Разговор за свободата и достойнството

Ще публикувам части от своята книга ЕТИКА НА ДОСТОЙНСТВОТО, или ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ.

Това може да бъде начало на един разговор за съвременността и човека, за свободата и достойнството; книгата е добра основа за един такъв разговор…

Как аз разбирам свободата си?

Не искам и няма да допусна думата “свобода” да си остане за мен просто дума, “високопарно гръмко звукосъчетание”. Ако свободата за даден човек е само и просто дума, ако тя за него не е “нещо много повече от това”, то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, тоест станал е несвободен. Ето защо моето отношение към свободата така или иначе ми позволява да погледна в себе си, да разбера кой съм – и дори защо съм. . .

Не искам да правя апология на свободата, тя не се нуждае от това. Аз искам да вникна в своя усет за свобода, да се убедя доколко той е жив, а само така мога да се преизпълня с усещането за свобода, без което животът за човека едва ли може да се нарече живот. . .

Свободата най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми: усещането, че животът е свобода, е онова, което ме прави човек. Предчувствието, че свободата е живот, а животът – свобода, ме владее от момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си. Оттогава изглежда само това правя: съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята жизненост именно като свободна, изпълвам се със свобода – за да “овладея” живота си, за да се “потопя” в неговото неизразимо тайнство. Дали пък тайната на живота за човека не може да се постигне само на почвата на свободата? Що се отнася до мен самия, то аз вярвам, че е така. . .

Но какво е това свобода? – ето въпросът, чиито отговор търся всекидневно, дори и специално да не съм се “замислял” за това. Със свободата си аз живея – нима това не е най-важното?

А това, че обичам свободата си, достатъчно ли е да я разбирам? Разбирам ли свободата си? – ето всъщност питането, което ме мъчи, което не ми дава покой. . .

Не ме задоволяват тривиалните отговори: свободата е “велика дума”, свободата е “избор между възможности” или “независимост на моя избор”, на избора, зависещ само от мен, от моята “воля”. Отговорите, които претендират, че са разбулили тайнството на свободата, оценявам като унижаващи самата свобода, т.е. те издават непростимо високомерие, самозабравеност, безчестие дори. Към свободата си човек трябва да подхожда с трепет: който не уважава свободата, той не я разбира. Аз не искам да подчинявам своя порив за свобода на някаква “теория”, която с факта на съществуването си унищожава самата свобода, прави я излишна. Свободата не може да се “знае”, в нея трябва да се вярва: и само така може да се живее с нея. . .

Сърцето ми най-добре разбира що е свобода – когато “чуе” тази дума, то започва да се радва, да трепти от вдъхновение, да ускорява ритъма си. Ако е вярно, че тъкмо в сърцето са “изворите на живота”, то какво значи тази всеотдайна преданост на моето сърце спрямо свободата ми? Щом сърцето ми е пристрастено към нея, то тогава за какво ми е и приобщаването на моя “разум” към моята свобода? Не искам ли прекалено много?

Ако съумявам да подчинявам ситуациите на своя живот на изискванията на свободата – съвсем спонтанно и непринудено – то това изцяло ми стига. Ако моите “реакции” носят в себе си свобода, то аз съм свободен – какво повече мога да искам в добавка към това?! Ако цялото ми същество е “впило” в себе си свободата, ако аз усещам, че от свободата си не мога да се откажа, ако намирам в нея най-могъщото очарование в живота си, ако аз изпитвам погнуса от онова, което е “противно на свободата”, то всичко това показва, че свободата е в мен, че аз смятам, че без свобода “животът не си струва усилията”, че, накрая, от свободата ми никой и нищо не може да ме откъсне. “Овладян от свобода” – не е ли това най-доброто, което може да ми се случи?!

Аз се оставям на свободата си по същия начин, по който не мога да “оградя” себе си от живота. Това не значи, че се смятам за “особен” или “специален”, това значи просто, че съм човек. Аз като човек и моята свобода – ние някога ще се срещнем и повече няма да се разделим. Следователно установявам в себе си някаква загадъчна изначална пристрастеност и предразположеност към свободата, която ме тласка към това да искам да бъда човек. И тъй като зная, че главното за мен е тъкмо и само да бъда човек, то свободата, на която дължа това, е условието, което ме прави човек, което придава необходимата човечност моето съществуване. Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование от живота, заради което всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо установявам в себе си една първична „влюбеност в свободата“, до която се свежда цялото ми разбиране за нея. А човек е влюбен само в онова, без което не си струва да се живее: щом обичам свободата, значи прекрасно я разбирам…