Ангел Грънчаров: моят видео-блог

Истината ни прави свободни

Глобализацията: призракът на обезличаването заплашително витае във въздуха

Следвайки нишката на текстовата логика, съвсем естествено тук идва ред на темата за Глобализацията. Тази тема изкристализира, извежда се спонтанно от проблематиката, разгледана по-горе. Тя е “втвърдителят” на смисловата смес, външна кора, застинала след бълбукането на безброй много и разнородни подводни процеси. Глобализацията би могла да се разгледа в два аспекта: като географо-икономическо понятие и като идейна концепция.

Техническият бум и модернизацията на живота доведоха до това, че светът заприлича на голямо село. Разстоянията не представляват вече никакъв проблем. Високата скорост на транспортните средства направи достъпни и най-отдалечените кътчета на планетата и то за сравнително кратки периоди. Другите комуникации – телефонът, факсът, Интернетът – също допринесоха за стесняването на света и превърнаха информацията в общо достояние. Няма нужда да бъдеш някъде лично. Понякога е достатъчен само един телефонен разговор, имейл или факс, за да се дадат инструкции на дъщерните фирми, да се осъществи дадена сделка или просто да се предадат сведения на шефа или сътрудника. Роди се “глобалният човек” – свръхмобилен и свръхинформиран. Само че под неговата кожа откриваме същия онзи отчужден човек, прекъснал връзките си със света и ближния. Глобалността се оказва чисто физическа и повърхностна, без да докосва по-дълбинните пластове на битието. Какво като за броени часове можеш да изминеш стотици, дори хиляди километри, след като единственият спомен от пътуването е самолетната кабина или предното стъкло на автомобила. Пространствата и хората, които срещаш, не оставят никаква следа у теб. Всъщност, дори не ги “срещаш”, просто преминаваш през тях като ракета, без да имаш време да ги опознаеш и вникнеш в уникалната им природа. Те остават за теб неутрални зрителни обекти, които само регистрираш сетивно.

Гражданинът на света се оказва затворник в тесния тунел на техницизма, херметизирал индивида във физико-механичното измерение на техническите средства. Човекът сякаш остана извън света, изпадна от него. Какво като има телевизия, телефон, Интернет… Контактът с чуждите пространства и другоземците остава чисто информационен, без да разкрива сърцевината, идентичността. Но дори индивидът да успее да “срещне” за по-дълго държавите, през които преминава, дори да се пренесе от другата страна на слушалката или екрана, ще установи, че животът “там” не е много по-различен от този “тук”. Същото забързано ежедневие, същите небостъргачи и автомобили. Добре познатите марки парфюми и дрехи. Дори екзотичните природни кътчета са преустроени в стандартни туристически дестинации, обслужващи икономиката. Е, вярно, тук дъб – там палма, тук бяла кожа – там смуглото лице с дръпнати очи. “В Англия е много скъпо, в Германия не чак толкова, а в Тайланд е най-евтино!”. Изброените белези са чисто външни и не касаят характерното. Навсякъде хората се тревожат, че ще загубят работата си, че не им стигат парите за изплащания заем или за къщата, която възнамеряват да си купят. Споделят се не просто еднакви условия на живот, но и еднакви ценности. “Професията”, уютното съществуване, икономическият просперитет – това са актуалните стойности на епохата и битието е построено съобразно с тях…

Глобализацията се оказва още една страна на отчуждението. Светът започна да изглежда глобален не поради някакъв вътрешен синтез на културите, на различните ценностни системи, а защото стана еднакъв. Бизнесматериализмът подложи на унифициращото си въздействие всички народи и раси. Местните култури все още се борят за душата си, но призракът на обезличаването заплашително витае във въздуха.

Обусловена стихийно-исторически, глобализацията търси и своята съзнателна, политическа форма. Заговори се за Евроинтеграция, за атлантически блокове. Правят се и реални стъпки в тази насока. Но зад цялата идейна концепция, стои все пак стремежът за по-систематизирано регулиране на световните икономически процеси. За да се уреди въпроса,отделните икономики бяха унифицирани, боравят вече с еднакъв законово-правен и финансов апарат. Достъпът до един общ пазар е в интерес на всички участници. За каузата се привлякоха и понятия като „универсални ценности“ , „световен морал“ – сякаш за оправдание, за грим върху застиналото, безскруполно лице на Капитализма. Не се ли крие зад тези прословути евроценности стремежът за смазка, по-безполезно съединяване на народите в единна социално-икономическа система?

Самата идея за Евросъюза възникна като ответна реакция срещу заплахата в лицето на такива индустриални гиганти като САЩ, Япония, а в последно време и Китай. Правителствата на развитите западни държави решиха, че една обединена Европа ще се опълчи по-успешно на световните икономически опасности. Единната система би могла по-ефективно да борави с общите демографски, технически и капиталови ресурси; да бъде по-гъвкава и мощна индустриално.

За съжаление глобализацията се оказва сега за сега едно скрепяване на основата на стандартизирани външни белези. Вътрешната логика на обединяването липсва. Взаимопроникването между културите, общите фундаментални стойности не са налице.

април 16, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | 3 коментара

Дали пък наистина българският гений не е… завистта?

Ето разгадаването на загадката с авторството на превъзходния текст, който в момента публикувам в блога си на части. И за който някои блогъри изразиха съмнение, че е краден от… руския интернет. Получих писмо от неговия автор, което привеждам дословно:

„Направо съм шашнат. Текстът си е мой и той участва в конкурса през ноември 2004 год. Писал съм го февруари 2005 (срокът бе до края на февруари). Издадено е на книга от издателство „Труд“. Писано е върху книга на Цветан Стоянов (на чието име се организира конкурсът всеки две години). Със заглавие „Нишките, които се прекъсват“. Цялата тема на конкурса през 2004 година бе: „Нишките, които се прекъсват“ и глобализацията“. Така че есето ми не е изкопирано от някъде (поне аз не съм правил това). Можеш да провериш в книгата, издадена през 2005 год. А самата разработка за компютрите и машините е част от едно друго есе, което писах през 2000 г. – всичко това мога да го докажа. Ако искаш да провериш – намери си книгата „Нишките, които се прекъсват“ и Глобализацията“. Аз имам един екземпляр в мен,издадена от издателство „Труд“. Там е моето име и текста ми. Провери и в Конкурсни резултати в литернет през 2005 год. относно Цветан Стоянов…

Удивен съм просто и не мога да повярвам – как и защо есето ми ще се появи на руски от името на друг автор. Странно, стана ми много интересно. Искам също да попитам: къде е руският текст и много ми е интересно кога е бил писан – така де, имам право да си видя текста на руски! Така че тези, които ме обвиняват в плагиатство – грешат. Не бих направил такова глупаво нещо да се кича с чужди пера. И не лъжа защото Господ каза „Не лъжи“. Празна би била вярата ми в Бог, ако не спазвам заповедите му. А съм „спечелил“ още един конкурс през 1999 г. Тогава имаше студентски конкурс и моето есе бе сред 10-те равностойно наградени със стипендия от повече от 1000 други есета. („Моята идея, която ще промени света, а може би не“ – Ballanties Academy) После заминах за Germany да следвам Philosophie… Хайде със здраве, философе – и пиши какво си научил още че ми стана мнооооого интересно. Бог да те благослови и нека Господната ръка бъде над теб и семейството ти за щит и закрила.

Тел. ми е 0885*******. Прати ми адреса на дамата ако искаш, понеже съм лично заинтересован. Така че отговорът ми е твърдо ДА: есето си е МОЕ. Поздрави: Владислав Бенчев“

Ето това писмо получих. Аз лично вярвам на този човек. Не мога да не му вярвам. И няма да правя други проучвания, защото в писмото му се съдържа най-главното. Интересното е, впрочем, нещо друго: че когато българин, наш сънародник, направи нещо голямо, ние не му вярваме и правим всичко, та да го обезсърчим. Тази глупава история потвърждава това: не ни се иска да приемем, че нашенец може да направи нещо голямо или велико. Смятаме, че българите са способни само на дребнавост, на мерзости и подлости: видяхте как веднага се намериха хора, които да обвинят този млад човек че е изплагиатствал собствената си разработка по един конкурс! Грозна работа, показваща, че изобщо не вярваме на самите себе си като нация. Подценяваме се жестоко: май наистина е вярно, че българският гений е… завистта. Уви, за жалост, така е…

април 16, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | Вашият коментар

Азът се оказа в центъра на един пълен хаос, не просто външен, а глобален, космически

Знаците на алиенацията присъстват накуп в културата днес – или в това, което се нарича “култура”: в изкуството, образованието, науката. Културното пространство е своебразно средоточие на “външното” и “вътрешното” битие, “вместилището” на всички връзки. Като начало трябва да се каже, че съвременната епоха е белязана от едно твърдо, свръхматериалистично мислене. Като под “материализъм” се разбира не дори философското понятие, а по-скоро “икономизъм”, един прагматичен пазарен рационализъм, завладял целия свят. Изкуството днес трябва да бъде не просто безкористно самоценно, но и функционално и продаваемо.

Тоталната комерсиализация роди понятия като “филмова индустрия” , “музикална индустрия”. Не е чак толкова важно да сътворяваш красива, дълбинна музика – нужни са лесно смилаеми хитове. Не е от първостепенно значение да можеш да пееш. В звукозаписното студио ще моделират гласа ти така, че и сам няма да можеш да го познаеш. Специалисти по имиджа ще облекат изпълнението ти в привлекателна опаковка, ще създадат атрактивната пазарна марка. Певецът е само емблемата на готовия “музикален продукт”.

Идентично явление се наблюдава и във филмовото изкуство. Екшънът е господстващият филмов жанр. Буквалният превод на думата от английски означава “действие”. Проблемът се състои именно в това – “действието” е вече по-привлекателно от “смисъла”. Крещящите сцени на случването са по-търсени на пазара от понякога статичния външно, но по-богат и динамичен смислово ценен филм. Гигантски експлозии, кръв, гонитби с коли, престрелки между “добрите” и “лошите” – подобни картини изобилстват във филмите, които в наши дни ни заливат. Когато зрителят се умори от толкова много експресия и външни “преживелици”, на сцената идва един също толкова любим жанр – “розовият сериал”. Жаждата за вътрешен живот се утолява в безкрайния водовъртеж от страсти, вихрени чувства и драматични обрати, които се менят като в калейдоскоп. За по-аристократичния вкус, комуто южноамериканският вариант е леко инфантилен и прекалено нереалистичен, се излъчват сериали с по-съвременно звучене – предимно американски и западноевропейски. Тук истерията на емоциите е добре замаскирана под един изтънчен, възхитър психологизъм, който прикрива обаче същата морално – чувствена боза . Любов, съдба, мъст, черна омраза, секс, семейна чест, родителство, партньорство, престъпление – това са съставките на пъстроцветната, бълбукаща от необуздани енергии мътилка на “розовия сериал”. Никакъв ред, никаква по-сериозна ценностна структура и йерархичност.

Всичко е представено в пълно безредие, без ясно послание и цел. Няма значение как ще завърши филмът, каква ще е развръзката. Важна е дозата “страст“, “чувство”, “виталност” ; дозата поезия и драматизъм, която пристрастеният зрител трябва да приема регулярно. Нужно е да има заместител на вътрешния живот. Без ценностни устои, съвременното съзнание не съумява да класифицира, да йерархизира затрупващата го информация от екрана. А и не би могло, самото то е настроено на “честотата” на “розовия сериал”. Самата действителност е станала “розова”. Срещи, разлъки, предателство, разюздана сексуалност, меркантилност и подлост – от тези съставки е изградено самото битие. И след като целият живот се е превърнал в една “розова” каша, пред “аз”-а спонтанно възниква въпроса: “Как да чувствам, как да обичам, кое е стойностно за мен и изобщо кое е ценност; Кой съм аз, кои емоции са мои и кои не; любов ли е това в душата ми или заблуда, за която ще плащам прескъпо; мои ли си тези мечти и размисли и не са ли те прекалено вятърничави?” В крайна сметка Азът се оказва в центъра на един пълен хаос, не просто външен, а глобален, космически; индивидът се отрича от света и загубва връзката със себе си.

Подобна е картината в цялото съвременно изкуство. Абсурдът трайно се е настанил в звученето на творбите. Прекомерният психологизъм, раздробяващ и разчленяващ, надничащ и в най-интимните кътчета на човешката душевност, разруши достолепния синтез на единния текст, отне душата му. Прекомерен анализ! Едно излишно интелектуално и емоционално вибриране между вътрешностите на битието, разглеждани поотделно и под микроскоп! Съзнанието се оказа затворено в капан, неспособно да излезе навън и да обозре цялостната хармонична картина на мирозданието. Бяха отворени структури, които не биваше да бъдат дори докосвани. Веднъж разтворени, духът им сякаш излетя и пред скептичния взор на дълбаещия разум останаха само празните черупки, безжизнената плът. Със същия успех патологът прави дисекция на мъртвото тяло, за да отбележи след многобройните си разрези : “Ето, виждате ли, няма никакъв дух”!

Що се отнася до образованието, днешният младеж бяга от познанието. Или, по-право, предпочита профилираната професионална подготовка. Специалности като Философия, Културология, Филология му се струват прекалено бохемски и неблагонадеждни. Не, разбира се, че е по-добре да се усвоят алгоритмите на хитовите професии, вдъхващи сигурност, обещаващи безметежно съществуване. Мъдростта е своего рода обвързване, съзнание за цялостната постройка и йерархия на Вселената. А това никак не се нрави на отчуждения човек. Безбройните въпроси и терзания, през които трябва да преминеш, осъзнатостта, че си част от нещо грандиозно, вдъхва ужас. Предпочетена е пасивността на ветропоказателя, инертното съществуване, предпазващо от гносеологически стрес.

Чудовищната свръхспециализация на науките е друг характерен маркер на съвремието. Всъщност проблемът на “специализацията” е продължение, аспект на темата за прекомерното раздробяване на битието и съсредоточване върху неговите буквалности. Физико-статистическото знание за детайла измести макропознанието за целостта. Науките толкова много се вглъбиха в себе си, така се вторачиха в обектите си на изследване, че неусетно изгубиха нишката с единното битие. Обявиха своята версия за реалност за мяра на мерите, за априорна природа на нещата. В крайна сметка науката се самохерметизира в диапазона на научния си метод, описвайки единствено това, което е в състояние да “измери” и за което има готови класификационни категории. Всичко друго е небитие, не съществува, присъства единствено в езическите теории или в литературния жанр на Фантастиката. Психологията се обяви за наука на науките. Твърде показателно за съвременния тип мислене! “Психологията”, “психологизмът” се наложи като властващ мироглед.

Царицата философия бе детронирана от извънбрачната си дъщеря. “Любовта към мъдростта”, Софията, отстъпи място на субективната “-логия” . “Психологизмът” завзе престола чрез преврата на самозабравилия се и станал твърде високомерен интелект. Претендира да бъде, едва ли не, литературното и философското верую на епохата. Е, добре – “псюхе” – всичко преминава през душата и се оглежда в нея. Трябва ли обаче каналът да се приема за първоизвор? Да се търси първоосновата там, където има “превеждане”, междинно звено, огледало? Подсъзнанието – ах, великият Източник, Кутията на Пандора, чието съдържание обяснява всичко. “Почакайте само, ние сме се съюзили с медицината, ще разкрием тайната на мозъка”! Жалко само, че се прави такава нелепа синтактична грешка. Мисли не “мозъкът”, той не е подлог. “Мисли се” чрез мозъка, неговата биологична природа способства проявлението на разума. Подсъзнанието е връзката между световете, точката на пресичане и средоточие, която съдържа в себе си не само субективно – човешкото, но и свръхчовешкото, божествената перспектива.

Космическата мъдрост бе обезсилена от ограничения език на психолога, бе сведена до статуса на медицинско понятие – “конструкция на ума и фантазията, разкриващи еди какво си и еди що си.” Колко жалко, че “психологизмът” като тип мислене не създава никакви стойности. Само анализира, раздробява, критикува – прекалено е вглъбен в монолога си върху битието. На всичкото отгоре се фука, че може да обозре всяка проблематика, която не стига по-далеч от носа му.

април 16, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | Вашият коментар

Като на тежко болен, на Русия никой не й казва истината

В съвременните условия Русия изглежда нещастна, много по-долу от околния свят, където активното начало е органично изявено. Русия обаче е създадена за молитви, скръб и нещастия. Русия е страна, която произвежда човешко нещастие. Налице са всички исторически условия тази страна да е нещастна до безкрай. Руските власти се справят умело със задачите си, независимо каква е ориентацията им. Русия е идеална за експерименти с утопични конструкции, които са по принцип неосъществими и в които се дават много жертви. Странно е да се очаква повече дори от такава огромна страна.

И като за всяка страна, за Русия трябва да се съди по вътрешните й ресурси и по крайния резултат. Та ако ще, от гледна точка на Запада, този резултат да е негативен. И от гледна точка на Изтока – странен. Русия обаче има положителната неспособност за така наречения нормален живот. Всеки цар си има свой Распутин. Русия демонстрира крайностите на човешката природа, разруши представата за златната среда. Показа безплодността на човешката свобода. Не можем да не я уважаваме за верността й към самата себе си.

Основен стил на писателите, писали и пишещи за Русия, е умилната сълзливост. Грешката и на западниците, и на славянофилите е, че желаят Русия да е щастлива. Славните радетели от времето на Чаадаев изобщо не са прави да се тревожат от дън душа за отчаяното положение на родната си държава. Страхът от страха, боязънта да се насладиш на бездната е характерна за по-голямата част от руската интелигенция. Вечната и безпомощна идея Русия да бъде измъкната насила от блатото минава от книга в книга и в крайна сметка става досадна.

Какво искат всички те? Искат щастлива Русия с погачи, краваи и есетра. Не щат копърка в доматен сос. Или поне копърката не е техният идеал.

Без съмнение Русия е опасна страна. Тук обаче трябва да се съгласим с Ницше, който ни призовава “да живеем опасно”. Според мен у късния Гогол има проблясък на определящото национално съзнание, смес от камшик и сладникаво лицемерие, но дори и той не е намерил сили да доведе мисълта си докрай. Предателите и някои чужденци искрено са се опитвали да представят Русия като страна на злото и нещастието, но са го правели само с политически или туристически интерес и затова не са достатъчно последователни. Ние всеки път се плашим от новите доказателства, че тук всеки е мишена. Но идва време, когато страната на търчащите мишени се оказва неконкурентоспособна и общото дело, основано на страха и жертвеността, накрая не издържа компютърните претоварвания.

Ако продължим в този дух, можем да кажем, че “легообразната” Русия най-вероятно ще изчезне от лицето на Земята. Като древната Елада, където гръцките богове се превръщат в назидателни играчки. С Гърция ни свързва симетрия на не съвсем свят дух. Гърция е изпепелена от религиозния формализъм, Русия се изпепелява от формална религиозност.

В икономията на човешкия дух загубата на Русия няма да може да се компенсира, да, точно така.

… Ако ще вярваме на матрьошката, животът е премятане в утроба. Като център на руския живот се определя ембрионът. Всичко останало е обвивка, прана, покривало. Колкото и красиви да са големите матрьошки, те са повърхностни, самодоволни. Олицетворение на статичното тщеславие на живота.

Хванеш ли матрьошката, не можеш да спреш да я отваряш. Искаш да стигнеш до истината. Матрьошката се гради на първичната игра, позната и на бебетата, на нея пък се крепи основният сексуален ефект на дрехите – играта на криеница. Истината е скрита, истината е тайна. Истината иска жертви. Големите матрьошки са бременни с по-малките като с многократната си смърт. И ги отваряме, късаме им главите – забавно. Колкото по-навътре, толкова по-малко са шаренийките и украсите, художникът се е уморил. Матрьошката е сигнал за хронична преумора, страх от светлината. Най-малкото човече, лошо изрисувано поради липса на място, това истуканче-ембрионче, би трябвало да е миличко като “бебенце”. Умиление. Мъка за родителите. На лицето му няма бръчки, а някаква паяжина, като ренде, ръчички. Мъж ли е, жена ли е? Човек иска да целуне загрубелите ръце на майка си, иска да изглади бръчките на баща си. Руската цялостност обаче е прекалено плитка за емоции, интегралността е безпомощна, всичко е само фантазия и най-мъничката кукличка винаги се търкулва под масата.

Всичко е толкова занемарено, че навсякъде цари спокойствие. Болшевиките изобщо не са били марксисти идиоти, каквито ги представя либералната мисъл. След като народът е повече от останалото население, трябва да има народна власт. Болшевиките са искали да стигнат до корените на народовластието, да създадат съответната държава. Червената приказка е кървава, но е много красива. Приказката обаче губи сила във враждебното неприказно обкръжение. Новите технологии й отрязват корените. Русия трябва да се размагьоса, за да не загине. Развитието на реформите означава унищожаването на народа във вида, в който съществува. Ще рече – по дяволите и мъжете, и жените.

(из „Енциклопедия на руската душа“, Виктор Ерофеев)

Това горното е писано за Русия от руснак – и в този смисъл трябва да му се вярва. Но ето какво днес получих от един… българин за… Русия. То е написано под формата на съвет към мен – „русофоба“. Но и съдържа една прекалено банална българска преценка за Русия – и то в нейната неприкрита голота. Ето, насладете се на „мъдростта“ на нашите русофили – и на умствената и на идейната им нищета:

„Анхеле, Ефендиле, не смей да грачиш срещу Русия, момче! Дори един, едничък факт е достатъчен, за да обичаме народа руски! Той даде много кръв, за да можеш ти сега да се наричаш българин, а не да се казваш Мюмюн например, да си нискообразован, да ходиш да се дупиш в некоя джамия като мангалите, и да си обрязан като помияр! Уважавай историята, момче, обичай тези, които ти помагат, и бъди човек, видно за всички е, че тези неща за теб са трудни, дори невъзможни. Но ти се постарай, може и за теб да има една звездичка на небето!“

Авторът на този бисер, разбира се, е добре скрит зад анонимността. Може би заради усещането и срама от собствената низост – знам ли? Български синдром? „Български“ ли? Що… „български“?

април 15, 2007 Posted by | Антикомунизъм | Вашият коментар

“Любовта е невъзможна”: дойде времето на безсмислието и абсурда на живота

Следвайки веригата на разпад в отношенията, достигаме до най-съкровената, най-изконната човешка ценност – Любовта. ”Няма любов” е фразата, която кънти по глухите, тъмни коридори на съвременната епоха. Ах, колко тъжна, колко страшна е тази фраза! Каква пустота и обеднялост на душата издава тя! Отношенията между мъжа и жената са заприличали на развалина. Заговори се за някакво изначално разминаване между двата пола. Като че ли две коренно различни вселени се опитват да намерят общ език. Сякаш денят и нощта се търсят и не могат да се срещнат, докосвайки се единствено в мимолетния, призрачен здрач.

Любовта е отстъпила място на “модерната връзка”. Спонтанните любовни отношения са заместени от някакво психологическо напасване на, по начало, противоречащи си характери. Издадоха се безброй книги, посветени на тайните на мъжката и женската природа. Като че става дума за две неизследвани планети. Разрушиха се естествените, вродени мостове към другия пол. Напразно психоаналитици -“ специалисти” по отношенията и брака – се опитват да ги възстановят. Нито те, нито разпространените литературно-психологически рецепти за здрава и хармонична връзка, вършат работа. Защото загубата на Любовта не просто някаква болест, заради която се ходи на доктор и се вземат лекарства, а фундаментален проблем на душата и духа.

Е, добре, “няма любов”, а какво има тогава насреща? Каква е алтернативата? Вместо любовни отношения са останали механичните закони на социо-биологичната матрица. Безразборни флиртове и сексуални връзки, при които няма значение кой стои отсреща. Важното е да е жена, мъж, които да удовлетворяват психо-физиологичния глад към другия пол. Партньорът е заменяем, безлично същество със стандартизирани полови характеристики. Липсва точният човек, за когото сърцето копнее. Остана само сексуалността като най-обща форма, като функция, която би могла да се изпълнява от който и да е от множеството.

И понеже любовта изчезна , великият и неизчерпаем енергиен извор секна. Общото енергетично ниво падна до драстично ниски величини. За да си набавят необходимите сили, хората започнаха да се самоизяждат психически като зверове. Един безкраен енергиен вампиризъм се настани трайно в отношенията между мъжа и жената. “Хлътването” на единия днес може да означава енергийната му гибел, но същевременно плячка за резервоарите на другия – по-добрия играч, наложил се във флирта. Вместо безкористно себеотдаване – грабене, изсмукване. Днешните цивилизовани хора са се превърнали един за друг в обикновени батерии, набавящи жизнени сокове. Крайната форма на вампиризма роди енергийните наркомани, за които дозата е достатъчна само за кратък период, след който зейват огромни празнини и се събужда свирепият глад за нещо свежо и крехко. Родиха се съвременните донжуановци и донжуанки, прехвърчащи от флирт на флирт и от връзка на връзка. Чудно ли е тогава, че в наши дни има толкова много самотници и разводи?

Другият пол започна да излъчва опасност. Любовта започна да изглежда страшна и разрушителна, вместо сладка и съзидателна. По-добре е да останеш сам и да не се обвързваш емоционално. Така е по-безопасно, по-сигурно. Защо да рискуваш да се влюбиш, след като любовната мъка би могла да те погуби. Е, може някой и друг брак, но само ако си сигурен, че няма да бъдеш наранен. Най-добре е да има някаква изгода – материална или емоционална, поне да не ти е скучно самичък. По неписаните правила на младия “разбирач” на съвременната връзка, за да има здраво семейство, нужно е единият да обича повече другия. Сякаш любовта е разменна стока, измерима в пазарни стойности.
“Ще бъда с теб само ако ми доставяш солидно количество енергия и ме понасяш. Инак си търси друга, друг.”

Всъщност, какво означава съвременното схващане за “невъзможната любов”? Любовта е фундаментална онтологическа величина.Осмисля битието, придава ценност на живота и топлота на света. Активира най-съкровената същност на индивида, неговото висше “аз”. Свързва човека със заобикалящото го пространство, с ближния, със собствената идентичност, с универсалните истини на Вселената. “Любовта е невъзможна” – Смисълът си е отишъл. Дошло е времето на безсмислието и абсурда на живота, изпразнен от съдържание и ценност. Индивидът се оказва заобиколен от един хаотичен свят, а собственото му съществуване – нищожно и случайно. При това положение “модерният човек” автоматично изпадна от общата картина, за да достигне накрая до отчуждението със самия себе си със собственото си “аз”.

Разривът със собственото “аз” се оказва последният стадий на отчуждението. Алиенацията поразява и тази най-последна нишка. Скъсал с всичко и с всички, индивидът се оказва чужд спрямо всякакви определености и същности, чрез които би могъл да се самоопредели. Загубил ориентирите, съвсем естествено губи и себе си. Щом всички нишки са скъсани, къса се най-сетне и централният възел, който представлява “аз”-ът. Липсват автентичните съдържания, които да влеят кръв, да “запълнят” изпразнената форма на “аз”-а. Истинските връзки, преливащи жизненост и пълнокръвие, са се разпаднали. На тяхно място са се появили псевдовръзки. Оригиналите биват заменени от субститути. Наблюдава се феноменът на “заместване” на истинското битие с негови фалшиви копия. Още при професионалиста – човекът, сраснал със социалната си функция – на преден план излиза малкият, тесен свят на службоизпълнителя. Първостепенна важност е придобил графикът, изпълнението на алгоритъма, качествата на “професионалиста”. Всичко друго е второстепенно, някак вяло, лишено от първосигналност.

Само в свободното време можеш да мислиш, да се занимаваш с фундаментални философски въпроси, да си сред природата, да се влюбваш, да мечтаеш. Но ти си знаеш, че това си е само почивка, нужна , за да си отпочине мозъкът от напрежението на работното място. Всичко туй е някак прикрепено към основната житейска линия, облужващи дейности. Имагинерната реалност на “професията” се оказва по-силна, по- първа от истинската същност. Вместо собственото “аз” – някакво друго “аз”, мое копие, което ме е завладяло и живее живота ми. Самият пол, един от последните бастиони на идентичността, изгуби значението си. Смисълът на мъжкото и женското начало изчезна някъде във водовъртежа на модерния живот. Да си мъж или жена е вече въпрос само на биологични белези. А и те могат да се коригират от днешната “естетическа” хирургия. Можеш да си подмениш пола, стига само да пожелаеш. Всички са равни пред “икономическия бог”. Няма значение какъв си, щом си изпълняваш съвестно професионалните задължения. Остана само социалната и биологична функция на пола, остана само знакът.

Получи се така, че автентичното битие присъства днес единствено като алюзия. Майката-природа, която е обгръщала и контактувала с човека от прастари времена, е представена днес от късчето “зеленина”, разведряваща железобетонния пейзаж на мегаполиса. Флората и фауната са натикани в аквариумите, ботаническите градини, зоопарковете. Цвете в саксия, домашен любимец с панделка – само намек за природа. Вместо любов имаме “модерната връзка”. Вместо култура – музеи и колекции, в които, като някаква атракция, са изложени труповете на културата, откъснати от контекста, от душата на своето историческо време. Шедьоври на човешкия гений и вдъхновение, създадени някога, в някоя далечна епоха; образци, чието съществуване е немислимо тук при нас, извън музея, в нашата действителност.

април 15, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | 1 коментар

Пролет е…

И затова всичко в блога ми вече е зелено… и бяло. Само буквите чернеят като разпръхналата се от желание да ражда влажна пръст. Както навън всичко цъфти и зеленее, така и тук. Толкова е красива пролетта, че ни дава повод да се замислим: а как ние самите – и душите ни най-вече – да станем също толкова красиви и възвишени? Чудното Божие творение – природата – си е вярно на своя велик Създател, а пък ние явно не сме. И затова сме така зли, високомерни, завистливи, инатливи, своенравни, потиснати, кухо-горделиви, отчуждени, скучни… и само тук-там може да се открие добър, скромен, искрен, ведър, благороден човек. Не е ли тъжно това?

Та затова моят апел е: нека да направим нужното та да дойде пролетта и в нашите души! И така да изчистим мухъла, отпадъците и нечистотиите на зимата! Нужно ни е спешно пролетно почистване – на душите ни най-вече. Да се усмихнем като покритите с цъфнали бели плодни пъпки дървета – и да се овладеем от радостта, която те излъчват! Та да получим оная щедра благодат, която Бог дава на ония свои творения, които не са се откъснали от неговата всичко владееща мощ…

Толкова ли е трудно това?

април 15, 2007 Posted by | Етика | Вашият коментар

„Потопяване“ в абсурда на всекидневността и рутината

На фона на свръхмодерния, механизиран живот човек започна да се чувства като в скафандър. Става дума, разбира се, за един много фин и невидим скафандър, надянат на космонавта-другоземец, който сякаш се намира на някоя чужда, неизследвана планета с непонятна и изплъзваща се действителност. Чудно ли е тогава защо хората в скафандри трудно намират пътя един към друг и се отчуждават помежду си?

“Икономическият принцип”, който първоначално завладя Запада, а сетне и останалия свят, уеднакви индивидите до положението на работна сила – социално-икономически единици, с които общественият механизъм целесъобразно борави. Всички усилия се хвърлят за придобиване на професионални умения, които да гарантират “вместимостта ти”, статуса ти в света. Не труд, а “професия”, която много често не е по сърце, а е наложена от пазарната конюнктура. Социалният профил започна да доминира над идентичността. По начало вторична същност, по-скоро означение, “професията” обсеби съзнанието на модерния човек. Индивидът започна погрешно да разпознава социалните рефлекси като инстинкти, което в крайна сметка го отчужди от истинската му природа. Вече не си личността, индивидуалността, а: шофьора, механика, продавача, ватмана, маркетинг-специалиста, брокера, софтуерния инженер. Другите, ближните ти, те определят първо като такъв, а и ти самият гледаш на себе си по този начин.

Много често се пребивава на работното място с нежелание и отегчение. Час, за да отидеш на работа, осем, прекарани в кабинета или офиса, час, за да се върнеш, няколко, за да си починеш и поживееш. И така цяла вечност. През двете годишни отпуски, туристическите агенти на пазара на “свободното време” ти намират някоя екзотична дестинация, където за отредения ти кратък период се опитваш да наваксаш пропуснатото пълноценно съществуване, когато си свободен да мислиш и вършиш онова, което сърцето ти желае. Пробваш да наваксаш и занемарения контакт с природата, която присъства в градското ти ежедневие единствено като късове природа: цветя в саксия, добре устроен парк за отмора, градина на покрива на небостъргача, зоопаркове, където като в музей са изложени живи експонати от световната фауна… И тъй, делниците се сменят с празници, идват програмираните годишни отпуски, годините текат, кръговратът на съществуването се върти непрестанно… до… “Пенсионирането”, когато идва Депресията. В западните общества това е сериозен проблем, текат социални програми за интегриране на пенсионерите обществото. Сякаш след тази преломна линия в житието изпадаш извън рамката – животът спира, а светът свършва. Индивидът загубва смисъла на съществуването си, чувства се все по-бездомен и самотен. Не може да намери мястото си.

Но къде е семейството, близките, приятелите? Къде остана ближният, в чиито очи би могъл да се огледаш и прочетеш себе си, да се самоопределиш и идентифицираш? Уви, вече си вън от играта, не е останало нищо интересно покрай теб освен споменът за миналите професионални подвизи. Няма вече за какво да мислиш и да се тревожиш. Изпаднал си от добре познатия алгоритъм, който през по-голямата част от живота ти е бил плът от твоята плът. Загубил си самоличността си. А и всички около теб са надянали маската на “професията” и те претеглят и измерват през призмата на професионалния мироглед. Бил си брокер, а сега какво си – не е ясно. Не си работил оптимално, не си бил перфектен в изпълнението на заданията си – значи стойността ти изобщо като човек се понижава. Не би могъл да достигнеш до сърцето на този “ближен”, който те гледа подозрително изпод тежките пластове, под които самият е погребан.

Оказва се, че алиенацията е поразила непоправимо междуличностните връзки. Няма вече “землячество”. Родният край не свързва вече хората с уникалния си бит и фолклор, с характерния манталитет. Липсва радостта от срещата със “земляка” – с този, който носи късче от познатото ти минало и идентичност, частица от теб самия. Отношението към земляците, както впрочем и към родствениците, е загубило своята естественост и е станало някак принудително учтиво. Яд те е, че си губиш времето с тези непознати, с които би трябвало да имаш някаква връзка. Вместо да се занимаваш със своите си работи, си принуден да им обръщаш внимание, да водиш разговори, които изобщо не те вълнуват. Смътно усещаш, че имаш нещо общо с тези хора и че трябва да им отдадеш дължимото, но този подтик не е спонтанен, а сякаш наложен от външни порядки. Естественото родство по земя и кръв се оказа „отживелица“. Да не говорим за традиционния статус на “съседа”, който в миналото е представлявал неотменна част от ежедневието. Изпълнявал е ролята на пръв приятел и изповедник, бил е дори враг, което също издава някакво междуличностно отношение.

Съвременните хора са случайни съобитатели на големите панелни блокове и кооперации. Връзката между тях е чисто механично-аритметична. Просто струпване на живущи, делящи една сграда, един етаж. Никакви по-сериозни емоционални отношения. Всеки си живее в апартамента, без да се меси в работите на другия и без да желае да му се намесват. Епизодичните срещи в асансьора и коридора са напълно достатъчни и изчерпват графата “социални контакти”. Индивидът не иска да чува и вижда никого, освен ако обстоятелствата не го принудят. Предпочита да си стои “вкъщи”.

Но дори това “вкъщи” престава да бъде гарант за “вместимостта”, за самоидентификацията в света. Домът не е същата онази ценност, която е бил преди. Семейството не е вече онзи бастион на идентичността и определеността. Динамичният модерен живот не остави никакви шансове за естествените нишки, свързващи членовете на семейството в здрав, синтетичен възел. Бързопроменящата се ценностна картина допринесе за дълбокия разрив между поколенията. Сякаш децата не са произлезли от родителите си. Едните са “твърдоглави, закостенели старчоци”. Другите – младите – са напълно неразбираеми, като че от друг свят. Хармоничното преливане при приемствеността бе заменено от самозатвореното съществуване на отделните поколения – всяко, живеещо само за себе си. Забравило завещанията на предците и глухо за ценностите на потомците – капсулирано в отрязъка на своето ограничено “Тук и Сега”.

април 14, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | Вашият коментар

Необходимо разяснение от един „крадец на чужди мисли“

Почнах, както е известно, публикацията на един чудесен текст, който ми беше изпратен по имейла от лице, наричащо се Владислав Бенчев. Но една „блогиня“ (звучи чудесно, като „богиня“!) изказа съмнение, че е чела този текст в руския интернет. Един вид заподозря плагиат. Моята приятелка Невенчето посети блога ми и изказа задоволството си, че съм уличен в „кражба“ – макар че, за нейн ужас, не е разбрала, че аз не си приписвам този текст, а го пуснах под името на предполагаемия негов автор. Веднага написах писмо на Вл.Бенчев, като го помолих да разясни чий е текста.

Както и да е, все още чакам отговор от Вл.Бенчев за това чие е авторството на иначе превъзходния текст. Той ми отговори, но за съжаление не е разбрал въпроса ми, понеже не е могъл да прочете моето писмо. Тъй като писмото ми до него беше написано на кирилица, а пък имейла му е в yahoo.com и там понякога кирилицата наистина не се чете. Писах му отново, на латиница, и се надявам скоро да ми отговори. Макар че той твърди, че ми пише от интернет клуб, което значи, че ще ми отговори най-рано утре. Междувременно това момче ми изпрати нов текст, нещо като своя духовна автобиография, който също е много интересен текст. Което ми дава основание да си мисля, че е възможно да е негов и предишният текст. При това едно друго обстоятелство ме кара да си мисля, че текстът не е преводен и краден от руския интернет. Става дума за някои правописни грешки в него, които аз трябваше да поправям. Ако е беше с руски произход, текстът, който е доста сложен за превод, би трябвало да е преведен от професионален преводач. Ако Вл.Бенчев е такъв обаче, той нямаше да допуска някои правописни грешки, които обаче е съвсем възможно да се допуснат ако сам е писал текста. Въпросът обаче за авторството си стои открит. Между другото ще се разбере със сигурност чий е, защото той твърди, че текстът е участвал в конкурс на името на Цветан Стоянов, и че е бил сред 15-те финалисти, а пък техните есета били вече публикувани. Къде се публикувани Вл.Бенчев обаче не ми писа. Така че скоро се очаква развръзката на този иначе наистина заплетен казус.

Но тъй като текстът, който вече започнах да пускам на части, наистина е чудесен, аз решавам да продължа публикацията му. А пък въпросът за авторството му си стои открит. Впрочем, правя това цялото разяснение, за да представя една ситуация, в която се забърках само заради желанието ми повече хора да прочетат нещо, което по моя преценка си струва да бъде прочетено.

април 14, 2007 Posted by | Етика | 1 коментар

Експресни новини: милицията в Москва бие протестиращите!

Из медиите от днес, 14 април: „Силите на реда натъпкали в автобуси бити демонстранти, влачейки ги и удряйки ги с палки. Арестувани са над 250 мирни граждани. Автобусите напуснали Пушкиновия площад под виковете на протестиращите „Позор, чекисти!“… Арестувани са също Гари Каспаров, бивш световен шампион по шах и лидер на на Обединения граждански фронт, също лидерите на младежкото движение „Яблоко“ Иля Яшин, на младежкото движение „Да“ Мария Гайдар. „Другата Русия“, призовава своите съмишленици на протест днес. Антипутиновата опозиция смята, че на нейния призив ще откликнат между 5 и 7 хил. души“. В същото време путинистите са организирали контрадемонстрация на същото място, където е трябвало да се събере опозицията. Има сведения, че озверелите милиционери са пребили, удряли с палки и ритали на асфалта и един японски журналист.

Подробности могат да се прочетат ето тук. Последните горещи новини от Москва можете да чуете по радиостанция „Эхо Москвы“, ето тук. В момента протестиращите са се насочили към милиционерския участък, където е задържан Гари Каспаров, искайки освобождението му и скандирайки „Свобода, свобода!!!“. Протестират също и срещу нарушението на законността от самата власт. Приложено е грозно немотивирано и най-брутално насилие и по този начин е нарушена Конституцията. Това показва параноята на авторитарния путинов режим. Властта е изпратила 9 000 милиционери срещу опозицията.

Дали това няма да предизвика революция в Русия? Путиновият режим обаче си показа истинското лице – кървавото лице на КГБ.

април 14, 2007 Posted by | Антикомунизъм | 3 коментара

Виртуалният рай на модерния човек – приказен измамен свят на вулгарен техницизъм и на коварна подмолна неавтентичност

Всъщност, ако трябва да се търси прецизност, широко разпространение е придобило понятието “модерен човек”, описващо особеностите и промените в съвременния индивид. Но колкото и многоаспектно да бъде тълкувано, то органически бива свързано със едно друго, задкулисно понятие – Отчуждение. Като “чуждостта” тук не е някаква изначална, априорна величина. Превърнала се е в чуждост, от-чужденост – т.е. прекъснати са връзките на отчуждения със заобикалящия го свят, с неговата собствена идентичност, била някога неразривна част от хармоничния синтез на мирозданието. Централният възел от нишки, свързващи човека с естествените ритми на Вселената, е разкъсан. Добре познатите канали, доставяли живителната енергия и информацията свише, вече не действат.

Първият тревожен знак, че нещо в цялата картина не е наред, е в отношението на човека към външния видим свят, към битието на вещите. Със стремглавото развитие на промишлеността и техниката индивидът буквално бе залят от предмети с най-различен дизайн и модификация, с множество приставки и екстри. Като, разбира се, на избора на масовия потребител са на разположение стотици марки, произвеждащи едни и същи продукти. Странното е, че цялото това многообразие и разноцветност сякаш притъпи сетивата на модерния човек, оставяйки в душата му равнодушие към вещите, с които е отрупан. Всички те са взаимозаменяеми, конвейрни. Уж разнообразни, а всъщност безпристрастно еднакви и безлични. Изчезнало е персоналното отношение към предметите. Те вече не милват със своята неповторима познатост. Не носят спомена за отминали преживявания, духа на отминали поколения. Всички са нови и последна марка. Тъкмо се застоят малко край ползвателя си и веднага биват заменени от по-новия, усъвършенстван модел. Нямат време да попият историята и аурата на стопанина си. Творението на занаятчията отстъпи място на партидния продукт за масово потребление. Дори домът, който трябва да представлява “Моята крепост”, където всяко нещо ми е познато и има своята собствена историйка, където и най-малката дреболия ми говори и ме приветства, е изместен от безличната “квартира-жилище”, която се сменя в зависимост от местоработата. В тази високоскоростна мобилност на външните образи, неусетно се загуби представата за идентичноста. Предметите не допринасят за утвърждаване на собствената неповторимост, а остават хладно неутрални и неангажиращи, подчертавайки “чуждостта ти”. Нещо повече – външният свят сякаш изчезва, обезплътява се. Душата на предметите умира, оставяйки единствено празната обвивка, която би могла да бъде запълнена от каквато и да е материя. Остава само функцията на предметите, а не тяхната индивидуална реалност – остава “обуваемостта” , “ядливостта”, “ползваемостта”.

Централна роля в тенденцията на отчуждаване от външния свят изигра техниката. Машините са навсякъде около нас. Замениха нашите ръце, крака, дори мозъците ни. Не че почти всички процеси не се улесниха главоломно. Напротив! Всичко става вече толкова бързо и лесно посредством техниката. Няма нужда дори да докосваме външния свят със собствените си пръсти. Машината сама конструира и моделира за нас заобикалящото ни пространство. Нужно е само да стоиш пред монитора или пулта и да щракаш по копчетата. За ставащото навън се грижи вече машината.

Темата за техницизма се роди още в началото на 20-и век, но в наши дни тя е придобила крещяща актуалност. Мистериозният дух на техницизма изкокна от бутилката на научния прогрес, бивайки призован от футуристичните блянове за свръхулесняване и оптимизация на социално-икономическите процеси. Пуснат веднъж на свобода, този загадъчен и неосезаем дух отдавна вече не е под ”юрисдикцията” на човека, набрал е страхотни сили, оформил е собствена логика и стил на поведение. Съвременното съзнание не е в състояние да го контролира, а и не би могло – не само че не го долавя със своята ценностно-критерийна скала, но и самото то е настроено на неговата “честота”. Както всеки дух, така и този проявява “вселителски” и хипнотични наклонности, търси своите пътища за себеразширение и себеразгръщане – оглежда се за тяло, в което да се настани удобно и да се самообяви за душа. Оголеното, атеистично съзнание на 20-и век, показало се податливо на всякакви хипнози и вери-субститути: идеологически, политически, псевдорелигиозни, естетически, социално-психологически … – се оказва лесна плячка за магнетичната сила на техницизма. Все по-актуално звучене придобиват теми като: “компютъризирано мислене”, “хора-роботи”, “автоматизъм на мислите и чувствата”, “механизирано общество”…

Машината вече не е просто средство в ръцете на човека, започнала е да се “субективизира”. Докато индивидът, напротив – все по-често при общуването си с техниката се държи като “обект”, с когото се борави; интегрална частица, попаднала в гигантския световен компютър и подчиняваща се на алгоритмите-програми и софтуерните закони, поддържащи системата. Опосредстващ елемент в съвременния свят, машината се оказа в центъра на един нов тип комуникация. Автоматът тук е не просто посредник – в процеса на общуването той “изяжда” и “храносмила” душата на диалога, изплювайки след угощението си единствено останките на един стерилен информационен контакт – привидно жив, но всъщност безжизнен и лишен от пълнокръвие.Получи се така, че средствата за благоустройство, се отделиха от човека и заживяха свой собствен живот, отделиха и самия човек от естествените ритми на битието, затваряйки го в странно, неосезаемо, но реално херметическо пространство. Галопиращата научно-техническа мисъл все повече и повече изненадва човечеството, сътворявайки всеки ден пред учудения му поглед все по-нови и изпреварващи технологии. Изоставащото съзнание не смогва да догони високоскоростния техницизъм и в крайна сметка го загубва от полезрението си – просто го регистрира, не можейки точно и ясно да го класифицира и вникне в логиката му; оставяйки го извън себе си, като чужд обект, който има свое развитие и свой собствен живот.

Компютърът бе най-завършеният, съвършен образ на техницизма. Сърцето, мозъкът му; въплътената мечта за “разумна, мислеща машина”. Съвсем неусетно, въоръжен с цял арсенал благоразумни доводи и автопрепоръки, компютърът прекрачи прага на дома ни (а защо не си го признаем) и на съкровения ни вътрешен свят. Неговата сянка витае над почти всяка наша стъпка и дело. Всякакви блага има в компютърното пространство – този виртуален Едем. Трябва само да се пресегнеш и да вземеш това, от което се нуждаеш. Всичко умее тази умна, енциклопедична машина: тя е и телевизия и радио, на нея можеш да слушаш, дори да правиш музика. Тя и е нашата лична поща, и разговор “очи в очи” (гледайки обаче отражението на собствените си, четейки в огледалния екран поредната фраза от Чата), а също и някое друго интимно запознанство. Всичко се върши вече посредством компютрите: разплащания, банкови операции, лични уговорки и разговори, оформяне на документи…

Проблемът всъщност се простира далеч отвъд сферата на “видимото” с вплетените в него материално-технологични и социално-икономически контексти. Защото по някакъв мистериозен начин е заплашена човешката идентичност с присъщите за нея творчески заряд, свобода на избора и самосъзнателност. Виртуалната версия на действителността започна да добива надмощие над първообраза си, превръща се в реалност. С всестранните си способности компютърът има дори претенцията да замести “функциите” на литературата, театъра, музиката… – на културата изобщо. Възпроизвеждането на външни белези се оказва достатъчно основание да се претендира за автентичност, оригиналност, за една своебразна “художественост”.

Да се вгледаме в младото поколение! Колцина от подрастващите ще предпочетат автентичната, класическа красота на Книгата, която изисква определено вътрешно усърдие и отработване, пред високоскоростната, многоцветна еуфория на компютърните игри и технологии?! А и защо е нужно това, след като там, в екрана, може да с намери всичко, което е в книгите. Във “виртуалния свят” откриваме една своебразна интерпретация, симулация на архетипите в световната култура. Приказното, легендарното, митологичното бива погълнато и премоделирано, за да бъде доставено в безредие, без ясна ценностна структура на пристрастения към “виртуални изживявания” потребител. Киберпространството се оказва истинска “страна на чудесата”, приказан свят, в който “компютърни магове и факири” от тайните хакерски съсловия и кланове плетат своите киберзаклинания и „виртуални мантри”, улучващи от хиляди километри разстояние. И тук обитават и извършват подвизи смели воини и рицари, снабдени с лазерни мечове и най-съвременни модификации на доспехи. И тук живеят дракони, чудовища и всевъзможни същества с най-причудлив облик и физиономия. И, разбира се, и тук могат да се срещнат принцеси и красиви девойки, нищо, че са оскъдно облечени, обути във високи кожени ботуши и че вместо огледалце или хурка размахват камшик и разни опредметени символи на плодовитостта…

През последните десетилетия се наблюдава едно тотално внедряване, вклиняване на машинното битие в плътта на социума. Противно на очакванията, той не само че не изпитва болка, но дори е крайно доволен и щастлив от присъствието на това по принцип чуждо тяло, което обаче бива погрешно разпознавано като собствена анатомична част. Е, някакво леко бодване е възможно да се почувства от време на време, но спринцовката на техницизма е толкова прецизна и нежна, напипваща точната вена, че болката не е чак толкова съществена и не е за оплакване. А и това, което тече през иглата е тъй сладко, тъй стимулиращо и жадувано, че социумът е готов да направи всякакви компромиси със здравето си, само и само да се добере до поредната освежителна доза допинг в безумния си спринт по историческата права. Накъде се е запътил, закъде бърза толкова – не се знае. Обществото се е превърнало във великолепен спринтьор с отлично развита мускулатура и ставни връзки, с прекрасно развита двигателна система… и със страхотно спортно самочувствие…

И с право – постиженията са наистина впечатляващи. В рамките само на един век (20-ия) се постигнаха грандиозни резултати, измина се рекордно разстояние, което не би било възможно с темповете на миналите векове. Техническият бум, свръхспециализацията на науките – ето два от маркерите на съвремието ни. Движение има – това е ясно. Но що за движение е това? Хипнотизиран в своя бяг, залисан в грижи за тялото и мускулите си, вглежда ли се обществото в себе си? Остава ли му време за самовглъбяване и самосъзерцание, замисля ли се за своята душа?

“Напред и все напред!” – ето го девизът на новото време, негласен и неявен, но превърнал се в масова истерия и психоза. Напред – в сферата на външното, на постиженията и фактологията, напред – в сферата на осъществяването. Акцентът е изместен навън, в повърхностните пластове на битието. Скъсана е нишката със света на същностите.

(Отделните части ще бъдат озаглавени – както предишната, така и тази, така и последващите – със заглавия, съдържащи възлов проблем или извод. Правя това аз, А.Г., понеже авторът не е озаглавил частите, от които се състои неговия трактат.)

април 14, 2007 Posted by | Вл.Бенчев | 8 коментара

%d блогъра харесват това: