Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

И все пак, нашият Картаген трябва да бъде разрушен

Искам да продължа описанието си на някои епизоди, свързани с темата как аз живях комунизма. Ще разкажа този път за това какво се случи когато на 24 години, вече дипломиран философ, се завърнах в България и започнах работа. Ще се опитам да предам атмосферата, а също и настроенията сред студентството по време на престоя ми в Пловдивския университет като асистент по философия. Ще се опитам да постигна и изразя с думи своите впечатления от времето на агонизиращия комунизъм у нас, които са се врязали в паметта ми и които, предполагам, ще бъдат интересни и полезни особено за младите читатели, нямащи собствен опит от онова време. Разбира се, ще се опра единствено на своите лични преживелици и ще избягвам общите разсъждения, защото за мен единствено лично преживяното има предимството на конкретната историческа достоверност.

Но преди това трябва да кажа нещо друго. Преди да си дойда в България, в Русия, в Петербург, където завърших образованието си, аз преживях смъртта на Брежнев, възхода на Солидарност в Полша, военното положение там, ония тежки месеци, в които Западът и особено САЩ категорично заявиха, че ако СССР се намеси и този път в полските събития, ще срещне единния и решителен отпор на западните демокрации. Искам да тръгна оттук в своето описание, което да е своеобразна изходна точка.

Ето един спомен, който е твърде силен, за да не го напиша тук, защото той е един край и едно начало. 1982 г., ноември месец, няколко дни след отбелязването на октомврийската “революция”. Станахме, а по радиото звучеше протяжна, тържествена, но скръбна мелодия. Тръгнахме за университета, бързайки за занятия. В метрото срещнахме плачещи ранобудни бабички, нищо не разбирахме. Излязохме с приятеля ми на Невски проспект. Беше безлюдно в този ранен час. Вятърът леко полюляваше огромни червени знамена с черни ивици, които се спускаха от покривите на сградите, та чак до главите на минувачите. Ясно беше, че това е символ на нечия смърт, но ние и не помислихме, че това може да е смъртта на Първия. Нали го бяхме видели преди три дни по телевизията, изглеждаше бодър повече от всякога. В университета срещнахме един приятел, естонец, и шепнешком го попитахме какво е станало. А той, изчадието, се изхили и високо изкрещя: “Поздравявам ви с отменянето на развития социализъм!!!”. Нямаше вече съмнение – умрял е Брежнев, той измисли тази глупост за развития социализъм.

Този ден не учихме, а пихме силно грузинско вино, макар че основания за оптимизъм нямаше. Наследил го беше шефът на КГБ Андропов, шефът на сегашния руски президент Володя Путин. Могли ли сме тогава да очакваме, че думите на оня ухилен естонец не са били съвсем празни, че този ден действително е бил край на една епоха и начало на друга, в която не само на “развития социализъм”, но и на самия комунизъм е било съдено да се помине съвсем безславно. Такъв беше за мен последният ден на “брежневщината”, умиращата епоха на сталинизма и, както се оказа, и на комунизма.

Впрочем, като се завърнах у нас, тук продължаваше да си стои начело на властта първият приятел на Брежнев, нашият вечно ухилен диктатор Т.Живков. Но и за това ще пиша, само искам да кажа още няколко думи за преживяното в Русия, и то непосредствено преди завръщането ми.

Казах на едно място, че с нас учеха и много полски студенти. Интересното е, че всички тогава страняха от тях, и то неслучайно: имаше опасност ако станеш прекалено близък с поляци, органите на КГБ да се заинтересуват с теб. Поляците бяха опасни именно заради събитията в тази страна, свързани с Валенса и със Солидарност. А иначе поляците бяха страхотни симпатяги, винаги усмихнати и говорещи на висок глас, весели момчета и момичета. Сред тях се усещаше едно възбудено състояние на духа, дължащо се на приближаващата свобода, докато ние, германците, чехите бяхме все посърнали, не виждащи никаква надежда. Но тайно в себе си им се възхищавахме и им завиждахме. Полският народ за сетен път защити достойнството си, докато българският малодушно мълчеше, свит отдве. Често пияни поляци ходеха по коридорите и прегърнати пееха: “Еще Полска не сгинела… Марш, марш, Домбровски…”, а ние им правехме път, преструвайки се че не ги забелязваме. В навечерието на най-критичния ден, малко преди въвеждането на военното положение, нас ни събраха в българското консулство, за да ни говорят, че ситуацията е крайно опасна и да внимаваме. Един консул, наш дипломат, със задник, голям… няколко декара, ни обясни, че социализмът е в опасност, и че трябва да сме готови за всичко. Мълчахме, слушахме го и си мислехме: този човек сигурно трябва много да обича социализма щом има такъв мащабен задник. Но задници бяхме и ние, студентите, защото бяхме страхливци и мълчахме. Разбира се, носеше се слух за някакъв наш студент, който се сближил с поляци, и когото КГБ и нашите власти директно го изпратили в България, на сигурно място. Беше ни страх, нас, българите, винаги ни е било страх когато други, по-достойни народи, пишеха историята си с достойнство, пък и с кръв.

И ето, тия събития ме накараха да завърша предсрочно образованието си и да си дойда спешно в България. Рейгън беше вече разположил крилати ракети в Западна Германия, и Петербург трябва да е бил тяхна цел. Не ми се умираше съвсем млад от крилати ракети, и то американски – и тогава, разбира се, бях поклонник на американците! – и затова, признавам си, избягах от… най-добрия комунистически ад, съветския. Попаднах обаче в един не по-малко хубав ад…

И ето ме, вече съм в България. Чиновниците в Министерството ме гледаха с облещени очи и не можеха да проумеят как съм завършил висше образование, и то до степента магистър, само за три години. Хубавото беше, че системата ме изпусна от клещите си, и аз избегнах разпределение. Трябваше сам да си търся работа, потърсих и се озовах в… Своге – учител по естетика.

В Своге започнах да се подготвям за конкурсен изпит, там имах необходимото спокойствие, и след година и половина спечелих конкурсен изпит в Пловдивския университет. И ето ме в Пловдив, по една случайност дойдох – подал бях документи за три конкурса, в София, Варна и в Пловдив, оказа се, че най-напред беше проведен конкурса в Пловдив, спечелих го и останах в този град и досега.

Пловдивският университет – някои си го наричаха направо “девически педагогически институт” – се оказа, че е едно най-обикновено провинциално учебно заведение, в което местната комунистическа номенклатура си беше устроила прекрасно гнезденце. Тук “доценти” и “професори” си бяха главно бивши “партийни работници”, които “Партията” беше командировала на “научния фронт”, а пък те, разбира се, покрай себе си, бяха устроили на работа и съпрузите си, и синовете (дъщерите) си, та дори и… внуците (внучките) си. Ясно е, че такива казваха думата “наука” с ударение на първото “а” – както и самият бай Тодор произнасяше тази дума – което си беше точен симптом, че нивото на “нàучност” на тези хора си беше досущ байтодоровото. Говореше се, че ПУ бил основан от сърдечната приятелка на Т.Живков Дража Вълчева, на която й било скимнало и в Пловдив да има “университет”, сиреч топличко местенце за “нашите хора” в непроветривото място на… “нàуката”. Че ПУ беше място, излъчващо задушен дъх на гнило, го усетих веднага, и в съзнанието си го нарекох още тогава “моят Картаген”. Бях млад, бях идеалист, и в моето съзнание едно такова място, излъчващо дъх на разложение, на скучна догматика, на псевдоученост, на прекомерно посредствен и точно затова така нагъл комунизъм нямаше как иначе да бъде категоризирано. Знаех, че оня Картаген е бил изринат и изчистен от земята, а пък неговото място е било поръсено със сол – за да не израстат никога повече отровните бурени на зараза, гнилост и разложение. Не че съм искал да разрушавам този Картаген, но скоро ние встъпихме в люта битка – веднага, щом ме надушиха, че не съм от “нашите”.

Защото първото ми семинарно упражнение беше за… Платон, а не за… Ленин, както се искаше от програмата. Аз не разруших този мой Картаген, но го доведох до положение да си говори сам, да ме възприема като свой кошмар и да ме помни и до ден днешен. ПУ за мен неусетно си стана точен символ на комунизма: защото именно тук бях потопен изцяло в неговата гнилостна атмосфера – а вече бях философ и самоосъзната личност на 25 години. Разбира се, трябва да пиша за всичко това, и ще го опиша съвсем скоро. Картаген ме победи, разбира се, но пък нима цяла България, пък и Русия, за съжаление, не са си все още един зловонен Картаген, яко държан в костеливите ръце на КГБ и ДС?!

Но с този Картаген си заслужава човек да се бори докато е жив. Ето защо когато мои студенти и ученици ме попитат “Абе, господине, защо толкова мразите този шибан комунизъм?! Това вашето да не е нещо като параноя?!”, аз им отвръщам: “Не, не е параноя, това е моят Картаген. А Картаген, разбира се, трябва да бъде разрушен!”. И аз продължавам да си повтарям това и досега, като оня Катон Старши, който повтарял своето Carthaginem esse delendam (“Картаген трябва да бъде разрушен”) докато не постигнал своето.

Комунизмът наистина е нашият Картаген – нима не сте разбрали още това? Дали обаче и ние някога все пак ще постигнем своето?! И кога ще разрушим своя Картаген?!

Ти, драги читателю, какво направи днес в рушенето на твоя Картаген? Аз написах това есе, а ти?

 

 

18 Коментари »

  1. мръсен комунист!!! умри!

    Коментар от Исмаил | август 30, 2007 | Отговор

    • Преди всичко, комунизмът съвсем не е умрял, а е във възход, за разлика от западния грабителски социализъм. Факти: Китай, Виетнам, Венецуела и пр. Ежегодно Западът краде от България над 8 млрд Евро – чрез ЕРП-та, стационарни и мобилни телефони, чрез купени на безценица ТЕЦ-ове, „Соди-Солвей“, „Медет“, „Софийска /чети: английска скъпа/ вода, чрез топлофикации, чрез втора и трета употреба стоки, с които насилствено изгониха българските производители ит.н. Това е факт и даже гъзомийското правителство на Запада на Бойко го казва, просто защото България е изсмукана. Например „Итало чименти“ бе на 4-то място в света по производство на цимент, купиха на безценица /чети: откраднаха 3 български елитни завода в Девня, Димитровград и Враца/ и вече са 2-ри в света. Целият свят – Азия, Африка, Америка изгониха капитализма, 5 века грабил, поробвал и убивал света, само нашите дървени философи, `ала Грънчаров им лижат задниците. Ако не беше комунизмът, сега грънчаровци щяха да пекат грънци и да орат с дървено рало нивите. Слава Богу, че вече и българските работници, учители, инженери, че даже и икономисти видяха с очите си що е демокрация – глад, безработица, престъпниците във властта и начело на икономиката, Западът граби всичко, най-вече децата ни. Вчера един работник, който пищеше от радост на 10 ноември ме спира и казва: „Комунизмът беше най-доброто за България.“ Хората проглеждат, и ангелът, но не на грънците, а на справедливостта и истината известява гадостите на Запада. Чийто край е краят на Римската империя, на педерастията, наркотиците, на насилиета на силния над слабия, на капитала над труда.

      Коментар от Стоян | юли 11, 2010 | Отговор

  2. „Но задници бяхме и ние, студентите, защото бяхме страхливци и мълчахме.“
    Аз не бях задник и не мълчах. Аз не бях страхливец. Ти не само си бил, ти и сега си страхливец, адаш. Ти и сега позориш моето име!

    Коментар от Елтимир | август 31, 2007 | Отговор

  3. Отвечу
    В частности, были освещены вопросы защиты права собственности при ?государственных нужд
    Открылся портал школы российского частного права.
    Приглашаем всех заинтересованных в образовании, новостях в сфере права, а так же тех, кто заинтересован в повышении своей квалификации!
    Обсуждения, новости, консультации и многое другое!
    семинары 1w
    руководство и сотрудники 2d Законопроекты

    Коментар от megaaslavik | септември 26, 2008 | Отговор

  4. Как е възможно да няма коментар на това есе, което е слабо казано – прекрасно , а и не по- малко достоверно!
    Не мога да разбера и защо наричат автора комунист?!…Заради това, че е завършил в Русия ли? Наистина недоумявам.
    Вярно е ,че хората/ а и партиите/ трябва да бъдат оценявани по това, което правят, а не по това, което говорят. Но не виждам и тук да има противоречие.
    Господин Грънчаров, вие се занимавате с философия не от един живот.
    Анализите Ви са не по- лоши от тези на Коритаров /но май не го харесвате чак толкова/, само че той анализира повече конкретната политика.
    Надявам се, че никой от вас не обслужва други интереси, освен ИСТИНАТА.
    Защото истината е най- добрата политика.

    Малко извън темата – като учен философ – бихте ли ми отговорили – какво мислите за БОГ? И има ли той почва у нас?…

    Коментар от Безпристрастен | ноември 27, 2008 | Отговор

  5. Да си философ означава да служиш смирено на истината…

    А за Бога е голяма тема и най-съдбовен въпрос, ето като начало нещо, което съм писал: http://angeligdb.bloghub.org/фιλοσοφια/ііраздел-първите-начала/8лекция-осма-защо-съществуващото-съще/83цялото-сътворено-битие-носи-върху-се/

    http://angeligdb.bloghub.org/фιλοσοφια/ііраздел-първите-начала/9лекция-девета-сферите-на-битието/92прекрасното-царство-на-духа-и-свобод/

    А въпросът Ви за това има ли шанс Бог у нас мисля, че не е поставен коректно. Бог без нас може, ние без Него не можем…

    Коментар от Ангел Грънчаров | ноември 27, 2008 | Отговор

  6. Философските есета за Бог са задълбочени и верни, но им липсва онази експресивност,” солта и пиперът” , които биха увлекли повече млади и търсещи истината духове. Защото тези писания, макар и
    добри сами по себе си, вярвайте ми, не са никак увлекателни. Четат се трудно и с усилие. А трябва да са леки и достъпни, ако желаете да сте истински Будител.
    Да, материята далеч не е всичко. Предполагам, знаете, че има хора, които могат да навлизат в етерния свят посредством съзнанието си.Те съществуват тук и сега, в България, Русия, Индия, САЩ и пр. , но не са чак толкова много.
    Добре би било да разговаряме с такъв един човек.
    Защото човек мисли не с мозъка си, а с душата си. И дори след смъртта мислите и знанията, които човек е придобил приживе, се запазват.
    Онтосно “Дали Бог има почва у нас”?…мислех, че сте усетили чувството за хумор.
    Дайте повече практика, по- малко философстване, за да не бъдат толкова скучни теоретичните прозрения.

    Коментар от Безпристрастен | ноември 27, 2008 | Отговор

  7. Have you read the book which represents Japan and East Asia in the mid 50s Where the „Group 731“ djustices people because they are were beeing attacked by biological weapon and as a matter I`m bulgarian „Обстоятелства около смъртта на Господин N“

    Коментар от helrazor | февруари 13, 2009 | Отговор

  8. Цървули и ботуши

    автор: templar
    http://templar.blog.bg

    …Когато цървули дойдат на власт
    те се превръщат в ботуши…

    /Славомир Генчев. Антидот/

    Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души – целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните „стратегически“ подразделения. Световният учен – хирургът проф. Станишев – един от най-забележителните и високообразовани хора на България е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той.

    Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века…

    Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко „програмна“ проява, своего рода „манифест“ на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията – всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР.

    Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда неотклонно в продължение на 45 години. Днес можем да кажем, че комунистите успяха в своята цел.

    В продължение на 45 години (а по малко по-различен начин и през следващите 20) българското общество е подложено на обратна селекция. Колкото образованието, средата и произхода на един човек са по-ниски и примитивни, колкото родителите му са по-неграмотни и бедни, колкото по-ниско стои семейството му в социалната стълбица, толкова по-големи са шансовете му да се издигне в социалистическото общество.

    От 1. февруари 1945 до 11. ноември 1989г. биографиите (днешните CV- та) се пишат по един и същи начин:

    „… произходжа от бедно работническо семейство…“

    „…бедно и многолюдно селско семейство…“

    „… родителите му били неграмотни, но природно интелигентни…“

    „…били бедни и необразовани, но трудолюбиви хора, които с пот на челото… къшея хляб“

    „… израстнал в мизерия и немотия…“

    В краен случай, ако съвсем нямаш откъде да изнамериш селски корен или пролетарска закалка и ако не се набиваш много на очи, можеш да минеш и с едно:

    „… произхожда от малоимотно градско семейство на служещи с прогресивни разбирания…“

    По времето на социализма биографията е всичко. От нея зависи дали ще имаш работа, дали ще имаш жилище, дали ще ти позволят да следваш… Биографията се пише от кварталната ОФ организация, която кара местните комунисти да ти напишат „характеристика“ – дали семейството ти е враждебно към народната власт, дали ядете в порцеланови чинии, ходите на църква, къпете се и прочие дребнобуржоазни предразсъдъци. Същите тези квартални комунисти, които надничат дали не учиш френски с баба си и не се къпеш прекалено често за да те изкарат Враг на народа, са онези „редови честни комунисти“, които днес се кълнат, че нямат нищо общо с „деформациите“ на системата, те били били идеалисти…

    Веднъж написана, характеристоката те следва по служебен ред през целия ти живот – в гимназията, университета (ако цървулите изобщо ти разрешат да следваш), в работата, независимо каква е тя, в паспортната служба – когато поискаш да излезеш в чужбина, в „Мототехника“ – когато решиш да започнеш да чакаш 20 години за да си купиш Москвич… и в гроба, ако близките ти искат разрешение да бъдеш опят като християнин.

    Обратната селекция, налагана от режима, държавният култ към простотията и неграмотността ражда трагикомични ситуациии. Защото когато простият се опитва да се изкара „vip“ е комично, но когато грамотния се мъчи да се докара на прост е трагикомично.

    Дядо ми – подполковник от царската армия, герой от войната, раняван при Драва, кавалер на ордена За храброст“ и двукратен кавалер на орден „За военна заслуга“ е изхвърлен от армията, изхвърлен от дома си и лишен от земята си. Не му позволяват никаква работа, защото може да направи „саботаж“ на социализма. Остават му 1 декар (30 х 30 м.) лозе, от което той буквално изхранва семейството си.
    Когато трябва да пише биография на синовете си, пише, че е земеделец – лозар…

    Другият ми дядо е свещеник. (поп, както казват цървулите). Единственият начин леля ми да бъде допусната да следва е да бъде осиновена от вуйчо си, железничар. Така може да пише в биографията си заветното „работническо семейство“ и да се моли номерът да мине…

    Онези по-заможни люде, които няма как да се изкарат бедни, гладни и неграмотни, защото всички знаят голямата им къща на главната, започват трескаво да търсят някой далечен роднина, който през на следването си бил съквартирант с един ремсист, или по време на стачката на кибритените работници на гара „Костенец“ случайно возил в автомобила си бременна родилка – работничка… Ако намерят въпросния епизод, пишат

    „… произхожда от богато НО прогресивно семейство, което подкрепя борбата на работническото движение…“

    Обратната селекция е включително и естетическа. Жените не смеят да носят „капели“, защото могат да ги обвинят в „битово разложение“ или „буржоазен морал“. Вместо европейската капела, възпитаничките на колежи носят забрадка като селянки помакини. Прическата е немислима дързост. Мъжете заменят широкополите шапки с работнически каскет. Цилиндрите и фраковете стават реквизит на театрите.

    Тези „бившите“ хора, които са имали неблагоразумието преди 9 септември да се къпят, да учат, да говорят френски или немски и да лъскат обувките си с вакса, редовно са „профилактирани“ от работническо-селската власт. По време на Берлинското въстание, Унгарските събития, Пражката пролет, Полските събития, или просто около посещение на другарите Хрушчов, Брежнев или Ким Ир Сен в България биват прибирани от милицията „за кратка справка“, която трае средно 3 години, а за някои е последна…

    Когато през 1979г. група ОФ – деятели с интерес към историята започват бегли опити за развитие на науката „генеалогия“ , която е свързана с родословни дървета и родова памет, те биват жестоко порицани от ЦК, а в Работническо дело излиза статия от Владимир Топенчаров, който ги обвинява в буржоазен реакционизъм. Родословието е вредно за сициалистическото общество, защото създава предпоставки за социално разслоение на трудещите се и е опит за преразглеждане на ролята работническо-селската класа….

    Няколко поколения българи бяха възпитавани по този начин и в тази среда. Резултатите са налице:

    – Днес в България милиони хора съжаляват за съборения мавзолей, защото бил част от историята. Макар и грозна и зловеща част, разположена на централния градски площад.

    – Днес България е страна, в която споменатия централен градски площад – между Двореца, Театъра, Банката и министерството на отбраната е заета от… паркинг.

    – Днес в България милиони хора са против махането на паметника на Съветската армия, която окупира страната им, защото бил част от историята. Част от историята – най-страшната, най-високата и видима отвсякъде част, която напълно доминира целия градски пейзаж столицата и се вижда отвсякъде.

    – Днес в България 90% от населението се забавлява чрез алкохолизъм под звуците на циганско-турско-индийски ритми със сръбски текст.

    – Днес в България смятат, че Димитровград е най-забележителия градеж на миналия век.

    – Днес в България няма нито едно културно събитие, където да е норма мъжете да носят смокинг, а жените – рокля с гол гръб. Дори и Виенската филхармония да дойде в София, 1/3 от публиката ще приличат на трактористи – по „официален“ пуловер и черни маратонки. Днес в България, както и тогава, официалното облекло е само театрален реквизит. В нито една европейска държава няма такава андрешковщина.

    – Днес в България огромното мнозинство от хората си мисли, че дрехите служат за да не ходиш гол. Никъде в Европа анцугът не служи за друго, освен за спорт. У нас се ползва като „smart casual“…

    Днешна България гледа на културата, образованието, възпитанието, естетиката, книгите, дрехите, семейната среда по същия начин, както преди 65 години гледаха неграмотните примитиви с шмайзерите – като на „дребнобуржоазни предразсъдъци“ – с онова нахитрело презрение, с което влашките циганета в казармата гледат на „вишагите“ – и намигат тарикатски с плувнал поглед на малките си очета.

    Обратната селекция на победилата простотия продължава да насипва бомбената яма край гробищата. Ден след ден. Един голям Димитровград от 111 000 кв. км…
    http://kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=10288608

    Коментар от insomnia1304 | февруари 7, 2010 | Отговор

  9. Трябва да проверя:)

    Коментар от tool | февруари 12, 2010 | Отговор

  10. Президент за цял живот?! Според „Гардиан” „путинизмът” е стока, която доста лесно може да бъде изнасяна от Русия към страни с крехка демократична традиция. България е един от очевидните пазари за тази експортна стока на Кремъл

    В края на 2007 г. известният депутат от БСП Татяна Дончева публично обвини президента на републиката и бивш лидер на нейната партия Георги Първанов, че „работи за въвеждането на Путинов модел на власт”. Позитивен герой в очите на своите симпатизанти, безобидно скучен за останалите, но крайно опасен за националната сигурност според своите критици, Георги Първанов продължава да е енигма в българската политика.

    Дори най-активните в политически смисъл граждани не могат да кажат нищо определено нито за неговите минали действия (и за резултатите от тях), нито за евентуалните му бъдещи намерения, а посочват единствено благотворителната му инициатива „Българската коледа”.

    Путинизатор?
    Условията,които направиха Путин божество в Русия, не са налице в България. Общественото недоволство от управлението не формира искане за отказ от демокрацията, а за отговорност на управлението, т.е. за повече демокрация. Вярно е, че както Путин, така и българският президент живее в подозрителен медиен комфорт. Често се е оказвало невъзможно човек да публикува критична към Първанов статия. И все пак резистентността на българските медии е доста по-голяма от тази на руските и тяхното пълно отдаване на президента не изглежда възможно.

    По-лошо стои въпросът с онзи синтез между организирана престъпност и репресивни органи на държавата, който формира основата на „путинизма” в Русия. Подобен синтез в България донякъде също е налице, а Първанов не е направил нито едно изказване по тази тема. Това събужда силни подозрения за „путинизация” (в българските условия синтезът държава-мафия е очевидно свързан с целите и с интересите на Кремъл), и подхранва слуховете за съюз между президента, МВР и тайните служби, целящ упражняването на власт и след края на последния му управленски мандат.

    Макар да апелира за разширяване на властта на президентската институция, Първанов иска прекалено малко няма как да стане лост на някаква провеждана от самия него „путинизация”. Ако се опита, срещу него ще застанат достатъчно мощни (по Конституция) политически фактори, като правителството, парламентът и дори бившата му партия БСП, както и не по-малко мощни (по народна подкрепа) фигури, като Бойко Борисов например.

    Съюзник на Кремъл?
    До 2001 г. Първанов оглавяваше партия, изрично създадена да бъде инструмент на руската външна политика. След като за първи път бе избран за президен изглеждаше, че напълно и автентично е преодолял предишните си анти-западни и про-руски позиции. Мнението му за Русия съвпадаше с позицията на западния свят. „Сигурността в европейското пространство е немислима без демократична, прозрачна и активна Русия”, пише той например в статия в списанието на Социалистическия интернационал Socialist Affairs в средата на 2002 г.

    Проблемите започнаха, когато става ясно, че Русия няма никакво намерение да се превръща в западна страна, а напротив, под ръководството на Владимир Путин решително тръгва назад, към авторитаризъм вътре и агресивност вън от своите граници. Не след дълго Кремъл обявява „Запада” за свой „хилядолетен противник”, а не – за модел на подражание.

    Първанов не намира в себе си сили да отрони и една критична дума по повод разрушаването на демокрацията в Русия. Той избира най-лесния в тактически план – и най-рисков от стратегическа гледна точка – подход: да се приеме Русия такава, каквато е.

    На пресконференция с американския президент Джордж Буш в София през юни 2007 г., Първанов втрещява своя гост със следното геостратегическо разсъждение, формулирано като скрита заплаха: „Българите не приемат да избират между приятелството си със САЩ и приятелството си с Русия. Българите могат да поддържат приятелски отношения и с едната, и с другата страна. Така, както съм приятел с Джордж и с Владимир, така и ние бихме могли да поддържаме в рамките на нашата евроатлантическа ориентация… добри отношения с всички…” и т.н.

    Москва е обявила НАТО за враг. България е член на НАТО. Не е възможно в тази ситуация да се говори за еднакво приятелски отношения и с Вашингтон, и с Москва. Подобна позиция е или израз на детинско неразбиране на геополитическите реалности, или е тежка стратегическа грешка.

    Отказът на Първанов да споделя критични спрямо Русия позиции се превръща в остър вътрешнополитически проблем в началото на 2007 г., когато на международна конференция за сигурността в Мюнхен Путин обвинява Запада и САЩ в намеса във вътрешните работи на Русия, в подготовка на война и в намерение да обкръжи страната му с военни бази, разположени включително в България.

    Два месеца преди това висш руски дипломат пренебрежително окачествява България като „Троянски кон на Русия в средите на ЕС”. Българският президент категорично отказа да обсъжда поведението на Русия спрямо Запада и спрямо България.

    Лидер на западна страна?
    Първанов наистина отстоява вплетеността на България в западния свят, с което не нарушава националния консенсус. Но неговата аргументация е доста по-мъглява и неубедителна от случаите, в които подкрепя руски позиции. Той не успява да стигне до разбирането, че при евроатлантическата интеграция става дума не само за приоритети и стратегически цели, а за екзистенциален избор на ново „Аз”.

    Първанов не е направил този скок в собствената си глава и затова е много по-наясно какви би искал да са отношенията с Русия, отколкото – със САЩ, чиято роля в България според него е американският бизнес да инвестира в руските енергийни проекти на българска територия.

    Съобразявайки своите позиции с тези на Русия, пред руски медии Първанов свежда смисъла от българското членство в НАТО до „предизвикателствата от разрастващия се тероризъм, нелегалния трафик на оръжия за масово унищожаване”. Извинява членството на България в ЕС с… глобализацията.

    И заключава, че всъщност членството на България в ЕС е в полза на отношенията с Русия: „несъмнено ще разкрие нови перспективи и пред българо-руското сътрудничество след присъединяването на България към ЕС”.

    В обръщения към националната публика президентът описва като стратегическа цел на българското членство в ЕС „утвърждаването на националната идентичност в условията на европейското ни членство”. Това, според него, е и най-важното за България в идните години.

    Георги Първанов не е схванал цивилизационната същност на избора на България за интеграция в ЕС и НАТО и демонстрира неразбиране на тяхната същност и цели. Това прави неговите ангажименти към тази интеграция в най-добрия случай, анемични, колебливи и крехки, а неговата роля на лидер на западна страна – крайно неубедителна.

    А что потом?
    Напоследък българското общество произвежда гъмжило от догадки относно политическото бъдеще на Георги Първанов. Факт е, че Първанов е първият български президент, който успя да придобие реална самостоятелна власт спрямо парламента и правителството. Това му дава възможност да влезе в ролята на някакъв народен закрилник против произвола на политиците, както и на разумен коректив на техните крайности.

    Следвайки примера на своя колега Путин, Първанов отрано предупреждава, че няма намерение да изчезне от политическия хоризонт: „Когато се каже президентът”, разяснява той на десетки журналисти на 16.04.2007 г. при представянето на своя екип за втория мандат, „това означава ангажимент за цял живот”. Как обаче би изглеждало изпълнението на този ангажимент след края на мандата му?

    Първанов отрича, че има намерение да оглавява нова партия. Не желае да бъде премиер, тъй като „там те затрупва лавина от ежедневни, не казвам дребни проблеми, на които моята натура по-трудно реагира”. Искрено се забавлява, когато го запитат иска ли да се върне на депутатските банки в Народното събрание.

    Това, което иска е, да остане на видна позиция на политическата арена. Каква би могла да бъде тя – това само донякъде разбираме от неговите публични обяснения по темата.
    През април 2007 г.

    Първанов даде заявка,че иска да сближи гражданското общество с партийната политика. Как ще изглежда това на практика, не е ясно – освен намерението да се опира на авторитетните кметове. Ако има предвид опитът на ляво ориентирани интелектуалци начело с издателя Иван Гранитски да дадат от името на президента подкрепа на различни кметове по време на миналогодишната кампания за местни избори, то резултатите са плачевни.

    Ако пък се опита да ползва кметовете за своя политическа опора, Първанов скоро ще разбере, че успешните български кметове са виртуозни политически тактици и няма да допуснат да ги идентифицират само с един отделно взет политик, та бил и той първият български президент, изкарал два мандата.

    Трудно е да се види какво следва след този фал-старт, след като Сакскобургготски и Бойко Борисов вече изчерпаха и другата възможна формула „гражданско-политическо формирование/ движение” чрез НДСВ и ГЕРБ.

    Освен ако не е замислил нещо толкова безобразно, в стил „Путин”, че то изобщо да не се вписва в политиката, която той самият дефинира като „игра на разумния, на възможния ход”.

    Евгений Дайнов
    http://kalin-manolov.blog.co.uk/

    Коментар от insomnia1304 | март 14, 2010 | Отговор

  11. С транссибирски експрес по източния свят и у нас

    За една Страна огромная и нейния ботуш – прочут от библейски до наши дни

    http://www.ivanstamenov.com/?p=954#more-954

    Коментар от insomnia1304 | март 14, 2010 | Отговор

  12. Не зная дали някога нашият Картаген може да бъде унищожен, като виждаме всеки ден все познати лица(или на техните синове, дъщери и внуци).Но това което описвате Г-н Грънчаров, (за автобиография и молба да работа) за животът ти под горкия поглед на неграмотния селянин(взели му земята и животните и го принудили да се пресели в града и напълнят новите заводи,жадни за работна ръка) е толкова достоверна и точна, че се върнах 50 години назад в спомените си и се разплаках.Има обаче една сентенция: „Какво от това, че си прав, като нищо не можеш да промениш“.Случайно попаднах тук и съм доволна!Бъдете здрав!

    Коментар от Иванка Цонева | юли 4, 2010 | Отговор

  13. Добър и достоверен разказ. Харесвам стилът Ви Г-н Грънчаров и напълно Ви разбирам що се късае до човешката низост, облечена в дрипите на смърдящ обществен строй. Съгласен съм с Вас, и че смрадтта на комунизма съвсем не се е изветрила и може да бъде лесно усетена навсякъде във българското днес.

    Нещото със което не съм съгласен е че Картаген трябва да бъде съборен, просто защото него вече го няма. Единственото, което не е направено, е това че победителите не са поръсили със сол.

    Но нека да видим и нашите победители! Те са друго едно общество на пошлост и порок, но което облича, обича и парфюмира себе си добре. Впрочем част от цената на техните парфюми, безпощадно се изисква и иззема от нас, победените.

    Наистина широка тема, но лично аз дълбоко не вярвам в демокрацията, а думата плурализъм силно възневидях. Нужно е ново и по-добро, но то бива задушавано именно от тях, западните победители. Това добро може да се роди само на Изток ,срещу който яростно воюват световните демократи. Географски, именно Русия, Укайна, Беларус, Румъния, Сърбия, Гърция и нашата страхлива България.

    Досещате се, нали? Православен свят, където справедливото социално устройство и православна вяра вървят ръка за ръка неразделини и народите имат единомислие и единодействие в доброто.

    Впрочем грешите като мислите, че чрез философията вие служите на истината. Бихте могли, само ако първо служехте на Христос, Койте е Единствен Истина.
    Неговата Истина е по-голяма от вашата, запомнете това!

    Коментар от Михаил | март 4, 2011 | Отговор

    • Драги ми господине (или госпожо), а най-добре да го кажа и напиша – драги ми таваришч,

      Искам да Ви обърна внимание на нещо основно: същината на това, което наричаме комунизъм, и което още сякаш си стои непокътнато, се свежда не до комунистическото „обществено устройство“, комунистическата „държава“, комунистически „начин на живот“ или дори комунистически „начин на производство“, напротив, същината на комунизма е там, вътре, в главите, в душите, в съзнанията на ония, които комунизмът, по време на господството си, моделира според себе си, именно според своята същина. Аз в есето си за комунистическия Картаген, който трябва да бъде разрушен, имам предвид точно този вътрешен, душевен, сиреч, автентичен комунистически Картаген, разположен в душите, който не само че трябва да бъде изкоренен, но и мястото („почвата“) му трябва да бъде посипана със сол, та повече никога да не покълнат семената му. Разбирате ли ме сега? Схващате ли за какво именно става дума? (ОЩЕ >>>>)

      Коментар от Ангел Грънчаров | март 5, 2011 | Отговор

      • АНАТЕМА! АНАТЕМА!АНАТЕМА! Браво на автора на това есе!А проклятието е разбира се за чугуненоглавите комунисти!

        Коментар от Владимир Стоянов | март 27, 2014

  14. Г-н (екс другарю) или така както би ви се понравило, Грънчаров (но не и уважаеми),

    Не разбирам как в един човешки мозък може да се събере толкова ненавист, човекомразие злопаметност и нито един светъл лъч, нито една позитивна мисъл, нищо което би било признак на човечност и благородство. Имате сродна душа в лицето на Георги Жеков, но за разлика от вас той не влиза в долнопробни, махленски спорове с хората на различно мнение от него и колкото и да е краен поддържа определено ниво на достойнството си. Защо ли в споровете ви с опонентите се появява натрапчивото усещане за нещо средно между Георги Жеков и проф. Юлиан Вучков, за някаква псевдоакадемичност, но изпълнена с бурно неудовлетворение от всичко около вас на този свят (вероятно някакво отклонение, нуждаещо се от психиатричен анализ) и най-вече за миризма на клоака!? Живели сте доста и трябва да сте разбрали, че “Животът не е само Черно и Бяло”. Според мен, който не е разбрал това в разцвета на живота си, той е останал с първичното ниво на съзнанието от началното училище!
    Кът това мога да добавя само, че сте човек с когото светът няма проблем, а самият той има проблем със света и с чувството за реалност!

    Коментар от Димитър Кънев | май 18, 2013 | Отговор

    • До всички чугуненоглави;Върви при Ким Ир Сен, БУКЛУК ЧЕРВЕН!
      В пъкъла е мястото ви и никакви“мили хора“ не могат да ви спасят!
      Сега вече не ви изнася сатаната и се обръщате към Православието,но лицемерието ви е видно от далеч.Руският народ наистина е душевно богат и мъдър, ето една пословица,която се отнася точно за червените буклуци; на този свят има добри хора, има и лоши хора, но най-лоши са тези,които нямат срам от хората.

      Коментар от Владимир Стоянов | март 27, 2014 | Отговор


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: