пропуснат. Романът е пос­ве­тен на бащата, на жертвата, на този, без ко­го­то Ерофеев, кол­ко­то и да е парадоксално, ня­ма­ше да ста­не Виктор Ерофеев. Самото пос­ве­ще­ние пре­диз­вик­ва раз­мис­ли от твър­де сло­жен характер, ко­ито са прос­т­ран­но раз­гър­на­ти в романа. Там пи­са­те­лят ги е свел под зна­ме­на­те­ля на това, ко­ето на­ри­ча „от­це­убийс­т­во“. Разбира се, ба­ща­та ня­ма да бъ­де убит, но все пак по­ку­ше­ни­ето го има. То не е фи­зи­чес­ко и предуми­шлено, не е плод на си­нов­на омраза, но все пак ня­ма как да не се случи, тъй ка­то спа­се­ни­ето и сво­бо­да­та не мо­гат да не пре­ми­нат през него. Тук не­из­беж­ни­ят сблъ­сък меж­ду ба­ща­та и си­на оз­на­ча­ва не­из­беж­нос­т­та на тра­гич­на­та ко­ли­зия меж­ду ем­б­ле­ма­тич­нос­т­та на две раз­лич­ни представи, на два ти­па световъзприемане. И все пак, и въп­ре­ки то­ва „от­це­убийс­т­во“ на пре­ден план из­ли­за ис­ти­на­та за сък­ро­ве­но чо­веш­ко­то в човека, за лю­бов­та и признателността. Героят на ро­ма­на ня­ма да се от­ка­же от ба­ща си, ня­ма да прес­та­не да го обича. Покушението, ко­ето е извършил, не е сре­щу него, а сре­щу порядъка, на кой­то е слу­жил бащата. В да­де­ния слу­чай из­во­юва­на­та сво­бо­да доказва, че са­мо при нейно­то на­ли­чие чо­веч­нос­т­та си ос­та­ва човечност. И са­мо то­га­ва ос­та­ват не­по­кът­на­ти све­ще­ни­те нор­ми на съществуването.

    Колкото до дру­га­та подробност, тя опи­ра до из­рич­но­то по­яс­не­ние на Ерофеев, че „Всички пер­со­на­жи в та­зи книга, вклю­чи­тел­но ре­ал­ни­те хо­ра и са­ми­ят автор, са из­мис­ле­ни“. Въпросът е обаче, че ни­то „доб­ри­ят Сталин“, ни­то ос­та­на­ло­то е измислено. Ако има не­що измислено, тряб­ва да го по­тър­сим не в романа, а в са­ми­те нас, ако слу­чай­но не сме раз­б­ра­ли за как­во е написал тези неколкостотин страници Виктор Ерофеев…

    23 Юни 2009

    * Текстът е от книгата на Б.Кунчев “Да отидеш отвъд себе си”. Изд. “Балкани”, 2007 г.
    http://www.svobodata.com/page.php?pid=977&rid=35&archive=

    Коментар от insomnia1304 | юни 30, 2009 | Отговор

  14. ЛЕНИН:“ХОРАТА СА СТРАХЛИВИ ЖИВОТНИ, КОИТО СЕ НУЖДАЯТ ОТ ГОСПОДАРИ БЕЗ СКРУПУЛИ!”

    “Селяните са най – големият враг на революцията”, твърдеше вождът

    Едно интервю на Джовани Папини

    Мъчих се цял месец, но накрая успях. Пристигнах в Русия само за да се запозная с този легендарен мъж, и не и исках да се върна в Италия, преди да съм го видял и чул отблизо. Бях убеден, че той е сред малцината на този свят, които заслужават да бъдат видени и чути. Разбира се, за да стигна до него, трябваше да похарча цяло състояние – почти двадесет хиляди долара – подаръци за съпругите на комисарите, бакшиши за безброй чиновници и дарения за няколко сиропиталища за “деца на революцията”. Не съжалявам сега за тези пари…

    Казаха ми, че Владимир Илич е доста болен и уморен – и че не е в състояние да приеме никого, освен своите приближени. Вече не живеел в Москва, а в някакво село, в околностите на столицата, в бивше господарско имение.

    В петък вечерта, когато всички формалности и пречки отпаднаха, телефонът извести, че ще мога да бъда приет в неделя. Бяха съобщили на Ленин, че съм помогнал финансово на НЕП-а, и той благоволи да ме види.

    Прие ме неговата съпруга – дребна, пълна, мълчалива и доста грозна жена, която ме погледна, както болничните сестри гледат всеки нежелан посетител на тяхна територия.

    Заварих Ленин на малък балкон, седнал до голяма маса, покрита с листове, изпъстрени с рисунки. Приличаше на осъден, на когото остава твърде малко живот, комуто са разрешили да си губи времето и дори да се занимава с глупости. Лицето му приличаше на бучка старо сирене – на пръво поглед твърдо, а всъщност полуразвалено и трошливо. Неприятните му устни стискаха два реда едри и жълти зъби. Продълговатият му череп беше съвсем оплешивял. Хищните му азиатски очи се криеха под набръчкани като стар пергамент клепачи. Въртеше някакъв сребърен молив между пръстите си: ръцете му бяха едри и груби – лапи на мужик, но веднага се виждаше, че са ръце на човек, близо до смъртта. Никога няма да забравя ушите му, напомнящи излъскана слонова кост, които потрепваха от напрежението му да улови всяка дума…

    Първите три минути от нашия разговор бяха доста тежки. Ленин се оптиваше да ме прецени, макар да си придаваше определено разсеян, незаинтересован вид. А аз, уморен и малко притеснен, нямах смелостта да му задам въпросите, заради които всъщност бях дошъл чак до тук, в Съветска Русия, тази полудива, полуазиатска страна.

    И все пак, избрах нещо – в смисъл, че е направил много за “нова Русия”. Тогава полумъртвото лице се оживи, по- точно се изкриви в саркастична усмивка:

    – Всичко беше направено – възкликна Ленин – да, всичко беше направено, преди да дойдем ние! Чужденците и глупаците вярват, че сме постигнали нещо ново. Велика заблуда! Болшевиките само се префасонираха, промениха външно стария царски режим, който е единствено възможен за страна като Русия. Защото как по друг начин могат да се управляват повече от сто и петдесет милиона прости хора – без бой, без шпиони, без тайна полиция, терор, затвори и бесилки? Ние сменихме само класата – базата на нашата власт. Старият режим се държеше на 60 000 помешчици и около 40 000 чиновници – общо около 100 000, докато сега са близо 2 000 000 пролетарии и комунисти. В този смисъл това е прогрес, да, голям прогрес, защото привилегированите се много повече. Но все пак, деветдесет на сто от населението, дори повече, не получи нищо съществено от тази промяна.

    – Тогава какво ще кажете за Маркс, за неговите идеи за прогреса?

    Ленин ме погледна доста учуден:

    – Вие сте учен мъж и европеец и аз мога да ви кажа сега всичко направо. Остана ми малко време, така че мога да си го позволя. Нали сам Маркс ни учеше, че теориите имат само фиктивна стойност, че са инструмент. Той беше един обикновен, дребен буржоа, при това евреин, възседнал английската сатистика, таен почитател на индустриалната революция. Липсваха му твърде много неща. Мозъкът му се бе промил от бирата и хегелианството, но понякога неговият приятел Енгелс го инжектираше с гениални идеи, освен, че го издържаше през целия му живот, защото Маркс всъщност живя като паразит. Руската революция е всъщност пълно опровержение на пророчествата на Маркс. Комунизмът възтържествува в страна, където почти нямаше буржоазия и истински развит капитализъм…

    Хората, господин Папини, са всъщност страхливи животни, които се нуждаят от управлението на силни господари без скрупули. Всичко друго са празни приказки, литература, философия. И след като повечето са престъпници, държавата лесно може да се превърне в затвор, каторга. Старата каторга от царско време е всъщност последната дума на истинската вътрешна политика. Ако се замислите, ще разберете, че животът в затвора е подходящ за повечето от хората на този свят. Само когато не са свободни, каквито всъщност са повечето хора, те могат да живеят спокойно, без да вършат престъпления. Тогава и за властта ще е по-добре. В затвора човек живее много по- добре и по-спокойно, няма никакви мисли и грижи, тялото си почива, духът също. Знае, че има осигурена храна, и подслон, дори ако не работи и е болен. Докато свободните хора трябва да мислят за насъщния всеки божи ден. Мисля, че за нащата Русия е много по- добре да не бъде свободна страна… Свободата и демокрацията са за висококултурните, развитите страни… Не мислите, че казвам всичко това от егоизъм. В система като нашата най-зле са пазителите на реда и управляващите!

    Ленин замълча и започна да попълва с цветен молив лисунка, която, доколкото разбрах, изобразяваше висока кула с много прозорци.

    – А селяните, господин Улянов ?

    – Ще бъда откровен и ще ви призная, че мразя селяните – отговори Владимир Илич с нескрито отвращение.- Мразя руския мужик, идеализиран от този глупав западняк Тургенев и от лицемерния сатир граф Толстой. Селяните са точно това, което презирам най-много: миналото, вярата, ересите, християнската църква, религиозните обреди, ръчния труд, газената лампа! Пронуден съм да ги толерирам сега, да ги култивирам, но признавам: мразя ги! Бих искал изобщо да ги няма, да изчезнат като класа! До последния! За мен един електротехник струва колкото хиляда мужици! А знаете, че електрификацията е основата на прогреса! Нашият лозунт е: «Съветска власт плюс електрификация!» Мисля, че ще дойде времето, в което ще започнем да се храним с продукти, произведени по химически път в нашите лаборатории, и тогава селяните като класа ще станат напълно излишни. Мужиците ще се превърнат в работници, а селото постепенно ще замре и изчезне…

    Помислете си, господине, болшевизмът е всъщност тройна война: на неграмотните варвари срещу корумпираните интелектуалци, на Изтока срещу Запада, на града срещу селото. В тази война отделният индивид ще бъде ликвидиран, защото отделната личност всъщност няма особена стойност…

    Не, не мислете, че съм толкова жесток. Екзекуциите ме отвращават. Но съм принуден от обстоятелствата да ги разрешавам. Странно е да разполагаш със съдбите на хората. Аз съм нещо като местен полубог в една държава между Изтока и Запада. Но все пак мога да си позволя някои капризи. Жертвоприношенията, които знаем от езическите времена, са имали своя висок смисъл. Били са и залог за успеха на празника… А сега, вместо химна на вярващите, аз чувам виковете на затворниците и на осъдените на смърт. И ви уверявам, господине, че те звучат като ода, възвестяваща бъдещото ни блаженство…

    Стори ми се, че Ленин изведнъж се затвори в себе си, за да чуе още веднъж тази «музика», достъпна само за неговия слух…

    След малко се появи другарката Крупская и ме предупреди, че съпругът й е уморен и много болен.

    Изхарчих двадесет хиляди долара, за да видя жив този легендарен мъж, и мисля, че не сгреших…

    Преведе от италиански: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

    из сб. «Разговорите на Гог»,

    Милано, 1936

    http://www.svobodata.com/page.php?pid=880&rid=35&archive=

    Коментар от insomnia1304 | юни 30, 2009 | Отговор

  15. В търсене на десни спасения от неолиберализма

    Основната мистерия на европейските избори 2009: вместо да извади левицата напред, глобалната криза кара европейците да търсят спасението вдясно. Катастрофата на българските социалисти – само 4 пункта пред ДПС, е шега в сравнение с това, което се случва във Франция и Германия, с погрома на лейбъристите в Обединеното кралство, които останаха зад Партията на независимостта, искаща излизане от ЕС. Не бяха ли именно десните виновни за дерегулацията на света, която причини изпаряването на трилиони? Не са ли левите надежда за загубилите работа, за спасяването на останките от социалната държава?

    Там е работата, че лявото и дясното отдавна вече не са онова, което си мислим. Левите са станали „прагматични“. Какво значи това? Значи, че са изоставили идеите си за социализъм от един или друг тип, класовата солидарност, моралния ригоризъм. Един материалистически мироглед, съчетан с отмяната на светския аскетизъм на ранните работнически партии, може да роди само едно: безотговорно самообогатяване („Обогатявайте се!“, беше казал Дън Сяо Пин). Несправедливо, но факт: много повече дразни внезапно забогателият ляв от онзи, който пак „се обогатява“, но има зад себе си няколко поколения. От самоубилия се бивш премиер Береговоа, служителя на „Газпром“ Шрьодер до лейбъристките депутати, които днес изхвърлят от британския парламент – лявата корупция винаги дразни повече, защото в престъплението сякаш се преплита и идеологическата лъжа. Омразата към комуниста-милионер у нас е същото.

    Недотам симпатична еволюция претърпя и либерализмът в последните десетилетия на миналия век. Целта беше заменена със средството, т.е., на мястото на грижата за свободата, инициативата, индивидуалността, се озова битката за ликвидиране на държавата, генерализиране на пазара, освобождаване на капитала от опеката на политическата воля. Резултатът от операцията всъщност преобърна самия смисъл на класическия либерализъм, доколкото изплъзналите се от контрол мегакомпании просто стъпкват всякакви индивиди, колкото и предприемчиви да са те. Тази нова икономика, разтегната до размерите на планетата, доведе до растеж, но и разтвори рязко ножиците на неравенствата и засили недоволствата. Епохата Клинтън-Елцин, когато едни златни момчета се събуждаха милиардери, дълбоко разклати основите на обществото. Не защото човешката природа е завистлива, а защото това ново мигновено богатство беше възприето като нелегитимно. Просто не е имало общество в историята, където Али Баба изведнъж да почне да се кичи със злато и околните да не поискат да знаят откъде и защо има всичко това.

    Сливането на двете амнезии – изоставилите класовия морал леви и забравилите хуманистичния идеал либерали – породи явлението неолиберализъм. Тук, разбира се, не говоря за теориите, а за това, което видяхме…

    11 юни 2009 г.
    препратка: http://www.kultura.bg/article.php?id=15757

    Коментар от insomnia1304 | юли 4, 2009 | Отговор

  16. Фабриката за илюзии отново заработи
    http://www.dw-world.de/dw/article/0,,4461355,00.html

    Коментар от insomnia1304 | юли 11, 2009 | Отговор

  17. Убитата съвест на България
    Навършват се точно 30 години от смъртта на Георги Марков – един от малцината открити критици на българския комунизъм, писател, глас в ефира, журналист от българската секция на Би Би Си…На 7 септември 1978 година, на моста „Ватерло“, недалеч от Буш Хаус и работното му място в Световните Служби на Би Би Си. Георги Марков е ударен в бедрото от мъж, с чадър в ръка. Непознатият се извинява и се отдалечава. Марков по-късно ще каже на лекари, че човекът говорел английски с чужд акцент. Той си спомня остра болка на мястото, където го удря непознатият.
    Същата вечер Марков развива висока температура и е приет в болница, където умира три дни по-късно, на 49-годишна възраст. По настояване на британската полиция се провежда пълна аутопсия. В тялото на Георги Марков, точно там, където той посочва на своя приятел и колега, че го е ударил непознат, патоанатомите откриват миниатюрна метална сачма. В нея те намират следи от високотоксичната отрова рицин

    В България през 1960-те години Георги Марков е награждаван и любим писател; сборниците разкази и новели „Портретът на моя двойник“ (1966) и „Жените на Варшава“ (1968) се разграбват и и до днес са антикварна рядкост. Славата му носи привилеговиран живот; той опознава отблизо редица комунистически водачи, включително и Тодор Живков.

    След 1968 година и потушаването на „Пражката пролет“, Георги Марков все по-открито застава срещу системата. Книгите му започват да бъдат спирани от печат, и през 1969, тъкмо когато пиесата му „Аз бях той“ е спряна, Георги Марков напуска страната.

    Първо заминава за Италия, където по това време живее брат му, Никола, а през 1971 година пристига във Великобритания и започва работа в Българската редакция на Би Би Си. През 1974 година неговата пиеса „Архангел Михаил“ – първата му след пристигането му в Англия – печели награда на Единбургския фестивал. За него това е първи пробив като творец на Запад.

    От 1975 до 1978 Георги Марков работи върху анализите си на живота в комунистическа България. Неговите „Задочни репортажи за България“ се излъчват седмично от Мюнхен по Радио „Свободна Европа“. Съдържащата се в тях критика към българските комунисти и лично към Тодор Живков, превръщат Георги Марков в един от ненавижданите врагове на режима. 7 септември 1978 , денят в който е атакуван Георги Марков, е рожденият ден на Тодор Живков.

    Досега никой не е бил подведен под отговорност за убийството на Георги Марков. Според документи в архивите на българските служби за сигурност, Георги Марков е убит от агент с кодово наименование „Пикадили“: роденият в Италия датски гражданин, с името Франческо Гулино. В класически стил на подмолните методи от „Студената война“, през 1970 година Гулино е арестуван от българските митничари, пренасяйки наркотици. Скоро в замяна на свободата си той започва да работи за българските тайни служби като агент на Първо главно управление на ДС, разузнаването.

    Неговите работодатели скоро го „извеждат“ в Дания под прикритието на търговец на антикварни предмети. С колата си-фургон с австрийска регистрация той свободно прекосява границите между Изтока и Запада.
    В личния му картон, в графата „Начин на живот“, водещият му офицер от Държавна сигурност отбелязва : „Възможност да пътува много“.

    Непосредствено преди убийството на Георги Марков, Франческо Гулино има рядка среща “ лице в лице“ с шефа на Първо главно управление на ДС, разузнаването, генерал Васил Коцев. Скоро след смъртта на Марков Гулино се завръща в България, за да получи медал, с който е награден.

    Разсекретените български документи дават подробности за обучението и финансирането на агент „Пикадили“ и за тясното сътрудничество по убийството на Георги Марков между българските тайни служби и КГБ в Москва.

    През февруари 1993 Франческо Гулино е разпитван в Копенхаген от британски и датски детективи. Той признава, че се е занимавал със шпионаж, но отрича да е имал каквото и да е участие в убийството на Георги Марков. Гулино е освободен, и осъзнавайки положението си, припряно напуска Дания. Няколко месеца по-късно, през лятото на 1993-та той дава кратко интервю на Радио „Свободна Европа“, по телефона от неуточнено място, по всяка вероятност, в Унгария.

    Местонахождението на Франческо Гулино в момента остава неизвестно за обществеността. Следствието във Великобритания – където е извършено престъплението – ще продължи, до разрешаването на случая.

    В днешна България „Задочните репортажи…“ на Георги Марков все още не са включени в нито една учебна програма.

    * Велислав Радев напуска нелегално България през 1985 г. и работи дълги години като редактор и продуцент в българската, руската и световната служба на БиБиСи. Живее в Лондон.
    http://www.de-zorata.de/index.php?option=com_content&view=article&id=18:georgi-markov&catid=24:golf&Itemid=68

    Два нови видеоклипа, съдържащи непубликувани архивни звукозаписи на Георги Марков са публикувани току що в YouTube:

    http://uk.youtube.com/watch?v=i7yYqnUqheQ

    http://uk.youtube.com/watch?v=czZwkVIF2hQ

    Коментар от insomnia1304 | юли 13, 2009 | Отговор

  18. bgfactor.org 17.10.2008

    New York Times: Мафията си пробива път със сила към властта в България

    Животът на политиците е на цената на куршумите, изстреляни в тях

    Политиката е игра на живот и смърт в България, където животът на политиците може да струва само цената на куршумите срещу тях, а тъмни бизнес групи водят убийствена битка за своя дял от всичко – от недвижимите имоти до европейските помощи, се казва в голяма статия в днешния брой на в. Ню Йорк Таймс.

    В статията се цитира ген. Атанас Атанасов с известния вече израз: „Други държави си имат мафия. В България мафията има държава.“ Казва се, че почти по всички показатели България е най- корумпираната държава сред 27-те членки на Европейския съюз и се отбелязва, че ЕС взема тежки предупредителни мерки срещу страната.

    В статията се казва, че европейското членство на България е постигнало твърде малко спрямо укротяването на криминалните групировки у нас. Напротив, обогатило е, което поставя под въпрос ефективността на европейските институции спрямо подобни на България “ крехки“ нови членове, изплъзнали се от руското влияние.

    САЩ помогнаха на България да влезе в НАТО, пратиха войски за учения от 2004-та и опитват да подпомагат търговията, образованието и демокрацията, се казва още в текста. Скоро бе обявено, че за изграждане на сгради и екипировка за военните учения в страната са инвестирани повече от 90 млн долара. За да подобри живота на 7.5 млн българи пък, ЕС обеща 11 млрд евро, допълват авторите. Вместо да прекратят престъпността и насилието, парите наляха живот в корупцията. Веднага, след като българските сенчести бизнесмени осъзнаха колко пари ще дойдат от Европейския съюз, те се преориентираха и от купуването на политици, смениха тактиката – те самите пожелаха директно да влязат в политиката. Европейските институции замразиха почти 670 млн долара това лято и може да прекратят притока на милиардите, причината- свободно навлизане на престъпници с „бели якички“ в най- високите етажи на властта.

    Мутрите, се казва още в статията, контролират строителните проекти в общините. Спорните бизнесгрупировки смениха черния пазар на цигари и алкохол без бандерол със законно инвестиране в строителния бум. Белязаха столичната атмосфера: “ дебели вратове“, придружени от мускулеста охрана, се появяват в нощни клубове като Син Сити и Червило, навън са джиповете Мерцедес и Ауди. Пътеводител на София предупреждава западните гости: Избягвайте ресторанти, в които ходят бизнесмени с охрана от по четири и повече телохранители… Мутрите вече са в лъскави публични офиси, пише още в текста.

    Следователи от антикорупционните институции на Европейския съюз посочиха групата на Николов- Стойков, разраснал се конгломерат от дузини фирми с интерес в месопреработката и съхранението на скрап, както и курорти на Черно море. Водещите партньори на групировката, и двамата заподозрени миналата година в измама, се хвалят с връзки с високите етажи на властта. Людмил Стойков е финансирал кампанията на президента Георги Първанов, организирал е подкрепата му и поддържа контакти с бившия заместник министър на външните работи. Стойков, който така и не е обвинен в нищо след ареста си миналата година, отрича да е замесен в криминални действия спрямо европейските фондове. “ Категорично отхвърлям опитите да бъде опетнено моето име и да бъда третиран като престъпник“, отговаря той на въпроси.

    Той признава, че е дарил 25 000 лв, около 17 000 долара на кампанията на българския президент. Цитира се неговото обяснение: “ Участвах с дарение според изискванията на закона. И никой не твърди обратното.“

    Неговият партньор, Марио Николов, който трябва да застане пред съда идната седмица за измами, изпратен там заради съмнителни договори от най- яростния противник на премиера Сергей Станишев- Бойко Борисов, е насочил повече от 137 000 долара като дарение на социалистическата партия.

    В статията се посочва, че премиерът не е отговорил на 10 опита от страна на авторите да получат от него коментар в продължение на 6 дни. Припомня се, че президентът Буш нарече Станишев “ Мистър Клийн“ заради опитите му да пребори организираната престъпност. След като и други европейски страни започнаха да се оплакват от корупцията в страната, Станишев публично заяви, че в страната няма “ чадър“ над богатите бизнесмени или фигурите от организираната престъпност. Но когато той направи този коментар, припомнят авторите, вече беше известно, че през 2005-та се е срещал с Николов. Пет минутно видео, получено от кмета на София показва г-н Станишев да поздравява г-н Николов в неговата месопреработвателна фабрика, да оглежда машините и продукцията, преди да седне да обядва с него на бяло вино.

    Няколко седмици по- късно, се казва в статията, според документацията, предоставена на прокуратурата от Бойко Борисов, започват да текат даренията за г-н Станишев. Един западноевропейски дипломат, който пожела да остане анонимен, защото участва в деликатни преговори в България, твърди пред авторите, че копията от договорите за дарения са автентични: „Това означава, че те не са се бояли от съдебно преследване, защо тогава да нямат и тайни договори…“

    Общият договор е адресиран до Румен Петков, който ръководи социалистическата кампания в това време и подаде оставка като вътрешен министър преди няколко месеца, след като станаха известни негови срещи с фигури от организираната престъпност.

    Българската сива икономика гравитира около политически свързани компании, според Центъра за изследване на демокрацията, се казва в статията. Авторите описват изводите на изследователите, според които босовете обикновено вербуват свои служители да регистрират фирми на техни имена. ако имат проблеми със закона, фирмите прекратяват дейността, без някой да ги свързва с истинските им собственици. Междувременно печалбата от източници като цигари и алкохол без бандероли, например, отива в легални компании като футболни клубове, където парите се изпират чрез огромни трансферни суми за играчите.

    Конкуренцията е брутална, и тримата президента в миналото на футболния клуб „Локомотив -Пловдив“ бяха убити, единият от тях- от снайперист на Черно море. 75% от българския бизнес има охрана, което е много по- голям процент, сравнен с други страни в Източна Европа според анализи на Уърлд банк.

    Както в Русия и някои други балкански страни, корупцията се е просмукала в живота навсякъде, пишат авторите. Те посочват черния пазар за кръв около болници в София, където близки на пациентите се пазарят с дилъри за скъпоценната течност.

    Корените на тази организирана престъпност са в колапса на комунизма в началото на 90-те, пише още в статията. Хиляди тайни агенти и спортисти, включително борци, някога издържани и подпомагани от държавата, бяха изхвърлени на улицата. По време на ембаргото на ООН над Сърбия през 1990-та, те се възползваха и построиха мрежите си. Борците, особено, развиха частни охранителни сили и застрахователни компании, които бяха единствено параван за рекет. Други станаха сенчести бизнесмени с близки връзки до правителството.

    Авторите на статията припомнят, че от 1993 година в страната са извършени повече от 125 поръчкови убийства- списъкът е в посолството на САЩ в София. В този списък не са включени последните четирима, убити тази година, сред тях шеф на енергийна компания. Повечето от убийствата са неразкрити.

    Приемането на България в Европейския съюз не спря клането, пише в статията, вместо това насърчи борбата за власт. Според наблюдатели на избори и борци против корупция, изборите могат да бъдат търгувани, в зависимост от града, за цигари с марихуана или продадени за сума до 100 лева или 69 долара. Хората документират вота си чрез снимки с джиесем, твърди Ива Пушкарова, изпълнителен директор на Българската съдебна асоциация. В статията се цитира и нейно изказване:“ Изборите се търгуват спокойно на улицата, хора се убиват или заплашват съвсем безсрамно“.

    Докато корупцията разяжда много сфери от обществото, влиянието и е особено силно в правовата система, където някои хора без политически връзки компенсират с наемане на корумпирани магистрати, се казва още в статията.

    Кремиковци, фалирал комбинат от комунистическата ера и една от най- големите компании в България, се превърна в пробен тест. Чужди кредитори – много от тях американски хедж фондове- предявяват искове от 474 млн долара срещу Кремиковци, чийто бивш шеф се разследва от българските власти за измама и незаконно присвояване. Статията цитира Джъстин Холанд, съветник на комитета на инвеститорите в Кремиковци, който казва: “ Ако вашата правосъдна система не изчисти корупцията в законната сфера, кой тогава да я направи? “ После той обобщава :“ Ние буквално не можем да идем при никого в България“.

    Нетърпението сред западните нации расте, особено заради липсата на процеси срещу лица от високите етажи на властта, обвинени в корупция. Холандският министър по евроинтеграция Франс Тимерманс казва, цитиран в статията: “ Това, което искаме да видим, са реални хора пред реални съдии, осъдени и пратени в затвора.“

    Авторите цитират и Меглена Плугчиева, вицепремиер, която твърди, че ситуацията у нас в момента напомня случващото се в държавите, които влязоха в Европейския съюз през 2004-та. Разликата обаче е там, че тогава имаше ентусиазъм относно европейското разширяване, но днес ситуацията е “ коренно различна“. Тя обвинява също така богатите страни в двойни стандарти, като има предвид скандала с гнилото месо в Германия миналата година.

    Някои европейски страни просто се отказват от българското правосъдие, се казва в статията. Германия се оплаква от липса на съдействие при опитите да бъде изправен пред съда Константин Хаджииванов, богат бизнесмен и член на общинския съвет на Петрич, известен като Коце Маца. Затова германците са чакали той да отиде в Гърция, за да му предяват призовка. Сега той е в затвора заради нелегална търговия със цигари, очаквайки ново разследване за измама. Но е само въпрос на време той да се върне у дома и да се заеме отново с политическата си кариера, твърдят неговите поддръжници и съпругата му, бивша Мисис България. Статията допълва, че докато Хаджииванов стои в гръцката килия, хората гласуват за него на изборите в Петрич миналата неделя. Само че избирателите си отмъстиха, пишат авторите, Коце Маца спечели по- малко от 1 процент.

    Дорийн Карваял, Стивън Касъл New York Times

    Коментар от insomnia1304 | юли 15, 2009 | Отговор

  19. Стратфор: България още е на страната на Русия

    Стратфор

    Решението на бъдещия премиер Бойко Борисов за временно замразяване на проектите за АЕЦ „Белене“ и „Южен поток“, които се разработват съвместно с „Газпром“, не бива да се разглежда като сигнал за влошаване на отношенията между България и Русия, посочва с свой анализ от 14 юли американката анализаторска агенция „Стратфор“.

    Новоизбраният български премиер Бойко Борисов с писмо до министъра на икономиката Петър Димитров от 13 юли поиска да се спре работата по изграждането на атомната централа в Белене и подготовката за строителството на „Южен поток“. Борисов твърди в писмото, че българската държавна компания, ангажирана с проектите (Български енергиен холдинг), не отчита икономическата криза при операциите си и намеква за финансови злоупотреби. Проектите се разработват съвместно с руските държавни „Атомекспортстрой“ и „Газпром“.

    Влиянието на Русия в България винаги се е смятало за изключително силно и отиващият си премиер Сергей Станишев не направи нищо, за да разсее това мнение, въпреки че страната стана част от ЕС през 2007 г. по време на неговото управление и че тя е член на НАТО от 2004 г. Западът виждаше България като ключов член на двете структури, който ще му помогне да блокира руското влияние на Балканите. За София пък, чийто връзки с Русия отслабнаха през 1990-2000 г., западните съюзи изглеждаха като единствена алтернатива, за да си гарантира чужди инвестиции и икономически ръст, се казва в анализа.

    И все пак „нетърпеливото“ участие на България в „Южен поток“, който е алтернативен на европейският газопровод „Набуко“, се сочи за пример за все още близкото сътрудничество на страната с Русия. Това е и доказателството, че България е „троянският кон“ в западните съюзи – предаността й към Русия е историческа, а Западът избърза да я привлече към себе си, пише Стратфор.

    Действията на Борисов по замразяване на двата големи българо-руски проекта – едно от първите му решения като бъдещ премиер – предполагат, че той ще удържи предизборните си обещания, че по отношение на енергийната политика ще играе по „правилата на ЕС“, обратно на политиката на опонентите си на почти интимни връзки с Русия. Той също така обещаваше да не е заложник на Москва и че ще третира Русия справедливо, като всяка друга голяма сила, с което да се прекрати практиката на „специални отношения“ между Русия и България, поддържана от правителството на Станишев.

    Топлите отношения между България и Русия обаче не са от днес, нито зависят от някакви специални правителствени политики или от персоналните възгледи на някой политик към Москва, отбелязва Стратфор. Корените на тези отношения са геополитически и са устояли проверката на времето от 19 век насам.

    Припомня се, че България дължи на Русия освобождението си от Отоманската империя, както и намеренията след Руско-турската война за създаване на „Велика България“, която граничи с Черно и Адриатическо море. Руският план за разширена България, която да достави на Русия приятелски пристанища по Средиземно море, търпи поражение, когато Западните сили рязко намаляват българската територия по време на Берлинския конгрес през 1878 г.

    Силните връзки между двете страни продължават и през 20 век. Периодът на комунизма, за който българите не си спомнят с радост, обаче не предизвиква такива първосигнални анти-руски реакции, както останалите страни от Централна и Източна Европа. България бе лоялен член на Съветския блок и в страната не е имало бунтове срещу хегемонията на Москва.

    В анализа се посочва още културната и религиозна близост между двете страни, които подпомагат двустранните отношения. Интересите на България са предопределени от геополитически обстоятелства. Заобиколена от общности, които исторически са били по-силни и в определени периоди са проявявали открита агресия към нея – Турция (по рано Отоманската империя) на юг, Румъния от север и Югославия (Сърбия) от запад, България често е разчитала на Русия като свой защитник и водеща сила в региона.

    Ето защо първоначалните действия на Борисов срещу руските проекти в България не бива да бъдат разглеждани като сигнал за фундаментален обрат на отношението на страната към Русия. Правителството на Борисов може да смекчи някои от най-ярките знаци на тези силни отношения и да възстанови ангажимента на София към западните съюзници.

    Решението на Борисов да замрази сделките и преговорите по „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“ обаче най-вероятно целят да отнемат контрола на предходното правителство върху тези проекти, а не толкова да вкарат България в конфронтация с историческия й съюзник Русия, заключава Стратфор.

    От: http://mediapool.bg/

    Коментар от insomnia1304 | юли 16, 2009 | Отговор

  20. Пазарът на имоти: Митове, които трябва да бъдат оспорени

    Започва се отново. Изглежда много купувачи на имоти не са променили отношението към пазара дори и при значителните понижения, които цените на жилищата отбелязаха в последно време.

    На един от най-големите пазари в Европа, какъвто е Великобритания например, те се понижиха с 20% от върха си, като различни експерти прогнозират, че те може да спаднат с още от 25 до 55% от сегашните си нива, пише коментаторът от в. Таймс Дейвид Бъдуърт.

    Той цитира следния диалог, който чул наскоро в ресторант между двама клиенти:

    – Акциите ми се движат повече от разочароващо.
    – Моите също. Мисля да ги продам и да инвестирам в имоти.
    – Добра идея. Имотите ще се движат по-добре от акциите през следващите пет години, не мислиш ли?
    – Абсолютно.

    Инвестициите в имоти винаги са привличали хората, които търсят начини да увеличат стойността на капитала си. Авторът обаче посочва пет мита за имотите, които, по негово мнение, трябва да бъдат оспорени:

    1. Имотите ще носят по-висока доходност от акциите през следващите пет години

    Защо сте толкова сигурни? Дори след спадовете в цените, отчетени досега, много данни сочат, че на редица пазари може да се очакват още понижения през следващите години.

    Някои коментатори са също толкова песимистични и относно акциите. Въпреки това когато икономиката започне да се възстановява, акциите е вероятно да се възстановят по-бързо просто защото те са много по-лесни за купуване и продаване.

    По време на последния спад на цените във Великобритания през 1989 г. те са се понижавали и не са възвърнали възходящия си тренд до 1994 г. Няма причина да смятаме, че условията ще бъдат различни този път, пише Бъдуърт.
    http://www.budilnik.com/index.php?act=showsection&sectionid=59

    Коментар от insomnia1304 | юли 19, 2009 | Отговор

  21. Искате ли да знаете как е обрана банката в Европейския Парламент?
    http://yurukov.net/blog/2009/02/13/eto-kak-se-obira-banka-e-evropeiskiq-parlament/

    Коментар от insomnia1304 | юли 19, 2009 | Отговор

  22. тракийската атлантида

    КОИ СМЕ НИЕ? Живеем в страната с най-древната култура в Европа, уви, още несистематизирана и неразтълкувана. Наследници сме на уникална, на най-старата цивилизация, но нямаме отговор, защо е изчезнала по мистичен начин преди около 5000 години пр. Хр. Заради последвалото я пропадане, достигнало почти до вторично подивяване забравихме, че митичния Стар свят изграден тук и съществувал подобно райска градина, изпреварвал останалите култури с повече от 1000 години. Неговите праисторически епохи отбелязали самотен връх през неолита и фантастичния енеолит. Той донесъл златната ера в живота на човечеството и първата, основополагащата цивилизация. Защо сме били първите европейци? Какво се е случило внезапно после?…… Но кои сме ние всъщност? Задаваме тези въпроси днес, защото сме по-близо отвсякога до отговорите. По последни научни данни, преди около 150, 000 години (според някои източници едва преди 75, 000), седем породисти африканки дали началото на човешкия род. Това е днешното свръхново доказателство за произхода на човешкия род не от една (библейска Ева), а от седем „митохондрийни Еви”, според изследванията за човешкия геном на генографичния проект (стартира 2004 г) на IBM, National Geographic и фондация (вижте в Гугъл). И изведнъж затихналите спорове за произхода на човека избухват с нова сила. Търси се… бащата (библиейския Адам), може би бащите ни или по научному казано, кой е добавил мъжката Y хромозома в тези прекрасни наши пра-майки. Може да е Природата, може да е генна операция на инопланетяни, а може да е… –––––––––––––––––––––– ОТКЪДЕ ИДВАМЕ? Случило се е в Централна Африка, на границата с Намибия. После човешкия род хукнал да се разселва. Учените изследват пътищата, по които е направил това и анализират причините да се появи тук или там. Но кой е първият европеец? Доскоро научният свят приемаше, че той е стъпил на континента, прекосявайки Гибралтарския проток, един воден канал, който винаги е делял двата континента. Праисторическите палеолитни рисунки от Ласко и Алтамира изглеждаха достатъчни да бъде обявено началото на европейската култура. Но уви, вече е ясно че не се е случило така. Гибралтар е бил непреодолимо водно препятствие за пътешествуващите африканци. Единственият път от там към Европа минава през Дарданелите и Босфора, тогава доказано сухоземни. И изведнъж Мала Азия и стара Тракия се оказаха особено важни за европейската култура. Защото за да стъпи на европейския континент първият човек е трябвало да мине от тук. А това означава само едно, че Първия европеец е бил жител на… Долината на Марица! Откритието се доказва от продължаващите изследвания на човешкия геном (ДНК анализи на Y хромозомата), които потвърждават, че българите са най-старата нация в Европа, при това формирала се тук. Другото важно свидетелство иде от археологическите артефакти, които отдавна очертаха точно тази пътека на най-старата човешка култура. Потвържденията продължават и в античния свят. Неслучайно Александър Македонски завладява и основава първата световна империя. Покорявайки народите и земите на изток, а не на запа, където по онова време е нямало нищо. ============================= КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С МИТИЧНИЯ СТАР СВЯТ? Всички открития свързани с тези първи европейци, строителите на вълшебния Стар свят говорят, че това са били разумни същества, с много фантазия и интелект. Още от Африка те се разселвали избирателно, а не стихийно, търсейки нещо по пътя си, а не са отсядали случайно, като уморени пътници в полето. Но какво са търсели? Прехрана, защитени територии или още нещо? Щеше да е много просто, ако разселването бе механично, спъвано само от природните препятствия и стихиите. Но не е било така. В един момент при откриването на подходящи условия, наглед неспирното придвижване се е обърнало в културно поведение. И това е станало не по-близо или по-далеч от Африка, а там където били достигнати първите основни предпоставки за поява на човешката култура. Кои са те? Уседнал живот, земеделие, пастирство? Не, далеч не само това! Първите хора са търсели още среща със своите космически братя и сестри, както и подходяща среда за извличане и преработка на нови материални активи скрити в местната природа? Само тук, в полите на Родопите и Странджа Сакар те сполучили и в двете. Не къде да е, а в подножието на уникалната планина било положено това Велико начало. То я превърнало в единствената планина в света, замесила в пазвите си най-доброто от трите природотворящи космически енергии, допълнени от четвъртата, творческата енергия на човешкия дух. Така се родили първите свещенодействия, мистериите, първата наука – археоастрономията, появил се ритуалния хляб, чудното вино и живата вода. Всичко това е Родопа планина. Докато тя не открила пред тези упорити и изобретателни люде, нашите предци, Златната цивилизация, първата цивилизация във всемира. Да, именно тук и именно в Източните Родопи и Странджа-Сакар се е родила металургията, отворила вратите пред най-древната култура към цивилизацията на Стария свят. Не е поезия или романтична догадка, а факти и доказателства, подкрепени от изследванията на артефактите. Цивилизацията на Стария свят лежи под краката ни. ============================= ТАЙНИТЕ НА СТАРИЯ СВЯТ Трите скрижала на които са записани тайните на удивителния Стар свят, наричан още Атлантида, са скрити в могилната култура в Тракия, светилищата в Родопите и удивителния цар оцелял преди катастрофата в Черноморския басейн. Те са от най-старите пластове, в които е отложена културна човешка дейност. Те ще ни разкажат какво лежи на дъното на днешното Черно море. Какво е написано на тях? ============================= ХРОНОЛОГИЯ НА ОТКРИТИЯТА Могилната култура в Тракия За селищните могили в Тракия публикувах обобщаващия труд на ст.н.с. П. Детев – Прародината на Траките. Това бе първата книга от поредицата. Констатациите: Селищата възникнали в края на палеолита и началото на неолита в Тракия, отбелязвайки по този начин рязка промяна в качеството на живот. Появила се първата човешка култура на земята. Независимо, че нейните огнища са пръснати из Мала Азия и целия Балкански полуостров, безспорен факт е, че най-старите са се появили именно в Тракия (има разлика между Стара Тракия и сегашния географски район, поделен между няколко модерни държави). Как и защо тази могилна култура е важен свидетел за възникването на Стария свят? От прастари, незапомнени времена представителите на човешкия род стъпили в обширната и плодородна стара Тракия. В края на палеолита вече демонстрирали удивителни познания и наложили първия стандарт в живота на човечеството. Да изберат подходяща местност, разполагаща с всичко необходимо за дълговечно съществуване – сигурен и обилен водоизточник, планината зад гърба им с нейните богатства и плодородно поле за току-що установената земеделска работа. На мястото очертавали и ограждали кръг. В средата палели огромен огън. Пламтящите въглени разстилали върху кръга. В него жреци-огнеходци изпълнявали свой ритмичен ритуал. И основите на бъдещото селище били освещавани и… дезинфекцирани. Напомня ли ви нещо? Да, това са корените, дълбоките корени и смисъл на нестинарството – основаване на селище от автохтонни жители. Далеч по-късно новодошлите елини нарекли очертаването теменос (свещен кръг). Доказателствата: Всички могили са кръгли, а при цялостно разкопаните откриваме, че първичния пласт е бил обгорен! Даже не е нужно въображение, за да си представим как и защо се е случило това. След свещения ритуал пристъпвали към съграждане на първите къщи в кръга. Естественият прираст след време разширявал селищния кръг с нови постройки. Децата строели в близост до родителите си, затова младшите къщи изграждало нов, външен пръстен около стария основен кръг. Неговите първи постройки след време обновявали по най-простия и естествен начин. При срутването заравнявали останките, подравнявали терена, който се издигал с височина около 20-30 см. над естествения ландшафт. Върху него построявали нови (практически обновявали старите) къщи. Този маниер на застрояване и провеждане на уседнал живот позволил на праисторика Петър Детев да стигне до прозрението, че в основата на всяка от селищните могили и до днес се въргалят отломки от всички епохи, през които е съществувала. Прозрението му е удивително ефективно и икономично. В рамките на един научен живот той успя да обходи и датира всички селищни могили в Тракия. Публикувах неговите открития в книга първа от поредицата – Прародината на Траките, през 2002 г. –––––––––––––––––––––– За какво разказват артефактите? Многобройните находки от тази най-дълбока древност удивляват. Те свидетелстват за направените ред важни технологични открития, за тяхната бляскава функционалност и изобретателност, съградили висока материална и естетическа култура. Появили се безброй пластики на хора, животни, птици, наченала първата писменост в света. Първата неолитна кухня била пищна и богата – открили живата вода, вълшебното вино, изначалния хляб, етеричните масла, благовонията. Не закъснели и ритуалите, зараждат се култовете към Бога-Слънце и земната Богиня-майка. Родил се и култа към домашното огнище,. И всичко това в началото на неолита. Колчем се е стигало до прецизно датиране на артефактите се появява заключението, че най-близките им аналози отстоят поне с 1200 години по-късно! ============================= Светилищата в Родопите Ст.н.с. д-р Ана Радунчева обследва Родопската древност и светилищата повече от 30 години. Тя първа се възползва от прозрението на Детев да датира паметниците, според керамичните отломки и стигна до удивителни резултати – всички следи от многообразната човешка дейност в Родорите през древността са праисторически т.е. възникването и развитието им е започнало в ранния енеолит или дори през неолита. Това твърдение е важно. Към него се присъедини и специалиста по най-ранна праистория Стефанка Иванова. Ако те съумеят да докажат хипотезата си, то ще приветстваме факта, че тук за пръв път в историята на човечеството е било направено фундаментално откритие, позволило на човечеството да премине в цяла нова епоха, камено-медната. Впрочем изпреварващите с хилядолетия останалия свят артефакти продължават и в тази нова епоха. Излиза, че тези първи огнеходци са вкарали човечеството в първия му Златен век, открили са начини и технология за добиване и обработка на метали, осъзнали себе си във Времето и Вселената, усетили са Сътворението като прераждане и безсмъртие! Изреждането може да продължи дълго… до некролога от варненските халколитни погребения. С две думи, създали са удивителния Стар свят, слуховете за който впечатлили толкова много живелия хилядолетия по-късно Платон. ============================= Не, не бе никак лесно да се прозре как са достигали до първите понятия – философски, астрономически, феноменологии. Тази първа култура няма дори прости аналози с останалия свят. Осъзнаването на Времето, на Универса, усвояването на най-важната наука – геомантиката (науката за земния дух), изявите на първите духовни водачи и зараждането на учението на Мистите, описани в трилъра, бе плод на дългогодишни наблюдения и съпоставяния. Но те дадоха богати плодове – вече знаем какво са дали Родопите на света – Вяра, Металургия, Наука. Открили и материализирали първите доказателства за непрекъсваемата верига на Наследството, за безсмъртието и прераждането. С тях е омесена изначалната цивилизация на човешкия род, златната цивилизация на Атлантида или по библейски, Стария свят. Беланташ със сигурност е създаван в праисторически времена като Център на Тракийския свят. ============================= Раян и Питман за катаклизмите в Черно море Това е най-популярната днес хипотеза за Потопа. Доказан при това. Всички са чували за нея. Объркването около нейното основание и интерпериране идва от глупавото държане на някои наши псевдоучени, които верни на Статуквото побързаха да оплюят Боби Балард и останалите. Но факта остана – сладководното езеро с относително скромни размери се е превърнало някога в бурно Черно море, потапяйки огромни площи от сушата. Очевидно под водата се е оказала и голяма част от стара Тракия, май най-плодородната част от долината на Марица. –––––––––––––––––––––– Голямата слабост на тези външни изследвания, както впрочем и на редица други бе непознаването на археологическата база и от там колебливото им датиране. Това ги правеше ненаучни и безполезни спрямо хронологията на човешките дейности и култури. ============================= Некрологът от Варна Варненските енеолитни погребения остават неразчетени в контекста на своя разказ за митичната столица на Атлантида. Досегашното им експониране не прибави нито дума за местонахождението й, нивото на познания на първата златна цивилизация в света и инженерните й съоръжения. 40 години отлагане на величието стигат. И до ден-днешен експонираме в симпатичен, но безумен безпорядък златните архео-символи на тази първа световна цивилизация. На едно място там са украшенията, инсигниите на властта, на земното богатство, на духовността, ведно с първите уреди за навигация, изчисления на повърхности и най-древната геометрия. (Вижте Списание 8 бр. 5/май 2009 г). Смесването на различните типове находки, ако и да е било възможно, може би дори естествено в онези времена, когато на посветените били известни предназначенията им, днес действа объркващо. В погребалните дарове е скрита голямата енеолитна наука, изградила първата (златна) цивилизация в историята на човечеството. Избирателно погледнато архео-символиката (?!) на една златна огърлица и „украшенията” по разгадани като бици, крави, роги изображения, се смесват с предмети, които и до днес стоят неопределяеми, с неизвестна научна или естетическа стойност. По неподражаем за тогавашната история начин, те като че свидетелстват за неизвестна нам, първа измервателна система. Какво сочи тя, какво е измервала, къде се е прилагала остават въпроси на бъдещето. Днес имаме по-висока увереност в разгадаването на тези послания благодарение на трима автори, водени от Христо Смоленов и тяхната архео-логика. 40 години златните варненски артефакти красят витрините на музеите, но никой не прозря, че в тези погребални дарове е разказана истината за Атлантида. –––––––––––––––––––––-Нека не забравяме, че по подобен начин доста от считаните за орнаментация знаци по глинените пластики разказват за анатомичните познания и лечителски практики на тези създатели на Първия културен пласт в човешката история. Този геометричен уред би показал силата си, колчем бъде приложен към звездна карта или карта на повърхнина. Оставам с надежди, че след като е открит уреда, ще бъдат открити и неговите възможни употреби. ============================= Кое датира находките? Тектоничните процеси отразяващи се на геоморфологията крият в себе си и останките от човешка дейност във времето, когато са се отложили. Те взаимно се допълват и уясняват. И когато е затруднена хронологията и датировката в един от аспектите, тогава другият може да помогне. Какво сочат хронологичните сведения? Че в началото на бронзовата епоха настъпва културен срив и дори в могилите, които се оказват незасегнати и колебливо продължават материалното си съществуване, настава вторично подивяване. Нашите учени предпазливо лансират идеята за „връщане към номадския начин на живот”?! Но са смехотворни в опитите си да посочат причината за това. Подкокоросвани от вън, те са готови да приемат… чуждо нашествие?! Никой до днес не изследва други причини за подобно подивяване. ============================= Любителските сведения Брадата публична тайна е, че иманярите и захранваните от тях частни колекции дълго и методично обедняват официалната ни археологическа база, от която зависят заключенията на учените. В тази си роля те вършат нечия небългарска работа. И така ни лишават от нужните научни доводи и анализи, които да ни доближат до истината. Невъзможно е да чакаме повече, защото ситуацията няма да се промени. Затова се опитах да включа тези находки и сведения в търсенето на истината за трагедията разиграла се край бреговете на днешното Черно море. Наскоро в Пловдив се появи поредната частна колекция, създадена сякаш да обобщава и допълва достиженията на златната енеолитна епоха. Пак там, наблизо, в полите на Централните Родопи се бе сгушил и Храма на златото, разкопан преди 17 години, но невидян. Така е, нашата история все чака открития, които де факто вече е направила. Несънуваният другаде Стар свят е толкова оригинален, че често археолозите са безпомощни. След години упорит труд, ето че Родопите не са вече толкова енигматични – удивителните скални изваяния се оказаха не само светилища. Най-сетне започна истинската им класификация – скалните феномени се подредиха в: археоастрономия – наблюдателници, обсерватории, планетариуми; в металургия – мини, съоръжения за добив на злато, опознавателни знаци; в места за изучаване на природата и контактни зони – удивителната природа и родопски климат и до днес има какво да кажат на света, а Вярата ги е превърнала в гигантски олтар към Бога-Слънце. Праистория от дъното на Черно море Липсата на държавна политика за доказване на тази умопомрачителна хипотеза ме задържа и в лоното на любителските сведения. И не съжалявам, защото те ме снабдиха също с многобройни праисторически артефакти от… дъното на Черно море. Това откритие е важно, защото доказва за сетен път верността си – къде другаде, ако не по дъното на морето, виновно за потапянето на Атлантида, ще са нейните останки? За ориентир и маяк в търсенията ми безспорно служеше чудесния некролог, който волно или неволно, тази златна цивилизация бе оставила край днешните брегове на Черно море. Там погребалните дарове щедро ни разказаха и за местонахождението на Тракийската Атлантида, и за нейното обществено устройство и управление. ============================= Духовната култура Уникалният местен неолитен стандарт включвал и ритуали на зараждащата се духовност. След дълго ембаргово поведение към артефактите доказващи това, днес можем да кажем, че няма праисторически селища, да не кажем домове без ритуален кът, включващ мистична сцена от архаичен минитеатър, съставен от култови фигури, съдчета и предмети. Уви, ние сме едва в началото на тези изследвания, дълго време опорочавани от самите археолози с безумното им желание да съставят каталози с намерените чинии, чаши, паници и т.н. Пратени на различни страници в книгите им и още по-лошо, в различни витрини, дори в различни експозиционни зали, те никога не биха ни върнали дори една елементарна трапеза, да не говорим за каквито и да са ритуални свещенодействия. Досега успяхме да възстановим ритуала от с. Мулдава, параферналията от Пловдив и чудесната сцена от с. Точиларе, разказваща как се е зародил мита за Орфей, синът на Слънцето, слязал „по лунната пътека” в долната земя, за да си търси жена. Тези сцени са представени в романа. Последната от тях е уникална и с това, че е била съпроводена от плочка с протописменост, явно разказваща за пластично изваяния мит. Но действителната изначална духовна култура на Атлантида Тракийска открихме другаде – в мистичните Родопи и Странджа-Сакар. Тя е там, за да прокламира пред цял свят, че където е духовността, там се случват чудеса! Уви внезапното й изчезване в Родопите е още едно косвено доказателство, че жреческата каста е преустановила ненадейно дейността си по същото време, когато във вътрешността на стара Тракия настава наглед с нищо непредизвикано вторично подивяване. ============================= Образите в историческия трилър „Краят на Тракийската Атлантида“. Човечеството решава да изпрати в Космоса посланието „Глобално наследство”, което да разказва историята на земята и цивилизацията на хората. ЮНЕСКО инициира проект, който да представи наследството на нашата планета. Уточнени са комисиите и екипи, които ще им помагат в изследванията. Експертът по кодиране на информация Нина ди Блас ще създаде езика, на който ще бъде записано посланието, а самия Бил Гейтс ще изпълни програмното осигуряване. Търсенията на екипът на Джордо Малески го отвеждат в България, където се губят следите на първото злато и първите мистерии. Тук с помощта на българина Ор и неговата дружина прави главозамайващи открития. Намират повече, отколкото са очаквали. Откриват Прародината на виното, благовонията, златото, писмеността, европейската култура и … потъналата Атлантида. Тук са скрити материалните доказателства за безсмъртието и прераждането, които изглеждат погълнати от потопа. Ще успеят ли Ор, Малески и Нина да се доберат до истината за Началото?! Оцелява само Джордо, който на световния конгрес за проекта „Глобалното наследство” прави потресаващи разкрития. Но способно ли е човечеството, за пръв път от появата си на Земята, да разкаже своята истинска история без помощта на оръжията и насилието? ============================= Идеите, свещеният език и писмеността Романът възпроизвежда в съвременни условия мита за Орфей, опитал да върне чудната каста на архаичните родопски жреци, на онези прокълнати звездобройци, прокудени от тук „виновници” за Потопа. Тяхното отсъствие довело до прочутото вторично подивяване на тези земи, след потъването на Тракийската Атлантида. Образите на Ор и Нина са преки наследници на мита за Орфей и Евридика. Македонецът Джордо Малески носи в себе си пък черти на Александър Велики, същия който с копие и мече пръснал европейската култура върху целия тогавашен свят. Местните мъдреци са онези безименни анонимни герои, последни отломки на величавото изначално минало. Те са тук, за да отбележат края на онази идеална държава и златен век описан от Платон като Атлантида, същата с която се саморазправя Библията, анатамосвайки Стария свят. Доказването на главното – че потъналата в Черно море Атлантида е част от Стара Тракия, доведе до важни открития в сферата на свещения първоезик, езикът на Сътворението и първите опити той да бъде записан. С това книгата за началото на Наследството на човешкия род получи своята окончателна стойност. Вместо заключение Но защо Атлантида да е потънала тук, в Черно море. Какво е Атлантида? Изключая Платон, тя е много по-позната като „Стария свят”, загинал от Божия гняв. Значи исторически имаме две диаметрално противоположни свидетелства за света преди Потопа. Ясно е за кой свят говорим, след като свидетелствата идват от античността. Едното я величае, другото не крие удоволствието си, че хората ѝ били жестоко наказани,… ликвидирани. Даже заплашва с нейното повторение, ако не забравят старите си вярвания. Подозират Платон, че я измислил, за да ни завещае идеалните си представи за съвършеното човешко общество и държавно устройство. Но какво точно е измислил, след като е повече от ясно, че Стария свят е съществувал. Ами Библията? Нима там не прозира неистовата жажда да бъде погребано завинаги езичеството? –––––––––––––––––––––– И двете описания не са строго исторически. Те само разсейват археолозите, за да забравят какво точно търсят. Екзотичен остров, рай доставен даром от дивата природа? Райската градина на нашето богоугодно въображение? Чудната, уредена страна, с хармонично общество и идеални закони? Тя е само първата човешка цивилизация, съградена от човешката духовна енергия и уникалните първи умения прилагани към сътворящите природата енергии! Тя е блестящия ум и талант на първите поколения на човешкия род! Ако това сме търсили, не се съмнявайте повече, открили сме Атлантида в Тракия. Защото тук са нейните оцелели артефакти. Останалите са на дъното на Черно море! ============================= Благодарности Благодаря на българските археолози за упорития труд по събирането на тези блестящи доказателства. Дълги години вашите усилия бяха разпилявани във фалшиви посоки. Днес и сега – нека работим в тази концепция, а аз ви обещавам още много нови, фантастични резултати и открития. На нашата Тракийска Атлантида! ============================= За автора и неговия проект Проектът „Тракийската Атлантида” се включи в един процес, продължаващ повече от 2500 години, от „заявката” на Платон за изчезването на Атлантида. Досега с поведението си, човечеството проявяваше твърде малко склонност да се раздели с легендата си и да я върне в реалността, пред очите на всички. А това може да стане само с откриване и изследване на АРХЕОЛОГИЧЕСКАТА БАЗА. Подобно на това, което се опитахме да представим тук и сега. То разглежда могилната култура в стара Тракия, Родопските мистерии и причерноморските златни артефакти като „три скрижала”, оцелялата от Потопа част от Атлантида. Тя може лесно да бъде изследвана и е изследвана. Само че доказателствата за изпреварването с над хиляда години на човечеството, които се трупат от откриваните артефакти, важни за духа и технологията остава разпокъсана и недокрай разчетена. Ето, могилите се оказаха чуден ПЪРВИ КУЛТУРЕН ПЛАСТ в историята на човечеството, най-старата култура, в която кротко битува и първото злато, и първите ритуали, и първото вино, жива вода, изначален хляб, както и първата кола в историята на човечеството. Те ни дадоха и „четката, и боята”, отбелязали началото на историята на изкуството с удивителните пластични решения смесили богове и хора, животни и птици с многобройните „оброчни плочки” надраскани с първата система за писане. През изминалите години системно махахме тези „екстри” от могилите и се занимавахме предимно с артефактите на „материалната култура”, Чудно ли е, че от това пострада собствената ни представа за могилната култура на първите хора? Подобно безпрецедентно слабоумие ни преследваше и в Родопите. Там всичко за нас се оказа „светилища”: изваяните скали и камъни – природни феномени; съоръжения, мини и знаци свързани с рудите – „къщички за душите на умрели вождове”, наблюдателници, планетариуми, архео-обсерватории – светилища; древните календари и лаборатории на Времето – погребални съоръжения. Как ще ни липсват Жреците, когато такъв персонаж не е въвеждан никога нито в научен, нито в теософски аспект? Откъде ще дойде „сакралната фигура на Ковача-Демиург”, след като тук, по тези земи златото е растяло по дърветата и само капвало в невярващите ръце на тукашни, неясни туземци?! Споменаването на златото ми напомни за варненските погребения. Чест и слава на Христо Смоленов, че откри по него, по странните погребални дарове цялата древна геометрия, цялата система за изчисляване на ъгли, повърхности и ширини, нужна за да ни разкаже за живота в… Атлантида?! Тя тепърва ще разказва. След 40 години тупане в гърдите, че имаме „най-старото обработено злато” на света? Добавим ли ритуалните кътове, които тепърва ще разчитаме (оцелелите разбира се, незначителната част оцелели), което и направихме в книгата, ще се докоснем, ще бъдем все по-близо до нашата Атлантида, потопена веднъж от Черно море и много пъти от собственото ни невежество и продажност. И все пак, що за концептуално свидетелство оставя изследваната у нас археологическа база? Внезапна и драстична промяна в поведението, продукцията и начина на живот на границата между енеолита и бронзовата епоха. Във вътрешността, в незасегнатата част, могилните хора се държат меко казано панически и разнопосочно. Прилича на реакция към непрестанно прииждащите слухове за случилото се и какво би могло да се очаква, какво би било следващото действие. Защитната система изглежда разбита. „Светилищната мрежа” (по любимия израз на Ана Радунчева) престава да съществува и да изпълнява важните си функции. Нещо стресиращо се е случило. Какво ли е то? Науката, за разлика от изкуството, има свойството да изтрива категорично от лицето на земята понятия, срещу които са се появили неопровержими доказателства. Всички досегашни приказки за многобройни потопи и цивилизации са верни, дотолкова доколкото има доказателства за тях. В единия случай геологически, в другия – археологически. Днес в по-различно положение се оказа и науката за произхода на човека. Проектът за изследване на човешкия геном, стартирал през 2004 г. вече очерта, осъразмери и хронологизира Пътят на човешкия род. Доказа, че Y хромозомата се предава без мутации от баща на син. От това по-голямо материално доказателство за прераждане и безсмъртие (днес) не търси. Но как са се оформяли етносите, сега наричани хаплогрупи? Оказва се, че този ген все пак мутира, но след цели 500 генерации. В идеалния случай това прави 10, 500 години. Ама че работа – все тези 10, 500 години?! Какво се случва тогава? Появява се нов хаплотип. Така генографичния проект очерта 15-ина основни хаплогрупи. А това осъразмеря човешката история и цивилизациите в рамките на 150-160, 000 години?! Ако приемем, че появата на нова хаплогрупа и нейното развитие в рамките на последващите 10, 500 години я водят към нова цивилизация, може да се пророкува (според мен порочно) и броя на цивилизациите съществуващи на Земята до момента. Така или иначе, тези игри на Наследството с математическата прогресия говорят едно, че първите европейци, жителите на долината на Марица са оформили своя етнос тук, в нашата земя т.е. те са коренното население! А колко ли са техните преки наследници? Щом Чингиз хан с неговите четирима сина в рамките на 800-те години, които ни отделят от неговото наследство може да даде (усреднено в рамките на 50 % „успеваемост”) 16 милиона преки наследници, то етносът от Тракия със сигурност има над 3 милиарда преки наследници в днешния модерен свят! Повече в http://www.thracianAtlantis.com Или по-добре, търсете самата книга – Краят на Тракийската Атлантида. Тя наистина измерва няколко важни отсечки, които българския род отдавна е извървял и е редно да познава. От началото на човешкия род (някъде в Африка), до началото на българския род (революцията е факт – Първият европеец стъпил на континета е бил жител на… Долината на Марица!). Но в нея има още важни „отсечки“ – от могилната култура в Стара Тракия и първите мистерии в Родопите и Странджа-Сакар до Първата цивилизация в света! Всичко това е наше Духовно и Културно наследство. Знаем го, но не го осъзнаваме, уви. Дано книгата помогне…
    http://thracianatlantis.blog.bg/

    Коментар от insomnia1304 | юли 19, 2009 | Отговор

  23. Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни!

    (Реч, държана пред випускниците на университета Станфорд на 12 юни 2005 г. от Стив Джобс, главен мениджър на фирмата Apple Computer)

    За мен е чест да бъда заедно с вас тук при раздаването на дипломите от един от най-добрите университети в света. Аз никога не завърших университет. Да си кажа честно, за мен днешната церемония е най-близкото нещо до университетско образование, което някога съм получавал. Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот. Това е всичко. Нищо особено. Само три истории.

    Първата история е за свързването на точките.

    Аз напуснах колежа Рийд след първите шест месеца, но след това останах там като свободен посетител в продължение на 18 месеца, преди да напусна окончателно. Но защо напуснах изобщо?

    Всичко започна преди още да се родя. Биологическата ми майка беше млада, неомъжена студентка и тя решила да ме даде за осиновяване. Тя искала много силно да бъда осиновен от хора с висше образование, така че всичко било уредено, за да бъда взет от един адвокат и съпругата му. Да, но когато аз съм се появил, те в последния момент решили, че всъщност искат момиче. И така моите родители, които се намирали в списъка на чакащите, получили телефонно обаждане посред нощ, с въпроса: „Имаме тук едно неочаквано бебе-момче; искате ли го?“ Те казали: „Разбира се“. Биологическата ми майка по-късно разбрала, че майка ми никога не е завършвала университет, а баща ми дори не е завършил средно училище. И отказала да подпише документите за осиновяване. Съгласила се едва няколко месеца по-късно, когато родителите ми обещали, че някой ден аз ще уча в университет.

    И 17 години по-късно аз наистина отидох в университет. Но с цялата си наивност аз избрах колеж, който беше почти толкова скъп колкото Станфорд – и всички спестявания на родителите ми отиваха за моето обучение. След шест месеца аз не можех повече да намирам смисъл в това. Нямах представа какво искам да направя от живота си, нито пък как колежът ще ми помогне да разбера какво е то. И ето ме тук, харчейки парите, които моите родители бяха спестявали цял живот. Така че реших да напусна, надявайки се, че всичко ще се уреди някак си. По онова време това ми изглеждаше доста страшно, но гледайки назад аз си мисля, че това беше едно от най-добрите решения в живота ми. Веднага щом напуснах, можех да престана да посещавам задължителните лекции, които не ме интересуваха, и да посещавам онези, които ми изглеждаха интересни.

    Не всичко беше романтично. Нямах собствена стая в общежитието, тъй че спях на пода в стаята на приятели. Връщах празни бутилки от Кока Кола, за да мога да купувам храна – и всяка събота ходех пеш по десет километра до другия край на града, за да ям нормална храна веднъж седмично в храма на Харе Кришна. Страшно ми харесваше. И много от нещата, които открих случайно, благодарение на любопитството и интуицията си, се оказаха безценни по-късно. Позволете ми да ви дам един пример:

    Колежът Рийд предлагаше по това време може би най-доброто обучение по калиграфия в цялата страна. В студентското градче всеки плакат, всеки етикет на всяко чекмедже беше красиво изписан на ръка. Тъй като бях напуснал и не бях задължен да посещавам нормалните лекции, аз реших да започна курс по калиграфия, за да се науча как се прави това. Опознах серифните и сан-серифни шрифтове, научих за различните разстояния между комбинациите от букви, за това какво прави красивата калиграфия такава. Това беше нещо красиво, историческо, художествено изтънчено по начин, който науката не може да обхване – и аз бях очарован от него.

    Нямаше дори отдалечена надежда да намеря практическо приложение за всичко това някога през живота си. Но десет години по-късно, когато замисляхме първия Макинтош компютър, наученото се върна при мен. И ние включихме всичко това в Мака. Това беше първият компютър с красива типография. Ако не бях посещавал онзи курс в университета, Макът никога нямаше да има познатото множество пропорционални шрифтове. И тъй като Windows просто копира Мака, вероятно никой персонален компютър нямаше да ги има. Ако не бях напуснал колежа, никога не бих посещавал курса по калиграфия – и персоналните компютри може би нямаше да разполагат с великолепната типография, която имат днес. Разбира се, беше невъзможно да се свържат една с друга точките от бъдещето, когато бях в колежа. Но това беше много, много ясно, гледайки назад, десет години по-късно.

    И отново – вие не можете да свържете точките, гледайки напред; това е възможно само когато гледате назад. Така че трябва да вярвате, че те ще се свържат по някакъв начин в бъдещето ви. Трябва да се доверявате на нещо – на характера, съдбата, живота, кармата си, каквото и да е. Този подход никога не ми е изневерявал – и той направи живота ми такъв, какъвто е.

    Втората ми история е за любовта и загубата.

    Аз имах късмет – открих какво искам да правя още рано в живота си. Воз и аз стартирахме Apple в гаража на родителите ми когато бях на 20 години. Работихме здраво и след десет години Apple беше пораснала от само нас двамата в един гараж, до 2 милиарда фирма с 4000 служители. Току-що, една година по-рано, бяхме пуснали на пазара най-доброто си творение – компютърът Макинтош – и аз бях навършил 30. И тогава бях уволнен. Как може човек да бъде уволнен от фирма, която е основал? Ами, докато Apple растеше, ние назначихме някого, за когото мислех, че разполага с таланта да управлява фирмата вместо мен – и в продължение на първата година нещата вървяха добре. Но тогава нашите визии за бъдещето започнаха да се разминават и по някое време ние започнахме да не се разбираме. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна. Така че на 30 години аз бях навън. При това по един много шумен начин. Нещото, което беше съставлявало смисъла на целия ми зрял живот, си беше отишло – и това беше унищожително.

    В продължение на няколко месеца наистина не знаех какво да правя. Живеех с чувството, че съм изневерил на предишното поколение предприемачи – че съм изпуснал щафетата в момента, в който ми я бяха подали. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс, опитах се да помоля за извинение, че съм се оплескал толкова зле. Бях станал много публична фигура и за известно време дори размислях дали да не избягам от долината. Но постепенно започнах да чувствам нещо – аз все още обичах онова, което вършех. И така реших да започна отново.

    Тогава още не го разбирах, но се оказа, че уволнението от Apple е било най-доброто нещо, което е можело да ми се случи. Тежестта на успеха беше заменена от лекотата на новото начало. Това ми позволи да започна един от най-творческите периоди в живота си.

    През следващите пет години аз стартирах една фирма на име NeXT, друга фирма на име Pixar и се влюбих в една изключителна жена, която щеше да стане моя съпруга. По-късно Pixar създаде първия компютърно анимиран пълнометражен филм, Играта на играчките – и сега е най-успешната анимационна студия в света. По едно необикновено стечение на обстоятелствата, Apple изкупи NeXT, аз се завърнах в Apple и технологията, която бяхме развили за NeXT, днес е в сърцето на настоящия ренесанс на Apple. А Лорийн и аз имаме великолепно семейство.

    Напълно съм сигурен, че нищо от това не би се случило, ако не бях уволнен от Apple. Това беше лекарство с ужасен вкус, но предполагам, че пациентът се нуждаеше от него. Понякога животът ви удря по главата с тухла. Но не губете надежда. Трябва да откриете онова, което обичате. И това се отнася също толкова до работата, колкото и до хората, които обичате. Работата ще запълни голяма част от живота ви и единственият начин да изпитвате истинско задоволство е да вършите нещо, за което вярвате, че е наистина великолепна работа. А единственият начин да вършите великолепна работа е да обичате онова, което вършите. Ако още не сте го намерили, продължавайте да търсите. Не се отказвайте. Както с всички неща на сърцето вие ще знаете, когато го откриете. И, както при всяка чудесна връзка, с течение на времето то само ще става все по и по-добро. Така че продължавайте да търсите, докато го намерите. Не се отказвайте.

    Моята трета история е за смъртта.

    Когато бях на седемнайсет години прочетох някъде един цитат, който звучеше долу-горе така: „Ако живеете всеки ден от живота си така, все едно че е последен, то някой ден със сигурност ще се окажете прав“. Това ме впечатли и оттогава насам, в продължение на последните 33 години, аз се оглеждам всяка сутрин в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, бих ли искал да върша онова, което ще върша днес?“ И когато отговорът е „не“ в продължение на прекалено много дни, аз знам, че е време да променя нещо.

    Припомнянето, че скоро ще бъда мъртъв е най-важното средство, което някога съм намирал, за да ми помогне да вземам големите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, всяка гордост, всеки страх от затруднения и неуспех – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само онова, което е наистина важно. Припомнянето на факта, че ще умрем е за мен най-добрия начин да избегнем капана на страха от това да не изгубим нещо. Ние вече сме голи. Няма защо да не следваме призива на сърцето си.

    Преди около година бях диагностициран с рак. Направиха ми скан в 7:30 сутринта и той показа много ясно, че на панкреаса ми има тумор. Аз дори не знаех какво е панкреас. Докторите ми казаха, че това почти сигурно е вид рак, който не може да бъде излекуван и че не трябва да очаквам да живея по-дълго от три до шест месеца. Собственият ми лекар ме посъветва да отида в къщи и да сложа нещата си в ред, което е лекарският код за „приготви се да умреш“. Това означава да кажете на децата си всичко, което сте възнамерявали да им кажете през следващите десет години, в течение на няколко месеца. Това означава да сте сигурни, че всичко е подготвено по начин, който го прави най-лесно за семейството ви. Това означава да кажете сбогом.

    Живях с тази диагноза цял ден. По-късно вечерта ми направиха биопсия, при която напъхаха в гърлото ми ендоскоп, през стомаха и чак до червата ми, след което забиха в панкреаса ми игла и взеха няколко пробни клетки от тумора. Аз бях под наркоза, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато видяла под микроскопа клетките, лекарката започнала да плаче, защото това се оказа един много рядък вид рак на панкреаса, който може да се излекува чрез операция. Направиха ми операцията – и сега съм добре.

    Това е най-близкото до срещата със смъртта, което някога съм преживявал – и аз искрено се надявам, че то ще си остане най-близкото и през следващите няколко десетилетия. Сега, когато съм го преживял, аз мога да ви кажа това с малко повече сигурност, отколкото в случая когато смъртта е една полезна, но чисто интелектуална представа:

    Никой не желае да умре. Дори хората, които искат да отидат на небето, не искат да умрат, за да отидат там. И все пак смъртта е местоназначението, което всички ние споделяме.. Никой не е успял да й избяга. И така трябва да бъде, защото смъртта вероятно е най-доброто изобретение на живота. Това е нещото, което кара живота да се променя. Тя разчиства пътя за новото. В момента новото сте вие, но някой ден, не много далеч от сега, вие постепенно ще станете старото и ще бъдете разчистени от пътя. Съжалявам, че говора толкова драматично, но това просто е така.

    Времето ви е ограничено, така че не го пилейте, живеейки нечий чужд живот. Не се оставяйте да бъдете хваната в някаква догма – което означава да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявайте на шума от чужди мнения да заглуши собствения ви вътрешен глас. И, което е най-важно от всичко, имайте куража да следвате собственото си сърце и интуиция. По някакъв начин те вече знаят какво всъщност вие искате да бъдете. Всичко останало е второстепенно.

    Когато бях млад, имаше едно великолепно издание, наречено The Whole Earth Catalog, което беше една от библиите на моето поколение. То беше създадено от един човек на име Стюарт Бранд, недалеч оттук, в Менло Парк – и той го пробуди за живот със своето поетично чувство. Това беше в края на шейсетте, преди персоналните компютри и настолните издателски системи, така че то се правеше с пишещи машини, ножици и фотоапарати Полароид. Беше нещо като Гугъл в печатна форма, 35 години преди да се появи Гугъл. То беше идеалистично и просто кипеше от великолепни изразни средства и чудесни идеи.

    Стюарт и неговият екип публикуваха няколко броя от The Whole Earth Catalog – и когато времето му беше минало, те пуснаха един последен брой. Това беше в средата на седемдесетте и аз бях на вашите години. На последната страница на последния брой имаше снимка на селски път в ранна утрин, от ония, по които може би вие пътувате на стоп ако сте склонни към приключения. Под него бяха изписани думите: „Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни!“ Това беше тяхното послание на сбогуване, докато се разделяха с нас. Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни! И аз винаги съм си желал точно това. И сега, когато завършвате образованието си, аз ви желая същото.

    Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни!

    Благодаря на всички ви!

    Източник http://www.librev.com/index.php/component/content/article/200?lang=bg

    Коментар от insomnia1304 | юли 24, 2009 | Отговор

  24. Петте биологични закона на Новата Медицина
    д-р Рике Хамер

    http://www.beinsadouno.com/articles.php?id=271

    ==================================================================

    СБС ЗЪБИ

    и защо те ни създават проблеми

    Статия от д-р Р. Г. Хамер
    http://www.gnm-bg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=78&Itemid=88

    Коментар от insomnia1304 | юли 25, 2009 | Отговор

  25. Разкритата подмяна на ядреното гориво – една година по-късно

    В редакцията на Eurochicago.com получихме писмо от напусналия България физик от атомната ни централа Георги Котев, в което той ни моли да не спираме да освещаваме неговите разкрития и се обръща към всички медии за съдействие и подкрепа. Предлагаме Ви неговия анализ за изминалата една година от пускането на първия виодеоклип в YouTube (виж линк) със заявлението му за скандални, престъпни и опасни нарушения в АЕЦ Козлодуй.

    На 10 юли 2009 година се навършва една година от момента в който оповестих публично факта на извършване на вероятно най-голямото криминално престъпление в историята на България, а именно подмяната на ядреното гориво за АЕЦ Козлодуй с непознато. Определено е време за равносметка, за случилото се през тази година и изгледите това престъпление да бъде юридически доказано (фактологически то вече е доказано), а виновните лица справедливо наказани. В тази връзка ще се опитам в кратка и логическа последователност да опиша етапите на разкритието и отношението на българските институции към него.

    Практически в Доказателства от №1 до №18, публикувани до сега на сайта http://www.eurochicago.com (поради ремонт и преместване на сайта на друг сървър днес временно са недостъпни) всичко е изложено детайлно и подробно. Тук ще се опитам да систематизирам фактите, в една по-компактна форма.

    Това, че за последните два месеца не съм публикувал нови доказателства нека не заблуждава никой, че те са свършили и няма какво повече да кажа. Нищо подобно. Поради простата причина, че престъплението продължава да се консумира, няма как на този фон то да не трупа и допълнителни факти във вреда на неговите организатори, ползватели и прикриватели. А временното стопиране на публикации беше за мен период за по-задълбочен размисъл за скритите над повърхността, видими и невидими събития, които уж би следвало да помагат на разкриването на престъплението, но в същност правят нещо съвсем друго. А до какви интересни изводи достигнах ще разберете в най-скоро време. От друга страна за същото това време се отдадох на наблюдение и абсолютно втрещяване от безпрецедентно наглата, арогантната и престъпна предизборна кампания. Разбира се, че главните герои в нея са същите тези получатели на лъвският пай от престъплението, което разкрих.

    За изминалата една година определено могат да се различат две основни тенденции в развитието на случая с подмяната на ядреното гориво в АЕЦ Козлодуй. И както всичко в нашият свят, едната е добра, а другата – лоша. И нека сега да ги разгледаме поотделно.

    Разбира се, че ще започнем първо с лошата линия на развитие. А тя, както посочих и по-горе е, че това уникално, по своя размер и характер престъпление, продължава абсолютно безпрепятствено и необезпокоявано от нито една българска държавна институция да си се извършва. Паричните потоци да следват своето направление, двата реактора да продължават своето непредвидимо и рисково поведение, болшинството журналисти да не го забелязват, хората, които разбират материята и са наясно със ставащото да мълчат (с единственото до сега изключение, г-н Александър Белковец, за което му благодаря), да се самоубиват хора, прокуратурата да продължава да имитира дейност и т.н. и т.н. Мога да продължавам дълго. Но за да не се повтарям с предишни свои писания сега, за кратко, ще се спра на един елемент, който дълго и съзнателно отбягвах, но след цяла една година и той настоява да му се чуе думата. А той е свързан именно с абсолютното мълчание на специалистите в областта на реакторната физика за верността или неверността на моите твърдения. За цяла една година не се намери нито един, с изключение на г-н Белковец, който да стане и каже, какво и как се случва в централата. Обръщам Ви внимание, че още от самото начало монопола над “истината” по случая се държи от господата Иван Генов и Сергей Цочев, шефовете на АЕЦ-а и АЯР-а, съответно. В много редки случаи те предоставят думата на някой от верните си питомци, като Александър Николов или Николай Влахов и толкова. Но нито един от тези господа не е специалист по реакторна физика и това по много смешен и жалък начин личи от редките им медийни изяви. (Нека да припомня само един случай, когато на пресконференцията, на 17 юли 2008, господата Генов и Николов не можаха да обяснят на журналистите смисълът на мерната единица, с която се измерва дълбочината на изгаряне на ядреното гориво.) Те не са реакторни физици, те са криминални престъпници и дребни консуматори на малка част от “спечеленото”. Сега, като се замисля, се сещам за около 20-30 имена на инженери, физици и специалисти, които биха могли лесно и бързо да анализират случая и да дадат оценка на ситуацията. Изкушавам се даже и да ги изпиша, но ще си запазя това право за един по-подходящ момент. Това дълго и строго пазено мълчание разбира се съвсем не е случайно. От една страна обяснението е просто “Ам’че мен никой не ме е питал” ще кажат някои от тях, както се опитват да хитруват малките деца, когато крият беля. Други, като свръх бързо развиващи се в кариерата ще започнат да носят вода от девет кладенеца, но по пътя неизменно ще я разливат. А всъщност основните и най-важни причини за това мълчание са тривиални. А именно, финансова зависимост и непреодолим страх. Не смятам че е нужно сега да се спирам подробно на тях, защото всеки един нормален човек много добре знае, че това е именно така. И ще приключа изложението на тъмната страна на процеса с една малка надежда, че все още има шанс тя да се обърне към по-светла такава. Тази моя надежда е свързана с проточилото се вече седем месеца досъдебно производство. Логиката ми се корени във факта, че част от неназованите от мен тук специалисти са викани и разпитвани в следствието в град Враца и така няма как да не са казали какво мислят или какво биха искали да мислят. Фактът, че процеса на разследване се проточва, макар вече едва ли да има кой още да бъде викан и разпитван, а и какви още документи да се гледат, говори за сериозно затруднение от страна на окръжната прокуратура да намери аргументи за прекратяване на производството, поради липса на данни за извършено престъпление. След един неуспешен опит това да бъде сторено, втори фал от тяхна страна би бил доста съмнителен. Ето защо се надявам, че все пак някой от разпитваните колеги се е престрашил и е говорил на разпита за нещата с истинските им имена. Времето ще покаже.

    А сега нека да разгледаме и добрата тенденция в развитието на случая, защото именно на нея се гради голямата надежда, че въпреки огромното съпротивление, от страна на практически целия държавен апарат, истината в крайна сметка ще излезе на светло. В какво се състои същността на тази добра тенденция? Отговорът е изключително прост: на всички онези действия и бездействия, предприети от засегнатата страна и от подпомагащите ги държавни институции, от момента на огласените от мен първи сигнали и до ден днешен. И за да не съм голословен нека на кратко да си ги припомним, в хронологическа последователност.

    · Клипа с разкритието излиза на 10-ти юли 2008 и благодарение на доброто и сравнително масовото му разпространение, предимно чрез електронни медии още в първите часове и дни показва небивалото стъписване и объркване в редиците на престъпната групировка. Няма да е пресилено, ако кажа, че те изпадат буквално в паника. Главната характеристика на тази паника е мигновеното и неприкрито взаимодействие и синхрон в поведението на висшите ръководства на оператора (АЕЦ) и надзорният орган (АЯР), което е в противоречие с всички писани и неписани правила за реакция в подобна ситуация. И понеже това взаимно привличане вече е демонстрирано, без да предизвика реакции или пък съмнение у когото и да било, то продължава да се проявява открито и до ден днешен.
    · Въпреки паниката и тоталното объркване, групировката все пак успява да пресее същността на моето главно обвинение и да наложи на обществеността само едната част от него, с надеждата след време да успее да се справи със скалъпване на нейното опровержение. Ето буквално и думи ми: “Моите лични наблюдения, анализи и изводи ми подсказват, че най-малкото новото гориво не съответства на заявените от производителя характеристики, а в най-лошият случай на нас ни се доставя рециклирано ядрено гориво.” Ще повторя още веднъж, нарочно, пропуснатата от групировката част “… най-малкото новото гориво не съответства на заявените от производителя характеристики …”. Така, вместо те да разгледат обвинението в неговата му цялост и да го опровергават стъпка по стъпка, те заложиха само на втората част, която гласи, че “…в най-лошият случай на нас ни се доставя рециклирано ядрено гориво …”, което по своята същност представлява само предположение, а истинското обвинение се съдържа в първата част на изречението.
    · Въпреки тази малка хитрост “задругата” тръгна с огромен гаф, което още на старта ги изобличи, като профани в отрасъла, който ръководят, а също така и като заговорници, но неподготвени за нанесеният им удар. Гафът им се заключаваше в няколкодневните им “авторитетни” заявления, че Русия не произвежда и в близките 10 години няма да произвежда рециклирано (регенерирано) ядрено гориво, за реакторите ВВЕР. Тази лъжа не можа да издържи и цяла седмица, след което и Генов и Цочев започнаха да дават, кой пресконференция, кой интервю, за да завъртят ветропоказателя на 180°. След като се оказа, че Русия не само произвежда, но и даже експлоатира такова гориво “задругата” взе да разяснява, че по един милион причини то нямало как да бъде внесено и експлоатирано в България. Но дали това е така?
    · Многократно съм го казвал, но пак ще повторя, че първата част от моето обвинение се проверява изключително бързо и лесно, чрез елементарно сравняване на характеристиките на реално доставяното гориво, със заложените такива в документа ТОБ (Техническа Обосновка на Безопасността), поради която причина и “задругата” умишлено не го споменава, а на никой не му прави впечатление и не ги пита. Единствено изключение в тази посока е интервюто на журналистът Емилян Луканов, от радио Дойче Веле с бившият изпълнителен директор на АЕЦ-а Иван Иванов, където след като последният няколкократно е питан за документи доказващи съответствието на горивото с заявените в ТОБ характеристики си изпуска нервите и заявява, че не може на всеки глупак, който поиска да му се предоставят документи.
    · Така “задругата” решава, че е овладяла ситуацията и успешно успява да внуши на обществото, че Котев твърди, че подмененото гориво е единствено и само рециклирано и съставя план за неговото опровержение. На пресконференцията на Иван Генов, от 17 юли 2008, той няколкократно заявява, че вече е в ход процедура по преговори с МААЕ за организиране на проверка на изотопният състав на новодоставените горивни касети, с цел да се докаже, че в тях не се съдържа рециклиран материал. Пак там той твърди, че проверката ще бъде прозрачна и на провеждането й ще бъдат поканени независими наблюдатели, които ако искат даже могат да направят свои паралелни замервания. А какво става на практика?
    · Проверката е проведена след около 2 месеца (10-13 септември), абсолютно тайно и то не от екип на МААЕ, а от частна шведска компания. Не е поканен нито един независим наблюдател, а изборът на измерваните касети се е осъществявал от представител на АЯР. Предоставеният по-късно протокол, с резултатите от измерванията, е под всякаква критика, заради оскъдната информация в него и грубите грешки в тълкуването на използвания математически апарат, а също така и заради подмяната на времеви характеристики, при използването му. Друг важен детайл от манипулирането на проверката е нарочното искане от страна на АЯР, към изпълнителят й, да бъде измерен единствено и само наличието на Уран-232, който следва да е в милиони пъти по-ниско съдържание от Уран-236. Даже и използваният метод да не позволява прякото установяване на У-236, то това би могло да стане по косвен път, чрез оценката на съдържанието на двата основни изотопа в горивото У-235 и У-238, за които в протокола се твърди, че биха могли да бъдат оценени, но на практика това не е сторено. Има, също така, и съмнения в коректното използване на техническата терминология в него. И така, в крайна сметка, резултатите от проведеното мероприятие по никакъв начин не могат да отговорят еднозначно на съмненията за наличие на рециклиран материал в горивото. Въпреки това “задругата”, с помощта на верни медии успява да разпространи тези “резултати” и за пореден път да излъже хората, че едва ли не случаят е приключен, а Котев е лъжец. Въпреки това към мен не е отправено официално обвинение, както и не съм търсен за финансови санкции, които да компенсират разходите по мероприятието, които вероятно възлизат на няколко десетки хиляди евро. Нито един журналист не се сеща да ги попита за нереализираните обещания по реда на провеждане на проверката. Както се казва, подробности от пейзажа.
    · Междувременно, почти до самото навечерие на въпросната проверка аз все още съм служител на АЕЦ Козлодуй. Аз трябваше да се явя на работа, след неплатен отпуск, на 20-ти август, но след като не го направих в продължение на 20 дни не бивам освободен от предприятието. Логично е да се очаква, че този период е достатъчно основание да бъда уволнен дисциплинарно (според КТ са достатъчни 2 дни), но това не се случва. Вместо това се случва едно от най-загадъчните неща в цялата едногодишна история на този случай. А е загадъчно, защото до сега никой и никога, в това число и аз, никъде не е коментирал този елемент от пъзела, а важността му е огромна. Вместо дисциплинарно уволнение, аз съм освободен по чл.326 ал.1 от КТ – писмено предизвестие до работодателя. Да, аз наистина изпратих нещо като оставка (под условие), но защо го направих и как стана това обещавам да разкажа в най-скоро време.
    · В средта на месец юли 2008, в Окръжна прокуратура Враца са заведени едновременно 2 срещуположни преписки, по този случай. Първата е от АЕЦ Козлодуй срещу мен, за изнасяне на фирмена тайна, а втората – от гражданският комитет в моя защита, срещу ръководството на централата, за съмнения, за злоупотреби с ядреното гориво. Чак в края на октомври 2008 наблюдаващият прокурор се опитва да прекрати и двете, и докато първата наистина е прекратена, без последващо обжалване, то втората е протестирана пред АП София. Следва изключително съвестно и професионално отношение на един прокурор, който в срок от около месец успява да вникне в случая и да върне преписката във Враца с настояване за образуване на досъдебно производство.
    · В началото на януари 2009 бях потърсен от следовател от Враца, с искане да се явя на разпит. За около две седмици аз успях да се организирам и на 20-ти януари се явих на въпросния разпит. Този път по случая наистина са разпитани доста свидетели, но по необясними за сега причини наблюдаващият прокурор се бави с окончателно решение. Защо ли?
    · Междувременно благодарение на комитета в моя защита и най-вече на г-н Петър Пенчев беше проведена дълга и сложна кореспонденция с ръководството на АЯР, с цел предоставяне на документи по ЗДОИ. Голямата част от изисканите от нас документи наистина бяха предоставени и всички те до един единствено и само потвърждават реализацията на схемата. Повечето от тях са публикувани и анализирани от мен в част от списъка с общо 18-те доказателства, до сега. Ние обаче не се отказвахме и продължавахме да искаме, и така, до момента в който, в един прекрасен ден АЯР отказа повече да ни предоставя исканата информация, с аргумент, че такова разрешение не се дава от руският доставчик на ядреното гориво, за АЕЦ Козлодуй, ОАО ТВЕЛ. Така на практика стана пределно ясно, че българската ядрена енергетика не се ръководи от български институции, а от руски. Нещата започнаха съвсем да се напасват.
    · През февруари 2009 се случи пробив в мълчаливата стена. Колегата Александър Белковец излезе с името си и устно и писмено подкрепи и подтвърди моите обвинения, като даже предостави и още нови доказателства.
    · В средата на месец март 2009, след около един месец закъснение в-к “168 часа” публикува “разследване” на “Атомно самоубийство” на шефа на отдела за съхранение на класифицираната информация в АЯР, полковника от резерва Атанас Стоев. Вместо истинско разследване, от страна на журналистката Даниела Теофанова, за истинските причини за неочакваната гибел, случаят беше използван за пореден път да подведе обществото за истинското състояние на нещата около ядреното гориво. Искането ми за публикуване на опровержение беше отказано.
    · За малко да пропусна. Още в края на лятото на 2008 анонимен мой доброжелател ми изпрати по електронната поща снимано малко листче хартия, което представлява част от кореспонденцията между АЕЦ Козлодуй и фактическият производител на горивото, новосибирският завод НЗХК. От текста в това листче ясно личи, че през последните години, завода производител на горивото е използвал суровина – ядрен материал, за изработката на горивото за Козлодуй от различни източници. Сред тези източници фигурира и името на завод в подмосковското градче Електростал, който по официална информация има издаден лиценз, от руският надзорен орган, за производство да касети с рециклиран ядрен материал в тях. По този начин моето предположение от началото на случая получава съвсем нов тласък. Аз се престраших да го публикувам едва през последните няколко месеца, след като при идването си в България (през януари) разбрах, че “задругата” търси трескаво начини за скриването или неглижирането на тази информация. Ами сега?
    · През последните 2-3 месеца се наблюдава относително затишие, но това си има своите логични обяснения, а те са основно три. Мудността на съдебната система по две направления. Приключването на досъдебното производство и над 6 месечното забавяне на съда по произнасянето си по жалбата ни за отказ от предоставяне на информация от АЯР. Третият фактор е изключително жестоката предизборна обстановка в страната, която отнема време и ресурс, на хора и институции за да довършат случая. Скоро, обаче, последното ще бъде преодоляно. Това в никакъв случай не означава приключване и замитане на криминалното престъпление.

    Така че добрата тенденция остава изключително устойчива и за сега непробиваема, въпреки огромният човешки и финансов ресурс, впрегнати за да я разрушат.

    Имам дълъг списък с имена на хора, на които трябва най-искрено и от сърце да благодаря за стореното от тях за тази една година, но ще си запазя това право за окончателното приключване на процеса, на осветяване на това престъпление.

    Най-доброто предстои.

    Георги Котев
    10 юли 2009 г.
    http://www.eurochicago.com/2009/07/kotev_1_year/

    Коментар от insomnia1304 | юли 28, 2009 | Отговор

  26. Непосилната лекота на демокрацията

    от Адам Михник

    За твърде много хора разликата между реда и хаоса е по-важна от разликата между демокрацията и диктатурата. Това са безспорни истини, признавани макар и без желание от противниците…
    Диктатурата е живот в страх – и в сигурност. Тук се крие парадокс, трудно разбираем от враговете на диктатурата. Обаче отказът им да разберат този парадокс е източник на тяхното безсилие. Сигурността при диктатурата означава освобождаване от избора. Решенията вземат други – аз не съм длъжен да го правя. Освободен съм от риска и тежестта на отговорността. Само да съм послушен – ето ключът към щастието и кариерата.
    Но тази сигурност е и опасна. Неслучайно институцията, предизвиквала най-голям ужас, беше Министерството на обществената безопасност (сигурност). Тази институция, налагаща послушание чрез страх беше източник на най-големите опасности за гражданите. Апаратът за сигурност в диктаторския режим беше истинска държава в държавата: агентите и доносниците му ставаха разпространители на всеобщ страх. При вида им разговорите стихваха, смехът замираше. Сигурността ставаше опасност, полковникът от ДС беше мразен повече от мафиотския шеф.
    Как тогава да стравним страха при диктатурата със страха при свободата? Като сравним безнаказаността на полковника от неговото време с безнаказаността на мафиота от днешното свободно време. От кого се бои повече гражданинът? Ако иска да се ползва от естественото си право на участие в обществения живот, ще се страхува повече от диктатурата на полковника от службите. Ако иска да живее спокойно, без да участва в политиката, ще се страхува повече от бандитите, които тероризират града му в епохата на крехка, корумпирана и безсилна парламентарна демокрация.
    Диктатурата обикновено гарантира безопасни улици, но тази гаранция е придружена със страха от звъна на вратата ти. Във времената на демокрация често те е страх да излезеш вечер на улицата, но сутрин на вратата звъни обикновено млекарят.
    Демокрацията е живот в несигурност, в риск, с чувство за отговорност за собствените решения – но политиката рядко се осъществява чрез насилие. Диктатурата е всекидневно насилие, съществуване в страх, унижение мълчание. Човек не се доверява на човека, социалните връзки се разпадат, цари фалш, лицемерие и цинизъм. Но очарованието на диктатурата е в освобождаването на човек от отговорност – за всичко отговаря държавата.
    Затова при диктатурата човек не гражданин на държавата, а нейна собственост.

    Адам Михник / из „Диалог вместо мантра“

    * Източник: Николай Павлов
    http://svobodnaplaneta.com/story/4445

    Коментар от insomnia1304 | юли 28, 2009 | Отговор

  27. Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни!

    (Реч, държана пред випускниците на университета Станфорд на 12 юни 2005 г. от Стив Джобс, главен мениджър на фирмата Apple Computer)

    За мен е чест да бъда заедно с вас тук при раздаването на дипломите от един от най-добрите университети в света. Аз никога не завърших университет. Да си кажа честно, за мен днешната церемония е най-близкото нещо до университетско образование, което някога съм получавал. Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот. Това е всичко. Нищо особено. Само три истории.

    Първата история е за свързването на точките.

    Аз напуснах колежа Рийд след първите шест месеца, но след това останах там като свободен посетител в продължение на 18 месеца, преди да напусна окончателно. Но защо напуснах изобщо?

    Всичко започна преди още да се родя. Биологическата ми майка беше млада, неомъжена студентка и тя решила да ме даде за осиновяване. Тя искала много силно да бъда осиновен от хора с висше образование, така че всичко било уредено, за да бъда взет от един адвокат и съпругата му. Да, но когато аз съм се появил, те в последния момент решили, че всъщност искат момиче. И така моите родители, които се намирали в списъка на чакащите, получили телефонно обаждане посред нощ, с въпроса: „Имаме тук едно неочаквано бебе-момче; искате ли го?“ Те казали: „Разбира се“. Биологическата ми майка по-късно разбрала, че майка ми никога не е завършвала университет, а баща ми дори не е завършил средно училище. И отказала да подпише документите за осиновяване. Съгласила се едва няколко месеца по-късно, когато родителите ми обещали, че някой ден аз ще уча в университет.

    И 17 години по-късно аз наистина отидох в университет. Но с цялата си наивност аз избрах колеж, който беше почти толкова скъп колкото Станфорд – и всички спестявания на родителите ми отиваха за моето обучение. След шест месеца аз не можех повече да намирам смисъл в това. Нямах представа какво искам да направя от живота си, нито пък как колежът ще ми помогне да разбера какво е то. И ето ме тук, харчейки парите, които моите родители бяха спестявали цял живот. Така че реших да напусна, надявайки се, че всичко ще се уреди някак си. По онова време това ми изглеждаше доста страшно, но гледайки назад аз си мисля, че това беше едно от най-добрите решения в живота ми. Веднага щом напуснах, можех да престана да посещавам задължителните лекции, които не ме интересуваха, и да посещавам онези, които ми изглеждаха интересни.

    Не всичко беше романтично. Нямах собствена стая в общежитието, тъй че спях на пода в стаята на приятели. Връщах празни бутилки от Кока Кола, за да мога да купувам храна – и всяка събота ходех пеш по десет километра до другия край на града, за да ям нормална храна веднъж седмично в храма на Харе Кришна. Страшно ми харесваше. И много от нещата, които открих случайно, благодарение на любопитството и интуицията си, се оказаха безценни по-късно. Позволете ми да ви дам един пример:

    Колежът Рийд предлагаше по това време може би най-доброто обучение по калиграфия в цялата страна. В студентското градче всеки плакат, всеки етикет на всяко чекмедже беше красиво изписан на ръка. Тъй като бях напуснал и не бях задължен да посещавам нормалните лекции, аз реших да започна курс по калиграфия, за да се науча как се прави това. Опознах серифните и сан-серифни шрифтове, научих за различните разстояния между комбинациите от букви, за това какво прави красивата калиграфия такава. Това беше нещо красиво, историческо, художествено изтънчено по начин, който науката не може да обхване – и аз бях очарован от него.

    Нямаше дори отдалечена надежда да намеря практическо приложение за всичко това някога през живота си. Но десет години по-късно, когато замисляхме първия Макинтош компютър, наученото се върна при мен. И ние включихме всичко това в Мака. Това беше първият компютър с красива типография. Ако не бях посещавал онзи курс в университета, Макът никога нямаше да има познатото множество пропорционални шрифтове. И тъй като Windows просто копира Мака, вероятно никой персонален компютър нямаше да ги има. Ако не бях напуснал колежа, никога не бих посещавал курса по калиграфия – и персоналните компютри може би нямаше да разполагат с великолепната типография, която имат днес. Разбира се, беше невъзможно да се свържат една с друга точките от бъдещето, когато бях в колежа. Но това беше много, много ясно, гледайки назад, десет години по-късно.

    И отново – вие не можете да свържете точките, гледайки напред; това е възможно само когато гледате назад. Така че трябва да вярвате, че те ще се свържат по някакъв начин в бъдещето ви. Трябва да се доверявате на нещо – на характера, съдбата, живота, кармата си, каквото и да е. Този подход никога не ми е изневерявал – и той направи живота ми такъв, какъвто е.

    Втората ми история е за любовта и загубата.

    Аз имах късмет – открих какво искам да правя още рано в живота си. Воз и аз стартирахме Apple в гаража на родителите ми когато бях на 20 години. Работихме здраво и след десет години Apple беше пораснала от само нас двамата в един гараж, до 2 милиарда фирма с 4000 служители. Току-що, една година по-рано, бяхме пуснали на пазара най-доброто си творение – компютърът Макинтош – и аз бях навършил 30. И тогава бях уволнен. Как може човек да бъде уволнен от фирма, която е основал? Ами, докато Apple растеше, ние назначихме някого, за когото мислех, че разполага с таланта да управлява фирмата вместо мен – и в продължение на първата година нещата вървяха добре. Но тогава нашите визии за бъдещето започнаха да се разминават и по някое време ние започнахме да не се разбираме. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна. Така че на 30 години аз бях навън. При това по един много шумен начин. Нещото, което беше съставлявало смисъла на целия ми зрял живот, си беше отишло – и това беше унищожително.

    В продължение на няколко месеца наистина не знаех какво да правя. Живеех с чувството, че съм изневерил на предишното поколение предприемачи – че съм изпуснал щафетата в момента, в който ми я бяха подали. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс, опитах се да помоля за извинение, че съм се оплескал толкова зле. Бях станал много публична фигура и за известно време дори размислях дали да не избягам от долината. Но постепенно започнах да чувствам нещо – аз все още обичах онова, което вършех. И така реших да започна отново.

    Тогава още не го разбирах, но се оказа, че уволнението от Apple е било най-доброто нещо, което е можело да ми се случи. Тежестта на успеха беше заменена от лекотата на новото начало. Това ми позволи да започна един от най-творческите периоди в живота си.

    През следващите пет години аз стартирах една фирма на име NeXT, друга фирма на име Pixar и се влюбих в една изключителна жена, която щеше да стане моя съпруга. По-късно Pixar създаде първия компютърно анимиран пълнометражен филм, Играта на играчките – и сега е най-успешната анимационна студия в света. По едно необикновено стечение на обстоятелствата, Apple изкупи NeXT, аз се завърнах в Apple и технологията, която бяхме развили за NeXT, днес е в сърцето на настоящия ренесанс на Apple. А Лорийн и аз имаме великолепно семейство.

    Напълно съм сигурен, че нищо от това не би се случило, ако не бях уволнен от Apple. Това беше лекарство с ужасен вкус, но предполагам, че пациентът се нуждаеше от него. Понякога животът ви удря по главата с тухла. Но не губете надежда. Трябва да откриете онова, което обичате. И това се отнася също толкова до работата, колкото и до хората, които обичате. Работата ще запълни голяма част от живота ви и единственият начин да изпитвате истинско задоволство е да вършите нещо, за което вярвате, че е наистина великолепна работа. А единственият начин да вършите великолепна работа е да обичате онова, което вършите. Ако още не сте го намерили, продължавайте да търсите. Не се отказвайте. Както с всички неща на сърцето вие ще знаете, когато го откриете. И, както при всяка чудесна връзка, с течение на времето то само ще става все по и по-добро. Така че продължавайте да търсите, докато го намерите. Не се отказвайте.

    Моята трета история е за смъртта.

    Когато бях на седемнайсет години прочетох някъде един цитат, който звучеше долу-горе така: „Ако живеете всеки ден от живота си така, все едно че е последен, то някой ден със сигурност ще се окажете прав“. Това ме впечатли и оттогава насам, в продължение на последните 33 години, аз се оглеждам всяка сутрин в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, бих ли искал да върша онова, което ще върша днес?“ И когато отговорът е „не“ в продължение на прекалено много дни, аз знам, че е време да променя нещо.

    Припомнянето, че скоро ще бъда мъртъв е най-важното средство, което някога съм намирал, за да ми помогне да вземам големите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, всяка гордост, всеки страх от затруднения и неуспех – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само онова, което е наистина важно. Припомнянето на факта, че ще умрем е за мен най-добрия начин да избегнем капана на страха от това да не изгубим нещо. Ние вече сме голи. Няма защо да не следваме призива на сърцето си.

    Преди около година бях диагностициран с рак. Направиха ми скан в 7:30 сутринта и той показа много ясно, че на панкреаса ми има тумор. Аз дори не знаех какво е панкреас. Докторите ми казаха, че това почти сигурно е вид рак, който не може да бъде излекуван и че не трябва да очаквам да живея по-дълго от три до шест месеца. Собственият ми лекар ме посъветва да отида в къщи и да сложа нещата си в ред, което е лекарският код за „приготви се да умреш“. Това означава да кажете на децата си всичко, което сте възнамерявали да им кажете през следващите десет години, в течение на няколко месеца. Това означава да сте сигурни, че всичко е подготвено по начин, който го прави най-лесно за семейството ви. Това означава да кажете сбогом.

    Живях с тази диагноза цял ден. По-късно вечерта ми направиха биопсия, при която напъхаха в гърлото ми ендоскоп, през стомаха и чак до червата ми, след което забиха в панкреаса ми игла и взеха няколко пробни клетки от тумора. Аз бях под наркоза, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато видяла под микроскопа клетките, лекарката започнала да плаче, защото това се оказа един много рядък вид рак на панкреаса, който може да се излекува чрез операция. Направиха ми операцията – и сега съм добре.

    Това е най-близкото до срещата със смъртта, което някога съм преживявал – и аз искрено се надявам, че то ще си остане най-близкото и през следващите няколко десетилетия. Сега, когато съм го преживял, аз мога да ви кажа това с малко повече сигурност, отколкото в случая когато смъртта е една полезна, но чисто интелектуална представа:

    Никой не желае да умре. Дори хората, които искат да отидат на небето, не искат да умрат, за да отидат там. И все пак смъртта е местоназначението, което всички ние споделяме.. Никой не е успял да й избяга. И така трябва да бъде, защото смъртта вероятно е най-доброто изобретение на живота. Това е нещото, което кара живота да се променя. Тя разчиства пътя за новото. В момента новото сте вие, но някой ден, не много далеч от сега, вие постепенно ще станете старото и ще бъдете разчистени от пътя. Съжалявам, че говора толкова драматично, но това просто е така.

    Времето ви е ограничено, така че не го пилейте, живеейки нечий чужд живот. Не се оставяйте да бъдете хваната в някаква догма – което означава да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не позволявайте на шума от чужди мнения да заглуши собствения ви вътрешен глас. И, което е най-важно от всичко, имайте куража да следвате собственото си сърце и интуиция. По някакъв начин те вече знаят какво всъщност вие искате да бъдете. Всичко останало е второстепенно.

    Когато бях млад, имаше едно великолепно издание, наречено The Whole Earth Catalog, което беше една от библиите на моето поколение. То беше създадено от един човек на име Стюарт Бранд, недалеч оттук, в Менло Парк – и той го пробуди за живот със своето поетично чувство. Това беше в края на шейсетте, преди персоналните компютри и настолните издателски системи, така че то се правеше с пишещи машини, ножици и фотоапарати Полароид. Беше нещо като Гугъл в печатна форма, 35 години преди да се появи Гугъл. То беше идеалистично и просто кипеше от великолепни изразни средства и чудесни идеи.

    Стюарт и неговият екип публикуваха няколко броя от The Whole Earth Catalog – и когато времето му беше минало, те пуснаха един последен брой. Това беше в средата на седемдесетте и аз бях на вашите години. На последната страница на последния брой имаше снимка на селски път в ранна утрин, от ония, по които може би вие пътувате на стоп ако сте склонни към приключения. Под него бяха изписани думите: „Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни!“ Това беше тяхното послание на сбогуване, докато се разделяха с нас. Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни! И аз винаги съм си желал точно това. И сега, когато завършвате образованието си, аз ви желая същото.

    Бъдете ненаситни! Бъдете неразумни!

    Благодаря на всички ви!
    http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/200

    Коментар от insomnia1304 | юли 28, 2009 | Отговор

  28. За математиката и хората – (математически анализ по Стайнбек)

    …От краткия анализ се установява, че България се нуждае от много по-добро УПРАВЛЕНИЕ, за да не се налага хората на тази страна да слушат в олигофреничен захлас обещания за по-добро бъдеще, докато бавно ги умъртвяват икономически, интелектуално и емоционално!…

    http://www.europe.bg/htmls/page.php?category=329&id=22301

    Коментар от insomnia1304 | юли 29, 2009 | Отговор

  29. 02.08.09
    Писмо до ватмана Станишев

    Драги колега,

    Пиша ти, защото напоследък трамваят ти много скърца. Под прозореца ми е, идва по “Дондуков” и свива покрай младежкия дом “Лиляна Димитрова”, както се казваше по-рано. Дразни ме. Върви, върви, пък току започне да пили, не само на завоите. А пасажерите са свикнали на мазно возене. И на спазване на разписанието, да знаят кога тръгват, кога и къде пристигат и в колко часа и колко минути ще бъдат на тая или оная спирка. Ето защо не се чуди, че трамваят ти се опразва. Едни вече слязоха – даже преди последната спирка ,а други вече не се и качват. Ползват метрото.

    Не си ли чул, че кметът на нашия град пусна метро. Още тази есен ще вози от единия край на София до другия. Ако и това не знаеш, язък. От трамвая ти отдавна слязоха Александър Лилов и Янаки Стоилов, Димитър Генчев и малкият Сашко Смочевски, Томето, Александър Денков и професор Близнашки. И те отдавна бухат пеша по паветата, не щат да чуят за трамвай и хората от елита, и бачкаторите пък и студентите. Да не говорим за Светлин Русев, за писателите и художниците. На своята спирка в Благоевград чака модерен транспорт Паскалев. Не се возят с тебе вече Красимир Премянов и пътниците на “Открит Форум”, а и Младен Червеняков, Таня Дончева и още десетки и стотици от актива и десетки хиляди от бесепарите.

    Маат копитата, трошат токчетата и трият кецовете по паважа, дават левчета за такси, но към трамвая не поглеждат. Много те напуснаха, само един двама от съветниците ти са отзад тебе. От някои села и махали ти пишат писма – “Велик е ватмана!” – и “Дума” ги печата, нали ти сам знаеш как стават нашите. Понякога тая работа помага.

    Още Паниковски се е спасявал с вика “бият нашите”. А истината е горчива и друга. Не виждаш ли на последните избори колко народ слезе от трамвая, да ходи пеша или за да хване друг, едни защото не спазваш разписанието, а повечето, защото смени изцяло маршрута . Не водиш по правия път транспорта, обществения, масовия, народния. Вместо към Центъра, ЦУМ и Халите, твоят трамвай кара към “Орландовци”. А кой иска така да свърши разписанието. Защо му е трамвай, той така и така знае, че рано или късно ще го закарат натам някак си. Никой не е изпускал тази спирка. Всички ходят до Бакърената фабрика и “Орландовци” поединично, само ти си качил цяла една партия на трамвая за нататък.

    Спри се бе, човек. Слизай от движение, за да не спираме заради тебе.

    Не разбираш от трамвай

    Не си се возил на трамвай, нито като малък, нито по-късно. От мерцедеса на баща си до мерцедеса на партията. Не виждаш ли, че не си за тая работа, още си в режим на ръчно управление.

    По наше време превозните средства вече са на автопилот. Че вътре в тях е тихо, прохладно лете и топличко зиме, а при теб какво е. Мръсотия! Пък и скъпо взимате. Затова всички слизат от трамвая. Ето че и един Пирински – уж ВИП пътник, пък и той се озърта дали не е пропуснал спирката. Останаха само Кутев, Ивелин и Дъбов, а и Корнелия Нинова. Колкото и да вика през прозореца няма и няма пътници. Уж засукана мадама. Не щат бе, не щат, зорлем се возят. Ааа, казват, с този ли ватман? До тук! И като се зададеш, бягат от спирката като изоглавени.

    Може и да си добро момче, но хората не те признават за правоспособен ватман. А и виждат, трамваят излиза от релсите. Катастрофа посред най-оживеното движение. Полагаш усилия, грижат се за трамвая в депото, хората се превозват, а защо ли се чувстват извозени? Защото всеки взима трамвай не за да се разходи, а за да отиде до точното място. Посоката е важна в транспорта.

    Послушай ме. Аз разбирам от трамвай и ватмани, още от малък всеки ден с тролей и трамвай от “Горнобански път” до “Света Неделя”, зиме и лете. До Немското училище, на ул. “Париж”, а след това на канала, после до Втора мъжка и Икономическия “Карл Маркс” на “Раковска” с трамвай и тролей до като партията и мене ме качи на колата и после свали.

    Не бой се, няма страшно, горе-долу, движение да става.

    При демокрацията има шанс за всички. Като слезеш от трамвая, пак ще те уредим отново и тебе. Нали и Меркел е била комсомолка – наш човек, ще помага, къде ще иде.

    Иначе и тя има досие, каквото и да е, нали е била номенклатура на районен комитет. Затова пак казвам, не бой се. Трамвай има и другаде. В Тел Авив са с трамвай, ще наемем една израелска фирма да ти прави рекламата. Тая, която прави у нас изборите, нали сте се сработили вече.

    Ще размаха секири по телавивския кмет

    Гласуваш за него – идва Нетаняху с тебе за ръка в трамвая. Ако там не стане, има и един безшумен, фина работа, европейски, качваш се в Лил и слизаш в Брюксел. Мазно вози, там също може и без конкурс да се хванеш за ръчката.

    Че ти цял живот без конкурс си се уреждал, кажеш си молитвата, и хоп – председател на партия, на която си от вчера член. Помолиш се на царя, кажеш му “Учителю!” и пак готова работа: министър-председател. Пък и конкурс да има – не е страшно, журито е наше, добре платено и ще слуша. Само да го свикаме на конгрес и готово, то си знае работата. Кой е “за”, “против” няма, “въздържали се” също. Единодушно. Единодушно се избира единственият кандидат. Единствен, уникален, универсален. Така казват мама и Елена.

    Не знам дали се разбираме, ние пасажерите искаме да сменим ватмана, не трамвая. Трамваят още може да вози пък и ще го потегнем с генерален ремонт, пътници има още за него, стига да е добър ватманът.

    Трамваят е исторически, но още не е за музея. На него сме се прекачили направо от файтона на Благоев и не сме го сменяли. Само слагаме нови ватмани. И сега пасажерите обявяват конкурс за нов ватман. Трябва ни ватман да ни изведе по нови пътища, които водят още от Бузлуджа до нови върхове. До тях се стига с катерене, не с трамвай и моторетка. Трябва не сила за промяната, а промяна на силата.

    За пътниците, твой Павел Писарев (с абонаментна трамвайна карта)

    Павел ПИСАРЕВ
    http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=193811

    Коментар от insomnia1304 | август 4, 2009 | Отговор

  30. Изток или Запад

    Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност.

    Автор: Янко Янев

    Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що определя облика на всеки национален организъм, не е нищо друго освен историческото съзнание за силите и възможностите на тоя организъм, който трябва да се разбива по някакъв определен път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува потиснат от собственото си бедствие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е обречен на гибел. Ние преживяваме съдбоносни времена – най-страшните в историята на новия свят, – когато вихри са раздрусали до дъно всички досегашни мирогледи на социалнополитическото и асоциалното съзнание; когато отново и с някакъв тържествен жест се поставя въпросът за смисъла и същината на човека, за големия град, за обнищения часов безработник, за хипнотизирания от разсъдъчни фикции морален изрод, за филистерството на досегашния учен, на досегашния възпитател, за великата заръчба на вожда, за пробуждането на националния и героичен човек; когато най-сетне времето и пространството са се променили, а заедно с това и законите на обществения, на съзерцателния и физически свят; когато се извършва тая паника на предела между две епохи, ние, потомците на безстрашни отци, стоим обезпътени.

    Никога нашият народ не се е намирал в такава безпътица, дори когато е падал под чуждо иго. Това не е случайно, то не иде от вчера, то е подготвено отдавна; целият ни културен и политически живот се е стремял с главоломна бързина към това обезпътяване, към тая криза на българското национално самосъзнание. Главната причина на всичко това не е днешната стопанска и духовна безпомощност, а липсата на историческо съзнание у ония, които мислят, че водят неговите съдбини. Целият ни трагизъм иде тъкмо от тази безисторичност на всички наши действия. И ако има политика, която да се е развивала случайно, без оглед на принципи, на творчески традиции, без Всякакво чувство за истинската и прародна структура на народа, тя е именно българската политика. Липсата на водачество в нашия политически живот се обяснява тъкмо с тая безисторичност. Защото водачеството се корени преди всичко в чувството за историческите перспективи на нацията и нейния месиански подвиг.

    С една дума, благодарение на фаталната безисторичност и безпрограмност в нашето развитие след Освобождението, днес ние сме стигнали дотам, че да се чувстваме ненужни в процеса на съвременния световен живот. Колкото и високо да бъде патриотичното чувство, то остава без всякакво значение, ако е само случаен изблик, а не извира от вярата в националния мит и неговото пребъдване в света. И ако искаме най-сетне да разберем себе си и да се избавим от сомнамбулното състояние, в което изпада всеки народ, когато започва да прилича на сбирщина, на маса – трябва да погледнем пред очите си и да видим по кой път да тръгнем. С това самосъзнание трябва да започне нашият исторически ефект. С него ще започне съществуването ни като национален организъм, ще започне нашето възраждане.

    2

    По кой път? За първи път ние поставяме този въпрос с тая решителност, с която никога не е бил поставян досега. Защото сме нямали до днес никаква философия на българската история и защото на тоя въпрос се е гледало най-често от „книжовно“-педагогично и моралистично-реакционно гледище. Трябва да се има предвид, че нашата душа днес е разтревожена и ако не искаме да бъдем само един упадък от ракетите на днешния революционен човек, трябва да бъдем смели като никога и да поставим проблемата за българската участ неотвратимо и ясно. Това не е само един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално битие. Важното е да се знае преди всичко, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е друг народ, че ние представяме нещо съвсем самостойно, особно, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния формализъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата проблема се движи между Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито божествен, нито човешки, нито само духовен или само материален момент. Ние стоим между началото на небето и началото на земята, без да бъдем само пустинници или само пленници на живота.

    Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни да са, те нямат първично действие и не могат да съдействат за нашето бъдещо развитие, защото не са органически, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да очакваме днес от славянството? Къде е славянското царство? Това, що наричаме славянство, не е освен една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и действителност само в миналото. Днес душата на изтока е престанала да се чувства славянска. Стихиите, които изразяваха могъществото на славянството и които често са заплашвали западното царство на човека със своята тайнственост и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово – отдавна са превърнати в сили, които движат гигантски мотори и са превърнали цялата славянска епопея в американски техницизъм. Ненапразно има днес в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там освен чудовищни заводи и фабрики за динамит, за трактори и автомобили. Че и там, подобно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в разрив с капитализма, че гнетът на техническото робство е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността – това е краят на славянството и заместването му с американския бандит и американската блудница.

    Ето защо напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток. Ако някога Москва е била прицелна точка за нашето развитие, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че руската общественост и образованост, колкото назадничеви и закъснели да са били в сравнение с напредъка на германския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил погрешен, и тогава би трябвало да се отклони развитието ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае , че тоя път не беше друго, освен подражаване на външната и административна форма на руския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й мълчание както нейната нелогична и противоречива същност. И не само българинът, но който и да е друг представител на западните народи едва ли би могъл да погледне в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разсъдък. Може би тъкмо тая душа на неизвестното и безбрежното са имали предвид Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер Ван ден Брук, когато са писали, че на Русия предстои голямо бъдеще. Но тая душа днес е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси дори Наполеона и го привлече в широкото си царство, не е останало нищо.

    3

    А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на проблема за нашето самосъзнание, защото още от началото на политическото освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата, институти и мирогледи, програми на образованието, заети от запад – също тъй по най-смешен и безотговорен начин. Едва ли някога ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, особено от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и романтична епоха; и трябва да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши учебни заведения, като и символичното саморазрешение на личността в изкуството, критиката на художественото съзнание – дойдоха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да бъде нашата благодарност, трябва да се подчертае, че – подобно първото влияние на русизма – и западното Влияние е една от причините, задето и до днес българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя истински и самоотговорен път. Не само руското, но и западното влияние е твърде много допринесло за засилване на безисторичния хаотизъм на нашето съзнание, особено когато се има предвид, че в много по-голяма степен запад е влиял у нас със своите технически ефекти, отколкото с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне тъкмо на тая страна на чуждите влияния и ще посочи, че ползата е била еднаква с вредата. Безспорно всеки нов народ започва с влияния и заимствания, но това става по един начин, съвършено различен от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по големите западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, отколкото са били, преди да се запознаят с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на подражаване и заимстване е съвсем друг, тъй като той се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а не само в усвояване и пригаждане на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат само прикачени и пришити, но не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното битие.

    Особено днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната ни участ чрез подражаване на западната цивилизация. Европа, която днес е объркана, прилича по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че само една мълния от небето ще я срази завинаги. Тоя континент, по който са префучали досега всички бури на историята, днес няма никаква опора, никаква догма, никаква религия. Какво можем да очакваме от един свят, който си отива? Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички посоки, свободата отдавна е станала насилие, животът – алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника – от тая Европа не можем да очакваме нищо; можем да бъдем само свидетели на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че само расовият и вдъхновен човек е божествен, останалото е израждане на личността и пигмейство.

    4

    И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път – пътят към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва. Тоя път може да има обаче значение само с оглед истинските перспективи на племето ни – ако, с други думи, тоя път бъде ясно и решително начертан и следван като една неотменна програма на българския дух. Само като исторически план тоя път може да ни изведе към нови и прояснени дни. Винаги когато един народ реши да встъпи в процеса на своето Възраждане, започва с акта на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена теория, никакво политическо убеждение, а по-скоро една политика на културното и чисто българско расово съзнание, обусловена от вътрешната особеност на племето, от неговата космическа прамайчиност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е езически и в тоя смисъл той представлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене – нито към германската или северно-готична култура, нито към тая на романското и класическо съзнание. Той е повече от едното и другото, защото ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя велик синтез са скрити всички сили на нашето възраждане.

    С идеята за това западнославянско строение на духа ни съвсем не се изчерпва проблемата, която поставяме. Трябва, преди всичко, тая проблема да бъде поставена; разрешението й може да впрегне усилията на цялата интелигенция за творческа работа. С нея може да се открие новата епоха на нашия народ, да започне новото му определяне като духовна и политическа сила. Предстоят ни исторически задачи. Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е казал своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея.

    Златорог, 13, 1933, № 4, 174–180.

    Янко Янев
    За автора:

    Янко Янев (1900–1945) е български философ, поет и есеист. Той е представител е на българското ницшеанство и неохегелианство, защитава философски докторат в Германия на тема „Живот и свръхчовек“.
    Продължава …>>
    http://librev.com/index.php/bg/component/content/article/642

    Коментар от insomnia1304 | август 6, 2009 | Отговор

  31. д-р Янко Янев

    Духът на нацията*

    Нашата история след Освобождението е повече политическа, отколкото културна. Духовното ни развитие не е имало никаква програма, никакви перспективи, които то би трябвало да има, за да може да се осъществява освобо¬деният дух по определен път. Ние се впуснахме напред, готови да догоним загубеното, но нямахме определени средства и
    определена цел. Нашите бащи бяха велики с волята си да творят. Но те бяха по-скоро строители, отколкото въплътители, по-скоро външни, административни и политически работници, отколкото носители на проблемите на културата. Не можеше да бъде иначе: откъснати от света, останахме чужди на историческото развитие. Чуждите влияния не бяха достатъчни. Колкото и мощно да беше апостолското дело на революционерите, то не беше в състояние да определи програмата на българския дух. Липсваше въобще историческо мислене, историческо съзнание.
    И затова ония, които се смятаха за по-образовани, така наречените интелигентни, нямаха изпърво никакво отношение Към Въпросите на българската национална култура, на българското самосъзнание въобще. Те попаднаха изведнъж под хипнозата на чужди учения. Чуждото беше за тях идеал. Ако България се беше освободила в друг исторически момент, друг
    щеше да бъде и актът на нейното първо духовно развиделяване. Тя щеше да има една роман¬тична или една материалистична интелигенция, индивидуалистична или мистично-идеалистическа. Над България съмна, Когато европейският живот се намираше под влиянието на социалистическите идеи. Особено в Русия тия идеи бяха на мода; естествено най-напред те проникнаха у нас. Нашата инте¬лигенция ги прие като религиозно верую. Това беше първата й фатална заблуда. Социализмът я откъсна от проблемите на националното съзнание, направи я теоретична и рефлексивна. Още тогава тя загуби патоса на делото и се оказа недостойна за заветите на борците преди Освобождението. Първата стъпка на културата ни беше погрешна, защото беше направена не в името на живо¬та, а в името на теорията. Първият ни исторически порив беше съдбоносен. Безплодна и куха, нашата интелигенция още тогава повярва в утопии, още тогава тя се настрои анархистично, още тогава загуби чувството за жертвата и подвига, които единствено дават исторически блясък на един народ.
    Уви! Нашите първи интелигенти ни завещаха едно твърде книжно наследство. живият дух на нацията остана непокътнат от тях. Те обичаха повече да четат и разсъждават, да построяват теории, отколкото да решават и да действат. В нашите училища проникна книжовното за сметка на активното. Социалистично-международното взе превес над националното. Въпросите на българската индивидуалност бяха изоставени. Интересуваха ни повече еро¬тични проблеми, отколкото собствената ни съдба. Ние живеехме без земя; създадохме една култура без ландшафт. Влиянията от запад още повече объркаха интелигенцията., която вече
    беше безсилна да се справи със задачите на времето. Бъдещата историческа наука ще посочи по какви фиктивни пътища се е развивала нашата интелигенция.
    * * *

    Трябва да се сепнем най-сетне и да забравим миражите. Необходимо е да свържем съществуването си с цялата трагична проблематика на родния дух. Трябва най-сетне да се спрем пред синора на тоя дух: да видим, че той не е още осъществен, че живее в сумрака и наивността на традициите, да разкрием същността му, да го разграничим, да определим царството му, за да му дадем живот в историята на нашето време. живеем в епоха на национални револю¬ции, когато народите не искат да останат повече само неми зрители, а да взимат участие в историята, определяйки се като национални организми, със свое небе и земя, със свой духовен и политически стил. Към тази епоха трябва да се присъединим и ние. Нашата интелигенция, ако иска да има въобще значение, трябва да се върне при своя народ не за да бъде народническа, а за да мисли и действа национално. Трябва да разрешим преди всичко собствените си въпроси, да запазим и просветим духа на нацията, който е божественото начало и божествената сила на народа. Едва по-късно ще почнем да разреша¬ваме и проблемите за всенародната правда и всенародното братство.
    Не само от политически национализъм имаме нужда. Духът на нацията най-малко се проявява в политиката, особено когато тя има формата само на партийна акробатика и журналистически цинизъм. Имаме нужда главно от културен национализъм, дето геният на нацията се проявява с всичката си стихийност и с всичката си воля да се утвърди исторически. Вулгарните гримаси на политическия ни и духовен живот трябва да презрем и да смъкнем маската на всички, които още продължават да блудстват с душата и тялото на нашия народ. Ако можем да вземем някакво решение, то е — да се върнем назад: назад към идеалите преди Освобождението, назад към Възраждането. Трябва да се приобщим към заветите на ония, които в планинските присои са давали клетва, че ще умрат за истината и свободата. Довоенната ни интели¬генция, жертва на социалистически пози, на безплодно доктринерство, на книжни спекулации, трябва да се преобрази на интелигенция на подвига, осо¬бено днес, когато предстоят съдбоносни решения.
    Нека се знае, че всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна. Противобългарски е болшевизмът, както и хленчът за международно разбирателство, както и наивната престъпност на интегралните софисти или утопията за всеславянската република. Преди всичко необходимо е да проясним себе си и да се развием до самосъзнание. Нашата култура и общественост трябва да изхождат оттук. Ние имаме нужда от национални личности, от национален мироглед. Не можем да бленуваме за далечни неща, когато в собствения ни дом върлува бурята на опустоше¬нието и нищетата. Националният дух трябва да бъде отключен от кладенци¬те на нашите села и да залее земята ни. Може би това е романтика. Но всяко възраждане, всеки подвиг е романтичен. Предстои ни да създадем новия тип българин, обусловен от структурата на времето, в което живеем. Затова тоя българин не може да бъде интернационализиран, нито комунизиран, нито интегрализиран. Той е рожба на вечните стремежи на племето ни, горд и вдъхно¬вен, какъвто беше духът на Паисий Хилендарски. С тоя героичен българин трябва да започне и ще започне нашата национална романтика.
    Не е дума за патриотични добродетели. Тия добродетели са елементарни за всеки гражданин и член на държавата. Важното е да се погледне на нещата от по-високо, от културно-философско и културно-историческо гледище. Ос¬вен чисто политическите и стопански задачи има и други, много по-същест¬вени и съдбоносни: Критиката на нашето национално съзнание трябва да предшества всички други въпроси. Новото поколение може да бъде спасено само чрез една нова вяра, чрез една нова философия, която да избистри умовете и да впрегне творческите сили за работа. Насилието не е вече никакво средс¬тво. Трябва да се въздейства върху българската душа и българската съвест, Която се продава за счупени сребърници. Успехът в тая посока може да бъде исторически. Това ще бъде начало на нашата революция, Която тепърва ще има за цел да освободи българския народ и да затвърди съществуването му.

    http://www.jankojaneff.narod.ru/Eseta.htm

    Коментар от insomnia1304 | август 8, 2009 | Отговор

  32. д-р Янко Янев

    Философия на Родината*

    Родина — майка на всичко; убежище на всеки угнетен дух; люлка на историческия живот, надеждата и подвига. Има много наследен сантиментализъм в тази дума. Проповядвана е била в школски, сълзливо-романтичен и назидате­лен смисъл. Нито във философията, нито в социалните науки, нито в етнографските и фолклорни изучвания тя не е била дълбоко тълкувана. Смесвали са я с отечеството или са я разбирали като географски факт, Като съвкупност на външни народностни форми или като самата държава. Особено през миналия век представата за родината е била свързана с елементи на политическото и икономическо мислене, определяна е била и като биологическото единство на едно племе, а по-сетне и като земята, дето живее един народ, без да се имат предвид вътрешните сили, които свързват тоя народ със земята му, за да бъде тя негова родина. По-ясна става тая представа едва с изследванията на Техет, Баре, Хилдеберд, Бьом и Адолф Грабовски — във връзка с понятията народ, нация, колективност, субстанциалност, народен дух и народна личност, историческо право и типове на народната историчност.

    * * *

    Родината е преди всичко едно трагично чувство. Тя не се състои в никаква географска ограниченост. Не са само етническите и фолклорни особености, които я обуславят. Родината е пространство, преживявано ка­то съдба. Това е най-първото и най-дълбокото определение на родината. Без елемента на съдбовното никое пространство не може да се преживява като родина. Безредното и безсьдбовно пространство е голо и пусто. То е само една отвлеченост. Да имаш родина, значи да чувстваш пространството, в което родно и народно живееш като съдба. Това пространство не е всъщ­ност никаква реалност. То е само едно преживяване, мистическо и непонятно. Само в съдбовно прочувстваното пространство народът намира своята ро­дина. Това пространство е напоено с кръвта на предци и деди; из него са минавали вековете на родния дух; над него е проблясвал гневът на боговете; то е космически сраснато с природата; като частица на всемирното прост­ранство то е едно съзвездие за себе си, самостойно и самовластно, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм.Това родно пространство е непосегаемо и свято. В него почива душата на един народ. Там тя се ражда, цъфти и зрее. Това невидимо, ирационално съществуващо пространство може да се яви пред очите ни като стръмна камениста страна; в него може да виждаме катедрали или да слушаме морски бури; погле­дът ни може да се губи в ширините му или да се катери по настръхнали урви. Но това, що виждаме, не е родината, а нейната одежда. Родината е невидима. Тя е иматериална и затова вечна. Ландшафтът е външният й, сетивно обагрен и действителен облик. Но всичко това е само символ. И като всеки символ то е преходно.

    Родината живее във времето, но съществуваща във времето, тя е извънвременна. Тя е само едно нуминозно съзнание за абсолютната привързаност и неотклонимост към нещо, от което всичко изхожда и в което всичко се връща. Нестихващото блудство на всяка земна душа, гладът на греховното, сатанизмът на всяка рожба на пламъка намира своя край и своето сетно прибежище в родината.

    http://www.jankojaneff.narod.ru/Eseta.htm

    * * *

    Тази представа е древна. Най-старите мъдреци са учили, че всички неща се връщат един ден там, отдето са излезли, дето са се родили. всяко отпъту­ване свършва със завръщане. всяко отпътуване рано или късно се превръща в болка по оставената далечна земя. Колкото и близо да бъде тази земя, тя се явява винаги като нещо далечно. По нея чезне сърцето. Няма отпътуване без жажда за връщане. Тая жажда е дълбоко изразена и В метафизиката на Платона, според Който всяка душа се връща след земното си усилие в своето изначално и предвечно лоно — царството на безсмъртната красота, дето са истинските първообрази на явленията. Този копнеж към прародината може да носи името ерос, може да бъде и спомен за напуснатото блаженство, в чиято светлина душата живее божествено и дивно. Далече от тази прародина душа­та е тъжна скитница; тя се губи сред мигновеността на материалното и временно битие, пие отблясъка на истината, но само нейния отблясък. Винаги устремена към първичното си и същинско лоно, тя започва да пее, когато предчувства, че е дошъл краят на земното й съществуване. Затова в един от Платоновите диалози Сократ, който, обкръжен от учениците си, трябва да изпие чашата с отрова при залеза на слънцето, се сравнява с умиращия лебед; лебедът пее пред смъртта си от радост, че най-сетне ще се върне пак там — в долината на красотата — дето е живял по-рано, преди да слезе сред тъмната и променлива земя на живота. По-късно тая метафизична представа получи религиозен характер в християнското учение за безсмъртието на душата, която, подобно на топиката у Платона, винаги се връща в обятията на Бога, защото тя не е земна, а небесна същност. Тая мисъл се повтаря и в теософските представи на Шелинг, дето премина от източните алегории за безотрадното скитничество на падналия Адам (на „праслучая”), на „Вечния евреин”, на dues implicisimus, Който най-накрая се среща и слива с dues explicitus, за да намери покой и за да престане да бъде само един миров вопъл. Цялата трагика на западния човек крие този копнеж за родината, от Одисеи до Наполеон на СВ.Елена, дето този демоничен романтик безутешно тъгува по родната Корсика. Само в епохи на рационализъм и социалистични миражи този копнеж е бил задушаван от политическото доктринерство. Така през втората половина на осемнадесети век географията и философията са се чудили на неудържимата скръб на присадените в Европа негри по родния им край; това се забелязва и в навечерието на нашия век, Когато първичният, свързан с родния пейзаж човек, е бил заместен от международния скитник или космополитичния фантаст.

    * * *

    Впрочем с нахлуването на човека В цивилизацията всякога настъпва упадък на чувството за родината. (Цивилизацията е универсалистична и рационалистична; тя не извира от една земя, не носи дъха на никаква природа и ритъма на никакво чувство. Тя няма родина; затова е безкръвна и безплеменна. Родина има само културата, която прокълва от една племенна съдбовност. Тя е осветена от една кръв. С изграждането на културата и превръщането й в цивилизация и мирова гражданственост родината престава да бъде преживяване и виде­ние. Тогава се явява поетът на вселената; спиритичният патос на нихилиста, умопомрачението на здравия дух, истерията на „всечовешкото” и „всенарод­ното” настъпва и завладява съзнанието. Капиталистичното и либералистично „световно стопанство” е в своя разцвет. Международният хуманизъм става господстващата етика на времето. Селянинът няма никакво значение. Градската интелигенция започва да ненавижда селския човек; простотата отстъпва на механизма, индустрията измества труда. В стихийността на селския инстинкт се търси нещо порочно и просташко. Тази градска интели­генция не се страхува от смешенията на кръвта; демократична, тя загубва всякаква племенна страст и всеки първороден аристократизъм. Нейната ро­дина става светът — широкият божи свят, който няма никакви национални особености. Затуй съвременната късна буржоазия няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния американизъм, който живее само с атоми и числа, тъй е и с всички ония, които не могат да умират за родината си и които нямат расова сила. А швейцарският селянин, когато като мисионер отива В Сан Франциско, сам след няколко месеца умира от тъга по родината. Също е и със северните народи, чийто дух не е още интернационализиран.

    Интернационализмът е модерно номадство В днешния интелектуален и политически живот. Номадството обаче никога не създава нищо. То живее с чужд труд и с чужда мъка. В загиваща Европа, замаяна от тая психоза, само птиците и зверовете знаят какво е родина.

    * * *

    Не може да имаме към родината само едно сантиментално отношение. Родината изисква безусловна привързаност, която не може да се опорочи за нищо в света. Така тя се явява като символ на абсолютна отдаденост, за който никоя жертва не е голяма. Родината стои над всичко. Тази майка ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на всяко лично и обществено съществуване. Без родина светът е без субстанция, човекът без органическа основа, животът — поток, който се разлива в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и бих казал метафизична съдбовност, която обуславя чувството за родината.

    Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството — политическа. Родината е поема, отечеството — епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, оте­чеството във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим. Родината е завет, родината е последно изкупително лоно.

    http://www.jankojaneff.narod.ru/Eseta.htm

    Коментар от insomnia1304 | август 8, 2009 | Отговор

  33. Водачество

    от д-ръ Янко Яневъ

    “Срещу Освободителите на духа, хората,

    раби на навици, се отнасятъ съ

    най-непримирима ненависть и злоба”.

    Пенчо Славейков

    Никой да не мисли, че водачеството е някаква предписана функция или чиновническа служба и че то почива на случайни полити­чески мнения. Водачеството е преди всичко лична сила и лично решение. То предполага съдбовенъ замахъ.

    Първородно свързано съ племенните пори­ви, съ кръвьта и възторга на прадедите, то не може да се постигне чрезъ образование. То не е проява на „интелигентность“, на полити­ческо доктринерство, и не се нуждае да бъде обосновано въ системи и да бъде проповядвано въ висши училища. В себе си водачеството носи великата простота на народния духъ.

    Досегашните прояви на водачеството, тъй както ги създаде единъ криворазбранъ демо­кратически режимъ, почиватъ на технически пресмятания и своеволия. Те отговарятъ на времена на израждане и умора; затова водачите на този режимъ се явяватъ въ най-добрия случай като оперетни фигури и безхарактерни фразьори, които помрачиха душата на толкова нови поколения въ Европа и проиграха копнежите имъ. Който е ималъ нещастието да търси своя пътъ въ живота подъ сянката на такова водачество и да се уповава на неговата съвесть, особено въ някои малки държави, не може да не изпитва отвращение предъ мигащите очи на неговите иначе любвеобилни и смирени представители.

    Епохата, в която живеемъ, и хилядолетието, което иде, не стоятъ в никаква връзка съ душевната бедность на този родъ политическо водачество, излъчено от така нарече­ната „интелигенция“, една овехтяла дума, която въ някои страни още продължава да служи за мерило на културно и национално приз­вание. Водачеството, въ новия и творчески смисълъ на думата, има другъ образъ и почива на други, неписани закони. Рожба на една революция, то е сродно съ благословения авантюризъмъ на всички апостоли; непреклон­но средъ бурята на нищите, вдъхновено отъ вяра, то е обвеяно отъ дъха на нещо далечно, нещо надземно, тъй както са го въплътявали, например, българските канове.

    Интелигенция и водачество са две противо­положности, особено когато първата предста­влява смесица отъ чужди влияния и е скована отъ понятия, които нямат нищо общо съ духа на народа, къмъ който тя принадлежи. Обра­зованието, тъй както го разбира и налага интелектуализмътъ, е враждебно на водаческия поривъ и на идеята за новата личностъ въобще, от която народите на Европа иматъ днес нужда. Нищо по-смешно и хилаво от старо­модния интелигентенъ типъ, който цялъ животъ остава необгоренъ отъ пламъка на една съдба. Надъ образованието стои животътъ, надъ знанието стои вярата.

    Водачите на българските революции презъ всички периоди на народностенъ подемъ са били винаги смели и вдъхновени мъже. Въ война и въ миръ те са били озарени отъ свет­лината на единъ блянъ, завещанъ отъ пър­вите вестители на българската държавна идея и власть на земята: да създадатъ едно царство, което да прилича повече на единъ орденъ отъ съзаклятници, откол­кото на една многолика „Дър­жава“. Българското боилство беше носителъ на този митъ, който бавно изгасна подъ сянката на Византия, както изга­снаха толкова други хероични символи на балканския човекъ, когато душата му започна да ламти по чуждородни неща и когато, уморенъ, той изпусна самъ меча отъ ръката си. В този митъ на племенното и трагично во­дачество се крие най-здравата сила и най-светата помисъль на нова България.

    За неговото възкресение са нужни безстрашие и гордость.
    http://www.jankojaneff.narod.ru/Vodachestvo.htm

    Коментар от insomnia1304 | август 8, 2009 | Отговор

  34. Преосмисляне:

    Новите преврати

    Автор: Джошуа Кийтинг

    Насилствените правителствени смени днес се случват далеч по-рядко, а извършителите им падат много по-бързо.

    Превратът може да означава единствено, че една страна отива от лошо към по-лошо, нали? Може би е време да преразгледаме представите си за това какво се случва след това.

    Хейн Гьоманс, политолог в университета Rochester, състави индекс на причините и резултатите от 202 случая на противоконституционно узурпиране на властта след 1960 г. Наскоро той и политологът от Yale Николай Маринов обединиха усилия в търсенето на общи модели.

    Маринов посочва една очевидност на здравия разум: „Всички знаем какво става след превратите. Хората, които са взели властта, си я запазват и управляват авторитарно.“ Наистина в исторически план превратите много по-често водят до брутална диктатура, отколкото до демокрация, вземете например Пиночет в Чили или Сухарто в Индонезия.

    Въпреки това двамата изследователи смятат, че след Студената война се е появил нов модел. Проучването показва, че днес много по-рядко има преврати. Между 1960 и 1990 г. се извършват средно по 6 преврата годишно (1963 г. е пикова с 12 преврата). Но през последните 12 години честотата спада наполовина.

    По-важното вероятно е, че авторите на скорошните преврати имат много по-кратък политически живот. Между 1960 и 1990 г. мнозинството от тези лидери (8 от 10) се задържат авторитарно на власт поне 5 години. След 1990 г. обаче над 2/3 от правителствата, сформирани след преврат, разрешават избори с конкурентни партии в рамките на 5 години. В повечето случаи тези избори завършват със смяна във властта.

    Какво е различното днес? Гьоманс и Маринов смятат, че факторът е външен: след края на съперничеството за сфери на влияние през Студената война западните сили са по-малко склонни да толерират диктатурите и по-склонни да обвързват помощите с провеждането на избори.

    Както обяснява Маринов: „Това, което се е променило, е, че след като дойдат на власт, тези хора трябва наистина да управляват.“

    http://www.foreignpolicy.bg/show.php?storyid=755023

    Коментар от insomnia1304 | август 10, 2009 | Отговор

  35. Филип Рот – ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ Е СЪЩО ТЕРОР

    Г-н Рот, в една от най-силните сцени на своя роман “Човешко петно”, който излиза тези дни в Германия и представлява картина на нравите в съвременна Америка, вие описвате как един ветеран от Виетнамската война отива заедно със свои другари в китайски ресторант единствено с цел да преодолее расовата си омраза. Как ви хрумват подобни сцени?

    ­ Ветерани от Виетнам можеш да срещнеш почти навсякъде в Америка. Дори в моето малко селце в Кънектикът има неколцина. За мен това обаче не беше достатъчно и затова реших да прекарам няколко дни на Виетнамския мемориал във Вашингтон. Там винаги можеш да намериш оцелели във войната участници. Трийсет години по-късно те още носят белезите є, но се чувстват напълно забравени. Така че когато някой е готов да поспре и прекара няколко часа с тях, те, естествено, се радват.

    ­ До каква степен ви интересуват съдбите им?

    ­ Достатъчно ми е да получа най-обща представа за тях. Тези проучвания са искрата, която подпалва въображението ми. То е, което ми налага съвсем неочаквано някаква сцена, и аз я описвам така, както ми е хрумнала.

    ­ Трагичният герой на романа ви е човек, който, макар и роден от чернокожи, е с достатъчно светла кожа, за да прикрие произхода си. Той се представя за евреин и се издига до върховете на академичната кариера като професор, докато интрига, послужила си с типичните за така наречената политическа коректност средства, унищожава един ден първо репутацията му, а после и цялото му съществуване. Имало ли е наистина такива случаи?

    ­ Може да не са били милиони, но през трийсетте и четирийсетте години промяната на личността е била за някои цветнокожи единственият възможен изход от гетото на живота. За това им са били нужни светла кожа, буржоазен произход и способността да се разграничат в говора си от характерните за черните американци особености.

    ­ Вашият герой Колан Силк стига дори дотам, че забранява на майка си да вижда внуците си.

    ­ Колан Силк е краен в промяната на самоличността си. При него се поставя старият въпрос на Софокъл за свободата и предопределението. Доколко сме свободни да определяме съществуването си? Проблемът на Силк е, че прекалено дълго време лъжата му има невероятен успех. Затова и се стреми да я подсигури с всички средства и е глух и сляп за другите заплахи. Нито за миг не предвижда интригата с политическата коректност. Той прилича на футболист, който тича напред подир топката, без да очаква странични атаки.

    ­ За Америка, страната изцяло отдадена на търсенето на щастие и успех, това звучи доста фаталистично.

    ­ Нека вземем примера с Джон Ф. Кенеди. Съдбата не го наказва, защото е богат. Не го наказва и защото е красив. Нито го наказва, защото води бурен сексуален живот. Не го наказва и защото е интелигентен. До днес не знаем защо Кенеди беше наказан. Непрекъснато появяващите се нови теории за заговора около убийството му кръжат до една около въпроса ЗАЩО?

    ­ И въпреки това смъртта му не беше необяснима. Богатството, красотата и умът помогнаха на Кенеди да спечели власт, а враговете му искаха да унищожат тази власт. Същото е и с вашия герой Колман Силк. Като декан той си спечелва врагове сред останалите професори, които само чакат повод, за да го смачкат…

    ­ Един ден Силк проверява кои от студентите му присъстват и когато стига до имената на двама души, които никога не са се явявали в часовете му, пита дали съществуват в действителност или са “спукове”. На американски английски това означава “фантоми” или “призраци”. Преди години тази дума беше обидно название на афроамериканците. Точно това допълнително значение се оказва гибелно за Силк.

    ­ Защото не знае, че двамата студенти са черни. Може ли политическата коректност в Америка да доведе до такива абсурдни последствия?

    ­ Може би навремето така наречената политическа коректност да е била основателна поради все още съществуващата в Съединените щати дискриминация. Но това, което става днес в много американски университети, е израз на непоносима глупост. Политическата коректност се е превърнала в оръдие на опортюнистите.

    ­ Затова ли преустановихте преподавателската си дейност?

    ­ Когато се завърнах в университета за последен път преди три години, бях потресен от предразсъдъците и интелектуалната ограниченост, с която студентите трябваше да се преборват. Особено младите жени, на които напоследък внушават такива тъпотии, че те просто не могат вече да мислят свободно. Най-хубавите ми години като преподавател бяха в края на 60-те. Това беше моментът на истинската еманципация. Жените бяха всичко друго освен уплашени и потиснати. Бяха будни духове. Като учител човек се радва на всяко движение на мисълта, независимо дали се отнася до маймуна, мъж, жена или петгодишно дете. Всяка форма на интелигентност е добре дошла.

    ­ Считате ли, че политическата коректност е съвременна форма на заговор?

    ­ Промиват по отвратителен начин мозъците на студентите, които главно поради младостта си не могат да се бранят срещу идеологическата тирания. Един мой приятел е преподавател в колеж, в който студентите плащат такса от 30 000 долара годишно, и там не им е разрешено да изучават “Илиада”, защото главният герой Ахил е мъжествен тип, когото “политически коректните” комисари са дамгосали, защото бил мъжкар шовинист, долен шопар. Приятелят ми, който е отличен преподавател, започва вече всяка своя първа лекция с две изречения. Първото е: “Мразя жените”, а второто: “Ако сте дошли тук, за да научите някоя политически коректна мъдрост, моля, напуснете.”

    ­ Политическата коректност е нещо като пуританизма в левичарството. Действието в книгата ви се развива през 1998 година и описва пуританизма сред десницата ­ онази, която искаше да прогони Бил Клинтън от президентския му пост заради сексуална афера. Как се стига в САЩ до подобен лов на вещици?

    ­ В много университети в САЩ цари атмосферата на един вид циничен талибанизъм, но връх на цинизма беше преследването на Клинтън. Консерваторите в Конгреса искаха да унищожат Клинтън като президент и си избраха за повод секс аферата. Медиите се юрнаха след тях, защото това им гарантираше огромна публика. И все пак Клинтън победи, защото хората осъзнаха колко нагласена е цялата работа. Той не беше свален от поста си и завърши мандата си с доста голяма популярност. Америка не е в същността си пуританска държава. Всеки, който е бил в нея и е наблюдавал будка за вестници, влизал е в киносалон, гледал е телевизия или е подслушвал разговор между тинейджъри или дори само да се е разхождал по улиците є, знае това.

    ­ И все пак президентските избори бяха спечелени от кандидат, който богобоязливо обещаваше да изчисти Белия дом от Клинтъновите мръсотии. Какво мислите за Буш?

    ­ Сега е дванайсет часът на обед. Той вероятно спи. Обича да си почива след сутрешната гимнастика.

    ­ Осемдесет процента от американците са много доволни от Буш, особено след успешните военни действия в Афганистан. Дори много от неговите критици смятат, че от марионетка след кризата на 11 септември се е превърнал в убедителен държавник.

    ­ Всичко това е фасада. Войната беше водена от хора като Ръмсфелд, Уолфовиц, Чейни, Пауъл и още няколко много способни и осведомени генерали на Пентагона. Буш не може да скалъпи една свястна реч, камо ли да води война.

    ­ По време на войната звучеше много решително. Може би сериозността на положението повлия на неговата вероятно не особено сложна личност?

    ­ Войната му помогна да намери реторическа позиция. Сега той говори като шофьор на камион: “ще ги издирим”, “ще ги изтребим”, “ще ги спипаме”, “живи или мъртви” ­ това е езикът на привилегирован младеж, който чрез говора си приписва силата и грубостта на работника.

    ­ В най-новата ви книга “Умиращото животно”, която излезе в Америка преди 11 септември, описвате новогодишните тържества около настъпването на XXI век с думите: “Имаше много експлозии, но нито една от тях не беше дело на Бен Ладен.”*

    ­ Поразително предвиждане? Не, просто доказателство, че и аз имам малко талант.

    ­ Изненадахте ли се, когато само година по-късно нападението се осъществи?

    ­ Не по-малко от всеки американец.

    ­ Мнозина от настроените срещу капитализма, включително и тук, в Германия, смятат, че Америка е заслужила това наказание.

    ­ Ако следваме тази логика, не биваше да прекратяваме бомбардировките на Германия през 1945-а, а да ги продължим до 2076-а.

    ­ Къде бяхте на 11 септември? В кабинета си в Кънектикът ли, откъдето сте изхвърлили всички електронни медии като радио, телевизия и телефон?

    ­ За щастие бях в Ню Йорк. Плувах в басейна на клуба си, когато видях как хората внезапно се втурват към телевизорите. Вторият самолет точно нападаше, когато се добрах дотам. Не казах нищо, не предприех нищо, просто стоях. Дори нямах сили да се страхувам. Затвориха всички мостове и тунели и Манхатън стана отново остров. Хората се приготвиха да се прибират по домовете си пеша, някои от тях трябваше да отидат в Бронкс ­ едно доста голямо разстояние. Аз се разхождах безцелно по улиците. Спирах, където се бяха насъбрали повече хора, за да ги чуя какво говорят.

    ­ Кое ви се стори най-забележително?

    ­ Спокойствието и сдържаността, с които хората посрещнаха нещастието. Бях близо до мястото, но не чух никой да крещи, да плаче, не видях никой да тича. Слисване и скръб ­ това беше преобладаващото настроение. Всеки искаше да се прибере у дома. Останах в града. Не исках да се прибирам вкъщи на стотици мили разстояние. Нещастието ми върна града.

    ­ Вие бяхте против войната във Виетнам, какво ви е отношението към войната в Афганистан?

    ­ Мисля, че правителството ни постъпи правилно. Коя е страната, която би приела такова нападение без ответен удар?

    Превод от немски Александра Велева

    http://www.fakelexpress.com/texts/2002/2-2002rot.htm

    Коментар от insomnia1304 | август 12, 2009 | Отговор

  36. Тимоти Аш – Има ли миналото давност

    Политическо есе

    Един от най-важните въпроси на нашето време днес е как народите да се разделят със своето тежко минало. Проблема трябваше да решават редица страни в различни краища на света: Чили, Аржентина, Уругвай, Салвадор, Испания след смъртта на Франко, Гърция след падането на “черните полковници”, Етиопия, Кампучия и всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Този проблем е изследван в множество книги и статии, написани преди всичко от политолози, юристи и правозащитници, които за разлика от историците разглеждат миналото най-вече като съставна част от “преходните процеси”, придвижващи страната ­ поне авторите се надяват да е така ­ от диктатура към стабилна демокрация.

    Мен лично към тази тема ме подтикнаха преживяванията, които изпитах, докато четях собственото си досие в Щази, а в по-широк контекст ­ наблюденията как ­ успешно или безрезултатно ­ страните от Централна Европа се опитват да се отърсят от наследството на комунистическото управление. В случая ще насоча вниманието си към опита на страните от Централна Европа, като по-специално ми се иска да съпоставя твърде своеобразната ситуация в Източна Германия и ситуацията в другите държави от Централна Европа, освободили се от комунистически гнет.

    В процеса на съпоставката разглеждам четири основни въпроса. Нужно ли е изобщо да помним миналото и да се мъчим по някакъв начин да преодолеем неговите последствия ­ или е по-добре просто да го забравим? Трябва ли все пак да се обръщаме към него и в кои случаи? Кой би следвало да се занимава с това нещо? И, най-сетне, по какъв начин то трябва да се върши?

    1

    На първия въпрос (нужно ли е?) Германия след 1989-а отговори единодушно: “Да!” ­ “Разбира се, че трябва да помним миналото! Разбира се, че трябва с всички възможни средства да премахнем последиците от комунистическата диктатура!” Именно Германия в стремежа да си разчисти напълно сметките с миналото постави разбирането на проблема на ново равнище.

    Защитниците на тази позиция се основаваха на определени нравствени, психологически и политически аргументи. Интересно е, че нравственият императив ­ да пазим паметта за миналото ­ по това време често приемаше познатата ни от традициите на юдаизма форма: “В паметта е тайната на изкуплението.” Психологическите аргументи сочеха, че за народите, както и за отделните хора, е вредно да потискат спомените за печални или мрачни събития от миналото ­ напротив, тежкият “труд на скръбта” (Trauerarbeit) може да се окаже целителен за тях. На първо място обаче се изтъкваха не нравствени и психологически, а политически съображения: подчертаваше се, че стремежът за осмисляне на миналото ще помогне да се предотврати възраждането на злото в бъдеще. В обединена Германия обичаха да повтарят мисълта на Джордж Сантаяна: ония, които забравят своето минало, са обречени да го преживеят отново.

    Нищо чудно, че поставянето под съмнение на тази абсолютна истина в Германия се смяташе за “политически некоректно”. Нима след Холокоста някой би посмял да призове да забравим миналото? А всъщност историята познава немалко случаи ­ в различни страни и в различни времена, ­ когато тъкмо това на пръв поглед задължително днес условие е било отхвърляно категорично. Много привърженици на идеята да се забрави миналото са били влиятелни за времето си хора. Така например Цицерон само два дни след убийството на Цезар заявява в римския сенат, че всички спомени за кървавата разпра трябва да бъдат предадени на вечно забвение. Oblivione sempiterna delendam. Европейските мирни договори, като се започне с договора от 851* г. между синовете на Луи Благочестиви ­ Лотар, Лудвиг Немски и Карл, и се свърши с Лозанския договор от 1923 г., съдържат специални декларации да се забрави миналото.** Подобни призиви присъстват и във френските конституции от 1814 и 1830 г. Гражданската война в Англия завършва с приемане на Закон за освобождаване от преследвания и давност.

    Дори след 1945 г. Европа знае немалко примери за политика на давност на предишните грехове. Когато завършва първоначалният период на необуздано “пречистване”(йpuration), следвоенната Френска република се изгражда на основата на една донякъде целенасочена политика, стремяща се да отстрани болезнените спомени за колаборационизма на правителството във Виши и за окупацията на страната, като в съзнанието на нацията преднамерено ги заменя с обединяващите митове на Дьо Гол за неделима, непокорена, сражаваща се Франция. Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че в много западноевропейски страни следвоенната демокрация се гради на волята за давност ­ достатъчно е да посочим Италия или Австрия на Курт Валдхайм, които със съдействието на съюзниците успяха да се представят като невинни жертви на нацистката агресия. Да си спомним също Западна Германия през 50-те години, когато се предприемаха явни действия за укриване на нацисткото минало.

    Могат да се посочат и други примери. Преходът към демокрация в Испания се осъществяваше чрез планирана стратегия, изключваща борбата с миналото или неговото “осмисляне”. В тази връзка Хорхе Семпрун говори за “съзнателна колективна амнезия”. Безспорно в началото Испания изпитваше остър интерес към близката си история, но въпреки това в нея нямаше нито съдебни процеси над франкистките лидери, нито чистки, нито комисии за установяване на истината. По случай 50-годишнината от началото на гражданската война Фелипе Гонсалес издаде постановление, в което се казваше, че войната “окончателно е отишла в миналото” и “не оказва повече влияние върху реалния живот на страната”.

    Нещо аналогично се случи дори в посткомунистическа Полша. Първият след 40 години некомунистически министър-председател Тадеуш Мазовецки при откриването на новия парламент заяви: “Ние прокарваме между нас и миналото дебела черта (gruba linia).” По-късно Мазовецки неведнъж повтори, че е имал предвид нещо напълно конкретно: правителството му поема отговорност само за решенията, приети от него самото. Но изразът “дебела черта”, често цитиран оттогава с нарочна промяна ­ gruba kreska, бързо се разпространи и винаги се е разбирал тъкмо като изказване в полза на “испанския” подход към тежкото минало на страната. Макар тази интерпретация да не съответства на първоначалния контекст, в който фразата прозвуча, тя напълно отговаря на общата насока в политиката на Мазовецки и колегите му.

    Добре си спомням тогавашните разговори сред поляците и преобладаващото настроение: да оставим миналото на мира, никакви съдилища и взаимни обвинения, да устремим поглед към бъдещето, към демокрацията и Европа, както направиха испанците. Това настроение се обяснява донякъде с факта, че до събитията през 1989 г. в Полша се стигна чрез договаряне със стария режим, чиито представители продължаваха да заемат високи длъжности, включително и постове в правителството. Имаше и друга причина: през 1990 г. никой не можеше да си представи дори, че бившата комунистическа партия ще се върне на власт в резултат на свободни избори. Ето защо изглеждаше, че няма особена потребност да се напомнят ужасите от комунистическото минало, тъй като на дневен ред стояха много по-неотложни въпроси ­ например реформите на икономиката според т. нар. план Балцерович. Обаче зад всичко това се криеше по-дълбоко съображение, основаващо се на философията на опрощението, с която Мазовецки, либерален католик и стар съветник на “Солидарност”, беше близък на много участници в бившите опозиционни движения в страните на Централна Европа.

    Тъкмо обратното, в Германия предишните източногермански дисиденти Герд Попе от “Движението за мир и права на човека” и свещеник Райнер Апелман настояваха за решително и цялостно разчистване на сметките с предходния исторически период. А в другите страни от източната част на Централна Европа именно дисидентите, пострадали най-пряко и осезаемо от стария режим, повече от всички демонстрираха готовност да прокарат “дебела черта” между настоящето и миналото. Класически пример е Вацлав Хавел в Чехословакия. През първата година на своето президентство и той като Мазовецки провеждаше политика, която би могла да бъде назована пълен отказ от каквото и да е разчистване на сметки с миналото. По друг път, различен и от германския, и от чешкия вариант, вървеше Унгария. Членовете на консервативното правителство на Йожеф Антал, които в миналото не се бяха проявявали като активни борци с комунизма, държаха гръмогласни речи, като настояваха държавният апарат да бъде прочистен от комунисти. Но цялата тяхна “очистителна” риторика въобще не се подкрепяше от реални мерки. Както често се е случвало в историята, най-резки бяха различията между Германия и Полша.

    2

    Преминавам към втория въпрос: кога именно трябва да се разчистят сметките с миналото? Съществува и междинна гледна точка: “Да, нужно е, но не сега.” Един от аргументите за забавяне са неоранкистките* схващания, според които всеки опит да се пише история “по горещите следи” е неуместен: накратко казано, още не сме се дистанцирали достатъчно от събитията, за да разберем истинското им значение, още сме емоционално ангажирани, пък и не всички източници са достъпни; по-добре е да се изчака трийсетина години; тогава ще можем да се запознаем в архивите с всички официални документи. Обаче в посткомунистическа Европа тоя аргумент създава порочен кръг, тъй като тъкмо хората, разсъждаващи за недостъпните източници, държат обикновено архивите под ключ.

    Изтъкват се и други, политически доводи. Привържениците на бавните действия смятат, че онова, което би трябвало да укрепи новата демокрация, всъщност може да я подкопае. Прекомерното внимание към тежкото минало би могло да разчопли старите рани и обществото да се раздели. А добре е да се постъпи така, че функционерите, колаборационистите и обикновените граждани, поддържащи диктатурата, да участват в изграждането на новата демокрация. Философът Херман Любе предполага, че именно политиката на Аденауер през 50-те години, прикриваща нацисткото минало (другояче казано, амнистия, допълнена с амнезия), е позволила да се сплоти обществото, без което демокрацията в Западна Германия не би била възможна. Тази политика помогнала на нацистите да станат демократи.

    На всички изложени аргументи би могло да се възрази твърде убедително. Първо, с течение на времето растат историографските загуби, без да се компенсират по значимост от преимуществата, които предлага разширената документална база или емоционалната неутралност. Едни свидетели на събитията умират, други забравят случилото се или преосмислят своите спомени; що се отнася до архивните документи, най-страшните събития от периода на диктатурата често пъти не намират адекватно отражение в тях. Второ, жертвите и техните роднини имат моралното право да знаят от чия ръка са пострадали те самите или скъпите им близки. Трето, протакането и прикриването нанасят сериозни психически и политически вреди. Фактът, че предишните палачи и водачи остават ненаказани, а понякога и запазват високите си постове, компрометира новия режим в очите на хората, които биха могли да му осигурят най-стабилна подкрепа. Калта през цялото време изплува на повърхността и често се използва за неблаговидни цели, в интерес на моментни политически дискусии.

    3

    Положението в Германия предизвиква и третия въпрос: “Кой трябва да извършва правосъдието?” Както е известно, дългото мълчание през 50-те години е предшествано и от опити за денацификация, предприемани от окупационните власти, и от съдебните процеси в Нюрнберг, ръководени от държавите победителки. И Нюрнберг, и денацификацията стават отправна точка на всички дискусии по тази тема.* Огромно предимство е, че въпросните мероприятия се осъществяват след пълния разгром на хитлеристка Германия и се насочват от външни сили. Тук липсват вътрешнополитически сдържащи фактори, както е например в Латинска Америка, където бившите въоръжени пучисти благоденстват, или в Русия, където продължават да функционират старите секретни служби. Под ръководството на съюзниците бяха извършени немалко неща. Но външният и принудителен характер на прочистването имаше и своите недостатъци. Може да се предполага, че прикриването на миналото по времето на Аденауер е в известна степен реакция на германците срещу “правосъдието на победителите” и следователно срещу историята, създадена от победителите.

    В повечето европейски посткомунистически страни положението е напълно противоположно. Краят на комунистическата епоха в тях не се съпътства от нова окупация ­ напротив, всички те се смятат освободени от властта на окупатори. При това само пет страни ­ Полша, Унгария, Румъния, България и Албания, преодоляват комунистическото минало (или не го преодоляват) в същите държавни граници, които съществуваха и при комунизма. Върху територията на другите страни ­ бившия Съветски съюз, бивша Югославия и бивша Чехословакия, възникнаха множество по-малки нови държави, наследници на старите. По-точно, те имаха правото да отричат и наистина отричаха тази приемственост, като заявяваха, че нямат никакво отношение към наследството от миналото. Така например литовците, които се освободиха от окупационния гнет и се борят за ново лице на нацията и държавата, не успяха да устоят на изкушението да прехвърлят цялата вина на други: “Те го направиха, ние нямаме нищо общо.” Дори руснаците, обзети от същото изкушение, биха могли да кажат: “Онова не беше Русия, а Съветският съюз.”

    Ще повторя: положението на Германия сред тия страни е напълно уникално. Докато поляците и унгарците останаха със своето минало очи в очи, източните и западните германци трябваше да решават проблема с общи усилия. Раздразнените жители на Източна Германия смесват произволно историческите метафори и говорят за “аншлус” на източните земи, който се съпровожда от типичното “правосъдие на победителите”. Може да се възрази, че “аншлусът” беше доброволен, подкрепен на свободни избори с гласовете на повечето източни германци, а най-смелите мерки по разчистване на сметките с миналото ­ разсекретените архиви на Щази, установяването на официалните лица, отговорни за преследването на невинни граждани, бяха предприети по настояване на източните германци. Въпреки това недоволството им е разбираемо. След обединението на Германия наистина твърде често се забелязва, че западните германци решават съдбата на източните ­ в съда или в органите на изпълнителната власт.

    И тук възниква въпросът: имаме ли право ние, хората от Запада, които никога не сме се сблъсквали с мъчителната ситуация на избор, налаган от живот в условията на диктатура, да съдим от своите външни позиции ония, на които се е паднала такава участ? Нима сме напълно сигурни как щяхме да се държим при същите условия? Може би и ние щяхме да станем партийни функционери или информатори на тайната полиция? Имаме ли всъщност правото да съдим?… Но може да се постави и друг въпрос: имаме ли право да прощаваме? “Не прощавайте” ­ пише Збигнев Херберт, великият поет на полската съпротива:

    и не прощавай наистина не е в твоята власт да прощаваш

    от името на тези които в зори бяха предадени

    Право да прощават имат единствено жертвите.

    4

    Дори в границите на своята страна ние не можем да избегнем въпроса: “Кой има право да съди?” Наистина, кой? Парламентът? Съдиите? Специални комисии или трибунали? Печатът и телевизията? Може би историците? Въпросът “кой” неусетно преминава в “как” ­ как да се съди? Тук се очертават три възможни пътя: съдебни процеси, чистки и историческо просвещаване на нацията. (Оставям настрани извънредно важните и същевременно извънредно сложни проблеми за реабилитацията, компенсацията и връщане собствеността на жертвите и техните роднини.)

    Изборът на един или няколко пътя и възможната степен на придвижване по всеки от тях зависи от характера на бившия диктаторски режим, от вида на преходния процес и специфичните черти на сменящата го демокрация ­ ако, разбира се, той е заменен наистина с демокрация. Например в освободена Централна Европа политическите ограничения бяха много по-малко, отколкото в Латинска Америка. Но в Аржентина влиятелната военна върхушка не само успя да избегне съдебните преследвания, но да издейства помилването на ония високопоставени военни, които бяха осъдени по-рано. Но и репресиите там в предходния исторически период бяха твърде различни.

    Американската писателка Тина Розенберг определи това различие с проста, но точна формула: в Латинска Америка потискането на несъгласните е в дълбочина, а в Централна Европа ­ широкомащабно. В Латинска Америка имаше хора, които без всякакво колебание можеха да се причислят към жертвите ­ инквизирани, убити или, ако употребим едно известно, но особено изразително съчетание, “безследно изчезнали”. Всички те бяха жертви на друга група хора ­ армейски и полицейски офицери, членове на “ескадроните на смъртта”, които също тъй безспорно носят отговорност за убийствата и мъченията. А в Централна Европа, след апогея на репресиите през сталинската епоха, режимът, с няколко значителни изключения, се опираше обикновено на много по-голям брой граждани, които с не толкова жестоки и не така очевидни методи потискаха също тъй многобройна част от населението. С други думи, тук виждаме и от едната, и от другата страна множество хора. Обществото бе оплетено от паяжината на всекидневното лицемерие, съглашателство и компромиси. Вацлав Хавел постоянно подчертава именно това обстоятелство. Според него в къснототалитарните или в посттоталитарните държави не може да се прокара ясна линия между “те” и “ние”: такава линия минава по-скоро през всеки човек. Никой не беше просто жертва, всеки в някаква степен носи отговорност за случилото се.

    Ако се съгласим с подобно твърдение, трябва да признаем, че още по-неясен става отговорът на въпроса: кой да бъде подсъдимият? Подразбиращият се отговор на Хавел е: всички, следователно ­ никой. Същата позиция заема и полският писател Адам Михник. Според него това правило само се потвърждава от изключенията ­ отделните прояви на особена, противоестествена жестокост, какъвто е случаят с офицерите от полската тайна полиция, лично отговорни за убийството на отец Йежи Попелюшко, свещеника, поддържащ “Солидарност”.

    Отчетите за съдебните процеси в посткомунистическите страни от Централна Европа предлагат твърде пъстра картина. В Чехословакия (тогава още единна) двама отговорни функционери бяха осъдени за участието им в разгонване на демонстрациите против стария режим през 1988-а и в началото на 1989-а. През 1993-а приетият в Чешката република “Акт за противозаконния характер на комунистическия режим” сне ограниченията за съдебно преследване на престъпления, при комунистическата власт останали ненаказани “по политически съображения”. Създадено бе специално Управление за събиране на документи и разследване на престъпленията на комунизма, а преди това през същата година бяха повдигнати обвинения срещу трима бивши лидери на Комунистическата партия в Чехословакия за съдействието им при нахлуването на войските от Варшавския договор през 1968-а. В Полша генерал Ярузелски се оказа подследствен за заповедта му да бъдат унищожени протоколите от заседанията на Политбюро, а по-късно срещу него бяха повдигнати обвинения за съучастие в стрелбата срещу работническите демонстрации в градовете по балтийското крайбрежие през 1970­1971 г. Някои висши длъжностни лица също бяха обвинени за гибелта на стачкуващи работници по време на военното положение през 1981­1982 г. Но съдебното следствие в повечето случаи бе непоследователно ­ ту набираше сила, ту за дълго прекъсваше и по правило в крайна сметка не стигаше до резултат.

    Както можеше да се очаква, най-последователно действаше Германия. Граничари, охраняващи границата с ФРГ, бяха дадени под съд и осъдени за стрелба по хора, опитвали се да бягат от Източна Германия. Наскоро последният комунистически лидер на страната Егон Кранц бе осъден на шест и половина години затвор за съучастието му в политиката “стрелба на месо”, прилагана по границата. Въпреки това дори в Германия равносметката от предприетите усилия се оказва, меко казано, твърде противоречива.

    Своеобразно се развиха събитията в Унгария. Тук парламентът прие подобен на чешкия закон, който отменяше ограниченията на съдебното преследване за доноси, убийства и масови екзекуции, извършени при комунистическата власт. Но конституционният съд отмени този закон поради неговата обратна сила. После бе приет специален закон “За престъпленията, извършени по време на революцията от 1956 г.”. Този закон е показателен за важна промяна в политическия курс: той разглежда събитията от 1956 г. съобразно постановките на Женевската и Нюйоркската конвенция за “военните престъпления” и “престъпленията против човечеството”. Така, за разлика от германските съдебни обвинители, унгарците (единствени в Централна Европа) обявиха, че някои деяния, извършени при комунистическата власт, се отнасят към типа престъпления, осъдени на Нюрнбергския процес (“престъпления против човечеството”, “военни престъпления”), и че съответните положения ­ най-малко абстрактно ­ са били действителни и по време на деянията, доколкото представляват част от международното право. И така досега престъпленията, извършени при комунизма, са осъдени по съдебен ред само в три страни от Централна Европа.

    Вторият сред отбелязаните пътища е чистката или, ако се изразим по-неутрално, лишаването от право да се заемат административни длъжности. Това е единствената насока, в която лидер не е Германия. Уравновесявайки в известна степен политиката на предпочитано опрощаване за минали прегрешения, провеждана от президента Хавел, парламентът на Чехословакия прие през есента на 1991 г. наистина драконовски закон, който обяви, че цели категории трябва да бъдат изгонени до крак от държавна служба, включвайки тук висши партийни функционери, работници от народната милиция, осведомители и т. нар. съзнателни сътрудници на Държавна сигурност. В Чехия назоваха тоя процес не “чистка” (думата е донякъде компрометирана в предишния период), а лустрация (lustrace) ­ термин, отвеждащ към латинската дума, която означава едновременно “просветление” и “ритуално очистване”. Благодарение на чехите днес можем да върнем в употреба старата английска дума lustration. Сред значенията є, посочени в Оксфордския речник на английския език и илюстрирани с цитати от ХVII­ХIХ век, са “пречистване, предимно духовно или нравствено” и “принасяне на изкупителна жертва или извършване на очистителен обряд”.

    Лустрацията в Чехословакия вървеше с пълна пара година и нещо: после страната се разпадна на две части. И докато Чешката република продължи започнатата политика, като леко я видоизмени, Словакия фактически се отказа от нея. Не може да се отрече, че процесът изхвърли от обществения живот много безусловно компрометирани лица в Чехия (докато словашките им събратя запазиха положението си). Но приетите в началото законодателни положения бяха толкова сурови, а самата процедура толкова несправедлива, че президентът Хавел публично изрази дълбокото си нежелание да подпише закона, а и Съветът на Европа изказа несъгласието си с него. Изискваше се човек да бъде лишен от правото да заема административна длъжност само поради това че е принадлежал към определена категория лица, т. е. никакви частни обстоятелства не се приемаха под внимание. Специална комисия, след като се запознаеше ­ понякога твърде бегло ­ с документи от органите на Държавна сигурност и други официални ведомства, решаваше дали даденият човек принадлежи към някоя от определените категории. Хората, които получаваха позорно клеймо, често нямаха дори възможност да се запознаят с всички материали от собственото им дело и разполагаха само с ограниченото право да обжалват приетите решения. Всъщност човек отначало го признаваха за виновен, а едва по-късно, при благоприятно стечение на обстоятелствата, можеха да установят неговата невинност. …
    http://www.fakelexpress.com/texts/2002/2-2002timoty.htm

    Коментар от insomnia1304 | август 12, 2009 | Отговор

  37. Елена Андреева – политология четвърти курс (2007-2008), Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

    “Едно от най-големите постижения в човешкото развитие е хората да са толерантни един към друг, да се приемат със своите индивидуални особености и с различието в характери и темпераменти, с различните цветове на кожата, националности, религии, убеждения…”

    През своята дълговековна история българската нация е дала убедителни доказателства и примери за търпимост и отзивчивост по отношение на останалите народи, дори и спрямо онези, с които е воювала. Незабравимо ще остане гостоприемството на нашите сънародници, посрещнали бягащите от османския ятаган арменци, както и сплотената ни национална съпротива срещу опитите за унищожаване на българските евреи. Преживели кошмарните столетия на чуждото робство, още в зората на своята свобода, българите гарантират в първата си конституция правата на всички човешки същества, независимо от тяхната раса, пол или религия.

    Но днес всичко това е минало свършено и забравено. За съжаление, близо 18 години след неуспешно “извървения” ни преход и 1 година след превръщането ни в член на така жадуваното от нас, общоевропейското семейство. Нашите нови европейски партньори започнаха деликатно и тактично да натрапват своите съмнения относно толерантността на българския народ. Но липсата на тази толерантност е оправдана. И с цел да избегна злъчните нападки на европейската върхушка, ще работя с теоретични факти и ще си позволя да цитирам чл.1 ал.1 от “Декларацията за принципите на толерантността”, приета на 16.01.1995 г.

    “Толерантност означава уважение, приемане и разбиране на богатото многообразие от култури в нашия свят, на нашите форми на самоизява и способите на проява на човешката индивидуалност…

    …Толерантност – това е хармония в многообразието, не само морален дълг, но и политически и правен дълг. Толерантност – това е добродетел, която прави възможно достигането на мира и способства за замяна на културата на войната с културата на мира.”

    Въпреки че се твърди, че България отдавна е модел за етническа толерантност на Балканите и може да се гордее с мирното съжителство между различните етнически групи, в условията на съвременната демокрация, е малко трудно да поддържаме мита, че сме толерантни. Изследването на тази налагана заблуда за българската толерантност има както религиозни, етнически, така и дълбоко политически измерения.

    Нека да започнем с постоянно дискутираната в публичното пространство религиозна и етническа толерантност, или по-точно с доказателствата за липсата й. Като започнем с, за щастие, все по-намаляващите агитки по-стадионите, подвикващи нецензурни реплики на чернокожите, преминем през обичайното за повечето ни сънародници взиране в хората с тъмна кожа и стигнем до “миловидната реплика, отправена от майка към детето й – “Виж мамо, негър.” Освен това, я си представете каква толерантност ще се развихри примерно в София, ако се окаже, че има квартал, дано не и гето, населен с африканци. Страхувам се да го потвърдя, но за жалост реакциите и поведението на хората биха били в пъти по-остри спрямо онези към свободно живуркащото си ромско население. Днес дефицитът на подобна етническа толерантност става все по- очебиен. Но както вече споменах, този дефицит си има своите дълбоки основания. Още по-очебиен става и опитът за налагане на така наречената “криворазбрана толерантност”. Почти всеки ден из родните ни медии се разиграват псевдодраматични скандали, поставящи на прицел толерантността на нашия етнос спрямо малцинствени групи и различни вероизповедания. Почти дежурна е темата за нарушаване човешките права на нашите цигани, които от своя страна демонстрират пълен непукизъм към законите и правилата. Внушават ни, че ние българите трябва да се съобразяваме с условията на пазарната икономика, т.е да си плащаме безропотно всички данъци и сметки, а виж за циганите трябвало да се направи изключение да живеят безплатно и безметежно, както в мечтаното царство на комунизма. Поучават ни също така да си траем, когато някои категории чужденци ни се подиграват в лицето и открито ни мамят по време на бандитските приватизационни сделки или при алчното и незаконно изкупуване на свещената българска земя. А ако случайно се изпуснеш или възнегодуваш срещу измамниците, те обявяват за расист или ксенофоб.

    Още по-комична е и ситуацията в областта на вероизповеданията, където наскоро бе обявено, че са регистрирани близо 90 религиозни вероизповедания – абсолютен световен рекорд. Още по-парадоксално става положението, ако всички те предявят претенции за равнопоставеност и, не дай боже, за реципрочно изучаване в нашите учебни заведения. Всеки опит да се сложи в ред религиозният хаос се посреща със заплашително мърморене от чужбина, където открито ни наричат нетолерантни и съвсем безскрупулно се опитват да ни наложат насилствено толерантно отношение. Те обаче незнайно защо забравят, че докато ни натискат да коленичим пред многообразния етнически и религиозен натиск, техните собствени правителства трудно допускат представители на малцинствата или друговерци до върховете на политическата си власт. Толерантна Америка например за първи път от 230 г. предостави място за мюсюлманин в законодателната институция на Щатите. Доста често критикуваната България още от освобождението си от турско робство избира в своя парламент представители на довчерашните си поробители. Така от нас се иска непрекъснато да произвеждаме толерантност, без да ни се отвръща със същото. Известно е обаче, че когато балансът се наруши, неминуемо се чупи и целият кантар. Защото безкрайното търпение често се изражда в безконтролни действия и болезнени поражения на цялата система – и на излъганите, и на измамниците.

    Съвсем друг е въпросът с политическото измерение на толерантността. Освен че толерантност и подобно отношение в родната ни политика липсва, липсват и кадърните и добросъвестни управници, които да имат поне капка желание за налагане отвън на насилствена толерантност. Този неразбираем и неоснователен инат на уж много знаещата и компетентна политическа върхушка води до сериозни и опасни последици за милата ни родина и съответно за нейните граждани в условията на съвременното ни демократично общество. Защото основна ценност на демократичното политическо управление е толерантното политическо отношение и диалог между управляващите като представители на парламентарно и извънпарламентарно представените политически партии. Индикатор за това е, на първо място, появата на, ще си позволя да го нарека, “политическия изрод” партия АТАКА, която се създава уж с цел защита на националните интереси, играещи ролята на маска, зад която доста неумело и безсрамно са прикрити липсата на религиозна и етническа толерантност и чиста, честна и открита политическа игра. Друг пример е ДПС, в чиято абревиатура гордо е упоменато “движение за права и свободи”. Но какви права и свободи се стреми уж да “задвижи“ това движение, освен тези, свързани с 99% от неговите поддръжници и избиратели – турското етническо малцинство. По-голяма проява на толерантност не съм виждала. Не, грешка, ами отношенията на дълбок толерантен диалог и комуникация между политическите партии? Спомняте ли си екзотичната и комична холандка мадам де Грьон, която поиска регистрация на една антидържавна групировка у нас, маскирана като организация за защита на македонското малцинство у нас. Тогава за пръв път българските политици реагираха единодушно, като отхвърлиха посегателството не само срещу държавните ни интереси, но и срещу националната ни история. Закъснялото единство на нашите политици щеше да бъде още по-респектиращо, ако беще засвидетелствано преди няколко месеца, когато същата тази дама плюеше отровна злъч и квалификации срещу партия АТАКА и нейния лидер. Та тогава нашите мастити политически лидери тайно се радваха на нападките срещу своя опонент, без да се замислят, че повтарят печалния опит на разединените родни владетели, позволили на османските орди да разпокъсат и унищожат българската държава. Подобни примери за толерантно отношение в политическите среди са доста често, да не кажа перманентно политическо явление. И тъй като именно тази политика изгражда основите на съвременното демократично общество, за каква толерантност можем да говорим въобще?

    В условията на съвременната демокрация е много модерно да се говори за толерантност и мнозина обичат да прибавят към името си този епитет. Жалко е обаче, че голяма част от нашите съвременници не разбират смисъла на това понятие. Относно политическата толерантност, тя е от изчезващ вид, тъй като през почти 18-те години на изстрадан преход сме били свидетели на фалшива, престорена и интересчийска толерантност, която, за съжаление, продължава своя възход и днес. Но изглежда най-криворазбрана е религиозната толерантност. Мнозина считат съществуването й за невъзможно, тъй като религията върви ръка за ръка с фанатизма. Допускащите пък нейното съществуване разбират пълна безкритичност към всички религиозни учения. Е, надали точно това е имал предвид Джон Лок в своето “Писмо за толерантността”, където сочи, че религиозната толерантност е не само препоръка, а неотменно условие за мирно и справедливо съжителство на гражданите на една държава, но поне след него тя се превръща в изконно човешко право, в свобода на съвестта, подчинена на разума. Толерантните отношения са възможни само когато има убеждения за необходимостта от толерантност. Така преминало през окървавения XX в. човечеството отново търси толерантността. Въпреки многобройните прикрити и явни политически борби, днес повикът за единство и разбирателство е с добри подбуди, но не бива да се забравя, че в него нерядко се прикриват престореност, надпревара в измами, пресметливост по отношение на интереси, които подкопават толерантността като хуманно и алтруистично понятие. Това е и причината за дефицита ни откъм толерантност. Това е и причината, днес около себе си да виждам или нулева толерантност към другото мнение, към различната позиция и преценка, или криворазбрана и натрапена отгоре, от външни “кукловоди“, които създават лесно експлоатирано и наивно общество от марионетки.

    http://www.omda.bg/studentski_forum/2007-2008/elena_andreeva_1.htm

    Коментар от insomnia1304 | август 12, 2009 | Отговор

  38. Да анкетираш века

    Една година след френското издание на нашумялата голяма „анкета върху века“ на Цветан Тодоров, книгата „Памет за злото, изкушение на доброто“ беше публикувана и на български език от издателство ЛИК. Преводачът Стоян Атанасов, който състави сборника с материали от конференцията в чест на Цветан Тодоров („Цветан Тодоров: подвижната мисъл“. ЛИК, 2000) е посветил превода си на бащата на автора – проф. Тодор Боров, връстник и свидетел на столетието.
    „Паметта за злото, изкушение на доброто“ предполага, че за ХХ век „централното събитие е появата на едно ново зло – на непознат дотогава политически режим: тоталитаризмът…“ и анализира двете му разновидности – нацизма и комунизма. Според автора проучването му има три страни – тоталитарното минало (злото); начина, по който го помним, правото на памет и паметта за болката (на френски език думата зло има значение и на болка); и сянката, която то хвърля върху настоящето (тук питането е за какво ще ни служи споменът за злото и как изобщо е възможно доброто?). Не е случайно, че книгата е посветена на Жермен Тийон – „една от най-светлите публични личности в този мрачен век“ – антроположка, оцеляла от концентрационен лагер, съумяла „да прекоси злото, без да се вживее в ролята на въплъщение на доброто“.
    Както много книги на Цветан Тодоров, и тази също припомня някои истории, но не е книга за историите. Тя е размисъл за смисъла на века, на неговите събития, регистрирани не от тесен специалист, а от „заинтересован свидетел“ (затова всъщност изборът на централното събитие на века е тоталитаризмът, а не, например, деколонизацията) и „писател“. Мисля, че тук по-точната дума е не „писател“, а изследовател, историк на идеите, привърженик на старото наименование „морални и политически науки“. В увода към друга своя книга – „Моралите на историята“ – Тодоров обосновава резервите си спрямо осъществилата се през 1789 година терминологична промяна – разделението „социални и хуманитарни науки“, станало под лозунга за освобождаването от идеологическа опека. Там той не се съгласява с Марк Блок, че „манията за ценностите е сатанински враг на историята“… С една дума, основна нишка, преминаваща и през настоящото изследване на века, е убеждението, че един „добре темпериран хуманизъм“ би могъл да ни опази от вчерашните злини и днешните заблуди. Именно затова неразделна част от шестте раздела на изследването (Злото на столетието; Сравнението (нацизъм и комунизъм…); Съхраняването на миналото; Употребите на паметта; Сегашно минало; Угрозите на демокрацията) са шестте разказа за съдби, носещи посланието на точно този хуманизъм – освен Жермен Тийон, близките по дух Василий Гросман, Маргарете Бубер-Нойман, Давид Русе, Примо Леви, Ромен Гари.
    Понеже една от основните тези на Цветан Тодоров е, че „тоталитаризмът е отказ от универсализъм“, че „граматиката на тоталитаризма“ е различна от „граматиката на хуманизма“, размишлението върху ХХ век е пронизано от мотива за „универсалността на човечеството“ (основен мотив, „шарката в килима“ – ако си спомним прекрасния анализ в „Поетика на прозата“ – на този мислител). Става дума за универсалния друг, за морала като стремеж към благото на другия, като признаване на другостта, т.е. на едно „ти“, което, макар и различно, е съпоставимо с „Аз“-а (другост, която тоталитаризмът отрича – „за нас враговете на народа не са човешки същества“, казва един палач). В този контекст трябва да се разбират началните размишления за либералната демокрация и принципите на автономията на колектива и автономията на индивида, за начина, по който индивидуалната автономия се гарантира от плурализма. Отличителната черта на модерността е „конститутивна на хуманизма“ – казва Тодоров в една от предишните си книги за „човешката природа“ – защото „привилегирова тези режими, в които субектите могат да осъществяват своята автономия и да се радват на еднакви права“. Обратно, в „идеалния тип“ тоталитаризъм (Тодоров използва този Веберов инструмент, конструирайки общо понятие за тоталитаризъм) другият не е универсален, основна ценност е не аз-ът, а безразлично-груповото „ние“; затова там плурализмът – главното средство за постигане на автономия – е заменен с монизъм; частната сфера е подчинена и задушена от „обществената“ и различията като цел на обществото се заличават в името на цялото, в името на абстрактното върховно същество – колективът. Неговата автономия също се оказва привидност, фасада, тъй като една идеология се е превърнала в държавна догма и държавата подчинява всичко и унифицира различните „редове“ – икономиката, правосъдието, медиите; в този смисъл терорът е иманентен на режима. Всеки тоталитаризъм е и манихейство – разделя света на две изключващи се части, добро и зло, бяло и черно, чисто и не-чисто. Тоталитаризмът обещава всеобщо щастие – т.е. той е и утопизъм, форма на атеистичен „миленаризъм“, обещаващ спасение тук на земята.
    Спасението обаче се мисли като идващо от знанието – светът е прозрачен, разумен, универсално разумен и затова познаваем (Универсалността на „сциентизма“ е различна от универсалността на „хуманизма“ – където универсален е не „разумът“, а „човечеството“). Накратко казано, според Цветан Тодоров (за разлика от Барингтън-Мур, напр.) тоталитаризмът е феномен на модерността и се ражда при срещата на революционния политически проект, на сциентизма и на миленаризма. Впрочем в една последна френска христоматия от над 60 базови текста за тоталитаризма, озаглавена „Тоталитаризмът. ХХ век в процес на дебат“ съставителят Енцо Траверсо е включил и интерпретацията на Цветан Тодоров, която диалогизира с основни тези и участници в „подновения“ дебат за тоталитаризма.
    Цветан Тодоров притежава удивителната способност да въвежда в големите теми и дискусии без претоварване с имена и детайли. Аргументите се подемат, оспорват, отхвърлят с характерните за него яснота (но не опростителство) на тезите и ценностен патос. Което е особено нужно – и невероятно трудно! – при коментирането на приликите и разликите между двете разновидности на тоталитаризма: нацизъм и комунизъм. Обикновено сравнението изглежда неприемливо. Авторът различава четири типа реакции при търсенето на сходства между нацистките и сталинските лагери и твърди, че има голяма вероятност да отгатнем какви са политическите убеждения на проявяващите ги („палачите“ от нацистките лагери са за сходството, защото това им служи за извинение; „жертвите“ на нацизма са против сходството, защото виждат в него извинение; „палачите“ откъм комунистическата страна са против сходството, защото виждат в него обвинение, а „жертвите“ са за сходството и то им служи като обвинение). Основната теза на Тодоров е, че сравняването между нацизма и комунизма е оправдано предимно с оглед на по-общото типологизиране на политическите режими – тоталитаризмът е наистина различен и от традиционните деспотични режими, и от модерните демокрации. Разликите между нацизма и комунизма трябва да бъдат търсени по много посоки (макар че и двата са „еднакво ненавистни“): има отлики между „расовия“ и „класовия геноцид“; в нацистките лагери „умъртвяването е самоцелно“; при комунизма „мистификацията е била по-значителна“, т.е. комунистическата идеология е „много по-илюзорна“ и в този смисъл по-лъжлива и театрална от нацистката (аз лично не съм сигурна дали тук количественото сравняване е уместно).
    Мисля, че тези страници от „Паметта за злото…“ са може би най-трудните и поставящите най-много въпроси пред онзи читател, който иска да проумее ключовото и за посттоталитарния дебат сравнение „фашизъм – комунизъм“: тоталитарен фашизъм ли е нацизмът и дали наистина понятието тоталитаризъм става проблематично, абстрактно и неточно – както твърди напр. С. Фридлендер – доколкото не може да схване „историческата уникалност на немския националсоциализъм, неговият антисемитизъм“?; дали е вярно от друга страна, както смятат историци като Е. Нолте, че антисемитизмът на Хитлер може да се сведе до някаква обща черта на всички видове „фашизъм“ – техният антиболшевизъм?; защо все пак общата криза на либералната модерност приема в Германия тази именно форма?; не са ли прави онези историци (Я. Кершау, М. Левин или Ю. Кока), които твърдят, че сравнението „нацизъм-комунизъм“ е плодотворно единствено при сравняването на нацизма със сталинизма, а не с цялата „съветска система“, и че ако понятието „тоталитаризъм“ има смисъл, то трябва да се ограничи?; все пак какво е онова, което Касториадис, с когото Тодоров се съгласява, нарича не „идеокрация“, а „стратокрация“ (от стратос – армия) и какво е отношението между идеологическото и политическото „тотално“ в различните „комунизми“?
    Ако задавам тези въпроси, то не е защото в книгата на Цветан Тодоров няма отговори на повечето от тях, напротив, а защото отговорите не са лесни и е възможно да се случи (както вече се е случвало сред любителите на „черните книги“) някой да извади от контекста (и политически да ги употреби) фрази като „двата вида тоталитаризъм не си приличат по всичко, но в същността си – к.м., са едно“ (с.89).
    Всъщност това е свързано с една от опасностите на тоталитарните режими – „заличаването на паметта“. Според Тодоров правото на памет е фундаментално човешко право. (Затова дори законът срещу „негационистите“ – „законът Гесо“ – е счетен за неуместен.) Но в различните сфери на нашия живот ролята на миналото и мястото на паметта не са еднакви. Цветан Тодоров разграничава „добрата“ от „лошата употреба на паметта“, настоява, че споменът за лагерите трябва да бъде по-скоро механизъм, който да регулира нашата способност да овладяваме настоящето. Буквалната употреба на паметта е „лоша употреба“ на паметта, тя помни фактите и често е зов за мъст. (Балканските войни са пример за буквално прилагане на паметта.) Но зоната на историческата отговорност е между забравянето (прошката) и отмъщението, между банализирането и сакрализирането. Което значи, че трябва не да сакрализираме – „впаметниковяваме“ – спомена, да се поддадем на „тиранията“ му, а да дадем възможност да комуникира със спомена на другите, да го отворим за тях. Ако субектът отстрани от миналото си спомените като факти, това не означава, че ги е забравил, а че е осъществил нормалната „работа на траура“ и „работа на паметта“. Миналото трябва да се помни като „образец“, като поука, като морал. Буквалната употреба на спомените, която превръща миналото събитие в нещо не-преминало и непреминаващо, „в крайна сметка подчинява настоящето на миналото. Докато образцовата употреба позволява миналото да се използва в името на настоящето…и да се отиде към другия“. „Образцова памет“ често е заменяна от Тодоров с термина „справедливост“. Да „се спуснем до общото“, да не спираме до „уникалността“ на случилото се в миналото. Да се попитаме „в името на кой принцип, прилаган в един или друг публичен дебат, би могло да се отхвърля всякакво сравняване на едно събитие с друго“. Тодоров подчертава „публичен дебат“, защото в частната сфера страданието е единствено, уникално, несравнимо. В „рационалния дебат“ обаче сравнението не само че не изключва уникалността, но е единственият начин тя да бъде обосновавана“. Не може да се твърди едновременно, че миналото трябва да ни служи за урок, и че то е абсолютно несравнимо.
    Тези схващания за употребяваното – и злеупотребяваното – в социалните науки напоследък понятие „памет“ се развиват в книгата. Отново нюансирано се различават трите страни на работата върху миналото – установяване на фактите, конструирането на смисъла и функционалната му употреба, неговото инструментализиране; като се разграничават дискурсите на свидетеля, на историка и на възпоменателя; въведени са сложните отношения между правосъдието и историята и тематизираните от Карло Гинзбург фигури на „съдията“ и „историка“; внушава се разликата между критическия хуманист и „морализатора“, онзи, който се гордее с това, че публично определя кое е доброто и кое е злото, блазнейки се, че стои на страната на доброто. В разказите за шестте персонажа има невероятни, водещи към проумяване „следи“ (в смисъла на микроисторията на Карло Гинзбург). В неспоменатите в тази рецензия, но съществени части се коментират различни опасности пред демокрацията („шокиращата идея“ за хуманитарните бомби в Косово напр.) и пред победителите, които могат да се помислят за въплъщение на доброто; въвежда се третата версия – „Хирошима като трагедия“ – между американския героичен разказ за Хирошима като окончателен и необходим удар над дивия враг, японският „жертвен дискурс“… И всички тези „архиви на болката“, ако използваме формулата на Фуко, са видяни като предизвикателство за критическия хуманизъм, който показва, че злините са вършени от хората, но доброто е възможно – не като земен рай, не като тържество на абстракции, проповядвани от онези, които обичат Човечеството, за да не виждат човека. Така и самата анкета върху века не е тържество на добрите интерпретациии, а усилие за разбиране. Или – както казва Цветан Тодоров – прибавяне на смисъл.
    Лиляна Деянова

    Доц. д-р Лиляна Деянова е преподавател по социология в Катедра „Социология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. По-известни публикации: „Социология на символните форми“ (1996), „Травматични места на колективната памет“ (2000). Съставител на „Социолoгия на личността“, „Биография, памет, разказ“, „Духът на „Анали“, „Медии и преход“ (в съавторство).

    http://www.online.bg/kultura/my_html/2218/century.htm

    Коментар от insomnia1304 | август 17, 2009 | Отговор

  39. БЪЛГАРСКИТЕ БОРДОВЕ

    Те са признание, че сами не можем да се оправим. Било поради вродена или придобита калпавост, било по злощастно стечение на обстоятелствата
    Михаил Константинов

    Думата „борд“ има различни значения в българския език. Още повече значения има английската дума „board“ – над 20. Така че трябва да уточним за какви бордове ще си говорим по-долу. А ще си говорим за борда като за механизъм, налагащ строги ограничителни правила върху функционирането на държавата в дадена област – нещо като юзда. В този смисъл бордът е отказ от суверенитет и признание, че сами не можем да се оправим. Било поради вродена или придобита калпавост, било по злощастно стечение на обстоятелствата, като например съветската окупация на страната след 1944 г.

    България потъва в света на бордовете именно тогава – когато изчезва далеч не безгрешното Трето българско Царство, което все пак е било нормална правова държава. Че даже и в първата десятка на Европа по основни икономически показатели. И ако днес постиженията на Царство България ни изглеждат скромни, трябва да помним, че тогава брутният продукт на глава от населението е бил 2-3 пъти по-висок от този на Гърция. За разлика от днес, когато е обратното.

    След 9 септември 1944 г. България попада в 45-годишен външнополитически борд. За самостоятелна политика на страната през този период не може да се говори и не случайно тя става известна като най-верния сателит на СССР в Източна Европа. Сега даже бихме казали „пудела на Москва“, само дето този термин вече е резервиран за един британски премиер по повод на съответния президент на САЩ. Тогава българското разузнаване в лицето на Първо главно управление на Държавна сигурност е прост придатък на съветския КГБ и само Разузнавателното управление на Министерството на народната отбрана (РУМНО) провежда донякъде самостоятелни операции, но само на Балканите.

    Затова, когато напоследък лицемерно се говори за необходимостта да разграничаваме доносниците от разузнавачите, е полезно да припомним, че именно въпросните разузнавачи през 1978 г. убиха в Лондон големия български писател Георги Марков не без помощта на съветските си колеги. И пак те крадяха стари американски компютри и така загробиха българската електроника. За капак същите разведчици изнесоха парите на България чрез външнотърговските дружества на ПГУ на ДС. Така че наистина трябва да разграничаваме обикновените доносници от офицерите на ДС – вредата от действията на последните е несравнимо по-голяма.

    От тази епоха на братско сътрудничество между комунистическите секретни служби датира и тъжният факт, че голям брой българи, често на ключови позиции дори и днес, бяха вербувани от съветските служби и сега са прехвърлени на доволствие при Федералната служба за сигурност на Русия. Срещу съответни услуги, естествено. Значително по-малък брой, но елитни представители на политиката и бизнеса, още от ония времена та до днес, са на служба на Главното разузнавателно управление (ГРУ) на съветската, сега руска армия. Не напразно виден руски политик с присъщите за тази порода високомерие и глупост неотдавна заяви, че България е „троянският кон“ на Русия в НАТО и ЕС. В НАТО впрочем не ядат домати с колците и още в зората на българската демокрация превербуваха значителен брой руски агенти. Но не всички и не най-главните, както имаха и ще имат възможност да се убедят. Но това е страничен проблем. А и ако отношенията НАТО-Русия се задържат и развият на ниво истинско партньорство, шансът за което не е голям, то вредата от руските троянски коне с български паспорти няма да е особено голяма.

    Родената по силата на Конституцията от 1991 г. парламентарна Република България замести народната република и излезе от 45-годишния външнополитически борд. Но скоро попадна в друг, самоналожен борд, в който се намира и до днес. В средата на 1996 г. започна бързият срив на българския лев под трясъка на срутващите се банки, които впрочем бяха най-обикновени пирамиди. Създадени от покойния Луканов и офицерите от ДС с цел пладнешки обир на парите, натрупани от трудолюбивите и не подозиращи български граждани през 5-те години пазарно стопанство.

    Тогава имаше една занимателна, днес съзнателно премълчавана случка. В опит да спаси правителството и себе си, а може би и с идея да помогне на страната, премиерът Виденов предложи в България да се въведе валутен борд. Срещу идеята скочиха негови съпартийци, според които в България имаше какво да се доограби и поради това бордът не ги устройваше в този момент. Най-яко срещу борда обаче скочи тогавашната опозиция. Щели сме да загубим суверенитет и икономиката нямало как да се управлява в условията на борд, на който през 1996 г. му викаха „паричен съвет“. Не на последно място опозицията беше срещу борда, защото той беше предложен от Виденов и би могъл да му помогне да си завърши мандата. А и опитът с дотогавашните бордове в други страни не беше еднозначно положителен.

    Така или иначе Виденов не успя да въведе борда и основната причина за това беше пълната загуба на доверие в отиващото си управление на БСП. През февруари 1997 г. БСП сдаде властта, а временното правителство на Стефан Софиянски спря инфлацията и подготви предсрочните парламентарни избори. На изборите ОДС спечелиха най-голямата победа в новата история на България, като получиха 137 мандата в 38-то Народно събрание. Валутният борд беше въведен със закон на 1 юли и е в сила вече 12 години. Интересна тук е метаморфозата на икономическите идеи. През 1996 г. бордът беше лош, а през 1997 г. – добър. Какво толкова? Хората еволюират, идеите им също. Важното е, че всичко се помни.

    Днес валутният борд с право е смятан за свещената крава на парламентарната република. И правилата за успешно управление са три: не пипай борда, кради по-малко, въздай възмездие. Другото ще си дойде само. Досега само първото правило е спазвано безусловно след 1997 г. И затова дори трите пълни мандата на ОДС, на НДСВ и на тройната коалиция не могат да се нарекат напълно успешни. Защото оставиха след себе си чувство за несправедливост. Дали днешното управление ще спази трите правила? Има предпоставки това да стане. И дано – 20 години преход по български стигат.

    Почти 10 години след въвеждане на валутния борд, на 1 януари 2007 г. страната ни влезе в условията на политически борд. Просто членството в ЕС означава именно това – отказ от суверенитет (и от злоупотребите с него) срещу въвеждането на правила за това какво може, и какво не. Друг е въпросът, че засега този борд е формален. И основната причина е в конституционно сбърканата и под всяка критика съдебна система. Там трябва да започнат и да свършат реформите. Защото съдебната система е границата между цивилизацията и джунглата. За 20 години би трябвало вече да сме разбрали къде искаме да живеем. И щом сме разбрали, нека да го направим. Впрочем, ние сме съвсем близо до въвеждането на съдебен борд. Ако съдебният фарс „Борилски“ не бъде скоро разрешен у нас, Франция ще го реши и така страната ни ще бъде на практика изключена от европейската юрисдикция. Да не дава Господ!

    И още една област се нуждае от борд – науката. Защото точно хората с претенции за ум, организираност и морал, българските учени и университетски преподаватели, не могат вече 20 години да се организират и да наложат приемането на свестен закон, който да им управлява къщичката. За да се стигне до последния резил, когато седмица преди да сдаде властта, Станишев назначи такъв Президиум на ВАК, че даже хора с леви убеждения изреваха. Щото вътре, наред с някои свестни хора, е такова сборище на комунистическа номенклатура, каквото не е имало сигурно от далечната 1972 г., когато беше приет действащия и до днес Закон за научните степени и научните звания.

    Но ако за управлението на БСП е нормално да крепи този комунистически закон, то какво да кажем за демократичното управление през 1997-2001 година? Защо тогава не беше приет нов закон? Ами защото тогава се разигра една тъжна история, в която имах неудоволствието да взема известно, напълно неуспешно впрочем, участие. И защото болшевизмът е начин на мислене не само на ленинската шайка, заграбила властта в нормалната държава Русия през 1917 г. Надявам се тази поучителна история – защо науката не успя да пребори себе си през краткия период на демокрация, да бъде разказана скоро. Защото историята трябва да помни своите герои. Антигероите си – също.
    http://www.politika.bg/article?id=13946

    Коментар от insomnia1304 | август 21, 2009 | Отговор

  40. ДАЙТЕ НИ СИНОВЕТЕ СИ – КОЙТО И ДА Е, ВСЕ ЩЕ СВЪРШИ РАБОТА

    Налага се изводът, че средностатистическият индивид, намиращ се в добро общо здравословно състояние — тоест човекът, който е в състояние да издържи на умственото и физическо напрежение на битката — все още притежава вътрешно и обикновено неосъзнато съпротивление спрямо мисълта да убие друг човек. Подобен човек никога не би отнел човешки живот по своя собствена воля, стига да е възможно да загърби тази своя отговорност… В сюблимния момент той се превръща в лице, отказващо се от военна служба по религиозни причини, без да си дава сметка за това.

    Държа да припомня, че по време на Първата световна война огромното облекчение, което е обземало войските, когато били прехвърляни в по-тихи сектори от фронта, като например старата фронтова линия при Тул, се е дължало не толкова на осъзнаването, че там нещата са по-спокойни, а по-скоро на блажената мисъл, че там няма да бъдат задължени да отнемат човешки живот. „Пускай ги! Ще ги хванем някой друг път!“ е реплика, която се е чувала доста често в случаите, когато врагът е проявявал небрежност и се е подлагал на техния прицел.

    Полковник С. Л. А. Маршал

    Първоначалното становище на Маршал е, че тази дълбоко вродена неохота за убиване, макар и открай време заложена генетично в човека, се е превърнала в основен фактор по време на война едва в последните десетилетия — поради все по-голямото разгръщане на стрелците по бойното поле и възможността да избегнат прякото наблюдение на техните другари. Подобно нещо, разбира се, би било напълно невъзможно за войниците, строени в плътни формации и въоръжени с барутни мускети — те никога не биха могли да избегнат от задължението си да стрелят, защото е трябвало да извършат сложна серия движения, докато заредят оръжието си, което от своя страна при изстрел изригвало плътен черен облак. Проучванията, направени за този период обаче показват, че дори и при подобни обстоятелства не всички войници са стреляли — от 27 574 изоставени мускети, събрани след битката при Гетисбърг през 1863 година, над 90% били заредени, въпреки че съотношението девет към едно между времето за зареждане и времето за стрелба би предположило, че само 5% от мускетите трябва да са заредени и готови за стрелба в момента, когато собствениците им са ги пуснали. Вярно е, че почти половината от този брой пушки — дванадесет хиляди — са били зареждани повече от един път, а шест хиляди от тях са били зареждани между три и десет пъти. Единственото логично заключение, което се налага от тези проучвания, е, че огромен брой войници, участвали в битката при Гетисбърг — както от страна на Конфедерацията, така и на Съюза — са отказали да използват оръжията си дори и в класическия бой лице в лице, на къса дистанция. Същите вероятно са се занимавали да зареждат, удължавайки периода прекалено дълго, или дори са се правели, че стрелят, когато някой наблизо все пак е произвеждал изстрел, за да прикрият психологическото си дезертиране от процеса на убиване. А мнозина от онези, които все пак са стреляли, вероятно целенасочено са се целели във въздуха.[6]

    Колкото и невероятно да звучи, този извод важи дори и за формированията рамо до рамо на пехотата от XVIII век, която си е разменяла изстрели от изключително близка дистанция. Процентът на убитите от онова време е далеч по-нисък, отколкото логиката подсказва, особено като се има предвид точността на тези оръжия на близки разстояния.[7] Затова няма причина да смятаме, че заключенията, до които Маршал стига във връзка с американската армия през Втората световна война, са по-различни от ситуацията в германската, съветската или японската армия. Засега не съществуват анализи, които дават възможност за съпоставка, но повече от явно е, че ако по-висок процент от японците или немците са били склонни да убиват, то обемът на огъня, който биха произвели, е щял да бъде три, четири, та дори пет пъти по-голям от този, който се предполага въз основа на числения състав. А той не е бил такъв.

    Хайн Северлох е бил двадесетгодишен редник от войските на Вермахта, отговарящ за картечница, охраняваща брега Омаха в Нормандия в деня на десанта, когато атакуват американските войски — 6 юни 1944 година. Неговият бункер — WN62 е един от малкото, неразрушени от бомбардировките на Съюзниците и обстрела на корабните оръдия, а картечницата му отговаря най-малко за половината от 4 184 американци, които умират пред бункера на редник Северлох в този негов пръв и последен ден на бойното поле. Той е стрелял в продължение на девет часа, спирал е само, за да смени цевите, когато загрявали прекалено, покосявайки войник след войник от американската армия, докато слизали от десантните си кораби и навлизали в плитчините на около километър и половина от бункера. „От това разстояние ми приличаха на мравки“ — разказва Северлох, който очевидно не е чувствал никакви угризения заради онова, което прави. Но внезапно един млад американец, който някак си успял да избегне касапницата, се втурнал нагоре по брега по време на поредното затишие на огъня. Северлох грабнал пушката си. Куршумът попаднал право в челото на американеца, каската му литнала нагоре и той се строполил на земята. От това разстояние немският войник вече виждал много добре разкривените черти на лицето на противника. „Едва тогава си дадох сметка, че през цялото това време съм убивал хора — споделя той. — До ден днешен сънувам този войник (до 2004 г.). Само като си помисля за това, и веднага ми прилошава.“

    Когато са принудени, хората убиват. Те ще сторят абсолютно всичко, ако знаят, че точно това се очаква от тях и се намират под силния обществен натиск да се съгласят. Огромна част от тях обаче не са родени убийци. В този смисъл представлява интерес и изводът, до който стигат американските военновъздушни сили по време на Втората световна война — че по-малко от 1% от техните пилоти стават „асове“, тоест имат по пет попадения във въздушна битка, и че същите тези пилоти са отговорни за около 30–40% от всички вражески загуби във въздуха, докато преобладаващата част от военните пилоти не са свалили нито един вражески самолет. Почти всички военни пилоти са летели в едноместни самолети, където никой не би могъл да ги наблюдава отблизо и следователно да разбере какво точно правят, а по време на Втората световна война все още са били в състояние да забележат, че в кабината на вражеския самолет има друго човешко същество. Вероятно същите тези задръжки, които са попречили и на болшинството от пехотинците да убият човек, са действали и във въздуха.Като цяло обаче разстоянието е достатъчен буфер — артилеристите се мерят с мерника си и друго не виждат, подводниците изстрелват торпедата си към „кораби“ (и някак си не по хората в тях), а съвременните пилоти пускат управляемите си ракети някъде далече, по някоя „мишена“.

    Бих посочил една съществена разлика между бойния пилот и някой, който се бие с врага лице в лице на земята. Въздушната обстановка е като болничната, изключително чиста, и въобще не е толкова песонализирана. Виждаш другия самолет или просто целта някъде далече на земята. Не се намираш очи в очи с потта и емоциите на наземния бой, затова нещата за теб не са чак толкова емоционални и лични. Според мен, в този смисъл, нашата работа е много по-лесна, защото не си толкова афектиран.

    Полковник Бари Бриджър, Военновъздушни сили на САЩ

    При сухопътните войски убеждаването на войниците да убиват в днешно време се счита за централен проблем в процеса на обучение, фактът, че само една пехотна рота от Втората световна война е в състояние да причини подобни опустошения със само една седма от войниците си, склонни да използват своите оръжия, е ярко доказателство за смъртоносното действие на модерните стрелкови оръжия. Ала веднъж осъзнали какво всъщност става, армиите автоматично се заемат да повишат процента на стрелящите. Част от методите, които подпомагат постигането на целта, е такъв вид военна подготовка, която създава чисто рефлекторни пътища в психиката, някак си подминаващи моралния цензор, заложен у всеки човек. Обширните тревисти полета с мишени, забодени в края, отстъпват пред бойни симулатори с човешки силуети, които остават в полезрението на обучаемия само за кратко — ако стреляш автоматично и точно, те падат; ако се поколебаеш, след няколко секунди те така или иначе изчезват. Създаването на условни рефлекси обаче не изчерпва постигането на целта. От огромно значение е и работата върху психологическата неохота за директно убийство. Защото в наши дни войниците биват обучавани ни повече, ни по-малко точно в това — да убиват.

    Почти целият обем от тази работа се извършва още на първия етап от военното обучение. Промяната на възгледите на новобранците по отношение на реалната жестокост започва още в началните фази, с едно упражнение, известно като „боксови пръчки“. Войниците се групират по двойки, слагат им се шлемове и ръкавици, дават им добре подплатени пръчки и ги карат да се бият един с друг по начин, който със сигурност би причинил много смърт, ако пръчките не са подплатени. А пледоарията на инструктора прави повече от ясна задачата, която се изисква от тях.

    Трябва да бъдете изключително агресивни!Щом веднъж накарате противника си да побегне, вие тръгвате след него и му нанасяте първия си смъртоносен удар. Но не спирате дотук! Само защото вече сте влезли в контакт с него, не означава, че трябва да спрете. Не му позволявате да се опомни! Не му оставяте време да си поеме въздух! Скачате върху него и продължавате да нанасяте удари с тази пръчка! Това означава, че наоколо не трябва да има нищо друго освен стонове, хленчения, изпаднали очни ябълки — въобще, наоколо трябва да се търкалят глави!

    В по-късната фаза новобранците прекарват голяма част от обучението си в изучаване и практика с оръжията, които ще бъдат после оръдия на техния занаят: пушки, байонети („режете по пунктираната линия“), гранати и други подобни. При тези оръжия, разбира се, не може да има разделяне на новобранците по двойки. С тях няма как момчетата да бъдат оставени да се държат така, както би трябвало в истинска битка. Но щом в периода на основното военно обучение не можеш наистина да разбиеш главата на своя противник, то със сигурност ти се позволява да се насладиш на перспективата от неговата смърт, при това във възможно най-ярки краски.

    Така. Първо, какво е това мина? Мината, редници, е нищо повече от експлозивна или химическа субстанция, създадено да унищожава и избива врага… Вие искате да му изтръгнете очите, искате да разкъсате на парчета оная му работа, искате да го унищожите, редници! И не искате от него да остане абсолютно нищо! Искате да го изпратите вкъщи на майка му в найлонов чувал!

    Хора, никаква милост към врага, защото и той няма да има никаква милост към вас! Морските пехотинци са родени и обучени убийци! И това трябва да го доказвате всеки божи ден!Ясен ли съм?!

    Лекция по използването на мини, остров Парис, 1982 г.

    И войниците започват да мърморят високо и ентусиазирано, точно както са ги учили, макар че повечето от тях биха повърнали или припаднали, ако внезапно зърнат пред очите си човек, чиито гениталии са били отнесени от мина. Преобладаващата част от езиковите средства, използвани на остров Парис за описание на радостта от убиването на хора, са на пръв поглед доста кръвожадни, ала нищо повече от безсмислена хипербола. Новобранците си дават ясна сметка за това, макар да се наслаждават на този език. Въпреки това тези езикови средства спомагат в значителна степен за лишаването им от чувства по отношение страданията на „врага“, а в същото време те биват индоктринирани по най-очевидния начин (за разлика от обучението на войниците от предишните поколения) с идеята, че тяхната цел е не само да бъдат храбри или да се бият добре — тяхната цел преди всичко е да убиват хора.

    Виетнамската ера тогава беше в своя възход и всички бяха повече или по-малко мотивирани с онова, нали се сещате, да убиват. Сутрин, докато провеждахме физзарядката, трябваше непрекъснато да пеем: „Убивай, убивай, убивай“. Тази дума до такава степен се беше забила в мозъците ни, че ни се струваше, когато нещата наистина стигнат дотам, на никого няма да му мигне окото. Е, с първия винаги е трудно, но после като че ли става все по-лесно, но не е, защото продължаваш да се притесняваш с всеки следващ, защото го убиваш, или защото могат да те убият.

    Сержант от Морската пехота на САЩ (ветеран от Виетнам), 1982 г.

    Преди да пристигнат на остров Парис, повечето от новобранците не са виждали мъртъв човек (освен може би в ковчег) и при напускането на базата нещата си остават същите. Но те вече са въведени в един илюзорен свят, в който не само са виждали мъртви хора, но и са ги убили със собствените си ръце — при това отново и отново. И не виждат нищо лошо, че са го „правили“, защото им е било повтаряно отново и отново, при това от всички, които уважават, че врагът, независимо кой е той, не е истинско човешко същество като тях, следователно е напълно достойно и позволено да го убиеш.

    Когато за първи път дойдох тук, мисълта аз да убия човек ми изглеждаше просто… нечувана, никой не го прави. Все едно да ловиш катерички без разрешително — човек просто не върши подобни неща. Но щом веднъж дойдеш тук, започват да те мотивират, всеки ден те карат да мислиш за това, когато дойде моментът да си тръгнеш, убиването пак си остава нещо, което не искаш да правиш, но са ти втълпили, че искаш да го правиш, при това са го втълпили толкова дълбоко, че когато се наложи, тръгваш напред и го правиш. Изглежда далеч по-лесно заради мотивацията, която ти дават тук.

    Випускник на остров Парис, 1968 г.

    Понякога инструкторите те карат да се чувстваш така, сякаш ще ти хареса. Като например войната — да тръгнеш напред и да убиваш хора. Те ти формират психиката вместо теб… аз не съм го правил. Не мога да кажа дали ми харесва или не, защото никога не съм убивал никого. Но ако трябва, сигурно ще го направя.

    Випускник на остров Парис, 1982 г.

    Подготовката дава резултати. „С огромна неохота сме длъжни да признаем, че по своята същност войната е бизнес, свързан с убиване“ — пише Маршал през 1947 година. Но днес подобна истина се признава с готовност. Когато по-късно изпращат Маршал да направи същите проучвания по време на Корейската война в началото на 50-те, той установява, че след новия тип обучение 50% от пехотинците използват оръжията си, а в някои особено кризисни ситуации почти всички. До годините на Виетнамската война, вследствие на по-задълбочените модификации на военната подготовка, около 80% от американските войници са стреляли, за да убиват. В интерес на истината, една от главните причини за трайното превъзходство на западните армии, изправени на бойното поле срещу други въоръжени сили, не е толкова технологичната пропаст между техните оръжия (която понякога въобще не е толкова голяма), а фактът, че повечето съвременни западни армии обучават войниците си съвсем недвусмислено и категорично да бъдат убийци, докато останалите армии по света не го правят. Този ефект често бива замаскиран от факта на съкрушителното въздушно и артилерийско превъзходство на западните армии, в резултат на което преобладаващата част от жертвите на противника са причинени от далекобойни оръжия. Но при бойна обстановка, като например войната на фолкландските острови, където горепосочените фактори не играят чак такава роля, яркото несъответствие между броя на жертвите от британските и аржентинските войски вероятно се дължи почти изцяло на факта, че британските войници са обучавани по новия метод, а аржентинските — не. А най-впечатляващият пример са подразделенията на командосите от армията на Родезия през 70-те години, действащи срещу храбрите, но иначе зле обучени партизански сили — те надали са можели да се похвалят с прикритие от артилерийски или въздушен огън, при това са използвали почти същите оръжия като партизаните, но въпреки това командосите са успели да постигнат съотношение на убитите между тридесет и пет до петдесет на един.

    И така, как трябва да тълкуваме факта, че хората толкова лесно могат да бъдат превърнати в убийци? Все пак остава успокоението, че преобладаващата част са дотолкова зашеметени от ужаса при мисълта, че трябва да сложат край на живота на друго човешко същество, че, стига да могат, избягват да го правят. Дори нещо повече — ако армиите успеят да ги подмамят да го правят посредством съвременните си методи на обучение, върху раменете на онези войници, които са сторили онова, което им е било заповядано, ляга допълнителен товар. В наши дни все повече се налага мнението, че именно високата степен на участие в реални бойни действия по време на Виетнамската война е пряко отговорна за изключително високия процент на заболели от „посттравматичен боен стрес“ американски ветерани от Виетнам.

    При все това, щом задръжките по отношение на убиването, заложени в повечето хора, могат да бъдат премахнати чрез рутинно психологическо внушение — създаване на условни рефлекси, то все още има доста неща, за които да се притесняваме и тревожим. Войната е хронично обществено явление още от момента, когато масово сме преминали към цивилизацията преди около десет хиляди години. А дали е неизбежна характеристика на цивилизацията? И дали корените й не са дори още по-дълбоки?

    Гуин Дайър
    Войната
    http://www.extremecentrepoint.com/?p=4220

    Коментар от insomnia1304 | август 21, 2009 | Отговор

  41. Грабежът като стопански феномен

    (Извадки от есето на Фредерик Бастиа “Физиология на грабежа”, част от втората поредица “Икономически софизми”, публикувано за пръв път през 1848 г.)

    Има само два начина за придобиване на средствата, необходими за запазване и подобряване на живота – съзиданието и грабежът

    Онова, което пречи на подобряването на обществения ред (поне доколкото е възможно да бъде подобрен), е постоянният стремеж на членовете на обществото да живеят и просперират за сметка на другите.

    Когато грабежът се е превърнал в начин на живот на група хора, живеещи заедно в дадено общество, с течение на времето те създават за себе си правна система, която го легитимира и морален кодекс, който го прославя.

    Грабежът винаги носи в себе си бацилът, който в крайна сметка го унищожава. Рядко мнозина грабят малцина; тъй като, в такъв случай последните бързо ще намалеят дотолкова, че да не могат повече да задоволяват алчността на първите, и така грабежът ще спре поради изчерпване на наличното за грабене.

    Съществува и друг благословен от Бога закон, действието на който е не по-малко смъртоносно за успеха на която и да е система на грабеж: грабежът не само преразпределя богатство, той винаги унищожава част от него.

    Това е възхитителен закон. Без него, при условие, че има равновесие на силите на грабители и грабени, грабежът не би имал край. Благодарение на този закон, балансът винаги се нарушава или защото грабителите осъзнават, че унищожават твърде много богатство, или, ако това не стане, защото злото се задълбочава дотолкова, че стига до естествения си край.

    Всъщност идва момент, в който прогресивно ускоряващото се унищожаване на богатство стига толкова далеч, че грабителят е по-зле, отколкото ако бе останал честен. Такъв е случаят с воденето на война, разходите за която са по-големи от военната плячка, когато господарят плаща повече за робски труд отколкото би платил на свободни работници, когато теокрацията дотолкова е оглупила хората и изсмукала енергията им, че вече няма какво да изземе от тях, когато монополистът се опитва да погълне по-голяма част, докато цялото намалява – така, както става все по-трудно да се издои кравата, след като вимето й се изпразва.

    Може дори да се случи, че ограбваните вярват, че дължат всичко на грабителя – не само онова, което им е било разрешено да задържат за себе си, но и онова, което им бива отнето и което се губи в хода на тази операция. Смятам, че с течение на времето, благодарение на такъв вътрешно-естествен механизъм като навика, много хора стават без да знаят и без да са имали намерение да станат такива. Монополи от този вид са породени в измама и отхранени в грешка.

    В обичайните частни сделки всяка страна остава единствен съдник както на услугата, която получава, така и на услугата, която предоставя в замяна. Всяка от страните винаги може да се откаже от размяната или да я направи с друг на друго място; оттук и необходимостта на пазара да се предлагат само такива услуги, които ще намерят доброволно приемане.

    Това правило не важи за държавата, особено преди възникването на представителната демокрация. Независимо дали се нуждаем от услугите й, дали те са действителни или лъжливи, ние сме задължени да приемем, каквото ни се предлага от правителството и да платим цената, посочена от него.
    Всеизвестна е склонността всеки да преувеличава стойността на това, което предоставя и да омаловажава полученото в замяна. … [Но] би настъпил хаос, ако нямахме гаранцията на договорната цена, която съществува при частните сделки. … Такава гаранция напълно или почти изцяло липсва при нашите отношения с правителството. Но това не означава, че държавата, която, в края на краищата, се състои от хора (макар това обстоятелство напоследък се изключва като предпоставка [на разсъжденията за държавата]), не се подчинява на всеобщата закономерност. Тя се стреми да увеличи предлаганите от нея услуги – повече, отколкото бихме желали – и да ни накара да приемем за истински услуги неща, които далеч не са такива, и всичко това с цел да извлече някои услуги от нас в замяна под формата на данъци.

    Правителствата са много изобретателни. Те действат методично, стъпка по стъпка, според добре замислен план, постоянно подобряван от традицията и опита. Те изучават хората и страстите им. Ако например преценят, че хората са настроени положително към войната, те засилват и разпалват тази разрушителна склонност. С дипломацията си те заобикалят народа с опасности и – като естествено следствие – предлагат да осигурят войници, моряци, муниции и укрепления. Често в действителност те избягват безпокойството да предлагат подобни услуги, тъй като всичко, което искат, им се поднася наготово. После те имат служби, пенсии и повишения за разпределяне. Всичко това изисква средства; следователно правителствата налагат данъци и вземат заеми.

    Ако народът е щедър, правителството предлага да излекува всички проблеми на човечеството. То обещава да възстанови търговията, да направи земеделието проспериращо, да разшири индустрията, да окуражи изкуствата, да изкорени бедността, и т.н., и т.н. Всичко, от което има нужда, е да се създадат още няколко държавни агенции и да се плати на още няколко бюрократа.

    С една дума тактиката се състои в налагането на нищо повече от ограничения, маскирани като истински услуги. Следователно народът плаща не за да му бъдат оказвани услуги, а за да му се отказват услуги. Правителствата приемат гигантски размери и започват да поглъщат половината от националния доход. Хората с учудване забелязват, че докато слушат за прекрасните открития, които ще увеличават благата до безкрай, работят повече от всякога, без да подобряват индивидуалното си положение.

    Проблемът е, че, както правителствата показват изобретателност и способност, така хората не показват на практика нито едно от двете. Например, когато трябва да избират кой да получи контрол върху управлението, кой да определя сферата и начина на финансиране на държавното действие, кого посочват хората? Държавните служители. Те се доверяват на изпълнителната власт сама да определи правомощията и изискванията си.

    Някои народи изглеждат практически предразположени да станат жертва на правителствен грабеж. Такива са народите, при които хората, при липса на вяра в собственото достойнство и способности, биха се чувствали загубени, ако някой не управлява и администрира всяка тяхна крачка.

    Видяхме, че обществото се състои от размяна на услуги. То трябва да представлява размяна само на добри и честни услуги. Но също така показахме склонността и интереса на хората да преувеличават относителната стойност на услугите, които предоставят. Всъщност не виждам никакво друго ограничение на тази тенденция, освен доброволното съгласие или отказ на тези, на които въпросните услуги се предлагат.

    Някои хора прибягват до силата на закона, за да ограничат тази естествена свобода на другите. Този вид грабеж се нарича привилегия или монопол.

    Отличителният белег [на монопола] е, че той позволява продължаващото действие на великия обществен закон за размяната – услуга срещу услуга, но въвежда сила в свободното договаряне, за да наруши справедливия баланс между получени и предложени услуги.

    Отделно взетият монопол винаги облагодетелства тези, които са получили въпросната привилегия. Тогава се получава така, че всяка друга класа производители, вместо да се стремят към премахване на този монопол, се опитва да получи за себе си подобна привилегия. Този вид грабеж, превърнат в система, се превръща в най-смешната практическа шега за всички и крайният резултат е, че всеки си мисли, че получава повече от един общ пазар, на който предлагането на всичко е намалено.

    Не е нужно да добавям, че тази изключителна система посява семената на всеобщи противоречия между всички съсловия, професии и народи; че тя изисква постоянната, но винаги непредвидима, намеса на правителството; че тя следователно прераства в различните злоупотреби, описани в предходните параграфи; че тя носи на всяко предприятие отчайваща несигурност и привиква хората да приемат закона, а не себе си, за отговорен за личното си благосъстояние. Трудно е да си представим по-плодотворен източник на обществени вълнения.

    http://www.de-zorata.de/forum/index.php/topic,978.0.html

    Коментар от insomnia1304 | август 21, 2009 | Отговор

  42. Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината и България

    Захари Стоянов за Русия:”Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели, са биле против официална Русия.”

    “Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….”

    Русчук, 1-й Март 1886 г.

    З.Стоянов

    Из предговора към статията на Георги С. Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика