Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

Мълчанието е убийствено

Като пише блог, човек изразява личността си и така всички разбират най-вече… колко той струва. Или колко му е акъла. Да изразяваш личността си е най-естественото нещо на този свят – та ние само това правим, и то непрекъснато. Даже и да опитва да скрива себе си, човек пак се разкрива: коварството на изразяването е непреодолимо. Даже ако мълчиш по даден проблем, твоето мълчание те издава и пак показваш себе си, своето отношение. Това се нарича многозначително или направо… говорещо мълчание. Като човек разглежда сутрин писаното по блоговете може да си прави една не чак толкова приблизителна, а доста точна психография на състоянието на нацията. Ето защо за мен това занимание е на път да стане любимо. Понеже се и съчетава прекрасно с основното ми занимание засега: писането.

„Разни хора, разни идеали“ – и слава Богу че е така, противното би било същински кошмар. Всеки пише за това, което го вълнува – и от което смята, че разбира. Е, това не пречи на мнозина да се изказват най-компетентно по въпроси, от които съвсем не разбират. Даже има такава зависимост: колкото повече даден човек не разбира от проблема, по който е дръзнал да се изказва, толкова по-голяма „компетентност“ се открива в мнението му. Дори се забелязва в мненията на такива и някаква крайно странна абсолютна безапелационност. Знанието и разбирането обаче е неуверено в себе си. Който разбира, той схваща това, което неразбиращият никога няма да схване, а именно, че нещата не са така прости както изглеждат на пръв поглед. Ето защо е рядкост човек да срещне в блогосферата статии и материали от разбиращи хора. Повечето се изказват съвсем дилетантски, в което също си има известно очарование. Най-симпатични са обаче политиците – и журналистите. Те са си втълпили, че от всичко разбират и всичко могат да оправят, само им дай властчица. Това пък, че пишман-журналисти се напъват да стават политици (Сидеров) е върхът на падението и на моралното израждане. Журналистът по идея е човек, който плямпа за неща, от които не разбира. Той е „специалист по всичко“, сиреч по… нищо. Такива от нищо не разбират и затова така компетентно се изказват по всички въпроси. Когато една плямпало-журналист вземе да иска власт, започне да иска да „оправя“ нещата, бъдете сигурни, че ако имате неблагоразумието да му я дадете тази власт, той всичко ще обърка така, както никой друг не може. Но това е казано между другото…

По блоговете може да се открие как съвсем дребни проблеми вълнуват хората с по-дребни души. Същинските съдбовни въпроси се подминават с изумителна лековатост, просто явно не са им по силите. Ако някой някъде постави безкрайно значим въпрос, дори и да са се опитали да вникнат в идеята му, нещо не им стига, за да я подкрепят. И изпадат в гузно мълчание. Мълчанието е убийственото на този свят, не говоренето. Или писането. Мълчанието е най-мощното оръжие на посредствеността и на дребнавостта. На човешката посредственост, дребнавост и на… завистливостта. Мълчащият мълчи просто защото завижда, просто защото е уязвен от нечие превъзходство. Затова всички единодушно мразят ония сред нас, които превъзхождат „мнозинството“. Да си личност у нас е зла прокоба. Да си безличност обаче е „върхът на сладоледа“ – всички ти се радват, всички те приветстват, всички те галят и мило ти говорят: „Ти си като нас, ти не се отличаваш с нищо особено, ти не ни дразниш, браво на теб!“. Това е казано по друг повод и то от един велик философ, но ми се струва че е подходящо да се каже и тук. Затова не се удивлявам когато забележа, че ако някой някъде е казал нещо посредствено и банално, то думите му се посрещат с овации. Ако пък кажеш нещо важно, ценно, различно, оригинално, чака те пълно мълчание, бъди сигурен в това и не чакай друго.

Преди известно време написах един апел, наречен Не е страшна ДС, страшен е нашият страх от нея. Той се отнася до историята на Ангел Грънчаров-Елтимир. Оказа се, че моят апел си стана това, което можеше да се очаква – глас в пустиня. Викай колкото си искаш в пустинята, никой няма да те чуе или да ти отвърне. Въпросът обаче не е в това, че гузно мълчат и че не са съпричастни с мъките на един наш изтъкнат сънародник във връзка с издевателствата на службите спрямо него. Това можеше да се очаква. Аз не съм имал илюзия че друго може да се очаква. Но, признавам си, никога не съм смятал, че малодушието и дребнавостта у нас са взели такива застрашителни размери. Това вече е страшно. Нека по тази причина не се удивляваме, че някои кръгове, насърчени от нашето бездушие и малодушие, ни се качиха на главата и вече кълцат сол там. Заслужаваме си го, щом сме такива. Те се самозабравиха именно заради това, че сме така презряно малодушни. Дотолкова сме малодушни, слаби и отчаяни, че ние именно ги насърчаваме в издевателствата спрямо нас самите. А пък някои дори до такава степен са дребнави и малодушни, че не забелязват издевателствата и наглостта на тези кръгове – и по тази причина си мечтаят за още по-големи гаври. Това наистина вече е върхът. По-голямо падение едва ли може да съществува…

Но това е само един пример. Иначе примери колкото искаш. Безразличието към най-важното и съдбовното се шири надлъж и нашир из нашите родни простори – като се тръгне от душите ни, та се стигне до всяко, и до най-последното „обществено отношение“. Безразлични сме и към собственото си безразличие. Малодушни сме и във възприятието на собственото си малодушие. Обиждаме се, когато някой някъде ни каже дори и частица от истината за нас самите. Почваме да го хулим и плюем: какво си позволява пък тоя?! Ще си бъдем каквито искаме, ще си бъдем малодушни и безразлични, щом така ни харесва!

И какво да каже човек освен да прояви известно великодушие, сблъсвайки се всеки ден с такова отчайващо малодушие. Великодушието ще срази и ще победи малодушието. А дали разбираме великодушието ние, малодушните?! Едва ли, но щом го срещнем, то ще помете без пощада нашата дребнавост. Истината винаги е великодушна спрямо човешките слабости. Но тя е и жестока и не ги понася. Разбира ги, но не им прощава. Както хирургът не изпитва пощада или състрадание спрямо туморите, а смело ги реже. Истината е хирургът на нашите души, който без пощада ще ги прочисти от туморите и други такива нечистотии. И едва тогава, преминали през горнилото на истината, ще станем по-чисти и… великодушни. Дребнавостта ни ще отиде в… коша за боклук. Където й е мястото.

6 Коментари »

  1. Вече се бях отчаяла.Бях останала с впечатлението,че съм сама в пустинята и даже бях почнала да си говоря сама на глас,за да не забравям да чувам вътрешният си глас,за да не изгубя себе си сред тълпата.Да чувам гласа на своята собствена съвест,която не може да мълчи,но никой не иска да чуе,обсебени от леност,
    нихилизъм,бездушно безразличие към другите,към всичко.Или обладани от собствената си самовлюбеност и ограниченост недопускащи чуждо мнение,различно от своето собствено,просташки агресивни,злобни,завистливи.Всички в една Тълпа,която се е оставила на течението, по което я тласкат други и с удоволствие се плацика в всеобщата простотия,злоба и завист и не усеща колко силно е течението,което я влачи без да знае дори на къде.Друг скритом се спотайва в някой скришен ъгъл,от който струва сеира на другите и се любува сам на себе си и собственото си спокойствие.Щастлив,че се е откъснал от тълпата,от течението и силиците му стигнали да там.Да не посмее да се обърне и да заплува срещу тълпата,срещу течението,срещу инерцията да се живее по инерция.Лъже,маже и предпочита да го лъжат,да се самосъжалява,да са окайва,че го лъжат,но никога не се разкайва,загдето е лъгал.Живеем във време на голямото лъгане.Време,в което лъжата е професия,измислена от нас самите.Ние,си родихме и отгледахме лъжците,които сега ни мамят.Родихме ги с радост,оттлеждахме ги търпеливо и грижовно с много труд и малки лъжи,които сега Те, нашите рожби ни връщат стократно.
    Никога не съм обичала да ме носи течението,да се сливам с тълпата,да вдигам високо яката и да се крия в нея или зад гърба на накой друг,да се грижа за спокойствието си в този тъй неспокоен и несправедлив свят,който създаваме сами за себе си.
    Да кажеш на глас това,което всички мислят,но се страхуват да кажат на глас,за мен не е геройство,дори не на смелост,а въпрос на морал.Но приел веднъж Истината за нещо свято,трябва да си готов да бъдеш и ожулван,оплюван,мачкан,стъпкван и да имаш сили да понесеш хорската злоба и простотия,даже подлост,да приемаш да си „черната овца“ на стадото,което те дамгосва.Стадото се сдружава,прогонва те,анатемосва те и не е въпрос на смелост,а на човешко достойнство,търпеливост и доза наивност,за да продължиш да бъдеш честен.За мен най-грозната истина е много по-прелестна от от най-красивата лъжа.От горчивата истина боли,но човек така е устроен,че забравя болката.Временното удобство от красивата лъжа се изпарява в мига,в който прозреш,че си излъган или те хванат,че лъжеш.И пак болка,но този път неизлечима.Болката,че си прозрял лъжата,с която са те излъгали или си излъгал и са те разобличили.Но днес всички мълчат,всички се спотайват,всеки лъже другия,лъже себе си,т.е.самозалъгва се и махва с ръка и си казва на ум „Никой не е оправил света“ и даже не се сеща,че всеки един от нас,и всички заедно правим този свят.И вероятно този исторически период ще бъде упоменат в историята като време на икономическия преход и дума няма да стане за някоя личност,от тия,които твориха прехода,още по-малко за тия,които го отнесоха.Може би само някой народопсихолог ще отдели време и труд да обясни на поколенията как така аджеба е било възможно да се случи всичко това с този народ,който ако успее да се самосъхрани ще е сторил Чудо! Но това не е най-популярната литература сред този народ,който по всичко личи не познава труда на първият български социолог Иван Хаджийски.Изчезнали са такива народи и цивилизации,че колко му е да се затрие още един народ,който с някакъв сатанински егоизъм и безумие гледа равнодушно на собственото си саморазрушение,стопяването си,разпъждането си по чужди земи и демократично отстъпва своята собствена земя на чужденци, за която дедите му са проливали кръвта си,а той я харизва за жълти стотинки в лакомията, изнемогата,простотията или самозалъгването си.М мълчанието си.

    Коментар от Ружа Братанова,бг мед.сестра в Либия от 15г | май 15, 2007 | Отговор

  2. Харесах и този текст и го пуснах като отделна тема – за да го прочетат повече хора…

    Коментар от Ангел Грънчаров | май 15, 2007 | Отговор

  3. ОК.Благодаря

    Коментар от Ружа Братанова,бг мед.сестра в Либия от 15г | май 15, 2007 | Отговор

  4. До г-н Бойко М. Борисов –

    Министър-Председател на България

    Господин Министър-Председател,

    Приложено предоставям Ви електронен (CD) запис на текстовете на моите многобройни официални писмени изложения, свързани с тезата ми, че през последните 20 години всичките т. нар. „посткомунистически правителства” са осъществявали престъпна геноцидна стратегия спрямо българските граждани.

    Всичките тези мои официални писмени изложения са били надлежно регистрирани в офиса на Главния прокурор на България с изричното и пределно ясното искане за извършване на разследване на посочените от мен факти и обстоятелства, при което да бъдат разпитани посочените от мен свидетели и експерти, както и да бъде събрана посочената експертна и друга документация.

    До днес, обаче, българският Главен прокурор въобще не ми е отговорил, и това обстоятелство ми дава основание да считам, че в името на прикриването на извършените престъпления той не е бил предприел абсолютно нищо.

    В приложения тук електронен запис на визираните текстове същите, без въобще да бъдат променяни текстуално, са представени графически съвсем не в техния първоначален и предназначен за съответните институции външен вид, а са представени като съдържание на планирана за издание книга. Към днешния ден проектът на въпросната книга се състои от повече от 370 (триста и седемдесет) страници голям формат, като същата има своя надлежно регистриран международен библиотечно-издателски номер (ISBN 978-954-8550-64-2).

    Държа да Ви уведомя: че:

    ►че почти всичките въпросни текстове са публикувани в редица електронно-информационни издания в Австралия, Великобритания, САЩ и България;

    ►че са надлежно предоставени на почти всичките западни посолства в България, както и на рeдица обществени, държавни и правозащитни европейски и световни институции;

    ►че предстои да бъдат обработени в синтетичен вид и форма, да бъдат преведени на английски език и да бъдат надлежно депозирани в редица, включително и правосъдни, европейски и международни институции.

    В контекста на всичко това, Господин Министър-Председател, за мен е от изключителна важност да зная каква е и каква предстои да бъде Вашата позиция като новоизбран (само преди около един месец) ръководител на поредното българско посткомунистическо Правителство:

    дали и Вие ще продължите геноцидната стратегия на досегашните правителства или ще поискате разследване на фактите и обстоятелствата, даващи основание да се счита, че досега е била реализирана геноцидна стратегия и са налице геноцидни резултати.

    02 Септември 2009 г. Янко Н. Янков
    http://iankov.blogspot.com/2009/09/2009.html

    Коментар от insomnia1304 | септември 18, 2009 | Отговор

  5. Свръхдоза свинщини – vol. 2
    http://www.ivanstamenov.com/?p=468

    Коментар от insomnia1304 | октомври 23, 2009 | Отговор

  6. Глас от маргиналията

    Както и да варират дефинициите за интелигенция, те визират една, би могло да се каже, елитарна в Аристотелов смисъл прослойка: елитарна не по имуществен критерий, а по влияние и респект в обществото заради професионалната си роля – да „произвежда“, както би казал Бурдийо, културни блага, но и да ги разпространява. Разбира се, тук възниква въпросът какво точно се разбира под „културни блага“ и как става разпространяването им, сиреч тяхната популяризация.
    И така си дойдох на думата. Защото в неопределеността на прехода, който според едни е завършил, а според други едва започва, понятията се размиха, обществените роли губят ясен контур и ми е трудно да разбера къде съм и какво точно би трябвало да правя, за да не бъда, в ролята си на човек от интелигенцията, излишна. Че съм излишна, напоследък ми се внушава отвсякъде, но за това после.
    Въпросите ми не са лични. Те са свързани с мястото на българската интелигенция в новата ера на чалга-културата. Има ли я изобщо като влиятелна обществена прослойка или вече, гласно или негласно, я считат за „бреме“ на родния бюджет (наред с пенсионерите, инвалидите и социално слабите безработни)?
    Не са необходими никакви специални изследвания, от пръв поглед се вижда, че у нас интелигенцията е изгубила функцията си да формира вкус и културни нагласи, а губейки тази функция, тя постепенно се самоунищожава. Има всякакви теории, че разрушаването на интегритета й е заговор срещу нея. Пазарната захласнатост на новите управляващи чиновници е несъмнено тласък в тази насока, но всъщност няма необходимост от целенасочени действия. Целенасочено се действаше във времената на реалния социализъм, когато властите се страхуваха от интелигенцията. И имаха основания, защото, макар и инфилтрирана от „службите“, българската интелигенция беше сплотена (като изключим официозните културтрегери) около все пак дисидентски каузи: стремежа към свобода, екологичните проблеми, възмущението от насилието спрямо турското население. Бяхме ние и те. Сплотяваше ни цензурирането, радвахме се на езоповия си език и си разменяхме забранени издания на преследвани автори. Интелигенцията у нас не предизвика промените. За разлика от полските интелектуалци, разработили стратегията на работническата съпротива, тя нямаше никакво влияние сред работниците, но поне беше единна в критиката си към властта.
    Различията, които се появиха след демократизирането на обществото, са естествени. Те са израз на разнообразието на политически възгледи, но това не би трябвало да разбие интелигенцията като прослойка, нещо, което се случи у нас. Интелектуалци, разбира се, има и в България, но, усамотени и все по-изолирани, те твърде малко присъстват в публичното пространство. Влиянието на интелигентските среди върху случващото се в културата изглежда безвъзвратно изгубено.
    Поп-фолкът, телевизионните реалити формати, безкрайните сериали, евтините розови романи са само обикновените и безобидни прояви на масовата култура. Тя винаги се е налагала в една или друга форма като естествено развлечение на широките слоеве на обществото навсякъде по света. Бедата е там, че у нас сега практически липсва алтернатива. Политици и министерски чиновници, от които зависи финансовото оцеляване на културните институции, ни убеждават, че трябва да приемем безапелационно механизмите на свободния пазар, че правилата и ценностите се диктуват от него. Така, каквато и критика да бъде отправена по адрес на евтинията и папагалското подражателство на изкуството за масова консумация, тя бива заглушена от кресливите менторски изказвания на новоизлюпените „звезди“ на днешния ден: от чалга-певици и участници в Big Brother до водещите предавания в различни телевизии. Колкото и нелеп да изглежда въпросът: те ли са поели щафетно ролята на българската интелигенция, то отговорът е да, ако критерий за това е формирането на вкус и културни еталони.
    Показателно за безсилието на интелигентите да повлияят върху обществените нагласи беше широко рекламираното телевизионно мероприятие, наречено „Изборът за любим роман на българския читател“. Предполагам, че освен обичайните комерсиални и рекламни задачи, организаторите са имали и високата цел да сгъстят оределите редици на четящите в нашето общество и да приобщят по-голям брой редовни телезрители към стойностните произведения на световната литература. Затова бяха поканили известни творци, критици, университетски преподаватели, които трябваше да представят своя избор и да изтъкнат ценността на романа, който са предпочели. Изглеждаше добро като начинание: чрез популярната медия да се приобщят зрителите към една по-висока култура, пък и възможност да се осъществи изконната роля на интелектуалците: да формират вкус.
    Е, формираха, приобщаваха: напъна се българският читател и сред бисерите на световната литература избра Под игото на Иван Вазов. Избра го със спортен ентусиазъм, като на мач, скандирайки „българи-юнаци“. Било заради лесния групов обединител -патриотизма, струящ от романа, било защото това сигурно е най-масово четената у нас книга, тъй като се изучава в началното училище. Естетически основания за този избор трудно могат да се посочат.
    Оказа се, че като ефект, участието на цвета на хуманитарната ни интелигенция се превърна в приобщаване на цвета на хуманитарната ни интелигенция към един телевизионен формат, представящ литературата като шоу. Масовият читател не се повлия от вкуса на интелектуалците, затова пък доста от предполагаемите ментори с готовност се нагодиха към чалгизираната медийна среда.
    И, като споменах чалга, няма как да пропусна откровената констатация на класичката в жанра Сашка Васева, която, перифразирайки едно марксистко определение за изкуството, убедено заяви, че именно тяхното „творчество“ е отражение на действителността, затова хората масово ги слушат и им се радват.
    Колкото до чалгата като адекватно отражение на най-новата българска действителност, то абсолвентката на Педагогическия факултет на Софийския университет, фолк-дивата Васева, е като че съвсем права. Ако основните обществени функции на интелигенцията са иззети от тв водещите на всякакви „формати“ реалити-шоу и техните гости – „звездите“ на популярната култура, то къде е мястото й? Отговорът, гръмко звучащ от въпросните ТВ дискусионни реалити, сблъсъци и теренни анкети, които фактически формират обществените нагласи, е: На бунището! Или поне във вътрешна емиграция без право на частици от бюджета.
    Какво друго остава, след като сериозният социален анализ за необходимостта от реформи в образованието, пренесен в ТВ шоу, се подменя с апели, чиято цел е да скандализират, за да привличат с лекота вниманието и така да създават нетърпимост. Към кого – ами, към излишните: например към надхвърлилите 55 години, към учените от институтите на БАН – впрочем едното при груб прочит се отъждествява с другото. Всичко това изглежда като абсурдна проява на черен хумор, но се оказа, че има още и то е вледеняващо сериозно. В последно време, съвсем отгоре, управляващите ни чиновници изясниха, че и науката трябва да се превърне в стока, а интелектуалните продукти ще бъдат оценявани според търсенето, като краставиците на сергиите: клас А, клас В. А пък дисциплини, които не носят пряка пазарна реализация, нямат място тук и сега в България, защото ние сме се насочили към тотално реформиране и сме първи в Европа по мениджмънт или нещо такова. Затова и университетите ни трябвало да станат мениджърско-образователни центрове, това била посоката: формиране на млади, сръчни и конкурентоспособни учени, които няма да имат нищо общо със закостенелите кадри наБАН, нито ще трябва да се хабилитират, те ще стават професори бързо и предприемчиво: към върховете на науката трябвало да се тича, а не да се стига с постепенно натрупване на знания, то било „свински тръс“. Защото онези от БАН висят на бюджета, а в днешно време всички трябва да се самоиздържат и да се задоволяват със собствената си продукция.
    Това нахално и некоректно говорене като че съвсем срина основите на не особено устойчивата българска интелигенция и тя лесно се остави да бъде заменена с културтрегери от жълтата преса и чалга икони. Поне в широкото публично пространство. Късно толстоисткото разбиране за науката, която оре, жъне и сама си тъче платното, звучи като прогнозите на най-мрачната антиутопична литература от XXвек. Като финала на „Те“ – оказала се пророческа в абсурда си пиеса на Виткаци – накрая изчезват „метафизичните“ индивиди, на сцената влиза и остава технократът с куфарчето, другарят Абрамовски. Накъде в тази тотална чалгизация на българската култура? Трудно ми е да се идентифицирам с патоса на телеговоренето. Чужд ми е езикът на пресата. Не се чувствам приобщена към Европа чрез спортните успехи на наши футболисти, играещи в чуждестранни отбори. Радват ме успехите на младото българско кино, само че, ако то е индикатор за обществени тенденции, утеха няма. Темата за безизходицата, дори когато е поднесена иронично-поетично, а не брутално, е водеща.
    Казват, че такива били световните тенденции и би трябвало да се примиря да гледам на себе си като на отмиращ и излишен вид. Само че не съвсем и не навсякъде. При това, няма нужда да търсим много надалеч различните нагласи, друга цивилизованост.
    Бях тази есен в Полша на ежегодния „Фестивал на четирите култури“ в Лодз, който, макар и провинциален, има претенцията да стане европейски град на културата след няколко години.
    Отдавна исках да видя друг и същевременно близък опит, да сравня атмосферата, но за нашите институции това се таксува като излишен разход, командирова ме Полският културен институт.
    Целта на фестивала в Лодз е ежегодно чрез концерти, изложби, театрални представления, хепънинги и дискусии да потопи съвременния млад зрител в атмосферата на уникалната мултинационална култура на града, в който преди век хармонично са съжителствали поляци, немци, руснаци и евреи, които със своите усилия са го изградили като могъщ индустриален център на територията на една изостанала империя. Това връщане към историческите корени е не просто стремеж към възраждане на добрите традиции. Фестивалът се провежда вече за осми път, но от две години насам с организацията му се занимават изключително млади хора, което определя модерната му концепция и подбора на поканените артефакти. Оттогава той е станал по-отворен, защото е центриран около обща тема и критерият за участие е тематичен, а не се ограничава до изброените националности. Така концепцията за диалога между четири култури се разширява и се превръща в повик за тотална толерантност, става разговор между всички култури.
    Изненадващо пълни бяха залите на отворените за всички лекции за естетическата съобразност на визуалните презентации на Холокоста и нравствените консеквенции от това, както и дискусиите, центрирани около въпросите „Къде живееш?“,“Какво очакваш от света?“. Смело се засягаха теми табу, разбиваха се удобни национални и интернационални митологеми.
    И ето че в тези дискусии, сред емоционалните млади слушатели, открих място за себе си – нищо, че вече съм навършила 55. Някой имаше нужда от моите знания, интересуваше го моят опит и размишления. Вписвах се добре в обстановката, защото, ако целта на подобни начинания е да разшири тънкия слой на хората, съпричастни към ценностите на високата култура, убедена съм, че това е начинът или поне един от начините. После се завърнах в родината и отново станах излишна.
    Правда Спасова
    http://www.kultura.bg/bg/article/view/16541

    Коментар от insomnia1304 | февруари 2, 2010 | Отговор


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: