Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

За живота учим, не за училището

Това са думи на великия Сенека, които ни казват една забравена или пък съвсем недооценявана истина. Ако днешните ученици, а в още по-голяма степен учителите, а да не говорим за образователната институция разбираха и вярваха в този така дълбок смисъл на “ученето като подготовка за живота”, то до плачевната ситуация в родното училище изобщо нямаше да се стигне. Ала много са причините нашето училище да се подхлъзне и да тръгне по пътища, които го отвеждат встрани от самата идея на ученето, образованието и възпитанието.

Да, днес всички единодушно казват: учениците ни не искат да учат, на учителите пък даже не им се работи за такива мизерни заплати, директорите само чакат инструкции отгоре, а министърът сам не знае в кой свят живее. Нещата не вървят на добро след като учениците си живеят с убеждението, че в училище просто им губят времето, че всичко, с което ги занимават там, съвсем не е това, което трябва да се прави в едно модерно училище, че педагогиката ни е безнадеждно остаряла и анахронична до степен да е даже вредна за младежите. Води се тиха, но не по-малко изтощителна война между ученици и учители, в която учителите се мъчат все пак нещо да научат възпитаниците си, а пък те правят всичко, което им е по силите това да не се случи. Но и едните, и други не съзнават, че това, което са се амбицирали да отстояват, по начало си е “кауза пердута”, и че съвсем друга трябва да е насоката на случващото се в нашите училища.

В огромния информационен поток, в който ние, съвременните хора, сме потопени, е безнадеждна работа някой да бъде натискан да поема, да знае и да смила все повече и повече информация. Ако съзнанието бъде претрупано, задръстено и запушено от каква ли не информация, ефектът върху това съзнание е направо разрушителен, да не говорим за това, че е просто безсмислен. А от нашите ученици се иска да бъдат вундеркинди или енциклопедисти: да знаят за всичко по много. И понеже това е невъзможно, се стига до задача “минимум”: да знаят за всичко поне по нещичко. Ала и това не се удава на разярените ни възпитатели, та в крайна сметка се стига до това, до което се стигна: днес учениците ни, уви, знаят по… нищо за… всичко. Сиреч нищо не знаят, и не само че не знаят, ами се и гордеят с това.

Искам да кажа, че всъщност са твърде прави: това е техния протест срещу една образователна система, която изобщо не зачита личността им, която не ги пита какво искат, какво им е потребно, в която някой друг е решил вместо тях тези неща, една система, от която безвъзвратно е прокудена тъкмо свободата, първото условие на живота за човека. А образованието по начало трябва да е форма на живот, да е пълноценен духовен и интелектуален живот – и ако беше такова, младите хора нямаше как да не го обичат и да не са изпълнени с трепет пред него.

Там, където властва системата, оттам животът е прокуден (по Мамардашвили), там срещу живота се предприемат най-отчаяни опити да бъде съкрушен и умъртвен. Точно това от десетилетия се прави в нашето училище: то просто убива жизнеността, дръзновеността на младите души, то прави всичко да ги обезличи, да ги унифицира, да ги тури в калъп, да ги превърне в благовъзпитани старци, да потисне поривите им към личностно самодоказване, към отстояване на своята оригинална самоличност, да оскверни копнежа им по свободата. Кризата в нашето училище не е започнала с идването на демокрацията – както искат да ни го внушат някои радетели на “възвишеността” на командното “социалистическо училище”! – да имат обаче много здраве тия, дето си мислят, че могат да ни заблуждават така арогантно! Тази криза е започнала много по-отдавна, още с въвеждането у нас на абсурдните разсъдъчни педагогики, стереотипи, дидактики, “възпитателни мероприятия”, вдъхновени от командната съветска теория за пресоване на човешките души на Макаренко и на Крупская. Ето защо заразата в тялото на българското образование е така жестока, ето защо усилията за внасянето на живот в него трябва да бъдат така упорити, а пък разбиранията ни за това откъде трябва да се почне, трябва да са добре промислени и пределно ясни.

У нас вече второ десетилетие се говори за реформиране на онази заварена и така абсурдна система на образование и възпитание, която социализмът ни завеща. Много министри идваха с “велики и кардинални” концепции за “пълен поврат”, ала се оказа, че всяко реформистко усилие, колкото и величаво да е било, се разминаваше по коренен начин със смисъла и идеята за една същностна реформа и за един действителен поврат. Всички концепции се опитваха по нов, невиждан досега начин да… “регулират”, да “подтикват”, да “контролират”, да “ръководят”, да “стандартизират”, да “провеждат” и т.н., т.е. всички те се основаваха на презумпцията, че има един “всичко разбиращ” властови център, която всичко може да предвиди, всичко трябва да планира, да контролира, да “внедрява”. Респективно на това се приемаше по условие, че има и една маса от изцяло безволеви “обекти на педагогически въздействия”, това са именно образователните мениджъри, учтелите-възпитателите, и, разбира се, учениците. Ето защо всъщност цялата епична епопея по реформирането на нашето образование се провали тотално, а тя се провали и разпра по всички шевове и защото цялата й идея беше да съхрани и да запази водещата и властническата роля на образователната бюрокрация, на чиновниците, които добре съзнаваха, че ако се проведе една истинска и същностна реформа, то тя неизбежно ще ги направи излишни. По тази причина се стигна до парадокса образователната бюрокрация, водеща самоотвержено тази люта битка за собственото си оцеляване, да стане най-сериозна пречка пред действителната, същностна и смислена промяна на жалкото и наследено, но непроменено досега статукво в сферата на образованието.

А всъщност се иска нещо много просто, което именно е и онази опорна точка, от която може всичко да се подмести, та да отиде всяко нещо на мястото си. И то се свежда до едно най-първо условие на всичко останало: иска се свобода. Свобода на всички в тази т.н. “сфера на образованието”, защото без свобода няма смислено образование, няма възпитание, няма дори и наука. Образованието е на най-интимна сфера на духовен живот, а духът и животът като такива се нуждаят от свобода, за покълват, за да цъфтят и за да стават все по-плодоносни. Свободата е почвата, в която може да израсте свободната, пълноценно развиващата се, самостоятелно мислеща, суверенна и сама правеща своя живот личност. От тази гледна точка запитайте се доколко имат свобода днешните възпитатели, също нашите ученици, а и училищните мениджъри. Те не знаят какво е това свобода или ако знаят или пък се мъчат да я съхранят, то го правят с ясното съзнание, че са нарушители, че са дори… “разрушители” на съществуващата, още ненакърнена, но така анахронична образователна система у нас.

А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода, която унижава и мачка всекидневно тяхното човешко и професионално достойнство. Те имат най-жалък социален статус и от тях абсурдната система изисква да са най-смешни носители на един демодиран аскетизъм-алтруизъм, на един парадоксален романтизъм-идеализъм, да бъдат, другояче казано, било Дон Кихотовци, било Паисиевци, било най-сетне някакви “таксидиоти”, на които общността с право презира защото са позволили така да бъдат унижавани. Разбира се, за да са в тази ситуация вина имат и те самите – защото не се съпротивляват и не се бунтуват. Защото не виждат в своите „анархично настроени“ ученици свои съюзници. И защото не са си още обединили силите с тях та да щурмуват ужасната система, в която са поставени.

(Следва продължение. Тази тема си струва да бъде обсъдена в оставащите дни до началото на учебната година, пък и след това. Аз съм писал за тия въпроси и на други места, и затова, за да не се повтарям, ето връзки до тях: Крайъгълният камък на образованието и също в “Освобождаването” на… свободата у нас самите. Тия дни ще напиша продължението на настоящата статия. В момента не съм при компютъра си, пътувам по крайбрежието на Черно море. Луд човек съм, наистина, щом пиша такива неща, седейки на плажа. Прави са тези дето ме мислят за луд…)

септември 4, 2007 - Posted by | Образование, Свобода, Човекът

8 коментара »

  1. Ти очевидно не си влизал в българско училище доста време.знаеш ли,много се дразня на хора,които казват,че положението в училищата е крайно зле,само защото са чули това нещо по новините.Ами тъпо е.Аз съм в училище.и не си прав,че е зле.всички супер много се радваме за това,че сме там.че има много хора около нас,с който да си лафим,че преподавателите са ебати пичовете.Мислиш,че не ни образоват добре?не си прав.и мислиш,че учениците ги мързи?отново не си прав.Образоват ни доста добре.Учителите,поне тези при които съм аз,искат да НАУЧИМ нещо.И ние искаме.Просто защото ни пука прекалено много за тях,за да ги разочароваме.Не ни преподавали неща за живота.това е така.Но ти какво очакваш-да ни дадат по един пистолет и да ни пуснат на улицата ли,за да научим нещо за живота?ние само си учим за него,и то от самия живот.Извинявай,ама,моля ти се,не пиши за неща,които не разбираш.

    Коментар от SickBoy | септември 4, 2007 | Отговор

  2. Не мисля, че говори за нещата за живота толкова буквално. Според мен по-скоро иска да каже, че не те учат на начин на мислене, който да ти помогне в живота. Не може да учим произведения от преди 100 години и повече (най-вече въртящи се около турското робство) и да си мислим, че това ни помага в днешния живот. България преди 100 години е била мноооого различна от България сега. Просто материялът, който се преподава е твърде остарял. Отделно нещо е, че неща, които преди са се учили в училище сега се учат в университета. Замисли се, колко българи в момента могат да контактуват на книжовен език? не са много май. Само за сведение, в момента съм студент 3-та година. Не казвам, че не учиш или че ТВОЙТЕ учители не стават. Казвам, че самата система е калпава. Това, както и заплатите им, не им дава никакъв стимул да полагат усилия и да те научат на това, което трябва. Винаги има изключения, да не го приемеш прекалено лично.

    Коментар от Nqkoi | септември 4, 2007 | Отговор

  3. системата не е калпава.Има идиоти,които не могат да си седнат на шибаните задници и да учат дори и пари да им даваш.

    Коментар от SickBoy | септември 4, 2007 | Отговор

  4. Помня, че още по времето на Бай Тошо се говореше за недостатъците на образователната система. Та чак до днес. Брей, как не се намери един Херкулес, да изчисти авгиевите обори на българското образование! Защо тази земя не ражда (вече?) герои?

    Коментар от Георги Д. | септември 4, 2007 | Отговор

  5. земята се е изтощила да ражда герои след толкоз славни предци…

    Коментар от Darth Sparhawk | септември 4, 2007 | Отговор

  6. Както обикновено, няма да се съглася с автора. Преди всичко тъжната история за „съвременния информационен поток“ означава само едно – авторът просто застарява! Това, което за него се явява необозримо море от информация, младият ученически мозък може правилно да „смели“ при добра домашна и училишна работа за мигове! Да не забравяме, че човек все още ползува само 15% от капацитета на мозъка си (май, българите по-малко!) – тепърва има да научаваме, и да откриваме!

    Опитите за свръх-контролиране от институциите не е приоритет само на комунизма – за справка бих препратил към произведения като „Стената“ на Пинк Флойд – и там се говори за унификация, за смачкване на персоналността и т.н. (хей, учителю, остави децата намира! Помните ли?). Истината е съвсем друга – когато боравиш със стотици деца, и то не за да ги забавляваш, а да вършиш сериозна професионална работа, се иска съзнание и дисциплина от двете страни. За учителите е ясно – те получават заплата за това. За децата, обаче, случая е по-интересен. Ако те у дома не са получили усещане за уважение към познание, наука, уважение към по-знаещи и можещи, ако им „липсват първите седем години“ (каква чудесна френска пословица!), те няма да се отнесат с необходимата сериозност към училището. Сега като добавите и учителите, които са възпитавани по същият начин, резултатът ще се нарича българска образователна система!

    На плувният басейн в квартала имаме спасители от България – чудесни млади момчета, студенти, вечно усмихнати, вечно активни. Един от тях сподели, че след като се върне обратно в България, имал да взима 6 (!?) изпита. Дори беше откровен – в същност, не бил такъв голям проблема, носиш си пачката, и приключваш въпроса. Изпита е взет! Не знам дали това е вярно, или младежа просто се прави на „отворко“. Но ако е вярно, той не е виновен за този си начин на мислене – той е видял как баща му носи на катаджията банкнотата, и е научил, че ако има проблем, така се решава… Системата ли е виновна (собствено, коя от системите по-точно?), или ВСЕКИ УЧАСТНИК В ТЯХ? Агент Гоце, ДС, или „средностатистическият българин“?

    Разковничето не е в свободата – тя би трябвало да е торът за съществуване на всяко живо същество. В училище се иска дисциплина, амбиция, дръзновение, и свободомислие (разбира се!). Хайде още един пример от САЩ – когато по литература се прави анализ на произведение, всеки трябва да говори за един от героите в произведението, както намери за добре, но по аргументиран начин. Т.е. – можеш да се изкажеш най-доброжелателно за най-гадния в книгата, и обратното. Въпросът е да го направиш с достатъчно задълбочена мисъл, достатъчно аргументирано, с подобаващ език. Схващате ли разликата?

    И накрая – спомняйки си моите години в университета, всички дружно се оплаквахме „ама сега за какво ми е това – никога няма да ми потрябва в живота!“, и бяхме прави! Господ ми е свидетел, нито веднъж не ми се наложи да разложа функция по Фурие, да решавам диференциални уравнения (в същност, решението на едно ползувах на готово много пъти, ама това не се брои за решаване на такова уравнение!)! Обаче сега, 25 години по-късно си давам сметка, че тази свръхтрудна материя е развила НАЧИНЪТ МИ НА МИСЛЕНЕ, позволявайки ми да мога лесно и безпроблемно да „превключвам“ в различни области, съобразно нуждите на живота. Не беше съвършенна система, спор няма, но ни направи човеци, защото го искахме. Хайде стига сме хленчили по младите, ами да им покажем защо е по-важно да познават историята на Васил Левски от колкото тази на Азис!

    Коментар от vladi57 | септември 5, 2007 | Отговор

  7. Съжалявам, но Vladi57 не е прав с твърдението си че „човек все още ползува само 15% от капацитета на мозъка си“. Това е популярен мит в науката и въобще не отговаря на действителността. Прочетете следните статии(на английски) и ще се убедите:
    http://www.livescience.com/health/071220-medical-myths.html
    http://www.livescience.com/bestimg/?cat=myths

    Коментар от Sah War | май 6, 2008 | Отговор

  8. Много преди Сенека, в речника на Древните Българи се използва глагола „УЧА“, сиреч „УДЖА“ /“УДЖИТЬ“! Благодарение на минимизационния анализ виждаме че в името, се съдържат имената „Уд“ (Весша веда), Дж/Джи/Чи (Дух_душа…), Ж (живете/жизнь), Анзе (Аз)… Всеки мой студент, независим от академиците в БАН и универските професори, може да стигне до логическия извод. Нещо повече, би обяснел, че човек се учи цял живот (докато е жив), а за целта му е неолходим Уджителъ, който да му докаже, че Анзе Боуки Веде….!

    Коментар от Petar | февруари 10, 2022 | Отговор


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: