Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

Като нахраниш гладен човек, все едно сам Бог си нахранил – това поне знаете ли го, за това нещо сещали ли сте се?!

Аз съм съвременен човек, т.е. искам да вярвам истински и пълноценно в Бога, мъча се да го правя, да постигна този велик идеал, понякога ми се удава, много обаче се съмнявам, терзая се, копнея да има Бог, опитвам се да разговарям с Него, на моменти се чувствам и твърде объркан, но има и мигове, в които с цялата си душа и сърце чувствам, че има Бог, а пък разумът ми казва „Не, просто няма как да няма Бог, не е възможно това, естествено, че има Бог!“; това са прекрасни мигове на духовна просветеност, за жалост обаче редки! Както и да е, да оставим моето отношение към Бога, това е в някакъв смисъл чисто личен въпрос, но сега искам да ви разкажа една кратка история, която не просто ясно показва, че има Бог, но и обяснява в какво Той се състои, какво е Неговото естество.

Вчера, предпразнично, у нас, в нашия дом за малко дойде нашият добър приятел Ники Димов, който, моля ви се, донесе… подаръци за цялото семейство; да, представяте ли си, купил подарък на всеки от нас, на съпругата ми, на сина ми, дори и на мен! (В момента и тримата сме безработни, синът ми, той завърши политология, вече няколко години работи не по специалността си, но и него го уволниха преди около месец, а ние със съпругата ми, и двамата цял живот учители, бяхме опраскани-уволнени преди близо три години и досега мафията в пловдивското образование ни държи извън „образователната“ им система, т.е. извън кьор-софрата им, не ни допуска в нито едно училище!) Дал е Ники доста пари за тия подаръци, той добре знае, че ние сме в толкова тежко финансово положение, че изобщо не можем и да мислим за подаръци, е, той взел, че ни купил подаръци и ни ги поднесе вчера! Казвам му „Ники, приятелю, ами сега ние какво да ти подарим в замяна?!“, той се смее и казва: „Няма нищо, нищо не искам, важното е, че ви доставих малко радост! Аз съм свикнал на хората, които уважавам, да подарявам нещо на този празник!“. И купил Ники подаръци на всичките си близки хора, сред които сложил и нас, моето семейство, дето сме в толкова тежко положение. (Аз вече писах в блога си, че той, Николай Димов, е необичаен, рядък човек, примерно той толкова много се увлече да ми помага в моите борби за промяна в образованието, че стигна дотам Началничката на РУО-Пловдив предпразнично да го даде на… прокурор и дори да го заплаши със… съд!)

Да, много рядък човек е този млад човек Ники, толкова е различен и дори… странен, че на моменти се питам: възможно ли е изобщо да има такъв човек като този Николай, дали пък той не е нещо като… ангел, пратен от самия Бог – та да ни помага в тежкия момент?! И не само съм се питал, не само съм си поставял „наум“ този въпрос, но и „на глас“ съм го произнасял, и съм писал в блога си, въпреки че добре знам как ще прозвучи той на повечето хора – и какви чудати обяснения те са в състояние да си дадат като му чуят, като прочетат какво пиша за него. Но аз съм такъв: каквото мисля го казвам, не умея да си кривя душата, камо ли пък да лъжа. Както и да е, ще добавя тук, че като в някои моменти съм го питал Николай, като съм му задавал въпроса „Ники, моля те, кажи ми що за човек си ти?!“, той ми е отвръщал съвсем по своему: „Как така що за човек съм? Аз съм просто един… тъпунгер!“, казва това и се смее (тази дума ние често е използваме, та нима според общоразпространения съвременен манталитет не е глупост и тъпунгерство да помагаш на изпаднал в беда човек – както прави Ники, пък и аз съм го правил понякога, но да не говоря по този пункт, щото не бива, срамота е…). А сега чуйте какво стана вчера след като дойде Ники у нас и ни поднесе своите подаръци, слушайте, историята, която искам да ви разкажа, тя едва започва, всъщност още не е започнала.

Аз бях направил една салата от прясно зеле, моркови и една краставица (която купих на промоция) и с нея почерпих, нея поднесох на бедняшката си трапеза на Ники (хладилникът ни обикновено винаги е почти празен), а той с апетит ядеше и си говорехме за това-онова. В един момент разговорът ни стигна (понеже с Ники умувахме каква тема да поставим в предаването „На Агората…“ по Пловдивската обществена телевизия след два дена, в четвъртък, Ники този път, поради празника, най-после е свободен, не е на работа и затова може да дойде в студиото да участва в предаването), та покрай търсенето на тема за предаването аз споменах за оня възрастен и самотен човек, който наскоро беше ограбен от „майстори-измамници“ (те му обещали да му направят „евтин ремонт“ в апартамента, задигнали му обаче всичките му скромни спестявания, около 3000 лева, зарязали „ремонта“ и избягали; аз съобщих за тази история в предишното издание на предаването си!); та Ники като чу за този човек, мигновено каза:

– Ставай да идем да видим какво прави този човек, ставай, ще те закарам с колата си до него, може да има от нещо нужда да му помогнем!

Аз му казах, че вече съм говорил с този човек, вече съм бил у него, той наистина има нужда от помощ, но ми е казал, че предпочита след празниците да идем да му помогнем, сега не е уместно да идем и то без предупреждение у него; но Ники, веднъж започнал, лесно не се предава, той е много упорит, не можеш да го откажеш след като нещо му е хрумнало, затова рече:

– А ти защо в такъв случай не го поканиш този човек тази вечер, на Бъдни вечер, у вас? Я вземи му звънни веднага, питай го как е, покани го, така и така ще правите питка, боб и сърми, нека да похапне и той, бързо му звънни!

Няма как, аз добре го познавам Ники вече, изпълних предложението му, звъннах на човека. Той има домашен телефон, той е „съвсем аналогов човек“, няма и мобилен телефон (и телевизор дори няма, и пералня няма, въпреки че е възрастен, пере се на ръка!), признавам си, тайно в душата си си помислих, че ще е добре да не е в къщи и да не ми вдигне телефона; да, ама човекът беше у дома си, обади се. Попитах го как е, предложих му да дойде тази вечер у нас заедно с моето семейство да посрещнем празника. Човекът обаче отказа, рече, че му се е повредила бравата на входната врата, от доста време засичала, но сега съвсем се повредила, ключът не можел да превърти, тъй че, каза този възрастен човек, не смея да изляза дори и до магазина, щото трябва да оставя апартамента отворен! Нов сериозен проблем имаше този човек. Ники слушаше с внимание разговора ни и още щом разбра какво е станало, без да се замисли и за миг почна да настоява:

– Бързо му кажи, че ние двамата ще отидем да му поправим бравата, ако трябва ще я сменим! Веднага тръгваме! Кажи на човека да ни чака, идваме! Чуваш ли, кажи му го това!

Аз се поколебах, защото ние, макар и бедняци, все пак трябваше да идем да пазаруваме, да купим брашно за питката, кори за баницата с тиква и прочие, имахме със съпругата ми доста работа да направим всичко, което трябва за вечерта, а часът беше вече някъде към 14.00, времето беше напреднало; аз се поколебах да кажа на човека, че ще дойдем да му помогнем, но Ники вече беше скочил да тръгва, не ми остави никакъв избор, и аз се принудих да му кажа, че идваме да му помогнем. При това имах чувството, че този отчаял се съвсем човек даже се уплаши, и той не можеше да очаква, че има хора като Ники, способни на мълниеносна реакция (аз като пиша сега това, добре знам, че Ники ще ми се кара, че съм написал този текст, ще ме принуди да го махна от блога, ще си имам сериозни проблеми с него по този пункт, но въпреки това го пиша, щото искам да ви разкажа какво се случи по-нататък, историята си заслужава вниманието!); казах значи на човека да ни чака, тръгваме към него, въпреки късния вече час.

Отидохме бързо с колата на Ники до него, наистина бравата му се беше развалила сериозно, тя беше много стара, няма как, решихме веднага да тръгнем да купуваме нова. Човекът се засуети да търси пари за бравата, Ники му каза, че ще му подарим една брава. След десетина минути, молейки се на Бога магазина да работи в предпразничния ден, наближихме с колата до един строителен хипермаркет; сами не повярвахме на очите си, но той работеше! Бързо отидохме в отдела, където продават бравите, представяте ли си, оказа се, че нямаха тъкмо от вида брава, който ни трябваше! Питахме няма ли възможност близка по размер брава да ни дадат, не могло, нямало да стане, не ни провървя! Бре, сега къде да идем да търсим брава, а времето напредва! Ники предложи да идем в Кючук Париж, имало хипермаркет, който може би работи, а нали знаете какъв е трафикът в Пловдив всеки ден, представете си какъв е в предпразничния ден, когата всички с колите си са тръгнали нанякъде! Явно няма да успеем да намерим точната брава, аз почнах вече да предлагам да се откажем от търсенето. Но Ники вече даваше газ на колата, малко преди да завием за да идем на другия край на Пловдив, аз се сетих за един железарски магазин, намиращ се недалеч, макар шансът да работи в този ден и по това време беше нищожен, Ники форсира колата за натам. Молихме се магазинът да работи, оказа се, че работи, видяхме широко отворената му врата, като влязохме, със свито сърце попитахме дали има такава брава (носехме старата брава); оказа се, че има!!! Взехме бравата и след около 20 минути, въпреки шибания трафик, вече бяхме в апартамента на стария човек. Успяхме бързо да сложим новата брава, рабатеше перфектно, което е рядкост особено при мен, аз уж съм сръчен, но имам голям страх от такива неща, да, но бравата пасна, всичко беше окей, радостта на възрастния човек, на дядото, беше голяма! (Той е дребничък човек, болен от диабет, слаб е, много скромен и добър човечец е!) Дядото беше кипнал вода и ни почерпи по един чай. Аз стоях на тръни щото хем канех този човек на гости на Бъдни вечер, хем още нищо не бяхме подготвили, а времето напредваше, беше вече 16.00 часа.

Както и да е, няма да описвам по-нататък подробностите. Успяхме със съпругата ми да подготвим вкусните гозби (бобът беше готов от сутринта). Дядото вечерта дойде, въпреки че доста закъсня, аз доста измръзнах да го чакам на спирката да го доведа до нас, автобусите в предпразичния ден си бяха дали почивка, движеха се „от дъжд на вятър“. Вечерта похапнахме с дядото, на него, прочее, така му хареса едно предаване по френската телевизия (музикално), че гледахме телевизия до късно, до 12 часа! После го закарах с нашата таратайка до дома му. Ники, който посрещаше празника със своето семейство, отвреме-навреме питаше по месинджъра как сме. За малко да забравя да кажа, че като се връщахме с него от дядото, той спря при един магазин и купи бутилка хубаво вино, подарък за дядото, та после попита какво е казал той като съм му връчил подаръка; старият човек много се зарадва (въпреки диабета си позволявал когато може чашка сухо вино!). Такива работи!

Знам, давам си ясна сметка какви рискове поемам като ви разказах тия неща. Да, добре знам, че моралистите ще се възмутят, че нарушавам правилото „когато помагаш, лявата ръка да не знае какво прави дясната“, т.е. излиза, че сам се хваля, че сме направили с Ники нещо добро. Аз обаче имам известно оправдание и то е, че съм учител, че съм възпитател, пиша тези неща с ясно избрана цел: да помагам на хората (най-вече на младите) да разберат, че е възможно, че не е толкова трудно човек да направи нещо добро, да живее добродетелно, самата дума показва, че добродетелният човек не просто само си мисли, че е добър, но и действа, прави добро. Ето, аз, да речем, съм философ, казах ви, че подобно на Иван Карамазов „… искам да вярвам в Бога… аз… аз… ще вярвам в Бога…“ и прочие, но има и друг вариант за това, това е варианта на Ники; на него като му предложа да поговорим за Бога, той не подема разговор, не обича тия разговори, в редки случаи обаче е казвал просто „Аз вярвам в Бог!“, без да усложнява нещата повече; но ето, в постъпките му личи, че се държи както подобава за християнина. Той един вид си живее по този начин. Не съм казал, че е перфектен, но е… необичаен, различен е. И ето, чрез него давам пример на младите хора, че е възможно да има и хора като Ники, не е задължително всеки да е като другите, има и друг, различен вариант, нали така?

Спирам дотук. Честито Рождество Христово! И не забравяйте ето това:

„Аз бях гладен и ти Ме нахрани. Аз бях гол и ти Ме облече. Аз бях бездомен и ти Ме подслони.”

Като нахраним гладен човек, все едно самият Бог сме нахранили – това поне знаете ли го, за това нещо сещали ли сте се някога?! Ако подслоним бездомния, все едно самия Бог сме подслонили…

Хубав ден! Бъдете здрави!

Освен това смятам, че нашият „Картаген“ – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

декември 25, 2019 Posted by | Духовност | Вашият коментар

   

%d блогъра харесват това: