Какво за мен е Америка?

Днес на мода е… “антиамериканизмът”. Всеки се чувства длъжен да мърмори против Америка, против… Буш: да приказва каквото му дойде на устата против тази велика страна. У нас пък си имаме вече и… “знамена” на антиамериканизма: това, разбира се, са… проф.Вучков и Волен Сидеров, естествено! Да се чуди и мае човек като слуша какви простотии може да се изприказват по адрес на Америка и на американците: те били не знам какви си, те били… “най-лошите”, те, представете си, били… “душителите на свободата” в нашия тъй свободолюбив свят. Цялото зло на този свят било концентрирано в Америка и в американците – е на туй ако не му се казва идиотизъм, на какво тогава да се каже?!

Журналята у нас, естествено, не изневеряват на този “повей на времето”, и се стараят да допринесат с каквото могат и те, горкичките. Нямат аргументи, ама поне имат страсти – ех, какви страсти имат нашите журналисти и… “списувателите” от различен род и калибър! Всеки, “и Сульо, и Пульо”, се стреми да допринесе с нещо на тази днешна “антиамериканска епопея” – или по-точно казано: истерия. Даже се стигна дотам постоянно да ни го набиват в душите: Европейският съюз е… хубав, но пък Америка е “лоша”, тя е… “много лоша”, “най-лоша” дори!

Аз тук няма да пиша някаква апология на Америка и на американците. Не искам да ги хваля, но пък не мога да не реагирам, когато се говорят невероятни простотии по техен адрес. Няма да хваля Америка, защото тя не се нуждае от това: постиженията на американците са показателното за това колко те струват. Нека критиците на Америка за миг спрат… разпенените си уста и помислят поне малко: какво би бил светът днес ако не Америка доминираше в него, ами, да речем, в него доминираше… Русия, или пък, примерно, Иран?! Те се чувствали… “застрашени” от американската хегемония, но как биха се почувствали ако светът вместо това беше изпаднал под властта на една най-яростна “диктатура на ходжите”?! Какво ще кажеш за това, драги ми… Сидеров? За евентуална руска хегемония в света ти знам мнението, би се радвал невероятно, ти за това мечтаеш: но за една диктатура и хегемония на ходжите по света ми кажи какво мислиш?!

Аз пък твърдо знам едно: днешният антиамериканизъм по света и особено у нас е отглас от оня най-див антиамериканизъм, който беше същност на комунистическата доктрина. “Империализмът на Америка” – казвам това най-вече защото младите едва ли го знаят – беше продраното, мръсно и разпокъсано на парчета “знаме-плашило” на комунистите, с което те ни плашеха именно от… свободата: понеже Америка винаги е била символ на свободата, на демокрацията също. Американската конституция е писана преди френската Декларация за правата на човека и гражданина: Франция подарява на Америка Статуята на свободата, а не Америка на Франция! Ала левите на Запад досущ като нашите комунисти продължават да злобеят най-вече срещу Америка – и това е прекалено показателно: докато съществува Америка, докато Америка е най-силна, това означава, че свободата по целия свят си има най-твърдата опора. И това е прекрасно – по-добро от това не може да има. Най-доброто е да е силна Америка, а не враговете на свободата…

Разбира се, днешният антиамериканизъм си има своите основания: Америка изигра решаващата роля за да се запази светът от проказата на комунизма – и това на Америка никога няма да й го простят. Имам предвид нашите… дървени комунистически глави, които на Америка няма да й простят и нещо друго: пак Америка има решаващата роля за разрушаването, за световно-историческия разгром на комунизма. Има ли тогава нещо чудно кои и защо днес така силно мразят Америка?!

Да, много им е мъчно на нашите комунисти и на западните леви (които, впрочем, биха мислили съвсем иначе, ако на главите им се беше стоварил комунизмът, и това неминуемо щеше да стане ако не беше Америка!), които по най-животински начин усещат какво за света е била и е все още Америка. Американците водиха много битки за запазване на свободата и демокрацията по света и против комунизма: Корея, Виетнам, Афганистан са примери за това. Ирак сега също. Те търпяха и поражения, ала свободата беше запазена и днес триумфира дори и у нас, дето комунистите са така много и така отчайващо тъпи…

Искам да завърша с един свой детски спомен, който изглежда стои в основата на моето отношение към Америка. Разказвала ми го е майка ми, и той касае моя дядо, нейния баща, за който често пиша в тия мои записки – съвсем неслучайно, впрочем. Защото моя дядо беше една личност, за която храня най-светъл спомен: той е човекът, който изигра решаваща роля за моето оформяне като личност и като философ. Имам чувството, че това, което правя в живота си, е продължение на неговото дело: той беше достоен човек, който никога, ама наистина никога не се примири с онова тържество на простотията, което у нас свързваме с комунизма. И от което продължаваме да си патим. Дядо ми, горкият, не можа да доживее края на това зло, той не видя краха на комунизма, за който винаги е мечтал: дядо ми почина в 1988 г., Бог да го прости!

Та ето и моя спомен, който се забил в съзнанието ми и никога няма да бъде изваден оттам. Казах, този спомен не е съвсем пряк, имам го по разказите на моята майка и на моя дядо.

Когато идва комунизма по нашите земи, дядо ми (земеделски стопанин, от тия, дето са допринасяли за благополучието на България преди това) сяда с най-верния си приятел пред единствения радиоапарат в селото (който е в неговия дом, дядо ми, вижда се, е бил напредничав човек) и двамата по цели нощи слушали западните станции. Майка ми, тогава младо момиче, си спомня, че те постоянно повтаряли: “Идат, идат, край! Идат, свършено е с комунистите, няма лабаво!!!”. Кои идели ли? Ами дядо ми и неговия приятел чакали по цели нощи, от първия миг на комунизма по нашите земи, чакали не друг, а… американците! Чакали, чакали, но американците все не идвали. Минавали годините, ала дядо ми и неговия приятел не се отчайвали, продължавали да чакат и все повтаряли: “Край, идат, вече е свършено с комунистите, американците идат, тоя път няма да им се размине!”. Минала войната в Корея, минала “карибската криза” около Куба, почнала и свършила войната във Виетнам, но дядо ми и неговия приятел пак продължавали да си слушат всяка нощ западните станции и “Гласът на Америка”, и все това си повтаряли: ““Край, идат, вече е свършено с комунистите, мамицата им! Американците идат, тоя път няма да им се размине на комунягите!”. Ето в този момент, когато свърши войната във Виетнам, и аз вече имам спомен как дядо ми и неговия приятел все продължаваха да си слушат “Гласът на Америка”, “Свободна Европа” и “БиБиСи-Лондон”, ние, децата, си играехме около краката им, а те си повтаряха все същото, че американците… идат. Идат, идат, ама не идат. И по едно време дядо ми, помъдрял вече от… чакане, започна да повтаря на приятеля си: “Абе, приятелю, абе тия американци с… волски кола да идеха, вече щяха да са дошли!” – и се смееше със своя заразяващ смях. Аз съм бил тогава вече по-голям и си спомням тия думи. Но дядо ми продължаваше да чака, нямаше кой друг да чака, дядо ми до последния си ден чака американците, но, горкият, не можа да ги види… Той умря в 1988 г.

Скъпи мой дядо, дето си сега на небето: американците дойдоха най-сетне! Дойдоха и у нас, в България! Ето, наблизо са, и в Пловдив съм ги виждал на главната улица! Те са такива, каквито ти си ги представяше: левенти, силни, здрави, усмихнати, доброжелателни! И като ги гледам, се радвам вместо теб: че те са тук, а пък ние, мили дядо, сме с тях – България вече е в НАТО! Да, чудеса станаха по света, откакто не си тук! Спи спокойно, дядо, американците вече са тук!

Българската свобода, мили дядо, за която ти толкова години си мечтаеше пред старото радио, вече си има своя най-могъщ приятел: Америка. Няма страшно, спи си спокойно, това, за което си мечтаеше, стана!

Ето това за мен е Америка…