Някои провокиращи мисълта статии из медиите

Джентълмени и солени сметки
За вас написа от Лондон: Найджъл БАРЛИ
(Писмото е публикувано във в. “Либерасион”, от 6 април, 2008 г.)
Превод от френски с малки съкращения: Мариана Ангелова

Представянето на британския бюджет преди десетина дни предизвика единствено прозявки и умерено изумление пред патентованата финансова некомпетентност на нашите ръководители. Публиката се интересуваше много повече от друг вид финансови умения, излезли на светлина след приемане на новия закон за “свобода” (гласност) на информацията”. Вестниците започнаха да ровичкат по-дълбоко. Изясни се, че шефът на Комитек, чиято главна задача е да следи за правомерното използване на публичните фондове, счел за необходимо, предвид строгите си обязаности, да предприема луксозни околосветски пътувания с джет и да обядва, не по-малко луксозно, ведно с поканени от него гости, в най-добрите ресторанти. Това доведе само до едно “Т-сст” и смръщване на вежди…
После се появи серия скандали, свързани с “изобретателни” разходи на парламентаристите. При база месечна депутатска заплата от 8000 евро, реално всеки е похарчил поне два пъти повече от регламентираното. Някои се облагодетелствали още по много. Разбра се, че един избраник назначил на работа собствената си съпруга за “секретарка”, а двама от синовете си – като натоварени с разработки, макар те да нямали необходимото университетско образование. Уви, не можа да бъде открито сексуално провинение, което да направи аферата още “по пиперлия”, освен дето за голяма радост на таблоидите друго момче на въпросния депутат се оказало пламенен хомо, и подобно на мадам Саркози, склонно към неразумни фотографии.
Любима тема става и “второто жилище”. То се полага на депутати от провинцията, които законодателстват и гласуват в Лондон, а са задължени да поддържат постоянна връзка с избирателите си. Ползването му излиза твърде солено. Както се разбра, нуждаещи се от второ жилище се оказали и парламентаристи, чийто избирателен район се намира в рамките на лондонското метро.
Шпикерът, длъжностно лице, отговорно за дисциплината в Парламента, сметна, че в случая се отнасяло за дреболии. За да не хвърля сянка върху честта на обществото, замислено и основано през 19-и век като клуб на джентълмена, той се опита да потули нещата, но накрая обеща да проучи сигналите и нареди възстановяване на отклонените суми и временно прекъсване за 10 дни на заплащането.
После, за капак на всичко, бе изнесено, че съпругата на самия шпикер имала навика да пазарува “по царски” и с лека ръка да отнася разноските си за таксита към перо “публични разходи”. Това пазаруване, уверяват, обслужвало “официални приеми”. Пътуванията със самолет до екзотични места – и те “официални”. Сетне се разрази “Джон Люис-гейт”, от който скандал научихме, че депутатите били в правото си да обзавеждат второто жилище с мебели и стоки от прочутия скъп лондонски магазин, където един килим струва до 500 евро.
За ограничаване безмерното харчене Комисарят по информацията прие да изкара наяве разходите на депутатите през последните десетина години, в т.ч. и тези на партийните шефове. Което пък отприщи истинско цунами от ужас, без прецедент в Уестминстър. Наложи се множество парламентарни членове да успокояват нервите си в бюфета, между впрочем, на издръжка на Парламента. В последната минута властите прекратиха разкритията под предлог, че го налага “сигурността” и със странния аргумент, какво че оповестяването на адресите на депутатите би било “антидемократично”.
Сега разследванията се насочват към висшите съдебни инстанции и публиката доверчиво очаква преборване с корупцията и там – с надежда, че ще ги опазят неподкупни, висшите магистрати биват заплащани значително по-високо от депутатите.
В съгласие с новите правила за прозрачност в Парламента и аз, заедно с настоящата статия, изпращам документи за оправдаване на направените от мене разходи, включващи: стойността на пътуване с изследователска цел в клуб за стрийптийз (за 70 души), посещение с проучвателна насоченост в остров Мартиника, както и фактура за телевизор с голям екран за масажистката на брат ми.

P.S. Всяка прилика с българската действителност е случайна

Глобализаторът, който дойде от студа
Грегъри ПАЛАСТ

Грегъри Паласт е един от най-изявените разследващи журналисти в последните години. Българският читател познава добре книгата му “Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари” (изд. “Дилок”), където Паласт изкарва на светло мръсните сделки в сферата на електроенергията, водата, лекарствата и други дейности в САЩ. Паласт трябваше да се спасява в Англия, където в поредицата “Лобигейт” на в. “Обзървър” изнесе тайното си разследване върху специалния достъп и влиянието на корпоративните лобита в правителството на Блеър. В поредицата си “Корпоративна Америка отвътре” Паласт разкрива намесата на корпорациите в кабинета на Клинтън, открива нови следи по темата за свалянето на правителство на Алиенде, в Чили, както и стратегии за смазване на профсъюзите от американските мултинационални компании и жестокостта на икономическите “реформи” в гетата на Бразилия. Наистина опасен човек!..
“Глобализаторът, който дойде от студа” е особено актуален текст за днешна България, в който Грегъри Паласт описва накратичко и с убийствена ирония четирите стъпки на разгрома на националните държави.
Днес ние сме тъкмо в това положение, и по-точно – на стъпка 3 и половина, а случващото се съвсем не напомня епизод от роман на Богомил Райнов… По-скоро усещаме миризмата на разлагаща се държавност, на продадени водещи и на световно ниво предприятия, на отрязване из корен на българските ценности, унищожаване на българската култура, образование и духовна система.
Преди седем години, когато е писана статията на Паласт, у нас, в България, дойде един човек, за когото казват, че бил роден в царски пелени. Народът го идентифицира със спасител, защото човекът от Мадрид обеща почтеност във всичко и оправяне за 800 дни… Всичко отмина. След като получи своята тлъста порция от 30 сребърника, човекът от Мадрид изчезна от публичното пространство и спокойно брои дивидентите от опоскването на България. Сега, през 2008 г., “царствени деноминанти” и лъженационалисти и патриоти се катерят по изнемощелите плещи на българина и го зашеметяват с нови заклинания.
“Глобализаторът, който дойде от студа” е предупреждение и горчив пример за това, че държавите и народите не бива да стоят безмълвни по време на собствената си панихида, където основно действащо лице е безликият глобален мултинационален капитал, украсен с местни продажни лобита.
“Зора”

Обвиненията на бившия главен икономист на Световната банка са изумителни. Включително и когато описва как Международният валутен фонд и Министерството на финансите на САЩ предопределиха изхода от изборите в Русия.
“Много хора бяха обречени на смърт”, каза бившият апаратчик.
Случващото се напомняше сцена от роман на Джон Льо Каре. Блестящ стар агент идва от студа, преминава на наша страна и след часове разпит облекчава паметта си от ужасите, извършени в името на политическа идеология, чиято порочност вече е осъзнал.
И ето, пред мен се намира един къде-къде по-голям улов от някой амортизиран шпионин от времето на студената война.
Джоузеф Щиглиц бе главен икономист на Световната банка. Новият световен икономически ред в голяма степен бе материализиране на неговата теория в живота.
“Разпитвах” Щиглиц в течение на няколко дни. В университета в Кембридж, в един лондонски хотел, и накрая във Вашингтон, през април 2001 г., по време на големите задушевни сбирки на Световната банка и Международния валутен фонд.
Обаче вместо да председателства заседанията на министри и на председатели на централни банки, Щиглиц бе поставен в надеждна изолация зад син полицейски кордон, досущ като монахините, носещи голям дървен кръст, боливийските профсъюзни водачи, родителите на жертви на СПИН и други противници на глобализацията. Човекът, познавал някога нещата най-отвътре, сега се бе оказал извън тях.
През 1999 г. Световната банка уволни Щиглиц. Не му бе позволено да се оттегли спокойно. Както научих, министърът на финансите на САЩ Лари Самърс настоял Щиглиц да бъде публично низвергнат още когато се осмелил за пръв път да изрази плахо несъгласие с глобализацията в стил “Световна банка”.
Тук, във Вашингтон, приключихме последното от продължилите часове изключителни интервюта за “Обзървър” и за телевизионната програма на Би Би Си “Нюзнайт”. Интервюта, в които той разкрива истинските и нерядко скрити замисли и действия на МВФ, Световната банка и на собственика на 51% от капитала й – Министерството на финансите на САЩ.
Пак тук, от източник, който няма да назовем (не е Щиглиц), се сдобихме с множество документи с щемпели “поверително”, “за ограничен кръг ползватели” и “да не се дава гласност на съдържанието без разрешение на Световната банка”.
Щиглиц ни помогна да преведем от бюрократичен език една “Стратегия за оказване на помощ на държава”.
Както любезно пояснява Световната банка, за всяка по-бедна държава съществува такава стратегия, изработена на основата на внимателно изследване на нейната национална специфика. Според вътрешния човек Щиглиц обаче, въпросното “изследване” представлява опознаване отблизо на петзвездните хотели на тази страна. То приключва със среща на представителите на банката с някой просещ и фалирал финансов министър, комуто се връчва за “доброволно” подписване предварително подготвено “споразумение за преструктуриране” (разполагам с комплект от такива споразумения).
Икономиката на всяка държава се анализира индивидуално, а сетне, пояснава Щиглиц, банката връчва на всеки министър една и съща програма, предвиждаща четири стъпки.
Първата стъпка
е приватизацията, която според Щиглиц по-точно би следвало да се назове “рушветизация”. Каза, че държавните ръководители, вместо да се опитат да възразят срещу разпродажбата на държавните им предприятия на безценица, отстъпват пред исканията на Световната банка да се запуши устата на местните критици, и с удоволствие разпродават на безценица своите електрически и водни компании.
“Очите им направо светваха” при мисълта за 10-процентните комисиони, прехвърляни им на сметки в швейцарски банки, само задето са смъкнали с няколко милиарда продажната цена на държавните предприятия.
Правителството на САЩ чудесно е знаело това, обвинява Щиглиц. Поне що се отнася до най-голямата “рушветизация” – разпродажбата на безценица на Русия от 1995 г.
“Министерството на финансите на САЩ реши, че това е чудесна работа, тъй като искахме Елцин да бъде преизбран. Хич не ни интересуваше дали изборите са нагласени. Искахме парите да отидат за Елцин като скрити вноски за неговата кампания”.
Щиглиц не е маняк на тема “заговори”, нито бълнува врели-некипели. Този човек бе вътре в играта. Като председател на президентския съвет по икономическите въпроси бе член на правителството на Бил Клинтън.
Най-голямата злина според Щиглиц се състои в това, че подкрепяните от САЩ олигарси ограбиха промишлените авоари на Русия. В резултат на тази корупционна машинация обемът на националното производство спадна наполовина, което предизвика депресия и глад.
След рушветизацията следва
стъпка номер 2
на изработения по конфекция план на МВФ/СБ за спасяване на икономиката: “либерализацията на капиталовия пазар”.
На теория дерегулирането на капиталовите пазари позволява на инвестиционните капитали да влизат и излизат свободно от страната.
За нещастие, подобно на Индонезия и Бразилия, парите не се раздвижиха двупосочно, а просто само изтекоха извън страната. Щиглиц нарича този процес “цикъл на горещите пари”.
Парите влизат с цел спекулация с недвижимости и валута, и сетне побягват при най-слабия признак за възможни неприятности. По този начин резервите на една страна могат да бъдат източени за дни, дори за часове.
Когато това се случи, за да се примамят спекулантите да върнат в дадена страна нейните собствени капиталови фондове, МВФ иска от властите й да увеличат лихвения процент на 30, 50 и 80%.
“Резултатът беше предсказуем”, каза Щиглиц, когато говореше за приливите и отливите на горещи пари в Азия и Латинска Америка. По-високите лихвени проценти сринаха цената на собствеността, опустошиха промишленото производство и обезкръвиха националните парични резерви.
В този момент МВФ принуждава изтощената държава да направи
стъпка номер 3
“Ценообразуване, основано на пазара”, моден термин за обозначаване на повишението на цената на храната, водата и битовата газ. Това води, както може да се очаква, до
стъпка номер 3 и половина
Щиглиц я нарича “Бунтовете, предизвикани от МВФ”.
Бунтовете, предизвикани от МВФ, са болезнено предсказуеми. “Когато една нация е просната по гръб, МВФ се възползва от това и изцежда от нея и последната капка кръв”. После повишава температурата, докато “котелът се пръсне”.
Така стана през 1998 г. в Индонезия, когато МВФ премахна субсидирането на храната и битовото гориво за бедните. Тогава в цялата страна избухнаха бунтове.
Има и други примери: бунтовете в Боливия от миналата година (б.р. 2000 г.) във връзка с повишаването на цената на водата, и бунтовете в Еквадор през февруари тази година (2001 г.) поради повишаването на цената на газта за битови нужди, наложено от Световната банка.
Човек остава с впечатлението, че и тези бунтове са заложени в плана.
И това е действително така.
Това, което Щиглиц не знаеше, бе, че по време на престоя си в САЩ хората на Би Би Си и “Обзървър” успяха да се сдобият с документи на Световната банка за вътрешно ползване, белязани с предупрежденията “поверително”, “за ограничен кръг ползватели” и “да не се дава гласност”.
Нека се върнем към “Стратегията на оказване на помощ на Еквадор”.
В този документ банката на няколко места констатира хладнокръвно и акуратно, че очаква нейните планове да предизвикат “социални вълнения” – това е бюрократичният термин за подпалването на една държава.
В това няма нищо изненадващо. В тайния доклад се отбелязва, че планът да се въведе щатският долар като национална валута на Еквадор, е смъкнал 51% от населението под прага на бедността.
Колкото до плана за “помощ” на Световната банка, той просто призовава да се потушават гражданските вълнения и страдания с “политическа решителност” и още по-високи цени. Бунтовете, предизвикани от МВФ (а под бунтове имам предвид мирни демонстрации, разпръсвани с куршуми, танкове и сълзотворен газ) причиняват ново паническо бягство на капитали и правителствени банкрути. Това съзнателно опожаряване на икономиката си има и хубави страни: за чуждестранните компании, които тогава могат да изкупят останалите държавни авоари, например минни концесии или пристанища, на наистина смехотворни цени.
Щиглиц отбелязва, че МВФ и Световната банка не са безсърдечни привърженици на пазарната икономика. Когато МВФ задължи Индонезия да прекрати субсидирането на закупуването на хранителни стоки “и банките се видяха принудени да поискат помощ, намесата (на пазара) е желателна. МВФ изнамери десетки милиарди долари, с които да спаси финансистите на Индонезия, а заедно с тях американските и европейски банки, от които те бяха взели пари”.
Разкрива се една закономерност – в тази система има много губещи, но един безспорен печеливш – западните банки и хазната на САЩ, които печелят големи долари от това лудешко ново международно движение на капитала.
Щиглиц ми разказа за една тъжна среща, която имал в началото на кариерата си в Световната банка, с новия президент на Етиопия, излъчен в първите демократични избори на страната.
СБ и МВФ наредили на Етиопия да депозира средства, получени като помощ, в хазната на САЩ, срещу жалката лихва от 4%. Докато в същото време етиопската държава вземала доларови заеми, с които да изхрани населението си, за които изплащала лихва от 12%. Новият президент умолявал Щиглиц да му позволи да използва средствата, получени като помощ, за възстановяването на страната. Уви, това не станало. Плячката отишла направо в касата на американската хазна във Вашингтон.
Сега стигаме до
стъпка номер 4
на това, което МВФ и Световната банка наричат “стратегия за съкращаване на бедността”: свободната търговия.
Става дума за свободна търговия по правилата на Световната търговска организация и Световната банка.
Щиглиц, който е бил в кухнята на вземането на решения, уподобява свободната търговия “стил СТО” на Опиумните войни. “И те целели да отварят пазари”, пояснява той.
Както през 19 век, и днес европейците и американците разрушават бариерите за своите продажби в Азия, Латинска Америка и Африка, и в същото време барикадират собствените ни пазари пред износа на селскостопански продукти, идващи от Третия свят.
В Опиумните войни Западът използва военни блокади като средство да разкрие пазари за своята небалансирана търговия. Днес Световната банка е в състояние да издаде заповед да се осъществи финансова блокада, която е не по-малко ефективна.
Понякога е и не по-малко убийствена.
Щиглиц се развълнува особено силно, когато стана дума за договора на СТО за интелектуалната собственост, известен със съкращението TRIPS, за който ще поговорим по-нататък. Именно тук, заяви икономистът, новият севтовен ред “обрича хората на смърт”, като налага недостъпни тарифи и патентни такси, които трябва да се изплащат на фармацевтичните компании за техните лицензирани медикаменти.
“Хич не ги е еня дали хората ще оживеят, или ще измрат”, каза професорът за тези компании и за банковите институции, в които е работил.
Междувременно, не се учудвайте, че в тази дискусия се говори едновременно за МВФ, Световната банка и СТО. Те са взаимозаменяеми маски на една-единствена система на управление.
Обвързани са помежду си посредством нещо, което некрасиво се нарича “спусък”. Вземането на заем от Световната банка за едно училище например, води до “натискане на спусъка”, т.е. до автоматичното изискване да се приемат всички “условия” – те са средно 111 за държава – поставени едновременно от Световната банка и от МВФ.
В действителност, пояснява Щиглиц, МВФ принуждава държавите да се съгласят на по-наказателна търговска политика от предвидената в правилата на СТО.
Щиглиц се вълнува най-много от това, че плановете на Световната банка, изработени в обстановка на секретност и подчинени на една абсолютистка идеология, никога не стават предмет на дискусии и критики. Независимо от натиска на Запада за провеждането на избори в развиващия се свят, така наречените “програми за намаляване на бедността” всъщност подриват демокрацията.
При това тези програми не дават резултати.
Под ръководството на напътстващата ръка на МВФ и благодарение на нейните програми за “помощ за преструктиране” производителността на черна Африка отиде по дяволите.
Успя ли някоя държава да избегне тази съдба?
Да, отговори Щиглиц, Ботсвана. Казаха на МВФ да върви по дяволите.
Тогава реших да задам един въпрос на Щиглиц: добре, господин учен професоре, как бихте подпомогнал вие развиващите се държави? В отговор Щиглиц предложи да се проведат радикални поземлени реформи, да се удари по самото сърце на “едрата поземлена собственост, тъй като богатите поземлени олигархии по целия свят извличат лихварски печалби, като прибират около 50% от приходите на арендаторите”.
Зададох на професора още един въпрос: след като вие бяхте пръв икономист на Световната банка, защо тя не послуша съветите ви?
“Оспориш ли собствеността върху земята, ти все едно предлагаш замяна на властващия елит, а това не е пръв приоритет на банката”, отговори Щиглиц. Очевидно, така е.
В крайна сметка решението му да рискува службата си било обусловено от неспособността на банките и на Министерството на финансите на САЩ да променят курса си, когато се стига до провали и кризи, и от страданията, предизвикани от тяхното
монетаристично мамбо от четири стъпки
Винаги, когато решенията, основани на свободния пазар, се проваляли, МВФ просто настоявало да се провежда политика на още по-свободен пазар.
“Получава се малко като в средновековието”, поясни човекът, който е бил вътре в нещата. “Когато пациентът умирал, докторите коментирали – “Умря, защото спряхме кръвопускането преждевременно. В него беше останала още малко кръвчица”.
Моят извод от разговорите с професора бе, че избавянето от световната бедност и световните кризи е просто: да се изпратят кръвопийците по дяволите.

Вариант на тази статия бе публикуван за пръв път през април 2001 година в лондонския “Обзървър” под заглавието “Четирите стъпки на МВФ към гибелта”. Друг вариант бе поместен в “Големия въпрос”, списанието, което бездомниците си постилат в лондонското метро. “Големият въпрос” предложи на МВФ еднакво вестникарско пространство, в което да публикува неговото становище по казаното. В отговор заместник-началникът на отдела за връзки с медиите написа следното: “Намирам за невъзможно да се отзова на вашето предложение, като имам предвид мащабността на слуховете и дезинформацията в материала на Паласт”.
Напълно е разбираемо, че на заместник-началника му бе трудно да се отзове.
Информацията, както и документите, бяха получени от недоволни хора, работещи в неговото ведомство и в Световната банка.

50 начина за идентифициране на демокрацията
Northstar Compass, март 2007, с малки съкращения

Днес думата “демокрация” е кодова дума на империализма и лиценз за убиване и експлоатация на природни ресурси и изтребване на онези, които не се подчиняват на империалистическите окупатори. Империализмът на САЩ си е поставил за цел да бъде единственият легитимиран патентован носител на “демокрацията” и само САЩ да могат одобряват избора на другите – но за да бъде окачествена и наречена “демокрация”, вие трябва да притежавате всички следни атрибути:
1. Вашата страна е демократична, когато Съединените щати и НАТО я обявят за демократична.
2. Когато чужденци поемат вашите природни ресурси и средствата за производство, а цялото ви правителство е длъжно да им доставя местна робска работна сила.
3. Когато вашето правителство проповядва неизбежността на глобализацията.
4. Когато правата на човека във вашата страна се определят от империалистите и вашите мнения са без значение.
5. Когато вашите въоръжени сили зависят единствено от покупките на оръжие от империалистите.
6. Когато вашето правителство споделя личните ви данни и национални тайни с ЦРУ.
7. Когато трябва да плащате глобални цени и да имате доходи на страна от Третия свят.
8. Когато холивудските филми и реклами промиват мозъците на децата ви.
9. Когато във вашите градове неонови светлини рекламират само чужди филми.
10. Когато вашата страна трябва да се осланя само на списъка на олимпийските си медали.
11. Когато чуждите фармацевтични компании тайно експериментират върху вашето население..
12. Когато правителството ви трябва трайно да внася американски генно модифицирани храни.
13. Когато империалистическите “съюзници” тайно изграждат военни бази в страната ви.
14. Когато вашите собствени войници трябва да отиват в чужбина, да обслужват империализма и да умират.
15. Когато вашият корпус от длъжностни лица е обучаван и индоктриниран от империалистическите държави.
16. Когато правителството ви иска, или се е присъединило, към НАТО и Европейския съюз.
17. Когато империализмът диктува на вашето правителство как да се развива страната ви.
18. Когато страната ви губи своята идентичност и става само пионка в империалистическите геополитически съображения.
19. Когато избирате правителството си, за да слуша народа, но то слуша само чуждите си господари.
20. Когато вашето правителство подписва външни спогодби, навреждащи на интересите на страната ви и облагодетелстващи само интересите на чуждите босове.
21. Когато правата на животните изместват правата на хората.
22. Когато правата на малцинството са издигнати до статута на мнозинството.
23. Когато хомосексуалността се прогласява в училищата и се защитава от закона.
24. Когато ционистите могат да отричат вашия национален холокост, но вие не можете да поставите под въпрос никои налични исторически данни.
25. Когато чужда валута замества местната валута.
26. Когато евреите са накарани от ционизма да мислят, че са избран народ.
27. Когато правителството ви облага с данъци за всичко мислимо.
28. Когато сте заставени да консумирате и употребявате чужди продукти всеки ден, а вашият собствен народ е безработен.
29. Когато чужди религиозни култове се спускат над страната ви като скакалци, превърнати в долари и създаващи бъркотия и започват да промиват мозъците на вашия народ.
30. Когато има свобода на словото, но капиталистите имат свободата на пресата и ежедневните медии.
31. Когато сте загубили надежда дотолкова, че мислите, че само Бог може да ви спаси, а Бог не го е грижа.
32. Когато децата ви или вие трябва да отидете в чужбина, за да намерите работа, но “демокрациите” (на Запад – б.пр.) слагат преграда и не ви позволяват да влезете в страната.
33. Когато собствените ви език и култура са застрашени в собствената ви страна.
34. Когато много семейства са заплашени от изчезване.
35. Когато в собствената ви страна не ви се полага, която си струва.
36. Когато всеки ден богатите стават по-богати, а бедните по-бедни.
37. Когато образованието е запазено за богатите, а не за способните.
38. Когато всички големи институции се притежават от богатите, а правителството им позволява да крадат от бедните и от трудовите хора.
39. Когато всички религиозни институции, които притежават земя, сгради, храмове, балнеокурорти и индустрии, не плащат данъци, а богатите ги избягват, докато работническата класа трябва да ги плаща.
40. Когато правителството взема подкупи от богатите и действа срещу трудовия народ.
41. Когато постоянно ви се казва от богатите и техните ежедневни медии, че ако не ви харесва да бъдете бедни, имате правото да станете богати, ако толкова го желаете.
42. Когато нямате право на безплатни медицински грижи и лекарства.
43. Когато старостта представлява бедност и самота.
44. Когато единственото ви “демократично” преживяване е гласуването в един ден на всеки четири години.
45. Когато наркотиците заместват мрежата за социално подпомагане.
46. Когато правителството ви не вижда проституцията и робския труд в собствената ви страна.
47. Когато избирате правителство според неговите обещания, а не според характеристиките му.
48. Когато правителството се бои от социализма и популярната воля на хората.
49. Когато патриотите са преследвани, докато предателите са възнаграждавани.
50. Когато не можете да направите нищо във връзка с горното, можете да бъдете сигурен, че живеете в буржоазна “демократична” държава. Вие дори можете да дадете живота си, за да защитите този ред!

(Горното много ще се хареса на проф. бай ви Вучков и на атакуващите!)

Как богатството създава бедността в света
Майкъл ПАРЕНТИ

Наложително е да обясним как увеличаването на корпоративните инвестиции, чуждестранната “помощ” и заемите за бедните страни през последния половин век драматично увеличиха и бедността в целия свят. Броят на хората, живеещи в бедност, се увеличава с много по-бързи темпове от населението на света. Как да разбираме този странен факт?
През последния половин век промишлеността и банките на САЩ (и други чуждестранни корпорации) направиха огромни инвестиции в по-бедни райони на Азия, Африка и Латинска Америка, известни под общото название “третия свят”. Транснационалните корпорации са привлечени от богатите природни ресурси, големите печалби от нископлатения труд и почти пълната липса на данъци, закони за защита на околната среда, социална защита на работниците и ниските разходи за охрана.

Правителството на САЩ субсидира това “бягство на капитала”, като дарява корпорациите с намаляване на данъците върху инвестициите им в чужбина – и дори изплаща някои от разходите, свързани с преместването на бизнеса им – предизвиквайки гнева на американските профсъюзи, чиито членове безпомощно наблюдават как работните места се изпаряват пред очите им.
Транснационалните корпорации убиват местните предприятия в Третия свят и превземат пазарите им. Американските аграрни картели – щедро субсидирани от данъкоплатците на САЩ – стоварват свръхпроизводството си в други страни, на ниски цени. Те поставят на колене местните производители на земеделски продукти.
Както описва Кристъфър Кук в книгата си “Храна за една мъртва планета”, тези картели отнемат най-плодородните земни парцели в страните заради производство на експортни търговски производства, а еднообразните култури изискват огромни количества пестициди. Така все по-малко и по-малко земя остава за стотиците местни видове естествено отглеждани храни, с които живее населението.
Като изместват местното населенио от земите им и го лишава от възможността да се самоиздържа, корпорациите формират пазари на работна ръка, гъмжащи от отчаяни хора, насилствено “избрали” бедните бидонвилите на градовете, робуващи (ако случайно намерят работа) срещу мизерно заплащане и често в нарушение на местните закони за минимална надница.
В Хаити например корпоративните гиганти “Дисни”, “Уол-Март” и “Дж. С. Пени” плащат 11 цента на час на местните работници. Съединените щати е една от малкото страни, които отказаха да подпишат международната конвенция за отмяна на детския труд и робския, насилствен труд. Тази позиция се корени в практиките на корпорациите на САЩ по целия Трети свят и в самите щати – практика, където богатството идва след жестока експлоатация на детски труд. В тези страни нивото на наранявания и смърт сред работещи деца на възраст 12 години е изключително високо – при това тези беззащитни деца-роби получават почти винаги по-малко и от минималната надница.
Спестяванията на големия бизнес от евтина работна ръка в чужбина не се компенсира от по-ниски цени за клиентите им в САЩ и другаде. Корпорациите не организират производство в далечни страни, за да дадат възможност на клиентите им в Съединените щати да спестяват пари. Както винаги, целта е да си осигурят максимална печалба за минимално време.
През 1990 г. фактическата стойност на обувките, изработени от индонезийските деца, работещи по дванадесет часа на ден за 13 цента на час, е само 2.60 долара, но същите тези обувки все още се продават в Съединените щати по 100 долара чифта.
“Помощта” на САЩ обикновено работи ръка за ръка с инвестициите на транснационалните корпорации. Тя субсидира изграждането на инфраструктурата, нужна на същите тези корпорации в съответната страна: пристанища, магистрали и рафинерии.
Освен това САЩ дават помощи на правителствата на страните от Третия свят на базата на определени условия. Тази помощ например трябва да се харчи за продукти на САЩ, от получаващите помощта страни се изисква да дават инвеститорски преференции на корпорациите на САЩ, и така тръгва процес на изместване на търсенето на месни продукти и стоки в интерес на вносните такива. Тоест, създава още по-голяма зависимост и глад сред местното население и се увеличава външният дълг на страната.
Голяма част от “помощта” отива право в личните сметки на корумпирани правителствени лица в съответните страни.
“Помощ” идва и от други източници. През 1944 г. на една конференция в Бретън УУД бе създадена Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ). Степента на въздействие върху крайното решение и в двете организации се определя от размера на финансовия принос на страната-член. Съединените щати – като най-голям “донор” – имат доминиращ глас, следвани от Германия, Япония, Франция и Англия.
МВФ действа чрез тайни споразумения с избрана група банкери и представители на финансовите министерства на богатите страни.
Предполага се, че Световната банка и МВФ трябва да подпомагат развитието на бедните страни. В действителност обаче се случва друго нещо.
Дадена бедна страна взема заем от Световната банка, за да изгради някакъв клон на икономиката си. Но ако не успее да изплати огромната лихва поради намаляване на експорта или по някаква друга причина, тя е длъжна да направи нов заем – този път от МВФ.
Но МВФ налага т.нар. “структурна реформа”, която изисква от задлъжнелите страни да освободят “временно” от данъци транснационалните корпорации, да намалят законово надниците и да не се опитват да защитават местните производства от чуждия внос и евентуално поглъщане от външни компании.
Върху задлъжнелите страни се упражнява натиск да приватизират икономиките си, да разпродават на скандално ниски цени държавните мини, железопътен транспорт и обществените услуги на частни корпорации.
Правителствата на задлъжнелите страни са принудени да предадат горите си за чудовищно цялостно изсичане, а земите си – за изтегляне на наличните там подземни богатства чрез методи, унищожаващи невъзвратимо околната среда.
От страните-длъжници се изисква освен това да намалят държавните субсидии за здравеопазване, образование, транспорт и храна – да харчат по-малко за народите си, за да имат повече пари, с които да посрещат плащанията по дълга си. Принудени да отглеждат земеделски продукти с търговска цел за експорт, тези страни са все по-малко способни да изхранват народите си.
Ето как в страните от Третия свят реалните надници се сринаха, а националният дълг нарасна до точка, в която плащанията по него поглъщат почти изцяло експортните постъпления на страните. Така се получава вторично, допълнително обедняване – страната-длъжник е още по-малко способна да осигури задоволяване на основните нужди на населението си.
“Тайната” на обедняването независимо от инвестициите и чуждите помощи с различен произход, е разкрита и обяснена. Всъщност няма никаква тайна, ако човек не обръща внимание на целенасочените манипулативни мистификации.
- Защо бедността се задълбочи, когато чуждестранните помощи, заеми и инвестиции за бедните страни се увеличиха?
- Заемите, инвестициите и помощите не са предназначени да се борят с бедността, а да увеличат богатството на транснационалните корпорации за сметка на местните населения.
Свидетели сме на стройна система за източване на средства от трудещото се мнозинство в интерес на богатото малцинство.
Някои либерални критици, неспособни на ясна, критична мисъл, заключават, че т.нар. “структурни реформи” на МВФ и Световната банка “не работят”; че крайният резултат е отрицателен – по-ниска степен на самозадоволяване и по-голяма бедност в съответните страни. И се чудят защо тогава богатите членове на двете организации продължават да финансират МВФ и Световната банка. Нима политическите лидери на тези богати страни са по-малко интелигентни от тези разтревожени критици, които неуморно им посочват, че финансовата им политика е с обратно въздействие?
Не, глупави и ограничени са критиците, не западните политически лидери и инвеститори, които притежават огромна част от света и се опиват от огромните богатства на тяхно разположение и от постигнатия успех на разработената от тях забележителна система на източване. Те подкрепят програмите си за помощи и заеми именно защото тези програми работят отлично. Да, наистина – но за кого?
Cui bono?
Целта зад техните инвестиции – заеми – програми за помощи – не е повишаване на благосъстоянието на широките маси в тези страни. Това няма нищо общо с основния бизнес на създадените и поддържани от тях Световна банка и МВФ, чиято цел е да служат на интересите на глобалното натрупване на капитала, да присвояват земите и местните икономики на народите от Третия свят, да превземат пазарите им, да намалят надниците им и ги превърнат в роби, да ги обременят с огромни дългове, да приватизират обществени услуги и да попречат на тези народи да се превърнат един ден в търговски конкуренти, като целенасочено ги лишават от всички възможности за нормално развитие.
Предвид на изброеното в горния пасаж, инвестициите, чуждестранните заеми и структурните реформи работят наистина превъзходно.
Истински странното е защо някои хора отхвърлят такъв един анализ със странното обвинение за някакво си “конспиративно” въображение. Защо тези хора се отнасят толкова скептично към твърдението, че управниците на САЩ напълно съзнателно и целенасочено провеждат точно такава чудовищно жестока политика в страните от Третия свят – потискане на надниците, отстраняване на защитата на околната среда, унищожаване на обществения сектор и услуги за хората? Та тези същите управници провеждат същата политика и тук – в собствената си страна!
Не е ли време въпросните либерални критици да престанат да мислят, че владетелите на такава огромна част от света – и които желаят да го превземат изцяло! – са “некомпетентни”, “заблудени” или “неспособни да видят неочакваните последствия от политиката си”? Не си много умен, ако смяташ, че враговете ти са по-малко умни от тебе.
Те знаят къде са техните интереси – същото сме длъжни да разберем и ние.

Бруталната Глобализация
Проф. Майкъл ШОСУДОВСКИ
Превод и подбор: Любен АЛАДЖОВ и Иван АЛАДЖОВ

След ерата на студената война човечеството изпадна в икономическа и социална криза на небивало обедняване на големи части от световното население. Цели национални икономики се сринаха, безработицата бързо се увеличи. В Африка, на юг от Сахара, в Азия и в Латинска Америка избухнаха регионални гладни кризи.
Глобализацията на бедността, която заличи всички положителни резултати от ликвидирането на колониалната система след войната, започна в началото на 80-те години с кризата на задлъжнялостта на Третия свят, с въвеждането на Новия световен икономически ред и с налагането на катастрофалните изисквания на Международния валутен фонд на страните-длъжници.

Новият световен ред е изграден върху бедността на човечеството и върху разрушаването на околната среда
Той поражда социален апартейд, разпалва расизъм, изпразва от съдържание правата на хората и провокира в много страни опустошителни етнически конфликти. От 90-те години насам той разпростря желязната си хватка върху всички региони на света – от Северна Америка и Западна Европа, през страните от бившия социалистически лагер до новите индустриални “тигри” на Югоизточна Азия и Далечния изток.
Настоящата икономическа криза е по-унищожителна от тази на 30-те години на миналия век. Тя се съпровожда от глобални геополитически катаклизми – регионални военни конфликти, разпадане на държави, а в някои случаи и от изчезване на цели страни.
Тя е най-тежката икономическа криза в модерната световна история.
Рецесията след студената война
Икономическият упадък, който преживя бившият Съветски съюз след 1989 г., беше по-голям от този през Втората световна война и е директна последица от рецептите на МВФ.
След времената на пълна работна заетост и относителна стабилност на цените през 70-те и 80-те години, след срива на социализма инфлацията в Русия скочи във висините, реалните доходи и заетостта рязко паднаха, а нивото на здравеопазването драстично се върна назад. Като последица холерата и туберкулозата отново се завърнаха в обширни райони на бившия Съветски съюз.
Подобно катастрофално развитие преживяха цяла Източна Европа и страните от Балканите. Една след друга рухнаха техните икономики. В балтийските републики (Литва, Латвия и Естония) индустриалното производство спадна, както в кавказките републики Армения и Азарбейджан, с близо 65 % . През 1997 г. пенсиите в България се сринаха до 2 долара за месец. Световната банка призна, че 90 % от българите живеят под дефинирания от самата нея праг на бедността от 4 долара на ден. Част от населението на цяла Източна Европа и на Балканите, които нямат средства да си платят тока, водата и транспорта са безцеремонно изолирани от обществото.
Финансовата криза от 1997 г. в Източна Азия, предшествана от спекулативни атаки срещу националните валути, в голяма степен стана причина за катастрофата и с новите азиатски “тигри” – Индонезия, Тайланд и Корея. Споразумението с МВФ за финансова подкрепа, сключено непосредствено след финансовия им срив, при императивно наложените от фонда условия, практически още на следващия ден предизвика рязко спадане в стандарта на живот. “Посредничеството” на МВФ в Корея – постигнато след консултации на високо ниво с най-големите търговски банки на света – “доведе до серийни фалити – над 200 фирми на ден и до масови уволнения – по 4000 работника дневно.” По същото време след бурни улични ексцесии заплатите в Индонезия паднаха двойно, от 40 на 20 долара на месец, а за борба с инфлацията МВФ настоя, да се премахне обвързването им с индекса на цените. Ако Китай бе изпълнил препоръките на МВФ, 35 милиона работници щяха да бъдат застрашени от уволнение след приватизацията или провокираното фалиране на хиляди държавни предприятия. Те щяха да се присъединят към 130-те милиона излишна работна ръка от селските райони. Прогнозата, която Световната банка даде през 1990 г., че след провеждане на “пазарните реформи” бедността в Китай ще падне в 2000 г. на 2,7 %, днес звучи като лош виц.
Предприетите в развитите западни страни още по времето на лейди Татчър мерки за бюджетни икономии положиха началото на постепенен демонтаж на западната социална държава, гордостта на европейската социалдемокрация. Неолибералните мерки за икономическа “стабилизация” и борба с инфлацията понижиха доходите на работещото население и отслабиха регулативната роля на държавата.
От 90-те години насам неолибералните рецепти за оздравяване на стопанството на много развити индустриални държави съдържат същите програми за структурни реформи, каквито МВФ и Световната банка предписват и на страните от Третия свят и Източна Европа.
Обратно на развиващите се страни, реформите в Западна Европа и Северна Америка се провеждат без посредничеството на МВФ. Това е така, защото натрупаните в тези държави значителни обществени задължения дадоха в ръцете на националните финансови елити отлична възможност и политическа власт сами да диктуват на своите правителства желаната от тях стопанска и социална политика.
Под влияние на господстващия неолиберализъм навсякъде обществените разходи бяха сериозно съкратени, а социалните програми орязани
Държавата се отказа от контролната си функция над икономиката, дерегулира пазара на труда, отдели доходите от индекса на цените, разреши наемането на работна сила на почасови трудови договори, позволи преждевременното пенсиониране по усмотрение на работодателя и “доброволния” отказ от допълнителни възнаграждения за специални условия на труд.
В същото време на освободените работни места не се назначават нови работници, което означава, че безработицата расте и се прехвърля на плещите на младите хора, които още нямат трудов стаж и право на помощи. По този начин се затваря достъпът на цяло едно поколение до пазара на труда.
Красноречиви са служебните указания на отделите по трудови ресурси в Съединените щати: “Разбийте профсъюзите, настройте старите срещу младите работници, ангажирайте стачкоизменници, съкратете заплатите и здравните осигуровки, изплащани от работодателите.”
От 80-те години насам голяма част от работниците в САЩ са изтласкани от старите си, добре платени и профсъюзно осигурени работни места на нископлатена работа. Западните градове затъват в мизерия, условията на живот в американските гета и бедни квартали гонят равнището на Третия свят.
Докато нивото на официалната безработица в Съединените щати през 90-те години бележи спад, скокообразно нараства броят на хората на нископлатена и почасова работа. Ако тази политика на евтиния труд продължи, голяма част от работоспособното население на САЩ ще бъде изхвърлено от пазара на труда: “Най-бруталната страна на икономическата рецесия в Америка засяга общността на новите латино-емигрантски общности в района на Лос Анджелис, където безработицата се е утроила и където липсва социална мрежа, която да я поеме. Тези хора се намират в състояние на свободно падане, техният живот буквално свършва, ако загубят и ниско платените си работни места.”
Неолибералните икономически реформи отварят дълбоки социални пропасти между обществените класи и етнически групи. Климатът в големите метрополии е белязан от социален апартейд, а в пейзажа на градовете вече се усещат невидими, но точно очертани линии на разделение между богатите и бедните квартали. За да се овладее социалното недоволство и гражданските вълнения, държавата реагира с нарастваща репресия.
Вълната от сливания на фирми, рационализирането и затварянето на предприятия засяга почти всички слоеве на наемния труд. Рецесията достига вече до домакинствата и на средните и добре платените слоеве от населението. Съкращават се разходи за научни изследвания, уволняват се научни работници, инженери, академици, а високоплатени чиновници и мениджъри от средно управленско ниво предсрочно се пенсионират.
Социалните постижения, наследени от ранните следвоенни години, в значителна степен се губят заради промените в социалното осигуряване и заради приватизация на пенсионните фондове. Затварят се училища и болници и с това се подготвят условията за тяхната приватизация.
Безсилието на икономиката на евтиния труд
Интересен феномен е, че глобализирането на бедността става по време на ускорен технологичен и научен прогрес.
И въпреки че този напредък неимоверно много повишава потенциалните възможности за производство на стоки и услуги, увеличената производителност не води до намаление на глобалната бедност. Логичният извод тогава е, че наблюдаваният спад в стандарта на живот съвсем не е резултат от недостиг на производствени капацитети.
Напротив. Тъкмо рационализирането в икономиката, преструктурирането на предприятията и изнасянето на производства в страни от Третия свят с евтин труд доведоха до увеличение на безработицата на Запад и до значително понижение на доходите на градското и селско население.
Новият световен икономически ред съществува от бедността и от евтината работна ръка. Високата безработица, както в индустриалните държави, така и в развиващите се страни, създава възможност за упражняване на повсеместен натиск за намаляване на работните заплати. Безработицата се интернационализира, а в постоянното преследване на максимална печалба и в търсене на ниско платена работна ръка капиталът се мести от страна в страна. По данни на Международната организация на труда (МОТ) един милиард хора по целия свят, почти една трета от работоспособното население на земята, са безработни.
И докато господстващите икономически учения непрекъснато повтарят тезата за “икономическа ефективност” при използване на дефицитните ресурси на обществото, горчивата реалност категорично ги опровергава. Затварят се заводи; малки и средни предприятия фалират; квалифицирани работници и служители се уволняват. В крайна сметка в името на “икономическата ефективност” при използване на ресурсите на обществото производителността действително расте, но човешки капитал и производствени мощности излизат от употреба и стоят неоползотворени.
Натискът за “ефективност” на микроикономическо ниво води до точно обратния резултат на макроикономическо равнище. Изглежда, комерсиалният капитализъм, движен от стремежа за максимална печалба, е напълно неспособен ефективно да мобилизира неоползотворените човешки и материални ресурси в интерес на обществото.
Забогатяване чрез спекула и криминална дейност
Глобалното икономическо преструктуриране доведе до стагнация и в предлагането на екзистенциално необходими, но евтини стоки и услуги и до пренасочване на инвестиции към силно печелившата индустрия за скъпи и луксозни стоки. Но това не е всичко. В стремежа си към максимална капиталова доходност, вместо да се съсредоточат върху производство, капиталистите се обръщат все повече към бързите и големи печалби от спекулативни и измамни транзакции на капитали и ценни книжа на световните борси и от дестабилизация на международните и национални финасии.
По този много ефективен, но непроизводителен начин едно привилегировано малцинство успя бързо да натрупа огромни богатства за сметка на останалото население на света. Броят на милиардерите само в Съединените щати нарасна от 13 за 1982 г. на 149 през 1996 г. до над 300 през 2000 г.
Глобалният клуб на милиардерите, с около 450 членове, притежава сумарно богатство, което е по-голямо от брутния национален продукт на най-бедните страни с 59% от световното население. Само личното богатство на семейство Уалтън от щата Арканзас, комуто принадлежи търговската верига “Уол Март” от 85 милиарда долара, включващо наследницата Алис Уолтън, братята Робсън, Джон, Джим и майката Хелън, е двойно по-голямо от брутния национален продукт на Бангладеш от 33,4 милиарда долара, с население 127 милиона души и годишен доход от 260 долара на човек.
Както вече се спомена, процесът на натрупване на капитали започна все повече да измества реалната икономика за сметка на виртуалните способи за реализиране на печалба: “Значителното увеличение на броя на милиардерите през 1996 г. се дължи главно на спекулативната търговия с акции на борсата за ценни книжа на Уолстрийт”. За да избегнат данъчното облагане, спекулантите от голям калибър влагат приходите си в секретни, регистрирани само под кодов номер банкови сметки в 50-те данъчни оазиса по целия свят. Според въздържаната оценка на американската инвестиционна банка “Мерил Линч” богатството в личните сметки на частни лица в данъчните оазиси възлиза на 3,3 билиона долара, а МВФ изчислява състоянието на концерните и на частните лица там приблизително на 5,5 билиона долара, сума, равна на 25% от общия световен продукт. Незаконните богатства на елитите от бедстващите страни на Третия свят, вложени в безименни сметки, се оценяват на 600 милиарда долара; 1/3 от тях са в Швейцария.
“Пазарните реформи” от своя страна създадоха условия за разрастване и интернационализиране и на криминалната икономическа активност, където се реализират баснословни печалби.
Престъпните синдикати в Латинска Америка и Източна Европа успяха да използват инициираните от Световната банка приватизационни програми, за да изперат огромни количества “мръсни пари” и да ги превърнат в легална, “чиста” частна собственост. По данни на ООН доходите на транснационалните престъпни организации от целия свят днес възлизат на един билион долара, което се равнява на сумарния брутен продукт на най-бедните страни с население 3 милиарда души.
Тези данни на ООН включват търговията с наркотици, оръжие и радиоактивни материали, както и печалбите от контролираните от мафията услуги: проституция, хазарт, обмяна на валута и пр.
Това, което тези числа не отразяват е размерът на криминалните инвестиции в легалната икономика и контролът, който те упражняват върху нейните предприятия. Чрез легалните инвестиции престъпният бизнес не само добива възможност да пере пари, но и да натрупва богатства извън сферата на престъпната дейност. Според някои наблюдатели “организираната криминалност вече постига в своите икономически структури по-добри резултати отколкото групата “Fortune 500”, а предприятията й приличат по-скоро на “General Motors”, отколкото на обекти на традиционната сицилианска мафия.”
Пред подкомисия на американския конгрес директорът на ФБР, Джим Мууди, обяви, че престъпните организации в Русия “работят перфектно с чуждестранни криминални групировки от Италия, Колумбия и т.н… Преходът към капитализъм (в бившия Съветски съюз) създаде възможности, които не бяха пропуснати” от тъмния бизнес.
Кризата на свръхпроизводството и ликвидирането на дребните производители
Нарасналата икономическа ефективност на глобалния капитализъм се дължи освен на техническия прогрес, но и на минимизиране на количеството наети работници и на техните заплати. Тези процеси обаче инициират лавинообразното развитие на криза на свръхпроизводство. По-малко работещи, с по-ниски заплати означава намаление на платежоспособните потребители на стоки и услуги на пазара. Тогава един огромен производствен капацитет се оказва изправен пред ограничена консумация.
Резултатът е диспропорция и свръхпродукция с опасни размери.
При това положение най-ефективните предприятия са в състояние да продължат своето пазарно съществуване само ако ликвидират излишните производители и конкуренти. Но ако праволинейно се следва тази логика и допълнително се закрият нови индустриални сектори, работещите в тях също ще отпаднат от пазара. Този процес на лавинообразна пазарна стагнация се развива в опровержение на теоремата на Джейн Баптист Сейс от господстващата икономическа наука, че предлагането само създава своето търсене.
Още в ранните 80 години на миналия век процесът на свръхпродукция доведе до спад на цените на стоките с унищожителни последици за производителите на суровини и на готова продукция от Третия свят.
Като следствие от изпълнението на програмите на Световната банка и МВФ в развиващите се страни банкрутират цели индустриални сектори, които преди това успешно са работели за вътрешния пазар. В резултат на девалвация на валутата им, на либерализирането на вноса и на пренасищането на местния пазар с вносни (силно субвенционирани) стоки от развитите индустриални държави, националната им икономика се подкопава, постепенно запада и изчезва. По този начин благодарение на провокираната стопанска разруха в Съветския съюз и либерализирането на вноса в страните от затворения пазар на бившия СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни), в африканските пазари южно от Сахара и другаде, големите индустриални концерни се освободиха от местните конкуренти и реализираха значителен ръст в продажбите си и увеличение на дяла си на световния пазар. Но както вече се каза, този бум е за сметка на затворените мощности на локални, регионални и национални производители. Доведени вече до банкрут, не е трудно те да бъдат принудени да работят и печелят за големи западни дистрибутори. Освен това мултинационалните компании завладяват местни пазари и чрез системата за отдаване на лицензи. По този начин те печелят контрол над човешките ресурси, работната ръка и местния икономически елит и си присвояват голямата част от приходите на малките фирми и търговци, ползватели на лиценза. За местните “независими” производители остава да осигурят по-голямата част от разходите по внедряване на лицензите.
Подобен процес се развива и в Западна Европа. Политическите преобразувания на Европейския съюз в рамките на договора от Маастрихт облагодетелстват все повече господстващите европейски финансови кръгове, което обаче, е за сметка на единството на обществото.
Държавите стимулират съзнателно образуването на частни монополи, а едрият капитал разрушава дребния бизнес във всичките му форми и прояви. Чрез натиск за образуване на единни икономически структури в Европа и Северна Америка дребните локални и регионални предприемачи биват притиснати до стената и с тяхното изчезване икономическият живот в градовете се променя из основи.
“Свободната търговия” и икономическата интеграция предлагат на глобалните предприятия възможност за по-голяма мобилност, докато чрез институционални бариери горните два фактора ограничават движението на малкия, локален капитал. По този начин стопанската интеграция, доминирана от големите предприятия, често поражда зад фасадата на политическото единство социални противоречия и конфликти сред отделни групи и икономически субекти от обществото на Запад.
“Мирен” консенсус и военна принуда
Всички разгледани до тук глобални процеси се базират на феноменалния световен консенсус по отношение на една манипулативно наложена идеология, неолиберализмът. Той е добил хегемониалност и безпрекословно се спазва от правителствата на почти всички страни по света.
Повсеместно и безапелативно те следват едни и същи икономически рецепти. Под контрола на Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) неолибералните пазарни реформи навсякъде създават благоприятни условия за големите, глобално опериращи банки и транснационални концерни (ТНК). В действителност обаче и дума не може да става за истински “свободни” пазарни отношения, както се внушава от неолибералната риторика на МВФ и СБ. Техните “програми за структурни реформи” не са нищо друго, освен ултимативни предписания, които, ако не се спазват, водят до сериозни икономически санкции.
Създадените през 1944 г. в Бретън Уудс институции на МВФ и СБ и основаната 1995 г. СТО са бюрократични, регулиращи институции, действащи под държавна закрила в полза на могъщи икономически и финансови интереси. Зад тези глобални институции стоят банкерите от Уолстрийт и шефовете на най-големите в света компании. На техните съвещания при закрити врати присъстват още и представителите на световното икономическо лоби: Международната търговска камара (ICC); Trans Atlantic Business Dialogue (TABD), който устройва на своите годишни съвещания среща на ръководителите на най големите западни концерни и политици с представители на СТО; United States Council for International Business (USCIB); Международният икономически форум в Давос (от януари 2002 г. за първи път в Ню Йорк); намиращият се във Вашингтон Institute of International Finance (IIF), който представя най-големите банки и финансови организации на света.
Други важни полуприкрито работещи за политиката на Новия световен ред организации са: Трилатералната комисия, Билдербергската група и Комисията за финансови отношения (CFR). Макроикономическите реформи и непрекъснато радикализиращото се либерализиране на международната търговия, които се налагат от този мощен конгломерат от агенти на глобализацията, манипулират световната общност за “мирно и консенсусно” реколонизиране на света. Въпреки че за постигането на тази цел не е необходимо открито използване на сила, безпардонното налагане на неолибералните икономически концепции представлява форма на война. В този контекст войната и глобализацията не са отделни, несвързани едно с друго явления.
Какво се случва със страни, които се противят да се отворят за западните банки и мултинационални концерни, както изисква Световната търговска организация? Военните и западните тайни служби поддържат добри контакти с финансовия елит и отлично знаят как да постъпят в такива случаи. Международните финансови институции работят също и с НАТО и неговите “омиротворителни мисии” по света, където не пропускат случая да се включат във финансирането на следващото неизбежно възстановяване на “омиротворените” райони.
В началото на третото хилядолетие войната и “свободната” търговия вървят ръка за ръка. Военните действия в известен смисъл представляват последната инстанция на едно мултилатерално инвестиционно споразумение. Те разрушават физически това, което все още не е унищожено от дерегулирането, приватизацията и “пазарните реформи”. Прякото колонизиране с военна сила и изграждането на западни протекторати изпълнява де факто същата задача, както МВФ, СБ и СТО – осигурява на западните банки и транснационални компании безпрепятствен достъп до съответните пазари така, че те да действат там глобално, като на собствена територия.
“Дипломацията на ракетите” днес повтаря “дипломацията на канонерките” от 19-ия век, които също трябваше да осигуряват “свободната търговия”.
След Опиумните войни, САЩ изпратиха Калеб Къшинг (през 1844 г.) в Китай, за да преговаря за отваряне на китайските пристанища. В прав текст той предупреди императора на Поднебесната империя, че “отказът да се приемат американските искания може да бъде тълкуван като покана за война”. (По същия начин постъпи и Медлин Олбрайт със Сърбия на преговорите в Рамбуйе, б. пр.).
Разоръжете Новия световен ред!
Идеологията на свободния пазар се поддържа от нови брутални форми на държавна и свръхдържавна интервенция, които са базират на целенасочената манипулация от силите на пазара. Споразумението на СТО за свободна търговия в действителност гарантира правата само на най-големите световни икономически субекти. В същото време гражданите на отделните страни са лишени от правото си да участват във вземането на важни суверенни решения, тъй като начинът, по който международното търговско споразумение на СТО бе наложено както на национално, така и на интернационално ниво, по никакъв начин не е демократично легитимиран.
Споразуменията със СТО лишават от власт националното общество, за сметка на международния финансов елит, комуто се предоставят твърде широки пълномощия за намеса в сферата на държавния суверенитет. А неолиберализмът като идеология, с неговата благозвучна риторика за доброто управление (good governance) и за “свободния пазар” представлява за управляващите елити твърде прозрачно правно основание за вземане на политически решения, които засягат съдбата на цялото общество.
Апологетите на новия световен ред, основан на “неолибералния консенсус” на Вашингтон и Уолстрийт, доста самонадеяно си присвояват правото да налагат на света системата на отворените пазари като единствена алтернатива за избор на път към всеобщото благоденствие на човечеството. Затова на глобализацията на капитала, трябва да се противопостави глобализация на борбата за разоръжаване на новия световен ред.

Интернационалният капитализъм
Диктатурата на глобалния пазар

Подбор и превод:
Иван АЛАДЖОВ
и Любен АЛАДЖОВ

Немските социално-критични журналисти д-р юр.н. Ханс-Петер Мартин и инж. Харалд Шуман са автори на политическия бестселър “Клопката на глобализацията”. С изнесените примери те са едни от първите, които в Германия полагат началото на аналитичното разобличаване на механизмите на глобалния капитал за неоколонизиране на света от няколкото стотин мултинационални суперконцерни. Този процес продължава и днес и се извършва с помощта на международните финансови институции (МВФ и СБ), създадени и контролирани от богатите индустриални държави.
Авторите на книгата са присъствали на срещата на икономическия, политическия и научен елит около клуба Г-7, както те го наричат “капиталистическия интернационал”. Тази среща се провежда по инициатива на “перестройчика”, Михаил Горбачов в луксозния хотел “Феърмонт”, в Сан Франциско, Калифорния, където бе обсъден “новия световен ред” и бъдещето на 21-ви век.
В резултат на пълното освобождаване на капитала и неолибералното комерсиализиране на глобализацията сивите кардинали на световната икономика предвиждат разпадане на човечеството на две касти: 20 % заможно малцинство, т. нар. златен милиард, и 80% ненужно мнозинство “излишни хора”, от които модерната, високотехнологична икономика не се нуждае нито като работна сила, нито като източник на печалба. За тях няма работа, няма и препитание. Тези изхвърлени от обществото хора са заплашени в бъдеще от социална и биологична деградация.
Антропологични проучвания на ООН, провеждани в продължение на десетилетия, са установили, че при социално слабите слоеве от населението в изследваните страни вече са констатирани фатални биологични изменения – изоставане в ръста и в умственото развитие на хората, живеещи в мизерия. А това е констатирано не само в слаборазвити страни, но и в САЩ, където обществото е силно сегрегирано.
Поради ограничените ресурси на планетата и прогресивното обедняване на човечеството експертите изразяват опасение, че тази тенденция ще се запази и след няколко столетия човечеството дори ще се раздели на две раси: малобройна, заможна и физически добре развита, с ръст над 2,10 м и многобройна с пигмейски ръст от 1,30 м и с ограничени интелектуални възможности.
Тази ужасяваща перспектива надхвърля визиите дори на най-страховитите расистки теории и идеологии.
Книгата на двамата автори се появи в навечерието на многохилядните протести на алтерглобалистите в Сиатъл и Генуа, които вече са традиция за социалните форуми. Тази кинга сложи началото на широка световна дискусия за опасностите от комерсиалната злоупотреба с иначе обективния и полезен процес на икономическа глобализация, който винаги е съпровождал развитието на човечеството.
Фундаменталните изводи, които авторите правят, са резултат от анализ на катастрофалните процеси в редица икономики (Мексико, Индонезия и др.), попаднали в смъртоносната клопка на неолибералната глобализация.
Предлагаме на нашите читатели фрагмент от уводната част на книгата на Ханс-Петер Мартин и Харалд Шуман “Клопката на глобализацията”. Тя дава красноречива представа за обстановката, в която се решават съдбините на земното население и за манталитета на елита, който арогантно си е присвоил това право. Силно впечатление прави пренебрежителния тон на босовете на мегаконцерните, с който коментират подчинените си, създали несметните им богатства, говорейки за тях като за полуроби, които могат да бъдат назначавани и уволнявани от компютър, стига само печалбите да го изискват. Тук възниква въпросът: кой за кого е създаден – икономиката за хората или хората за икономиката? Отговорът на тази дилема се съдържа в идеологията на капитализма, който допуска всички средства в името максимална печалба. Но когато става дума за съдбата на човечеството, или за съществуването дори само на един човек, тогава проблемите за ефективност и печалба в бизнеса губят всякакъв смисъл.
Започне ли икономиката да изяжда хората, това вече е началото на канцерогенен процес в организма на обществото, който ще доведе до неговата смърт, ако имунната му система не противодейства.
“Зора”

Хотел “Феърмонт” в Сан Франциско е обгърнат с легенди от световен формат. Той е институция и икона, символ на радостта от живота. Който го познава, фамилиарно го нарича “Феърмонтът”, а който живее в него, значи е един от успелите в живота… В просторните плюшени салони са празнували триумфалните си успехи и забогателите от катастрофалното земетресение 1906 г. (Сан Франциско е полуразрушен тогава, б.р.), както и американските генерали от двете световни войни, основателите на ООН, господарите на концерни, както и всички американски президенти.
В края на септември 1995 г. в тази обвеяна с митове и история обстановка един от хората, които сами творят история, Михаил Горбачов, приема елита на света.
Защо тъкмо тук, в Президио, квартал, южно от моста “Голдън гейт”? Защото тъкмо тук в края на студената война американски меценати от благодарност към неговото дело му основават фондация. И сега Горбачов е поканил 500 водещи политици, икономически босове и учени от цял свят. Този нов “глобален мозъчен тръст”, както последният президент на Съветския съюз нарича срещата, ще посочи на човечеството пътя към 21-вото столетие, “пътят към една нова цивилизация”.
Опитни, стари политици като Джордж Буш-старши, Джордж Шулц или Маргарет Тачър си дават среща тук с новите господари на света като Тед Търнър, шефът на СNN, най-могъщият медиен концерн на планетата, и с други величия от неговия ранг… Всички са се събрали и възнамеряват в продължение на 3 дни, разделени на тематични групи, да работят интензивно с глобалните фигури от компютърния и финансов бизнес, със сивите кардинали на икономиката, с професорите по икономика от университетите в Станфорд, Харвард и Оксфорд.
Естествено, ще бъдат изслушани и емисарите на свободната търговия от Сингапур и дори от Пекин, щом става дума за бъдещето на човечеството.
Никой не е дошъл на празни приказки. Никому не се позволява да смущава свободните изказвания, досадните журналисти са отстранени с цената на много изразходвани средства. Строгите правила на дискусията задължават участниците да се освободят от всякакви риторични увлечения. Въвеждането в темата може да трае най-много 5 минути, изказванията – не повече от 2 минути.
Джон Гейдж, топмениджър в американската компютърна фирма “Сън Майкросистемс”, открива дебата на тема “Технологии и труд в глобалната икономика”. Фирмата му просперира. Той може да поеме всички желаещи на работа, включително и чужденци без разрешение за работа. Ето защо обявява, че правителствените разпореждания за трудовия пазар са без значение за него. Той назначава “добрите мозъци на Индия”, да работят докато могат… “Днес ние назначаваме нашите хора чрез компютър, те работят за нас на компютър, и ние ги уволняваме също чрез компютър”. В остатъка от 30 секунди за своето изказване, Гейдж заявява: “Ние си избираме просто най-умните. По този начин постигнахме ефективност, която ни позволи да повишим оборота си от 0 в началото … до над 6 милиона днес.” Самодоволно се обръща към съседа си по маса и му се усмихва многозначително: “Дейвид, ти не беше толкова бърз като нас, нали?”.
Този, към когото Гейдж се обръща, е Дейвид Пакард, съоснователят на високотехнологичния гигант “Хюлет-Пакард”. Възрастният, просперирал със собствените си усилия милиардер, го контрира с ясния въпрос: “От колко служители имаш нужда Джон?”. “От шест, а може би осем”, отговаря сухо Гейдж. “Без тях сме загубени. При това е без значение, къде по света са те”. Тук се намесва ръководителят на дискусията, проф. Ръстъм Рой от университета в Пенсилвания: “И колко души работят сега за “Сън Системс”?” Гейдж: “16 000. Но освен едно много малко малцинство, всички те са резерв, подлежащ на уволнение при рационализиране на фирмата”.
Това изказване не предизвиква никаква реакция у присъстващите. За всички тях възможността за неподозирани по мащаб съкращения е нещо съвсем нормално. Никой от скъпоплатените мениджъри от високотехнологичните индустрии на бъдещето не си прави илюзията, че ще има достатъчно нови и добре платени работни места в този бизнес за всички желаещи, както и за която и да е друга сфера от икономиката.
Прагматиците, събрани във Феърмонт, свеждат бъдещето на света до две числа и едно понятие: “20% на 80%” и “тититеймънт”. 20% от работоспособното население ще са достатъчни през идващия век, за да поддържат работата на световната икономика. “Тя не се нуждае от повече работна сила”, смята търговският магнат от Югоизточна Азия, Уошингтън Си Цип. Една пета от всички търсещи работа ще е достатъчна, за да се произведат всички стоки и високотехнологични услуги, които днес потребява световното човечество. Тези 20% ще участват активно в живота, в печеленето на средства и в консумирането на блага, независимо в коя страна са. Към тях могат да се причислят и някой друг процент богати наследници.
А след това? Какво ще стане с останалите 80%, които ще останат без работа? “Със сигурност – казва американският автор на книгата “Краят на труда”, Джереми Рифкин, – останалите 80% ще имат големи проблеми”.
Мениджърът на Сън – Гейдж, добавя остроумно, позовавайки се на шефа си, Скот Мак Нийли: “Въпросът в бъдеще ще бъде: “да имаш ли обяд или, да бъдеш използван за обяд”.
Висококаратният дискусионен кръг за “Бъдещето на труда” впоследствие се занимава с онези слоеве на обществото, които няма да имат работа. Твърдото убеждение на участниците е, че към тях ще се причислят в бъдеще десетки милиони хора по целия свят… Във “Феърмонт” дори се изказва идеята за възникването на нов обществен строй в богатите страни, който да е без средна класа и никой не възразява срещу тази представа.
Повече внимание в това отношение се отделя на израза “тититеймънт”, въведен от стария ветеран, Збигнев Бжежински… “Тититеймънт” обяснява Бжежински, е комбинация от две думи: “ентъртеймънт”=”развлечение” и “титс”=”женски гърди”. При това Бжезински няма предвид сексуалния смисъл на “женските гърди”, а по-скоро хранещата им функция като източник на мляко от кърмещата майка.
Скритото значение на нововъведения термин е комбинация от отвличащи вниманието развлечения в съчетание с достатъчно храна, за да бъдат поддържани в добро състояние на духа излишните хора от населението на земята.
Внимателно се обсъждат от мениджърите и възможните дозировки между хляба и зрелищата. Обмисля се, как богатата 1/5 част от населението на земята да развлича ненужния остатък на човечеството. При съществуващия глобален конкурентен натиск за решаването на тази задача не ще може да се разчита на социалния ангажимент на икономиката. Грижата за безработните трябва да бъде поета изцяло от други. Намирането на смисъл за съществуване и интегрирането на излишните 4/5 от населението на планетата, дискутиращите очакват да се поеме от широкото поле на доброволните обществени организации, от съседските обединения за взаимопомощ, от спортните клубове и от всевъзможни други сдружения. “Общественият престиж на тези дейности може да бъде повишен, ако се въведе макар и скромно заплащане за тях, с което ще се засили самочувствието на милиони граждани”, смята проф. Рой. Във всеки случай, ръководителите на концерни очакват, че съвсем скоро в индустриалните държави ще се появят хора, които ще са готови срещу почти нулево заплащане да поддържат улиците чисти или за оскъдна прехрана и подслон да работят като домашни прислужници.
Организаторите на тридневната среща във “Феърмонт” се изживяват като пионери на новия вид цивилизация. За съжаление поетата посока от босовете на концерните и представителите на науката води тъкмо в обратната посока – към предмодерните времена на дивия капитализъм.
Светът ще трябва да очаква не соцалдемократическия модел на социално-пазарната икономика с 2/3 благоденстващо общество, а неолибералният модел на глобалната икономика, която се ръководи от максималната печалба и която създава обществото на 4/5 излишни хора, поддържани с дрогата “тититеймънт”.
Истински ураган
В Германия повече от 6 милиона търсещи работа не могат да си намерят постоянно работно място, това е повече от когато и да е било в историята на Федералната република от нейното основаване до днес. Средните нетни доходи на германците намаляват от 5 години; и това е само началото според експертите от правителството, науката и икономиката.
През идното десетилетие ще бъдат ликвидирани минимум още 1,5 милиона работни места в индустрията, прогнозира Роланд Бергер, представител на една от водещите консултантски фирми във Федералната република. При това всяко второ работно място от тях ще бъде от сферата на средния мениджърски състав. Неговият колега, Херберт Хенцлер, шеф на немския филиал на консултантската фирма “Мак Кинси”, отива в прогнозите си още по-далеч: “Индустрията ще поеме път на селското стопанство”. В бъдеще производството на стоки ще предлага на все по-малък процент от населението възможност за прехрана.
И за Австрия се съобщават все по-скромни числа за работна заетост – всяка година се закриват по над 10 000 работни места в индустрията.
Разпространяваното от политици и икономисти обяснение за този упадък се свежда винаги до една и съща дума: глобализация. Високотехнологичните комуникации, ниските транспортни разходи и неограничената търговия превръщат целия свят в един единствен пазар -това е постоянно повтаряното оправдание за безработицата. Те създават глобална конкуренция и на трудовия пазар.
Всички от управляващия елит, от шефове на концерни до министър на труда дават един и същи отговор на проблема: приспособяване, но надолу.
Гражданите постоянно слушат един и същи припев за ограничения. Хор от браншови функционери, икономисти, експерти и министри непрекъснато внушава на германците, и особено на австрийците, че работят малко, а получават много, че имат дълги отпуски и често боледуват. Асистират им журналисти от пресата и телевизията. Консервативният “Франкфуртер алгемайне цайтунг” пише дори, че социалната държава се е превърнала в заплаха за обществото и че увеличаването на социалното неравенство е неизбежно!
Дори германският президент приглася на този хор с подкрепящи речи, в които убеждава, че “промяната била неизбежна”, и че “всеки ще трябва да направи своята жертва”.
Явно не е разбрал нещо. Очевидно е, че не става дума за необходими жертви от всички по време на криза. Съкращенията на болничните плащания, премахването на защитата от уволнения, радикалните орязвания на социалните помощи и намалението на заплатите въпреки нарастващата производителност не са действия за преодоляване на кризите. По този начин реформаторите под флага на глобализацията всъщност прекратяват едностранно съществуващия неписан обществен договор на републиката, който ограничава социалното неравенство чрез преразпределение на благата чрез бюджета на държавата отгоре надолу.
Обяснението е, че моделът на европейската социална държава бил изиграл вече своята роля и в новите условия на международна конкуренция се явява много скъп.
Засегнатите разбраха тези призиви много добре и профсъюзите и социалните организации реагираха с протест. След срещата на Г-8 последваха стачка на металурзите в Германия, генерални стачки във Франция и Австрия.
Въпреки това защитниците на социалната държава водят обречена битка. Всъщност повечето аргументи на техните противници са неверни. В крайна сметка, инвестирайки в чужбина, германските концерни не създават там допълнителни работни места, за да изхвърлят на улицата собствените си работници. Най-често те купуват там евтино местни предприятия, веднага прореждат персонала им, и с понижени производствени разходи успяват да захранват дори с добра печалба бедните регионални пазари, нещо, което не е възможно да стане с внос на скъпи стоки от Германия. Ако им се отдаде да осъществят и експорт на евтините местни продукти, те вече реализират и свръхпечалби.
Също така не е вярно, че социалните ангажименти на германската държава са се увеличили експлозивно. Напротив частта им от брутния вътрешен продукт … е дори по-малка от тази преди 20 години. Но това, което непрекъснато се изтъква като аргумент, са примери от политиката на другите индустриални държави, където съкращението на държавните разходи, понижението на заплатите и орязването на социалните помощи се прави по същия сценарий, от Швеция до Испания.
Обаче навсякъде протестите завършват с разочарование.
Интернационализмът, някогашното оръжие на социалдемокрацията срещу подпалвачите на световни войни, отдавна вече е сменил фронтовете. По целия свят над 40 000 международни компании от различна величина, обединени в “интернационал на капитала”, противопоставят един срещу друг, както служителите си, така и своите държави. И това позволява използването на следната аргументация: 40% данък върху печалбата в Германия е твърде много, след като Ирландия се задоволява с 10%, а Малайзия и някои щати в САЩ въобще се отказват от този данък за определен период от пет или десет години. Или часова ставка от 45 марки за Германия? Това е много скъпо, щом британците работят за половината, а чехите за една десета. Само 33% държавна субсидия за инвестиране в нови фабрики в Италия? И това е малко. Затова държавата ни с лекота дава надбавка от 80% за инвестициите в Източна Германия.

Хванал светът в клещи, новият “интернационал на капитала” изважда по този начин от равновесие цели държави и общества. От една страна той заплашва тук и там с оттегляне на капитали и успява да извоюва драстични намаления на данъците, да получи милиардни субсидии или безплатна инфраструктура. Там, където този подход не минава, се отива на данъчно планиране в голям размер: тогава печалби се отчитат само в страни, където данъчната ставка е ниска. Затова по целия свят се констатира значително намаление на процента богати притежатели на капитали и недвижимости, които с редовно платените си данъци допринасят за финансиране на разходите на държавите.
Господарите на глобалните капиталови потоци постоянно понижават нивото на трудовото заплащане в предприятията си и по този начин намаляват постъпленията от данъци в мизерните държавни бюджети на развиващите се страни, които се пълнят предимно от най-редовните платци – наемните работници. От тази политика в глобален мащаб държавите обедняват, обедняват и тружениците, намалява техният дял в произведения световен обществен продукт. И няма нация, която сама може да устои на този интернационализиран натиск.
Докато курсовете на фондовите борси и печалбите на концерните растат, заплатите постоянно намаляват. Едновременно с това нараства безработицата и бюджетните дефицити. Не са нужни особени икономически знания, за да се разбере, какво се случва: 113 години след смъртта на Карл Маркс капитализмът отново е поел посоката, която икономистът-революционер толкова точно е описал за времето си. “Общата тенденция на капиталистическото производство е не да повиши, а да се понижи средния стандарт на заплатите, т.е. да намали цената на труда до минимално възможната граница” – отбелязва той през 1865 г. пред генералния съвет на Първия интернационал в Лондон. Въобще не подозира, че първобитният капитализъм някога ще бъде озаптен, макар и за кратко време. Но след реформите на социалдемократическото столетие напоследък се очертава антиреформа от глобален мащаб: към бъдещето ще се върви на заден ход; преуспелите като Хайнрих фон Пирер, шефът на световния концерн “Сименс” вече триумфират: “Вятърът на конкуренцията се превърна в буря, но истинският ураган тепърва предстои”.
Думите на Пирер и на други знаменосци на новия глобализъм трябва да внушат, че всичко, което се случва около нас, е нормален природен процес, резултат от неудържимия технически и икономически прогрес. Това е абсолютно заблуждение.
Комерсиалната глобализация съвсем не е естествено природно явление, а е продукт на съзнателно провеждана политика.
Договор след договор, закон след закон, това са решенияу гласувани от правителства и парламенти. Те вдигнаха бариерите за свободния трансфер на стоки и капитали. От либерализирането на валутната търговия, през европейския общ пазар до постоянното разширение на сферата на действие на договорите за международна търговия, ГАТС ръководителите на западните индустриални държави са онези, които доведоха света до състоянието, в което се намираме и с което самите те вече не могат да се справят.
Въпросът, който се решава във “Феърмонт” сега е кой ще обядва и кой ще бъде изяден за обяд?
Демокрацията в клопка
Глобалната интеграция се съпровожда от една политикономическа проповед, която непрекъснато се натрапва от войнството на икономическите съветници на държавните политици – неолиберализъм.
Основната теза опростено гласи: пазарът е добър, а държавната намеса е лоша. Изхождайки от идеите на водещия представител на тази икономическа школа, американският икономист и носител на нобелова награда – Милтън Фридман, повечето неолиберални правителства на Запада въздигнаха през 80-те години неолибералната догма в ръководна нишка на своята политика.
Дерегулирането вместо държавния надзор в икономиката, либерализирането на търговията и на трансфера на капитали, както и приватизацията на държавните предприятия се превърнаха в стратегически оръжия от арсенала на пазарните фундаменталисти на водещите индустриални държави и на зависимите от тях международни икономически организации: Световната банка (СБ), Международният валутен фонд (МВФ) и Световната търговска организация (СТО).
С този арсенал те поведоха борба за пълната свобода на капитала, която продължава и до днес. Независимо дали става дума за авиокомпании или телекомуникации, банки или застрахователни дружества, строителни или софтуерни фирми, включително и за работна сила, никой не трябва да се отклонява от спазването на принципа за търсенето и предлагането.
Сривът на партийните диктатури на социалистическия лагер придаде на това верую допълнителен тласък и глобално разпространение. След отпадането на заплахата от диктатура на пролетариата, вече се работи по-спокойно за изграждане на диктатурата на глобалния пазар.
Изведнъж се оказа, че признанието за ролята на работещите в създаването на блага е било само пропагандна отстъпка за студената война, с цел да се отнеме почвата под краката на комунистическата агитация.
Но “турбокапитализмът”, чието разпространение по света днес изглежда неудържимо, разрушава основите и на своето съществуване – функциониращата държава и стабилната демокрация.
Темпото на промените в преразпределението на властта и благата ерозира старите социални образувания по-бързо, отколкото нови могат да се появят. Сегашните богати страни унищожават социалната субстанция, която досега ги обединяваше дори по-бързо отколкото екологичните си ресурси.
Неолибералните икономисти и политици предлагат на света “американския модел”, но това внушение опасно напомня пропагандата на правителството на ГДР, което докрай твърдеше, че се учи да побеждава от Съветския съюз.
Всъщност разпадът на обществото никъде не е изявен по-очебийно от страната, в която започна капиталистическата контрареволюция – Съединените щати. Престъпността там е приела вече епидемични размери. В Калифорния, която сама за себе си е седмата икономическа сила в света, разходите за затвори превишават бюджета за образованието на щата. 28 милиона американци, което е повече от 10% от цялото население на страната, живеят в укрепени и охранявани небостъргачи и затворени крайградски зони. Американските граждани плащат за частни охранители двойно повече отколкото държавата на полицията.
Обществата в Европа и Япония, в Китай и Индия, навсякъде се разделят на едно малцинство от преуспяващи и на мнозинство от губещи хора. За милиони по земята вече е ясно: прогресът от глобализацията съвсем не е това, което се обещаваше. Като подигравка за тях звучи формулировката, която изрекоха правителствените ръководители на седемте водещи държави на срещата на Г-7 в края на юни 1996 г. в Лион: “Да направим от глобализацията успех в полза на всички”.
Но по този начин протестът на губещите от икономическите промени, прокарвани от мултинационалния капитал, автоматически се пренася като отговорност върху правителствата и политиците; в резултат тяхното влияние непрекъснато спада. Независимо дали трябва да възстановят социалната справедливост, или да се опази околната среда, дали трябва да се ограничи властта на медиите или да се води борба с международната престъпност: във всички случаи това надхвърля възможностите на управляващите политици в отделната национална държава, а опитите за международно сътрудничество обикновено се провалят. И ако по всички екзистенциални въпроси правителствата се оправдават с обективните и непреодолими обстоятелства на световната икономика, тяхната политика ще застине в поза на безпомощност, а демократичната държава ще се лиши от своята легитимност. По този начин глобализацията се превръща в капан за демокрацията и за държавността.
Само наивни теоретици и късогледи политици може да се надяват, че е възможно, всяка година да се лишават милиони хора от работа и социална сигурност, както сега става в Европа, без някога да не се предяви политическата сметка за това. Подобно нещо просто не е възможно.
Съвсем различно от логиката на стратезите на големите концерни, в демократичните общества и държави не може да има “излишни хора”. Ако концерните могат да ги изхвърлят на гърба на държавата, тя няма къде да ги прати, освен ако сами не емигрират. Но тези хора имат своя глас и ще го използват по време на избори. Няма място за самоуспокоение: след социалния трус, ще последва политическо земетресение. Социалдемократите, както и християндемократите, няма да имат скоро повод да празнуват победа. И въпреки това се наблюдава парадокс колко много избиратели вярват на стереотипните оправдания на политиците. Не ние, а чуждестранната конкуренция е виновна, чуват гражданите във всяка втора емисия новини от устата на тези, които са избрани да представят техните интереси.
От подобни лъжливи внушения има само една крачка до откритата ненавист към всичко чуждо. Обезверени граждани от средното съсловие отдавна търсят спасение в омразата си към чужденците, в сепаратизма и в изолацията от световната икономика. Изолираните отвръщат с изолация. Изборните успехи на националпопулистите Рос Перо в САЩ, Жан-Мари Льо Пен във Франция и Йорг Хайдер в Австрия са потвърждение на тази констатация. Подобен исторически развой на събитията доведе през 1933 г. нацистите на Адолф Хитлер на власт в Германия.
20%-80%, обществото на едната пета благоденстващи, както го очертават за следващото столетие елитарните визионери от срещата в хотела “Феърмонт”, следва напълно техническата и икономическа логика на мениджърите на концерни и на правителствените щабове, с която те комерсиализират глобализацията.
Но съревнованието за най-висока ефективност и за най-ниско заплащане е пагубно, то отваря вратите към властта за нерационалността. И това няма да го направят действително страдащите и бунтуващите се. Непредсказуемата политическа взривоопасност ще дойде по-скоро от страха на средните слоеве от обществото да не бъдат декласирани, което сега ги измъчва.
Не е бедността, която заплашва демокрацията, а страхът от бедността.
Отказът от правилна политика вече доведе веднъж светът до глобална катастрофа. 1930 г., една година след краха на борсите, британското списание “Икономист”, винаги благоразположено към капитала: “Големият проблем на нашето съвремие е, че икономическите успехи до такава степен превъзхождат политическите реалности, че политиката и икономиката не могат да вървят в крак. От икономическа гледна точка светът се е превърнал в една всеобхватна общност. Политически обаче той е раздробен.
Напрежението между тези две противоположни тенденции е причината за последните трусове и разрушения, на които сме свидетели”.
Най-достойната задача на демократичните политици на новото столетие ще бъде възраждането на държавата и възстановяването на примата на политиката над икономиката. Ако това не стане, драматично ускорената от развитието на техниката и търговията глобализация ще се изроди в своята противоположност и ще доведе до късо съединение на планетата.
Тогава за нашите деца и внуци ще остане само споменът за златните години от втората половина на 20-ия век, когато светът все още изглеждаше подреден, а промяната към по-добро – възможна.

Границите не спасиха Рим
Максим КАЛАШНИКОВ разказва
за своя беседа с Андрей ФУРСОВ
Продължение от бр. 4

Андрей Илич Фурсов е учен и публицист, директор на Института за руска история (РГГУ), създаден през 1997 г., съдиректор на Центъра по глобалистика и компаративистика ИФИ РГГУ, завеждащ отдела за Азия и Африка ИНИОН РАН. Той е автор на трудове върху руската история и руската власт, капиталистическата система на Изтока, геополитиката и глобализацията, световните войни и идеологията. В своите работи той отделя особено място на проблемите на макроисторическите кризи.

——————————————————————————–

В този брой на “Нова Зора” продължаваме публикацията за съвременната финансова олигархия и за възможните варианти на близкото бъдеще на човешката цивилизация. Това е трета, последна част от разговора с Андрей Фурсов, предаден от Максим Калашников.
“Зора”

Съвременната финансова олигархия – 3
Симптомите на кризата

- И как да излезем от глобалната криза? Кой да мисли за антикризисни мерки? Нали виждаме сега как деградират умствените способности на политиците и управляващия елит, нали виждаме как пада качеството на образованието на Запад и у нас. Но многобройните кризисни явления се натрупват и раждат нови беди?

- Спадът в качеството на образованието е частен симптом на общата криза. Образованието се руши още от 60-те години на 20 век, от времената, които на Запад някои наричат “световна студентска революция”. Резултатите са плачевни. Аз съм се сблъсквал със студенти в Америка, от прочути университети, които никога не са чували за Робеспиер, Бисмарк, Шарл де Гол. Те изучават историята на Втората световна война по романи и по художествените филми. Нашите ученици и студенти също деградират постепенно.
Образованието в съвременния свят се превръща в средство за формиране на ново обществено разслоение. Тъкмо образованието в съвременни условия позволява да се откъснат цели сегменти от обществената баница, и не само от днешното, но и от бъдещото общество.
Днес образованието подготвя утрешните незнайковци, “информационно бедните”, то свежда процеса на обучението до дресура – оглупяване чрез тестове, които отучват човека от най-важното – умението да поставя въпроси и да формулира проблеми. Анализът на образованието трябва да се постави на едно от важните места в новата дисциплина, която предстои да бъде създадена – кризисологията (или кризологията) и нейните практически съвети.
Засега това се случва само във фантастичните романи. Нали помните цикъла на Айзък Азимов “Фондацията”? В него математикът Селдън предсказва, че след няколко десетилетия външно процъфтяващата галактическа империя ще рухне в криза с продължителност десетки хиляди години. Тя не може да се предотврати, но може да се свият “тъмните векове” до хиляда години, ако се реализира антикризисният “план на Селдън”. Заради това в двата края на галактиката се създават две Фондации – явна и тайна, и много поколения учени-психоисторици в крайна сметка извеждат ситуацията от криза.
Някога Ленин казваше, че за нас най-важното изкуство е киното. Ако перифразирам думите му, днес може да се каже – от всички науки за нас най-важната е кризисологията, която трябваше вчера да създадем.

- Настъпващата срещу човечеството криза е толкова тежка и опасна, че днешните разпри между леви и десни политици, между комунисти и либерали, монархисти и демократи изглеждат загубено време. Не е ли време да се обединим, и така заедно да се противопоставим на перспективата за гибел на 80% от земляните?

- Преди да отговорим на този въпрос, нека първо си спомним кога, по какъв повод се появиха леви, десни, консерватори, либерали и марксисти.
Левите и десните възникнаха в епохата на Великата френска революция. Що се отнася до идеологията, тя се формира след френската революция. Но един от най-важните й резултати бе психоисторически – социално и политически активната част от обществото разбра, че промяната е нормален, неизбежен и необратим факт в обществения живот, независимо дали се харесва или не някому. Не случайно през 1811 г. се появява термодинамиката – първата посткласическа наука. В нея, за разлика от Нютоновата физика, времето е необратимо (Стрелата на времето). По-нататък социалните проекти и средствата за постигането им бяха конструирани при отчитане факта на промяната. Тези, които не харесват промените и се опитваха да ги спъват, да ги консервират, са консерватори; тези, които приветстват постепенните, еволюционни промени, са либерали, тези, които търсят качествени промени – са марксисти. Така възникват трите велики идеологии на Модерна. Естествено, картината е опростена, но отразява главното.
Между либералите и марксистите имаше важна прилика – те приемаха положително факта на промяната, на разрушаването на традиционните структури и формирането на съвременни, като наричаха това прогрес. Такъв бе общият знаменател за либералите, и за марксистите.
19 век премина под знамето на прогреса, въпреки че към края на века се появи напълно отчетлива тревога. Достатъчно е да сравним написаното на границата на 1860-1870 г., най-прочутите романи на Жул Верн, и написаното през 90-те години на 19 век – четирите най-известни романа на Хърбърт Уелс. В предвоенния и военния периоди антипрогресистките настроения се усилиха, но не бяха доминиращи, а пък “славното тридесетилетие” (1945-1975 г.) се превърна в триумф на прогресистката идеология и теория. Изглеждаше сякаш всеки миг светът ще навлезе в царството на прогреса – бедните страни съществено ще настигнат богатите. В самите богати страни пък ще се сложи окончателно край на бедността, научно-техническият прогрес ще осигури безкраен ръст и социален прогрес. Само че през 80-те години на 20 век и особено през 90-те, мечтите и надеждите бяха попилени.
От плодовете на научно-техническата революция (НТР) се възползваха – естествено – страните от капиталистическата система, рязко се увеличи и продължава да расте разломът между развитите и слабо развитите страни. Основната маса на слабо развитите потъва във все по-голяма изостаналост и беднота. И сега въобще няма перспектива и надежда за измъкване в посока към “чистото и светлото”.
Парадоксално е, че именно научно-техническият прогрес от последната четвърт на 20 век погреба надеждите за социално-икономически прогрес. В социалната картина и съотношението на силите в света НТР и глобализацията на границата на 20-21 век изиграха ролята, която изигра през 16 век възникващата европейска (атлантическа) световна система, с новото разделение на труда, с военната революция.
НТР и глобализацията засилиха силните и отслабиха слабите, като ги лишиха от надежда за подобряване на положението им.
През 80-те години на 20 в. започнаха да се появяват книги със заглавия от типа “краят на прогреса”, “фентъзи”-то изтласка научната фантастика (“science fiction”). В науката все повече се акцентира върху ролята на вероятността, хаоса, случайността, точките на бифуркация (изменение в характера на движение на динамичната система на големи интервали от време, б.пр., И.В.). През 1979 г. в “третия свят” започна революция, първоначално не толкова под марксистки или леви знамена, а като религиозна, антипросвещенска – хомейнистката мюсюлманска революция в Иран. И ако в Близкия изток се разгръща ислямският фундаментализъм, то на Запад това е пазарният.
През 1979 г. в Англия на власт идва Тачър – ярка представителка на пазарния фундаментализъм, който по същността си е не по-малко отрицание на геокултурата на Просвещението, отколкото ислямския фундаментализъм. През 1991 г. започна рухването на СССР, а заедно с него и големият ляв прогресистки проект на Модерна, и така една огромна зона изчезна от прогреса.
От този момент в света остава само една версия на “прогреса” – капиталистическата англо-саксонска, ограничена върху 15-20% от световното население и реализирана за сметка на останалите 80-85%.
Сега, когато няма СССР, капитализмът може отново да оголи зъби – и на своите “проли”, и на чуждите. И най-вече афро-азиатският и латиноамериканският, както това ставаше през 19 и началото на 20 в. Прогресът на хипербуржоазията, на космокрацията (Дени Дюкло) – това е прогрес върху костите на 80-85% от световното население. Така че става дума за маса хора, обречени да бъдат руда в топилката на чуждия прогрес.
Но дали това означава, че трябва послушно да влезем в тази топилка? Историята дава еднозначно отрицателен отговор на тази логика и прогрес.
Историческите факти свидетелстват, както писа знаменитият социолог Б. Мур, че източниците на човешката свобода и революционната борба в нейно име “са не само там, където ги видя Маркс, в стремежа на класите към завземане на властта, но възможно, и в още по-голяма степен, в предсмъртния рев на класата, която аха-аха ще похлупи вълната на прогреса”.
Късният капитализъм върви и изтласква от системата значителна част от промишления пролетариат и средната класа, и така създава нови опасни класи, които могат да достигнат не по-малко от 50% от населението. Те се противопоставят на върхушката не по линията “капитал-работническа класа”, а по линията “достоен – недостоен живот”, или “живот – не-живот”. Биологията заменя политиката, а моралът за оцеляване заменя икономиката. Това посява семената на социален гняв, който е несравним с пролетарските революции, и на този фон те изглеждат като детска игра.
Ликвидирайки средната класа и решавайки така краткосрочните политически проблеми (в най-добрия случай – средносрочните), западната върхушка сама си създава още по-сериозни дългосрочни проблеми.
Първо, изчезва социалната стена между върховете и низините, второ, капитализмът изковава разрушителна антисистемна сила. Всъщност това е свидетелство и за загубата на инстинкта за самосъхранение на значителна част от западната върхушка, и тази загуба е характерен признак за период на деградация. С други думи, пред лицето на вълната на неолибералния прогрес, който заплашва преструктурирането на човечеството и социалното шкартиране на голяма част от него, много от предишните спорове и разногласия между леви и десни остават в миналото.

Чертите на новата опозиция

В днешната епоха, в ситуацията на един “провален век”, стават възможни принципно нови идейно-политически комбинации и конструкции, особено ако не искаме да ни провалят заедно с века и да ни пратят на рехабилитация. Днес капиталът провъзгласява свобода без равенство, мултикултурализъм и права на малцинствата (само защото така по-лесно се подтиска и отделя станалото вече излишно мнозинство), заплашва християнството и европейската цивилизация (по-точно, каквото е останало от нея), заплашва бялата раса, огромната част от човечеството, социосферата и биосферата.
В такава ситуация идейното оръжие на онези, над които, аха-аха, ще се сгъстят вълните на неолибералния прогрес (и това са най-вече средните и нисшите класи – “излишните хора” в съвременния свят), може да стане “реакционният прогресизъм”. А най-радикалната “лява” стратегия може да бъде консервативното противопоставяне на радикализма на “неолибералите” и “неоконс”. Не бива да се позволява на капитала да разруши демократичните институции, оформени в периода 1848-1968 г., които представят системно-институционалния скелет на капиталистическото общество. Обикновено тези, които застават на пътя на промените, на прогреса, се смятат за реакционери, за “десни”. Но днес “прогресът” е оръжие на “десните”, оръжие на силните, които искат да заменят досегашната експлоататорска система с нова, посткапиталистическа – много по-жестока, експлоататорска и антихуманна.
Съюзът на консерваторите и марксистите, а също и нормалните либерали в рамките на “реакционния прогресизъм”, може да се изправи срещу демонтажа на демократичните институции.
Не случайно употребявам “леви” и “десни” в кавички. Защото “реакционният прогресизъм” е от едната страна на “левите” и “десните”, а “неоконс” с техния “прогрес”, е също от страната на “левица-десница”, някаква “ляво-дясна” симбиоза. Не случайно почти всички неконос – в миналото “леви”, и дори много от тях крайно “леви”, троцкисти, преминаха (или бяха пропуснати да минат) през “дясното” решето – през школата на Лео Щраус и неговата любов към Платон, към кастовите порядки и т.н. Това ми напомня за метода на “получаване” на Толкиновите урук-хайци в Исенгард…
Щраус и неоконс очевидно бяха привлечени от идеите за управление на висшата каста като своего рода орден на посветени. Впрочем идеята, че светът трябва да се управлява от закрити тайни структури и общества, се носи във въздуха, и по-точно – разпространява се целенасочено, чрез книги и филми. Все ми се струва обаче, че тамплиерите, “шифрите на Да Винчи”, “Граалите”, Хари-Потъровците (тук, според П. Образцов и С. Батенев е закодиран орденът на йоанитите, т.е. Малтийския орден, под маската на вълшебно-магически антуражи от школата на Хогарт) и т.н., съвсем не е мода, не е просто експлоатиране на пазарен успех. Нас постепенно ни приучават, че нормалното и правилното е светът да се управлява от някакви си посветени, особено когато управляват сили, невидими за очите на масите. И на първо място – когато светът е пълен с тревога.
В същото време изобилстват катастрофични филми. В съзнанието на масите се забиват знакови образи-тухлички – катастрофи, тайни организации, които управляват… И това не е конспирология, а нормална практика на идейно-психологическата (психо-менталната) пропаганда и обработка, невро-лингвистично програмиране чрез киното и масовата литература. А неоконс постоянно говорят колко са важни тези форми. И затова “реакционният прогресизъм” (макар и условно наречен така) е адекватен отговор на тези момчета.

- Значи идва “епохата на червената свастика”?

- Може да се каже. Също както може да се каже и на “черната звезда и зеления кръст”. Тези думи наистина са ефектни външно, “червена свастика”, “зелен кръст”, “черна звезда” и т.н. Може дори да се каже, че много (но не всички!) противоречия между левите и десните наистина изчезват, и че епохата на Модерна, или на Високия модерн (1789-1991 г.) изчезва. Но аз все пак ще се въздържа от подобни формулировки.
Първо, не мога да забравя, че под червеното знаме със свастиката в моята страна преди 65 години нахлу хитлеровият антихрист, който планираше да унищожи моя народ. И моят народ пострада най-тежко през Втората световна война. Това не се забравя. Второ, в съвременния свят социалната база на комунизма и на фашизма (да не го бъркаме с национал-социализма) изчезна и трябва да се намерят други символи. Просто няма смисъл да се хващаме за миналото. Трето, като говорим за кръст и за полумесец, днес ислямът е идейно знаме на борбата с англо-саксонския турбокапитализъм. В християнството има течения (протестантизъм), които обслужват силните (като богоизбрани), а други им се противопоставят в хода на борбата. И ако борбата през 21 век все пак се състои, на нея й е съдено да се увенчае с успех, и най-важното – трябва да е светска борба, със светски цели. Тук бог е излишна хипотеза.
Но с ислямските движения трябва да сме внимателни. Много от тях, и това показаха в своите трудове Р. Лабевер, А. Девал, бяха създадени в САЩ за борба първоначално против СССР, после срещу Европа и Китай. Ислямът не е само оръжие на безправните, той е оръжие и на богатите финансисти, оръжейни търговци, нефтоспекуланти, които използват и исляма, и бедните като средство в борбата за по-големи печалби. Техните агенти често се опитват лицемерно да ни убеждават, че са защитници на обезправените в света, че са приятели на Русия и т.н. Но в Корана се казва – “Аллах свидетелства, че лицемерите са и лъжци” (сура 63, аят 1). Други откровено твърдят, че руснаците винаги са били управлявани от етнически неруски елити – нормани, монголи, немци, евреи, и сега си били избрали мюсюлмански елит. Е, благодарим. Няма да размишлявам по тази тема, препоръчвам ви да видите историческата съдба на всички, които се опитваха да управляват Русия като “тази” (т.е., не нашата) държава.
Та преди да се обединим на световно ниво, трябва ясно да видим с кого и при какви условия. Един велик руски марксист с руска специфика – Ленин, – казваше – преди да се обединим, трябва да се разграничим. Затова предпочитам да действам по принципа на друг велик марксист – с китайска специфика – Мао Цзедун – “Да вървим поотделно, но да бъдем заедно”.
Наличието на общ противник не е добър повод да се сливаме екстазно. Работата трябва се работи, трябва да помним фразата на Александър Трети, за това, че Русия е всъщност армията и флотът. И при отчитане на реалностите на 20-21 век – да добавим и спецслужбите.
Днес Русия е слаба, при това позорно предаде своите съюзници на границата на 1980-1990 г., и днес тя наистина няма приятели. Пък и да нямаме съюзници, сами сме си виновни. Предстои ни да изграждаме нова система от съюзи, а това предполага ясен поглед върху ситуацията, превес на дългосрочните цели, готовност на върхушката да даде жертви. Може ли някоя от днешните световни сили да бъде дългосрочен съюзник на Русия? Едва ли. Значи остава да заложим на противоречията.
Но тук е важна целта – заради какво? Заради краткосрочния икономически гешефт или заради възстановяването на държавността?

- Струва ми се, че всъщност се оформят две партии. Партия на хората-творци, които се бият за живота, за развитие, за достойно бъдеще на човешкия род, и на античовеците, носители на алчността, на властолюбието, и проводници на политиката на финансовия истаблишмънт.

- Прав сте, че в условията на днешното наукоемко производство 80% от хората на земята са излишни хора. Това се отнася и до върхушката на полупериферията и периферията. Тези от тях, които предполагат, че ще се спасят от кризата, като отлетят на Запад, рискуват. Все пак трябва да стигнат до летището. И още в същия този Запад, при първа възможност, ще одерат до голо тези периферийни “остапбендеровци”.
Що се отнася до двете партии – на “творческите хора” и на “античовеците”, аз бих прибавил и още една, най-многобройната – на днешното равнодушно блато, което живее само в днешния ден. И още нещо, което добавя трагичен тон към Вашата констатация – в реалния живот представителите на двете партии често се оказват тясно преплетени. Противостоянието “творци” и “античовеци”, за жалост, се вписва в няколко други много по-сериозни различия, с различен мащаб и с различна историческа продължителност.

Фундаментът на “живот след катастрофата”

- Ето че стигнахме до един много важен момент. Не е тайна, че мнозина от нас застъпват идеята, че Русия, в широкия смисъл, е Азимовската “Фондация” за създаване на следкризисен свят, Проханов, Громико, Крупнов, Калашников, Кугушев – много са, които виждат днешна Русия като Ноевия ковчег. Като остров на “живот след катастрофата”, като център на алтернативно развитие на света, като зачатък на нова цивилизация, като въплъщение на всички здрави сили, които се борят с глобофашизма и силния финансов истаблишмънт. Вие как мислите?

- В отговора си бих искал да разделя това, което трябва да бъде, и това, което е.
Можем да изобретим всякакви проекти, както и трябва да бъде. Но има реалности. За да стане нововъденеие, изобретението се нуждае от благоприятстващи фактори – психологическа атмосфера, обществена необходимост (материален интерес), финансова подкрепа. Китайците изобретиха барута, но той стана нововъдение в Европа. В СССР се правеха огромен брой изобретения, но те се патентоваха, и патентите се слагаха на тезгяха на Запада. Значи, нека да тръгнем от реалността.
Първо, фондацията ала Азимов не съответства изцяло на идеята за империя. Това са принципно различни структури. Фондацията – макар и дългосрочна, е все пак “извънредна комисия” (на руски – игра на думи с ЧК, чрезвичайна комисия, първообразът на КГБ, б. пр.), докато империята – това е “стационарът”. От Фондацията при определени условия и с времето – теоретично – може да се роди нова империя.
Но ако говорим за създаване на нещо въобще, то ще бъде или империя, или фондация. И в двата случая – със своя трудност и сложност. Ще се върна по-късно на въпроса за империята.
Второ, не мисля, че някаква “отделно взета страна” може да бъде азимовска Фондация. Нужен е фундаментален опит, и по-скоро това ще бъде световна мрежова структура. Естествено, това не означава, че не бива да се стремим към точки на кристализация на новото, към свои мрежови структури, към “фабрики на мисълта”, че не бива да ги обединяваме, или активно да ги внедряваме в разработките си в образованието и т.н. Но бидейки реалисти, и в стремежа си към невъзможното, към това “да стане” на границата (“интелектуалният спорт” е най-висшето достижение), не бива да забравяме за реалността. Антонио Грамши го нарече песимизъм на разума при оптимизъм на волята.
Но в какво може да бъде руската заявка за превръщането на новото в реална опора и работеща идея? Днес, за съжаление, не можем да предложим кой знае колко. Нима можем да се похвалим с недеморализирано население, което е готово да построи новото, или поне нещо ново? За да кристализира новото, са нужни наука и образование. У нас те стремително се рушат, тяхната организация не съответства нито на съвременността, нито на съвременния етап от развитието на науката. Както и в много други области, ние ръфаме от съветското минало, като добавяме и зле съотнасящи се с него западни фалшивки за бедните. Имаме ли имунитет към това?
На границата на 1980-1990 г. ние не успяхме сами себе си да спасим, проиграхме съперниците си, които бяха доста зле. Днес е още по-лошо. Живеем в общество на либерасти (по И. Смирнов), т.е., в общество, където са комбинирани най-лошите черти на съветския и буржоазния социум и дори се преплитат в невъобразими комбинации. Бих описал обществото на “либерастите” като общество на самовъзпроизвеждащо се разложение, където късносъветските елементи ерозират и разлагат западните, буржоазните, и обратното. В резултат нищо ново не се ражда. Това е общество-капан, някакъв “тунел под света” ( по Ф. Пол).
В Русия през 90-те и в началото на 21 век развитието на капитализма придоби “първоначален”, а всъщност криминален, асоциален характер (но все пак антикапиталистическите традиции са живи и силни). Новите герои често бяха социопати от разни слоеве, от хлъзгавите шушумиги на номенклатурата до комсомолските натегачи и рекетьорите. Те бяха хора без чело, косата им започваше направо от веждите. И какво да се чудим, че на мястото на социалистическата утопия на комунистическия строй в Руската федерация дойде социал-дарвинистката утопия, която е трудно да си представиш дори и в рамките на капитализма. Асоциализмът, който зае мястото на социализма, е синтез на местни традиции и капитализъм. Не можеш нито да го унищожиш, нито да го облагородиш. Той притиска социалното в асоциалното, в неоархаичното, в неоварварската зона, чиято основна черта е приватизираното насилие.
В най-лошите си прояви обществото на либерастите е по-малка или по-голяма институционализирана социо-антропологична деградация. От гледна точка на историческата логика постсъветският строй на изхода от историческия комунизъм заема нишата, която по-рано се падаше на НЕП-а, само че на входа.
Обществото на либерастите не е капиталистическо, още по-малко буржоазно. Не бе такава и неповска Русия. По съдържание икономическият тип на постсъветското общество малко се различава от съветското, но което на свой ред се корени в дореволюционното минало. Този тип е принципно некапиталистически и дори съвсем не е пазарен. В Руската федерация няма пазар, основан на конкуренция. Има монопол, основан на властта. Обаче тази власт е с лика на приватизираност. И този монопол придобива “пазарни” черти (най-често съвсем фарсово) само извън страната, на световния пазар.
Ясно е, че този монопол бе осигурен без методите на пазара, и дори без нищо общо с правото. И затова ние нямаме крупна буржоазия, а само разбойническо-паразитна по произход, и наметнала либерални одежди. Чертите на “протобуржоазията” се виждат в очертаващата се тънка прослойка на средната класа. Но нея систематично я унищожават, стремят се да я направят насекомо, т.е. паразит. Онова, което у нас често представят за “средна класа” (има дори цели издания, специализирани в темата) – това са нисшите групи на разбойническо-паразитната класа и нейните медии и арт-прислуга. Ето как либерастите са извънправова, нелегална надстройка на приватизирани сегменти от съветската икономика, свързани с експроприацията на народната (държавната) собственост.
Социално-икономическият либераст е организация за оглозгване на останките от късносъветското общество от малък процент население. А това е социално гниене.
Рано или късно всяка власт в РФ ще трябва да реши – да се слее ли напълно с либерастката “надстройка”, или да я отреже, както се случи с НЕП-а…

Партията след 1990 им повери да се разпореждат с ограбените пари. България заради тях от ден на ден заприличва на бунище. Нарочно са забравили да сложат политици. Има много неточна информация за богатството на някои от долуспоменатите, но въпреки това информацията е доста шокираща.