Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

В Москва казаци бият педерастите, а в България идиоти призовават за същото…

Въпросът е само откъде ще си докараме и у нас казаци. Впрочем, прочетох току-що ето това:В Москва педерастите са се опитали да си проведат педерасткия митинг въпреки липсата на разрешение от московската община, но са били обградени от казаци, скинхеди и монархисти, които само благодарение на милицията не са размазали това гнусно сборище. Въпросът е – къде са българските монархисти, скинхеди и нацисти, които да изчистят площад „Македония“ например?“. Този забележителен призив прочетох ето тук. За момента няма да го коментирам, своето отношение съм дал в добавката от мен в заглавието.

Интересно ми е какви реакции ще прочета по повод на горната информация, а след това ще открия тема по тази така щекотлива тема за… „педерастите“.

май 30, 2007 Posted by | Публицистика | 34 коментара

Обръщам гръб на бунта си и се отричам от него: заповядай в сърцето ми, Исусе!

Дотегна ми този отровен свят, дотегнах сам на себе си с тая моя грешна природа, която не можах сам да обуздая. Ще речете: ”Ти се обърна към Бога заради всичките нещастия, сполетяли те ненадейно!” Не, точно обратното. Аз получих всичко – живота си, пари, заниманието, което най-много обичам, любима жена до себе си. Бог ми напомни, че аз го молех за това, но съм забравил. Отново щях да му обърна гръб. Но Господ сякаш прошепна на сърцето ми: ”Ето, тогава ме помоли и аз ти дадох в изобилие, защо сега ме забравяш!”. Обърнах гръб на стария си живот и възлюбих Господа “от всичкото си сърце, от всичката си душа, с всичкия си ум”.

Така последвах моя нов и истинен Учител. Иска ми се да крещя с пълно гърло: ”Хора, аз съм спасен, Бог ме обича!!!”. Иска ми се да ви разтърся, да споделя с вас радостта си от Божието присъствие в живота ми. Ти, който се чувстваш докоснат, предизвиквам те да се върнеш при Бога, изричайки тия прости думи гласно и с вяра в сърцето:

“Господи, Исусе! Аз вярвам, че Ти си Божий Син, че ти се роди, живя, умря на кръста и възкръсна от мъртвите. Вярвам, че няма друг път към Бога освен чрез Тебе. Вярвам, че на кръста ти понесе греховете ми и стана проклет, за да не бъда аз проклет. Идвам при Теб с проста вяра. Прости греховете ми – знайни и незнайни, така както аз прощавам на всеки, който някога ме е наранил! Покайвам се от цялото си сърце. Обръщам гръб на бунта си и се отричам от него. Заповядай в сърцето ми, Исусе! Вложи Духа Си в мен! Води ме в Твоите пътища, Господи! Пази ме и ме закриляй! Амин!”

(Това е края на забележителното есе на Владислав Бенчев, което публикувах в една неголяма поредица. Дай Боже повече хора да са имали търпението и смирението, искащи се за това тя да бъде прочетена – и възприета. Защото той е писал това есе сякаш с кръв, капеща от сърцето му. Ако някой се е трогнал от тези вълнуващи думи, то за този човек не всичко е загубено, а душата му е останала възприемчива към Истината. Ако, поглеждайки към тия текстове, е счел за нужно единствено да се прозине, при този човек нещата не вървят на добро. Ние, българите, особено не обичаме да се радваме на постиженията на наши сънародници. Не си даваме труда да ги покрепяме. Прекланяме се пред чуждите, а своите кълнем и отритваме. А така не бива. Защото например написаното от този млад човек е стон на нашата българска душа, неимоверно страдаща в тия времена на низост, на разврат, на самозабрава, на всичко пронизваща абсурдност. Ние самите сме в текстовете на Вл.Бенчев. Поради що тогава се срамуваме от себе си?! Не е ли дошло време да се покаем и да изберем правия път: всеки за себе си. Ако повярваме в Бога, ще спасим и себе си, и България. Само така, иначе не…)

май 30, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | Вашият коментар

„Свободата на словото“ у нас е призрачна, мнима, фалшива

Получих това писмо от в-к БЪЛГАРИЯ, излизащ в САЩ: „Здравейте, г-н Грънчаров. Казвам се Стефка Христозова и съм редактор на вестник „България“. Редовно публикуваме изпратените от вас статии, защото са интересни и пълни с истина относно ситуацията в България…“ Но вестниците, излизащи тук, в страната, най-редовно отхвърлят моите статии. Как да го разбирам това: ако българите в чужбина възприемат така статиите ми, значи ли това, че на нашите вестници истината им е съвсем безразлична?

Не се възприемам като „вестител на истината“, просто си изразявам своите виждания. Което е мое право. Но системното отхвърляне на статии, в които правя опит за изразяване на най-значими български проблеми, наистина е странно. Ето например Явор Дачков, издателя на в-к „Гласове“, който отначало публикува мои статии, изведнъж ми заяви, че имал претенции към моите тези, и затова отхвърля първо тази, след това друга, накрая – всички мои статии, които съм му изпратил. Когато му заявих, че би трябвало да прекръсти вестника си на „Глас“, понеже се оказва, че други гласове във в-к „Гласове“ явно не са желани, той се обиди и млъкна. Чат-пат излизат мои статии само в десните вестници „Седем“ и „Про и анти“ – и толкоз. Не пиша заради „славата“ или пък, опази Боже, за пари (както някои ме обвиниха), а заради истината. Но тъкмо към истината у нас явно някои имат… „резерви“.

Не, не съм обиден, че нашите вестници ме отхвърлят, че моят глас за тях е нежелан. Макар че без да искам се натрапва в съзнанието библейското правило, че не можеш да бъдеш пророк в своята родина. Ето, навън ме приемат и публикуват, а тук твърдо не. И масово. Мълчат като оракули нашите главни редактори. Един приятел ме посъветва да съм идел да им се представя лично и да ги помоля. Никога обаче в живота си не съм правил това. Те повече имат интерес от мен, не аз, те губят като не ме публикуват.

Но се възмущавам най-вече заради това, че губи българският читател, който е лишен от възможността да разбере, че има и други гледни точки, освен тези, които му натрапват. Сигурно има много други пишещи, които отхвърлят и гонят от вестниците. Много други гласове са лишени от възможността да бъдат чути. Не съм само аз. Ето че „свободата на словото“ у нас наистина е призрачна, мнима, фалшива…

май 30, 2007 Posted by | Публицистика | 3 коментара

   

%d блогъра харесват това: