Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

Кой забрани във вестниците да се пускат нехвалебствени статии за бат Бойко?

Тия дни след изборите си направих експеримент. След като написах статията си „Психопортрет на Бойко Борисов“ я разпратих на всички български вестници. Интересно ми беше дали поне един ще я публикува. Пратих я и на вестници, за които съм сигурен, че няма да я публикуват. Понеже не си купувам всички тия вестници, моля посетителите на блога – ако си купуват и ако изобщо четат книжни вестници – да ми кажат ако са забелязали в някой вестник тази моя статия. За което предварително им благодаря.

Аз лично до момента открих чрез интернет, че статията ми е излязла само в… Лондон, в издавания там вестник БУДИЛНИКЪ. Може да се види ето тук. В тази връзка ми е интересно да разбера дали пък в нашите вестници няма забрана да се публикуват невъзхваляващи личността и гения на Бойко Борисов статии? Забрана, дадена от някакъв свръхмогъщ „мозъчен център“ или пък потаен център на самата власт. Защото все пак е доста странно, че Б.Б. продължава да е галеник на медиите: дали това се дължи само на финансови инжекции или на нещо друго? Как мислите?

май 31, 2007 Posted by | Медии | 5 коментара

Израз на какво е да спиш гол? А да ходиш на нудистки плаж?

И също така какво означава, че мисълта да спиш гол ти се вижда… непоносима. Или пък че си мислиш, че няма изобщо да заспиш ако си гол. Повод да поставя тези въпроси ми дава току-що прочетеното, в което се говори за последната светска клюка; а именно че Брад Пит спял гол. Наистина, какво означава навика „да спиш така, както си дошъл на бял свят, а именно… гол“? Изразът в кавичките са думи на самия Брад – не на брата на Брад Пит, а на самия Брад…

Сънят по принцип е нещо като мнимо връщане в утробата, а там, предполага се, всички сме били именно голи. Ето защо да спиш гол е съвсем естествено. Разбира се, всеки си спи и ще си спи както му харесва – и както е свикнал. Тия, които не могат да приемат мисълта да спят голи, изглежда го правят, защото искат да демонстрират, че са силно привързани към морала. Затова на такива хора самата мисъл да спят голи им се вижда скандална. А ето това вече не е естествено. Такива хора, разбира се, никога няма да отидат и на нудистки плаж. А да отидеш на нудистки плаж, както и да го разглеждаме, е израз на свобода – или поне дава това приятно (за едни) и крайно непривично и притеснително (за други) чувство. Отношението към голото тяло – свое и чуждо – затова е точен показател на степента на пристрастеност към свободата. Прикриването на голотата – казват, че някои и когато са сами под душа, го правели с… бански! – ми говори за жестока комплексираност и е симптом на крайно уязвена (обидена, потисната) сексуалност. От друга страна, всъщност, ако помислим добре, всички ние под дрехите си сме именно голи – тогава какъв е смисъла да се притесняваме от своята голота?!

В спалнята пък, особено когато си с любим човек, голотата и на двамата е страхотно предизвикателство и силен стимулатор на сексуалната активност. Защото, както и да го разглеждаме, дрехите в спалнята създават известни неудобство. Чувал съм, че някои повече се възбуждали от облечени, отколкото от голи тела – на мен това ми се вижда крайно странно. Ето защо прекалената привързаност към дрехите, при която човек не си представя даже живота без тях, е израз именно на жестока комплексираност. И дори е нещо неестествено, патологично, извратено. Макар и да звучи парадоксално, така е…

Защото казано е: „Който се срамува от голотата, той се страхува от свободата“ – и това е една истина, която е добре да осмислим по-внимателно. Особено ако и тя ни се вижда “прекалено странна”.

май 31, 2007 Posted by | Съвременност, Тялото | 10 коментара

Къде са българските монархисти, скинхеди и нацисти?

„Въпросът е – къде са българските монархисти, скинхеди и нацисти, които да изчистят площад „Македония“ например?“

А така! Ама що само на площад Македония?! Требва да се изтрепят всички педерунгели в цяла България! После требва да съ изтрепят и всички турци, мангали, евреи, марсианци! Не требва да се забравят и тъпанарите! А селяните направо на сапун, тяхната мамица! А, и тия дет ебът убавите жени – и тях! И тия с многото пари! Изедници кирливи! И разни ентелегенти с цайси дет мноо акъл дават! И на тях мама им мръсна!

У България требва да останат само… казаци, монархисти, скинхеди и нацисти…

(Извадка от прелюбопитен диалог в мрежата)

май 31, 2007 Posted by | Универсум | 8 коментара

Един гаф и „добрите нрави“, които са го причинили

Вчера излезе във в-к „Седем“ моята статия „Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде“. Същия ден получавам от главния редактор на в-к „Про и анти“ гневно писмо, което публикувам по-долу. Гневът на г-н Васил Станилов се дължи на това, че и те имали намерение да публикуват статията ми, ала в-к Седем ги бил изпреварил. В резултат на това г-н Станилов ме известява, че повече не желаят да имат никакви отношения с мен, т.е. забранява ми да им пращам свои статии. Така е прекратено едно сътрудничество между мен и в-к „Анти“, което е от поне 10 години. В своя отговор аз давам своята гледна точка защо се стигна до такъв край. По мое мнение това е показателно за наистина „добрите нрави“, които са се установили между издателите на два от трите десни вестника към автори като мен, които не са от „тесния кръг на избраните“. Същото в още по-голяма степен важи и за всички останали вестници, в които пък изобщо не се допускат автори, които са „външни“, сиреч не са от тесния кръг на „нашите хора“. Спрямо „външния автор“ съществува едно отношение като към абсолютно нежелан натрапник. То се изразява в ледено отношение към него и пълно неуважение, защото най-високомерно никой не му казва примерно „хей, искаш ли, понеже харесваме твои статии, да ни сътрудничиш чат-пат?“. Не, насреща има само едно смразяващо мълчание. Нито веднъж няма дори да ти кажат „ОК, тази статия я приемаме“, та да знаеш дали пък да не я пратиш на друг вестник. Абе страшна работа е нашето българско неуважение към всяка личност и тъпата грандомания на „великите“ спрямо… „останалата част от човечеството“…

Ето впрочем и кореспонденцията между г-н Станилов и мен:

„Г-н Грънчаров, вече няколко пъти вие изпращате едни и същи ваши статии в различни десни издания. В това число и на ПРO и АНТИ. Както се случи и с ХОРАТА ЖАДУВАТ СМИСЪЛА…, подготвен за печат при нас. Затова прекратяваме отношенията с вас. Моля не ни изпращайте повече текстове за вестника. ПРO и АНТИ“

Уважаеми господин Станилов, нито един от десните вестници у нас не прояви елементарната човечност да ми отговори поне веднъж, че желае някакви отношения с мен, че е готов да публикува мои статии или че желае да му сътруднича. Ако го беше направил, то тогава, естествено, аз никога не бих изпратил на два вестника една и съща статия. Но бидейки поставен в ситуация на пълна неизвестност, аз нямах друг избор освен да пращам и на двата вестника статиите си. С крехката надежда поне в единият да бъда публикуван и да бъда чут, защото имам какво да кажа, ако сте забелязали това. И ето сега излиза, че аз съм лошият и нетактичният, че съм Ви подвел, за което съжалявам много. Но това се случи и преди това няколко пъти и то именно по указаната причина. Аз все пак, опитвайки се да бъда чут, при положение че безброй пъти мои статии са били отхвърляни и от двата десни вестника, нямах друг избор освен да пращам статиите си и на двата та поне единият да я публикува. Ако имахме обаче нормални отношения с обратна връзка, тия гафове с повторенията нямаше да се случат никога. Ето сега вместо да ми предложите да ви сътруднича, Вие изцяло ме отхвърляте завинаги, което показва отношението Ви към мен: и ето точно това студено отношение, въпреки че чат-пат сте ме публикували от кумова срама, е причината за гафовете, за които държите само мен отговорен. Много е жалко, че такава липса на най-минимално уважение към непривилегировани автори като мен е характерна и за издателите и на десните вестници. Същото го има и при всички други вестници, но поне десните трябваше да имат елементарно уважение към хората, с които биха желали да си сътрудничат. Да пожертвате завинаги сътрудничеството с един автор, който ви е сътрудничил от поне десет години, и то при положение, че в чекмеджето Ви има поне дузина непубликувани негови статии, и то тъкмо за това, че друг вестник е публикувал преди Вашия моя статия ми се вижда доста показателно за това как разбирате и цените сътрудничеството на автори, които не принадлежат към тесния кръг на „избраните“. А пък да делите, впрочем, авторите си на „избрани“ и чужди (нежелани) също е показател за крещящо неуважение на личността.
Това исках да Ви кажа…

май 31, 2007 Posted by | Нрави | 3 коментара

В Москва казаци бият педерастите, а в България идиоти призовават за същото…

Въпросът е само откъде ще си докараме и у нас казаци. Впрочем, прочетох току-що ето това:В Москва педерастите са се опитали да си проведат педерасткия митинг въпреки липсата на разрешение от московската община, но са били обградени от казаци, скинхеди и монархисти, които само благодарение на милицията не са размазали това гнусно сборище. Въпросът е – къде са българските монархисти, скинхеди и нацисти, които да изчистят площад „Македония“ например?“. Този забележителен призив прочетох ето тук. За момента няма да го коментирам, своето отношение съм дал в добавката от мен в заглавието.

Интересно ми е какви реакции ще прочета по повод на горната информация, а след това ще открия тема по тази така щекотлива тема за… „педерастите“.

май 30, 2007 Posted by | Публицистика | 34 коментара

Обръщам гръб на бунта си и се отричам от него: заповядай в сърцето ми, Исусе!

Дотегна ми този отровен свят, дотегнах сам на себе си с тая моя грешна природа, която не можах сам да обуздая. Ще речете: ”Ти се обърна към Бога заради всичките нещастия, сполетяли те ненадейно!” Не, точно обратното. Аз получих всичко – живота си, пари, заниманието, което най-много обичам, любима жена до себе си. Бог ми напомни, че аз го молех за това, но съм забравил. Отново щях да му обърна гръб. Но Господ сякаш прошепна на сърцето ми: ”Ето, тогава ме помоли и аз ти дадох в изобилие, защо сега ме забравяш!”. Обърнах гръб на стария си живот и възлюбих Господа “от всичкото си сърце, от всичката си душа, с всичкия си ум”.

Така последвах моя нов и истинен Учител. Иска ми се да крещя с пълно гърло: ”Хора, аз съм спасен, Бог ме обича!!!”. Иска ми се да ви разтърся, да споделя с вас радостта си от Божието присъствие в живота ми. Ти, който се чувстваш докоснат, предизвиквам те да се върнеш при Бога, изричайки тия прости думи гласно и с вяра в сърцето:

“Господи, Исусе! Аз вярвам, че Ти си Божий Син, че ти се роди, живя, умря на кръста и възкръсна от мъртвите. Вярвам, че няма друг път към Бога освен чрез Тебе. Вярвам, че на кръста ти понесе греховете ми и стана проклет, за да не бъда аз проклет. Идвам при Теб с проста вяра. Прости греховете ми – знайни и незнайни, така както аз прощавам на всеки, който някога ме е наранил! Покайвам се от цялото си сърце. Обръщам гръб на бунта си и се отричам от него. Заповядай в сърцето ми, Исусе! Вложи Духа Си в мен! Води ме в Твоите пътища, Господи! Пази ме и ме закриляй! Амин!”

(Това е края на забележителното есе на Владислав Бенчев, което публикувах в една неголяма поредица. Дай Боже повече хора да са имали търпението и смирението, искащи се за това тя да бъде прочетена – и възприета. Защото той е писал това есе сякаш с кръв, капеща от сърцето му. Ако някой се е трогнал от тези вълнуващи думи, то за този човек не всичко е загубено, а душата му е останала възприемчива към Истината. Ако, поглеждайки към тия текстове, е счел за нужно единствено да се прозине, при този човек нещата не вървят на добро. Ние, българите, особено не обичаме да се радваме на постиженията на наши сънародници. Не си даваме труда да ги покрепяме. Прекланяме се пред чуждите, а своите кълнем и отритваме. А така не бива. Защото например написаното от този млад човек е стон на нашата българска душа, неимоверно страдаща в тия времена на низост, на разврат, на самозабрава, на всичко пронизваща абсурдност. Ние самите сме в текстовете на Вл.Бенчев. Поради що тогава се срамуваме от себе си?! Не е ли дошло време да се покаем и да изберем правия път: всеки за себе си. Ако повярваме в Бога, ще спасим и себе си, и България. Само така, иначе не…)

май 30, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | Вашият коментар

„Свободата на словото“ у нас е призрачна, мнима, фалшива

Получих това писмо от в-к БЪЛГАРИЯ, излизащ в САЩ: „Здравейте, г-н Грънчаров. Казвам се Стефка Христозова и съм редактор на вестник „България“. Редовно публикуваме изпратените от вас статии, защото са интересни и пълни с истина относно ситуацията в България…“ Но вестниците, излизащи тук, в страната, най-редовно отхвърлят моите статии. Как да го разбирам това: ако българите в чужбина възприемат така статиите ми, значи ли това, че на нашите вестници истината им е съвсем безразлична?

Не се възприемам като „вестител на истината“, просто си изразявам своите виждания. Което е мое право. Но системното отхвърляне на статии, в които правя опит за изразяване на най-значими български проблеми, наистина е странно. Ето например Явор Дачков, издателя на в-к „Гласове“, който отначало публикува мои статии, изведнъж ми заяви, че имал претенции към моите тези, и затова отхвърля първо тази, след това друга, накрая – всички мои статии, които съм му изпратил. Когато му заявих, че би трябвало да прекръсти вестника си на „Глас“, понеже се оказва, че други гласове във в-к „Гласове“ явно не са желани, той се обиди и млъкна. Чат-пат излизат мои статии само в десните вестници „Седем“ и „Про и анти“ – и толкоз. Не пиша заради „славата“ или пък, опази Боже, за пари (както някои ме обвиниха), а заради истината. Но тъкмо към истината у нас явно някои имат… „резерви“.

Не, не съм обиден, че нашите вестници ме отхвърлят, че моят глас за тях е нежелан. Макар че без да искам се натрапва в съзнанието библейското правило, че не можеш да бъдеш пророк в своята родина. Ето, навън ме приемат и публикуват, а тук твърдо не. И масово. Мълчат като оракули нашите главни редактори. Един приятел ме посъветва да съм идел да им се представя лично и да ги помоля. Никога обаче в живота си не съм правил това. Те повече имат интерес от мен, не аз, те губят като не ме публикуват.

Но се възмущавам най-вече заради това, че губи българският читател, който е лишен от възможността да разбере, че има и други гледни точки, освен тези, които му натрапват. Сигурно има много други пишещи, които отхвърлят и гонят от вестниците. Много други гласове са лишени от възможността да бъдат чути. Не съм само аз. Ето че „свободата на словото“ у нас наистина е призрачна, мнима, фалшива…

май 30, 2007 Posted by | Публицистика | 3 коментара

„Българското не ми е занаят, то ми е инат“

„Къде си ти, родино моя? Във този хълм и онзи дол, които днес един, друг утре ще насели? Не, ти си в мен родино моя. И радостта е скръб.“ (Яворов) Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа – неговото негодувание и нашето порицание: „Проклет да е онзи, който полива пустинята.”

Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.

Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път е, и толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език, на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря , ме говори!

Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомство на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неуките науки край нямат. Но не по-мало вярно е, че тази призвикателна прогласа на предимството на езика-ствол пред мисълта-вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъд-разсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода.

А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозираме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все по-разведряваното и затова все по-отзивчиво съзнание.

И българският говор се зачева като пред-говор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта.

Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българския род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през страниците, духовни бранници, които напредват във сторен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта.

А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплатена.

А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същи дъх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите.

(Петър Увалиев, фрагменти из слово, произнесено на тържественото събрание в аулата на СУ „Св. Климент Охридски” на 24 МАЙ 1995. Един от малцината българи, заради които не ме е срам да се нарека българин: защото са защитили достойнството ни като народ – и с примера си са изкупили подлостта на мнозинството.)

май 29, 2007 Posted by | Публицистика | Вашият коментар

Сам Господ не може да отмени дара на свободната воля, с която ни е създал

Моят сегашен Учител е Исус от Назарет – Божият Син, дошъл преди 2000 години на земята за да ни спаси. Било е невъзможно за хората сами да се освободят от омагьосания кръг след Грехопадението, да се спасят със собствени сили. Но Бог толкова ни обича, че прати своя единствен син, за да ни изкупи обратно за себе си: ”Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот.”(Йоан 3:16)

Трябвало е Бог сам да слезе на земята в плът за да разтроши оковите на Закона. Защото Господ не може да отмени дара на свободната воля, с която е създал Адам. Сътворил го е така, тъй като любов без право на избор не е истинска любов. Бог не създава роботи, които сляпо му се подчиняват. Адам със свободната си воля взема решение да наруши повелята на Господ. Сам предава властта на Сатана, няма значение, че е бил измамен. Уви, нашият човешки праотец ни е продал. И Бог не отрича правото му да избира, защото Бог не оспорва сам себе си. Той е съвършен. С греха в плътта си, падналият човек няма сили да спазва заповедите, дадени му от Господ: прелюбодейства, краде, убива, лъже, кланя се на идоли, пожелава жената на ближния си. Попада и под проклятията, следващи от греха. Във Второзаконие 28:15-68 са изброени всички проклятия, към които се отваря човек, ако не спазва заръката на Бог. От циреи до проблеми в брака поразяват непокорните. Господ не може да отмени и тази своя наредба, защото веднъж я е изрекъл на всеослушание.

Тези закони са писани преди повече от 3500 години и е без абсолютно никакво значение дали знаем за тях, или дали вярваме в истинноста им. Те са валидни и до днес. Питайте мен, който идвам от прокълнат род! Не знам какви дела са вършели прадедите ми, но проклятията действат “до третото и четвъртото поколение.” (Изход 20:4-5)

Повече от половината деца на прабаба ми умират. Майка ми е имала по-голяма сестра, починала мистериозно. Синът на леля й умира нелепо при автомобилна катастрофа. Дъщерята на вуйчо и страда от странни депресии още от малка. Алкохолизмът (зависимост) е типичен за целия род от страна баща ми, лепва за мен, а наркоманията за брат ми. Сестрата на единия ми дядо и братът на другия се раждат с умствени проблеми… Противоестествена смърт, лудост, опасни зависимости – ето какво постигна семейството ми.

А този мой свръхестествен интерес към окултното? Спирал съм в подлеза на София, грабнат от заглавието на окултна книга, изложена на някоя витрина. Този мой интерес ме доведе след осем години при истинския господар на окултизма. Лошата новина е, че проклятията действат винаги. Добрата е, че на кръста Исус ни изкупи от греха и “проклетията на закона”. Нужно бе Божият Син да се роди свръхестествено от Светия Дух в плът, да победи греха в плътта, за да тържествува над властта на Сатана. Дяволът много добре познава Закона, който не може да бъде нарушен от самия Бог и се позовава стриктно на него. Колкото повече го нарушаваме, толкова повече увеличаваме легалните права на Сатана върху нас. Но на кръста Исус понася справедливото наказанието за нашите грехове и неговата божествена жертва-размяна е напълно достатъчна, за да бъдем спасени от греха и от проклятието: “Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет за нас;” (Галатяни 3:13)

Неслучайно Божият Син се роди в плът, ”под закона”, сред юдеите, на които първо бе даден Заветът с Бог и победи греха чрез жертвата си. ”Човешкият Син”, „Вторият Адам” поправя грешката на Първия Адам. И нито ангел или смъртен от плът не е бил в състояние да извърши това дело: “И чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим.” (Деяния на апостолите 4:12) ”Аз съм Пътят, и Истината, и Животът”, ”Никой не дохожда при Отца ми освен Чрез Мене.” – казва Исус. Няма други пътища или истини, довеждащи ни при Бог.

Трябва да бъдем внимателни да не ни измами някой с друго послание, ”празна измама по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа.”(Колосяни 2:8) Никой, проповядващ дори “поклонение на ангели, като наднича в неща, които уж е видял във видения…, а не държи главата на Христа”. (Колосяни 2:18) След възкресението си от мъртвите (неоспорим исторически факт) Исус Христос казва на учениците си: ”Даде ми се всяка власт на небето и земята”. (Матея 28:18)

Сатана много добре знае този факт, затова всячески се опитва да отклони вярата ни в жертвата на Исус като Божи Син. Бълва теории, проповядващи, че Исус е бил просто смъртен човек – пророк, а не Син на Бога; че не е дошъл в плът, или че идването му не се е състояло, а тепърва ще се състои: ”Кой е лъжец, освен онзи, който отрича, че Исус е Христос? Той е антихрист, който се отрича от Отца и Сина.”(1 Послание на Йоана 2:22) – отрицание, че Исус е Божи Син и че той е Месията, Спасителят.

”Възлюбени, не вярвяйте на всеки дух, но изпитвайте духовете дали са от Бога: защото много лъжепророци излязоха от света. По това познавайте Божия Дух: Всеки дух, който изповядва, че Исус Христос дойде в плът, е от Бога; а никой дух, който не изповядва Спасителя, не е от Бога; и това е духът на Антихриста…”(1 Послание на Йоана 4:1-3) Всяко твърдение, оспорващо че Исус вече дойде в плът, не е Божие. Дяволът може дори да ни внушава, че Месията още не е дошъл и сам да се представи за Спасител.

Целият духовен свят знае Кой е Исус и му се подчинява. Мъдреците от Изтока първи разтълкуват по звездите, че се е родил Царят на царете. Бидейки в духовното пространство, духовете на Астрологията разпознават кой е Исус. Демоните на Сатана също “вярват и треперят” пред него. По-добре и от самите човеци чувстват властта му: ”И нечистите духове, когато Го виждаха, падаха пред Него, казвайки: ”Ти си Божий Син.””(Марка 3:11), ”(Остави ни!) Какво имаш Ти с нас, Исусе Назарянино? Нима си дошъл да ни погубиш? Познаваме Те Кой си, Светий Божий” (Марка 1:24)

май 29, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | Вашият коментар

Ех, Слави, Слави…

Не знам дали снощи гледахте завръщането и интервюто на Слави Трифонов, дадено в собственото му шоу? Дано сте го гледали – интересно беше. То не беше лигавене, то не беше гъзарчене, то не беше фукня, то не беше чудо! Особено пък ако човек малко от малко разбира от психология няма как да не се е наслаждавал на наш Слави. Щом аз съм издържал почти докрая, значи е имало защо. През цялото време се питах: около този човек нима няма някой, който да го насочи към психолог – та да му каже, че така хептен, ама хептен не бива? Че е грозно да си така арогантен, че е непозволително да се говори (крещи) така грубо, варварски самонадеяно. На тоя човек Слави няма ли кой да му каже, че ако продължава така, нищо не може да спре пълното му орезиляване – когато в един момент хората прозрат отвратителната грозотия на това мутренско поведение.

Цялата работа снощи е замислена като… популяризиране на „човешкото“ в една най-типична мутра, каквато, разбира се, си е този Слави. Да се покаже, че дори и те, мутрите, си имат чувства, проблеми, болки. Искаха да ни трогнат от неговата, тъй да се рече, човешка трагедия. Че, ето, и „богоизбраните“ си имат болежки, че и те страдат, ама ги понасят кански. Стоически, тъй да се рече. То не беше лигавене, то не беше гъзарчене, то не беше фукня, то не беше простотия, то не беше самовлюбеност, то не беше чудо. Направили са всичко това заради… „възпитанието“ на младото поколение, което, чини им се, има тоя Слави за нещо като идол. Ама видяхте ли как Слабчо говори за тия неща? Усетихте ли невероятното високомерие на този човек? Разбрахте ли докъде стига една мутра, когато тя стане „публична личност“ и започне да се къпе в лъчите на славата – и на „народната любов“? Ами до резила стига, до пълната излагация. Колко мъдър е бил Алеко като го е казал така точно със своето „Пази, Боже, сляпо да прогледа“! Или колко велик е бил този народ, който е изрекъл тази мъдрост чрез устата на великия Алеко. И докъде е стигнал този наш народец, та сега мнозинството гледа със зяпнали от захлас уста простотията на нашите мутри! Пък им се възхищава даже, пък ги кажи-речи боготвори, пък им и ръкопляска…

А пък преди това в новините най-тържествено показаха как Слави е приветстван при завръщането си от станалата на крака и ревяща в овации публика. Там беше и… бащицата на всички нашенски мутрички, там беше, представете си, президентът Гоце Първанов! И Слави най-учтиво отиде да се ръкостисне с него и с „първата леди“ Зорка под овациите на обезумялата от радост публика. Какъв сюблимен миг: на какво ли се дължи любовта мутренска към Гоце и гоцевата пристарстеност към нашенските мутри? Всеки сам се досеща, предполагам…

Та, господа и дами, тази случка е знаменателна: опияненият от пошли страсти народец вече така силно облича мутричките ни, че вече тия мутри взеха най-яко да напират към власттта. Под благия насърчителен поглед на Гоце Първанов, естествено. Ето, и европейските избори спечелиха. Ето, те тържествуват, а пък хората са се оставили на техния… щях да кажа… „дискретен чар“, ама не върви – под техния най-нагъл, отблъскващ, простоват, ама триумфиращ чар. Пей, олигархио, че си имаш толкова наивен и пиян от глупост народ. Абе, да си троши главата пустата му олигархия, ама ние, ние сме за пребиване че се оставяме да ни правят на такива жалки маймуни…

май 29, 2007 Posted by | Публицистика | 13 коментара

%d блогъра харесват това: