Кои обичат и кои презират „духовния титан“ Слави Трифонов?

Крайно се изненадах, когато прочетох доста патетични слова за двата последни концерта на Слави – в Пловдив и в София. Това, че има крайно различни, дори противоположни възприятия на даден феномен – а Слави безспорно е феномен, но не на друго, а на най-масовата простонародна психопатология – е нещо съвсем естествено. Ала този феномен трябва да бъде изтълкуван, та да се разбере какъв смисъл носи в себе си: и само така може да се проумее. Ето защо ми се налага да се захвана с тази нелека задача.

Нека обаче като начало да представя гледната точка на ония, които се преизпълнени с възторзи по повод „личността, делото и гениалните заслуги“ на Слави. Ето извадки от описанието на един доста красноречив и екзалтиран негов фен, чиято неудържима и, чини ми се, искрена емоция е изключителна благодатна основа за задълбочено тълкуване.

Шоуто беше фантастично! Още с встъпителното изпълнение на 12-годишната Николая на гайда, косите ми настръхнаха, а оттам нататък бяхме свидетели на невероятен спектакъл, довел публиката до пълен екстаз. Последното изпълнение от основната част на концерта – “Къде си вярна ти, любов народна?” – изправи цялата публика на крака да пее с изпълнителите. Разбира се, двучасовото шоу никак не беше достатъчно на екзалтираната публика, и след като Слави излезе на бис и обяви, че концертът едва сега започва, настана истинска музикална вакханалия.

Слави е душата и сърцето, силата и волята на шоуто. Стожерът на цялото предприятие. Той е този, в когото всички вярват, и на когото всички се уповават и разчитат. Затова е велик. Концертът завърши с песента “Моя страна, моя България” на Емил Димитров. 20-хилядната публика пя с цялото си сърце и с това изпълнение завърши една вълшебна вечер, която сякаш ни пречисти и възроди. Слави Трифонов стърчи над всички. Той е гигант в буквалния и в преносния смисъл на думата. Все още у нас няма друг шоумен от неговия калибър.

Толкова засега. Искам също да изтъкна нещо крайно важно: написалият горните редове, естествено, е „човек от народа“, сиреч е изразител на „простонародната душа“. Защото той на едно друго място пише ето това: „Думата “интелектуалец” е една от най-противните ми думи. Може би виновни за това са журналистите, които я използват безогледно и с това съвсем й затриха смисъла, който не е ясно дали е съществувал въобще.“ Това е важно, този човек не знае и не разбира какво е това „интелектуалец“, да не говорим за това какво е „интелектуалност“, което може би ще ни наведе до ядрото на загадката.

И затова този човек, няма как, пише и това: „Затова Слави е толкова мразен. Затова сме готови да го разпънем на кръст. Всякакви дребни завистливи душици, жалки пълзящи червеи изливат тонове помия върху него. Наричат себе си философи, естети, моралисти или просто интелектуалци, а всъщност са обикновени нищожества, водени единствено от своята завист, злоба и некадърност.“

Тия хора, поклонниците на Слави, наистина се възторгват от него, гледат го със светнали от любов очи, пеят с него, реват като го видят на сцената, косите им даже щръкват в този сюблимен момент, а някои, възможно е, дори постигат и някаква своеобразна… духовна ерекция (няма нищо сексуално в тази дума, тя значи „възбуда“!). Други хора пък съвсем не могат да понасят най-откровените идиотизми и така спонтанната, бликаща от всяка фибра на тялото му простотия, провлаченото му лигаво чалгашарско виене-пеене, на такива хора им се гади от пошлото грандоманско-мутренско държане и поведение на този „герой на нашето време“, от неговите така лицемерно-популистки напъни да изглежда „изразител на народните чаяния“, на народната душа и свяст дори. Едни боготворят Славчо, други го презират, има, предполагам, и безразлични хора към него, ама те не са много: защото той е доста предизвикателен било в „магнетизма“ си, било в невероятната му парвенющина – или пък в тъй идващия му някак си отвътре профанизъм.

Тия така различни възприятия – а кое е „изкривено“ и „изопачено“, дори „патологично“ тепърва ни предстои да открием – не са случайни, зад двата типа символика на образа на Слави стоят две диаметрално различни ценностни, пък дори, бих казал, и мирогледни системи. Ако вникнем в тях, ще разберем нещо изключително значимо за нас самите: именно онова, което ни прави такива, каквито сме. А да разбираме какви сме и какво означава че сме такива е може би най-важното.

Принуден съм да не се разпростирам по тези така трудни въпроси, а да бъда пределно кратък и ясен: иначе за тези неща може да се напише цяла книга – и тя може би ще бъде написана един ден. Книга за метастазите на нашата нравственост и на нашата същност в тия бурни години, които изживяхме. Но ето засега какво може и трябва да се каже.

Хората, които боготворят „духовния исполин“ Слави, се оказват жертви тъкмо на една „медийна драматургия“, която е насочена към това да овладее най-неразвитата в духовно отношение, но затова пък така масова „народна психика“, да я лиши от трезвост, от съзнание за реалните стойности, да я опияни с „идеали“ от рода на „ний, българите, сме най-велики“, да ликвидира в нея всякаква способност за самостоятелна преценка, за критичност и самокритичност, да я капсулира в тясната сфера на най-примитивни и атавистични стереотипи и комплекси и пр., та да я „работи“ после както си знае – и да я използва както й е угодно. Слави е продукт и най-голямо постижение на „идеологията“ на властващата в страната ни посткомунистическа олигархия, той е нейната „културна квинтесенция“, нейният „нравствен апотеоз“. В този смисъл Слави е „модерният… Ленин на нашите дни“, той е „кумирът на масите“, които нехаят за индивидуалността си, за личността си, за свободата си, за достойнството си. И които са готови да се откажат от всичките тия „измишльотини“, та да се отдадат на някаква най-дива хедонистична еуфория: това, което постига Слави на концертите си, е апотеозът и идеалът на онова, което иска да постигне олигархията ни с целия народ. Нейната мечта е: когато целият народ излезе като един на концертите на Слави, когато цялата страна почне да реве в един глас „Осанна!“ или „Разпни го!“, когато „отрицателите“ и дори „скептичните“ към „гения“ на Слави бъдат разкъсани с голи ръце или бъдат ликвидирани по друг начин от тълпата негови така яростни „почитатели“, едва тогава цяла България ще бъде в краката на олигархията ни, едва тогава ще дойде часа на пълното й тържество. В този смисъл феноменът Слави е просто успешен експеримент по видиотяването на нацията ни, по нейното абсолютно отиквовяване, по пълното й опростачване.

Та тия хора обичат Слави така всеотдайно и по една друга причина: той самия е най-непосредствен образ на сбъдналите се техни мечти. Слави е богат, Слави се вози в мощни лъскави коли, Слави е обкръжен с мацета, които почват да се кълчат само като си вдигне пръста, все едно че е някакъв приказен ориенталски везир, той, предполага се, си има, както подобава, и хареми, той говори на „ти“ с най-изтъкнатите и „велики“ хора на нацията ни, пък дори и в целия свят, той живее в разкошни сараи, но той е и едно най-просто момче от народа, което като студентче е продавало мартеници и банички пред НДК, ала сега вече е абсолютен властелин не само в туй НДК, ами дори и духовен наставник на цяла една притаила дъх от шеметния му възход нация. С две думи, Слави е сбъдната се „българска простонародна мечта“, и затова тия хора са така опиянени на концертите му: все едно че всеки от тях вижда себе си там, горе, на пиедестала, и приема овациите на народа, сигурен съм, че такива са най-съкровените и дори мокри сънища на неговите най-разпалени фенове. Слави е триумфатор, и тази тълпа, дето реве в краката му, е преизпълнена с възторг тъкмо защото той благоволява да й дава нещо по-важно и от хляба насъщен: той й дава… „духовни наслади“, той й дава… зрелища! Та затова ходят и тия хора по концертите му: за да видят себе си – пък макар и във фантазмите си само – там горе, на пиедестала, дето е триумфатора Слави, дето той обира народната любов, там, дето той обира и… парите на диванетата, дето получават ерекция като го видят само…

Слави е символ на мечтите на голяма част от българите да постигнат шеметен успех най-вече чрез… късмет. И чрез далавери и подмазване на силните на деня. Такива хора нямат скрупули: Слави е личен приятел с нашите мутри, с Чьорни дори. А мита, че Слави е „изключително трудолюбив“, наистина е чисто и просто само един старателно раздухван мит: такива като него органически не понасят никакъв вид труд, никакво дори най-просто умствено усилие. Доказателство ли – ето го: ако поне малко можеше да мисли – а мисленето е вид труд – той щеше да осъзнае, че се излага постоянно. С всяка своя дума се излага, и това го разбира всеки: стига човек да възприема ставащото с трезви сетива. Казват, че възприятието на „титана Слави“ достигало космични мащаби най-вече когато човек е на поне пет ракии: тогава той им изглеждал като самия Антей, държащ на раменете си Майката-Земя…

Радващото е, че все повече хора у нас обаче отрезвяват от медийната  наркоза, на която ги подложиха последните 5-6 години, а пък самата наркоза губи все повече опияняващия си ефект, защото все повече се превръща в най-банална патока-шльокавица. Действителният възход на „титана Слави“ съвпадна с триумфа на нашата родна посткомунистическа олигархия и това съвпадение съвсем не е случайно: Слави е тъкмо „духовния“ триумф на тази наша разпасала се и така арогантна олигархия. Той е нейния „културен“ апотеоз. Той е и най-точен показател на нейното колосално нравствено падение.