Някои провокиращи мисълта статии из медиите
Джентълмени и солени сметки
За вас написа от Лондон: Найджъл БАРЛИ
(Писмото е публикувано във в. “Либерасион”, от 6 април, 2008 г.)
Превод от френски с малки съкращения: Мариана Ангелова
Представянето на британския бюджет преди десетина дни предизвика единствено прозявки и умерено изумление пред патентованата финансова некомпетентност на нашите ръководители. Публиката се интересуваше много повече от друг вид финансови умения, излезли на светлина след приемане на новия закон за “свобода” (гласност) на информацията”. Вестниците започнаха да ровичкат по-дълбоко. Изясни се, че шефът на Комитек, чиято главна задача е да следи за правомерното използване на публичните фондове, счел за необходимо, предвид строгите си обязаности, да предприема луксозни околосветски пътувания с джет и да обядва, не по-малко луксозно, ведно с поканени от него гости, в най-добрите ресторанти. Това доведе само до едно “Т-сст” и смръщване на вежди…
После се появи серия скандали, свързани с “изобретателни” разходи на парламентаристите. При база месечна депутатска заплата от 8000 евро, реално всеки е похарчил поне два пъти повече от регламентираното. Някои се облагодетелствали още по много. Разбра се, че един избраник назначил на работа собствената си съпруга за “секретарка”, а двама от синовете си – като натоварени с разработки, макар те да нямали необходимото университетско образование. Уви, не можа да бъде открито сексуално провинение, което да направи аферата още “по пиперлия”, освен дето за голяма радост на таблоидите друго момче на въпросния депутат се оказало пламенен хомо, и подобно на мадам Саркози, склонно към неразумни фотографии.
Любима тема става и “второто жилище”. То се полага на депутати от провинцията, които законодателстват и гласуват в Лондон, а са задължени да поддържат постоянна връзка с избирателите си. Ползването му излиза твърде солено. Както се разбра, нуждаещи се от второ жилище се оказали и парламентаристи, чийто избирателен район се намира в рамките на лондонското метро.
Шпикерът, длъжностно лице, отговорно за дисциплината в Парламента, сметна, че в случая се отнасяло за дреболии. За да не хвърля сянка върху честта на обществото, замислено и основано през 19-и век като клуб на джентълмена, той се опита да потули нещата, но накрая обеща да проучи сигналите и нареди възстановяване на отклонените суми и временно прекъсване за 10 дни на заплащането.
После, за капак на всичко, бе изнесено, че съпругата на самия шпикер имала навика да пазарува “по царски” и с лека ръка да отнася разноските си за таксита към перо “публични разходи”. Това пазаруване, уверяват, обслужвало “официални приеми”. Пътуванията със самолет до екзотични места – и те “официални”. Сетне се разрази “Джон Люис-гейт”, от който скандал научихме, че депутатите били в правото си да обзавеждат второто жилище с мебели и стоки от прочутия скъп лондонски магазин, където един килим струва до 500 евро.
За ограничаване безмерното харчене Комисарят по информацията прие да изкара наяве разходите на депутатите през последните десетина години, в т.ч. и тези на партийните шефове. Което пък отприщи истинско цунами от ужас, без прецедент в Уестминстър. Наложи се множество парламентарни членове да успокояват нервите си в бюфета, между впрочем, на издръжка на Парламента. В последната минута властите прекратиха разкритията под предлог, че го налага “сигурността” и със странния аргумент, какво че оповестяването на адресите на депутатите би било “антидемократично”.
Сега разследванията се насочват към висшите съдебни инстанции и публиката доверчиво очаква преборване с корупцията и там – с надежда, че ще ги опазят неподкупни, висшите магистрати биват заплащани значително по-високо от депутатите.
В съгласие с новите правила за прозрачност в Парламента и аз, заедно с настоящата статия, изпращам документи за оправдаване на направените от мене разходи, включващи: стойността на пътуване с изследователска цел в клуб за стрийптийз (за 70 души), посещение с проучвателна насоченост в остров Мартиника, както и фактура за телевизор с голям екран за масажистката на брат ми.
P.S. Всяка прилика с българската действителност е случайна
Глобализаторът, който дойде от студа
Грегъри ПАЛАСТ
Грегъри Паласт е един от най-изявените разследващи журналисти в последните години. Българският читател познава добре книгата му “Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари” (изд. “Дилок”), където Паласт изкарва на светло мръсните сделки в сферата на електроенергията, водата, лекарствата и други дейности в САЩ. Паласт трябваше да се спасява в Англия, където в поредицата “Лобигейт” на в. “Обзървър” изнесе тайното си разследване върху специалния достъп и влиянието на корпоративните лобита в правителството на Блеър. В поредицата си “Корпоративна Америка отвътре” Паласт разкрива намесата на корпорациите в кабинета на Клинтън, открива нови следи по темата за свалянето на правителство на Алиенде, в Чили, както и стратегии за смазване на профсъюзите от американските мултинационални компании и жестокостта на икономическите “реформи” в гетата на Бразилия. Наистина опасен човек!..
“Глобализаторът, който дойде от студа” е особено актуален текст за днешна България, в който Грегъри Паласт описва накратичко и с убийствена ирония четирите стъпки на разгрома на националните държави.
Днес ние сме тъкмо в това положение, и по-точно – на стъпка 3 и половина, а случващото се съвсем не напомня епизод от роман на Богомил Райнов… По-скоро усещаме миризмата на разлагаща се държавност, на продадени водещи и на световно ниво предприятия, на отрязване из корен на българските ценности, унищожаване на българската култура, образование и духовна система.
Преди седем години, когато е писана статията на Паласт, у нас, в България, дойде един човек, за когото казват, че бил роден в царски пелени. Народът го идентифицира със спасител, защото човекът от Мадрид обеща почтеност във всичко и оправяне за 800 дни… Всичко отмина. След като получи своята тлъста порция от 30 сребърника, човекът от Мадрид изчезна от публичното пространство и спокойно брои дивидентите от опоскването на България. Сега, през 2008 г., “царствени деноминанти” и лъженационалисти и патриоти се катерят по изнемощелите плещи на българина и го зашеметяват с нови заклинания.
“Глобализаторът, който дойде от студа” е предупреждение и горчив пример за това, че държавите и народите не бива да стоят безмълвни по време на собствената си панихида, където основно действащо лице е безликият глобален мултинационален капитал, украсен с местни продажни лобита.
“Зора”
Обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка са изумителни. Включително и когато описва как Международният валутен фонд и Министерството на финансите на САЩ предопределиха изхода от изборите в Русия.
“Много хора бяха обречени на смърт”, каза бившият апаратчик.
Случващото се напомняше сцена от роман на Джон Льо Каре. Блестящ стар агент идва от студа, преминава на наша страна и след часове разпит облекчава паметта си от ужасите, извършени в името на политическа идеология, чиято порочност вече е осъзнал.
И ето, пред мен се намира един къде-къде по-голям улов от някой амортизиран шпионин от времето на студената война.
Джоузеф Щиглиц бе главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред в голяма степен бе материализиране на неговата теория в живота.
“Разпитвах” Щиглиц в течение на няколко дни. В университета в Кембридж, в един лондонски хотел, и накрая във Вашингтон, през април 2001 г., по време на големите задушевни сбирки на Световната банка и Международния валутен фонд.
Обаче вместо да председателства заседанията на министри и на председатели на централни банки, Щиглиц бе поставен в надеждна изолация зад син полицейски кордон, досущ като монахините, носещи голям дървен кръст, боливийските профсъюзни водачи, родителите на жертви на СПИН и други противници на глобализацията. Човекът, познавал някога нещата най-отвътре, сега се бе оказал извън тях.
През 1999 г. Световната банка уволни Щиглиц. Не му бе позволено да се оттегли спокойно. Както научих, министърът на финансите на САЩ Лари Самърс настоял Щиглиц да бъде публично низвергнат още когато се осмелил за пръв път да изрази плахо несъгласие с глобализацията в стил “Световна банка”.
Тук, във Вашингтон, приключихме последното от продължилите часове изключителни интервюта за “Обзървър” и за телевизионната програма на Би Би Си “Нюзнайт”. Интервюта, в които той разкрива истинските и нерядко скрити замисли и действия на МВФ, Световната банка и на собственика на 51% от капитала й – Министерството на финансите на САЩ.
Пак тук, от източник, който няма да назовем (не е Щиглиц), се сдобихме с множество документи с щемпели “поверително”, “за ограничен кръг ползватели” и “да не се дава гласност на съдържанието без разрешение на Световната банка”.
Щиглиц ни помогна да преведем от бюрократичен език една “Стратегия за оказване на помощ на държава”.
Както любезно пояснява Световната банка, за всяка по-бедна държава съществува такава стратегия, изработена на основата на внимателно изследване на нейната национална специфика. Според вътрешния човек Щиглиц обаче, въпросното “изследване” представлява опознаване отблизо на петзвездните хотели на тази страна. То приключва със среща на представителите на банката с някой просещ и фалирал финансов министър, комуто се връчва за “доброволно” подписване предварително подготвено “споразумение за преструктуриране” (разполагам с комплект от такива споразумения).
Икономиката на всяка държава се анализира индивидуално, а сетне, пояснава Щиглиц, банката връчва на всеки министър една и съща програма, предвиждаща четири стъпки.
Първата стъпка
е приватизацията, която според Щиглиц по-точно би следвало да се назове “рушветизация”. Каза, че държавните ръководители, вместо да се опитат да възразят срещу разпродажбата на държавните им предприятия на безценица, отстъпват пред исканията на Световната банка да се запуши устата на местните критици, и с удоволствие разпродават на безценица своите електрически и водни компании.
“Очите им направо светваха” при мисълта за 10-процентните комисиони, прехвърляни им на сметки в швейцарски банки, само задето са смъкнали с няколко милиарда продажната цена на държавните предприятия.
Правителството на САЩ чудесно е знаело това, обвинява Щиглиц. Поне що се отнася до най-голямата “рушветизация” – разпродажбата на безценица на Русия от 1995 г.
“Министерството на финансите на САЩ реши, че това е чудесна работа, тъй като искахме Елцин да бъде преизбран. Хич не ни интересуваше дали изборите са нагласени. Искахме парите да отидат за Елцин като скрити вноски за неговата кампания”.
Щиглиц не е маняк на тема “заговори”, нито бълнува врели-некипели. Този човек бе вътре в играта. Като председател на президентския съвет по икономическите въпроси бе член на правителството на Бил Клинтън.
Най-голямата злина според Щиглиц се състои в това, че подкрепяните от САЩ олигарси ограбиха промишлените авоари на Русия. В резултат на тази корупционна машинация обемът на националното производство спадна наполовина, което предизвика депресия и глад.
След рушветизацията следва
стъпка номер 2
на изработения по конфекция план на МВФ/СБ за спасяване на икономиката: “либерализацията на капиталовия пазар”.
На теория дерегулирането на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат свободно от страната.
За нещастие, подобно на Индонезия и Бразилия, парите не се раздвижиха двупосочно, а просто само изтекоха извън страната. Щиглиц нарича този процес “цикъл на горещите пари”.
Парите влизат с цел спекулация с недвижимости и валута, и сетне побягват при най-слабия признак за възможни неприятности. По този начин резервите на една страна могат да бъдат източени за дни, дори за часове.
Когато това се случи, за да се примамят спекулантите да върнат в дадена страна нейните собствени капиталови фондове, МВФ иска от властите й да увеличат лихвения процент на 30, 50 и 80%.
“Резултатът беше предсказуем”, каза Щиглиц, когато говореше за приливите и отливите на горещи пари в Азия и Латинска Америка. По-високите лихвени проценти сринаха цената на собствеността, опустошиха промишленото производство и обезкръвиха националните парични резерви.
В този момент МВФ принуждава изтощената държава да направи
стъпка номер 3
“Ценообразуване, основано на пазара”, моден термин за обозначаване на повишението на цената на храната, водата и битовата газ. Това води, както може да се очаква, до
стъпка номер 3 и половина
Щиглиц я нарича “Бунтовете, предизвикани от МВФ”.
Бунтовете, предизвикани от МВФ, са болезнено предсказуеми. “Когато една нация е просната по гръб, МВФ се възползва от това и изцежда от нея и последната капка кръв”. После повишава температурата, докато “котелът се пръсне”.
Така стана през 1998 г. в Индонезия, когато МВФ премахна субсидирането на храната и битовото гориво за бедните. Тогава в цялата страна избухнаха бунтове.
Има и други примери: бунтовете в Боливия от миналата година (б.р. 2000 г.) във връзка с повишаването на цената на водата, и бунтовете в Еквадор през февруари тази година (2001 г.) поради повишаването на цената на газта за битови нужди, наложено от Световната банка.
Човек остава с впечатлението, че и тези бунтове са заложени в плана.
И това е действително така.
Това, което Щиглиц не знаеше, бе, че по време на престоя си в САЩ хората на Би Би Си и “Обзървър” успяха да се сдобият с документи на Световната банка за вътрешно ползване, белязани с предупрежденията “поверително”, “за ограничен кръг ползватели” и “да не се дава гласност”.
Нека се върнем към “Стратегията на оказване на помощ на Еквадор”.
В този документ банката на няколко места констатира хладнокръвно и акуратно, че очаква нейните планове да предизвикат “социални вълнения” – това е бюрократичният термин за подпалването на една държава.
В това няма нищо изненадващо. В тайния доклад се отбелязва, че планът да се въведе щатският долар като национална валута на Еквадор, е смъкнал 51% от населението под прага на бедността.
Колкото до плана за “помощ” на Световната банка, той просто призовава да се потушават гражданските вълнения и страдания с “политическа решителност” и още по-високи цени. Бунтовете, предизвикани от МВФ (а под бунтове имам предвид мирни демонстрации, разпръсвани с куршуми, танкове и сълзотворен газ) причиняват ново паническо бягство на капитали и правителствени банкрути. Това съзнателно опожаряване на икономиката си има и хубави страни: за чуждестранните компании, които тогава могат да изкупят останалите държавни авоари, например минни концесии или пристанища, на наистина смехотворни цени.
Щиглиц отбелязва, че МВФ и Световната банка не са безсърдечни привърженици на пазарната икономика. Когато МВФ задължи Индонезия да прекрати субсидирането на закупуването на хранителни стоки “и банките се видяха принудени да поискат помощ, намесата (на пазара) е желателна. МВФ изнамери десетки милиарди долари, с които да спаси финансистите на Индонезия, а заедно с тях американските и европейски банки, от които те бяха взели пари”.
Разкрива се една закономерност – в тази система има много губещи, но един безспорен печеливш – западните банки и хазната на САЩ, които печелят големи долари от това лудешко ново международно движение на капитала.
Щиглиц ми разказа за една тъжна среща, която имал в началото на кариерата си в Световната банка, с новия президент на Етиопия, излъчен в първите демократични избори на страната.
СБ и МВФ наредили на Етиопия да депозира средства, получени като помощ, в хазната на САЩ, срещу жалката лихва от 4%. Докато в същото време етиопската държава вземала доларови заеми, с които да изхрани населението си, за които изплащала лихва от 12%. Новият президент умолявал Щиглиц да му позволи да използва средствата, получени като помощ, за възстановяването на страната. Уви, това не станало. Плячката отишла направо в касата на американската хазна във Вашингтон.
Сега стигаме до
стъпка номер 4
на това, което МВФ и Световната банка наричат “стратегия за съкращаване на бедността”: свободната търговия.
Става дума за свободна търговия по правилата на Световната търговска организация и Световната банка.
Щиглиц, който е бил в кухнята на вземането на решения, уподобява свободната търговия “стил СТО” на Опиумните войни. “И те целели да отварят пазари”, пояснява той.
Както през 19 век, и днес европейците и американците разрушават бариерите за своите продажби в Азия, Латинска Америка и Африка, и в същото време барикадират собствените ни пазари пред износа на селскостопански продукти, идващи от Третия свят.
В Опиумните войни Западът използва военни блокади като средство да разкрие пазари за своята небалансирана търговия. Днес Световната банка е в състояние да издаде заповед да се осъществи финансова блокада, която е не по-малко ефективна.
Понякога е и не по-малко убийствена.
Щиглиц се развълнува особено силно, когато стана дума за договора на СТО за интелектуалната собственост, известен със съкращението TRIPS, за който ще поговорим по-нататък. Именно тук, заяви икономистът, новият севтовен ред “обрича хората на смърт”, като налага недостъпни тарифи и патентни такси, които трябва да се изплащат на фармацевтичните компании за техните лицензирани медикаменти.
“Хич не ги е еня дали хората ще оживеят, или ще измрат”, каза професорът за тези компании и за банковите институции, в които е работил.
Междувременно, не се учудвайте, че в тази дискусия се говори едновременно за МВФ, Световната банка и СТО. Те са взаимозаменяеми маски на една-единствена система на управление.
Обвързани са помежду си посредством нещо, което некрасиво се нарича “спусък”. Вземането на заем от Световната банка за едно училище например, води до “натискане на спусъка”, т.е. до автоматичното изискване да се приемат всички “условия” – те са средно 111 за държава – поставени едновременно от Световната банка и от МВФ.
В действителност, пояснява Щиглиц, МВФ принуждава държавите да се съгласят на по-наказателна търговска политика от предвидената в правилата на СТО.
Щиглиц се вълнува най-много от това, че плановете на Световната банка, изработени в обстановка на секретност и подчинени на една абсолютистка идеология, никога не стават предмет на дискусии и критики. Независимо от натиска на Запада за провеждането на избори в развиващия се свят, така наречените “програми за намаляване на бедността” всъщност подриват демокрацията.
При това тези програми не дават резултати.
Под ръководството на напътстващата ръка на МВФ и благодарение на нейните програми за “помощ за преструктиране” производителността на черна Африка отиде по дяволите.
Успя ли някоя държава да избегне тази съдба?
Да, отговори Щиглиц, Ботсвана. Казаха на МВФ да върви по дяволите.
Тогава реших да задам един въпрос на Щиглиц: добре, господин учен професоре, как бихте подпомогнал вие развиващите се държави? В отговор Щиглиц предложи да се проведат радикални поземлени реформи, да се удари по самото сърце на “едрата поземлена собственост, тъй като богатите поземлени олигархии по целия свят извличат лихварски печалби, като прибират около 50% от приходите на арендаторите”.
Зададох на професора още един въпрос: след като вие бяхте пръв икономист на Световната банка, защо тя не послуша съветите ви?
“Оспориш ли собствеността върху земята, ти все едно предлагаш замяна на властващия елит, а това не е пръв приоритет на банката”, отговори Щиглиц. Очевидно, така е.
В крайна сметка решението му да рискува службата си било обусловено от неспособността на банките и на Министерството на финансите на САЩ да променят курса си, когато се стига до провали и кризи, и от страданията, предизвикани от тяхното
монетаристично мамбо от четири стъпки
Винаги, когато решенията, основани на свободния пазар, се проваляли, МВФ просто настоявало да се провежда политика на още по-свободен пазар.
“Получава се малко като в средновековието”, поясни човекът, който е бил вътре в нещата. “Когато пациентът умирал, докторите коментирали – “Умря, защото спряхме кръвопускането преждевременно. В него беше останала още малко кръвчица”.
Моят извод от разговорите с професора бе, че избавянето от световната бедност и световните кризи е просто: да се изпратят кръвопийците по дяволите.
Вариант на тази статия бе публикуван за пръв път през април 2001 година в лондонския “Обзървър” под заглавието “Четирите стъпки на МВФ към гибелта”. Друг вариант бе поместен в “Големия въпрос”, списанието, което бездомниците си постилат в лондонското метро. “Големият въпрос” предложи на МВФ еднакво вестникарско пространство, в което да публикува неговото становище по казаното. В отговор заместник-началникът на отдела за връзки с медиите написа следното: “Намирам за невъзможно да се отзова на вашето предложение, като имам предвид мащабността на слуховете и дезинформацията в материала на Паласт”.
Напълно е разбираемо, че на заместник-началника му бе трудно да се отзове.
Информацията, както и документите, бяха получени от недоволни хора, работещи в неговото ведомство и в Световната банка.
50 начина за идентифициране на демокрацията
Northstar Compass, март 2007, с малки съкращения
Днес думата “демокрация” е кодова дума на империализма и лиценз за убиване и експлоатация на природни ресурси и изтребване на онези, които не се подчиняват на империалистическите окупатори. Империализмът на САЩ си е поставил за цел да бъде единственият легитимиран патентован носител на “демокрацията” и само САЩ да могат одобряват избора на другите – но за да бъде окачествена и наречена “демокрация”, вие трябва да притежавате всички следни атрибути:
1. Вашата страна е демократична, когато Съединените щати и НАТО я обявят за демократична.
2. Когато чужденци поемат вашите природни ресурси и средствата за производство, а цялото ви правителство е длъжно да им доставя местна робска работна сила.
3. Когато вашето правителство проповядва неизбежността на глобализацията.
4. Когато правата на човека във вашата страна се определят от империалистите и вашите мнения са без значение.
5. Когато вашите въоръжени сили зависят единствено от покупките на оръжие от империалистите.
6. Когато вашето правителство споделя личните ви данни и национални тайни с ЦРУ.
7. Когато трябва да плащате глобални цени и да имате доходи на страна от Третия свят.
8. Когато холивудските филми и реклами промиват мозъците на децата ви.
9. Когато във вашите градове неонови светлини рекламират само чужди филми.
10. Когато вашата страна трябва да се осланя само на списъка на олимпийските си медали.
11. Когато чуждите фармацевтични компании тайно експериментират върху вашето население..
12. Когато правителството ви трябва трайно да внася американски генно модифицирани храни.
13. Когато империалистическите “съюзници” тайно изграждат военни бази в страната ви.
14. Когато вашите собствени войници трябва да отиват в чужбина, да обслужват империализма и да умират.
15. Когато вашият корпус от длъжностни лица е обучаван и индоктриниран от империалистическите държави.
16. Когато правителството ви иска, или се е присъединило, към НАТО и Европейския съюз.
17. Когато империализмът диктува на вашето правителство как да се развива страната ви.
18. Когато страната ви губи своята идентичност и става само пионка в империалистическите геополитически съображения.
19. Когато избирате правителството си, за да слуша народа, но то слуша само чуждите си господари.
20. Когато вашето правителство подписва външни спогодби, навреждащи на интересите на страната ви и облагодетелстващи само интересите на чуждите босове.
21. Когато правата на животните изместват правата на хората.
22. Когато правата на малцинството са издигнати до статута на мнозинството.
23. Когато хомосексуалността се прогласява в училищата и се защитава от закона.
24. Когато ционистите могат да отричат вашия национален холокост, но вие не можете да поставите под въпрос никои налични исторически данни.
25. Когато чужда валута замества местната валута.
26. Когато евреите са накарани от ционизма да мислят, че са избран народ.
27. Когато правителството ви облага с данъци за всичко мислимо.
28. Когато сте заставени да консумирате и употребявате чужди продукти всеки ден, а вашият собствен народ е безработен.
29. Когато чужди религиозни култове се спускат над страната ви като скакалци, превърнати в долари и създаващи бъркотия и започват да промиват мозъците на вашия народ.
30. Когато има свобода на словото, но капиталистите имат свободата на пресата и ежедневните медии.
31. Когато сте загубили надежда дотолкова, че мислите, че само Бог може да ви спаси, а Бог не го е грижа.
32. Когато децата ви или вие трябва да отидете в чужбина, за да намерите работа, но “демокрациите” (на Запад – б.пр.) слагат преграда и не ви позволяват да влезете в страната.
33. Когато собствените ви език и култура са застрашени в собствената ви страна.
34. Когато много семейства са заплашени от изчезване.
35. Когато в собствената ви страна не ви се полага, която си струва.
36. Когато всеки ден богатите стават по-богати, а бедните по-бедни.
37. Когато образованието е запазено за богатите, а не за способните.
38. Когато всички големи институции се притежават от богатите, а правителството им позволява да крадат от бедните и от трудовите хора.
39. Когато всички религиозни институции, които притежават земя, сгради, храмове, балнеокурорти и индустрии, не плащат данъци, а богатите ги избягват, докато работническата класа трябва да ги плаща.
40. Когато правителството взема подкупи от богатите и действа срещу трудовия народ.
41. Когато постоянно ви се казва от богатите и техните ежедневни медии, че ако не ви харесва да бъдете бедни, имате правото да станете богати, ако толкова го желаете.
42. Когато нямате право на безплатни медицински грижи и лекарства.
43. Когато старостта представлява бедност и самота.
44. Когато единственото ви “демократично” преживяване е гласуването в един ден на всеки четири години.
45. Когато наркотиците заместват мрежата за социално подпомагане.
46. Когато правителството ви не вижда проституцията и робския труд в собствената ви страна.
47. Когато избирате правителство според неговите обещания, а не според характеристиките му.
48. Когато правителството се бои от социализма и популярната воля на хората.
49. Когато патриотите са преследвани, докато предателите са възнаграждавани.
50. Когато не можете да направите нищо във връзка с горното, можете да бъдете сигурен, че живеете в буржоазна “демократична” държава. Вие дори можете да дадете живота си, за да защитите този ред!
(Горното много ще се хареса на проф. бай ви Вучков и на атакуващите!)
Как богатството създава бедността в света
Майкъл ПАРЕНТИ
Наложително е да обясним как увеличаването на корпоративните инвестиции, чуждестранната “помощ” и заемите за бедните страни през последния половин век драматично увеличиха и бедността в целия свят. Броят на хората, живеещи в бедност, се увеличава с много по-бързи темпове от населението на света. Как да разбираме този странен факт?
През последния половин век промишлеността и банките на САЩ (и други чуждестранни корпорации) направиха огромни инвестиции в по-бедни райони на Азия, Африка и Латинска Америка, известни под общото название “третия свят”. Транснационалните корпорации са привлечени от богатите природни ресурси, големите печалби от нископлатения труд и почти пълната липса на данъци, закони за защита на околната среда, социална защита на работниците и ниските разходи за охрана.
Правителството на САЩ субсидира това “бягство на капитала”, като дарява корпорациите с намаляване на данъците върху инвестициите им в чужбина – и дори изплаща някои от разходите, свързани с преместването на бизнеса им – предизвиквайки гнева на американските профсъюзи, чиито членове безпомощно наблюдават как работните места се изпаряват пред очите им.
Транснационалните корпорации убиват местните предприятия в Третия свят и превземат пазарите им. Американските аграрни картели – щедро субсидирани от данъкоплатците на САЩ – стоварват свръхпроизводството си в други страни, на ниски цени. Те поставят на колене местните производители на земеделски продукти.
Както описва Кристъфър Кук в книгата си “Храна за една мъртва планета”, тези картели отнемат най-плодородните земни парцели в страните заради производство на експортни търговски производства, а еднообразните култури изискват огромни количества пестициди. Така все по-малко и по-малко земя остава за стотиците местни видове естествено отглеждани храни, с които живее населението.
Като изместват местното населенио от земите им и го лишава от възможността да се самоиздържа, корпорациите формират пазари на работна ръка, гъмжащи от отчаяни хора, насилствено “избрали” бедните бидонвилите на градовете, робуващи (ако случайно намерят работа) срещу мизерно заплащане и често в нарушение на местните закони за минимална надница.
В Хаити например корпоративните гиганти “Дисни”, “Уол-Март” и “Дж. С. Пени” плащат 11 цента на час на местните работници. Съединените щати е една от малкото страни, които отказаха да подпишат международната конвенция за отмяна на детския труд и робския, насилствен труд. Тази позиция се корени в практиките на корпорациите на САЩ по целия Трети свят и в самите щати – практика, където богатството идва след жестока експлоатация на детски труд. В тези страни нивото на наранявания и смърт сред работещи деца на възраст 12 години е изключително високо – при това тези беззащитни деца-роби получават почти винаги по-малко и от минималната надница.
Спестяванията на големия бизнес от евтина работна ръка в чужбина не се компенсира от по-ниски цени за клиентите им в САЩ и другаде. Корпорациите не организират производство в далечни страни, за да дадат възможност на клиентите им в Съединените щати да спестяват пари. Както винаги, целта е да си осигурят максимална печалба за минимално време.
През 1990 г. фактическата стойност на обувките, изработени от индонезийските деца, работещи по дванадесет часа на ден за 13 цента на час, е само 2.60 долара, но същите тези обувки все още се продават в Съединените щати по 100 долара чифта.
“Помощта” на САЩ обикновено работи ръка за ръка с инвестициите на транснационалните корпорации. Тя субсидира изграждането на инфраструктурата, нужна на същите тези корпорации в съответната страна: пристанища, магистрали и рафинерии.
Освен това САЩ дават помощи на правителствата на страните от Третия свят на базата на определени условия. Тази помощ например трябва да се харчи за продукти на САЩ, от получаващите помощта страни се изисква да дават инвеститорски преференции на корпорациите на САЩ, и така тръгва процес на изместване на търсенето на месни продукти и стоки в интерес на вносните такива. Тоест, създава още по-голяма зависимост и глад сред местното население и се увеличава външният дълг на страната.
Голяма част от “помощта” отива право в личните сметки на корумпирани правителствени лица в съответните страни.
“Помощ” идва и от други източници. През 1944 г. на една конференция в Бретън УУД бе създадена Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ). Степента на въздействие върху крайното решение и в двете организации се определя от размера на финансовия принос на страната-член. Съединените щати – като най-голям “донор” – имат доминиращ глас, следвани от Германия, Япония, Франция и Англия.
МВФ действа чрез тайни споразумения с избрана група банкери и представители на финансовите министерства на богатите страни.
Предполага се, че Световната банка и МВФ трябва да подпомагат развитието на бедните страни. В действителност обаче се случва друго нещо.
Дадена бедна страна взема заем от Световната банка, за да изгради някакъв клон на икономиката си. Но ако не успее да изплати огромната лихва поради намаляване на експорта или по някаква друга причина, тя е длъжна да направи нов заем – този път от МВФ.
Но МВФ налага т.нар. “структурна реформа”, която изисква от задлъжнелите страни да освободят “временно” от данъци транснационалните корпорации, да намалят законово надниците и да не се опитват да защитават местните производства от чуждия внос и евентуално поглъщане от външни компании.
Върху задлъжнелите страни се упражнява натиск да приватизират икономиките си, да разпродават на скандално ниски цени държавните мини, железопътен транспорт и обществените услуги на частни корпорации.
Правителствата на задлъжнелите страни са принудени да предадат горите си за чудовищно цялостно изсичане, а земите си – за изтегляне на наличните там подземни богатства чрез методи, унищожаващи невъзвратимо околната среда.
От страните-длъжници се изисква освен това да намалят държавните субсидии за здравеопазване, образование, транспорт и храна – да харчат по-малко за народите си, за да имат повече пари, с които да посрещат плащанията по дълга си. Принудени да отглеждат земеделски продукти с търговска цел за експорт, тези страни са все по-малко способни да изхранват народите си.
Ето как в страните от Третия свят реалните надници се сринаха, а националният дълг нарасна до точка, в която плащанията по него поглъщат почти изцяло експортните постъпления на страните. Така се получава вторично, допълнително обедняване – страната-длъжник е още по-малко способна да осигури задоволяване на основните нужди на населението си.
“Тайната” на обедняването независимо от инвестициите и чуждите помощи с различен произход, е разкрита и обяснена. Всъщност няма никаква тайна, ако човек не обръща внимание на целенасочените манипулативни мистификации.
- Защо бедността се задълбочи, когато чуждестранните помощи, заеми и инвестиции за бедните страни се увеличиха?
- Заемите, инвестициите и помощите не са предназначени да се борят с бедността, а да увеличат богатството на транснационалните корпорации за сметка на местните населения.
Свидетели сме на стройна система за източване на средства от трудещото се мнозинство в интерес на богатото малцинство.
Някои либерални критици, неспособни на ясна, критична мисъл, заключават, че т.нар. “структурни реформи” на МВФ и Световната банка “не работят”; че крайният резултат е отрицателен – по-ниска степен на самозадоволяване и по-голяма бедност в съответните страни. И се чудят защо тогава богатите членове на двете организации продължават да финансират МВФ и Световната банка. Нима политическите лидери на тези богати страни са по-малко интелигентни от тези разтревожени критици, които неуморно им посочват, че финансовата им политика е с обратно въздействие?
Не, глупави и ограничени са критиците, не западните политически лидери и инвеститори, които притежават огромна част от света и се опиват от огромните богатства на тяхно разположение и от постигнатия успех на разработената от тях забележителна система на източване. Те подкрепят програмите си за помощи и заеми именно защото тези програми работят отлично. Да, наистина – но за кого?
Cui bono?
Целта зад техните инвестиции – заеми – програми за помощи – не е повишаване на благосъстоянието на широките маси в тези страни. Това няма нищо общо с основния бизнес на създадените и поддържани от тях Световна банка и МВФ, чиято цел е да служат на интересите на глобалното натрупване на капитала, да присвояват земите и местните икономики на народите от Третия свят, да превземат пазарите им, да намалят надниците им и ги превърнат в роби, да ги обременят с огромни дългове, да приватизират обществени услуги и да попречат на тези народи да се превърнат един ден в търговски конкуренти, като целенасочено ги лишават от всички възможности за нормално развитие.
Предвид на изброеното в горния пасаж, инвестициите, чуждестранните заеми и структурните реформи работят наистина превъзходно.
Истински странното е защо някои хора отхвърлят такъв един анализ със странното обвинение за някакво си “конспиративно” въображение. Защо тези хора се отнасят толкова скептично към твърдението, че управниците на САЩ напълно съзнателно и целенасочено провеждат точно такава чудовищно жестока политика в страните от Третия свят – потискане на надниците, отстраняване на защитата на околната среда, унищожаване на обществения сектор и услуги за хората? Та тези същите управници провеждат същата политика и тук – в собствената си страна!
Не е ли време въпросните либерални критици да престанат да мислят, че владетелите на такава огромна част от света – и които желаят да го превземат изцяло! – са “некомпетентни”, “заблудени” или “неспособни да видят неочакваните последствия от политиката си”? Не си много умен, ако смяташ, че враговете ти са по-малко умни от тебе.
Те знаят къде са техните интереси – същото сме длъжни да разберем и ние.
Бруталната Глобализация
Проф. Майкъл ШОСУДОВСКИ
Превод и подбор: Любен АЛАДЖОВ и Иван АЛАДЖОВ
След ерата на студената война човечеството изпадна в икономическа и социална криза на небивало обедняване на големи части от световното население. Цели национални икономики се сринаха, безработицата бързо се увеличи. В Африка, на юг от Сахара, в Азия и в Латинска Америка избухнаха регионални гладни кризи.
Глобализацията на бедността, която заличи всички положителни резултати от ликвидирането на колониалната система след войната, започна в началото на 80-те години с кризата на задлъжнялостта на Третия свят, с въвеждането на Новия световен икономически ред и с налагането на катастрофалните изисквания на Международния валутен фонд на страните-длъжници.
Новият световен ред е изграден върху бедността на човечеството и върху разрушаването на околната среда
Той поражда социален апартейд, разпалва расизъм, изпразва от съдържание правата на хората и провокира в много страни опустошителни етнически конфликти. От 90-те години насам той разпростря желязната си хватка върху всички региони на света – от Северна Америка и Западна Европа, през страните от бившия социалистически лагер до новите индустриални “тигри” на Югоизточна Азия и Далечния изток.
Настоящата икономическа криза е по-унищожителна от тази на 30-те години на миналия век. Тя се съпровожда от глобални геополитически катаклизми – регионални военни конфликти, разпадане на държави, а в някои случаи и от изчезване на цели страни.
Тя е най-тежката икономическа криза в модерната световна история.
Рецесията след студената война
Икономическият упадък, който преживя бившият Съветски съюз след 1989 г., беше по-голям от този през Втората световна война и е директна последица от рецептите на МВФ.
След времената на пълна работна заетост и относителна стабилност на цените през 70-те и 80-те години, след срива на социализма инфлацията в Русия скочи във висините, реалните доходи и заетостта рязко паднаха, а нивото на здравеопазването драстично се върна назад. Като последица холерата и туберкулозата отново се завърнаха в обширни райони на бившия Съветски съюз.
Подобно катастрофално развитие преживяха цяла Източна Европа и страните от Балканите. Една след друга рухнаха техните икономики. В балтийските републики (Литва, Латвия и Естония) индустриалното производство спадна, както в кавказките републики Армения и Азарбейджан, с близо 65 % . През 1997 г. пенсиите в България се сринаха до 2 долара за месец. Световната банка призна, че 90 % от българите живеят под дефинирания от самата нея праг на бедността от 4 долара на ден. Част от населението на цяла Източна Европа и на Балканите, които нямат средства да си платят тока, водата и транспорта са безцеремонно изолирани от обществото.
Финансовата криза от 1997 г. в Източна Азия, предшествана от спекулативни атаки срещу националните валути, в голяма степен стана причина за катастрофата и с новите азиатски “тигри” – Индонезия, Тайланд и Корея. Споразумението с МВФ за финансова подкрепа, сключено непосредствено след финансовия им срив, при императивно наложените от фонда условия, практически още на следващия ден предизвика рязко спадане в стандарта на живот. “Посредничеството” на МВФ в Корея – постигнато след консултации на високо ниво с най-големите търговски банки на света – “доведе до серийни фалити – над 200 фирми на ден и до масови уволнения – по 4000 работника дневно.” По същото време след бурни улични ексцесии заплатите в Индонезия паднаха двойно, от 40 на 20 долара на месец, а за борба с инфлацията МВФ настоя, да се премахне обвързването им с индекса на цените. Ако Китай бе изпълнил препоръките на МВФ, 35 милиона работници щяха да бъдат застрашени от уволнение след приватизацията или провокираното фалиране на хиляди държавни предприятия. Те щяха да се присъединят към 130-те милиона излишна работна ръка от селските райони. Прогнозата, която Световната банка даде през 1990 г., че след провеждане на “пазарните реформи” бедността в Китай ще падне в 2000 г. на 2,7 %, днес звучи като лош виц.
Предприетите в развитите западни страни още по времето на лейди Татчър мерки за бюджетни икономии положиха началото на постепенен демонтаж на западната социална държава, гордостта на европейската социалдемокрация. Неолибералните мерки за икономическа “стабилизация” и борба с инфлацията понижиха доходите на работещото население и отслабиха регулативната роля на държавата.
От 90-те години насам неолибералните рецепти за оздравяване на стопанството на много развити индустриални държави съдържат същите програми за структурни реформи, каквито МВФ и Световната банка предписват и на страните от Третия свят и Източна Европа.
Обратно на развиващите се страни, реформите в Западна Европа и Северна Америка се провеждат без посредничеството на МВФ. Това е така, защото натрупаните в тези държави значителни обществени задължения дадоха в ръцете на националните финансови елити отлична възможност и политическа власт сами да диктуват на своите правителства желаната от тях стопанска и социална политика.
Под влияние на господстващия неолиберализъм навсякъде обществените разходи бяха сериозно съкратени, а социалните програми орязани
Държавата се отказа от контролната си функция над икономиката, дерегулира пазара на труда, отдели доходите от индекса на цените, разреши наемането на работна сила на почасови трудови договори, позволи преждевременното пенсиониране по усмотрение на работодателя и “доброволния” отказ от допълнителни възнаграждения за специални условия на труд.
В същото време на освободените работни места не се назначават нови работници, което означава, че безработицата расте и се прехвърля на плещите на младите хора, които още нямат трудов стаж и право на помощи. По този начин се затваря достъпът на цяло едно поколение до пазара на труда.
Красноречиви са служебните указания на отделите по трудови ресурси в Съединените щати: “Разбийте профсъюзите, настройте старите срещу младите работници, ангажирайте стачкоизменници, съкратете заплатите и здравните осигуровки, изплащани от работодателите.”
От 80-те години насам голяма част от работниците в САЩ са изтласкани от старите си, добре платени и профсъюзно осигурени работни места на нископлатена работа. Западните градове затъват в мизерия, условията на живот в американските гета и бедни квартали гонят равнището на Третия свят.
Докато нивото на официалната безработица в Съединените щати през 90-те години бележи спад, скокообразно нараства броят на хората на нископлатена и почасова работа. Ако тази политика на евтиния труд продължи, голяма част от работоспособното население на САЩ ще бъде изхвърлено от пазара на труда: “Най-бруталната страна на икономическата рецесия в Америка засяга общността на новите латино-емигрантски общности в района на Лос Анджелис, където безработицата се е утроила и където липсва социална мрежа, която да я поеме. Тези хора се намират в състояние на свободно падане, техният живот буквално свършва, ако загубят и ниско платените си работни места.”
Неолибералните икономически реформи отварят дълбоки социални пропасти между обществените класи и етнически групи. Климатът в големите метрополии е белязан от социален апартейд, а в пейзажа на градовете вече се усещат невидими, но точно очертани линии на разделение между богатите и бедните квартали. За да се овладее социалното недоволство и гражданските вълнения, държавата реагира с нарастваща репресия.
Вълната от сливания на фирми, рационализирането и затварянето на предприятия засяга почти всички слоеве на наемния труд. Рецесията достига вече до домакинствата и на средните и добре платените слоеве от населението. Съкращават се разходи за научни изследвания, уволняват се научни работници, инженери, академици, а високоплатени чиновници и мениджъри от средно управленско ниво предсрочно се пенсионират.
Социалните постижения, наследени от ранните следвоенни години, в значителна степен се губят заради промените в социалното осигуряване и заради приватизация на пенсионните фондове. Затварят се училища и болници и с това се подготвят условията за тяхната приватизация.
Безсилието на икономиката на евтиния труд
Интересен феномен е, че глобализирането на бедността става по време на ускорен технологичен и научен прогрес.
И въпреки че този напредък неимоверно много повишава потенциалните възможности за производство на стоки и услуги, увеличената производителност не води до намаление на глобалната бедност. Логичният извод тогава е, че наблюдаваният спад в стандарта на живот съвсем не е резултат от недостиг на производствени капацитети.
Напротив. Тъкмо рационализирането в икономиката, преструктурирането на предприятията и изнасянето на производства в страни от Третия свят с евтин труд доведоха до увеличение на безработицата на Запад и до значително понижение на доходите на градското и селско население.
Новият световен икономически ред съществува от бедността и от евтината работна ръка. Високата безработица, както в индустриалните държави, така и в развиващите се страни, създава възможност за упражняване на повсеместен натиск за намаляване на работните заплати. Безработицата се интернационализира, а в постоянното преследване на максимална печалба и в търсене на ниско платена работна ръка капиталът се мести от страна в страна. По данни на Международната организация на труда (МОТ) един милиард хора по целия свят, почти една трета от работоспособното население на земята, са безработни.
И докато господстващите икономически учения непрекъснато повтарят тезата за “икономическа ефективност” при използване на дефицитните ресурси на обществото, горчивата реалност категорично ги опровергава. Затварят се заводи; малки и средни предприятия фалират; квалифицирани работници и служители се уволняват. В крайна сметка в името на “икономическата ефективност” при използване на ресурсите на обществото производителността действително расте, но човешки капитал и производствени мощности излизат от употреба и стоят неоползотворени.
Натискът за “ефективност” на микроикономическо ниво води до точно обратния резултат на макроикономическо равнище. Изглежда, комерсиалният капитализъм, движен от стремежа за максимална печалба, е напълно неспособен ефективно да мобилизира неоползотворените човешки и материални ресурси в интерес на обществото.
Забогатяване чрез спекула и криминална дейност
Глобалното икономическо преструктуриране доведе до стагнация и в предлагането на екзистенциално необходими, но евтини стоки и услуги и до пренасочване на инвестиции към силно печелившата индустрия за скъпи и луксозни стоки. Но това не е всичко. В стремежа си към максимална капиталова доходност, вместо да се съсредоточат върху производство, капиталистите се обръщат все повече към бързите и големи печалби от спекулативни и измамни транзакции на капитали и ценни книжа на световните борси и от дестабилизация на международните и национални финасии.
По този много ефективен, но непроизводителен начин едно привилегировано малцинство успя бързо да натрупа огромни богатства за сметка на останалото население на света. Броят на милиардерите само в Съединените щати нарасна от 13 за 1982 г. на 149 през 1996 г. до над 300 през 2000 г.
Глобалният клуб на милиардерите, с около 450 членове, притежава сумарно богатство, което е по-голямо от брутния национален продукт на най-бедните страни с 59% от световното население. Само личното богатство на семейство Уалтън от щата Арканзас, комуто принадлежи търговската верига “Уол Март” от 85 милиарда долара, включващо наследницата Алис Уолтън, братята Робсън, Джон, Джим и майката Хелън, е двойно по-голямо от брутния национален продукт на Бангладеш от 33,4 милиарда долара, с население 127 милиона души и годишен доход от 260 долара на човек.
Както вече се спомена, процесът на натрупване на капитали започна все повече да измества реалната икономика за сметка на виртуалните способи за реализиране на печалба: “Значителното увеличение на броя на милиардерите през 1996 г. се дължи главно на спекулативната търговия с акции на борсата за ценни книжа на Уолстрийт”. За да избегнат данъчното облагане, спекулантите от голям калибър влагат приходите си в секретни, регистрирани само под кодов номер банкови сметки в 50-те данъчни оазиса по целия свят. Според въздържаната оценка на американската инвестиционна банка “Мерил Линч” богатството в личните сметки на частни лица в данъчните оазиси възлиза на 3,3 билиона долара, а МВФ изчислява състоянието на концерните и на частните лица там приблизително на 5,5 билиона долара, сума, равна на 25% от общия световен продукт. Незаконните богатства на елитите от бедстващите страни на Третия свят, вложени в безименни сметки, се оценяват на 600 милиарда долара; 1/3 от тях са в Швейцария.
“Пазарните реформи” от своя страна създадоха условия за разрастване и интернационализиране и на криминалната икономическа активност, където се реализират баснословни печалби.
Престъпните синдикати в Латинска Америка и Източна Европа успяха да използват инициираните от Световната банка приватизационни програми, за да изперат огромни количества “мръсни пари” и да ги превърнат в легална, “чиста” частна собственост. По данни на ООН доходите на транснационалните престъпни организации от целия свят днес възлизат на един билион долара, което се равнява на сумарния брутен продукт на най-бедните страни с население 3 милиарда души.
Тези данни на ООН включват търговията с наркотици, оръжие и радиоактивни материали, както и печалбите от контролираните от мафията услуги: проституция, хазарт, обмяна на валута и пр.
Това, което тези числа не отразяват е размерът на криминалните инвестиции в легалната икономика и контролът, който те упражняват върху нейните предприятия. Чрез легалните инвестиции престъпният бизнес не само добива възможност да пере пари, но и да натрупва богатства извън сферата на престъпната дейност. Според някои наблюдатели “организираната криминалност вече постига в своите икономически структури по-добри резултати отколкото групата “Fortune 500”, а предприятията й приличат по-скоро на “General Motors”, отколкото на обекти на традиционната сицилианска мафия.”
Пред подкомисия на американския конгрес директорът на ФБР, Джим Мууди, обяви, че престъпните организации в Русия “работят перфектно с чуждестранни криминални групировки от Италия, Колумбия и т.н… Преходът към капитализъм (в бившия Съветски съюз) създаде възможности, които не бяха пропуснати” от тъмния бизнес.
Кризата на свръхпроизводството и ликвидирането на дребните производители
Нарасналата икономическа ефективност на глобалния капитализъм се дължи освен на техническия прогрес, но и на минимизиране на количеството наети работници и на техните заплати. Тези процеси обаче инициират лавинообразното развитие на криза на свръхпроизводство. По-малко работещи, с по-ниски заплати означава намаление на платежоспособните потребители на стоки и услуги на пазара. Тогава един огромен производствен капацитет се оказва изправен пред ограничена консумация.
Резултатът е диспропорция и свръхпродукция с опасни размери.
При това положение най-ефективните предприятия са в състояние да продължат своето пазарно съществуване само ако ликвидират излишните производители и конкуренти. Но ако праволинейно се следва тази логика и допълнително се закрият нови индустриални сектори, работещите в тях също ще отпаднат от пазара. Този процес на лавинообразна пазарна стагнация се развива в опровержение на теоремата на Джейн Баптист Сейс от господстващата икономическа наука, че предлагането само създава своето търсене.
Още в ранните 80 години на миналия век процесът на свръхпродукция доведе до спад на цените на стоките с унищожителни последици за производителите на суровини и на готова продукция от Третия свят.
Като следствие от изпълнението на програмите на Световната банка и МВФ в развиващите се страни банкрутират цели индустриални сектори, които преди това успешно са работели за вътрешния пазар. В резултат на девалвация на валутата им, на либерализирането на вноса и на пренасищането на местния пазар с вносни (силно субвенционирани) стоки от развитите индустриални държави, националната им икономика се подкопава, постепенно запада и изчезва. По този начин благодарение на провокираната стопанска разруха в Съветския съюз и либерализирането на вноса в страните от затворения пазар на бившия СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни), в африканските пазари южно от Сахара и другаде, големите индустриални концерни се освободиха от местните конкуренти и реализираха значителен ръст в продажбите си и увеличение на дяла си на световния пазар. Но както вече се каза, този бум е за сметка на затворените мощности на локални, регионални и национални производители. Доведени вече до банкрут, не е трудно те да бъдат принудени да работят и печелят за големи западни дистрибутори. Освен това мултинационалните компании завладяват местни пазари и чрез системата за отдаване на лицензи. По този начин те печелят контрол над човешките ресурси, работната ръка и местния икономически елит и си присвояват голямата част от приходите на малките фирми и търговци, ползватели на лиценза. За местните “независими” производители остава да осигурят по-голямата част от разходите по внедряване на лицензите.
Подобен процес се развива и в Западна Европа. Политическите преобразувания на Европейския съюз в рамките на договора от Маастрихт облагодетелстват все повече господстващите европейски финансови кръгове, което обаче, е за сметка на единството на обществото.
Държавите стимулират съзнателно образуването на частни монополи, а едрият капитал разрушава дребния бизнес във всичките му форми и прояви. Чрез натиск за образуване на единни икономически структури в Европа и Северна Америка дребните локални и регионални предприемачи биват притиснати до стената и с тяхното изчезване икономическият живот в градовете се променя из основи.
“Свободната търговия” и икономическата интеграция предлагат на глобалните предприятия възможност за по-голяма мобилност, докато чрез институционални бариери горните два фактора ограничават движението на малкия, локален капитал. По този начин стопанската интеграция, доминирана от големите предприятия, често поражда зад фасадата на политическото единство социални противоречия и конфликти сред отделни групи и икономически субекти от обществото на Запад.
“Мирен” консенсус и военна принуда
Всички разгледани до тук глобални процеси се базират на феноменалния световен консенсус по отношение на една манипулативно наложена идеология, неолиберализмът. Той е добил хегемониалност и безпрекословно се спазва от правителствата на почти всички страни по света.
Повсеместно и безапелативно те следват едни и същи икономически рецепти. Под контрола на Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) неолибералните пазарни реформи навсякъде създават благоприятни условия за големите, глобално опериращи банки и транснационални концерни (ТНК). В действителност обаче и дума не може да става за истински “свободни” пазарни отношения, както се внушава от неолибералната риторика на МВФ и СБ. Техните “програми за структурни реформи” не са нищо друго, освен ултимативни предписания, които, ако не се спазват, водят до сериозни икономически санкции.
Създадените през 1944 г. в Бретън Уудс институции на МВФ и СБ и основаната 1995 г. СТО са бюрократични, регулиращи институции, действащи под държавна закрила в полза на могъщи икономически и финансови интереси. Зад тези глобални институции стоят банкерите от Уолстрийт и шефовете на най-големите в света компании. На техните съвещания при закрити врати присъстват още и представителите на световното икономическо лоби: Международната търговска камара (ICC); Trans Atlantic Business Dialogue (TABD), който устройва на своите годишни съвещания среща на ръководителите на най големите западни концерни и политици с представители на СТО; United States Council for International Business (USCIB); Международният икономически форум в Давос (от януари 2002 г. за първи път в Ню Йорк); намиращият се във Вашингтон Institute of International Finance (IIF), който представя най-големите банки и финансови организации на света.
Други важни полуприкрито работещи за политиката на Новия световен ред организации са: Трилатералната комисия, Билдербергската група и Комисията за финансови отношения (CFR). Макроикономическите реформи и непрекъснато радикализиращото се либерализиране на международната търговия, които се налагат от този мощен конгломерат от агенти на глобализацията, манипулират световната общност за “мирно и консенсусно” реколонизиране на света. Въпреки че за постигането на тази цел не е необходимо открито използване на сила, безпардонното налагане на неолибералните икономически концепции представлява форма на война. В този контекст войната и глобализацията не са отделни, несвързани едно с друго явления.
Какво се случва със страни, които се противят да се отворят за западните банки и мултинационални концерни, както изисква Световната търговска организация? Военните и западните тайни служби поддържат добри контакти с финансовия елит и отлично знаят как да постъпят в такива случаи. Международните финансови институции работят също и с НАТО и неговите “омиротворителни мисии” по света, където не пропускат случая да се включат във финансирането на следващото неизбежно възстановяване на “омиротворените” райони.
В началото на третото хилядолетие войната и “свободната” търговия вървят ръка за ръка. Военните действия в известен смисъл представляват последната инстанция на едно мултилатерално инвестиционно споразумение. Те разрушават физически това, което все още не е унищожено от дерегулирането, приватизацията и “пазарните реформи”. Прякото колонизиране с военна сила и изграждането на западни протекторати изпълнява де факто същата задача, както МВФ, СБ и СТО – осигурява на западните банки и транснационални компании безпрепятствен достъп до съответните пазари така, че те да действат там глобално, като на собствена територия.
“Дипломацията на ракетите” днес повтаря “дипломацията на канонерките” от 19-ия век, които също трябваше да осигуряват “свободната търговия”.
След Опиумните войни, САЩ изпратиха Калеб Къшинг (през 1844 г.) в Китай, за да преговаря за отваряне на китайските пристанища. В прав текст той предупреди императора на Поднебесната империя, че “отказът да се приемат американските искания може да бъде тълкуван като покана за война”. (По същия начин постъпи и Медлин Олбрайт със Сърбия на преговорите в Рамбуйе, б. пр.).
Разоръжете Новия световен ред!
Идеологията на свободния пазар се поддържа от нови брутални форми на държавна и свръхдържавна интервенция, които са базират на целенасочената манипулация от силите на пазара. Споразумението на СТО за свободна търговия в действителност гарантира правата само на най-големите световни икономически субекти. В същото време гражданите на отделните страни са лишени от правото си да участват във вземането на важни суверенни решения, тъй като начинът, по който международното търговско споразумение на СТО бе наложено както на национално, така и на интернационално ниво, по никакъв начин не е демократично легитимиран.
Споразуменията със СТО лишават от власт националното общество, за сметка на международния финансов елит, комуто се предоставят твърде широки пълномощия за намеса в сферата на държавния суверенитет. А неолиберализмът като идеология, с неговата благозвучна риторика за доброто управление (good governance) и за “свободния пазар” представлява за управляващите елити твърде прозрачно правно основание за вземане на политически решения, които засягат съдбата на цялото общество.
Апологетите на новия световен ред, основан на “неолибералния консенсус” на Вашингтон и Уолстрийт, доста самонадеяно си присвояват правото да налагат на света системата на отворените пазари като единствена алтернатива за избор на път към всеобщото благоденствие на човечеството. Затова на глобализацията на капитала, трябва да се противопостави глобализация на борбата за разоръжаване на новия световен ред.
Интернационалният капитализъм
Диктатурата на глобалния пазар
Подбор и превод:
Иван АЛАДЖОВ
и Любен АЛАДЖОВ
Немските социално-критични журналисти д-р юр.н. Ханс-Петер Мартин и инж. Харалд Шуман са автори на политическия бестселър “Клопката на глобализацията”. С изнесените примери те са едни от първите, които в Германия полагат началото на аналитичното разобличаване на механизмите на глобалния капитал за неоколонизиране на света от няколкото стотин мултинационални суперконцерни. Този процес продължава и днес и се извършва с помощта на международните финансови институции (МВФ и СБ), създадени и контролирани от богатите индустриални държави.
Авторите на книгата са присъствали на срещата на икономическия, политическия и научен елит около клуба Г-7, както те го наричат “капиталистическия интернационал”. Тази среща се провежда по инициатива на “перестройчика”, Михаил Горбачов в луксозния хотел “Феърмонт”, в Сан Франциско, Калифорния, където бе обсъден “новия световен ред” и бъдещето на 21-ви век.
В резултат на пълното освобождаване на капитала и неолибералното комерсиализиране на глобализацията сивите кардинали на световната икономика предвиждат разпадане на човечеството на две касти: 20 % заможно малцинство, т. нар. златен милиард, и 80% ненужно мнозинство “излишни хора”, от които модерната, високотехнологична икономика не се нуждае нито като работна сила, нито като източник на печалба. За тях няма работа, няма и препитание. Тези изхвърлени от обществото хора са заплашени в бъдеще от социална и биологична деградация.
Антропологични проучвания на ООН, провеждани в продължение на десетилетия, са установили, че при социално слабите слоеве от населението в изследваните страни вече са констатирани фатални биологични изменения – изоставане в ръста и в умственото развитие на хората, живеещи в мизерия. А това е констатирано не само в слаборазвити страни, но и в САЩ, където обществото е силно сегрегирано.
Поради ограничените ресурси на планетата и прогресивното обедняване на човечеството експертите изразяват опасение, че тази тенденция ще се запази и след няколко столетия човечеството дори ще се раздели на две раси: малобройна, заможна и физически добре развита, с ръст над 2,10 м и многобройна с пигмейски ръст от 1,30 м и с ограничени интелектуални възможности.
Тази ужасяваща перспектива надхвърля визиите дори на най-страховитите расистки теории и идеологии.
Книгата на двамата автори се появи в навечерието на многохилядните протести на алтерглобалистите в Сиатъл и Генуа, които вече са традиция за социалните форуми. Тази кинга сложи началото на широка световна дискусия за опасностите от комерсиалната злоупотреба с иначе обективния и полезен процес на икономическа глобализация, който винаги е съпровождал развитието на човечеството.
Фундаменталните изводи, които авторите правят, са резултат от анализ на катастрофалните процеси в редица икономики (Мексико, Индонезия и др.), попаднали в смъртоносната клопка на неолибералната глобализация.
Предлагаме на нашите читатели фрагмент от уводната част на книгата на Ханс-Петер Мартин и Харалд Шуман “Клопката на глобализацията”. Тя дава красноречива представа за обстановката, в която се решават съдбините на земното население и за манталитета на елита, който арогантно си е присвоил това право. Силно впечатление прави пренебрежителния тон на босовете на мегаконцерните, с който коментират подчинените си, създали несметните им богатства, говорейки за тях като за полуроби, които могат да бъдат назначавани и уволнявани от компютър, стига само печалбите да го изискват. Тук възниква въпросът: кой за кого е създаден – икономиката за хората или хората за икономиката? Отговорът на тази дилема се съдържа в идеологията на капитализма, който допуска всички средства в името максимална печалба. Но когато става дума за съдбата на човечеството, или за съществуването дори само на един човек, тогава проблемите за ефективност и печалба в бизнеса губят всякакъв смисъл.
Започне ли икономиката да изяжда хората, това вече е началото на канцерогенен процес в организма на обществото, който ще доведе до неговата смърт, ако имунната му система не противодейства.
“Зора”
Хотел “Феърмонт” в Сан Франциско е обгърнат с легенди от световен формат. Той е институция и икона, символ на радостта от живота. Който го познава, фамилиарно го нарича “Феърмонтът”, а който живее в него, значи е един от успелите в живота… В просторните плюшени салони са празнували триумфалните си успехи и забогателите от катастрофалното земетресение 1906 г. (Сан Франциско е полуразрушен тогава, б.р.), както и американските генерали от двете световни войни, основателите на ООН, господарите на концерни, както и всички американски президенти.
В края на септември 1995 г. в тази обвеяна с митове и история обстановка един от хората, които сами творят история, Михаил Горбачов, приема елита на света.
Защо тъкмо тук, в Президио, квартал, южно от моста “Голдън гейт”? Защото тъкмо тук в края на студената война американски меценати от благодарност към неговото дело му основават фондация. И сега Горбачов е поканил 500 водещи политици, икономически босове и учени от цял свят. Този нов “глобален мозъчен тръст”, както последният президент на Съветския съюз нарича срещата, ще посочи на човечеството пътя към 21-вото столетие, “пътят към една нова цивилизация”.
Опитни, стари политици като Джордж Буш-старши, Джордж Шулц или Маргарет Тачър си дават среща тук с новите господари на света като Тед Търнър, шефът на СNN, най-могъщият медиен концерн на планетата, и с други величия от неговия ранг… Всички са се събрали и възнамеряват в продължение на 3 дни, разделени на тематични групи, да работят интензивно с глобалните фигури от компютърния и финансов бизнес, със сивите кардинали на икономиката, с професорите по икономика от университетите в Станфорд, Харвард и Оксфорд.
Естествено, ще бъдат изслушани и емисарите на свободната търговия от Сингапур и дори от Пекин, щом става дума за бъдещето на човечеството.
Никой не е дошъл на празни приказки. Никому не се позволява да смущава свободните изказвания, досадните журналисти са отстранени с цената на много изразходвани средства. Строгите правила на дискусията задължават участниците да се освободят от всякакви риторични увлечения. Въвеждането в темата може да трае най-много 5 минути, изказванията – не повече от 2 минути.
Джон Гейдж, топмениджър в американската компютърна фирма “Сън Майкросистемс”, открива дебата на тема “Технологии и труд в глобалната икономика”. Фирмата му просперира. Той може да поеме всички желаещи на работа, включително и чужденци без разрешение за работа. Ето защо обявява, че правителствените разпореждания за трудовия пазар са без значение за него. Той назначава “добрите мозъци на Индия”, да работят докато могат… “Днес ние назначаваме нашите хора чрез компютър, те работят за нас на компютър, и ние ги уволняваме също чрез компютър”. В остатъка от 30 секунди за своето изказване, Гейдж заявява: “Ние си избираме просто най-умните. По този начин постигнахме ефективност, която ни позволи да повишим оборота си от 0 в началото … до над 6 милиона днес.” Самодоволно се обръща към съседа си по маса и му се усмихва многозначително: “Дейвид, ти не беше толкова бърз като нас, нали?”.
Този, към когото Гейдж се обръща, е Дейвид Пакард, съоснователят на високотехнологичния гигант “Хюлет-Пакард”. Възрастният, просперирал със собствените си усилия милиардер, го контрира с ясния въпрос: “От колко служители имаш нужда Джон?”. “От шест, а може би осем”, отговаря сухо Гейдж. “Без тях сме загубени. При това е без значение, къде по света са те”. Тук се намесва ръководителят на дискусията, проф. Ръстъм Рой от университета в Пенсилвания: “И колко души работят сега за “Сън Системс”?” Гейдж: “16 000. Но освен едно много малко малцинство, всички те са резерв, подлежащ на уволнение при рационализиране на фирмата”.
Това изказване не предизвиква никаква реакция у присъстващите. За всички тях възможността за неподозирани по мащаб съкращения е нещо съвсем нормално. Никой от скъпоплатените мениджъри от високотехнологичните индустрии на бъдещето не си прави илюзията, че ще има достатъчно нови и добре платени работни места в този бизнес за всички желаещи, както и за която и да е друга сфера от икономиката.
Прагматиците, събрани във Феърмонт, свеждат бъдещето на света до две числа и едно понятие: “20% на 80%” и “тититеймънт”. 20% от работоспособното население ще са достатъчни през идващия век, за да поддържат работата на световната икономика. “Тя не се нуждае от повече работна сила”, смята търговският магнат от Югоизточна Азия, Уошингтън Си Цип. Една пета от всички търсещи работа ще е достатъчна, за да се произведат всички стоки и високотехнологични услуги, които днес потребява световното човечество. Тези 20% ще участват активно в живота, в печеленето на средства и в консумирането на блага, независимо в коя страна са. Към тях могат да се причислят и някой друг процент богати наследници.
А след това? Какво ще стане с останалите 80%, които ще останат без работа? “Със сигурност – казва американският автор на книгата “Краят на труда”, Джереми Рифкин, – останалите 80% ще имат големи проблеми”.
Мениджърът на Сън – Гейдж, добавя остроумно, позовавайки се на шефа си, Скот Мак Нийли: “Въпросът в бъдеще ще бъде: “да имаш ли обяд или, да бъдеш използван за обяд”.
Висококаратният дискусионен кръг за “Бъдещето на труда” впоследствие се занимава с онези слоеве на обществото, които няма да имат работа. Твърдото убеждение на участниците е, че към тях ще се причислят в бъдеще десетки милиони хора по целия свят… Във “Феърмонт” дори се изказва идеята за възникването на нов обществен строй в богатите страни, който да е без средна класа и никой не възразява срещу тази представа.
Повече внимание в това отношение се отделя на израза “тититеймънт”, въведен от стария ветеран, Збигнев Бжежински… “Тититеймънт” обяснява Бжежински, е комбинация от две думи: “ентъртеймънт”=”развлечение” и “титс”=”женски гърди”. При това Бжезински няма предвид сексуалния смисъл на “женските гърди”, а по-скоро хранещата им функция като източник на мляко от кърмещата майка.
Скритото значение на нововъведения термин е комбинация от отвличащи вниманието развлечения в съчетание с достатъчно храна, за да бъдат поддържани в добро състояние на духа излишните хора от населението на земята.
Внимателно се обсъждат от мениджърите и възможните дозировки между хляба и зрелищата. Обмисля се, как богатата 1/5 част от населението на земята да развлича ненужния остатък на човечеството. При съществуващия глобален конкурентен натиск за решаването на тази задача не ще може да се разчита на социалния ангажимент на икономиката. Грижата за безработните трябва да бъде поета изцяло от други. Намирането на смисъл за съществуване и интегрирането на излишните 4/5 от населението на планетата, дискутиращите очакват да се поеме от широкото поле на доброволните обществени организации, от съседските обединения за взаимопомощ, от спортните клубове и от всевъзможни други сдружения. “Общественият престиж на тези дейности може да бъде повишен, ако се въведе макар и скромно заплащане за тях, с което ще се засили самочувствието на милиони граждани”, смята проф. Рой. Във всеки случай, ръководителите на концерни очакват, че съвсем скоро в индустриалните държави ще се появят хора, които ще са готови срещу почти нулево заплащане да поддържат улиците чисти или за оскъдна прехрана и подслон да работят като домашни прислужници.
Организаторите на тридневната среща във “Феърмонт” се изживяват като пионери на новия вид цивилизация. За съжаление поетата посока от босовете на концерните и представителите на науката води тъкмо в обратната посока – към предмодерните времена на дивия капитализъм.
Светът ще трябва да очаква не соцалдемократическия модел на социално-пазарната икономика с 2/3 благоденстващо общество, а неолибералният модел на глобалната икономика, която се ръководи от максималната печалба и която създава обществото на 4/5 излишни хора, поддържани с дрогата “тититеймънт”.
Истински ураган
В Германия повече от 6 милиона търсещи работа не могат да си намерят постоянно работно място, това е повече от когато и да е било в историята на Федералната република от нейното основаване до днес. Средните нетни доходи на германците намаляват от 5 години; и това е само началото според експертите от правителството, науката и икономиката.
През идното десетилетие ще бъдат ликвидирани минимум още 1,5 милиона работни места в индустрията, прогнозира Роланд Бергер, представител на една от водещите консултантски фирми във Федералната република. При това всяко второ работно място от тях ще бъде от сферата на средния мениджърски състав. Неговият колега, Херберт Хенцлер, шеф на немския филиал на консултантската фирма “Мак Кинси”, отива в прогнозите си още по-далеч: “Индустрията ще поеме път на селското стопанство”. В бъдеще производството на стоки ще предлага на все по-малък процент от населението възможност за прехрана.
И за Австрия се съобщават все по-скромни числа за работна заетост – всяка година се закриват по над 10 000 работни места в индустрията.
Разпространяваното от политици и икономисти обяснение за този упадък се свежда винаги до една и съща дума: глобализация. Високотехнологичните комуникации, ниските транспортни разходи и неограничената търговия превръщат целия свят в един единствен пазар -това е постоянно повтаряното оправдание за безработицата. Те създават глобална конкуренция и на трудовия пазар.
Всички от управляващия елит, от шефове на концерни до министър на труда дават един и същи отговор на проблема: приспособяване, но надолу.
Гражданите постоянно слушат един и същи припев за ограничения. Хор от браншови функционери, икономисти, експерти и министри непрекъснато внушава на германците, и особено на австрийците, че работят малко, а получават много, че имат дълги отпуски и често боледуват. Асистират им журналисти от пресата и телевизията. Консервативният “Франкфуртер алгемайне цайтунг” пише дори, че социалната държава се е превърнала в заплаха за обществото и че увеличаването на социалното неравенство е неизбежно!
Дори германският президент приглася на този хор с подкрепящи речи, в които убеждава, че “промяната била неизбежна”, и че “всеки ще трябва да направи своята жертва”.
Явно не е разбрал нещо. Очевидно е, че не става дума за необходими жертви от всички по време на криза. Съкращенията на болничните плащания, премахването на защитата от уволнения, радикалните орязвания на социалните помощи и намалението на заплатите въпреки нарастващата производителност не са действия за преодоляване на кризите. По този начин реформаторите под флага на глобализацията всъщност прекратяват едностранно съществуващия неписан обществен договор на републиката, който ограничава социалното неравенство чрез преразпределение на благата чрез бюджета на държавата отгоре надолу.
Обяснението е, че моделът на европейската социална държава бил изиграл вече своята роля и в новите условия на международна конкуренция се явява много скъп.
Засегнатите разбраха тези призиви много добре и профсъюзите и социалните организации реагираха с протест. След срещата на Г-8 последваха стачка на металурзите в Германия, генерални стачки във Франция и Австрия.
Въпреки това защитниците на социалната държава водят обречена битка. Всъщност повечето аргументи на техните противници са неверни. В крайна сметка, инвестирайки в чужбина, германските концерни не създават там допълнителни работни места, за да изхвърлят на улицата собствените си работници. Най-често те купуват там евтино местни предприятия, веднага прореждат персонала им, и с понижени производствени разходи успяват да захранват дори с добра печалба бедните регионални пазари, нещо, което не е възможно да стане с внос на скъпи стоки от Германия. Ако им се отдаде да осъществят и експорт на евтините местни продукти, те вече реализират и свръхпечалби.
Също така не е вярно, че социалните ангажименти на германската държава са се увеличили експлозивно. Напротив частта им от брутния вътрешен продукт … е дори по-малка от тази преди 20 години. Но това, което непрекъснато се изтъква като аргумент, са примери от политиката на другите индустриални държави, където съкращението на държавните разходи, понижението на заплатите и орязването на социалните помощи се прави по същия сценарий, от Швеция до Испания.
Обаче навсякъде протестите завършват с разочарование.
Интернационализмът, някогашното оръжие на социалдемокрацията срещу подпалвачите на световни войни, отдавна вече е сменил фронтовете. По целия свят над 40 000 международни компании от различна величина, обединени в “интернационал на капитала”, противопоставят един срещу друг, както служителите си, така и своите държави. И това позволява използването на следната аргументация: 40% данък върху печалбата в Германия е твърде много, след като Ирландия се задоволява с 10%, а Малайзия и някои щати в САЩ въобще се отказват от този данък за определен период от пет или десет години. Или часова ставка от 45 марки за Германия? Това е много скъпо, щом британците работят за половината, а чехите за една десета. Само 33% държавна субсидия за инвестиране в нови фабрики в Италия? И това е малко. Затова държавата ни с лекота дава надбавка от 80% за инвестициите в Източна Германия.
Хванал светът в клещи, новият “интернационал на капитала” изважда по този начин от равновесие цели държави и общества. От една страна той заплашва тук и там с оттегляне на капитали и успява да извоюва драстични намаления на данъците, да получи милиардни субсидии или безплатна инфраструктура. Там, където този подход не минава, се отива на данъчно планиране в голям размер: тогава печалби се отчитат само в страни, където данъчната ставка е ниска. Затова по целия свят се констатира значително намаление на процента богати притежатели на капитали и недвижимости, които с редовно платените си данъци допринасят за финансиране на разходите на държавите.
Господарите на глобалните капиталови потоци постоянно понижават нивото на трудовото заплащане в предприятията си и по този начин намаляват постъпленията от данъци в мизерните държавни бюджети на развиващите се страни, които се пълнят предимно от най-редовните платци – наемните работници. От тази политика в глобален мащаб държавите обедняват, обедняват и тружениците, намалява техният дял в произведения световен обществен продукт. И няма нация, която сама може да устои на този интернационализиран натиск.
Докато курсовете на фондовите борси и печалбите на концерните растат, заплатите постоянно намаляват. Едновременно с това нараства безработицата и бюджетните дефицити. Не са нужни особени икономически знания, за да се разбере, какво се случва: 113 години след смъртта на Карл Маркс капитализмът отново е поел посоката, която икономистът-революционер толкова точно е описал за времето си. “Общата тенденция на капиталистическото производство е не да повиши, а да се понижи средния стандарт на заплатите, т.е. да намали цената на труда до минимално възможната граница” – отбелязва той през 1865 г. пред генералния съвет на Първия интернационал в Лондон. Въобще не подозира, че първобитният капитализъм някога ще бъде озаптен, макар и за кратко време. Но след реформите на социалдемократическото столетие напоследък се очертава антиреформа от глобален мащаб: към бъдещето ще се върви на заден ход; преуспелите като Хайнрих фон Пирер, шефът на световния концерн “Сименс” вече триумфират: “Вятърът на конкуренцията се превърна в буря, но истинският ураган тепърва предстои”.
Думите на Пирер и на други знаменосци на новия глобализъм трябва да внушат, че всичко, което се случва около нас, е нормален природен процес, резултат от неудържимия технически и икономически прогрес. Това е абсолютно заблуждение.
Комерсиалната глобализация съвсем не е естествено природно явление, а е продукт на съзнателно провеждана политика.
Договор след договор, закон след закон, това са решенияу гласувани от правителства и парламенти. Те вдигнаха бариерите за свободния трансфер на стоки и капитали. От либерализирането на валутната търговия, през европейския общ пазар до постоянното разширение на сферата на действие на договорите за международна търговия, ГАТС ръководителите на западните индустриални държави са онези, които доведоха света до състоянието, в което се намираме и с което самите те вече не могат да се справят.
Въпросът, който се решава във “Феърмонт” сега е кой ще обядва и кой ще бъде изяден за обяд?
Демокрацията в клопка
Глобалната интеграция се съпровожда от една политикономическа проповед, която непрекъснато се натрапва от войнството на икономическите съветници на държавните политици – неолиберализъм.
Основната теза опростено гласи: пазарът е добър, а държавната намеса е лоша. Изхождайки от идеите на водещия представител на тази икономическа школа, американският икономист и носител на нобелова награда – Милтън Фридман, повечето неолиберални правителства на Запада въздигнаха през 80-те години неолибералната догма в ръководна нишка на своята политика.
Дерегулирането вместо държавния надзор в икономиката, либерализирането на търговията и на трансфера на капитали, както и приватизацията на държавните предприятия се превърнаха в стратегически оръжия от арсенала на пазарните фундаменталисти на водещите индустриални държави и на зависимите от тях международни икономически организации: Световната банка (СБ), Международният валутен фонд (МВФ) и Световната търговска организация (СТО).
С този арсенал те поведоха борба за пълната свобода на капитала, която продължава и до днес. Независимо дали става дума за авиокомпании или телекомуникации, банки или застрахователни дружества, строителни или софтуерни фирми, включително и за работна сила, никой не трябва да се отклонява от спазването на принципа за търсенето и предлагането.
Сривът на партийните диктатури на социалистическия лагер придаде на това верую допълнителен тласък и глобално разпространение. След отпадането на заплахата от диктатура на пролетариата, вече се работи по-спокойно за изграждане на диктатурата на глобалния пазар.
Изведнъж се оказа, че признанието за ролята на работещите в създаването на блага е било само пропагандна отстъпка за студената война, с цел да се отнеме почвата под краката на комунистическата агитация.
Но “турбокапитализмът”, чието разпространение по света днес изглежда неудържимо, разрушава основите и на своето съществуване – функциониращата държава и стабилната демокрация.
Темпото на промените в преразпределението на властта и благата ерозира старите социални образувания по-бързо, отколкото нови могат да се появят. Сегашните богати страни унищожават социалната субстанция, която досега ги обединяваше дори по-бързо отколкото екологичните си ресурси.
Неолибералните икономисти и политици предлагат на света “американския модел”, но това внушение опасно напомня пропагандата на правителството на ГДР, което докрай твърдеше, че се учи да побеждава от Съветския съюз.
Всъщност разпадът на обществото никъде не е изявен по-очебийно от страната, в която започна капиталистическата контрареволюция – Съединените щати. Престъпността там е приела вече епидемични размери. В Калифорния, която сама за себе си е седмата икономическа сила в света, разходите за затвори превишават бюджета за образованието на щата. 28 милиона американци, което е повече от 10% от цялото население на страната, живеят в укрепени и охранявани небостъргачи и затворени крайградски зони. Американските граждани плащат за частни охранители двойно повече отколкото държавата на полицията.
Обществата в Европа и Япония, в Китай и Индия, навсякъде се разделят на едно малцинство от преуспяващи и на мнозинство от губещи хора. За милиони по земята вече е ясно: прогресът от глобализацията съвсем не е това, което се обещаваше. Като подигравка за тях звучи формулировката, която изрекоха правителствените ръководители на седемте водещи държави на срещата на Г-7 в края на юни 1996 г. в Лион: “Да направим от глобализацията успех в полза на всички”.
Но по този начин протестът на губещите от икономическите промени, прокарвани от мултинационалния капитал, автоматически се пренася като отговорност върху правителствата и политиците; в резултат тяхното влияние непрекъснато спада. Независимо дали трябва да възстановят социалната справедливост, или да се опази околната среда, дали трябва да се ограничи властта на медиите или да се води борба с международната престъпност: във всички случаи това надхвърля възможностите на управляващите политици в отделната национална държава, а опитите за международно сътрудничество обикновено се провалят. И ако по всички екзистенциални въпроси правителствата се оправдават с обективните и непреодолими обстоятелства на световната икономика, тяхната политика ще застине в поза на безпомощност, а демократичната държава ще се лиши от своята легитимност. По този начин глобализацията се превръща в капан за демокрацията и за държавността.
Само наивни теоретици и късогледи политици може да се надяват, че е възможно, всяка година да се лишават милиони хора от работа и социална сигурност, както сега става в Европа, без някога да не се предяви политическата сметка за това. Подобно нещо просто не е възможно.
Съвсем различно от логиката на стратезите на големите концерни, в демократичните общества и държави не може да има “излишни хора”. Ако концерните могат да ги изхвърлят на гърба на държавата, тя няма къде да ги прати, освен ако сами не емигрират. Но тези хора имат своя глас и ще го използват по време на избори. Няма място за самоуспокоение: след социалния трус, ще последва политическо земетресение. Социалдемократите, както и християндемократите, няма да имат скоро повод да празнуват победа. И въпреки това се наблюдава парадокс колко много избиратели вярват на стереотипните оправдания на политиците. Не ние, а чуждестранната конкуренция е виновна, чуват гражданите във всяка втора емисия новини от устата на тези, които са избрани да представят техните интереси.
От подобни лъжливи внушения има само една крачка до откритата ненавист към всичко чуждо. Обезверени граждани от средното съсловие отдавна търсят спасение в омразата си към чужденците, в сепаратизма и в изолацията от световната икономика. Изолираните отвръщат с изолация. Изборните успехи на националпопулистите Рос Перо в САЩ, Жан-Мари Льо Пен във Франция и Йорг Хайдер в Австрия са потвърждение на тази констатация. Подобен исторически развой на събитията доведе през 1933 г. нацистите на Адолф Хитлер на власт в Германия.
20%-80%, обществото на едната пета благоденстващи, както го очертават за следващото столетие елитарните визионери от срещата в хотела “Феърмонт”, следва напълно техническата и икономическа логика на мениджърите на концерни и на правителствените щабове, с която те комерсиализират глобализацията.
Но съревнованието за най-висока ефективност и за най-ниско заплащане е пагубно, то отваря вратите към властта за нерационалността. И това няма да го направят действително страдащите и бунтуващите се. Непредсказуемата политическа взривоопасност ще дойде по-скоро от страха на средните слоеве от обществото да не бъдат декласирани, което сега ги измъчва.
Не е бедността, която заплашва демокрацията, а страхът от бедността.
Отказът от правилна политика вече доведе веднъж светът до глобална катастрофа. 1930 г., една година след краха на борсите, британското списание “Икономист”, винаги благоразположено към капитала: “Големият проблем на нашето съвремие е, че икономическите успехи до такава степен превъзхождат политическите реалности, че политиката и икономиката не могат да вървят в крак. От икономическа гледна точка светът се е превърнал в една всеобхватна общност. Политически обаче той е раздробен.
Напрежението между тези две противоположни тенденции е причината за последните трусове и разрушения, на които сме свидетели”.
Най-достойната задача на демократичните политици на новото столетие ще бъде възраждането на държавата и възстановяването на примата на политиката над икономиката. Ако това не стане, драматично ускорената от развитието на техниката и търговията глобализация ще се изроди в своята противоположност и ще доведе до късо съединение на планетата.
Тогава за нашите деца и внуци ще остане само споменът за златните години от втората половина на 20-ия век, когато светът все още изглеждаше подреден, а промяната към по-добро – възможна.
Границите не спасиха Рим
Максим КАЛАШНИКОВ разказва
за своя беседа с Андрей ФУРСОВ
Продължение от бр. 4
Андрей Илич Фурсов е учен и публицист, директор на Института за руска история (РГГУ), създаден през 1997 г., съдиректор на Центъра по глобалистика и компаративистика ИФИ РГГУ, завеждащ отдела за Азия и Африка ИНИОН РАН. Той е автор на трудове върху руската история и руската власт, капиталистическата система на Изтока, геополитиката и глобализацията, световните войни и идеологията. В своите работи той отделя особено място на проблемите на макроисторическите кризи.
——————————————————————————–
В този брой на “Нова Зора” продължаваме публикацията за съвременната финансова олигархия и за възможните варианти на близкото бъдеще на човешката цивилизация. Това е трета, последна част от разговора с Андрей Фурсов, предаден от Максим Калашников.
“Зора”
Съвременната финансова олигархия – 3
Симптомите на кризата
- И как да излезем от глобалната криза? Кой да мисли за антикризисни мерки? Нали виждаме сега как деградират умствените способности на политиците и управляващия елит, нали виждаме как пада качеството на образованието на Запад и у нас. Но многобройните кризисни явления се натрупват и раждат нови беди?
- Спадът в качеството на образованието е частен симптом на общата криза. Образованието се руши още от 60-те години на 20 век, от времената, които на Запад някои наричат “световна студентска революция”. Резултатите са плачевни. Аз съм се сблъсквал със студенти в Америка, от прочути университети, които никога не са чували за Робеспиер, Бисмарк, Шарл де Гол. Те изучават историята на Втората световна война по романи и по художествените филми. Нашите ученици и студенти също деградират постепенно.
Образованието в съвременния свят се превръща в средство за формиране на ново обществено разслоение. Тъкмо образованието в съвременни условия позволява да се откъснат цели сегменти от обществената баница, и не само от днешното, но и от бъдещото общество.
Днес образованието подготвя утрешните незнайковци, “информационно бедните”, то свежда процеса на обучението до дресура – оглупяване чрез тестове, които отучват човека от най-важното – умението да поставя въпроси и да формулира проблеми. Анализът на образованието трябва да се постави на едно от важните места в новата дисциплина, която предстои да бъде създадена – кризисологията (или кризологията) и нейните практически съвети.
Засега това се случва само във фантастичните романи. Нали помните цикъла на Айзък Азимов “Фондацията”? В него математикът Селдън предсказва, че след няколко десетилетия външно процъфтяващата галактическа империя ще рухне в криза с продължителност десетки хиляди години. Тя не може да се предотврати, но може да се свият “тъмните векове” до хиляда години, ако се реализира антикризисният “план на Селдън”. Заради това в двата края на галактиката се създават две Фондации – явна и тайна, и много поколения учени-психоисторици в крайна сметка извеждат ситуацията от криза.
Някога Ленин казваше, че за нас най-важното изкуство е киното. Ако перифразирам думите му, днес може да се каже – от всички науки за нас най-важната е кризисологията, която трябваше вчера да създадем.
- Настъпващата срещу човечеството криза е толкова тежка и опасна, че днешните разпри между леви и десни политици, между комунисти и либерали, монархисти и демократи изглеждат загубено време. Не е ли време да се обединим, и така заедно да се противопоставим на перспективата за гибел на 80% от земляните?
- Преди да отговорим на този въпрос, нека първо си спомним кога, по какъв повод се появиха леви, десни, консерватори, либерали и марксисти.
Левите и десните възникнаха в епохата на Великата френска революция. Що се отнася до идеологията, тя се формира след френската революция. Но един от най-важните й резултати бе психоисторически – социално и политически активната част от обществото разбра, че промяната е нормален, неизбежен и необратим факт в обществения живот, независимо дали се харесва или не някому. Не случайно през 1811 г. се появява термодинамиката – първата посткласическа наука. В нея, за разлика от Нютоновата физика, времето е необратимо (Стрелата на времето). По-нататък социалните проекти и средствата за постигането им бяха конструирани при отчитане факта на промяната. Тези, които не харесват промените и се опитваха да ги спъват, да ги консервират, са консерватори; тези, които приветстват постепенните, еволюционни промени, са либерали, тези, които търсят качествени промени – са марксисти. Така възникват трите велики идеологии на Модерна. Естествено, картината е опростена, но отразява главното.
Между либералите и марксистите имаше важна прилика – те приемаха положително факта на промяната, на разрушаването на традиционните структури и формирането на съвременни, като наричаха това прогрес. Такъв бе общият знаменател за либералите, и за марксистите.
19 век премина под знамето на прогреса, въпреки че към края на века се появи напълно отчетлива тревога. Достатъчно е да сравним написаното на границата на 1860-1870 г., най-прочутите романи на Жул Верн, и написаното през 90-те години на 19 век – четирите най-известни романа на Хърбърт Уелс. В предвоенния и военния периоди антипрогресистките настроения се усилиха, но не бяха доминиращи, а пък “славното тридесетилетие” (1945-1975 г.) се превърна в триумф на прогресистката идеология и теория. Изглеждаше сякаш всеки миг светът ще навлезе в царството на прогреса – бедните страни съществено ще настигнат богатите. В самите богати страни пък ще се сложи окончателно край на бедността, научно-техническият прогрес ще осигури безкраен ръст и социален прогрес. Само че през 80-те години на 20 век и особено през 90-те, мечтите и надеждите бяха попилени.
От плодовете на научно-техническата революция (НТР) се възползваха – естествено – страните от капиталистическата система, рязко се увеличи и продължава да расте разломът между развитите и слабо развитите страни. Основната маса на слабо развитите потъва във все по-голяма изостаналост и беднота. И сега въобще няма перспектива и надежда за измъкване в посока към “чистото и светлото”.
Парадоксално е, че именно научно-техническият прогрес от последната четвърт на 20 век погреба надеждите за социално-икономически прогрес. В социалната картина и съотношението на силите в света НТР и глобализацията на границата на 20-21 век изиграха ролята, която изигра през 16 век възникващата европейска (атлантическа) световна система, с новото разделение на труда, с военната революция.
НТР и глобализацията засилиха силните и отслабиха слабите, като ги лишиха от надежда за подобряване на положението им.
През 80-те години на 20 в. започнаха да се появяват книги със заглавия от типа “краят на прогреса”, “фентъзи”-то изтласка научната фантастика (“science fiction”). В науката все повече се акцентира върху ролята на вероятността, хаоса, случайността, точките на бифуркация (изменение в характера на движение на динамичната система на големи интервали от време, б.пр., И.В.). През 1979 г. в “третия свят” започна революция, първоначално не толкова под марксистки или леви знамена, а като религиозна, антипросвещенска – хомейнистката мюсюлманска революция в Иран. И ако в Близкия изток се разгръща ислямският фундаментализъм, то на Запад това е пазарният.
През 1979 г. в Англия на власт идва Тачър – ярка представителка на пазарния фундаментализъм, който по същността си е не по-малко отрицание на геокултурата на Просвещението, отколкото ислямския фундаментализъм. През 1991 г. започна рухването на СССР, а заедно с него и големият ляв прогресистки проект на Модерна, и така една огромна зона изчезна от прогреса.
От този момент в света остава само една версия на “прогреса” – капиталистическата англо-саксонска, ограничена върху 15-20% от световното население и реализирана за сметка на останалите 80-85%.
Сега, когато няма СССР, капитализмът може отново да оголи зъби – и на своите “проли”, и на чуждите. И най-вече афро-азиатският и латиноамериканският, както това ставаше през 19 и началото на 20 в. Прогресът на хипербуржоазията, на космокрацията (Дени Дюкло) – това е прогрес върху костите на 80-85% от световното население. Така че става дума за маса хора, обречени да бъдат руда в топилката на чуждия прогрес.
Но дали това означава, че трябва послушно да влезем в тази топилка? Историята дава еднозначно отрицателен отговор на тази логика и прогрес.
Историческите факти свидетелстват, както писа знаменитият социолог Б. Мур, че източниците на човешката свобода и революционната борба в нейно име “са не само там, където ги видя Маркс, в стремежа на класите към завземане на властта, но възможно, и в още по-голяма степен, в предсмъртния рев на класата, която аха-аха ще похлупи вълната на прогреса”.
Късният капитализъм върви и изтласква от системата значителна част от промишления пролетариат и средната класа, и така създава нови опасни класи, които могат да достигнат не по-малко от 50% от населението. Те се противопоставят на върхушката не по линията “капитал-работническа класа”, а по линията “достоен – недостоен живот”, или “живот – не-живот”. Биологията заменя политиката, а моралът за оцеляване заменя икономиката. Това посява семената на социален гняв, който е несравним с пролетарските революции, и на този фон те изглеждат като детска игра.
Ликвидирайки средната класа и решавайки така краткосрочните политически проблеми (в най-добрия случай – средносрочните), западната върхушка сама си създава още по-сериозни дългосрочни проблеми.
Първо, изчезва социалната стена между върховете и низините, второ, капитализмът изковава разрушителна антисистемна сила. Всъщност това е свидетелство и за загубата на инстинкта за самосъхранение на значителна част от западната върхушка, и тази загуба е характерен признак за период на деградация. С други думи, пред лицето на вълната на неолибералния прогрес, който заплашва преструктурирането на човечеството и социалното шкартиране на голяма част от него, много от предишните спорове и разногласия между леви и десни остават в миналото.
Чертите на новата опозиция
В днешната епоха, в ситуацията на един “провален век”, стават възможни принципно нови идейно-политически комбинации и конструкции, особено ако не искаме да ни провалят заедно с века и да ни пратят на рехабилитация. Днес капиталът провъзгласява свобода без равенство, мултикултурализъм и права на малцинствата (само защото така по-лесно се подтиска и отделя станалото вече излишно мнозинство), заплашва християнството и европейската цивилизация (по-точно, каквото е останало от нея), заплашва бялата раса, огромната част от човечеството, социосферата и биосферата.
В такава ситуация идейното оръжие на онези, над които, аха-аха, ще се сгъстят вълните на неолибералния прогрес (и това са най-вече средните и нисшите класи – “излишните хора” в съвременния свят), може да стане “реакционният прогресизъм”. А най-радикалната “лява” стратегия може да бъде консервативното противопоставяне на радикализма на “неолибералите” и “неоконс”. Не бива да се позволява на капитала да разруши демократичните институции, оформени в периода 1848-1968 г., които представят системно-институционалния скелет на капиталистическото общество. Обикновено тези, които застават на пътя на промените, на прогреса, се смятат за реакционери, за “десни”. Но днес “прогресът” е оръжие на “десните”, оръжие на силните, които искат да заменят досегашната експлоататорска система с нова, посткапиталистическа – много по-жестока, експлоататорска и антихуманна.
Съюзът на консерваторите и марксистите, а също и нормалните либерали в рамките на “реакционния прогресизъм”, може да се изправи срещу демонтажа на демократичните институции.
Не случайно употребявам “леви” и “десни” в кавички. Защото “реакционният прогресизъм” е от едната страна на “левите” и “десните”, а “неоконс” с техния “прогрес”, е също от страната на “левица-десница”, някаква “ляво-дясна” симбиоза. Не случайно почти всички неконос – в миналото “леви”, и дори много от тях крайно “леви”, троцкисти, преминаха (или бяха пропуснати да минат) през “дясното” решето – през школата на Лео Щраус и неговата любов към Платон, към кастовите порядки и т.н. Това ми напомня за метода на “получаване” на Толкиновите урук-хайци в Исенгард…
Щраус и неоконс очевидно бяха привлечени от идеите за управление на висшата каста като своего рода орден на посветени. Впрочем идеята, че светът трябва да се управлява от закрити тайни структури и общества, се носи във въздуха, и по-точно – разпространява се целенасочено, чрез книги и филми. Все ми се струва обаче, че тамплиерите, “шифрите на Да Винчи”, “Граалите”, Хари-Потъровците (тук, според П. Образцов и С. Батенев е закодиран орденът на йоанитите, т.е. Малтийския орден, под маската на вълшебно-магически антуражи от школата на Хогарт) и т.н., съвсем не е мода, не е просто експлоатиране на пазарен успех. Нас постепенно ни приучават, че нормалното и правилното е светът да се управлява от някакви си посветени, особено когато управляват сили, невидими за очите на масите. И на първо място – когато светът е пълен с тревога.
В същото време изобилстват катастрофични филми. В съзнанието на масите се забиват знакови образи-тухлички – катастрофи, тайни организации, които управляват… И това не е конспирология, а нормална практика на идейно-психологическата (психо-менталната) пропаганда и обработка, невро-лингвистично програмиране чрез киното и масовата литература. А неоконс постоянно говорят колко са важни тези форми. И затова “реакционният прогресизъм” (макар и условно наречен така) е адекватен отговор на тези момчета.
- Значи идва “епохата на червената свастика”?
- Може да се каже. Също както може да се каже и на “черната звезда и зеления кръст”. Тези думи наистина са ефектни външно, “червена свастика”, “зелен кръст”, “черна звезда” и т.н. Може дори да се каже, че много (но не всички!) противоречия между левите и десните наистина изчезват, и че епохата на Модерна, или на Високия модерн (1789-1991 г.) изчезва. Но аз все пак ще се въздържа от подобни формулировки.
Първо, не мога да забравя, че под червеното знаме със свастиката в моята страна преди 65 години нахлу хитлеровият антихрист, който планираше да унищожи моя народ. И моят народ пострада най-тежко през Втората световна война. Това не се забравя. Второ, в съвременния свят социалната база на комунизма и на фашизма (да не го бъркаме с национал-социализма) изчезна и трябва да се намерят други символи. Просто няма смисъл да се хващаме за миналото. Трето, като говорим за кръст и за полумесец, днес ислямът е идейно знаме на борбата с англо-саксонския турбокапитализъм. В християнството има течения (протестантизъм), които обслужват силните (като богоизбрани), а други им се противопоставят в хода на борбата. И ако борбата през 21 век все пак се състои, на нея й е съдено да се увенчае с успех, и най-важното – трябва да е светска борба, със светски цели. Тук бог е излишна хипотеза.
Но с ислямските движения трябва да сме внимателни. Много от тях, и това показаха в своите трудове Р. Лабевер, А. Девал, бяха създадени в САЩ за борба първоначално против СССР, после срещу Европа и Китай. Ислямът не е само оръжие на безправните, той е оръжие и на богатите финансисти, оръжейни търговци, нефтоспекуланти, които използват и исляма, и бедните като средство в борбата за по-големи печалби. Техните агенти често се опитват лицемерно да ни убеждават, че са защитници на обезправените в света, че са приятели на Русия и т.н. Но в Корана се казва – “Аллах свидетелства, че лицемерите са и лъжци” (сура 63, аят 1). Други откровено твърдят, че руснаците винаги са били управлявани от етнически неруски елити – нормани, монголи, немци, евреи, и сега си били избрали мюсюлмански елит. Е, благодарим. Няма да размишлявам по тази тема, препоръчвам ви да видите историческата съдба на всички, които се опитваха да управляват Русия като “тази” (т.е., не нашата) държава.
Та преди да се обединим на световно ниво, трябва ясно да видим с кого и при какви условия. Един велик руски марксист с руска специфика – Ленин, – казваше – преди да се обединим, трябва да се разграничим. Затова предпочитам да действам по принципа на друг велик марксист – с китайска специфика – Мао Цзедун – “Да вървим поотделно, но да бъдем заедно”.
Наличието на общ противник не е добър повод да се сливаме екстазно. Работата трябва се работи, трябва да помним фразата на Александър Трети, за това, че Русия е всъщност армията и флотът. И при отчитане на реалностите на 20-21 век – да добавим и спецслужбите.
Днес Русия е слаба, при това позорно предаде своите съюзници на границата на 1980-1990 г., и днес тя наистина няма приятели. Пък и да нямаме съюзници, сами сме си виновни. Предстои ни да изграждаме нова система от съюзи, а това предполага ясен поглед върху ситуацията, превес на дългосрочните цели, готовност на върхушката да даде жертви. Може ли някоя от днешните световни сили да бъде дългосрочен съюзник на Русия? Едва ли. Значи остава да заложим на противоречията.
Но тук е важна целта – заради какво? Заради краткосрочния икономически гешефт или заради възстановяването на държавността?
- Струва ми се, че всъщност се оформят две партии. Партия на хората-творци, които се бият за живота, за развитие, за достойно бъдеще на човешкия род, и на античовеците, носители на алчността, на властолюбието, и проводници на политиката на финансовия истаблишмънт.
- Прав сте, че в условията на днешното наукоемко производство 80% от хората на земята са излишни хора. Това се отнася и до върхушката на полупериферията и периферията. Тези от тях, които предполагат, че ще се спасят от кризата, като отлетят на Запад, рискуват. Все пак трябва да стигнат до летището. И още в същия този Запад, при първа възможност, ще одерат до голо тези периферийни “остапбендеровци”.
Що се отнася до двете партии – на “творческите хора” и на “античовеците”, аз бих прибавил и още една, най-многобройната – на днешното равнодушно блато, което живее само в днешния ден. И още нещо, което добавя трагичен тон към Вашата констатация – в реалния живот представителите на двете партии често се оказват тясно преплетени. Противостоянието “творци” и “античовеци”, за жалост, се вписва в няколко други много по-сериозни различия, с различен мащаб и с различна историческа продължителност.
Фундаментът на “живот след катастрофата”
- Ето че стигнахме до един много важен момент. Не е тайна, че мнозина от нас застъпват идеята, че Русия, в широкия смисъл, е Азимовската “Фондация” за създаване на следкризисен свят, Проханов, Громико, Крупнов, Калашников, Кугушев – много са, които виждат днешна Русия като Ноевия ковчег. Като остров на “живот след катастрофата”, като център на алтернативно развитие на света, като зачатък на нова цивилизация, като въплъщение на всички здрави сили, които се борят с глобофашизма и силния финансов истаблишмънт. Вие как мислите?
- В отговора си бих искал да разделя това, което трябва да бъде, и това, което е.
Можем да изобретим всякакви проекти, както и трябва да бъде. Но има реалности. За да стане нововъденеие, изобретението се нуждае от благоприятстващи фактори – психологическа атмосфера, обществена необходимост (материален интерес), финансова подкрепа. Китайците изобретиха барута, но той стана нововъдение в Европа. В СССР се правеха огромен брой изобретения, но те се патентоваха, и патентите се слагаха на тезгяха на Запада. Значи, нека да тръгнем от реалността.
Първо, фондацията ала Азимов не съответства изцяло на идеята за империя. Това са принципно различни структури. Фондацията – макар и дългосрочна, е все пак “извънредна комисия” (на руски – игра на думи с ЧК, чрезвичайна комисия, първообразът на КГБ, б. пр.), докато империята – това е “стационарът”. От Фондацията при определени условия и с времето – теоретично – може да се роди нова империя.
Но ако говорим за създаване на нещо въобще, то ще бъде или империя, или фондация. И в двата случая – със своя трудност и сложност. Ще се върна по-късно на въпроса за империята.
Второ, не мисля, че някаква “отделно взета страна” може да бъде азимовска Фондация. Нужен е фундаментален опит, и по-скоро това ще бъде световна мрежова структура. Естествено, това не означава, че не бива да се стремим към точки на кристализация на новото, към свои мрежови структури, към “фабрики на мисълта”, че не бива да ги обединяваме, или активно да ги внедряваме в разработките си в образованието и т.н. Но бидейки реалисти, и в стремежа си към невъзможното, към това “да стане” на границата (“интелектуалният спорт” е най-висшето достижение), не бива да забравяме за реалността. Антонио Грамши го нарече песимизъм на разума при оптимизъм на волята.
Но в какво може да бъде руската заявка за превръщането на новото в реална опора и работеща идея? Днес, за съжаление, не можем да предложим кой знае колко. Нима можем да се похвалим с недеморализирано население, което е готово да построи новото, или поне нещо ново? За да кристализира новото, са нужни наука и образование. У нас те стремително се рушат, тяхната организация не съответства нито на съвременността, нито на съвременния етап от развитието на науката. Както и в много други области, ние ръфаме от съветското минало, като добавяме и зле съотнасящи се с него западни фалшивки за бедните. Имаме ли имунитет към това?
На границата на 1980-1990 г. ние не успяхме сами себе си да спасим, проиграхме съперниците си, които бяха доста зле. Днес е още по-лошо. Живеем в общество на либерасти (по И. Смирнов), т.е., в общество, където са комбинирани най-лошите черти на съветския и буржоазния социум и дори се преплитат в невъобразими комбинации. Бих описал обществото на “либерастите” като общество на самовъзпроизвеждащо се разложение, където късносъветските елементи ерозират и разлагат западните, буржоазните, и обратното. В резултат нищо ново не се ражда. Това е общество-капан, някакъв “тунел под света” ( по Ф. Пол).
В Русия през 90-те и в началото на 21 век развитието на капитализма придоби “първоначален”, а всъщност криминален, асоциален характер (но все пак антикапиталистическите традиции са живи и силни). Новите герои често бяха социопати от разни слоеве, от хлъзгавите шушумиги на номенклатурата до комсомолските натегачи и рекетьорите. Те бяха хора без чело, косата им започваше направо от веждите. И какво да се чудим, че на мястото на социалистическата утопия на комунистическия строй в Руската федерация дойде социал-дарвинистката утопия, която е трудно да си представиш дори и в рамките на капитализма. Асоциализмът, който зае мястото на социализма, е синтез на местни традиции и капитализъм. Не можеш нито да го унищожиш, нито да го облагородиш. Той притиска социалното в асоциалното, в неоархаичното, в неоварварската зона, чиято основна черта е приватизираното насилие.
В най-лошите си прояви обществото на либерастите е по-малка или по-голяма институционализирана социо-антропологична деградация. От гледна точка на историческата логика постсъветският строй на изхода от историческия комунизъм заема нишата, която по-рано се падаше на НЕП-а, само че на входа.
Обществото на либерастите не е капиталистическо, още по-малко буржоазно. Не бе такава и неповска Русия. По съдържание икономическият тип на постсъветското общество малко се различава от съветското, но което на свой ред се корени в дореволюционното минало. Този тип е принципно некапиталистически и дори съвсем не е пазарен. В Руската федерация няма пазар, основан на конкуренция. Има монопол, основан на властта. Обаче тази власт е с лика на приватизираност. И този монопол придобива “пазарни” черти (най-често съвсем фарсово) само извън страната, на световния пазар.
Ясно е, че този монопол бе осигурен без методите на пазара, и дори без нищо общо с правото. И затова ние нямаме крупна буржоазия, а само разбойническо-паразитна по произход, и наметнала либерални одежди. Чертите на “протобуржоазията” се виждат в очертаващата се тънка прослойка на средната класа. Но нея систематично я унищожават, стремят се да я направят насекомо, т.е. паразит. Онова, което у нас често представят за “средна класа” (има дори цели издания, специализирани в темата) – това са нисшите групи на разбойническо-паразитната класа и нейните медии и арт-прислуга. Ето как либерастите са извънправова, нелегална надстройка на приватизирани сегменти от съветската икономика, свързани с експроприацията на народната (държавната) собственост.
Социално-икономическият либераст е организация за оглозгване на останките от късносъветското общество от малък процент население. А това е социално гниене.
Рано или късно всяка власт в РФ ще трябва да реши – да се слее ли напълно с либерастката “надстройка”, или да я отреже, както се случи с НЕП-а…
Партията след 1990 им повери да се разпореждат с ограбените пари. България заради тях от ден на ден заприличва на бунище. Нарочно са забравили да сложат политици. Има много неточна информация за богатството на някои от долуспоменатите, но въпреки това информацията е доста шокираща.
insomnia1304 каза
Социализмът се провали. Сега капитализмът банкрутира.
Ерик ХОБСБАУМ
“Гардиън”
Какъвто и идеологически етикет да поставим, преминаването от свободен пазар към публична намеса ще се наложи да бъде по-съществено, отколкото смятат политиците.
20-и век отдавна е зад нас, но все още не сме се научили да живеем в 21-вия, или поне да мислим по начин, който да му съответства. Не би трябвало да бъде толкова трудно, след като основната идея, която доминираше в икономиката и политиката през изминалия век, изтече пo каналите на историята. А тя беше начинът на мислене, отношението към съвременните икономики и на двете взаимно изключващи се противоположности: капитализма и социализма.
Преживяхме два практически опита за материализирането им в чиста форма: централизираното държавно планиране от съветски тип и напълно неограничения и неконтролиран свободен пазар на капиталистическата икономика. Първият се срина през 80-те години заедно с европейската комунистическа политическа система. Вторият се срива пред очите ни в резултат на най-голямата криза на глобалния капитализъм. В известен смисъл тази криза е по-дълбока, отколкото през 30-те години, защото тогава глобализацията на икономиката не беше толкова напреднала, колкото е днес, както и защото тогава кризата не засегна плановата икономика на Съветския съюз. Все още не знаем колко тежки и дълготрайни ще са последиците от сегашната криза, но със сигурност знаем, че това е краят на капитализма на свободния пазар, който облада света и правителствата от времето на Маргарет Тачър и президента Рейгън насам.
Обречени на безсилие са всички, които вярваха в чистия, без държавна намеса пазарен капитализъм, нещо като международен буржоазен анархизъм, както и онези, които вярваха в плановия социализъм, незамърсен от частния ламтеж за печалба. И двете “религии” банкрутираха. Бъдещето принадлежи на смесените икономики, в които публичното и частното са сплетени по един или друг начин. По какъв начин обаче? Това е проблемът на всеки един днес, най-вече на хората от левицата.
Никой не мисли сериозно за връщане към социализма от съветски тип – не само поради политическите му недостатъци, но и поради нарастващата мудност и неефективност на тази икономика, макар че не можем да подценяваме неговите впечатляващи постижения в социалната област и образованието. От друга страна, допреди глобалният свободен пазар да експлодира през миналата година, дори социалдемократическите и другите умерено леви партии в богатите страни на северния капитализъм и Австралазия бяха се ангажирали напълно с успеха на свободния пазарен капитализъм.
От разпадането на съветския блок до днес не можем да посочим поне една такава партия или лидер, които да отхвърляха капитализма като неприемлив. Нямаше по-ангажирани към този капитализъм от новите лейбъристи. В икономическите си програми както Тони Блеър (до октомври 2008), така и Гордън Браун могат да бъдат наречени без преувеличение, Тачъровци в панталони. Същото се отнася и за Демократическата партия в САЩ.
Основната лейбъристка идея след 50-те години на 20 в. е, че социализмът е излишен, тъй като на капиталистическата система може да се разчита за процъфтяване и натрупване на обществено богатство повече, отколкото на всяка друга система. Задача на социалистите беше да подсигуряват справедливо разпределението. Но от 70-те години настъпващият глобализъм правеше това все по-трудно и се оказа накрая, че политиката на лейбъристите, както и на останалите социалдемократически партии, фатално подкопаха традиционната база на тези партии. Мнозина през 80-те години смятаха, че ако корабът на лейбъристите заседне, което бе твърде реално, той ще трябва да бъде ремонтиран.
Но ремонтът не се състоя. Под влияние на онова, което нарекоха тачъристко икономическо възраждане, новите лейбъристи след 1997 г. прегърнаха идеологията, по-точно теологията на свободно-пазарния глобален фундаментализъм. Великобритания дерегулира пазарите си, продаде промишлеността си на най-щедрия купувач, спря експортните производства (за разлика от Германия, Франция и Швейцария) и вложи парите си по начин, който я превърна в глобален център на финансови услуги и в рай за безкрайните перачи на пари. Ето защо въздействието на световната криза върху лирата и британската икономика вероятно ще бъде по-катастрофално в сравнение с другите водещи западни икономики, а пълното възстановяване може да се окаже по-трудно.
Може би смятате, че всичко вече приключи; че се връщаме отново към смесена икономика; че старият инструментариум на лейбъристите отново е под ръка; че всичко опира до национализация. Следователно, нека използваме отново старите инсртументи, които лейбъристите никога не са захвърляли. Но това предполага, че знаем как да работим с тях при днешните условия. Оказва се, че не знаем. Не знаем главното, как да преодолеем сегашната криза. Нито едно от световните правителства, нито една централна банка или международна финансова институция не знае: всички те са като сляп човек, който се опитва да се измъкне от лабиринта, като почуква стените с различни видове пръчки с надеждата да намери изход. От друга страна, подценява се колко пристрастени са правителствата и ръководещите ги фактори към близалките на свободния пазар, които ги караха да се чувстват толкова комфортно в продължение на десетилетия. Наистина ли не можем да се измъкнем от внушението, че частното, произвеждащо печалба предприятие е винаги по-добро, защото е по-ефективен начин на производство на стоки? Че такава бизнесорганизация и отчетност трябва да бъде модел дори в сферата на обществените услуги, образованието и научните изследвания? Че нарастващата пропаст между свръхбогатите и останалите няма такова значение, доколкото всички останали (с изключение на малка част от бедните) стават малко по-добре? Че това, от което страната се нуждае при всички обстоятелства, е максимален икономически растеж и търговска конкуренция? Аз не мисля така.
Една прогресивна политика се нуждае от нещо много повече от обикновено скъсване с икономическите и моралните убеждения от последните 30 години. Тя се нуждае от връщане към разбирането, че икономическият растеж и богатството, което той носи, е средство, а не цел. Крайната цел е с какво допринася за хората, за житейските им възможности и надежди.
Погледнете Лондон. Важно за всички нас е, разбира се, че икономиката на Лондон процъфтява. Но огромното богатство, генерирано в отделни части на столицата, не е в това, че допринася за 20-30 % от британския БВП, а какво отражение има това богатство върху милионите, които живеят и работят там. Що за живот водят? Могат ли да си позволят да живеят там? Ако не могат, обстоятелството, че Лондон е рай за ултра богатите с нищо не ги компенсира. Имат ли прилично заплащане и въобще работни места? Ако нямат, не трябва да се хвалим с всички онези звездни ресторанти и артистичните им готвачи.
Ами образованието на децата? Недостатъчният брой училища не може да се компенсира от факта, че лондонските университети отглеждат футболни отбори с Нобелови лауреати.
Проверката на една прогресивна политика не се състои в това дали е частна или публична, дали води само до повишаване на доходите и потреблението на индивидите, а дали насърчава стремеж у всички към колективни действия. Това означава обществени инициативи на нестопанска основа, дори преразпределение на частните натрупвания. Публичните решения трябва да са насочени към колективното социално благополучие, от което да спечелят всички човешки същества. Това е фундаментът на прогресивната политика – не да се максимизират икономическият растеж и личните доходи. И това е още по-важно, ако искаме да се справим с най-големия проблем на столетието – екологичната криза. С какъвто и идеологически етикет да я маркираме, това ще означава голямо придвижване от свободния пазар към публичното действие, много по-голямо придвижване отколкото британското правителство предвижда засега.
Като имаме предвид остротата на икономическата криза, придвижването трябва да е доста бързо. Защото времето не е на наша страна.
insomnia1304 каза
ТАКСИ
Написано от Владо Трифонов
Возил ме е десетина пъти до летището в София и не ме е удрял в сметката.
Единственият таксиметров шофьор на тази географска ширина, който ми е връщал ресто!
Кореняк софиянец. Станал таксиджия “по кеф”, както сам казва, защото му харесва да вози хора и да ги слуша. Когото може и да успокои. Така забравял собствените си неволи.
Природно интелигентен, вишист, в колата му мирише приятно, не слуша чалга, спретнат е и приятен за окото. Винаги, когато сме разговаряли, ме е впечатлявал със своите точни и нестандартни оценки за България и българите.
Бях си казал, че някой ден непремено ще седнем на приказка и ето, че това се случи.
По-долу предавам част от нашия разговор, с незначителна редакторска намеса.
• • •
(…) Спасението? Закриваме държавата и започваме на чисто. Но първо разселваме народа. До второ-трето коляно.
За да живне тази хубава земя, която от Господ ни е дадена, за да се посъвземе от мърсотията, българите трябва да се махнат. Други хора трябва да дойдат – швейцарци,африканци, може и маори от Нова Зеландия. Но не българи. Българинът не заслужава да живее в България.
Българите пречат на България!
Нито един да не остане! Защото ако остане, дори да е един, той веднага ще зарази другите. Може и да съм драстичен, че мисля така, но ти ми кажи: това, което българите направиха с държавата си, не е ли драстично?
Комунизмът ни бил виновен. Че е виновен, виновен е, но кой го търпя този комунизъм толкова години? Кой продължава да го търпи? Не е ли българинът?
Управлявали ни агенти. Ще ни управляват, защото сме им позволили да ни управляват.
Защото ни харесва да ни управляват. Българинът обича агентите, защото си е агент по душа. Дай му на българина да слухти и да донася. За съседа. За колегата. Сетне сяда с тях да си пие ракията, ама преди това хубаво ги е топнал, където трябва.
Ето такива сме! Може ли това да е народ? Може ли да искаш от такива хора да станат европейци? Ти им виж физиономиите и повече не питай! Разходи се по улиците, влез в ресторантите. Сложил връзка и бяла риза, обаче прилича на тиква.
Тикви с вратовръзки! Погледни ги в парламента – тиква до тиква. А ние сме ги избрали да ни управляват. Избрали сме ги, защото сме същите тикви. Тикви и мутри. Българите са мутренски народ. Борци, щангисти, селяци, мутраци… – това сме.
Подпухнали, криви, грозни и дебели.
Чул ли си някой български художник, писател, професор да е бил наскоро в затвора?
За идея някаква да е влязъл, за кауза. Или защото е шамаросал простия си началник.
Не си, нали? И няма да чуеш. Защото това са страхливци, на които им дай да говорят глупости по телевизора. Защото тия, дето ги канят, са същите: посредствени и нафукани.
Не гласувам от години. Гласувах навремето за СДС, повечето излязоха доносници.
Крадци и лъжци. Читавите измряха. В България читавото не вирее.
Служа на себе си, предимно. На себе си, на жена си и на детето. Не на държавата.Защото държава няма.Срещата ни продължава с разсъжденията на моя събеседник за Запада. Работил няколко години в холандска компютърна фирма, върнал се заради самотата. Но вече е решил: ще съберат всички спечелени досега пари – неговите и на жена му, и ще напуснат България. Завинаги.
Казва ми: “оттук нататък до края на живота си искам да виждам усмихнати и красиви лица”.
Изумително е да чуеш такива думи от устата на един български таксиджия. Но както вече споменах, той е онзи, който връща ресто. Който не слуша чалга. И в колата му не мирише на пръч.
Текстът е от сборника “Седмата нишка”, който се подготвя за печат.
Владо ТРИФОНОВ
специално за вестник”България”
insomnia1304 каза
Summer meditations
Днес качвам още малко от книгата на Вацлав Хавел, с надежда, че думите му ще стигнат до ушите на онези, които не са се предали напълно на апатията и отчаянието.
Писана е през 91-а в Чехословакия за „чехо-словаците”, но според мен България е нейното истинско предназначение.
Какво пък: като нямаме свои личности, които да дадат кураж на народа си, ще използваме чужди. Хавел и Summer meditations са уместен избор.
vaclav-havel
•
- Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е поплюта и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.
•
– Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.
•
– Светът никога няма да бъде рай, където всеки ще обича другия, всички ще са пожертвователни и добри, земята ще процъфтява, и всичко наоколо ще е красиво и хармонично – за голямо удовлетворение на Господ. Човечеството има най-лош опит именно с утопистите, които обещаваха подобни неща.
Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-многото тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.
И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа. Просто защото трябва, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.
•
– Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, няма ли, да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.
•
– Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога. И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?
•
– Знаем от собствения си неотдавнашен опит, какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.
•
-Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби с тях.
•
– Ние няма да намерим своето уважавано място под слънцето, ако крещим непрекъснато, че искаме да ни уважават. Това ще стане, когато привлечем вниманието на другите със съдържанието на своето съществуване.
•
– Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм. И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.
край
Ако цитирате, моля, посочете източника: http://morningseeker.wordpress.com
insomnia1304 каза
Президентът, когото искам
(Георги, are you fired up?)
Тъй се случи, че нещата, за които ще разкажа, прочетох и видях в един и същи ден. Контрастът между тях бе толкова голям, символиката им – така красноречива, че не устоях на изкушението за коментар.
Барак Обама – кандидат за президент на САЩ и Георги Първанов – настоящ президент на България. Единият в Мичъл, Южна Дакота, на среща с избиратели. Другият в София, Западна България, на среща с Валерия Велева.
Ето какво каза Обама на своите избиратели: „Всеки ден ми се напомня, дали от събитията, дали от съпругата, че не съм безгрешна личност. Няма да съм безгрешен и като президент. Но мога да ви обещая, че ще бъда честен с вас относно предизвикателствата, с които нацията ни се среща лице в лице. И което е най-важното: ще работя здравата, за да направя живота ви по-добър. Нуждая се обаче от вашето участие. Ние всички се нуждаем един от друг, за да осъществим промените в тази страна”.
Ето какво каза Първанов в интервю на Велева: „Дали съм демократ, или не, знаят и медиите, и обществото, защото целият ми политически път през последния 17-18 г. е като на длан. Това е времето, в което БСП се промени радикално, в т.ч. възприемайки и НАТО. В ИБ на БСП по мое време бяха застъпени всички идейни движения, опоненти и фракции на партията”.
Два свята, две култури, два манталитета, две представи за отговорността, два морала, два начина на изразяване, които обясняват достатъчно добре защо Америка е такава, каквато е, и България е такава, каквато е. Защо млади българи се изнесоха и продължават да се изнасят към САЩ, а оттам за насам желаещи няма? Защо „американската мечта” продължава да привлича младото и средното ни поколение, а „Българският Великден” тъй и не дойде?
Когато чета във форумите за Обама се чувствам добре и се радвам на човешкото племе.
- Харесвам този мъж и наистина се надявам да бъде вашият нов президент, заради един по-добър свят.
- Аз съм от Сингапур и също вярвам, че този мъж е искрен в желанието си да промени Америка. Бъдете сигурни, че изходът от тези избори ще има огромно значение за останалия свят.
- Човекът е истински; той говори истината и живее по начина, по който говори.
- Заседна ми буца в гърлото слушайки тази реч. Аз съм канадец и ако щете вярвайте, но вашите избори за президент имат голямо отражение върху личния ми живот. Аз наистина вярвам, че Барак Обама ще успее.
- Моля се Обама да бъде избран и да остане жив. Страхувам се да не му се случи същото като на Кенеди, затова нека държим очите си отворени.
Когато чета във форумите за Първанов, се чувствам зле – заради обидата и отчаянието в думите.
- Първанов като президент трябва да е образец на достоинство и честност! Но той е доносник и агент на ДС и КГБ.Това Европа и света го знаят и затова го презират!
- Първанов е покровител на мутри и мафиоти. Под неговото президенство убийци и крадци вилнеят безнаказано!
- Той е част от антибългарската клика, наричана още “политическа класа”.
- Какво работи Първанов? Каква е ползата от институцията му в този й вид? По кои болезнени проблеми и скандали в обществото е имал категорична позиция? … Не съм чул и дума да каже, че втори мандат е президент на най-бедната и изостанала страна, и не му ли е поне малко неудобно от това?
Хората имат основание да харесват Барак Обама. Той е личност, която си знае цената, без да я натрапва. Видът му е открит, маниерите му са естествени. Не ходи на лов. Осанката му съдържа благородство и решителност, а в държанието му няма и помен от високомерие. Син е на черен мъж от Кения и бяла жена от Канзас, и се гордее с тях.
Хората имат основание да не харесват Георги Първанов. Оставям настрана как изглежда и дали стреля по животни; нека погледнем отново интервюто. „Работата си като президент няма да коментирам”, категоричен е българският президент и журналистката от „Труд” се съгласява.
Само че аз не се съгласявам. Не, г-н Президент, ще коментирате. Тъкмо защото сте президент.
Ще коментирате колко пъти застанахте открито срещу шефовете на мутрите, които до един са от вашата партия или по някакъв начин са свързани с нея? Колко пъти заехте категорична позиция срещу уличените в престъпни действия министри?
Колко пъти упрекнахте българската преса, че обслужва интересите на определена партийна клика? Колко пъти предизвикахте разследване за произхода на средствата, с които министри и политици разполагат? Колко пъти дадохте личен пример за скромност и морал, ограничавайки нуждите си до тези на един нормален човек?
Ще коментирате защо досега не направихте публично признание, че мафията в България е дълбоко вкоренена в политическата власт, и президентската институция не прави изключение.
Ще коментирате защо нито веднъж не признахте, че в България комунизмът не си е отишъл, а спокойно си краде, маскиран като капитализъм.
Наистина, за колко важни неща биха могли да си поговорят един български журналист и един български президент!
Има един красив момент в интервюто.
Велева: 150 знакови убийства не са разкрити, а братята Галеви и десетки босове като тях се разхождат тежко във всеки наш град.
Първанов: Не само братята Галеви, всички босове се движат по-тежко и по-добре охранявани, отколкото който и да е държавник. За мен това е недопустимо! Това обезверява хората от МВР в ефективността на системата.
Велева: Как може да им се противостои? И защо никой не го прави?
Първанов: Най-малкото трябва да им се проверят лицензите, защото около тези босове има въоръжени части колкото за половин армия.
Ама работа! Как така тези босове имат малки армии около себе си? Кои точно са тези босове? Собствениците на ТИМ ли са това? Старият-нов СИК? Старият-нов ВИС? Галеви? Маджови? Кой трябва да им проверява лицензите? Защо досега не са им ги проверили? Наистина ли смята Първанов, че една проверка на лицензи ще реши проблема с престъпността в България? И накрая: не е ли дошло време срещу армиите на престъпниците да излезе армията на държавата?
Не отговаря президентът на тези въпроси, защото журналистката от „Труд” не му ги задава. Но споделя: „Ако босовете на престъпността не бъдат натикани в ъгъла; ако не разберат, че не могат да бъдат над държавността, министър Миков може да направи най-добрите закони, но няма да убеди хората, че е направил реформа. Казал съм му това”.
Бил му казал! Дали му е казал също, че тези „босове” имат топли партийни връзки и за да бъдат натикани в ъгъла, определени партии също трябва да бъдат натикани там?
Според българската Конституция президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили на страната. Той е такъв и в мирно, и във военно време. Той може да обявява обща или частична мобилизация, както и положение на война. Той назначава началника на Генералния щаб на Българската армия, Главния секретар и директорите на националните служби на МВР.
С други думи: Георги Първанов има правомощия и възможности да обяви война на организираната престъпност в България, мобилизирайки целият ресурс на нацията. И да не остави никакъв шанс за мафиотите. Стига да поиска.
Знам кои са истинските бандити в тази държава и ще направя всичко възможно да идат там, където им е мястото. До един. Дори ако трябва да пожертвам себе си.
Ето това биха били думи на един истински президент на Република България! Това са думите, които искам да чуя аз и всички онези, с които си пиша; с които се срещам и разговарям. Това са думите, които искат да чуят българите, на които куфарите им стоят до вратата.
Накрая една американска история. Пътувал Барак Обама из пущинаците на Южна Каролина, където бил поканен на посещение. След като сменил няколко превозни средства и вече си мислел, че никога няма да намери града, накрая все пак пристигнал – капнал от умора. Посрещнали го 20-а души, толкова били жителите тук. Потънал в прах и мърсотия Обама тръгнал да се здрависва с всеки. Внезапно чул зад гърба си силен крясък: Fired up! Стреснал се Барак, обърнал се и видял насреща си около 50-годишна дребна женица – гледала го в очите и се усмихвала. Ready to go! – изкрещяла отново жената и пък му се усмихнала. Съвсем се втрещил Обама, не знаел как да реагира. А жената повтаряла: Fired up! Ready to go!, докато най-накрая и той не взел да повтаря след нея.
Разказва Барак Обама тази случка пред събралото се множество в Мичъл, хората го слушат внимателно, забавно им е, ръкопляскат и също се усмихват. „ Осъзнах – продължава разказа си Обама – че тази жена ме постави на място, мен, кандидатът за президент на Съединените Американски Щати. Изведнъж почувствах, че наистина се взимам в ръце и съм готов да вървя напред. Оттогава винаги като се погледна, си казвам: Are you fired up? Аre you ready to go?”
Първият мандат на Обама (защото не се съмнявам, че той ще е новият президент на САЩ) ще започне през януари 2009. Вторият мандат на Първанов изтича на 22 януари 2012 г. Нищо чудно един ден двамата да се срещнат.
Are you fired up, Георги?
(Материалът е публикуван в брой 44 на в-к „България” – САЩ).
Ако цитирате, моля, посочете източника: http://morningseeker.wordpress.com
insomnia1304 каза
ЗА МАВЗОЛЕЯ НА ДИМИТРОВ КАТО ЗА МАВЗОЛЕЯ НА ЛЕНИН
http://www.kaldata.com/forums/index.php?s=7fed656cca05aa5b2e32b14bff80e858&autocom=blog&blogid=743&showentry=4764#comments
insomnia1304 каза
“Свободен Дух”
Свободните души..хората със собствено мнение,буден ум и признание единствено на общоприетите човешки норми.Хората които не се задържат на едно място и са отворени към промяната… Можеш да ги презираш,да ги смяташ за луди но е всепризнат факт,че именно лудите,различните творят бъдещето ни. Нямало е велик ум с идеи далеч в бъдещето, който да не е бил “луд”.
И все пак благодарение на тези луди днес имаме електрическа крушка,интернет и много други гениални изобретения. Думите “гениален” и “луд” в много случай значат едно и също.Зависи от гледната точка. Човекът с отворен и търсещ ум се възхищава на гениалността на другия,докато ограниченият слепец му лепва прозвището “луд” Разходи се на улицата….”идеални“ критици навсякъде около теб,присмиващи се на това което не разбират без дори да се замислят, че се присмиват на потенциални гении. Човек отрича това, което не разбира. Изградили сме си общество на измислени морали, конформизъм и безброй табута. Най-лошото, е че мнозина се примиряват с тези безсмислени правила само и само за да се харесат на тълпата . Но задайте си въпрос: „толкова ли е важна тълпата и мнението на хората?”. Особено след като деветдесет процента от стадото са слепи овце, заклеймяващи гениалните за луди? Най-противното е, че все повече и повече оригинални и уникални хора (всеки е уникален и силен в нещо) се променят само и само, за да бъдат приети по-лесно. Асимилацията е безкрайна… Модата, организираната религия…безсмислените реклами по телевизията, изопачаващите и манипулиращи “новини” ни превръщат в едно огромно стадо.И както всяко истинско стадо и на нашето му е нужен някой истински овчар, който да го контролира и ние като истински овце да следваме сляпо и да вярваме че това е добре за нас. Те нямат интерес да сме умни и образовани.
Умният човек е силен, прозорлив със собствена воля и интереси.Глупакът послушно изпълнява. Някога враговете на системата са били унищожавани физически.Визирам “светата” инквизиция лишила човечеството от някои от най-великите му умове.И все пак е имало хора, които са оцелели и са продължили работата си в колкото и лоши времена да са живели. Най-големият страх на човек притежаващ власт е да я изгуби. Като са разпространявали истини директно сриващи основите на църквата те са заплашвали самото й съществуване и достоверност.Резултата е всеизвестен – милиони блестящи умове, милиони свободни хора убити. Убити заради страха на вожда да изгуби властта си. Същите вождове са предизвиквали войни, асимилация на народи, цензура над печата и т.н.. Сега вождовете са малко по-различни и използват малко по-различни методи, но идеята е една и съща- тотален контрол, власт и пари в ръцете на няколко души.Нужна им е глупава популация, която не се интересува от тях и не им пречи да осъществят плановете си. Масовото затъпяване и промиване на мозъци създава на тези паразити идеална среда за развитие.И все пак каква трябва да е целта на всеки един от нас? Да се образоваме. Не говоря за образованието в училище.
Сегашното българско училище е твърде тромава и неспособна институция.
Говоря за умението да четеш между редовете. Да се научиш да различаваш смисленото от безсмисленото.
Да оценяваш истинските неща в живота, да имаш неутолима жажда за прогрес и да гледаш оптимистично бъдещето с ведър и борбен поглед.
И най важното! Да бъдеш независим,уникален и да се подчиняваш на онези правила, които сам създаваш.
Статия от Фрий Спирит
insomnia1304 каза
Путинизмът влиза в стадия на пираня
12 Юни 2009
в. Уолстрийт джърнъл
Брет Стивънс
Навремето Олег Дерипаска беше любимец на Владимир Путин. Руският металургичен магнат, с когото Путин караше ски, трябваше да стане спонсор на олимпийската мечта на Русия за 2014 година. Той обичаше „патриотичната” работа, като например поддръжката на „Болшой театър”. Освен това той добре научи урока, преподаван на бившите олигарси и никога не подлагаше на съмнение нито методите на г-н Путин, нито – още повече – контрола му върху властта.
Но какво се случи миналата седмица, когато г-н Дерипаска се оказа в забутаното градче Пикальово, на 130 мили от Санкт Петербург, където огнедишащият г-н Путин го развеждаше из един от неговите циментови заводи, сравнявайки магната с „хлебарка” – и всичко това пред камерите на националните телевизии?
„Направихте заложници на амбициите си, на непрофесионализма, а може би и на обикновената си алчност хиляди хора”, обвини Путин Дерипаска, преди да го принуди да изплати всички задължения по заплатите и да подпише договор за подновяване работата на завода. „Къде е социалната отговорност на бизнеса?” Тези думи на руския министър-председател бяха посрещнати с одобрителни възгласи на благодарните работници.
Добре дошли в третия стадий на путинизма. В първия стадий Путин играеше ролята на решителен технократ-модернизатор, който искаше само да въведе диктатурата на закона в младата демократична държава, затъваща в анархия. Този период приключи през октомври 2003 година с ареста и последващото осъждане и хвърляне в затвора на олигарха Михаил Ходорковски, на който бяха повдигнати съмнителни обвинения за укриване на данъци и измама.
През втория стадий Путин се освободи от технократското си поведение и, подобно на Бонапарт, фактически се назначи за цар, заобиколен от нова порода предани олигарси и бивши приятели от КГБ. Те щедро си присвояваха чуждите инвестиции, проявявайки особен интерес към чуждестранните енергийни компании. Този стадий продължи, докато растяха цените на енергоносителите, и достигна апогея си в миналогодишното нахлуване в Грузия.
Сега се намираме в третия стадий, по време на който Путин се превръща в Уго Чавес – той не е по-малко властен от преди, но в поведението му се появиха популистки уклони. Това е период, по време на който хора като Дерипаска позволяват на Путин да ги унижава публично, мислейки, че са част от екипа, а всъщност получават по един зад врата.
Може би си мислите – как можа да се случи това на толкова мил човек? Дерипаска изплува по време на т.нар. „алуминиеви войни” през 90-те, когато борбата за корпоративния контрол се водеше с цената на десетки животи. През 2007-ма вече пишехме за това, как той не успя да получи виза за САЩ, тъй като ФБР имаше „съмнения по повод направените от него заявления”. (По-късно адвокатската кантора на Боб Доул реши проблема му). Миналата година Дерипаска нарече въпроса за свободата на пресата и за демокрацията „глупости” и настояваше, че „твърдението, че всичко се ръководи от Кремъл е невярно представяне на Русия. Икономиката ни е много либерална. Можеш да правиш каквото си искаш.”
Опа! Откакто направи това мъдро изявление, руската икономика рухна, нивото на безработицата скочи, потокът от кредити секна, а Дерипаска загуби около 90 процента от предполагаемото си богатство. Малките заводски градове, като Пикальово, се превърнаха в места с възможни граждански размирици. През декември отряди за борба с масовите безредици бяха изпратени от Москва във Владивосток, за да се оправят с протестиращите там. Протестът в Пикальово, проведен миналата седмица, доведе до улично задръстване, което се проточи на няколкостотин мили.
Руският премиер Путин буквално принуждава олигарха Дерипаска
да подпише договори за доставка на суровини в Пикальово
и завършва: “Само ми върнете писалката!”
Като изключим малко вероятния ръст на стоките за широко потребление, ситуацията може само да се влошава. И въпреки че Путин може да се прави на герой в Пикальово, няма да може да направи същото за стотиците градове, оказали се в същата ситуация, дори и да прати Дерипаска и приятелите му в банкрут.
Така че какво предстои? Вероятно Путин ще позволи на Дерипаска и на другите олигарси да усъвършенстват бизнеса си, да продадат това-онова, а друго да закрият. Това е толкова вероятно, колкото и решението на администрацията на Обама да не се меси в управлението на компанията „Дженерал Мотърс”.
По-скоро Путин ще се опита да обуздае антиолигархическите настроения с помощта на конфискация на активите, поддържане на работата на заводите и закупуване на продукцията им от държавата за рубли, които с всеки изминал ден губят стойността си. Инфлацията в Русия вече е 14 процента – Путин може да рискува, предполагайки, че руснаците ще се примирят с хиперинфлацията до заздравяването на световната икономика или до криза в Близкия изток, която ще накара цените на нефта да се взривят. (Вижте колко трудно ще е да бъде изкопчена от Русия помощ по повод Иран.)
Системата поддържаше Съветския съюз в продължение на десетилетие след мрачно десетилетие. Единствената разлика е, че старото съветско ръководство държеше границите затворени, огромна армия, рискове в чужбина, идеологическа увереност и огромен апарат за поддържане на страха. Русия едва ли ще поеме по този път, но не трябва да отхвърляме тази възможност напълно.
Когато бях в университета имах познат, който напълни аквариума си със златни рибки и с пирани. Отначало пираните изядоха златните рибки. Беше ужасно да се гледа. След това той спря да храни пираните и те започнаха да се ядат една друга. Това беше по-интересно, защото нямаше за кого да ни е жал. Накрая остана една пираня. Не мисля, че съкурсникът ми повтори този експеримент. Пиранята-шампион умря от глад. Такава е теорията и логиката на третия стадий на путинизма.
http://e-vestnik.bg/6380
insomnia1304 каза
Проф. Пламен Цветков: Живеем две нации в една държава
Борбата е между български сили и платената агентура на Русия. На нацията е нужен нов водач, като св. Иван Рилски, казва историкът
Пламен С.Цветков е професор по история в Нов български университет. Автор е на повече от десет монографии в областта на политическата и дипломатическа история на 20 век. Последният му труд е посветен на света на мегамитовете. Историкът преобръща редица вкоренени клишета, приемани за аксиоматични истини. Кандидат е от Синята коалиция за депутат в Европейския парламент.
Интервю на Стойко Стоянов
- Проф. Цветков, като историк какъв е вашият прочит на трагедията край Ямбол, при която загинаха 16 души?
- Има нещо дълбоко символично в тази трагедия и то впечатлява. Един автобус, някакво возило, което е в крещящ разрез не само с националните български, но и с европейските норми, е пуснат на пътя да се движи, вместо да отиде за скраб. Станалото е отражение на всичко, което се случва в България – хаос и беззаконие. Не се спазват елементарни норми, свързани с човешкия живот. Не се зачитат елементарни норми в една система, която официално трябва да се смята за парламентарна демокрация.
Така катастрофата всъщност е анонс за катастрофата на управлението на тройната коалиция. То също се отличава с драстично неспазване на нормите и правилата. За съжаление този модел на обществено поведение се е превърнал в национална черта. Знаем как се минават технически прегледи по втория начин, формално, шофьорът пък се оказал без психо-тест и т.н. Да не забравяме и начина, по който се кара по улиците – без правила, арогантно. Случаят на връх Бакаджика показва, че българите, като народ, не са готови за ЕС. Това означава, че и в тази общност сме поподнали по милост и не ни е там мястото.
- Макар и символично, това не е ли катастрофа между 40-годишния „Чавдар”, на който се вози народът и властта, която живее в света на мерцедесите?
- Да, това наистина е една катастрофа между света на обикновените хора и управляващите. Властта и тяхният свят на мерцедесите са напълно с изискванията на ЕС. Но по-отвратителното е, че след като автобусът размаза хората, премиерът и президентът отидаха с лъскавите си коли там. Това е чистопробен пиар, който реално е пир по време на чума. Властта се възползва от една човешка трагедия, за да си прави реклама предизборно. Това говори за манаталитета на тези хора, за мародерската им психика. Поведението им е типичен пример за мародерство и всъщност стигаме до извода, че ни управляват мародери. Това е голямата катастрофа. Тя се дължи на факта, че ние не спазваме собствените си правила и не ни пука кой ни управлява.
- Какви знаци ни дава съдбата с такива масови трагедии, успяваме ли да ги разчетем?
- Основният знак е, че не зачитаме най-ценния дар, който Бог ни е дал – животът. Българинът до такава степен го е обхванал някакъв нагон към самоунищожение и липса на вяра, че не зачита подареното от Бог. Но какво правим тогава? Оставяме се да ни управляват мародери, караме по пътищата като убийци, смятаме, че като излъжем и минем някъде по-втория начин, всичко е ОК. Това е знакът, който не разчитаме, а какъв ще бъде животът ни зависи от нас. Трябва да си отговорим обаче, че така вървим към пълно самоунищожение.
И за да съм по-ясен, ще дам два примера с благоденстващи нации – САЩ и Южна Корея. За Щатите е ясно – най-мощната държава в света, която обаче сред християнските страни е най-вярващата нация . А примерът с Южна Корея също е впечатляващ. Тя тръгва след Втората световна война от изключително лоша начална точка, дълго време е под формата на различни диктаторски режими. Но се оказва, че в момента там работи една от най-развитите икономики, а 52% от южнокорейците са християни. Вярата им в Бог несъмнено има връзка с това, че са една от най-благоденстващите в света страни. Без отношение към религията и вярата, трудно се постигат резултати.
- Но за да ги има религиозното чувство и моралът, са нужни и адекватно духовенство и църква?
- Така е, за съжаление обаче нашата църква, която се нарича Българска православна, нито е българска, нито е православна, дори не е църква. Там ситуацията е трагична. Има много обикновени енорийски свещеници, които се опитват да спасят нещо от вярата, но над тях е спуснат огромен похлупак от доносници и сътрудници на комунистическата Държавна сигурност, от хора, които гледат само собственото си благополучие и освен че механично четат Евенгилието на служби, нищо от Божиите думи не им влиза в сърцата и умовете. Това е страшното. Това е постижението на комунизма – успя да унищожи и църквата, и затова тя сега не е в състояние да изпълни основната си роля в обществото.
- България често я застигат трагедии. Те не са ли отражение на негативната енергия, която прелива в обществото от политиката?
- Една обезверена маса не може да поражда друго, освен негативни енергии. В тази насока българинът има да извърви много дълъг път. Нещата не са свързани само с политиката, но поради негативната енергия, която излъчва българинът, той не може да схване даже защо предстоящите избори са много важни, че те зависят от него. Ако хората искат и материално, и духовно да им се промени животът, трябва да гласуват така, че тази триглава коалиция да си отиде.
Тя е пречка за европейските средства, граби и убива доверието на Европа към България.
Но другата стъпка е много по-трудна, изисква много повече време – да осъзнаеш ти за какво си на този свят. За какво си се родил, какъв смисъл има животът ти, или си просто някаква бубулечка, която не знае даже защо се движи. Ако тези неща човек не започне да ги схваща, животът наистина е безсмислен. Ако ти провърви в материалния живот, значи Бог те е благословил по някакъв начин. Но това е само благословение, което може да си отиде, ако не следваш Божия път. И в случая много малко са хората, които обръщат внимание на тези неща.
- Как според вас черният пиар в политиката се отразява на хората?
- Негативно. Черният пиар е част от стратегията на управляващите. 80% от медиите са в ръцете на червената олигарпхия и така, не от 20, а 65 години се извършва едно промиване на мозъците. Винаги казвам, че разликата преди и след 1989 г. е само една. До падането на режима на Живков на власт в България беше БКП, която се опираше на Държавна сигурност като основен инструмент за въздействие, а след 1989 г. – на власт е самата ДС. Ние през изминалия 20-годишен период имаме само 4 години, на СДС, когато службите нямаха монопол във властта. И когато в държавата няма кой да дава жалоните на някаква ценностна система, естествено, че на лице е морален, материален, духовен разпад.
- При масови трагедии хората си подават ръце, търсят единение, опитват се да бъдат по-добри, а при нас всичко е объркано – оставаме агресивни, гледаме конфронтационно.
- Липсата на духовни ценности – това е обърканото на българина, а те са най-важното. България е една и съща държава, в която живеят две различни нации. Две паралелни общества, и двете говорят на български, но не се разбират. Едните се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и съветско, а другите се мъчим да бъдем българи. Това състояние е резултат не само от последните 60 – 70 години. То е породено от момента, когато България става някаква допълнителна, досадна пречка пред домогванията на Русия да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите.
Всеки завоевател, като си изработи своя план, търси в териториите, които смята да обсеби и прегази, някаква петта колония. И от тук започва едно масирано финасиране на среди, които да виждат в московския самодържец някакъв освободител. Почват да го канят, да го търсят, а на него целта му е да ги зароби. Това всъщност е цялата история на България.
Тя не е борба между революционери и някакви привърженици на османското владичество, не е борба между либерали и консерватори, не е борба между левица и десница. Тя винаги е борба между някакви български сили и платената агентура на Русия. Това е нашата история. Страшното е, че българинът не може да разбере това положение, защото от крехка детска възраст, включително и на моя милост, ни се втълпяваше един русофилски, което означава – противобългарски, прочит на собствената ни история. Ние сме разделени на две нации, защото не можем да бъдем едно.
Питат ме избиратели – не трябва ли в Европейския парламент да защитаваме националните интереси на България заедно, всички български евродепутати? Отговарям им – как да защитавам национален интерес с Ивайло Калфин от БСП и с Димитър Стоянов от „Атака”, когато за тях националният интерес е България да бъде троянски кон на Русия. Аз не мога да бъда с тях, в друга посока е моят национален интерес. Затова казвам, че сме две нации в една държава.
- Каква е перспективата на тези паралелни нации?
- Националната идентичност е продукт на дългогодишно многовековно развиите. Надали нашето поколение ще успее да види ясни резултати, но трябва да работим в тази насока, да накараме българина да прогледне, да осъзнае кой е и каква е националната му идентичност. Ако се върнем назад в историята, имали сме подобни случаи. Когато Борис Първи решава да наложи християнството като официална религия, знаем какъв бунт и съпротива се надигат и колко жестоко са потушени. Повече от век по-късно, едва св. Иван Рилски с примера на своя живот убеждава по-голамата част от българите, че не са сбъркали като са станили християни. Колко много време е трябвало да мине, за да осъзнае народът покръстването.
Слава на Бога, светецът и днес продължава да се тачи. Със своя пример, със своята проповед и личен живот той е убедил сънародниците, че са поели правия път на вярата. Това трябва да се прави и сега – да търсим новия св. Иван Рилски, или новия Моисей, който 40 г. е водил народа си в пустинята, докато умрат всички родени в робство, за да намерят Обетованата земя. 20 години вече минаха, сигурно са ни нужни още 20.
- А имаме ли водач?
- Така ме попитаха след една моя лекция и студентите ми от Нов български университет. Отговорих им – вие сте най-подготвените, търсете го, вижте го.
http://frognews.bg/news_12439/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%84_%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD_%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2_%D0%96%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D0%B5%D0%BC_%D0%B4%D0%B2%D0%B5_%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8_%D0%B2_%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0_%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0/
insomnia1304 каза
Проф. Пламен Цветков: Изучаваме историята си с русофилски, а това означава противобългарски поглед
Сряда, 4 Март 2009
Санстефанският договор е една голяма манипулация, Берлинският ни приобщава към европейския свят, макар и с цената на националното ни разпокъсване. България има нужда от нов нациноален празник и това е 22 септември, казва историкът
Пламен С.Цветков е професор по история в Нов български университет. Автор е на повече от десет монографии в областта на политическата и дипломатическа история на 20 век. Последният му труд е посветен на света на мегамитовете. Историкът преобръща редица вкоренени клишета, приемани за аксиоматични истини.
Интервю на Мая Стоянова
– Проф. Цветков, защо българите нямат еднозначно отношение към националния си празник?
– Отговорът е много очевиден. Всеки път на 3 март нашите управници, поради инстинктивното си подчинение на всичко руско и съветско, използват тази дата, за да поругаят отново националното ни достойнство със своето безгръбначие спрямо Русия. Това дразни хората.
Никоя уважаваща себе си нация не чества за свой национален празник едно външно събитие. Дори и да има спорове за това какво точно се е случило на 3 март, просто това е събитие, в което няма българско присъствие. Има българско участие във войната, но няма българско участие в подписването на Санстефанския договор. Освен това негов главен автор е граф Игнатиев. В записките си, публикувани в България още преди 1989 г., той в прав текст казва, че историческата мисия на Русия е да обедини славяните под свое ръководство върху развалините на Австрия и Турция. Това изречение ни казва, че човек трябва да има много голяма фантазия, за да твърди, че граф Игнатиев е освободител на България. Това е един българоядец, един човек, който е искал унищожението на България.
Но сега една от централните софийски улици носи неговото име. Така че това е една наистина пагубна дата.
-Кой е най-големият мит, свързан с освобождението на България?
- Санстефанският мит е може би един от най-големите. Той е и една от най-трайните манипулации в историческата памет на българите, тъй като това всъщност е един договор за безсрочната окупация на България от Русия. В този договор няма никакви срокове за изтеглянето на руските войски, след като изтекат предвидените две години руска окупация. Дори има една разпоредба, в която се казва, че Русия ще изтегли войските си от всички останали части на Турция, с изключение на България.
Няма никакъв международен контрол върху руската окупационна администрация. Разноските на окупационните сили са изцяло за сметка на окупираната страна.
Има още нещо много важно. Някои историци, по-скоро в червения спектър на българската политическа действителност, между които и проф. Константин Косев, също казват, че Санстефанският договор не е нищо друго, освен една фикция. Реалният договор е Берлинският. Едва Берлинският договор намалява срока на руската окупация от 2 години на 9 месеца.
– Той изрично задължава, в рамките на три месеца след изтичането на 9-месечния срок, Русия да изтегли всичките си войски от България. От самото начало той поставя руската окупационна администрация под международен контрол. Именно благодарение на международния контрол руската окупационна администрация е принудена да пристъпи към създаването на български държавни учреждения. За съжаление тези важни подробности са известни на малко хора. Това се знае само от специалисти, а добре платени фалшификатори на историята, които сами се хвалят как народът ги е нарекъл професори, продължават да бълват тази зловредна легенда за Санстефанския договор.
Освен това Санстефанският договор дава на Турция правото да прекарва свои войски през територията на Българското княжество. Така че дори и да се стигне евентуално до българско правителство, то само да помоли руските войски да останат в България. За какво освобождение тогава може да става дума?
Има и нещо друго, кое кара тогавашното българско общество, преди съветското нахлуване през септември 1944 г., да възприеме този мит. Това е криворазбраната мечта за България на три морета. България, обединила всички земи с българско мнозинство като население.
Тези хора обаче не си дават сметка, че България и българите сами декларират пред света кое е българска територия с учредяването на Българската екзархия през 1870 година и с допитванията, проведени по силата на фермана, с който е учредена тя. В него изрично е записано, че е достатъчно 2/3 от населението да гласува в полза на екзархията, за да премине тази територия към нея. По този начин по-голямата част от Македония, както и Северна България заедно с цяла Добруджа, Нишко и Поморавието и Южна България с една голяма част от Родопската област стават част от Българската екзархия.
Нещо повече, Българската екзархия е и първата крачка на българите към независимостта. Според авторитетни наши историци в тази сфера, като Петър Ников и Зина Маркова, с учредяването на екзархията българите получават и право на вътрешна автономия. Краят на този процес е чак на 22 септември 1908 година, когато България прокламира своята независимост. В тази картина на постепено превръщане на България от османска провинция в пълноправен член на международната общност и напълно суверенна държава, Санстефанския договор всъщност няма никакво място, тъй като той не е нищо друго, освен един опит на Русия да замени османското върховенство със собственото си владичество.
Има ли и други заблуди около 3 март, с които живеят и днес българите?
– Една от големите заблуди изучаваме в училище още от крехка възраст – че видите ли Русия била донесла свобода и национално обединение на България, а по-късно Западът ни бил разпокъсал. Защото това беше представяно така от Русия, от руската пропаганда и руските дипломатически пратеници. Вярно е, че Берлинският договор разпокъсва България, но това е по предварително споразумение между Русия и Великобритания. Става дума за споразумението Шувалов – Солзбъри, което се държи в най-дълбока тайна, никой не знае тогава за него. А то е постигнато, тъй като Русия се стреми към сближаване с англичаните. Нещо повече, след като вече е наясно, че никой няма да й позволи да погълне България, Русия прави всичко възможно да разпокъса България на колкото се може по-малки части, за да няма някаква досадна допълнителна пречка при завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите.
И между другото, цялата стратегия на Русия към Балканите е насочена именно към това – да завладее Босфора и Дарданелите. Което означава, че самото съществуване на България като държава и на българите като народ е несъвместимо с руската агресия на Балканите. Но както ви казах, тази манипулация заляга и днес в учебниците по история.
Това е един от най-ярките и скандални примери как ние продължаваме да изучаваме собствената си история с русофилски, а това означава противобългарски поглед.
И още нещо много съществено. Санстефанският договор не съдържа никакви гаранции за правата и свободите на религиозните и етническите малцинства. Берлинският договор е този, който задължава и Княжество България, и Румъния, и Сърбия, и Черна Гора да зачитат правата на всички малцинства, забранява да има дискриминация на етническа и религиозна основа. Така Берлинският договор, който с право е охулен, защото България е разпокъсана, макар че това не е решение на Берлинския конгрес, а решение на Русия и Великобритания, всъщност ни приобщава към европейския свят.
Ако върнем лентата назад, до 1990 година чествахме 9 септември за национален празник. Той също беше един мит, но поколения се идентифицираха с него.
– Това беше постигнато с насилие. 9 септември беше наложен за национален празник от комунистическия режим. Това не беше свободен избор, а стана по логиката на министерството на истината на Джордж Оруел и по рецептата на Гьобелс една лъжа да се повтаря дотогава, докато стане истина. Типично комунистическа пропаганда, кръвосмразяваща по своя антинационален и античовешки характер, защото ти честваш за национален празник завладяването на собствената ти страна от най-чудовищния диктатор на всички времена, какъвто е Йосиф Сталин. Може ли да се празнува фактът, че съветското нахлуване бележи началото на едно масово изтребване на духовния, политическия и стопанския елит на българската нация? Затова още тогава повечето българи не чувстваха този ден като национален празник, но не смееха да го споделят открито.
-За тях 9 септември беше просто неработен ден. Между другото, има и нещо хумористично в 9 септември. На 8 септември, след като Сталин е обявил война на България, започва да навлиза червената армия в наша територия. Операцията по окупирането на страната всъщност привършва на 16 септември. На втория ден от съветското нахлуване някаква група хора се събира във Военното министерство с любезното съдействие на тогавашния военен министър ген.Иван Маринов и се самопровъзгласява за правителство. Нещо подобно се случва в Норвегия през април 1940 година, когато в страната нахлува армията на националсоциалистическа Германия. Тогава едно лице, на име Видкун Куислинг, се събира със свои привърженици и се самопровъзгласява за правителство.
Но няма историк, който да твърди, че това е бил някакъв преврат, а още по-малко революция.Така че това, което се случва на 9 септември в България, не е никакъв преврат, а за революция изобщо не може да става дума. Това е някаква трагикомична оперета в момента на завладяването на България от една чужда армия, от най-страшната и антихуманна система, която познава историята на човечеството.
-Но младото поколение чувства и 3 март само като един почивен ден. Каква е причината за този нихилизъм?
-Това е така, защото историята продължава да се изучава през един чужд поглед. Продължават да се повтарят едни отдавна остарели стереотипи на национализъм. И това младо поколение, в този глобализиращ се свят, което с интернет може да достигне до всички точки на планетата, то мисли, че това е някаква овехтяла дреха, която се пита защо му е. Тази дата е нещо изкуствено, реално не е донесла нищо добро на българите.
На младите тя не им е симпатична, защото и днес режимът в Русия не е демократичен. И днес на никой, който иска да излезе от България, не му минава през ума да си търси работа и по-добър живот в Русия. Включително синовете и дъщерите на най-върлите комунисти търсят реализация в Западна Европа и в Щатите.
Преди няколко години общественици предлагаха 24 май за национален празник. Има ли място за дебат в тази посока?
– Според мен 3 март по никакъв начин не може да бъде национален празник. Това е просто една историческа дата, която се използва за съжаление от твърде влиятелните среди, които са на московска заплата, за да поругават националното ни достойнство. Защото опитът да се замени една чужда власт с друга, е всичко друго но не и освобождение. А истината е, че няма завоевател, който да се нарича завоевател.
– Той винаги определя себе си като освободител или в най-лошия случай – като обединител.
– Между другото, войната от 1877-1878 г. не се е приемала еднозначно още тогава от българите. Самото посрещане на руснаците, и то според руски дипломатически документи, няма нищо общо с идиличната картина на дядо Вазов за дечицата, които посрещали братушките с крушки. Защото руснаците започват да действат като в завоювана територия, с всичко произтичащо от това – произвол, структурата на екзархията безапелационно е подчинена на руската окупационна администрация, започва един грабеж и едно насилие, което според признанията на един руски дипломат, е накарало все повече българи да се питат дали не е било по-добре да си останем под властта на султана, отколкото под могъщественото покровителство на Царя Освободител, наречен “освободител” не заради България, а заради това, че е премахнал крепостното робство в Русия през 1861 година.
Колкото до идеята национален празник да стане 24 май, това също предизвиква в мен резерви, тъй като с тази дата и сега се злоупотребява, като става повод за разни панславистки излияния. 24 май се чества като Деня на славянската писменост и българската култура, макар че писмеността си е българска и е възприета от редица народи, между които само някои са славянски. Между другото славянските народи, които пишат на латиница, са повече от славянските народи, които си служат с кирилицата.
- Коя дата от историята, като съдържане и функции, според вас е най-подходяща?
– Като функция националният празник трябва да обединява нацията, но едновременно с това – да ни приобщава към европейските ценности. И в този смисъл национален празник на България може да бъде 6 септември, съединението на Княжество България с Източна Румелия. Може да бъде и 22 септември, обявяването на независимостта. И двете събития първо са чисто българско дело и второ – се посрещат с одобрение от абсолютно всички политически сили, от цялото българско общество. Тогава има наистина невероятно единение. Но личните ми предпочитания са насочени към Деня на независимостта. Тогава именно България става пълноправен член на международната общност, става част от Европа. Това е събитието, което дори един краен левичар като Димитър Благоев, чиито наследници претендират, че са днешните комсоциалисти, посреща с одобрение и гледа на това събитие изцяло положително. Освен това прокламирането на независимостта на България е дело на самите българи, което не е осъдено от нито една политическа сила. Това би могло наистина да обедини всички българи.Позицията ми се споделя и от много други хора. Аз непрекъснато работя в тази посока. Надявам се аргументите ми да накарат хората да се замислят и да разберат значимостта на 22 септември и унизителната същина на 3 март.
– Ще се измъкне ли народът от клишетата и стереотипите в собствената си история?
- Знаете ли кое е най-отвратителното на днешното време? Не че е по-лош животът, отколкото беше по времето на комунизма.Това са глупости, защото сега хората материално живеят по-добре и което е по-същественото – имат свободата. Но онези, които бяха на власт преди 1989, са на власт и сега.
Това означава, че цялата училищна и образователна система, учебниците по история, това, което се лее от медиите, повечето от които са също в ръцете на разни кадри на комунистическата ДС, непрекъснато набиват в главите ни клишета и българинът не може да се освободи от тези убийствени за него митове. Ще бъде много трудно това наистина да се случи. Но знаете ли, утешавам се с книгата „Изход” от Стария завет. В нея е записано, че Моисей трябвало да води 40 години еврейския народ през пустинята, за да минат 40 години от края на робството и да станат евреите най-сетне свободни. Вече минаха 20 години от падането на Берлинската стена, ще трябва да изчакаме още 20. Надявам се, че тогава и българите ще станат наистина вече свободни. Тогава може би ще имаме и нашия достоен национален празник. Всичко би могло да се случи и по-рано, ако повече хора в българското общество се обединят около идеята за нов национален празник.
http://frognews.bg/news_10525/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%84_%D0%9F%D0%BB%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD_%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2_%D0%98%D0%B7%D1%83%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5_%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0_%D1%81%D0%B8_%D1%81_%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B0_%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0_%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4/
insomnia1304 каза
ИЗБОРЪТ
Божидар Кунчев
Човешкият живот, включително и най-незначителният, който притежава само измеренията на привидното и тривиалното, се дължи на определен избор. Съзнателно или не човек избира себе си, човешката си участ, това, което иска да бъде през отреденото му време. И в повечето случаи изборът, направен от нас, рано или късно се оказва провал, една върволица от крушения, равносметката за живота ни като пустота и баналност. Причината е в погрешния ни избор, в това, че не сме направили д у х о в е н избор, тоест не сме разбрали, че животът е преди всичко духовност, онзи порив на съзнанието, което не иска да се примири с вездесъщите баналности, с наложените граници на ума и сърцето, с неумолимата безпощадност на смъртта. Албер Камю го е казал твърде добре, ако става дума за потреса, който все някога ще ни връхлети, когато разберем безсмислието на живота си: “Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обед, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден избликва първото “защо” и всичко започва в тази умора, примесена с учудване”. А какво започва ли? Това зависи от степента, на която се намира съзнанието ни. Едни, подвластни на изначалната си духовна леност, ще се опитат да се примирят, да потърсят съответното оправдание и въобще да избягат надалеч от угризенията и усещането си за абсурд. Други неизбежно ще се изправят пред решението да променят съдбата си в насоката на духовното. И в двата случая обаче пропуснатият някога избор идва да напомни за себе си, за това на какво равнище е трябвало да осъществим човешката си участ. Тук бързам да напомня, че в каквито и условия да живеем, дори в ада на една диктатура, изборът ни трябва да се извърши. Каквото и да ни струва това, рискът трябва да се поеме, защото един духовен избор може да ни коства живота на тялото, но той гарантира задължително моралното спасение, извисяването ни като личности. Ясперс казва, че “Безусловното решава върху какво в края на краищата почива животът на един човек, дали той има значение или е нищожен”. Изборът ни трябва да бъде в съзвучие с безусловното, за което споменава немският философ. Без наличието на тази безусловност, тоест на ценностния императив, на който никога няма да изменим, без наличието на онова прозрение за нещо свещено, което трябва да направлява живота ни, изборът ни няма да бъде духовен, действително съдържателен. Животът ни ще придобие едно по-висше значение само при онова духовно решение извън познатите стереотипи на мислене и действие. Жалко е, но повечето хора не отиват по-далеч от обичайните модели на съществуване, изгубили отдавна своята валидност. Повечето от нас нямат чувство за онази отговорност, каквато представлява от само себе си животът ни, замислен като проект на свободата. Затова и не разбираме, че нашето присъствие на земята трябва да бъде енергично самонадмогване, постоянното усилие да спасяваме Смисъла от неуморната агресия на Безсмислието.
Винаги е било така и ако в световната история има толкова низост и безсмислие, това се дължи на погрешните ни избори. Престъпната пасивност на човека спрямо наложените заблуди, липсата на воля, за да стане той повече от това, което е, стадното у него, което му пречи да извърви самотния път на изграждането си като пробудена личност, разбира се – и тиранията на една или друга власт, която по дефиниция отрича отделния човешки избор, ето го отровеният извор, от който продължаваме да пием, въобразявайки си, че с ъ щ е с т в у в а м е. Ето защо не можем да се ангажираме с волята за един по-истински живот, подчинен на търсещия дух и на “безусловното”, за което говори Ясперс. Тъкмо в това е драмата на тривиалния човек, която днес, повече от друг път, има всичките характеристики на една трагедия. Защото духовната, метафизичната, религиозната безопорност на днешния човек е наистина трагедия. При наличието на тази безопорност изцяло доминират правилата на бездуховното всекидневие и трябва да са прави онези, които казват, че сме в “състояние на израждане”. Човекът си остава и днес един незавършен проект. Той не може да осъществи духовното си прераждане, да отиде поне малко по-далеч от пределите на болната ни цивилизация. Жалък поданик на един замърсен свят, в който властват егоизмът и отчуждението, той крачи уморено към смъртта си, приел като неизбежност духовната си деградация. И така животът му е всъщност едно пропиляно битие, безплодие, което иска да отрече величието на живота. Един такъв живот е в буквалния смисъл на думата битие – към – нищото, защото е лишен от озаренията на духовния копнеж, от стремежа към спасителната духовна пълнота на съществуването.
Основанията ми за този песимизъм са твърде много, тъй като научният и техническият прогрес продължава да бъде в контраст с духовното и моралното състояние на човешкия ни свят. И новият ни век се мъчи под бремето на спомена за ужасите, които станаха съдба на отминалото столетие. Поуките, които си направихме, са твърде недостатъчни, иначе нямаше да го има и днес това мъчително чувство за липса на изход, за похитена хуманност, за това нихилистично заиграване с идеи и понятия, които отколе са давали посока на човечеството. Съвременният човек страда от парализа на сетивата, които в други времена усещаха необятната мощ на живота и спасителния смисъл, с който животът е зареден изначално. Потънал в бездната на временното, сграбчен в прегръдките на преходното и тленното, способен да твори само една “история без трансцендентност” / Камю/, човекът все повече се превръща в субект на един механичен свят, който ограбва и последните му остатъци от нравственост и духовност. Животът на днешния човек е лишен от истински ценности. Той става все по-безчувствен към идващото от традицията, оставила големите си уроци за духовен порядък и за пътя към човешкото достойнство. Неговото съществуване е престанало да бъде действителна значимост, то се превръща в абсурд. Внушенията, че при тези обстоятелства животът придобива измеренията на абсурда, ще открием на толкова места във философията и модерната литература. Паул Тилих, например, основателно говори, че “Човекът от ХХ век е изгубил смисъла на своя свят, както и своя Аз, живеещ в значенията, които идват от един духовен център. Ръкотворният свят на вещите се е вкопчил в своя създател, който в него губи своята субектност. Човекът се е пожертвал заради онова, което сам е сътворил. Но той все още осъзнава какво е изгубил и какво продължава да губи”. Следвайки насоката на тази мисъл, бих казал, че сега, доста време след написаното от Тилих, човекът се намира в още по-окаяно състояние. Защото все повече оредява редицата на онези, които си дават сметка какво сме изгубили. Доказателствата са навсякъде, включително и в съвременния български живот, който не съумя да се възроди на качествено равнище след трагичните поражения на тоталитарната епоха.
Вместо следването на една градивна морална и духовна насока ние предпочетохме реалност, в която всичко е унижение и духовна нищета. Човешката ни участ е жребият на хора в един живот, където “всичко е позволено”.
Липсват границите, липсват свещените табута. Порнография в буквалния и преносния смисъл. Печат и телевизия, които бъдещите историци ще поставят в черните страници на историята ни. Политици, обсебени от единствения инстинкт да трупат все повече богатства. И в целия ни обществен живот един непрекъснат шум, приказки, изпразнени от смисъл, лъжа и демагогия, цинизъм, който може да се сравни единствено с цинизма от тежките години на диктатурата.
Какво означава всичко това? Означава просто, че не сме направили духовния си избор и че сме забравили традицията, значимото духовно наследство на миналото, идеализма на предците ни, което пък навежда на мисълта, че е време някой носталгичен поет да напише с болка една нова “Епопея на забравените”. По един или друг повод споменаваме и днес “най-българското време”, каквото е нашето Възраждане, без да проумеем обаче, че онази епоха беше преди всичко фундаментален, съдбоносен избор. Изборът на Паисий, на Раковски, на Левски и Ботев е техният бунт в името на екзистенциални модуси, мотивирани и от идеята за Доброто, за Правдата. Себеотрицанието на възрожденския човек, неговата идеалистична обреченост на идеята за човешко пространство, където ще царува истината, днес вече не говорят почти нищо на толкова много от нас. Това равнодушие и безразличие ще има тепърва да се плаща на още по-висока цена. Ограбени от днешната реалност, ние ще скъсаме съвсем връзката си и с историята, в която има и светлина. Така ще стигнем още веднъж до нулевата точка на незавидната си участ, на нашата обреченост да живеем без памет, дълг и избор.
Нека споделеното дотук не се тълкува като израз на крайно отчаяние. Но нека и да осъзнаем час по-скоро какъв е поводът за споделеното, за тревогата в душата на мислещия ни съвременник, който все още вярва, че в човешкото същество го има нужният потенциал за повторно съзиждане. Примерът на миналото не може да бъде изтрит напълно. Той ще вдъхновява и занапред, ще ни бъде опорна точка и в утрешните дни на болка и стълкновение с безпътицата. Един такъв пример е Димчо Дебелянов, за когото доста млади хора се сещат единствено, когато ще трябва да държат приемен изпит в университета. Голям поет, високо нравствено съзнание, праведна личност, отишла доброволно на фронта, за да изпълни дълга си. И за да направи своя спасителен духовен избор, постигайки на бойното поле “тихата победа” на духовното си прераждане. Нима личности като него ще бъдат все повече един “ненужен спомен”? За Дебелянов поетът Атанас Далчев казва, че той е “чувствал върху себе си ръката на свръхестественото през целия си кратък и злочест живот”. Далчев си обяснява с “религиозната природа” на поета неговото смирение, неговото чувство на зависимост от Бога, неговата обсебеност от мисълта за една действителност на възродения дух, където няма да се чувства повече чужденец и затворник в тъмница. Колко са днес онези, които имат в себе си нещо от поривите на Димчо, от неговата “природа”? И тук не става дума за таланта на този творец, а за духовната му дарба, за огромната му способност да живее в света на възвишеното. Без тази вродена, но и допълнително култивирана способност Дебелянов нямаше да си пробие път към спасението, към онова неповторимо по своята въздейственост самоутвърждаване, с което е отрекъл света на Нищото. Без спомена за Дебеляновото самоутвърждаване животът ни днес щеше да бъде още по-беден в духовно отношение.
Всъщност драмата на времето ни, кризата на ценностите, която не е от днес и вчера, тази убиваща ни “криза на човешкото”, заради която губим духовната си идентичност се дължи на едно единствено нещо.
На това, за което говори Чеслав Милош, имайки предвид постмодернизма. Но то се отнася и за цялата ни постмодерна епоха. Милош казва, че “Постмодернизъмт в крайна сметка е убеждение, че днес не е възможна никоя вяра, не е възможен никакъв определен светоглед”.
След това убеждение – продължава той – “върви свеждането на всичко до конфликт на интересите”. В съзвучие с тази мисъл са и думите на поета Октавио Пас. “Обществата – твърди го този изключителен творец – са исторически, но всички са живели под ръководството и вдъхновението на свои метаисторически представи и вярвания. Нашата епоха е първата, която се готви да живее без метафизическа доктрина”. Отново става дума за “безусловното” на Ясперс, за онази “безусловна повеля”, намираща се извън временните конвенции, извън формулите на “утилитарния” разум и благодарение на която човекът действително постига себе си. Става дума и за това, че без необходимата вяра, без спасяващата благодат на духовния избор все по-малко ще различаваме доброто от злото. И все повече ще се отдалечаваме от самата мисъл за избор. Сега се намираме точно в тази ситуация. Нашата раздвоеност, липсата на вътрешната категоричност, метафизичният ни скепсис, за който един философ казва, че е проява на безхарактерност – всичко това подсказва отсъствието на решение, невъзможността за качествен избор. “Вместо да вземем решение – пише Ясперс -, ние се люшкаме и лутаме из живота, свързваме едното с другото и съвсем не признаваме това за необходимо противоречие. Тази нерешеност е злото. Човек се пробужда едва когато различи доброто от злото. Той става себе си, когато е решил в каква посока ще поемат неговите дела. Всички ние трябва постоянно да отвоюваме себе си от нерешеността”. И тези думи са твърде многозначителни. Те изрично подчертават, че без нашия избор, оставайки в лоното на нерешеността, ние подпомагаме злото. Косвено или пряко ние се обвързваме с него, ставаме негови носители, въплъщаваме го със самия факт, че сме предпочели духовното безволие, инерцията и равнодушието, онова душевно вкаменяване, с което не би могло да реагираме на съвременния свят, искащ да ни погуби. Предпочели сме да загърбим дълга си пред живота, пред онова, което го зарежда със смисъл. Но дейците на Възраждането са постъпвали по друг начин. И много други от духовните ни предци, идващи след тях, са ни показали какво значи да отвоюваш себе си от нерешеността. Навсякъде по света и във всички времена същностната повеля е била да направиш избора си, решително да забравиш своята себичност и своя егоизъм. Френският персоналист Муние пише, че “съществуването е съвсем различно от това само да живея живота си, моя живот”. И пак той твърди, че “Личността е движение на надхвърляне на живота в това, което той е, и в това, което не е”. Едно подобно надхвърляне откриваме в съдбата на онези открояващи се личности, сътворили светлите страници на историята, на религията и философията, на поезията, на изкуствата, търсили трескаво истината за живота и за робствата на човека. Биографията на Достоевски, съдбата на Паскал, животът на Ван Гог, терзанията и копнежите на толкова творци и в нашата литература – какво друго са те, ако не надхвърляне, полет на духа, често пъти последван и от трагични сривове. Всички те са надмогвали отчаянието си, собствените си ограничения, за да се сдобият с “мъжеството да бъдат”. И за да се превърнат в трайното мерило за човешки образ, изтръгнал се от веригите на оскъдната и ограбена налична действителност. Което означава, че са били по-цялостни и по-близко до чистата страна на човешката си природа. Техните лични и творчески безпокойства са ги извели до просветление, до онова себепознание, утвърждаващо силата и красотата на живота. Те са се опълчили на онзи гибелен свят на “безразличието и грижата”, за който говори Хайдегер. Те са престанали да бъдат зависими от тази “обкръжаваща чуждост” /Муние/ на времето и обществото, защото са направили своя и з б о р.
Разбира се, наличните условия за нашето пробуждане и възраждане не са никак благоприятни. В нашия текущ живот всичко е крайно потискащо и може да обезкуражи и най-целеустременото съзнание. Но така е било винаги, в смисъл, че животът е онова предизвикателство, което често поражда и чувството за безсмислие. Въпросът е човек да намери нужните сили в себе си, да се превърне в отказ и противопоставяне. Муние казва:” Толкова силен и всеобщ е уклонът към неавтентичния живот, че да ставащ съществуващ значи да вървиш към изключението”. Защо не се помъчим да тръгнем към това изключение? Та нали смисълът на живота ни е в това съществуване на градивните посоки и животоспасяващите отговори. Нали този смисъл е да разберем и отстояваме смисъла на нашето достойно предназначение.
Почвата под краката ни е толкова разкаляна, а въздухът, който дишаме, е просмукан от заразата на клинично време, в което душата на човека е опустошена. Отдавна го няма онова обилие на пориви и смисъл, за да бъде коронован по един или друг начин нихилизмът. Жадуващи прераждане, ние стоим безпомощно пред изстъпленията на времето, което постоянно ни напомня за нашата богоизоставеност. Нещастни поданици на отсамното, където властват кесарите на подлостта и пошлостта, ние сме превърнали живота си в неспиращ гърч. Над главите ни виси мечът на безверието, който може да се стовари и върху най-неподкупните от нас. Наистина сме стигнали до границата, след която настъпва окончателното сриване. Ето защо не бива да забравяме за избора си.
През 60-те години на миналия век, крайно потиснат от живота, на който е станал свидетел, Александър Геров записва в дневника си следните думи:” По дяволите всички идеологически и държавни философии. По дяволите всички редакционни статии и увъртания. По дяволите всички подлеци, шарлатани, кариеристи и експлоататори на човешкото общество. Ако в това се състоеше животът, той би бил най-голямата безсмислица”. Жалко е, но и днес, в една друга ситуация, пак ще кажем същото. С колко надежда започнахме прехода си, за да стигнем до ужасното прозрение, че сякаш не сме способни да сътворим нормално общество на духовни и свободни хора. Нравствени изроди са завзели ключовите позиции навсякъде. Вместо морален устрем онова, което днес наричаме “общество”, заслужава да бъде определено като нравствен колапс. Повечето деца мечтаят да станат бизнесмени и търговци. Те не искат да бъдат лекари, художници и писатели, инженери и свещеници. Едно момче на десетина години заяви по телевизията, че ходи на училище, за да вземе дипломата си и после да замине в Германия, където щяло да си “живее”. Значима част от нашите студенти са безразлични към това, което беше България по времето на тоталитарния режим. Те не ходят да гласуват, защото нямало смисъл. Довчерашни сатрапи издават мемоари с патриотичните внушения, че тяхното гестапо било в служба на отечеството. Някои от тях са отново началници. И това на свой ред потвърждава колко е наложителен изборът на всеки един от нас, респективно на обществото ни като цяло. Ако не го направим, ще разполагаме и с основанието да повторим едни други думи от дневника на Геров:” Ниско, много ниско е паднал вече духовният ръст на човека. Ако не се оправи, това неминуемо вещае гибел”.
И въпреки всичко, надеждата трябва да остане. Другото име на човека е надежда. Ние сме в поредната си гранична ситуация, където звучат заповедните интонации на онова “или-или”. Тези две думи са пък другото име на избора, без който няма да бъдем хора.
http://www.svobodata.com/page.php?pid=168&rid=63&archive=
insomnia1304 каза
„УЧАСТ“ И „СЪДБА“ В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ
Божидар Кунчев
Далчев пише за Емили Дикинсън, че у нея „поетът съжителствува с философа“1. И при него е същото. Тъкмо философът му помага да разбере още по-добре човека на едно конкретно време, но и въобще човека. И от друга страна пак философът помага на поета да стане творчеството му надвременно. Това съжителство на поета и философа наистина прави Далчев неизменно актуален. Други поети, които разкриват по-злободневно и фактологично човешките драми на времето, най-често си остават в него. Пристрастени идеологически, с обяснимата, но безполезна илюзия, че творчеството им трябва да бъде документ за текущите конфликти и страсти, те, дори и достатъчно даровити, плащат данък на тенденциозното. Творбите им, искащи да бъдат даже политически призив или отговор, бързо се забравят. Те са прекалено конюнктурни, да не говорим, че се разминават с истината, както беше и в тоталитарното време. Примерите са много, но ще посоча само Александър Геров. Като поет той заслужи високо признание не заради творчеството си, в което има „политика“. За съжаление и Геров разбра късно това, което Далчев го е знаел винаги – че „Богатите на събития епохи са повърхностни. От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат“. Една подобна мисъл, израз на горчиво съжаление, предпоставя появата на доста творби при Геров. Тя преминава и през страниците на неговия дневник. От тях се вижда как поетът изпитва болка заради похабените си творчески усилия. Съвестта го измъчва, че се е оставил да го манипулират и не е разбрал лъжата на времето, превърнала се и в лъжа на част от поезията му. Оттук и едва сдържаният вопъл в едно от кратките му стихотворения: „Забравяй! Забравяй! Забравяй!/ Иначе не можеш да съществуваш…“ („Към човека и човечеството“). Атанас Далчев, който за разлика от Геров винаги е знаел къде и как да търси истината, се намира във времето, но и далеч от него. Конкретните събития, каквито и да са те, както и да увличат, оставят незасегната част от човешката душа. Или пък, дори и да я обсебят изцяло, рано или късно тя иска да се отърве от спомена за тях. Човек, каквото и да е преживял, желае пак да се върне към себе си. Настойчиво го иска това и този поет, който един ден осъзнава увлеченията и заблудите си. Ето защо той ще побърза да припознае пак неизменното, което носи като нагласа, страст или метафизична надежда. Увлеченията и заблудите, през които е преминал, са го натоварили излишно. Тази психологическа истина, осъзната още от младия Далчев, го предпазва от подхлъзване. Затова той се различава от онези автори, които се обвързват с патоса на времето си, в повечето случаи напразен и далеч от същинските проблеми на човека. Далчев знае, че истината за човека не е там. Тази истина не се намира в ефимерните рецепти за спасяването на човека. Те, каквото и да обещават, премълчават истината, че човек няма да се справи никога напълно с конфликтите на живота и със собствените си противоречия. Те закриват с преднамерения си оптимизъм истината, че сам по себе си човек ще бъде винаги тайна, феномен, който често е непредсказуем за добро или лошо. Вярно е, че каквото и да става, човек ще продължи да се стреми към щастие. Но Далчев никак не е сигурен, че сме родени, за да бъдем единствено щастливи. И времето, през което живее, допълнително го убеждава, че няма гарантирано щастие. Далчев знае, че в най-потайните си дълбини човек е самотен, недостъпен за другите, а понякога дори и за собственото си съзнание. Навярно тази скрита самота е причина човек да стои отчуждено спрямо другите и света. Сигурно тя, примесена с вродения му егоизъм, го отдалечава от щастието. И пак тя го прави може би не особено чувствителен към болката на другия. Но Далчев е почувствал, че непременно трябва да се доближим до другия, иначе животът се оказва безсмислен. Средство за това е страданието, за което пише, че единствено то „открива достъпа до другите, само то ни солидаризира с хората“. В Далчев живее не само философът, но и психологът, познаващ човешката душа. Психологът Далчев е открил, че „Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите“. Думите му означават всъщност, че участта ни е да сме винаги в гранична ситуация. Това ни прави нещастни, но без тази участ щяхме да бъдем още по-нещастни, защото нямаше да се развиваме и познаваме – поне донякъде. А без самопознанието как щяхме да се борим със себе си? Така че с думите си за преживелиците, които не сме поискали, той казва повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Това са думи за неизменното у нас и те обясняват защо поетът набляга толкова силно върху страданието. И въобще върху трагичното в живота. Но той, действително добър психолог, не би могъл да мисли иначе, защото страданието е в основата на човешката участ. До каквото и да се отнася, който и да го причинява, то е изначална и несвършваща гранична ситуация, заставяща човека да се примири или да се разбунтува.
За Албер Камю животът е „нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики“2. Споменавам името на френския писател, тъй като творчеството му е върху основата на една екзистенциална проблематика, каквато е по същество и Далчевата. Четейки сътвореното от поета, няма как да не си помислим, че въпросите, които го вълнуват, трайно привличат Камю и редица други писатели и философи, интересуващи се преди всичко от човешката участ в кризисния ХХ век. Възприема ли обаче Далчев човешката участ като Албер Камю?
Мисля, че и той, въпреки че смята абсурдното за „релативно понятие“3, го прави реплика в своите размисли. За него абсурдът и смъртта, както и надеждата, са белязали човешкото съществуване. Животът не е само надежда, той не е само мисъл за смъртта, нежелателно и трагично преживяване на тази мисъл, далеч преди смъртта да настъпи. В живота има и много неразумност, прекалено много са страданията, които нищо не може да обясни и оправдае, а точно това е абсурдът. Така възниква усещането, че житейските неща са в основата си ирационални. Албер Камю, сътворил концепцията си за абсурдния човек, има предвид всичко това – и наличното безсмислие, и неотменимата смърт, и надеждата, която се оказва напразна. Далчев има трагично чувство за живота, каквото се изпитва и от Камю. Но Далчевият човек не е абсурден, в смисъл, че той не означава идеята, отстоявана от Камю в „Митът за Сизиф“. Абсурден е само животът на унизения и подложен на страдания човек, разкрит от поета в редица стихотворения. При Албер Камю абсурдният човек проумява силно и завинаги безсмислието и безнадеждността на живота. Неговият Сизиф, чийто образ е зает от митологията, символизира трагичната участ в един непроницаем и враждебен свят. Сизиф е символ на човека, осъзнал се като абсурден, тъй като за него няма смисъл, надхвърлящ живота. За него няма смисъл, идващ от трансцендентното. Смисълът за него е да намери съдържание на живота си, въпреки осъзнатия абсурд. Подобен акт изисква мъжеството на едно гордо съзнание, приело да живее без надежда. Според Камю в този начин на живот има истинско величие. Гледката, каквато е Сизиф, приел съдбата си на „слепец, който желае да прогледне и който знае, че нощта е безкрайна…“4, действително излъчва нещо величаво. Сизиф, въпреки че е лишен от надежда, се опира на гордостта си. Той приема съдбата си като единствено възможната. В част от Далчевата поезия животът се разкрива като непрогледна нощ. В усилията на неговите клетници, чиято участ е безсмислие и страдание, нещо напомня за участта на обречения Сизиф, който тика напразно скалата нагоре.
Мълчим и денонощно работим,
и чакаме по-светли дни,
а дните си вървят и ние,
кога ще заживеем ний?
(„44, Avenue du Mainе“)
На въпроса, изразен в последния стих, няма да се даде положителен отговор. Далчев не го дава и в „Хижи“, и в останалите творби, третиращи темата за страданието в един нечовешки свят. „Дните си вървят“ безсмислено и нищо от очакваното няма да се сбъдне, освен смъртта, за която се говори в „Болница“ и в толкова от по-ранните му творби. Страдащият човек на Далчев върви по безнадежден път, какъвто е животът в повечето случаи. Този човек е образ на мъката, жертва на свят, в който нищо не зависи от него. Посредством образа му поетът изразява съчувствието и състраданието си. Внушава ни и своята идея за реалност, която не иска да приеме, защото в нея няма човечност и справедливост. Това е абсурдна реалност, свят на злото. Поетът стига дотук. Той не натоварва съзнанието на онези нещастни хора, за които пише, с философското съзнание на Сизиф, тоест на абсурдния човек у Камю. Далчев разчита на внушеното чувство, на поетическите представи, които изгражда посредством езика. Творбите му съграждат свят на страданието, а това е дехуманизираният ХХ век, чиято същност се разкрива особено ярко в „Носачи на реклама“. Колкото до лирическия субект в „Повест“ и „Дяволско“ например, а той удивително напомня за самия Далчев, него също не би могло да наречем абсурден човек. Защото той, осъзнал безсмислената си участ, живее с мисълта да я отхвърли. У него не умира надеждата. Той знае, че „нощта“ му би могла да свърши, стига да приключи с тъжната „повест“ на живота си. Това зависи от него. Той може да го направи, защото колкото и да е безсмислен животът му, отвъд него е исканият живот, в който има любов и събития. Абсурдният човек на Камю не може да отхвърли чувството си за безсмислието. За него то е окончателно. Но Далчевият субект, познаващ го добре, изпитва и други чувства. Той предусеща, че има някакво спасение. Абсурдният човек на Камю разполага с един живот, който винаги ще бъде лишен от надежда. Далчевият субект, изтерзан и самотен, живее с някакво предчувствие за друг живот, който е съвсем възможен. Изгубил „зарад книгите/ живота и света“ („Книгите“), той се надява, че би могъл да намери излаз към жадуваното съществуване. Той изстрадва целия трагизъм, който се дължи на мъката от натрупаното познание и на трайното му чувство за трагиката на живота. Но в живота не всичко е трагедия. И в познанието на вековете, събрано в книгите, колкото и да преобладава трагичното, има и други истини, които са основание за живот. С подобни мисли Далчев създава в „Книгите“ една гранична ситуация. Тя обяснява драматичното напрежение на едно самосъзнание, раздвоено между своята отчужденост и жаждата за друг живот. „Пред мен е книгата разтворена/ и денем, и нощя“. Коя е тази книга? Тя би могла да бъде поредната от многото книги за живота „на някой чужд“. Но може да бъде и Книгата с главна буква – книгата на живота, на живото познание, до което човек се добира, когато е в открития свят. Тук Далчев е двусмислен. В образа на разтворената книга е възможно да видим и двата образа. В първия случай субектът е подвластен на чуждото познание, поради което не познава хората и изпитва самота. Във втория това е Книгата на света отвъд затворения „прозорец“ в неговия живот. И пак заради нея, защото усеща колко му липсва, той се чувства нетърпимо самотен. Собственият му живот прилича на известна книга.
В „Повест“ поетът казва: „Отдавна всички книги са прочетени/ и всички пътища на спомена са минати“. В „Книгите“ лирическият субект прелиства уморен страниците на живота си, в който няма нищо ново и интересно. Тази втръснала му „книга“ съдържа безутешната истина, че той е ненужен като балкона от известното Далчево стихотворение. Субектът е далеч от съществуването, към което се стреми. У Далчев, както неведнъж е посочвано, се вижда драмата на духовния човек, раздвоен между света на онова познание, което му дават книгите, и порива за самостоен, не по-малко автентичен живот извън тяхната мъдрост. Това е драма, която не търпи еднозначно решение, защото духовният човек не иска да се откаже нито от света на книгите, нито от реалния свят. При Далчев се постига трудно, но оправдано равновесие. Докрая на живота си той е привързан към съкровения си живот в света на книгите. И същевременно техният свят не му пречи да живее с простотата и мъдростта на човешкото всекидневие, в което има също смисъл и чудеса. За поета в живота, какъвто го усеща, има толкова тайни и неизвестности. В разтворената книга на битието, стига човек да е проницателен, има безброй „шифри“ (Ясперс), очакващи да бъдат разгадани. Чудото на живота, и това Далчев го проумява съвсем рано, е по-могъщо от силата и на най-трагичните прозрения.
Без познанието на книгите не може. То оформя нашите представи, свързва ни с традицията, включва ни в културата, която е неспирен процес. И то ни прави идентични, самостойни – без тези качества човек не може да бъде индивидуалност. Но това не е достатъчно, колкото и да е съдбоносно. Защото човек има право и на собствено познание, на собствени открития, на живот, който ще оформи с вдъхновението на скулптор. Следователно всеки трябва да извърви и собствения си път. Направи ли го, животът му ще бъде нещо повече от участ. Той ще бъде извисяване до съдбата. Далчевият субект е устремен към самонадмогването си, към пълната си идентичност, а това е съдбата. Поетът пише, че големият писател трябва „да извади от дълбочината на душата си един нов свят и да му даде форма“. С творчеството си той го е направил, но много преди то да получи завършения си облик, Далчевият субект иска същото. Точно такъв е неговият стремеж – да сътвори живота си като свят, в който са и собствените му преживявания, откритията на търсещата му душа, изпитаната тръпка от чудото на живота. В едно от стихотворенията си („Пролет“) Далчев оприличава възродения живот, автентичното съществуване, това, което е заложено като стремеж и в най-елегичните му творби, на пролетта. До нейния образ често са прибягвали, но и сега поетът постъпва оригинално. И за него пролетта е стародавен символ на промяната, но той го свързва в творбата си с една друга промяна. Тя е същата, за която копнее в „Книгите“ и „Нищий духом“, и заради която пише своята „Молитва“.
„Изгубената пролет“ е, казано направо, намерената с ъ д б а, най-поетическото видение на субекта, в което стремежът му е увенчан с победа и той изпитва щастие от своята самоосъщественост. Тази „пролет“ е съдбата на озарения дух, разчупил оковите на предишния си безрадостен живот. Далчевият субект се „отрича от учените книги“ и се добира до жадуваната идентичност. Той усеща в живота си повече смисъл, защото е отхвърлил бремето от „скърби и злина“. Съществуването му става естествено, без многото „имена“, с които преди се е идентифицирал. Това е вече празничен живот, битие на простотата, „лекота на битието“ („Ще сляза лек и весел/ по стълбите запял“), една пречистеност и невинност. В това видение няма нищо от греховността на света. В него всичко е прозрачно и чисто като детския живот. Лирическият субект, погълнат от щастливата си представа, се вижда как сваля и „тясната яка“. Следователно той повече не е обусловен, конвенционален. Би могло да се каже, че той престава да бъде част от „цивилизацията“ с нейния изкуствен и усложнен живот. Сега, „превърнал“ се на прост каменар, който не стои вглъбен над „учените книги“, той няма да узнае повече „съмнения, ни страх“. Жените от прашните портрети в „Стаята“ са забравени, защото на „каменния мост“ ще го очаква самият живот с образа на жена, чиито къдри са „увиснал черен грозд“. Всичко, за което се говори в „Пролет“, е само едно видение. Но представено така осезаемо и вдъхновено, то доказва колко дълбока е Далчевата идея за човешката участ, станала съдба. Наистина е вярно, че заедно с трагичното чувство у поета живее и едно ведро и лирично чувство. Лиричното в стиховете му, тоест онази извисена жизненост идва да напомни, че колкото и философски да е устроен, Далчев е преди всичко поет. Жан-Мишел Молпоа казва в „Гласът на Орфей“, че лиричното е „опит за превъзмогване на онтологическото разкъсване“5. Лирично устремен към живота, към вечната младост на света, която може да усети само невинното поетическо съзнание, Далчев бърза да се противопостави на себе си. На трагичното си усещане за живота той противопоставя своята виталност и лиричност. Ето защо, колкото и трагизъм да пронизва творчеството му, то не може да бъде изцяло трагично. Философът, който живее в Далчев, открива с потрес „онтологическото разкъсване“. Човешкото битие е разкъсано, тъй като в него има смърт и много страдания. Поетът няма как да отрече това. Но той знае, че усилията му ще се окажат непълни, ако в стиховете му не прозвучи и гласът на лиричното. Само този глас ще заглуши донякъде воплите на страдащия свят. Молпоа твърди, че магията на стиха е в неговата игра с природата и езика. Лирическият стих си „играе с тях, за да изиграе времето, тишината и смъртта“6. Магията на Далчевия стих е в същото. Той изиграва в крайна сметка и „Вечната разбойница“ („Вратите“), и нещастната човешка участ. Към репликите на смъртта и абсурда поетът прибавя репликите и на един друг „герой“.
Това са репликите на човешката жизненост, която търси и намира смисъл. Това са репликите на лирическия субект в „Нищий духом“ и „Молитва“. Те се чуват посредством посланията на „Работник“, „Ангелът на Шартър“, „Кукувица“, „Задните дворове“ и „Среща на гарата“. Чуват се и в някои други творби, за да прозвучат всички заедно с ясния глас на надеждата. Сетивата се изхабяват, старостта, за която Далчев пише с болка, е неизбежна. Безсмъртието, жадувано от плътта, е невъзможно. Животът в повечето случаи е страдание и неуспех. У човека има неща, които ще му пречат винаги да живее пълноценно. Далчев много е размишлявал върху всичко това. Книгите, които чете, изповяданото от философите, които предпочита, истината на християнството, че сме обречени да живеем в свят на злото – нима е могъл да остане равнодушен към това познание, да не види, че в човешката участ няма поводи за радост? Даже, и поетът го е разбрал напълно, няма нито един. Но в човека е заложена и невероятната способност да превърне нещастното си битие в съдба. Репликите, за които споменах, са реплики на съдбата. Тя, както я разбира Далчев, е само на пръв поглед нещо изключително. Съдбата не е цел, която не може да се постигне. Тя не изисква култивиран ум, огромна ерудиция и специални привилегии. Тя изисква само простодушие, чисти мисли и невинен живот. Съдбата е човек да запази детето и поета в себе си, да съхрани колкото се може повече доверие към света и ближните, които са му дадени само веднъж и не трябва да ги наранява. Съдбата, казано с думите на Далчев, е „блаженството на нищий духом“.
Какво означава последното? Това е Далчевият идеал за човешкия живот. Нищият духом не владее другите, но притежава себе си, тъй като животът му е изпълнен с несложен, но здрав и плодотворен смисъл. Този човек ще го срещнем рядко на пътя си, но поетът залага тъкмо на него и на нищо друго. Затова в стиховете му са толкова запомнящи се образите на обущаря и каменаря, на френския работник от парижкия му цикъл, на „бедния хамалин“ от „Любов“, на „невинното дете“ и на онези простосмъртни обитатели на „Задните дворове“, чиито души са спасени. Не че те не познават страха и грижите, но в живота им над всичко се извисява тяхната откритост и неподправеност. Те не са виновни за злините на света. Дори и греховете им не са опасни като греховете на строгия и официален свят. Всички те, без да са светци, носят в своята невинност и простота нещо от аурата на светеца. Затова Далчев казва за работника, че „Над главата му сияе/ запалената лампа като нимба“. Тя не би могла да сияе над главата на лирическия субект в „Повест“. И не защото той е грешник, а тъй като не е постигнал свободата и невинността си. Той е отчужден, съмняващ се, с противоречия, които не може да разреши. Сам възприема участта си като „зла измислица“. Животът му още не е съдба.
В тази връзка нека да поясня къде виждам разликата между „участ“ и „съдба“, които иначе се възприемат като синонимни понятия. Участта е обусловеното състояние на човека, който идва на света с наложените му зависимости от природата. После към тях се прибавят и различните зависимости, които се налагат от историческото време и обществото. Участта е състоянието, когато човек се подчинява на повседневното, на своите предразсъдъци, на грижите и страховете. Това състояние трудно се отхвърля. А съдбата е животът на свободния човек, чийто разкрепостен дух твори непрекъснато хармония и първозданност. Това е своеобразен бунт. Това е пробуденото съзнание, завърнало се към своята невинност, за да се приобщи към висшите равнища на битието, където угнетението и чувството за оскъдността на живота се забравят. И така – участта е тривиалната екзистенция, колкото и понякога да не изглежда такава, особено когато е екзистенция на човек като лирическия субект в „Повест“. А съдбата е това, което надхвърля тази екзистенция. Тя означава пулсиращо битие, в което се прояснява висшият смисъл на човешкия живот. Далчевият субект от „Повест“ още не познава просветлението, което героят на „Работник“ притежава като изначална даденост, като нещо съвсем естествено. Вижте нескриваното възхищение, с което Далчев пише за него: „Той е един добряк с лице широко/ с малки, но усмихнати очи“. Вървежът му е нехаен, но той излъчва сила и увереност. Той има твърде малко, но то му е достатъчно, за да живее осмислено и праведно. Битието му е скромно, но то вече е спасено от любовта, която цари в неговото семейство. На работника му е достатъчно, че малката му дъщеря го гледа с нежен поглед, когато вечеря „след дълга тежка работа“. Това е предостатъчно и на лирическия субект в „Среща на гарата“, който е самият Далчев. Изрично отбелязвам пак тази тъждественост, не защото другаде я няма. В „Дяволско“ и „Повест“, и в редица други творби тя е напълно очевидна. Но тук, сякаш повече от друг път, поетът не иска да се скрие, защото разкрива онзи първи и последен смисъл, на който вярва. А той вярва на това, което вече е показал в „Работник“. Смисълът за него е в невидимата сила, която е събрала семейството на работника около масата. Този смисъл събира и неговите близки в „Среща на гарата“. Това е светлината на любовта, на онази близост между душите, която е по-силна от светлините на „междузвездните пространства“. Смисълът – недвусмислено го внушава Далчев – е само тук, под лампата, където са онези, които го очакват. Във „Вечер“ прозвуча Далчевата тъга, породена от чувството, че не можем да бъдем „навсякъде, където/ могъщо и безкрайно бий животът“. Но в „Среща на гарата“ поетът повече не я изпитва. Над него са „гроздовете звездни“ и тяхната „красота и мощ“ е опияняваща. Но там, в необятните пространства на вечността го няма смисълът.
Там нищо не го очаква и затова той избира вместо космическите светлини онези две лампи – едната, грееща над главата на работника, и другата – в неговия дом, където го обичат и очакват.
Ще бъде грешка, ако се възприемат образите на „нищите духом“ в Далчевата поезия като зов за примитивен живот и отхвърляне на онези ценности, без които не можем. Далчев с нищо не подсказва такъв начин на възприемане. Посланието, което се съдържа в образите, е насочено към изкривената ни природа, към нашия „модерен“ свят, станал твърде комплициран и дори ненормален. Със своето послание Далчев не е първият, нито ще бъде последният. Модерната литература е богата на подобни призиви за един по-автентичен живот. Начаса се сещам за Хенри Дейвид Торо, който още през ХІХ век ратува с поетичната си и философска проза за същото. Цялото творчество на Селинджър, в съзвучие с мъдрите внушения на Изтока, апелира да се отрече логиката на прагматичния свят. В тази насока са посланията на Херман Хесе. А колкото до „нищите духом“, ще ги срещнем и в творчеството на Йовков. Един от тях е Йовковият Люцкан от „Последна радост“. От мисълта за това истинско съществуване е трайно обзет и Александър Геров. Тази мисъл се превръща в мотив и на дневниците му. Веднъж, угнетен отново от безпътицата на обществения живот, от това, че се погазват повелите на нормалността, той записва в дневника си: „Мечтая да работя в ТЕЦ, да хвърлям въглища и да знам, че нося топлина на толкова много хора в зимните дни. Какво по-голямо щастие от това!“. Същият мотив вълнува много и поет като Вутимски. Измъчван като Далчев от недъзите на съвременния свят, той копнее в своите есета за „истинската простота в нашия живот“7. Вутимски настоява за това, което смята за най-съществено: „Да бъдем естествени, за да бъдем прости“8.
Какво значение отдава Далчев на споменатия проблем, се разбира и от заглавията на творбите, където го засяга. Едното е „Нищий духом“, другото е „Съдба“, а третото – „Молитва“. Думите, които избира, сами по себе си подсказват, че за него темата на творбите му е сакрална. Мисля, че Далчев, също като Камю, е изпитвал усещането, че живеем в една „десакрализирана“ история. Човекът е прекалено историчен, твърде обусловен от историческото време, което го прави неистински. Навсякъде гърми гласът на суровия разум и вулгарния практицизъм. В такова време „нищите духом“, запазили чувството си за свещеното и поетичното, са заплашени. Човек, колкото и да не иска, трябва да забрави за времето на онази невинност, когато е „крепнела невръстната душа“ („Съдба“), за да го приобщи към чудото и простотата на света. Човек, принуден да се подчини на властните императиви на един уморен и десакрализиран свят, става природонесъобразен.
Принудили са го да измени на своята невинна и поетична природа. Така започва неговият път към ерзацното съществуване. Това е път на грехопадението, при което той губи своята идентичност и забравя простия и „неук език“, на който говорят децата и „нищите духом“. В „Молитва“ се изповядва горчивото прозрение, че животът в една квазиреалност, каквато е съвременният свят, е гибел. А съдържанието, което Далчев влага в понятието си за живота, е тъкмо противоположното. „Вън от всяка сложност“, „простота“, „радостта на невинното дете“ – ето какво маркира пространството на истинския живот. Тук човешките жестове са като поезия. Тук няма притворство и отчуждение, защото властва една религиозност. Това означава, че човек не е роб на своята себичност, че той не принадлежи само на себе си и не би могъл да живее другояче, освен религиозно. Далчев пише, че „Религиозният опит е индивидуален. Личното своеобразие на религиозната преживелица е признак за нейната истинност“. Творбите, за които говоря, изразяват едно лично своеобразие. Споделеното в тях не въвлича в изконно религиозната тема за грешния човек, устремен смирено към Бога. Устремът на Далчев, религиозно преживян в неговия „път към света“, не е в посока към Небето, а към земния живот, видян обаче през призмата на религиозната етика. Земният живот е на човека. Той също може да бъде „небесен“, когато е живот с доброто и в доброто, когато човек е свързан с другите. Казано по друг начин – когато човек е постигнал съдбата си. Далчев държи изключително много на това разбиране, защото ако човек не е свързан, ако животът му не е съдба, светът му ще се превърне в пустош („Съдба“). Далчев се пита веднъж дали някой е мислил „за душата, напусната от благодатта, все едно как ще наречем тази благодат – обич или призвание?“. За него пустинята ще изглежда „по-малко пуста“ от гледката на живота без обич и призвание. Сега искам да наблегна на призванието, което също е благодат. Далчев вярва в призванието на човека да бъде повече от това, на което са го обрекли природата, времето и историята. Той чувства у човека вроденото му желание да надмогне своята нещастна участ. Тя не може да бъде само страдание и омраза. В природата на човека го има и това, че той иска да бъде с другите, стреми се към тях. И субектът в „Повест“ и „Дяволско“ носи в душата си същото призвание. В „Молитва“ той се моли да бъде спасен. Семейството в „Работник “ е вече една спасена общност. Лирическият субект в „Нищий духом“ е щастлив, защото се завръща при семейството си. Той ще заспи щастливо, за да види насън разтворените порти на рая. И сигурно ще го пуснат да влезе там, тъй като е праведен със своя труд, с простия си живот и със своята любов към другите. Той е надарен с блаженството, което го има само в „задните дворове“ на живота. А тяхното чудо е в това, че там човешкото битие се мисли другояче. Там има нещо повече от участ, поради което животът се изживява пълноценно и вдъхновено.
Колко са различни тези дворове от пустия парижки двор, озвучен единствено от тъжната цигулка на скитащия музикант („44, Avenue du Maine“). Но това е така, защото Далчев е забравил за трагичните си чувства. Той се е научил „да живее като всички хора“, да гледа на човешкия живот и от друг ъгъл. Изпълнил е призванието си да обича света, а следователно и самия себе си. Преди той е бил обзет от вечното си недоволство, че не може да бъде като другите. И преди, макар и рядко, той е успявал да се отдаде на призванието, което преобръща тъмните пластове на душата му, за да изпита радостта, че съществува. Доказва го стихотворението му „Младост“, където битието тържествува, отдало се на празничност и веселие. Утрото изкукуригва „на двора“, чува се веселото бръмчене на мухите, а младият поет крачи безгрижно и унесено по улиците на града, сплитайки „внезапно звъннали слова“. Той се отдава на призванието си и в „Ти познаваш този миг“, когато будните му сетива улавят магията на профучалия в тъмнината автомобил, който раздвижва насъбраното в сърцето. Поетът, обзет от възбудата, че светът се движи, че нищо не стои на едно място, се чувства преобразен и отдаден на мислите си и ще дочака така сутринта. Той следва призванието си и когато се чувства покорен от непретенциозното, но весело ежедневие на хората от „Задните дворове“, където грижите не са тегоба. За него „тези грижи малки“ са истински празник. Тук, където царува неподправеният живот, няма място за самотата на изтънчения и уморен от мъдростта дух. „Гръмките тупалки“ върху килима, смехът и говорът, чуруликането на птиците и децата сътворяват музиката на живот, който е не по-малко мъдър от описания в „учените книги“. Един такъв живот разполага с предимството, че в него може да се изпита радостта от човешката близост. „Задните дворове“ е славослов на естествения живот. Ако има поезия в човешкото битие, тя е тъкмо в този живот. Той е преживян като поетично състояние и завладян от него, Далчев намира за нещо поетично дори простряното бельо на балкона, готвещ се да отплува с него. В красотата на този живот привидно всичко е банално и лишено от събитийност, но той въпреки това е така различен от живота в „Повест“. Далчев, способен да чувства нещата по друг начин, долавя тъкмо в него трансцендентното. Иначе той не би нарекъл този живот „чудо“. „Задните дворове“ е затова своеобразна философия на човешкото всекидневие, която напомня за възгледа на Василий Розанов. Руският мислител ратува за същия живот, обикновен, но и затова свещен, тъй като в тази обикновеност човек е свързан по-истински с другия човек. В незабележимия живот според него има повече значимост, отколкото другаде. И поетът Жорж Алда изповядва същото: „Обичам лудо всекидневния живот. Защото тъкмо в него и никъде другаде се крият Бог, вечността“9. В прозаичната конкретност на живота Далчев усеща присъствието на нещо лирично, носещо му истинска наслада.
По тази причина той разкрива така поетично наблюдаваното много пъти. Човек, приобщен към дълбокия смисъл на „Задните дворове“, започва да си мисли, че заедно с праха от килимите бухалките сякаш са „изтупали“ и отчуждението. Ако то въобще е навестявало живота на „задните дворове“. В това залято от викове и песни пространство не са възможни изкуствените разстояния и натрапените условности. В него всичко е някак си по-интимно, както е само в домашния свят. Това наистина е друг свят, пълна противоположност на „строгите фасади“. Ръцете на жените тук са „заголени до лакът“, блузите им са „разкрити на гърдите“. Няма го срамът, че простират „бельото си пред/ взора на съседа“. Ако в „Огледало“ чудото пристига с появата на уличния хамалин, носещ в ръцете си „цял един/ нов и дивен свят“, в „Задните дворове“ то е непрекъснато – в делник и празник. Само тук, в естествения порядък е възможно това, което свързва хората в едно. Октавио Пас казва, че чувството за отчуждение възниква още, когато се раждаме. Мисълта му е, че „изтръгнати от Цялото, ние попадаме в чужда земя. И това отваря рана, която никога не зараства“10. Според него „всичките ни действия, всичките ни начинания, всичко, което правим и мечтаем, е мост, чрез който се опитваме да я преодолеем и да се приобщим към света и себеподобните си“. В „Задните дворове“ Далчев е показал как човек може да се завърне към Цялото. И не го показва само там, защото в поезията му човекът страда и се чувства отчужден, но призван да надмогне себе си, той успява да се радва и на повторното си сътворение.
Така стигнахме и до „Ангелът на Шартър“ – творбата, в която Далчев разкрива като че ли най-пълно своето повторно сътворение. Сигурно по тази причина нейното име се превръща и в заглавие на цяла книга. От стихотворението се вижда, че започнатият някога път не е бил безплоден и напразен. Онези духовни терзания, страховете и безпокойствата от началото на пътя му са вече минало. Вътрешното му равновесие, така крехко и често изгубвано, е възстановено. Поетът е овладял себе си, пробуждането му е цялостно. Най-сетне той, ако си послужа с израза на Еманюел Муние, съумява да „превземе битието си“. Търсеното спасение е намерено. „Онтологическото разкъсване“ е преодоляно. Отворената рана, за която говори Октавио Пас, е зараснала. Поетът не знае не само името и чина на ангела, „спрял/ на Шартърската катедрала“, но този път забравя изобщо, че животът е греховен и прокълнат. Ангелът, „слиташ като птица“, благославя целия свят – „и човека/ ведно със слабите треви“. Най-сетне в „подлунния свят“ няма повече гибел. Благославящата ангелска ръка е направила живота добър и истинен. Ангелът на Шартър е призвал самото битие да разцъфти „като старинна стъклопис“. Светът е престанал да бъде антиномичен. Би могло да се каже, че става дума за мистично състояние, както Алберт Швайцер разбира онова състояние, когато човек се чувства неотделима част от благодатта на живота.
В смирението на Далчев трепти чувството на благодарност, че живее и че той е неотлъчно, космически свързан с „т о в а, к о е т о е“, а с тези думи просветлените наричат най-истинското, което не може да се изрази със слово. Съзнанието на поета обхваща живота на първично равнище, без намесата на памет и понятия, на логика и дефиниции. Той казва, че „Стихът е първичният език на човечеството“. В „Ангелът на Шартър“ внушението се изказва тъкмо с този първичен език. Като се изповядва, Далчев би могъл да каже за себе си, прибягвайки до стиха на Хьолдерлин: „поетично обитава/ таз земя човекът“. Той цитира този стих в текста си за немския поет, където отбелязва: „В поезията, от която произхожда езикът, се открива истинското битие и първите хора са били близки до природата и боговете само защото всички са били тогава поети“. Изпитаното озарение, видението с ангела, носещ в десницата си „не меч и смърт, а благовест“, доказват, че Далчев обитава поетично света и затова е близко до боговете и природата. Ето защо в „Ангелът на Шартър“ е жадуваното освобождение. Човешката участ се превръща в съдба, в онази отвореност на духа, която Ясперс назовава „трансценденция“. Тук поетът не говори за явления, а за „същности“ и затова словото му е „същностно“. Хайдегер пише, че „когато поетът изрече същественото слово, съществуващото се въздига до същността си – каквато е. Така то става известно като съществуващо“11. Хайдегер казва, че „Поезията е словесното сътворяване на битието“. В „Ангелът на Шартър“ Далчев е постигнал това сътворяване. Той показва на какво е способен креативният дух, живеещ само в човека като личност. Но това разтваряне на личността в сътвореното поетически битие, а такова е битието в „Ангелът на Шартър“, говори, че личността, без да изчезва, фактически се издига на по-високо равнище. Това е равнището на трансцендентното, откъдето започва хармонията и свободата. Ангелът на Далчев символизира тъкмо тях. Той не идва, за да вземе човешки души. Той идва, за да даде всичко онова, което не достига на света, и до което човек стига рядко.
Един от Далчевите „фрагменти“ гласи: „Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре“. Може би не винаги е така. Даже в повечето случаи противоречията, в които се оплитаме, доказват обратното. Неспособни да се измъкнем от тях, ние стоим на едно място или пък се връщаме назад. Но с поета се случва това, което се твърди от неговата мисъл. Мъчително обсебен от противоречията си, откриващ ги на всяка крачка в живота, той съумява да ги разреши в творчеството си и „Ангелът на Шартър“ е пример в това отношение. Кой му е помогнал
insomnia1304 каза
ЧЕСТНИЯТ КРЪСТ НА САМОПОЗНАНИЕТО
Божидар Кунчев
В поетическото творчество на Борис Христов се преживява, изстрадва и осмисля едно натрапчиво и крайно болезнено чувство. Това е чувството за предела – трагичното усещане за граница, за една изначална и непреодолима преграда между човека и Истината, между търсещия дух и спасителните дарове на познанието. Една доминираща, същностна идея. Именно чрез нея авторът се вписва в проблемното поле на модерната поезия, изразяваща драмата на креативния дух, който иска, а не може да намери и изрази Същностното. Пределът, както го разбират “Вечерен тромпет” и “Честен кръст”, това са границите на съзнанието, по-точно на неговите възможности. Това е неговият ограничен потенциал, поради който съзнанието не се добира до най-дълбокото и автентично познание. Но това са и границите на човешкото време и пространство, на природата и социума, границите между “необходимостта” и “свободата”, както и границите на езика, на поетическото слово, което “вика” в “тишината на битието”, за да последва отново мълчанието.
Жорж Алда (2000: 104) казва: “За какво друго свидетелства писането, ако не за копнение към битийната пълнота?”. Този копнеж е устремът към тоталност, към неизразимото. Николай Бердяев ще го назове “тъга по трансцендентното, по другото, различното от този свят, по онова, което минава отвъд границите на този свят” (1993: 51). Това е съдбовната необходимост от смисъл, надхвърлящ пределите на обикновеното и крайното. Това е копнежът по “другия бряг”, откъдето извира онази скрита и непостижима същност на нещата. И това е най-после един копнеж, обречен да сътворява много и различни смисли, за да му се изплъзва обаче Единственият.
Съзнанието за предел обуславя още трагичната метафизика на Пейо Яворов. Неговата “ледена стена” е метафора за трагизма на духовното битие пред тайната на съществуването. От тази “ледена стена”, която е граничен знак между възможното и невъзможното, започва пътят на духовното изгнание.
От нея нататък започват онези пространства на духа, в които пораженията му са неизбежни. Ако тя не беше, Яворов нямаше да напише своите “Безсъници”. Обратът в творчеството му, появата на неговата “Песен на песента ми”, която е раздяла с предишните му терзания и начало на трагично прераждане, се дължи предимно на нея.
С това съзнание за предел и Далчев създава редица от творбите си, при това не само в началото на пътя си, когато е така обсебен от песимизма. И в по-късното си творчество той мисли за предела, който е заложен в човешката ни същност и в същината на света. “Не като чужденец ли вечен/ минава през света човекът?” (“Нейде в Русия”). Далчев пита, но въпросът му е по-скоро припомняне на известното. Риторичният му въпрос е като вопъл, изразен с помощта на дискретния драматизъм, който е присъщ на Далчевото светоусещане. Чувството за отчужденост, за което говори и Октавио Пас, Далчевата мисъл, че не можем да бъдем навсякъде, “където могъщо и безкрайно бий животът” (“Вечер”), за да сме чужденци в него, са синоним на предела. Тъкмо заради този предел трябва да живеем смирено, без онова “нечисто любопитство” на духа (“Кукувица”), искащо да проникне не само в бъдещето. “Тайнствената книга/ на битието е необходимо/ ний да четеме лист по лист, с надежда,/ без да поглеждаме напред”. Необходимостта от смисъл, въпреки чувството за предел и отчужденост, не означава обаче непременно да щурмуваме пределното. Достатъчно е, внушава ни го Далчев, че то съществува. Над нас е звездното безбрежие. Безпределният океан на космоса ще омагьосва с тайната си погледа и съзнанието. Но неговият мраз не може да стопли сърцата ни. И затова е по-добре да се насочим към сърцето на ближния и към собствените си сърца. В тези мънички сърца има любов, състрадание и благодат, което говори за духовното, за трансцендентното в човешката ни тленност. Следователно, казва ни го Далчев, смисълът го има и в пределите на отсамното.
Друг от нашите поети, привлечен силно от идеята за предела, е Александър Геров.
Той я преживява с онази напрегнатост, присъща изобщо на стиховете му, които са тълкуване на тайната, наречена “човек”. Геров изпитва интензивно терора на мълчанието, с което е пронизано цялото битие. Той стига до “сърцевината на нещата” (“Не ви съветвам”), изпитва ужаса на онова прекомерно познание, взривило толкова предели. И по тази причина той ще поиска да избяга от познанието. Ще изпита жажда за онази простота на живота, за която копнее и Далчев в “Молитва”. Геров ще твърди с печал и примирение, че “не познаваме себе си” (“Познание”) и че “не можем да познаем/ истинския живот” (“Истинският живот”). Но каквото и да пише в това отношение, мистично извисен или напълно съкрушен, той ни се представя всеки път като съвкупност от предели, очертаните предели на живота. Като възглас, който синтезира в себе си последствията от неуморния му стремеж да взриви мълчанието на света, той ще каже в своето “Обръщение”: “Аз бях смутен, безпомощен, объркан”.
Същото казва и Борис Христов в “Христова възраст”: “Аз не познавам друг човек така объркан”. Твърде многозначително е това признание. То е равнозначно на драматизма и трагизма, така характерни за творчеството на поета. И Борис Христов търси хармоничния порядък на нещата, който не може да не съществува. Защото реалното, това, което е повседневното, не може да бъде порядък. То е твърде сковано и на него му липсва просторът, в който истината не е мираж, а същностна реалност. Животът, както го възприема поетът, е само “вечното наше тъжно очакване” (“Тъга”). Още в първата си книга той говори за скуката и досадата в малкия и незначителен живот. Говори точно за това, което Бердяев (1993: 55) нарича “неизразимата тъга на всекидневния живот”. Тук пределът е социална и метафизична принуда, неотстранима тегоба, невъзможност за духовно прераждане. Тук “няма отиване, няма завръщане” (“Август”), а самото време ще престане всеки момент да се движи. Няма и помен от пълнокръвието на живота. Той е редуциран до онази пределност, след която започва вегитирането. Единствената му посока извежда към страданието и смъртта.
Последната присъства трайно в стиховете на поета, където умират хора и природа, мечти и надежди. И същевременно във “Вечерен тромпет” се усеща жаждата за живот и друг тип познание. В книгата пулсира огромната страст за самоосъществяване извън провинциалното битие. Провинцията на Борис Христов е метафора за пределния живот, чиито обитатели се пържат под жаркото слънце, унесени в едно абсурдно мечтание за море и хоризонти. Провинцията е мъчително изгнание, потъване в безсмислието и липса на основа за духовен градеж. Тук надеждата “се задъхва/ като риба” (“Прозорец”). “Ледената стена” на Яворов се оказва надвременна. Тя е вечен спътник в живота на онези, които очакват чудото, за да ги връхлети отново страданието. Така във “Вечерен тромпет”, пък и в “Честен кръст” изживяванията са предимно негативни. Животът на субекта напомня за съдбата на Далчевия човек, за трагичното му съществуване, което е “зла измислица” (“Повест”). “В живота винаги съм стигал до прозореца” (“Прозорец”). И с лаконизма на това признание Борис Христов е в насоката на Далчев. И за него животът стига до предел, който го разделя на две половини. Човекът на Борис Христов е обречен на тъмната му половина, защото светлата, доколкото не представлява само красив спомен, отдавна е отминала. Детството е свършило и сега в съзнанието напират черни мисли за изгубена младост. И още по-силно става усещането за самота, обреченост и безпомощност, защото Другият го няма. Няма никой, който да ти помогне “да видиш всичко” тук – на земята, какт