Събитието на годината на книжния пазар в България:
Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел ГрънчаровИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия,изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.[Прочети >>>]
Как да си купя тази книга?
Постави своя въпрос в „кошницата“:
Своите въпроси към мен можете да поставяте ТУК. В "кошницата за въпроси" всеки посетител на блога може да поставя свои въпроси. Всякакви въпроси ми е интересно да получавам. Задавайте въпроси от всякакво естество, стига да ви интересуват: човешки, психологически, философски, нравствени, политически, абсолютно всякакви. Аз ще се постарая да отговоря на всеки въпрос. Смятам, че това е добър начин за подсилване на диалогичността на блога - и за повишаване на качеството му. А също и на неговата полезност.
Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, вникване във факторите, които определят нашата национална съдба.(ОЩЕ >>> )
Книга за нас самите
Книгата е новаторски опит за по-цялостно, философско-психологическо вникване, представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и народопсихологични дадености и комплекси.
С какво ще завърши „световната финансова криза”?
За Федералната резервна система на САЩ (ФРС)
Артур МАХНИКИН
Основната и единствена причина за кризата на световната икономика е свръхпроизводството на основната световна валута – щатския долар. От 1971 г., когато бе отменено обвързването на долара със златно покритие, осигурявано от запасите на злато на САЩ, доларите започнаха да се печатат в неограничени количества. Покупателната сила на долара бе осигурена не само от БВП на САЩ (както е във всяка нормална страна), но и от БВП на страните по целия свят. Нищо лошо дотук, обаче държавите, чиито икономики обезпечаваха силата на долара, нямаха и нямат контрол върху обема на доларовите емисии. Такъв контрол, реално, няма и правителството на САЩ. Това е право единствено на ФРС на САЩ.
Федералната резервна система на САЩ (т.е. Централната банка на САЩ) е частна организация, принадлежаща на двадесет частни банки в САЩ. Основният им бизнес е именно този – да печатат световните пари. За да го постигнат, днешните собственици на ФРС загубиха много време – десетилетия, а по-точно – столетие, и усилия – това са Първата и Втората световна война, както и Бретън-Уудските споразумения от 1944 (когато се създава МВФ и Световната банка, б. пр.), и т.н., и разбира се, самото създаване на ФРС през 1907 г. По такъв начин група частни лица окончателно получи правото да пуска в обращение долари, да определя обема и срока на емисиите и т.н. От 1971 до 2008 г.обемът на доларовата маса в света нарасна десетки пъти, надхвърли многократно реалния обем на стоки в света.
Това положение бе изключително изгодно на първо място за собствениците на ФРС като частна организация, и на второ място – за самите САЩ като държава. За изгодите на собствениците ще стане дума по-нататък, но към ползите на САЩ се отнася възможността като цяло, от 1944 г., и особено от 1971 г., т.е. в течение на 37 години, да живеят в огромна степен за сметка на останалия свят.
БВП на САЩ представлява 20% от световния БВП. Тази цифра не е докрай вярна, тъй като САЩ включват тук редица показатели, например стойността на някои услуги, които другите страни не включват в своя БВП. Ако го изчислим по общи показатели, цифрата ще падне от 20 на 15%. Но дори и да е 20%, все едно. САЩ обаче потребяват 40% от ежегодно произведеното в света. Един въпрос за онези, които могат да мислят – ако някой произвежда 20 % (или 15%), а потребява 40%, кой трябва да плати за това? И наистина плаща. Този „кой” е целият останал свят, който отдава на Америка стоки в замяна на необезпечени хартийки. При това се получава огромно преразпределение на световните богатства в полза на САЩ. Впрочем, колкото повече се вглеждаш в ставащото днес, все повече се убеждаваш, че няма нищо ново на този свят. Всичко вече се е случвало в историята, или е описано в приказките. Например обменът на реални активи срещу шумолящи хартийки е аналогичен на покупката на Манхатън от индианците за сума от 24 долара – толкова стрували мънистата и дрънкулките, които послужили за разменна монета. Умението да живееш за сметка на другите и да си най-силният, е описано в приказките на Лев Толстой, където Филипок смучел сокове от другите, по-слаби растения.
Възниква въпросът, а защо ФРС трябва да произвежда повече долари, отколкото е необходимо за нормалното функциониране на световната икономика?
Ако всички страни, които доброволно „развиват” икономиките си като механизъм за поддържане и обезпечаване на покупателната способност на долара, имаха право да контролират емисиите на долари, нищо лошо нямаше да се случи със световната икономика. Реалната доларова маса щеше да съответства на реалния обем от активи, които трябва да обезпечават долара. Но целият фокус е тъкмо в това – ако си частно лице и имаш право да печаташ долари, които са обезпечени от цялата световна икономика, и ако не си Майка Тереза, разбира се, а банкерите от ФРС съвсем не се светци, – просто си длъжен да започнеш свръхпроизводство на долари, понеже това ти дава фантастични възможности. Точно затова е създавана и ФРС. Именно заради това се прави всичко, та доларът да е световна валута. Твоето свръхпроизводство на долари е твоя и само твоя стока. И то най-добрата стока в света. По печалба това производство надхвърля всякакъв вид заработване на пари. Наркотиците, проституцията, оръжейната търговия са наивни забавления в сравнение с възможността да печаташ долари. И тази възможност ФРС получава, и по-точно не получава, а си заработва по право.
Заради това право бе похабено огромно количество интелект (най-добрите мозъци), огромни усилия, пари и години напрегнат труд, заради това бяха организирани няколко кризи и две световни войни.
Да видим по-нататък. Свръхпроизводството на долари е необходимо за свръхбогатството (обаче то защо ни е?). С такива, на практика виртуални пари, можеш да купиш съвсем не виртуална, а истинска ликвидна собственост (компании, заводи, злато, други активи). Част от парите трябва да се похарчат за поддържане на силите на САЩ. Собствениците на ФРС са мозъкът. Обаче мозъкът, дори и с много пари, е беззащитен пред грубата сила. Затова на мозъка му трябва много силно, и не просто силно, а най-силното тяло в света. Такова тяло са САЩ. И не се жалят пари в името на целта това тяло да притежава най-силната армия в света, най-сития народ в света. На САЩ се заплаща с допълнителни, непроизведени от икономиката им, обеми на стоково потребление от народите.
Впрочем, значителни средства се харчат за осигуряване на „достъпни” кредити – потребителски, в това число и за жилища. Т.е., още нищо не си изкарал, но ти дават жилище, автомобил и т.н. Е, да, имаш задължението да работиш 30 години, та да си върнеш кредита. Така че всичко това може да се заплаща (даването на огромни обеми от кредити) единствено чрез необезпечено емитиране на долари. Онези, които „са в час” (собствениците на ФРС), прекрасно знаеха, че няма да се наложи потребителят да връща тези кредити в пълен обем, понеже настъпва етап на „контролиран срив” и всичко ще се промени, в това число и доларът ще рухне. Обаче това ще е после, а засега – през 70-те, 80-те, 90-те години на 20 в. – всичко е ОК, има още много време до контролирания срив.
Впрочем често чувам как мнозина злорадстват: „Ура, доларът пада, икономиката на САЩ ще рухне и това ще е крахът на Щатите!” Трябва да разберем едно – мозъкът обикновено дълбоко презира тялото. Мозъкът си е направил тяло, но той не е кардинално свързан с него, той може да си направи няколко други тела. Мозъкът никога не губи, ако едно от телата трябва да се умъртви или да бъде отслабено. Ами че мозъкът само частично е базиран в САЩ, останалите му части са в Англия, Франция, Италия и т.н.
Днес мозъкът, в замяна на едното тяло, създава много други – това е многополюсният свят. Едно от новите тела ще е Русия. Може би това ново тяло ще съществува като съюзна държава между Русия, Беларусия, част от Украйна и вероятно Казахстан.
Усилването и укрепването на Русия е почти сигурно, тъй като мозъкът има определени обективни изисквания към всеки нов полюс на света (тялото), отнасящи се до броя на населението, територията, икономиката, военната мощ. За предстоящото засилване на Русия, за жалост, самата Русия няма заслуги, но това е друга тема. Да се върнем на ФРС.
Необезпечаната част от емитираните долари натоварват пазара и водят до обезценяване на долара, което е неминуемо при увеличеното количество долари в обращение, надвишаващи стоковите активи в света. Затова гениалните собственици на ФРС измислиха великолепни по своята ефективност методи за обвързване, замразяване на значителна част от доларовата маса във виртуални стоки.
Фондовият пазар
На първо място за тази цел бе използван фондовият пазар. От нормален и обикновен, той бе превърнат в до голяма степен виртуален. Да, наистина, акциите на предприятията струват пари. Обаче основната и почти единствена инвестиционна ценност на акциите на нормалния пазар се определя от доходността на предприятията, т.е. възможността да получиш доход като чиста печалба на предприятието, разпределяна между акционерите. Стойността на акциите е толкова по-висока, колкото е по-висока годишната печалба на вложения капитал. Но така е на нормалния фондов пазар. На виртуалния ситуацията е по-различна. Ще ви обяснят например, че печалбата има третостепенно значение. Онези 2, 3, 4 или 5% печалба, които носи корпорацията и разпределяните между акционерите 10, 20 или 50% от тази печалба не са особено значими. Най-важното е ръстът на капитализация, и съответно ръстът на стойността на акциите. Важно е да нараства стойността на Вашия пакет акции. Тук е главният доход за инвеститора. На практика това е най-важната акция за „помиярите”, и не бива да се разстройваме, че „помияри” се оказват и доста умни и силни хора. Нали знаете, нас ни лъжат толкова, колкото можем да поемем. За съжаление това е универсално правило, действа без изключения и се разпространява и сред най-умните хора.
На виртуалния фондов пазар се случва следното
Бизнесмен е изкарал един или няколко милиона долара. Започва да обмисля къде да ги вложи – например да построи завод. За тази цел трябва да измисли качествена продукция, която да се търси, да намери земя за строежа, да построи завода, да наеме персонал, да го обучи, да купи суровини, да произведе продукция, да я рекламира, да я продаде и т.н.
Това са огромни загуби на личен труд, време, нерви, а като резултат ще се получат само няколко процента печалба срещу вложените пари. А трудът и силите ще трябва да влагаш постоянно, всеки ден, всеки месец, всяка година.
И тук се появява алтернатива – „този сладък фондов пазар”.
Нищо не трябва да правиш. Трябва само да платиш с пари и акциите всяка година покачват цената си, по-точно, всяка година ще „ставаш по-красив” с 10-15% отгоре върху първоначалната цена. Никакви „главоболия”, никакви особени загуби на сила, енергия, ум. Всичко е просто и ясно, като безплатна суровина в просто техническо устройство. Е, добре, как да не се полъжеш, как да не повярваш на всевъзможни икономически „гуру”, които ти обясняват, че не е най-важното печалбата на предприятията, а по-високата стойност на курса.
И наистина за тези, които превърнаха фондовия пазар във виртуален, това е главното, понеже фондовият пазар се базира на оценката на акции, като излиза от действителната доходност на предприятията. Той може да „утилитизира”, да „обвърже” долара с десетократно по-малки обеми, отколкото пазара, разчитащ на курсовите стойности на акциите. Това е истински важното за организаторите на виртуалния фондов пазар, защото става дума за десетки трилиони долари.
Впрочем опциите, фючърсите и всички подобни финтифлюшки, са актьори от същия този спектакъл, наречен „виртуален фондов пазар”. Изгодно е да се излъжат дори не толкова глупави бизнесмени, които обаче си облекчават живота и вярват във фондовия пазар. На практика тук реално заработените с труд пари се превръщат във виртуални. За тези, които измислиха „опаковката” фондов пазар, освен целта да „отместят встрани” долара, се решаваха и други невероятно изгодни въпроси – създадена бе възможност за огромни пари.
Ако контролираш ключовите моменти на такъв пазар, и притежаваш значителни средства (ако печатате долари, нямате проблеми с парите – винаги може да се самофинансирате с кредит на желаната сума за неограничен на практика срок), сам правиш новините, на които пазарът ще реагира, и сам определяш времето и реда на изнасянето на тези новини. Така ще направиш и фантастични пари. Освен това за теб (за разлика от ония „помияри” дето също играят на борсата) парите няма да са виртуални, а съвсем истински, печалбата ти ще бъде не 10, 15 виртуални процента, а реалните 40, 50, 60,… 100%. И така от година на година.
Най-важното е, че ти знаеш точно кога ще срутиш пазара, като преди това си измъкнал парите си. А докато година след година купуваш контролните пакети на истински печеливши предприятия, когато всичко рухне, огромната част от реалните активи ще са в твоите ръце.
Фондовият пазар за другите играчи е руска рулетка, но в по-жесток вариант – от шестте гнезда в барабана на пистолета пет са с патрони. Това също е игра, в нея дори има победители-„помияри”, но съвсем малко, защото резултатите са предопределени от първоначалните условия на играта.
Фондовият пазар е реално обезпечен с пари около 1-2%. Тоест само 1-2% от инвеститорите могат да излязат без загуби от него, понеже пазарът е виртуален и от момента на създаването му не се е предвиждало инвеститорите да излизат масово от него или да изнесат поне онова, което са платили на входа.
Ситуацията прилича на банка, от която вложителите са решили да си изтеглят парите. Само миг – и подобна банка вече е изправена на ръба на банкрут. Обаче нормалната банка трябва да има активи, по-големи от задълженията й, и когато не й стигат наличностите, за да върне парите на клиентите, следва да отдели средства от реализирането на активите, за да изпълни задълженията си пред тях. Банката би трябвало да върне на вложителите поне 80-90% от парите им.
На фондовия пазар нищо подобно няма. Тук никой не е длъжен никому. Не възнамерява да връща каквото и да било и никога нищо не връща. Дъното на фондовия пазар е реалната стойност на акциите, която зависи от реалната печалба на предприятията. Тази стойност е десетки пъти по-малко от стойността на акциите на виртуалния пазар. Затова когато казват, че САЩ ще отделят 700 млрд. долара за спасяване на фондовия пазар, а експертите твърдят, че това трябва да стигне – аз започвам да се усмихвам.
За да се спаси виртуалният фондов пазар, трябва да се напечатат 100 трилиона долара, колкото е цялата стойност на пазара. Ако ги напечаташ, доларът ще се срине десетократно. Затова никой не се и заема да спасява фондовия пазар във вида, в който той съществуваше в последните десетилетия. Това е физически невъзможно.
Той изигра ролята си, изпълни задачите си, и повече не е нужен на създателите си. Естествено, създателите са хора умни и до един момент ще демонстрират, че се води битка за спасяване на пазара, така че понякога, за няколко дни, той ще расте (впрочем създателите на виртуалния пазар отново ще печелят, понеже именно те определят времето и обемите на ръста му). В тази игра не можеш да спечелиш, ако си случаен играч.
Манипулирането на златото и на „черното злато”
Сигурно никога не сте се замисляли какво всъщност ви казват „умните” експерти и не по-малко „умните” анализатори от екрана на телевизията по повод причините за ръста или падането на курса на акциите или котировките на нефта. Например някой с умен вид ще ви каже по канал „Вести” (или който и да било друг западен канал), че цената на нефта е достигнала 10 щ. д. за барел, понеже е оповестено, че запасите на САЩ били с 1 млн. барела по-малко, отколкото се очаква. Кой и какъв обем е „очаквал”, защо нивото на тези „очаквания” трябва да е отправната точка за оценка на публикуваните запаси? Никой не се и опитва да отговори, обаче това е друга тема от спектакъла.
Най-напред да кажем за тези 1 млн. барела. За марката „Брент” това са примерно 131 000 т (грубо, около 2500 жп вагона-цистерни с нефт). На практика такъв обем нефт се потребява за 1 час в САЩ. През 2005 г. САЩ потребяваха около 21 млн. барела нефт за едно денонощие. Сега – около 24 млн. барела. 1 млн барела са равни на 1/8760 част от годишното потребление на нефт в САЩ, или примерно 0,012 % от годишното потребление. В пари този милион струва 100 млн. долара (при цена 100 долара за барел). Освен това тези 100 млн. долара не са изгубени, те не са изчезнали. Тях просто не са успели да ги докарат до нефтохранилищата. Има само една новина за пазара! Нищо повече. И тя не е фактът, че не са успели да ги докарат. Тях просто наистина все още ги няма в хранилищата!Това е „шокираща новина”, която предизвиква нарастване на стойността на обемите нефт, добивани за една година в света, т.е. 228 млрд. долара (10 долара х 7,6 барела за тон х 3 млрд. т)сто наистина все още ги няма в хранилищата! .
Сами можете да прецените умствените качества на „експертите”, които ви обясняват защо се е покачила цената на нефта на 10 долара за барел. А това се отнася до 99% от всички други новини на финансовите експерти от фондовите пазари. Сега вече можете и сами да сметнете кой и колко печели от такава новина.
А сега за високата цена на нефта. През последните 8-10 години единствената причина за високите цени на нефта бе, че в този период те решаваха същите задачи, както и фондовият пазар – да обвържат доларовата маса, но – за разлика от фондовия пазар – с реални стоки. Нефтът бе идеалният избор за обвързването на такава огромна маса пари. Можеш да сбъркаш с избора на обект и да повишиш цената на стока, която, в случай на прекомерно повишаване на цената, потребителите ще спрат да купуват. Обаче нефтът е единствената стока, от чиято покупка никога и никой не може да се откаже. Дори обикновеният гражданин с обикновената си кола не е възможно да го тикнеш отново в трамвая или в метрото. Той ще предпочете да си ходи полугладен, но с тези пари да си купи бензин и да продължи да ползва автомобил. Впрочем, 69% от нефта се преработва в бензин и дизелово гориво. Нефтът обвързва парите не само на големите компании, но и на обикновените граждани, понеже в последните 10 години и обикновените граждани придобиха повечко пари, и те също се превърнаха в преждевременна опасност за долара – основната стока на собствениците от Федералната резервна система.
Освен пряката зависимост на няколко трилиона долара, високите цени на нефта са и идеално средство за повишаване на цените на всички останали групи стоки (храна, машиностроителна продукция и т.н.), понеже във всяка цена участва енергийната и транспортната компонента. Това допълнително повишаване на цените всяка година дава възможност да се обвържат още няколко трилиона долара.
И така единствената причина за крайно високите цени на нефта в последното десетилетие бе пряката заинтересуваност на САЩ, и още по-точно, на онези, които печатат долари. Трябваше само да се отдалечи рухването на пирамидата с няколко години, за да се подготвят по-добре за „контролирания срив” на световната икономика. А за да скочат цените – и за това да има задоволително обяснение – бе организирана войната в Ирак, уж за достъпа до „по-евтин нефт”. Американците дойдоха тук не заради контрола над нефта, а за да не попада на пазара иракският нефт поне няколко години, а пък нестабилността в региона да помогне за повишаването на световните цени на нефта.
По-нататък. Много беше смешно да се следят съобщенията от пролетта и лятото на 2008 г., че специална комисия на САЩ търси спекулантите на борсите, които били виновни за излишно високите цени на нефта, от които пострадала икономиката на САЩ. Спекулантите така и не бяха намерени. Не си струва да съдим собствениците на ФРС на САЩ. Това са едни много умни хора, които са си създали огромни, просто фантастични възможности (и финансови, и политически, и военни), за да влияят върху нашия свят. Те нямат задължението да поемат задълженията на бога и да се грижат за останалия свят. Те не са обещавали такива неща и никой няма подобни задължения пред никого. Те просто правят бизнес и си създават механизми за ръст и процъфтяване на бизнеса.
Целта на тази статия не е да осъжда когото и да било – целта е да се покаже светът, какъвто е, и да се помогне да се запазят парите на онези, които със своя тежък труд са изкарали и натрупали неголеми суми по днешните мерки суми – от 100 хил. до 1-2 млн. долара. Тези пари не можеш да ги скриеш под възглавницата. Обаче за това по-късно. А сега да продължим.
Впрочем, вие знаете ли как се определят т. нар. борсови цени на златото?
Сигурно си мислите, че се провеждат търгове на борсата за злато и балансът между цените на предлагането и търсенето формира борсовата цена? Грешите. Цената на златото се определя от много умни и много уважавани хора (казвам го съвсем сериозно, понеже хората, които създадоха този механизъм, безусловно са много умни и много влиятелни). Цената на златото определят членовете на семейство Ротшилд, които се събират в лондонския си апартамент и въз основа на борсовите заявки, чийто „произход” знаят единствено те, определят колко ще струва златото. Впрочем, мислено ги аплодирах преди 6-7 години, когато тихомълком отпуснаха цената на златото до 250 долара за тройунция. После, като с вълшебна пръчица, изскокнаха сума ти статии, че златото вече не изпълнява ролята на съкровище и като обезпечение на златновалутните запаси, че трябвало да се освободим от златото на централната банка. Като резултат централните банки на Швейцария и Англия продадоха на инвеститори половината от златните си запаси, ако не бъркам , някъде около 2500 т (опитайте се да отгатнете кой ги изкупи). Работата не свърши с централните банки на Англия и Швейцария. Тогава не можах да проследя ситуацията, тъй като нямах интернет, а по вестници и списания се пишеше малко за това.
После, в течение на 3 години, цената на златото порасна много повече от 1000 долара за тройунция. Днес се колебае около 750-800 долара, но не се тревожете, когато трябва, бързо ще скочи и до 2-3 хиляди долара за унция. Е, може би не точно долари, а някакви други пари, които ще сменят долара. Всеки би могъл да си представи какво лично благосъстояние би имал, ако определяше сам цената на златото за целия свят. Дали щеше да му е необходим бизнес, или този бизнес струва колкото всички останали други видове бизнес заедно?
Сега да кажем какво се случва в света и какво предстои да се случва
Именно сега протича „контролираният срив”. Но нека е ясно, че за създателите на виртуалния фондов пазар няма нищо страшно. Всичко върви по план.
Етапът на „контролирания срив” трябва да донесе огромни печалби и да засили позициите на собствениците на Федералната резервна система по целия свят. Етапът на срива е неизбежен, също както никой не може да отмени законите на физиката, и защото всяка финансова пирамида непременно рухва.
Само египатските пирамиди могат да стоят векове, финансовите пирамиди рухват.
Финансовата пирамида щеше да рухне малко по-късно и самичка, след 2-3 години, но тогава процесът би бил извън контрол и би могъл да нанесе щети на интересите на създателите й. В името на контролирания срив от много години тече активна подготовка.
Работата е там, че през този етап трябва да се изкупят на безценица най-важните и печеливши предприятия. Затова ще е нужен строг контрол върху финансовите потоци и възможност да се пресекат онези от тях, които биха заплашили интересите на купувачите на предприятията (например такива, които могат да осигурят някаква стабилност до края на кризата на предприятия, на които купувачите са хвърлили око).
Имаше ли такава подготовка? Можем ли да видим следите й? Да, имаше. В средата и през втората половина на 90-те години банковата тайна практически изчезна. Официалният повод за отмяната на банковата тайна бе нуждата от борба с неплащането на данъци. Под заплахата, че търговските пазари в САЩ, Канада и другаде ще бъдат закрити за швейцарските банки и банките в други страни, където именно се декларира наличието на банкова тайна, практически всички държави се отказаха от банковата тайна като такава. Обаче съвсем не е достатъчно просто да знаеш откъде и как идват или отиват парите. Трябва да можеш – при нужда – активно да влияеш на ситуацията. Следващата стъпка бе 11 септември 2001 г. Събитията от този ден решават редица задачи, но ние сега ще изтъкнем само една, която ни интересува заради темата на тази статия.
В резултат на споменатите събития бяха приети закони за борба с финансирането на тероризма. Не е трудно да осъзнаеш, че терористите почти винаги се финансират не от банки. Пък и за организиране на терористичен акт трябват смехотворни суми – обикновено няколко десетки хиляди долара. Всъщност главната цел на приемането на тези закони бе създаване на механизъм за блокиране на всякакви суми без решения на съда за всякакъв срок (та дори и за 20 години), ако има подозрение, че парите са били предназначени – в крайна сметка – за терористи. В случая съдебната процедура е твърде неудобна – дълга е, трябват доказателства, че това са наистина пари за тероризъм, а и е трудно да контролираш съдилищата в цял свят. Ето така бе получен реален инструмент за въздействие в бъдеще – при нужда – върху ситуацията „контролиран срив”.
Ще посоча и други елементи на подготовката (на основа на руски примери).
Трябва да се разбере следното: обърнахте ли внимание, че Русия през тези години държеше 90% от средствата, получени от продажба на нефт на високи цени? Къде бяха тези пари на стабилизационния (резервния) фонд на Русия?
Правилно – в САЩ. Тези пари се появиха у Русия заради действията на САЩ в лицето на собствениците на ФРС, и справедливо, т.е. по подразбиране, не се предвиждаше Русия да ги използва. Очевидно тук главното е не това, че всички знаят какво значи да се постъпва „справедливо”, а това, че ръководството на Русия имаше и има само една възможност – безпрекословно да направи каквото трябва и е изгодно на собствениците на ФРС. Защо е така – това е отделна тема.
Помните сигурно как руските „експерти” и политици няколко години подред обясняваха, че не бива веднага да се хвърлят нефтените пари за нуждите на Русия, понеже ще доведе до „ужасна” инфлация. Трябва няколко години да обмисляме как да ги използваме, да определим президентски програми, приоритети и едва тогава много внимателно може да си приберем парите от САЩ и да ги харчим. Обаче защо САЩ с десетилетия харчеха трилиони необезпечени долари за потреблението си и това не доведе до „ужасна” инфлация – това „експертите” не ни го обясниха. Откъде би могло да им хрумне на „експертите”, че ако не изядат парите, а ги похарчат за строителство на заводи и фабрики, които да произвеждат стоки, т.е. да напълнят стоковия пазар, няма да има никаква допълнителна инфлация в Русия. Доста трудна задача за „експертите”е да го осъзнаят. По-простичко е да кажеш какво е заповядано: опасността от „ужасна” инфлация, която идва в резултат на „напомпаната” с пари икономика на Русия. Трябва само да се изпълнява задачата, чийто реален смисъл „експертите” не разбират – да аргументират защо Русия държи в САЩ спечеленото от високите цени на нефта.
Миналата година Русия започна да харчи пари за президентски програми. Тогава казах на приятелите ми – „Това е, момчета. Още малко трябва да почакаме: на Русия вече й позволиха да харчи пари”. А когато през август 2008 цените на нефта започнаха да падат, стана ясно, че задачата за поддържането им на високи нива е решена и ще започнат основните събития на виртуалния пазар на акции.
Нека продължим: как вървеше подготовката за контролирания срив в Русия
За предстоящото осъществяване на успешна покупка на важни активи е от значение големите и апетитни предприятия да не са натрупали към момента на срива на пазарите значителни парични запаси в обеми, които могат да им позволят да оцелеят в периода, когато трябва да завърши „контролираният срив”. Възможен механизъм за създаване на такива скрити резерви за предприятията е чрез неплащане на данъци, чрез системи за разплащане.
Както си спомняте, от 2000 г., и особено от 2003 г., в Русия започна „безпощадна” борба с олигарсите, които не плащат данъци. Толкова ги уплашиха, че например В. Алекперов даде строги нареждания на своите финансисти да платят всички данъци, дори и в тези случаи, когато счетоводната ситуация позволява двойнствено тълкуване – дали трябва да се плаща данък в конкретния случай. Тикнаха зад решетките М. Ходорковски. Беше образцово-възпитателно задържане. Малцина от тези, които четят статията ми, знаят, че наричаха Ходорковски финансовият офицер на Ротшилд за Русия. Всички олигарси знаеха, че Ротшилдови не прощават такива работи и чакаха до половин година главата на Вл. Путин да се отдели от раменете. Но не стана. Мисля си, че е защото Ротшилдови нарочно сдадоха Ходорковски. След това на всички им стана ясно, че трябва да си плащат данъците. Именно на това ниво се взе решението за неговото затваряне в името на по-сложни задачи. Свръхпечалбите, които можеха да реализират нефтените компании заради високите цени на нефта, се изземваха чрез акцизи и други данъци. За компаниите оставаха не повече от 20% от дивидентите, така че да имаш с какво да добиваш нефт и едва-едва да натрупваш.
Затова осигуряването на строг контрол върху плащането на данъци бе много важна задача. Те трябваше да се събират максимално пълно. А къде отиваха събраните данъци (освен за финансиране разходите на бюджета)? Правилно. В САЩ, в различни резервни и други фондове. Тук в различни форми се изпращаше и гигантският годишен излишък на бюджета.
През последните три години и в Русия се водеше сурова борба с разплащателните средства. По този начин се отстрелваха два заека с един куршум. Първо, никой не можеше да разполага с големи запаси от наличности, които да осигурят бизнеса му да „не умре” по време на криза, и второ – тези 11-12%, които струва разплащането, – а това са огромни суми, – бяха заработвани от онези, които имаха право да го направят.
От една страна, можем да твърдим, че борбата за данъците е нещо, което всяка цивилизована държава прави и не е елемент от подготовката за „контролирания срив”. Така е, наистина, но нека обърнем внимание на това, че в условията на Русия, когато в началото на това десетилетие, за първи път от 1991 г. насам, бюджетът започна да се пълни, борбата за данъците започна едновременно с началото на повишаването на цените на нефта. Нека да обърнем внимание и на формите на тази борба: избрана знакова жертва (Михаил Ходорковски), връзките й с днешните силни на света и основният обект на борбата – компаниите на олигарсите. Нека видим и къде отиваха парите, получени в резултат на тази борба (фондовия пазар на САЩ, ипотечните книжа на банките на САЩ и т.н.). И ето, всичко това позволява да се направи изводът, който бе направен.
После в света настъпи дългоочакваният ден – кризата започна. Как се получи дупката в ликвидността на западните и на руските банки, няма смисъл да преразказваме, всички го знаят. Като с вълшебна пръчица (а знаете тя в чии ръце е) спря да се купува продукцията на металодобива, цените на нефта паднаха, рязко – в пъти, спадна капитализацията на компаниите, банките спряха да дават кредити, спря ипотечното и практически всякакъв вид кредитиране. Олигарсите започнаха да осъзнават, че вече не са съвсем олигарси.
Патриотичните процеси в Русия
А сега няколко думи по повод съчетаването на патриотичната реторика и патриотичните процеси в Русия с безпрекословната управляемост на руското ръководство по въпросите за следването на правилата и указанията от „центъра за управление на полети”.
Тук се налага да признаем следното: за съжаление нямат никаква особена заслуга народът и ръководството на Русия в развитието на патриотичните процеси през последните години. На мен, разбира се, съвсем по човешки, ми е приятно, че тия неща имат своето място, но тук виждаме само реализация на един от елементите на плана за подготовка към новата конфигурация на следкризисния свят. Планът за създаване на един нов полюс на многополюсния свят. Протича сплотяване на руския народ, а по силата на историческите и националните особености на руския народ, най-добро и ефективно е да бъде сплотен на основата на патриотизма. Защото другите варианти не минават в Русия. Затова в последните години много добре и ефикасно изпъква двуличието на Запада, двойните му стандарти и т.н. Не е нужно да се говори много. Така и така, всички знаят колко ефективно се подава на населението реална информация за това какво представлява Запада в морален аспект.
Сплотяването на другата част от народа – чиновниците и олигарсите на Русия, върви по друг сценарий.
Изведнъж Америка, ни в клин, ни в ръкав, започва да прави глупашки, стратегически вредни за нея грешки – арестува Павел Бородин, успява да арестува Е. Адамов, вярно работещ за интересите на Америка (да видим например продажбата на руския оръжеен плутоний за 12 млрд. долара за преработка в САЩ, откъдето този плутоний въобще не се завърна в Русия). На олигарсите О. Дерипаска и М. Прохоров е забранено да напускат, съответно в САЩ и във Франция, и т.н. Богданчиков, шефът на „Роснефт”, е подложен на унизителен обиск в Лондон.
В резултат рязко се променя светогледът на руските чиновници. Досега те са смятали, че честното служене на интересите на САЩ, разграбването на страната, разрухата на икономиката ще бъдат оценени по достойнство отвъд океана, че за тях (чиновниците) САЩ е първата им родина, че след като завършат мисията си в Русия, ще заминат на Запад и спокойно ще ползват краденото. Още повече че и голяма част от фамилиите вече са изпратени в Америка. И изведнъж, светът се преобръща. Излиза, че Америка ги изхвърля като излишни налепи, които е трябвало да предотвратят нежелана бременност. Американците просто нямат право да правят такива работи спрямо руските чиновници, ако те са успели да откраднат част от златния запас на САЩ, съхраняван във Форт Нокс. Никой не разруши по-добре и ефективно Русия от поколението на чиновниците. Няма война, която да се сравни с резултатите от тяхната работа.
И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, САЩ удрят по своята пета колона в Русия.
Как изглежда на този фон поведението на ръководството на Русия? Идеално, от гледна точка на изплашените, обезумели чиновници и олигарси. Русия никого и никому не дава. Действа казашкият лозунг: „От Дон не се предаваме”. От Украйна в Русия бяга бившият министър на вътрешните работи Белокон и бившият ръководител на президентската канцелария на Украйна Бакай. Юшченко пръска слюнки, настоява да бъдат предадени, но Русия никому не ги дава и дори Америка нищо не може да направи. Такива примери има десетки.
Всичко това са знакови сигнали за чиновниците. САЩ дават своите, а Русия не си дава своите
На всички веднага им става ясно, че най-важното е да следват правилата на играта – да крадат по-малко от преди, и да правят нещичко за държавата. Това е. Тогава си в безопасност, тогава си свой. Когато държавата започва безпощадна борба с олигарсите заради неплащане на данъци, и едновременно с това спокойно назначава губернатори, които винаги са крали и продължават да крадат и след назначаването си – това не е случайно. Това е елемент от операцията по сплотяването на чиновническо-олигархичната общност. Чиновниците се усещат в безопасност и защитени именно тук, в тази държава, и масово спират да работят за чужди държави. Същото е и при олигарсите. На свой ред държавата започва да лобира и защитава интересите на своите бизнесмени по световните пазари, да помага за осъществяването на експанзия на руския бизнес в Европа, в САЩ и по други региони.
Много може да се говори за тези неща, много примери има, че Русия възнамерява да осъществи един от силните полюси на света при новата конфигурация, която ще се създаде в близките една-две години. Но дотогава ще се случат много важни събития. Такива, които сериозно ще засегнат всички нас.
Сега, както вече бе казано, с пълна сила тече процесът, който условно нарекохме „контролиран срив”. Рухна фондовият пазар, появиха се огромни проблеми с реализацията на продуктите на металургичните, автомобилните, строителните, химическите и други компании. Няма смисъл да се изброяват всички проблеми, които възникнаха – съобщенията за тях не слизат от новините.
Но има една интересна особеност. Фондовите пазари рухнаха мигновено (за 1-2 дни) и веднага с обеми, които да оставят сериозни и практически смъртоносни следи в ликвидността на предприятията и банките. А банките бяха първата мишена. Например банките, облекчавайки живота си, не обичаха много-много да кредитират реалния производствен сектор. За тях бе много по-интересно без никакви главоболия да играят на фондовия пазар с временно свободните пари на клиента. В Русия виртуалният фондов пазар през последните години растеше „уверено” и бързо. А сега, неочаквано, за един ден, падна с една трета. В превод на обикновен език – банките загубиха една трета клиентски пари, с които играеха на пазара. Да се продадат акции по новите, много по-ниски цени, означава да се отбележат огромни загуби и да се лишат от надеждата, че това е само временно падане и че след седмица цените ще тръгнат нагоре и всичко ще си дойде на мястото. Всички зач
С какво ще завърши „световната финансова криза”?
За Федералната резервна система на САЩ (ФРС)
Артур МАХНИКИН
/продължение/
Всички зачакаха кога цените ще се нормализират, а пък те, след още една седмица, паднаха с още една трета. Обемите на загубите станаха катастрофални (цените на виртуалните фондови пазари в Русия паднаха почти пет пъти). В резултат в банките зейнаха огромни дупки в балансите, те не могат никому да дадат кредит, понеже пари няма. Западните банки започват да си искат кредитите, дадени на руски банки и компании, което катастрофично задълбочава ситуацията. Рязко пада капитализацията в големите руски компании, разчетена на база показателите на цените на акциите на компаниите във виртуалния фондов пазар. Това е още едно основание за западните банки да искат автоматично връщане на част от кредитите, а рейтинговите агенции започват да понижават рейтингите на тези компании. От рейтинга и от сумата на капитализацията зависят обемите на кредитите. Когато показателите спаднат, започва почти автоматичен запор на части от кредита и изчезва възможността компанията да вземе отнякъде нов кредит, за да изкара трудното време.
Казано най-общо, за банките и големите компании, които се намират на кредитния връх, започва апокалипсис.
Нека добавим и това, че икономическият модел на света, изграден в последните десетилетия, е такъв, че без кредити не може да работи нито едно голямо предприятие, нито една банка. Още повече че кредитните ресурси на Запада бяха достъпни, а процентите – наистина сладки за бизнеса. И цялата сладост изчезва за миг, щом от предприятието или банката им се поиска срочно връщане на кредита. Причините впрочем са „обективни”, записани са в кредитния договор – „спадане на капитализацията на компанията на 10%”. Както знаем, капитализацията падна при всички. В Русия – пет пъти или повече, а на Запад – 30-50% и повече.
Не ви ли напомня това на началото на кризата от 1929 г. – Голямата депресия? Тогава, според условието на кредита за купуване на акции, кредиторът има право да поиска от клиента да върне кредита за едно денонощие (т. нар. обезпечение на връщането на маргиналния заем. Брокерът ви дава маргинален заем само при наличие на парични средства или ценни книжа на клиента, които да могат да обезпечат връщането на заема. Смисълът на услугата е в това, че брокерът предоставя на клиента активи на заем (пари или ценни книги) за извършване на сделката, т.е. дава му рамо. Сделката, извършена от брокера, при използване на парични средства или ценни книги, предоставени на клиента,се нарича маргинална.)
И тъкмо такива искания бяха предявени през 1929 г., а длъжниците трябваше спешно да продават акции, което пък предизвика мигновено срив на пазара на акции. Тази схема работеше прекрасно през 30-те години, защо да не я приложим, с някои модификации, и сега? Което и става.
Сега възниква нуждата да се реши задачата по купуването на безценица на най-интересните и печеливши предприятия. Как да стане?
Да отидеш при собственика и да му предложиш някаква смешна сума за неговия бизнес? По-скоро той би метнал нанякъде такъв посетител, дори да е лошо за него и за бизнеса му. Той ще се постарае да преживее някак трудните времена, ще се измъква от съдебните искове на кредитора, ще се протакат съдебните процеси (реално те могат да се проточат 2-3 години).
Не, това не е пътят, който преследва ЦУП („центърът за управление на полети”) в лицето на ФРС (Федералния резерв на САЩ). Въпреки цялата си мощ (интелектуална и финансова) той няма достатъчно ресурс, за да води хиляди сложни съдебни процеси с хора, които защитават с право и без право своя бизнес.
Факторът време тук има огромна роля. Операцията трябва да приключи в определен, не много голям период от време, защото след приключването на покупката ще настъпи друг, още по-важен етап. Но за това, после.
Та въпросът е как да се изкупят предприятията и цели отрасли на бизнеса така, че цените да са приемливи и сроковете на купуване кратки? Съвсем просто – трябва държавата да започне да спасява „потъващите” олигарси, техните банки, техните компании. Държавата трябва да предложи кредити „за спасяване” на стратегически важните за нея компании. Например в Русия това са 4,5 млрд. долара за компания.
Олигархът ще се изправи пред труден избор: или банкрутът на компанията ще започне сега, когато никой не дава кредити, когато няма печалба от продукцията, а разходите за компанията (заводите, доменните пещи и т.н.) дори при спряно производство са огромни, и след 2-3 месеца ще се стигне до дъното и ще „лапнат” компанията, или да вземе кредит от държавата и да опита да издържи, още повече че всички „анализатори” и „експерти” твърдят, че напролет ще започне подобрение, всичко ще се нормализира и олигархът, който е започнал да се съмнява дали е олигарх, отново ще си стане истински олигарх, както си беше още през юли 2008 г.
Вярно, условията на кредита са строги и повече прилича на подписване на отказ от бизнес в полза на трета страна. Но нали се надяваме, че ще има и по-добри времена. Всичко ще отмине като кошмарен сън и пак ще си е както по-рано – евтини пари (кредити), растящ виртуален фондов пазар, светът ще се пука по шевовете от долари, печалбата от продукцията ще се движи по възходяща линия. Пък нали кредитът се взема от родната държава с нейните дружески настроени и добре познати продажни чиновници?! Ако нещо стане, те тутакси ще помогнат за удължаване на кредита с толкова време, колкото трябва, докато всичко в света си дойде по местата. Виж, ако кредитът бе предложен от яки бизнесмени, щеше да е крайно опасно. Вземането на кредит при такива условия би било фактически доброволен отказ от бизнеса в полза на даващия кредита.
Обаче истината е, че когато всички, които имат право, вземат кредити и освен това подпишат ясни гаранции за връщането на кредита, ето тогава с финансите нещата стават крайно лоши. Когато дойде срокът за връщането, реално няма да има с какво да се върнат. Цените на акциите продължават да падат, цените на нефта също, до 20 долара на барел, пазарите за печалба от продукцията ще са нулеви. И така се получава глобално преразпределение на собственост, което е и една от главните цели на етапа с условното название „контролиран срив”.
Естествено, че в началото бизнесът ще премине към държавата (чиновниците неочаквано ще заемат ясна позиция спрямо олигарсите – къде ще се скриеш от заповедта на онези, дето ако не им изпълниш заповедта, все едно си умрял), а пък после бизнесът ще премине от държавата, към онзи, към който трябва.
А сега за „силния” долар
Доларът ще е „силен” дотогава, докато на олигарсите и на другите компании ще им е необходимо време, за да си връщат кредитите в долари. Връщането на „силния” долар е много по-сложно, пък и ще е трудно да се купува в обемите, необходими за погасяване на кредита срещу „меко девалвирана” рубла и „силно девалвирана” гривна. Ситуацията за Русия и Украйна е същата, както за всяка друга държава (през август-октомври 2008 г. например мексиканското песо падна спрямо долара повече от 30%, еврото падна спрямо долара около 25% и т.н.). Това бе огромно, дори „убийствено” поевтиняване, и то в момент, когато рентабилността на предприятията е около 10-15% и няма шанс за ново кредитиране, та да се преживеят трудните времена. По такъв начин се гарантира допълнително факта, че олигарсите няма как да успеят да върнат взетите от държавата кредити.
Още – доларът ще е „силен” дотогава, докато с този „силен” долар не се разплатят онези, на които държавата няма да им вземе бизнеса, а ще им го изкупи. Защото ще има и такива. Това се отнася за дребния бизнес, но който е също така интересен и печеливш. Когато на бизнесмените им стане съвсем зле, когато се окажат на границата на пълната загуба на бизнеса, когато им бъде предложена нелоша сума, че и в „силни” долари”, те, разбира се, с радост ще се съгласят да продадат бизнеса си. Едва когато тези два етапа се реализират, ще настъпи най-интересният и истински опасен етап.
Още веднъж искам да обърна внимание, че всичко това го пиша за обикновените хора с малки спестявания, за малките и средните бизнесмени, натрупали между 100 000 и 2 млн. долара, честно или относително честно, и без съмнение, с упорит труд. Глобалните процеси, които текат сега, могат да се окажат разрушителни спрямо резултатите от труда им. За да не се случи, те трябва да разберат какво всъщност става и какво ще стане после. Като знаете реалната картина, по-лесно вземате правилно решение и ще съхраните резултатите от своя дългогодишен труд.
В момента протича глобално преразпределение на собствеността, възниква нова конфигурация в света с нови центрове на силата. И въпреки че основната цел на преразпределението са най-големите компании, банки, предприятия, а не малкия и средния бизнес, ударът е по всички и от това трябва да се предпазим. Трябва да успеем да излезем изпод удара, или поне сериозно да го намалим.
Как се отнася кризата към тези неща? Трудно е да се каже еднозначно. Мисля си, че не бива злорадо да се радваме, че мнозина олигарси от номинациите на „Форбс” ще изчезнат завинаги. Това е нормално, по-хищните и по-умните ще „изядат” по-слабите и по-малко умните.
Нека продължим разказа си с това какво ще се случи след преразпределението на собствеността. По-нататък ще настъпи неизбежното – ще последва доларов банкрут. Това е неизбежно при всички варианти на развитие на събитията, понеже свръхпроизводството на долари от Федералния резерв е много умна, огромна по мащаб и размах, но все пак – пирамида. Пирамидата си е свършила работата, донесла е на създателите и организаторите си баснословни печалби и да я запазиш, от една страна, е невъзможно, от друга – няма и смисъл. Трябва да се премине към нова схема на печелене на пари, към нови Бретън-Уудски споразумения.
Преходът към нова световна система без отказ от предишната световна валута – долара, – е невъзможен.
В света няма толкова много реални активи и стоки, колкото са напечатаните долари. Сумарната маса на пуснатите в обръщение долари е десетократно по-голяма от сумарната стойност на реалните активи. Няма нито един вариант на развитие на събитията, при който Америка би могла да се откаже от банкрута на долара. Затова банкрутът и отказът от долара ще се случат в близките месеци, каквото и да си говорят различните „експерти”, „аналитици”, и т. н.
Въпросът е как ще стане, понеже е твърде сериозно събитие и доста опасно за всички, в това число и за организаторите на доларовата пирамида. Та нали повечето от загубилите ще се замислят какво и как стана, къде изчезнаха спестяванията, кой е виновен? Най-силният ход за решаването на този проблем и за подсигуряването на безопасен вариант за организаторите това е осъществяване на банкрута чрез „голяма кръв”.
Впрочем следният косвен пример доказва колко силен може да е умът. В сп „Форбс” публикуваха списък с доста руски милиардери. Дерипаска – 28 млрд. долара; Мардашев – 24 млрд. долара; Абрамович – 24 млрд. долара и т.н. Но в световния списък на „Форбс” липсват банкери като Рокфелер и Ротшилд, първият има само около 800 млн. долара, а вторият – около 750 млн. долара. Дори не стигат милиард! Но по мои изчисления всеки от тях „тежи” реално между 9 и 10 трилиона долара. Да се позиционират така умно и умело – това е най-добрият показател за интелект. Те дори не се и докосват до милиардерите.
Та ето, сравнете интелекта на Ротшилд и Рокфелер, от една страна, и руските олигарси, от друга. При това интелектът на олигарсите е по-висок от този на повечето хора. Но както се вижда, има многократно по-умни от тях, и това личи и по днешната световна криза.
Мисля, че ще бъде организирано „извънредно произшествие” в световен мащаб със стотици хиляди жертви. При това ударът ще е по територията на САЩ или по Израел. Малко вероятен е удар по Западна Европа. Може би ще е съчетан спрямо САЩ и Израел, а не поотделно. Удар само по Западна Европа ще е много по-тежък и много по-фатално ще свали долара. Ударът ще бъде нанесен по-скоро чрез използване на ядрено оръжие или „мръсни” бомби, понеже трябва да има десетки хиляди жертви и радиоактивно заразяване на по-големи територии (аналогията с 11 септември 2001 г. не е уместна с неговите 3 хиляди жертви, мащабът е твърде малък за банкрут).
Струва ми се, че Русия и Украйна не са подходяща цел за такъв удар и ако дори още нещо бъде напълно унищожено, с цялото население, пак няма да предизвика рухване на долара. От такава новина (унищожаването на Украйна и Русия) американците и европейците ще се потресат, ще кажат едно „боже, какъв ужас…” и спокойно ще продължат да си пият бирата.
Кой и как ще нанесе удара?
Мисля, че за това ще се използва ядреното оръжие на Пакистан като единствената мюсюлманска държава, притежаваща такова. Тъкмо затова бе свален силният президент Мушараф през август 2008 г. (впрочем, него го свалиха със силната помощ на САЩ), няколко месеца по-рано бе убита Беназир Бхуто (тя също бе силен водач, от нейния контрол не можеше да се измъкне ядрено оръжие). На власт бе изведен Зардари – съпруг на покойната Беназир. Това всичкото е в един кадър. Преди година Зардари се лекува при психиатър.
Колоритна личност, успя на два пъти, докато Беназир бе премиер на Пакистан, да хлътне в такива корупционни скандали, че дори жена му, премиерката, не можа да го отърве, и единият път си полежа в затвора. Така че той е идеалният ръководител на страната, с оглед на това ядреното оръжие да попадне в ръцете на терористи, или пък някак тайно да го „купят” или „откраднат” иранци и да го употребят за удари по САЩ или Израел.
Напомням, че Зардари бе поставен на власт в Пакистан именно от американците. А сега САЩ правят всичко възможно да възбудят антиамерикански настроения в Пакистан. Какво струват ежеседмичните удари на ВВС на САЩ върху пакистански села по границата с Афганистан, ужким за преследване на талибаните. Всеки път загиват 20-40 души, най-вече деца и жени. Или да си припомним наскоро публикуваната секретна заповед на Буш, от юли 2008 г., за това, че на въоръжените сили на САЩ е разрешено да пресичат границата с Пакистан и да нанасят удари по пакистанска територия в името на борбата с терористите талибани, без съгласието на пакистанските власти.
Всичко това специално настройва пакистанците враждебно към САЩ, и разбира се, на първо място въоръжените сили на Пакистан, където на въоръжение има ядрено оръжие.
Естествено, след ударите по САЩ (или Израел) ще започне същинска война, допълнително ще бъдат дадени милиони жертви. Трябва обаче да се „накажат” нападателите на Америка. Кой конкретно ще нападне – дали Иран, който някак ще е завладял ядреното оръжие на Пакистан, дали самият Пакистан, дали и двете държави едновременно, или пък Бин Ладен ще открадне бомбата – не е толкова важно. Важното е, че ще се случат неща, след които ще стане неуместен въпросът – а дали можеше да „се спаси доларът”. Ще ни отговорят, че разбира се, е можело, ако не бяха тези „проклети терористи” или „проклетите им държави изгои” и т.н. Ще ни кажат – вие сами виждате – ние направихме всичко – отделихме 700 млрд. долара за подкрепа на фондовия пазар в САЩ, и пазарът дори „реагира” (индексът Дау-Джонс се клатушка насам-натам от 8100 до 9600 пункта). Направихме среща на Г-20 и решихме да реформираме МВФ и Световната банка, да контролираме по-добре главния виновник за кризата – прекалено „алчните” банкери, направихме още много неща, за да доизгладим и отново да украсим фасадата на сградите на световната финансова система (сгради, чийто фундамент е напълно разрушен и се срутиха всички носещи стени). Именно това – заглаждането и замазката – са двата най-важни метода за спасение при такива проблеми.
Сега трябва едно да разберем – човечеството си има работа с гениална, неимоверно силна група хора, които изградиха света, в който живеем. За да разберем едни или други техни действия, трябва ясно да съзнаваме каква е тяхната професия. Така ще имаме възможност да разберем и да прогнозираме развитието на събитията.
Те са счетоводители по образование, по мироглед, по призвание. Понякога смятат, че думата банкер е по-благородна от думата счетоводител. Но не е така. Истинският счетоводител е професионалист, а повечето банкери така ръководеха банките си, че ги напъхаха в блатото. Затова счетоводител е по-силна дума от банкер. В понятийния апарат на счетоводителя са представени слабо термините, които не се отчитат в счетоводството, например „хуманизъм”, „доброта”, „състрадание” и т. н. Главното са цифрите, главното е печалбата, главното е аритметиката на сделките.
В ситуации, когато трябва да се пожертват хора, но да се получи голяма печалба, у тях не се пораждат особени съмнения как да постъпят.
Единственият истински важен резултат за счетоводителя може да е печалбата и нищо друго. В това е огромната им сила, но в това е и тяхната стратегическа слабост, уязвимото им място. Но ситуацията е такава, че стотици години тези принципи в дейността им носят огромни печалби и осигуряват силата им. Все някога тези принципи ще се превърнат в тяхна слабост и или ще ги погубят, или ще нанесат невъзвратима загуба на делото, на което са посветили живота си. Съпътстващите разходи за издръжка на осъществяваните от счетоводители комбинации се изчисляват на десетки милиони живота – Първата световна война – 20 млн. жертви, Втората световна война – 60 милиона живота.
Ще попитате какви операции са осъществявани през Първата и през Втората световна война? За да се отговори правилно на въпроса, трябва да се приложи универсалният принцип – да си отговорим на въпроса кой спечели от това, кому беше изгодно? Например Втората световна война бе спечелена от СССР, но изгодите от войната, с огромна преднина пред останалите участници, бяха за САЩ (нагледно това е показано във филма „Голямото американско шоу”). През Първата световна война – пак те.
Всичко е правилно – „мозъкът” осъществи операция за решително увеличаване на възможностите си и за рязко нарастване на своето „тяло” (САЩ) (б.пр. както беше посочено в първата част от текста на Махникин). А цената – милиони животи – нямаше особено значение, тъкмо напротив – тя беше необходима, тъй като това бяха животите на граждани на други държави, които трябваще да бъдат отслабени.
Много ми се иска да се надявам, че за рухването на долара ще бъде избран друг път, т.е. не чрез кръвта на невинни хора и война. Да се измисли друг път, е много по-сложно, но на практика е само въпрос на интелекта на онези, които го измислят. Всичко е възможно и реално.
Вариантите може да бъдат и много тъпи, от типа на това, че САЩ просто се отказват от долара, обявяват банкрут, като се мотивират, че заради световната финансова криза, заради рецесията в световната икономика, доларът не може да продължава да бъде световна валута. На това място „експерти” и „анализатори”, и огромният брой медии, контролирани от собствениците на Федералния резерв, бързо-бързо ще обяснят и разтълкуват на целия свят, че това се е насложило исторически, че доларът е бил в 90% световна валута, и само в 10% вътрешна валута на САЩ. И понеже доларът не може повече да е световна валута (по обективни обстоятелства, поради най-сериозната световна криза, за която никой не е виновен), то той не може да остане занапред и вътрешна валута на САЩ. В името на високо благородната цел да се съхрани от разрушаване най-важната икономика в света – на САЩ (за да не пометат САЩ преливащите от вси страни долари, за да не ги изтрият от лицето на земята и без тях да стане пусто и тъжно) – та само заради тази височайша и хуманна цел САЩ трябва да се откажат от долара и да въведат за вътрешна употреба „нов долар”. А ако три месеца след обявяването на подобно решение световните медии разбълникат мозъците на целия свят, то 99,9% от хората искрено ще решат, че това е „най-благородният” възможен изход от ситуацията, в резултат на обективната, най-силна в световната история криза. Във всеки случай, има доста по-хуманни методи за постигане на тази цел (без кръвта на невинни хора от Израел, САЩ, Иран и т.н.). А и като разход (с изключение на заплащането на медиите) тези методи са доста по-евтини от войната. Обаче това важи само в случай, че е приемливо за ония, които вземат решения. И също така, ако решат, след ликвидацията на еднополюсния свят, при изграждането на многополюсния, да заложат други схеми, други принципи, не непременната печалба, не непременното осигуряване на своето влияние над света. Ще трябва да вземат решение за принципите на световната финансова система. Но на мен ми се струва, че те планират да направят всичко както си беше.
Виртуални фондови пазари, изграждане на финансови пирамиди (но не от една валута, а от няколко), и т.н., както му е редът. А има и други модели на света, при които те могат да запазят влиянието си, но кой знае защо не ги виждат или може би не искат да ги видят.
Ако е така, единственият вариант за развитието на събитията е кръв. Защото само тя позволява да се каже, че всичко е било правилно и само проклетите „терористи”, „враговете” и т.н. го изпортиха и не позволиха ситуацията да бъде поправена. В други случаи ще трябва да нарекат нещата със собствените им имена, а после ще е много трудно да се обоснове защо и на кого му трябва да се строят пак такива пирамиди, като преди.
Най-общо рухването на долара, отказът на САЩ от него и превръщането му в прах е неизбежно. Неизбежността идва оттам, че днешната финансова система на света е изградена на принципа на финансовата пирамида. Каквото и да ви говорят „експертите”, наети от организаторите на пирамидата, тя не можеше да не рухне и времето за рухването й настъпи. Става дума за няколко месеца.
Трябва да сте сигурни, че това ще стане на 100% неочаквано за всички, освен за ръководителите на процеса. До последния момент доларът ще е силен, всичко ще върви горе-долу добре. После, в един ден, всичко ще стане на прах. Както каза един умен човек – сега за долара дават 27 рубли, а скоро ще ти друснат един юмрук в лицето. Едновременно ще рухнат еврото, рублата, и т.н. Въпреки че при тях няма да има банкрут като при долара, но поради огромните дупки в световните финанси мигновено ще паднат 10-15 пъти. Когато парите изчезнат практически у всички, ще започне бавно строежът на новата световна икономическа система. Важните позиции тук ще са за онези, които притежават най-печелившите активи (реални предприятия и т.н.). Те най-бързо от другите и все повече ще започнат да изкарват новите пари. Другите ще изостанат безнадеждно.
Безспорно има едно трайно, цялостно единство между човека и света. Този необозрим свят, който не познава покоя, ангажира неизменно нашия дух. И духът ни става непрекъснато търсене и разпознаване, безпокойство и тълкуване, онова напрегнато очакване на смислен отговор. Но по същия безспорен начин съществува и трагическото противоречие между нас и света. На него се дължи страшното ни чувство за конфликт, който все не можем да разрешим. Затова изкуството и философията са повече вопъл, отколкото щастливо съзерцание. Философът и поетът, обладани от надежда и изумление, искат да изгладят противоречието. Дори да го премахнат, за да се оттласнат в посоката на едно сливане, което ще бъде хармонично. Изтокът е разработил повече „техники“ за отстраняване на споменатия конфликт. Неговата озарена мисъл, чужда на европейския дуализъм, е съумяла да преобрази противоречието в парадокс, който не измъчва човешкото съзнание. Судзуки казва, че „този относителен свят, в който живеем, е не друго, а същинският духовен свят“. А повече от двайсет века ние изповядваме убеждението, че духовният свят е другаде. Романтичната нагласа на западния дух е сътворила проекцията за едно битие извън наличната разпокъсаност на реалния свят. Нашият дух все така настоятелно отхвърля единството си със света в името на някаква възвишена отвъдност. Малцина проумяха, че действително духовното, поетичното е в структурата на единствено дадената ни реалност. Затова те не изпитваха „тъга по вечността“, а откриха божественото и вечното във всекидневната отсамност. Александър Геров неведнъж изпитваше чувството на омагьосан от земните ценности. Той загърби противоречието си със света и на моменти се радваше на неизразима вътрешна свобода. Затова и Далчев го нарече „материалист-мистик“. В стихотворението си „Глухарче“ Геров казва: „Във разцъфтялото глухарче/ се Космоса побира“. Поетът разбираше душата на глухарчето, на птиците и растенията, защото душата му се сливаше с поезията и мистиката на безкрайния свят.
Ние твърде много изхабихме сетивата си. Отдавна ни напусна способността да усещаме света като чудо. В „Псалом на поета“ Славейков искаше и мъртъв да съзерцава „Тайнствения ход на битието“. Преди него Хенри Дейвид Торо постигна отлично разбирателство с мирозданието. Целият свят стоеше пред влюбения му поглед, когато предпочете доброволното си уединение край езерото Уолдън.
Компонент от динамиката на света, ние по един парадоксален начин сме в него и извън него. Но само с енергията на собственото си въображение ще съумеем да прозрем, че няма никакви прегради. И че наистина представляваме единство със света. Известен писател казваше, че „колкото повече посягаш към света, толкова повече той се отдръпва от теб“. Но светът не се отдръпва, а ние сме избягали от него заради духовната си безпомощност. И заради липсата на онзи „морален хоризонт“, без който няма да премахнем Злото. Тази враждебност на света е всъщност проекция на тъмните ни страсти, на онова зло, което все не можем да отстраним от човешката си природа. Ако нашият свят е заприличал на кафкианска вселена, причините са в самоубийствения живот, който водим. Прекалено прагматични, с онази самовглъбеност на посредственото съществуване без духовни стойности, ние прекроихме света според мерките на едно морално и социално бездарие. В лоното на един живот без страсти и спонтанност, свели всичко до капризите на ненаситния ни егоцентризъм, нямаше как да не превърнем света в безсмислица.
Би трябвало да възкресим чувството си за сакралното, да разберем най-после, че обитаваме „същинския духовен свят“. Но ние твърде много се самозабравихме като „господари“ на света и мнимата ни власт отстрани дълбокия смисъл и духовната пълнота на битието. В железните прегръдки на съвременния нихилизъм, жалки хедонисти поради нашата неспособност да живеем озарено, ние сами се прокълнахме и заживяхме с тегобите на безверието. А крайно време е да обърнем перспективата, да се върнем в себе си, но без отпадъците на моралното ни и духовно разложение. Иначе завинаги ще остане противоречието ни със света, с тайната, каквато сме ние и той. И заседанията на онзи Страшен съд, за който говореше един френски писател, няма да се свършат никога… Съдените ще сме ние, защото светът не може да бъде подвластен на никаква присъда. http://www.svobodata.com/page.php?pid=470&rid=63&archive=
Първоначалният инвеститор в Мол София с фонд за $100 млн. за имоти в САЩ
30.06.2009 16:49
Израелската компания Aviv & Co., която чрез своето дъщерно дружество Ocif бе един от първоначалните инвеститори в търговския и офис комплекс Мол София, е създала нов фонд, който ще инвестира в имоти в Щатите.
Компанията цели да привлече капитал от 100 млн. долара, който ще бъде предназначен за инвестиции в активи в САЩ, генериращи приходи, съобщава израелското издание Globes.
Компанията е започнала преговори с американски инвеститори и банки и смята да насочи инвестициите си към активи, които носят приходи от наеми, и на следващ етап – от покачване на стойността на имота.
В момента Aviv търси инвеститори за съвместно придобиване на проекти, като са стартирани преговори за покупката на различни активи в САЩ като офис сгради, хотели и жилищни комплекси.
Поради финансовата криза в страната редица предприемачи са на ръба на фалита, пише изданието. Някои компании се опитват да спасят активите си, докато банките се стремят да продадат различни активи на своите длъжници, за да погасят част от загубите от необслужвани кредити.
Aviv е основана от покойния израелски бизнесмен Моше Авив и в момента е управлявана от неговите деца Дорон Авив и Дафна Харлев. Компанията е изградила най-високата сграда в Израел, кулата Moshe Aviv Tower, както и един от най-важните финансови центрове в страната.
През 2004 г., заедно със Cinema City International (CCI), Aviv постави началото на строежа на Мол София, който след това бе продаден на международни инвеститори.
Разговори с Радой Ралин
Той за¬поч¬на твор¬чес¬кия си път с ед¬на всеотдайност. Тя бе¬ше на¬со¬че¬на към мал¬ки¬те и го¬ле¬ми¬те дра¬ми на човека, към за¬гадка¬та на не¬го¬во¬то съществуване, ви¬на¬ги дилемно, ви¬на¬ги про¬ни¬за¬но от противоречия, по¬ве¬че¬то от ко¬ито си ос¬та¬ват нерешими. През жи¬во¬та си пре¬ми¬на с не¬из¬мен¬на¬та ми¬съл за кра¬си¬во¬то без¬си¬лие на изкуството, ко¬ето не мо¬же да спа¬си света, но би мог¬ло да бъ¬де опо¬ра за ед¬на или дру¬га ус¬т¬ре¬ме¬на душа. На мно¬го не¬ща мо¬же¬ше да измени, след¬вай¬ки све¬ще¬но¬то си пра¬во да се разочарова. В ра¬зо¬ча¬ро¬ва¬ни¬ето той виж¬да¬ше оно¬ва вът¬реш¬но освобождение, без ко¬ето не мо¬же да про¬дъл¬жи напред. Но това, на ко¬ето не из¬ме¬ни до пос¬лед¬ния си дъх, това, от ко¬ето не се ра¬зо¬ча¬ро¬ва, бе¬ше по¬ези¬ята – не¬го¬ва¬та най-ис¬тин¬с¬ка свобода. За то¬ва той съ¬умя да я тво¬ри та¬лан¬т¬ли¬во и нрав¬с¬т¬ве¬но до са¬мия си край. Радой не из¬ме¬ни на по¬етич¬но¬то си чувство, с ко¬ето отстояваше лич¬на¬та си сво¬бо¬да и сво¬бо¬да¬та на света. Той бе¬ше имал мно¬го мо¬мен¬ти на пот¬рес и отврата, на ед¬но стъ¬пис¬ва¬не пред аб¬сур¬да на ис¬то¬ри¬ята и на кон¬к¬рет¬но¬то време, ко¬ето чес¬то въз¬п¬ри¬ема¬ше ка¬то безвремие. Но пос¬ле пак на¬ми¬ра¬ше си¬ли в се¬бе си. Усмивката из¬г¬ря¬ва¬ше на ли¬це¬то му, за да про¬го¬ни блик¬на¬ли¬те гор¬чи¬ви сълзи. Той по¬ся¬га¬ше от¬но¬во към перото, вдъх¬вай¬ки за кой ли път с по¬мощ¬та на кра¬си¬вия си стих сво¬ите тъж¬ни надежди.
И другото, на ко¬ето не измени, бе¬ше не¬го¬ва¬та пред¬с¬та¬ва за чо¬ве¬ка ка¬то личност, ка¬то не¬пов¬то¬ри¬ма и твор¬чес¬ка индивидуалност. За то¬ва той се рад¬ва¬ше ка¬то дете, щом от¬к¬ри¬еше у ня¬ко¬го ма¬кар и зрън¬це та¬лант за самопостигане. Това му бе¬ше достатъчно, за да за¬ло¬жи на ед¬но или дру¬го чо¬веш¬ко съществуване, в ко¬ето усе¬ща¬ше пред¬с¬то¬ящо¬то раз¬г¬ръ¬ща¬не на ка¬чес¬т¬ве¬на¬та личност. Затова той бо¬гот¬во¬ре¬ше през це¬лия си жи¬вот изя¬ве¬но¬то пер¬со¬на¬лис¬тич¬но на¬ча¬ло у по¬ети ка¬то Далчев, Александър Геров и Вутимски. Дори и в болницата, мал¬ко пре¬ди да си отиде, ед¬ва говорещ, с ед¬но съзнание, ко¬ето бе¬ше за¬поч¬на¬ло да му изневерява, той се опи¬та да ре¬ци¬ти¬ра Геров. Дълго вре¬ме пре¬ди сто¬го¬диш¬ни¬на¬та на Далчев той го¬во¬ре¬ше вдъх¬но¬ве¬но как тряб¬ва да бъ¬де чествана. А в бол¬ни¬ца¬та пак спо¬ме¬на¬ва¬ше не¬го¬во¬то име. Години пре¬ди смър¬т¬та си той ми казваше: „Трябва да се об¬ръ¬ща¬ме към личността, тряб¬ва да кул¬ти¬ви¬ра¬ме из¬раст¬ва¬не¬то на индивиди. И тряб¬ва да на¬ме¬рим вър¬хо¬ве¬те на фи¬ло¬со¬фи¬ята на индивидуализма.“ Говореше така, за¬що¬то са¬мият той бе¬ше из¬к¬лю¬чи¬тел¬на личност. Ще го пот¬вър¬ди всеки, кой¬то го е познавал. Лично аз се радвам, че в про¬дъл¬же¬ние на тол¬ко¬ва вре¬ме ни свър¬з¬ва¬ше близ¬ко приятелство.
Непрекъснато чув¬с¬т¬вах това, ко¬ето уби¬тият Георги Марков бе¬ше ка¬зал за Радой – че той е „уни¬кал¬но яв¬ле¬ние“ и „мо¬же би ед¬на от най-гор¬ди¬те про¬яви на ис¬тин¬с¬кия бъл¬гар¬с¬ки дух“.
В дъл¬га¬та нощ на она¬зи аб¬со¬лют¬на безопорност, как¬ва¬то бе¬ше вре¬ме¬то на диктатурата, той ни бе¬ше ед¬на от най-ста¬бил¬ни¬те мо¬рал¬ни опори. Беше и ес¬те¬ти¬чес¬ка опора. Чудесната му ли¬ри¬ка не са¬мо из¬ви¬ся¬ва¬ше естетически. Написана от го¬лям поет, съ¬че¬та¬ние на мъд¬рост и финес, на стра¬да¬ние и жизнелюбие, за мен по¬не ли¬ри¬ка¬та на Радой бе¬ше и си ос¬та¬ва здра¬ва¬та стена, на ко¬ято се опирам, за да не пад¬на в ла¬пи¬те на отчаянието. И се¬га след смър¬т¬та му, пак се връ¬щам към ед¬ни или дру¬ги от сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ята му. Казвам го без уго¬вор¬ки – то¬ва са твор¬би на го¬лям поет. Не под¬це¬ня¬вам са¬ти¬ри¬ка у него. Неговите епиг¬ра¬ми му до¬не¬со¬ха слава, как¬ва¬то ни¬кой след Вазов не бе¬ше познал. Но силната, по ев¬ро¬пейс¬ки из¬ви¬се¬на по¬езия на Радой е значимост, ко¬ято ня¬ма да бъ¬де от¬ре¬че¬на от времето. Там ще от¬к¬ри¬ем раз¬лич¬ни¬те ас¬пек¬ти на чо¬веш¬ко¬то би¬тие и без¬б¬ройни¬те пре¬въп¬лъ¬ще¬ния на един не¬умо¬рим дух, кой¬то казваше: „Нямам вре¬ме да се зас¬то¬явам / и пред всич¬ко спи¬рам /, за да не про¬пус¬на миг от жи¬во¬та си“. Стиховете на Радой са това, ко¬ето све¬тът му говореше. Това, ко¬ето му на¬шеп¬ва¬ха не¬го¬ви¬те сетива, с ко¬ито той ис¬ка¬ше да пре¬гър¬не ця¬ло¬то мироздание, за да раз¬бе¬ре още по-доб¬ре тайна¬та и дра¬ма¬та на най-без¬по¬мощ¬но¬то от всич¬ки съ¬щес¬т¬ва на земята, как¬во¬то е човекът. Стиховете на Радой бя¬ха не¬го¬ва¬та „про¬ти¬вос¬мър¬т¬на клет¬ка“.
Радой има ед¬но стихотворение, ко¬ето е на¬ре¬къл „Балада за Дебелянов“. Ето как¬во гла¬си един от куплетите:
Добре че си на¬пи¬са стиховете,
все пак от те¬бе не¬що да остане,
през мър¬т¬ви пе¬ри¬оди да ни свети,
да при¬чес¬тя¬ва чув¬с¬т¬ви¬тел¬нос¬т¬та ни.
Споделеното се от¬на¬ся и до са¬мия Радой. През мърт¬ви¬те периоди, а те ще ид¬ват и занапред, не¬го¬ва¬та по¬езия оза¬ря¬ва със свет¬ли¬на¬та си на¬ши¬те нес¬по¬кой¬ни души. И ще „при¬чес¬тя¬ва чув¬с¬т¬ви¬тел¬нос¬т¬та ни“.
Когато всич¬ки си тръгнаха, ос¬та¬нах сам пред прес¬ния гроб, от¬ру¬пан с ка¬ма¬ра от цве¬тя и венци. Стоях безмълвен. Какво още мо¬жех да му кажа, ко¬ето не бях му ка¬зал през дъл¬ги¬те го¬ди¬ни на на¬ше¬то общуване. Горещото слън¬це още по¬ве¬че за¬сил¬ва¬ше го¬ля¬ма¬та ми мъка. Сега всич¬ко бе¬ше ве¬че ед¬но мълчание. Земята бе¬ше по¬гъл¬на¬ла един от тези, които я оби¬ча¬ха по не¬ве¬ро¬ятен начин. Радой ся¬каш бе¬ше взел със се¬бе си в гро¬ба не¬обоз¬ри¬ма¬та враж¬деб¬ност на сбър¬ка¬ния чо¬веш¬ки свят. Небето над гла¬ва¬та ми бе¬ше на¬си¬те¬но с доб¬ро¬та¬та и лю¬бов¬та на Радой. Животът про¬дъл¬жа¬ва¬ше без него, но всъщ¬ност от то¬зи мо¬мент той за¬поч¬ва¬ше по друг път с него. Защото греш¬но¬то и не¬съ¬вър¬ше¬но¬то се бе¬ше свършило. Започваше праведното, чистото, най-мъдрото, най-свободното, ко¬ето то¬зи не¬под¬ра¬жа¬ем чо¬век и по¬ет но¬се¬ше в се¬бе си и пос¬ле го ос¬та¬ви на живите.
В ед¬но сти¬хот¬во¬ре¬ние бе¬ше казал, че ис¬ка да ум¬ре „без ни ед¬на илюзия, / за он¬зи свят и два пъ¬ти за то¬зи“, отсамния. Желанието му не се сбъд¬на и сла¬ва Богу. Той си отиде, без да пре¬да¬де илю¬зи¬ята си за чо¬ве¬ка и сво¬бо¬да¬та и илю¬зи¬ята за поезията. И за¬то¬ва ос¬та¬на в живота. Радой не е мъртъв. Всеотдайните не са под¬в¬лас¬т¬ни на смъртта.
***
Горните редове написах след погребението на Радой. Като ги прочетох пак, в главата ми нахлуха отново спомените, а те не са малко. Как да се заб¬ра¬вят раз¬го¬во¬ри¬те с Радой, налъма, кой¬то с го¬ди¬ни си сто¬еше в ед¬на ва¬за с нед¬вус¬мис¬ле¬ния над¬пис вър¬ху него, че са¬ти¬ра¬та ще разцъфне.
Как да се заб¬ра¬вят на¬ши¬те пъ¬ту¬ва¬ния до провинцията, ко¬га¬то тряб¬ва¬ше да го¬во¬ря за твор¬чес¬т¬во¬то му.
Не бих мо¬гъл да заб¬ра¬вя за нап¬ре¬же¬ни¬ето в жи¬во¬та му, ко¬га¬то той не¬вол¬но ста¬на по¬вод за¬ра¬ди ед¬но интервю, ко¬ето бе¬ше дал, да на¬ка¬жат ня¬кол¬ко журналисти. Не съм заб¬ра¬вил и за „доб¬ро¬же¬ла¬тел¬но¬то“ предупреж¬дение, с ко¬ето ми се каза, че не се гле¬да доб¬ре на при¬ятел¬с¬т¬во¬то ми с Радой. А вед¬нъж той бе нап¬ра¬вил нек¬ро¬лог по слу¬чай го¬диш¬ни¬на от смър¬т¬та на Фурнаджиев и вър¬ху не¬го бе от¬пе¬ча¬тал из¬вес¬т¬ния куплет, в кой¬то се казваше, че в „нощ¬на¬та по¬зор¬на тъм¬ни¬на“ по¬ети¬те си стро¬ят къщи. Естествено, пак тряб¬ва¬ше да обяс¬ня¬вам на пи¬са¬тел¬с¬ки¬те ше¬фо¬ве за¬що на нек¬ро¬ло¬га се виж¬да и скром¬но¬то ми име. И защо, а тък¬мо от то¬ва те се интересуваха, Радой е из¬б¬рал точ¬но то¬зи куплет. Спомних се и ве¬чер¬та на 10 но¬ем¬в¬ри 1989, ко¬га¬то в ста¬ята на Радой се рад¬вах¬ме и прог¬но¬зи¬рах¬ме как¬во ще се слу¬чи по-нататък. И тъй ка¬то съ¬би¬ти¬ята се раз¬ви¬ва¬ха с го¬ля¬ма скорост, ед¬на нощ Партийният дом бе об¬х¬ва¬нат от пламъци, а Радой бе¬ше обвинен, че но¬си ви¬на за пожара. Пак по съ¬що¬то вре¬ме на от¬ча¬яние и на¬деж¬да той ми на¬пи¬са вър¬ху ед¬на книга, ко¬ято но¬сех със се¬бе си, следното: „И да умреме, пак ще ос¬та¬не туй роб¬с¬ко пле¬ме“.
Наистина спо¬ме¬ни¬те са мно¬го и те, до как¬во¬то и да се отнасят, все ми го¬во¬рят за не¬го¬ва¬та чо¬веч¬ност и доб¬лест и за ка¬чес¬т¬ва¬та му на тво¬рец и гражданин. А за тях го¬во¬ри и спо¬де¬ле¬но¬то от Радой по вре¬ме на мно¬го¬то ни разговори, за¬пи¬са¬ни на маг¬не¬то¬фон¬на лента. Те са от времето, ко¬га¬то пи¬шех кни¬га¬та си „Насаме с Гъливер“. Това са дос¬та ка¬сет¬ки и в тях е всичко, ко¬ето бе¬ше Радой – не¬го¬вият смях, тъ¬га¬та му, не¬го¬ва¬та мъдрост, скръб¬ни¬те и ве¬се¬ли равносметки, ко¬ито си правеше. Все си мисля, че един ден те¬зи раз¬го¬во¬ри тряб¬ва да ви¬дят бял свят. Част от тях вклю¬чих в „Насаме с Гъливер“, в която проследявам и тълкувам развитието му като поет, а тук, ма¬кар и мал¬ко съкратени, от¬но¬во ги помествам, за¬що¬то ис¬ти¬ни¬те на Радой про¬во¬ки¬рат на¬ше¬то мислене. И не са¬мо то¬ва – пра¬вят ни по-човечни.
***
– Истинско щас¬тие е, че през годините, ко¬ито се¬га проклинаме, жи¬вя и по¬ет ка¬то Атанас Далчев. Самото му при¬със¬т¬вие в жи¬во¬та бе¬ше ед¬но от¬ри¬ца¬ние на мракобесието…
– Без да си го е пос¬та¬вял ка¬то задача, Далчев ста¬на иде¬олог на днеш¬но¬то ни обновяване. Той ре¬аги¬ра¬ше спон¬тан¬но на всич¬ки бол¬ше¬виш¬ки заблуди. Неговите „Фрагменти“ не са плод на умувания, а са вът¬ре¬шен про¬тест сре¬щу измамите, ко¬ито се на¬саж¬да¬ха в печата. С тях той се опит¬ва¬ше да по¬мог¬не да из¬ле¬зем от заблудите, да ос¬та¬вим съм¬ни¬тел¬ни¬те ценности. На на¬саж¬да¬но¬то той от¬го¬ва¬ря¬ше със сво¬ята виталност, пре¬диз¬ви¬ка¬на не от са¬мо¬чув¬с¬т¬ви¬ето на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на ду¬хов¬но богатия, на вът¬реш¬но усъ¬вър¬шен¬с¬т¬ва¬ния човек. С пре¬ве¬де¬но¬то от чуж¬ди¬те по¬ети той съз¬да¬де ед¬на уни¬вер¬сал¬на фи¬ло¬со¬фия за из¬ход от злото. Далчев съз¬да¬де един антитоталитаризъм. Тоталитаризмът ис¬ка¬ше да пре¬вър¬не чо¬ве¬ка в ро¬бот на сил¬на¬та държава, а Далчев ис¬ка¬ше чо¬век да се раз¬т¬во¬ри в се¬бе си, във вла¬га¬та на сво¬ята ду¬шев¬ност и да рас¬те нагоре. Да на¬ме¬ри си¬ли в се¬бе си.
Да взе¬мем ли¬ри¬ка¬та му. Той ка¬то че ли е пред¬чув¬с¬т¬вал всич¬ки катастрофи, ко¬ито ще дойдат с бол¬ше¬виз¬ма и дру¬ги¬те уче¬ния по не¬гов лиценз. Той въз¬пя хамалина, но¬си¬тел на чудото, ко¬ето ид¬ва все¬ки миг. Защото не тряб¬ва да ча¬ка¬ме са¬мо из¬б¬ра¬ни¬те мигове, а да тър¬сим момента, за да жи¬ве¬ем жи¬во¬та си пълнокръвно, а не са¬мо ко¬га¬то ни по¬со¬чат празника.
След Двайсетия конгрес, ко¬га¬то ние се радвахме, че най-сет¬не ще ста¬не нещо, той ни съ¬жа¬ля¬ва¬ше и казваше, че те са¬мо ще из¬пол¬з¬ват на¬шия явен ентусиазъм. Така ще раз¬бе¬рат кои са им не¬угод¬ни и ще ги довършат.
– И из¬ле¬зе прав…
– Да, за¬що¬то са¬мо след ня¬кол¬ко ме¬се¬ца ста¬на¬ха съ¬би¬ти¬ята в Унгария.
– Доста пре¬ди есен¬та на 1989 г. не¬вед¬нъж съм те чу¬вал да си приз¬на¬ваш вината…
– Признава си ви¬на¬та този, чи¬ято ви¬на е би¬ла лич¬но негова, а не е при¬чи¬ня¬ва¬ла ще¬ти на другите. А ви¬на¬та на пар¬ти¬ята не е вина, тя е флаг¬рант¬но прес¬тъп¬ле¬ние и зло¬де¬ите си знаят, че за не¬го ня¬ма прош¬ка и за¬ра¬ди не¬го тряб¬ва да се са¬мо¬отре¬кат ка¬то хора. Какво се¬га да се извиняват? Глупост е да ис¬каш от убийци¬те да се извиняват. Какво, ще прес¬та¬нат да бъ¬дат убий¬ци ли?! Те да¬же и да си признаят, ще лъжат, за да мо¬гат пак да убиват…
Трябва за не¬що да те заболи, за да го преодолееш.
– Защо спо¬ред теб не се на¬ме¬ри¬ха по¬ве¬че ин¬телектуалци, за да се опъл¬чат сре¬щу диктатурата, сре¬щу тоталитаризма?
– Аз мисля, че на то¬зи въп¬рос от¬го¬во¬рът е в мо¬ята пи¬еса „Конферанс“. Вътре го¬во¬ря и за чеш¬ки¬те събития, и за свободата.
Отговора го да¬дох и в ед¬но интервю, ко¬га¬то ме за¬пи¬та¬ха за¬що бъл¬гар¬с¬ки¬те ди¬си¬ден¬ти се по¬яви¬ха късно. Споменах, че ни¬коя от бив¬ши¬те со¬ци¬алис¬ти¬чес¬ки стра¬ни не си из¬би парламента. В ни¬коя дру¬га стра¬на ня¬ма¬ше та¬ки¬ва убийства. Взе се стра¬хът на хората.
Идва един по¬ет при мен, кой¬то бе¬ше номенклатура, и казва, че то¬ва за ла¬ге¬ри¬те не го знаел. И аз, кой¬то не се сла¬вя с тол¬ко¬ва ло¬ша памет, казах: „Какво не си знаел, ка¬то през 1968 го¬ди¬на ти ме срещ¬на и ми каза, че щял съм да за¬ми¬на за Белене, но ти си ми помогнал.“ Хем не знаел, хем се оказва, че ми е помагал. Искам да наблегна, че ус¬ло¬ви¬ята в на¬ша¬та стра¬на бя¬ха най-лоши.
Причината виждам и в ха¬рак¬те¬ра на народа, кой¬то е пре¬ка¬рал ед¬но теж¬ко иго.
Колкото по¬ве¬че чо¬век тър¬се¬ше оп¬рав¬да¬ния да из¬ви¬ни комунизма, кол¬ко¬то по¬ве¬че ис¬ка¬ше да го преобърне, да го нап¬ра¬ви истински, тол¬ко¬ва по¬ве¬че се уверяваше, че ис¬тин¬с¬ки¬ят всъщ¬ност е катастрофата. Самото му за¬поч¬ва¬не е катастрофа.
– Какво е пре¬об¬ла¬да¬ва¬що¬то в на¬ше вре¬ме ка¬то тенденция, как би го определил?
– Сегашното вре¬ме не е безвремие, а на¬ис¬ти¬на си е съвремие, за¬що¬то при без¬в¬ре¬ми¬ето от¬дел¬на¬та лич¬ност е без¬сил¬на да да¬де своя влог. Сега все¬ки мо¬же да нап¬ра¬ви нещо, за¬що¬то все пак ис¬ти¬на¬та му сти¬га до другите. Никой не е преследван, та¬ка че все пак е ста¬на¬ло у нас не¬що голямо, не¬що рав¬но на век. Може да гладуваме, мо¬же да сме недоволни, но на¬ли мислим. Обаче тряб¬ва да мислим, без да се мразим. Защо на вся¬ка це¬на тряб¬ва да охулваме, ка¬то раз¬по¬ла¬га¬ме с дос¬та¬тъч¬но аргументи… Самото чес¬т¬но мис¬ле¬не ще ни до¬ве¬де до демокрацията.
– Ако тряб¬ва да нап¬ра¬виш антология, кои са по¬ети¬те ни, ко¬ито ще вклю¬чиш в нея?
– Първият, естествено, ще бъ¬де Ботев, а вто¬ри¬ят – Вазов. После Яворов, Кирил Христов, Теодор Траянов, Николай Лилиев… Мога да нап¬ра¬вя ед¬на ан¬то¬ло¬гия на по¬ети¬те ни до девети септември, за¬що¬то след девети не бя¬ха нор¬мал¬ни времената. Имаше по¬ети борци, има¬ше смач¬ка¬ни поети, все¬ки със сво¬ята трагедия.
Ще включа, раз¬би¬ра се, и Дебелянов, кой¬то е прек¬ра¬сен поет. Той сти¬га до све¬тов¬на¬та лирика. А у Ясенов има ед¬на ведрост, атмосфера, настроение, пантеизъм, оба¬че ня¬ма в не¬го те¬зи дъл¬бо¬ки идеи, ко¬ито мо¬гат да из¬ве¬дат чо¬ве¬чес¬т¬во¬то и да му да¬дат алтернатива.
Ботев се бо¬ре¬ше за сво¬ето отечество, Кирил Христов смяташе, че за лич¬нос¬т¬та е все ед¬но къ¬де ще се изяви. Стихотворенията му пре¬диз¬вик¬ват у бъл¬га¬ри¬на по¬рив към света, кой¬то ня¬ма ни¬що об¬що с книжното, ин¬тер¬на¬ци¬она¬лис¬тич¬но чувство. А в далечните, не¬изслед¬ва¬ни простори, как¬то пи¬ше Сашо Геров, стиг¬на Атанас Далчев. Той раз¬г¬ле¬да проблеми, ко¬ито са при¬съ¬щи на ця¬ло¬то човечество. Пишеше за човека, кой¬то във все¬ки миг от¬к¬ри¬ва чудото. Едно вре¬ме има¬ше по¬ня¬тие „ог¬не¬но¬сец“, съ¬що „вен¬це¬но¬сец“, „хо¬руг¬во¬но¬сец“, „зна¬ме¬но¬сец“. А Далчев прие доб¬ро¬вол¬но за¬да¬ча¬та да бъ¬де но¬сач на истината. Спомни си сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ето му за хамалина.
Далчев каз¬ва¬ше да пог¬лед¬нем на све¬та от друг ракурс, да по¬тър¬сим чудото, за да ни бъ¬де жи¬во¬тът по-дълготраен. И та¬ка да пре¬вър¬нем дел¬ни¬ка в празник. Той ви¬дя чо¬веш¬ка¬та драма…
– Да пре¬ми¬нем към по¬ези¬ята след войната, към поезията, ко¬ято се съз¬да¬ва¬ше през пос¬лед¬ни¬те ня¬кол¬ко десетилетия.
– Лошото беше, че през те¬зи де¬се¬ти¬ле¬тия чо¬век се заблуждаваше. Поетите се чув¬с¬т¬ва¬ха виновни, че не са за¬ги¬на¬ли в борбата. Нали се каз¬ва¬ше ня¬ко¬га „Те загинаха, за да жи¬ве¬ем ние“. За да се из¬ку¬пи та¬зи вина, чо¬век тръг¬ва¬ше по та¬ка на¬ре¬че¬ни¬те ре¬во¬лю¬ци¬он¬ни мероприятия. Ходеше на бригади, на ог¬ром¬ни¬те строежи. Това, ко¬ето бе¬ше там, не бе¬ше ни¬то розово, ни¬то спра¬вед¬ли¬во и разумно. Трябваше да лъжеш.
Художникът Кирил Петров, оби¬ден и огор¬чен се приб¬ра на село. Ядеше са¬мо ки¬се¬ло мля¬ко и хляб, бе¬ше са¬мо с ед¬на ни¬щож¬на пен¬сий¬ка от учи¬тел¬с¬ка¬та заплата. И ри¬су¬ва¬ше все¬ки ден картини. А кар¬ти¬ни¬те му най-доб¬ре по¬каз¬ва¬ха на¬ши¬те хора, из¬г¬леж¬да¬щи ка¬то в полуздрач. Техните ли¬ца раз¬к¬ри¬ва¬ха вът¬реш¬на¬та ре¬ши¬тел¬ност да се из¬тър¬пи злото, по¬не да не се омърсиш.
Но да се вър¬нем към вре¬ме¬то на пос¬лед¬ни¬те десетилетия. Тогава и похвалите, и ху¬ли¬те се дъл¬жа¬ха на по¬ли¬ти¬чес¬ко пристрастие. Да кажем, че ня¬кой на¬пи¬ше нещо, ко¬ето е угод¬но на властниците. И оне¬зи каз¬ват веднага: „Ей, виж, то¬ва е!“ Стоян Венев на¬ри¬су¬ва кар¬ти¬на¬та си със сбо¬гу¬ва¬не¬то на партизанина. Онези викат: „Това си ти, Венев. Не се гу¬би в сво¬ите карикатури.“ Но Венев се осъ¬щес¬т¬вя¬ва¬ше ис¬тин¬с¬ки тък¬мо с карикатурите, с изоб¬ра¬зя¬ва¬не¬то на на¬род¬ния живот.
Как бе¬ше по вре¬ме¬то на тоталитаризма? Не ти се пише, от¬д¬ръп¬нал си се. Пишеш сти¬хот¬во¬ре¬ния за съв¬сем лич¬на потреба, а пък те са це¬лият свят. И вед¬на¬га поч¬ват отгоре: „Ама чакай, той за¬що се е дръпнал? Прави демонстрации, че ние уни¬що¬жа¬ва¬ме изкуството…“ Бързат да се на¬ме¬сят в то¬зи слу¬чай и питат: „Ти от как¬во имаш нужда? Я ни дай един цикъл“. И ка¬то им го да¬де поетът, викат: „Ето, виж¬даш ли, че можеш. Но я на¬пи¬ши не¬що по-ярко“. После: „Я та¬зи ду¬ма тук махни, хай¬де другата“. И в края на кра¬ища¬та да¬же не те ос¬та¬вят да бъ¬деш и пасивен. Те ис¬кат да внушат, че стро¬ят во¬ди хо¬ра¬та и все¬ки ста¬ва по-голям, че вче¬раш¬ни¬ят по¬луг¬ра¬мо¬тен ра¬бот¬ник ве¬че ре¬ди стихове. А всич¬ко то¬ва бе¬ше един фалш. Но ето че тряб¬ва¬ше да при¬каз¬вам за се¬бе си, а пък из¬пад¬нах¬ме в политиката. Какъв кош¬мар е би¬ла тя, че е ста¬на¬ла комплекс? Ето, ми¬на туй вре¬ме и ние още не мо¬жем да се изприказваме. Тогава, до¬ри и ко¬га¬то про¬кар¬ва¬ше ня¬кои чес¬т¬ни мисли, поетът, ако си слу¬же¬ше с об¬ра¬за на Ленин, на Димитров, на дру¬ги¬те такива, той съз¬да¬ва¬ше един лъж¬лив мит. Изкарваше ху¬ма¬нист уби¬еца и терориста. Виждаш не¬ща¬та кол¬ко слож¬ни бяха.
Преди жи¬во¬тът бе¬ше бунище, блато. Сега има свобода, хо¬ра¬та мо¬гат да се из¬ра¬зя¬ват свободно. Личат да¬же и под¬ле¬ци¬те в та¬зи свобода. И та¬ка мо¬же да раз¬ли¬чим чес¬т¬ни¬те от безчестните. Никак не е малко. Но по¬ези¬ята е дру¬го нещо. Вземеш ли да я разправяш, ти ста¬ваш смешен. Трябва да раз¬ка¬жеш мъ¬ка¬та са¬мо с един вопъл, че да раз¬бу¬ди зад¬ря¬ма¬ли¬те чувства. Не съ¬бу¬ди ли по¬ези¬ята чо¬веш¬ка¬та същност, онова, ко¬ето е би¬ло у хо¬ра¬та в ла¬тент¬но състояние, не пред¬ло¬жи ли по¬езия – ня¬ма да има стойност.
Истинската по¬езия тряб¬ва да бъ¬де и неразбрана, да по¬лу¬чи огорчения, за да цъф¬не след вре¬ме наново. Една по¬езия ос¬та¬рее ли за де¬сет години, не е тряб¬ва¬ло да се появява.
Най-не¬за¬ви¬си¬мо¬то от сло¬вес¬ни¬те из¬кус¬т¬ва си ос¬та¬ва поезията. Може би и за¬то¬ва бъл¬гар¬с¬ка¬та на¬род¬на пе¬сен се е за¬па¬зи¬ла през вековете, за¬що¬то нейна¬та гъстота, нейна¬та по-бър¬за вну¬ши¬тел¬ност са спо¬мог¬на¬ли да се наложи. Поезията вед¬на¬га се за¬пом¬ня чрез об¬ра¬зи¬те си, преп¬ре¬да¬ва се. И без да бъ¬де публикувана, ис¬тин¬с¬ка¬та по¬езия мо¬же да остане. Това богатство, ко¬ето сме по¬лу¬чи¬ли от на¬род¬на¬та песен, ни¬как не е малко. Тази страш¬на гъстота. Така си обяс¬ня¬вам за¬що Ботев тол¬ко¬ва вну¬ши¬тел¬но започва.
Дори скром¬ни¬ят ро¬до¬на¬чал¬ник на по¬ези¬ята ни Чинтулов със своя ек¬с¬п¬ре¬си¬вен стих вед¬на¬га въ¬веж¬да с „Вятър ечи, Балкан стене…“.
Виждаме епич¬ния образ. Без то¬зи стих Ботев ня¬ма¬ше пос¬ле да ка¬же „Балканът пее хайдуш¬ка пе¬сен“. Ботев пос¬ле да¬ва ко¬ло¬сал¬ни пространства. Майстор на мащаба. Колкото и скром¬на да е бъл¬гар¬с¬ка¬та поезия, тя е има¬ла пър¬во¬на¬чал¬ни образци.
Голямо не¬що е на¬род¬на¬та памет. Да съх¬ра¬ни та¬ки¬ва би¬сер¬ни образи, ко¬ито не са от два века, а мно¬го по-отдавнашни.
– Какво би ка¬зал за на¬ши¬те съв¬ре¬мен¬ни поети. На кои име¬на би се спрял сега?
– Ще спо¬ме¬на Иван Теофилов. Виждаш как из¬ле¬зе напред, на¬пи¬са мо¬дер¬ни стихове. Виждам в не¬го един мо¬де¬рен рисунък. Нещо ев¬ро¬пейс¬ко има в него. Може све¬та да не сепнем, но за нас, че тук сме го постигнали, е би¬ло успех.
Стиховете на Константин Павлов са мно¬го яр¬ки и наситени. Той прос¬то ка¬то че ли не пи¬ше с перо, а пи¬ше с ос¬т¬рие на хи¬рур¬ги¬чес¬ки скалпел. Ярък обвинител. Но не¬го¬ва¬та па¬лит¬ра мо¬же¬ше да бъ¬де мно¬го по-широка. Ако ме по¬пи¬тат към ко¬го са мо¬ите предпочитания, бих ка¬зал към Борис Христов. У не¬го виж¬даш съд¬ба¬та на човека. Най-ек¬зис¬тен¬ци¬ал¬ни¬ят по¬ет у нас. А Коцето (Павлов) е без¬по¬ща¬ден враг на злото. От не¬го ти ос¬та¬ва настрое¬нието, гневът, за¬ра¬зя¬ва те с ин¬то¬на¬ции по-скоро, от¬кол¬ко¬то с образите. Чувството при не¬го е мно¬го силно, пружинира.
Искам още да кажа, че се явя¬ват ве¬че по-кул¬тур¬ни поети. Това пре¬веж¬да¬не на чуж¬да¬та по¬езия да¬де сво¬ите пло¬дот¬вор¬ни ефекти, но от дру¬га стра¬на пък, кул¬ту¬ра¬та ка¬то че ли е по-го¬ля¬ма от поезията.
– Много пре¬жи¬вях¬ме ка¬то хора. Мнозина се стъписаха, шо¬ки¬ра¬ха от промените. Непрекъснато де¬фи¬ни¬ра¬ме се¬гаш¬но¬то вре¬ме и все не сти¬га¬ме до най-точ¬на¬та му характеристика…
– Настъпи дру¬го време. Нещата са по-относителни. Не зна¬еш от¬къ¬де ще дой¬де ударът. Светът ста¬на непредвидим. Не зна¬еш това, ко¬ето вършиш, ло¬шо ли е или добро. Разликата меж¬ду доб¬ро¬то и зло¬то по¬ня¬ко¬га е са¬мо косъм. И та¬ка из¬вед¬нъж се се¬тих как¬во си бях¬ме го¬во¬ри¬ли ня¬ко¬га с Вутимски за Атанас Далчев. В то¬зи смисъл, че се¬га въп¬ро¬сът за ню¬ансиз¬ма е мно¬го по-важен. Така стои въп¬ро¬сът с оръжията, ко¬ито би¬ха мог¬ли да уни¬що¬жат света. Ако не бе¬ше ню¬ан¬сиз¬мът в мисленето, мо¬же¬ше вез¬на¬та да на¬те¬жи в не¬же¬ла¬на¬та посока. Това ста¬ва ве¬че ед¬на по¬ли¬ти¬чес¬ка теория.
В та¬ко¬ва вре¬ме живеем, че чо¬век мо¬же все¬ки миг да се поучава, да на¬учи не¬що и съ¬щев¬ре¬мен¬но да се разочарова. И мо¬же все¬ки миг да взе¬ме но¬ва позиция. Веднъж за¬ко¬ва¬на¬та по¬зи¬ция и за¬ви¬на¬ги оп¬ре¬де¬ле¬ни¬ят курс са ве¬че стя¬га¬щи неща. Виждаш как мно¬го хора, ко¬ито през те¬зи го¬ди¬ни бу¬де¬ха на¬ше¬то възхищение, из¬вед¬нъж се ока¬за¬ха дреб¬ни хитреци, ко¬ито мис¬лят са¬мо за сво¬ите работи. Виждаме на кол¬ко бо¬жес¬т¬ва сме пла¬ща¬ли данък. В края на кра¬ища¬та ню¬ан¬сът ни ка¬ра да бъ¬дем по-ми¬лос¬ти¬ви и към чо¬веш¬ко¬то въображение. Да се тър¬сят не ефектите, а всич¬ко да бъ¬де плод на съх¬ра¬не¬на чувственост. Както е в сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ята на Далчев.
– Колко мно¬го конфликти. Целият ти жи¬вот пре¬ми¬на сред от¬в¬ра¬ти¬тел¬ни противоречия, бор¬ба за власт, за надмощие. А в живота, в све¬та би тряб¬ва¬ло да има не¬що друго, ко¬ето да спре хо¬ра¬та и да ги нап¬ра¬ви по-добри…
– На то¬зи свят има не¬що по-важ¬но от те¬зи неп¬ре¬къс¬на¬ти ка¬ра¬ни¬ци и борби. Ако при¬ро¬да¬та е съз¬да¬ла хората, а пос¬ле се яви¬ха и религиите, тряб¬ва ли хо¬ра¬та да уни¬що¬жа¬ват природата, ко¬ято е тях¬на майка. И тряб¬ва ли иде¬ите и ре¬ли¬ги¬ите да уни¬що¬жа¬ват хората. Страшно е ка¬то си по¬мис¬ли човек, че в ис¬то¬ри¬ята е има¬ло те¬зи вар¬то¬ло¬ме¬еви нощи. Страшно е, че хо¬ра¬та да¬ват кръв¬та си и те¬ла¬та си за меж¬ду¬особ¬ни борби, ко¬ито са съв¬сем излишни.
Човекът неп¬ре¬къс¬на¬то тър¬си изход. Иска да из¬ле¬зе из¬вън грижите, условностите, без¬ра¬бо¬ти¬ца¬та и да про¬дъл¬жи се¬бе си, ка¬то съз¬да¬де потомство.
Но то съ¬що та¬ка по¬па¬да във во¬ди¬те на те¬зи со¬ци¬ал¬ни неуредици, на ре¬ли¬ги¬оз¬ни¬те предразсъдъци, на алчността, ко¬ято не мо¬же да бъ¬де излекувана.
Какви пре¬жи¬вя¬ва¬ния съм имал, ка¬къв ха¬ос е бил жи¬во¬тът ми, как всич¬ко в не¬го е вряло. След вре¬ме съм разбрал, че всич¬ко е би¬ло ло¬гич¬но и необходимо. Имаше ед¬на ве¬ли¬ка тайна. Тя ме е ка¬ра¬ла да се сбли¬жа¬вам с хората, ко¬ито са ми влияели, естествено. И ко¬ито са ми вли¬я¬ели противоречиво. От ед¬ни съм взе¬мал човещината, от дру¬ги – то¬зи со¬ци¬ален хъс, от тре¬ти съм взе¬мал кул¬тур¬на¬та вдаденост, това, че чо¬век тряб¬ва да съз¬да¬ва култура. Никога не съм оби¬чал егоистите. Как съм се рад¬вал на хората, ко¬га¬то всич¬ко ми е би¬ло тол¬ко¬ва тежко, че ед¬на новинка, ко¬ято ще има от¬ра¬же¬ние чак след пет години, ме е пре¬из¬пъл¬ва¬ла с радост. Но чо¬ве¬кът ти я но¬си ка¬то ед¬на свещичка. Някъде ста¬ва нещо, ня¬къ¬де хо¬ра¬та мислят. Имаше та¬ки¬ва хора. Те не нап¬ра¬ви¬ха нищо. Те жи¬вя¬ха един тъ¬жен живот, но ето че съз¬да¬ва¬ха на¬деж¬да за ця¬ло ед¬но поколение.
– Какво в чо¬ве¬ка не си мо¬гъл да приемеш, как¬во най-мно¬го те е отблъсквало?
– Себичността и алчността. Те са от ед¬но тес¬то месени. Оттам ид¬ва всичко.
– Човек неп¬ре¬къс¬на¬то се променя. Какво би ми казал, ако тряб¬ва да имаш пред¬вид се¬бе си, тво¬ите промени?
– През це¬лия си жи¬вот съм бил един хаос, един неудачник. Обаче след вре¬ме виждам, че ако аз съм бил неудачник, пос¬тъп¬ка¬та ми е би¬ла щастлива. Аз бър¬зо обик¬вам хората. Много кон¬так¬тен съм. Тази ми дет¬с¬ка любознателност, ко¬ято пос¬ле се е пре¬вър¬на¬ла в контактност, тя ме е на¬учи¬ла вед¬на¬га да пре¬це¬ня кой чо¬век ще ми хареса, ко¬го от пе¬ти¬ма¬та във вла¬ка ще избера.
Не знам да¬ли то¬ва се¬га е ед¬но примирение, но по¬ня¬ко¬га си каз¬вам – как¬во пък съм ис¬кал тол¬ко¬ва от живота. Ето, на те¬зи години доживях всичко, което ми е било потребно като начин на съществуване.
***
Това наистина бяха интересни разговори, които продължаваха понякога цели часове. Аз не го питах само за едно или друго, но се случваше и да не се съглася с нещо, както е нормално при приятелското беседване. И тук обаче съм оставил само въпросите си, защото исках да покажа преди всичко какво мислеше Радой.
Вижте например колко точен беше в преценката си за нашето преходно време. Той, който беше се очаровал и разочаровал много пъти, имаше невероятно богатство от мисли и впечатления. Така че можеше да сравнява, да отрича и утвърждава, да се съмнява и както винаги, пак да се надява. Затова и беше в правото си да каже, че сега „Нещата са по-относителни“ и че „Светът стана непредвидим“. Радой беше прав и, когато твърдеше, че „Веднъж закованата позиция и завинаги определеният курс са вече стягащи неща“. Тези думи са твърде същностни, ако е въпрос за онова постоянно движение на търсещия му дух. И Радой бе разбрал и изстрадал истината, че на този свят няма нищо абсолютно и че нищо, каквото и да е то, не трябва да се превръща в догма. По тази причина той не се отказа от възгледа си, че човешкото съзнание трябва непрестанно да се обновява, устремено към нови и нови истини. Подобни мисли Радой бе изповядвал още в едно време, смятащо за непростима ерес всеки опит за отказване от догмата. Колко хубаво и при това на равнището на една голяма смислова многозначност той го казваше в „Елементарна елегия“:
трябва ли изчерпания въздух
от признателност да го задържиш
в своята дихателна система?
Ето още една мисъл на Радой: „Виждаме на колко божества сме плащали данък“. Непременно ще се съгласим с него. След есента на 1989 животът вървеше напред, но от друга страна човекът не се промени кой знае колко, нещо повече – стана очевидна една нравствена деформация, която не бяхме очаквали. Това не беше трудно да го разберем и ние, които на свой ред се разочаровахме и отказвахме от разните „божества“. Казаното от Радой за „божествата“ обаче звучи по-иначе, защото се дължеше не само на бързия му ум, но и на чудната му способност да зафиксирва с две-три запомнящи се думи поредната патологична проява в нашия живот. Колко прав беше той и когато ми сподели, че трябва „да бъдем по-милостиви и към човешкото въображение“. От собствения си опит Радой се бе убедил как ни заблуждава понякога собственото ни въображение. Тъкмо в него той виждаше причината за толкова от погрешните ни представи, с които живеем и с които си умираме.
Може би Радой трябваше да отиде по-далеч, тръгнал да отрича безобразията на тоталитарния живот, но и той изпитваше страх. Нали самият той го бе казал: „В никоя друга страна нямаше такива убийства. Взе се страхът на хората“. Чувах да го наричат „шут“, но така говореха за него онези, които не го познаваха добре или пък просто се бояха от думите и поведението му. И сега го твърдя, както го твърдях и преди – колко по-добре щеше да бъде, ако имахме повече „шутове“ като него. Но нямахме! „Взе се страхът на хората“. Принудени бяхме да мълчим и трябваше поне да бъдем малко по-различни. В поезията това го направиха отделни имена. В живота това бе мълчаливото достойнство на „самотния човек“, така правдиво изобразен от Борис Христов. Останалото беше страхът, под каквато и форма да се проявяваше. И така животът продължи до настъпването на Обрата. Радвам се, че Радой го доживя, въпреки че безпокойствата и бедността му останаха. Той знаеше добре какво е искал от хората и времето, и от самия живот. А сега, след като вече го няма, разбираме още по-добре какво бе поискал Животът от него. Мисля си, че той му го даде без остатък и затова:
Сърцето му е всеобщо достояние.
Който заоспорва
неговата личност,
попада под негово влияние.
Разговори с Радой Ралин
Той за¬поч¬на твор¬чес¬кия си път с ед¬на всеотдайност. Тя бе¬ше на¬со¬че¬на към мал¬ки¬те и го¬ле¬ми¬те дра¬ми на човека, към за¬гадка¬та на не¬го¬во¬то съществуване, ви¬на¬ги дилемно, ви¬на¬ги про¬ни¬за¬но от противоречия, по¬ве¬че¬то от ко¬ито си ос¬та¬ват нерешими. През жи¬во¬та си пре¬ми¬на с не¬из¬мен¬на¬та ми¬съл за кра¬си¬во¬то без¬си¬лие на изкуството, ко¬ето не мо¬же да спа¬си света, но би мог¬ло да бъ¬де опо¬ра за ед¬на или дру¬га ус¬т¬ре¬ме¬на душа. На мно¬го не¬ща мо¬же¬ше да измени, след¬вай¬ки све¬ще¬но¬то си пра¬во да се разочарова. В ра¬зо¬ча¬ро¬ва¬ни¬ето той виж¬да¬ше оно¬ва вът¬реш¬но освобождение, без ко¬ето не мо¬же да про¬дъл¬жи напред. Но това, на ко¬ето не из¬ме¬ни до пос¬лед¬ния си дъх, това, от ко¬ето не се ра¬зо¬ча¬ро¬ва, бе¬ше по¬ези¬ята – не¬го¬ва¬та най-ис¬тин¬с¬ка свобода. За то¬ва той съ¬умя да я тво¬ри та¬лан¬т¬ли¬во и нрав¬с¬т¬ве¬но до са¬мия си край. Радой не из¬ме¬ни на по¬етич¬но¬то си чувство, с ко¬ето отстояваше лич¬на¬та си сво¬бо¬да и сво¬бо¬да¬та на света. Той бе¬ше имал мно¬го мо¬мен¬ти на пот¬рес и отврата, на ед¬но стъ¬пис¬ва¬не пред аб¬сур¬да на ис¬то¬ри¬ята и на кон¬к¬рет¬но¬то време, ко¬ето чес¬то въз¬п¬ри¬ема¬ше ка¬то безвремие. Но пос¬ле пак на¬ми¬ра¬ше си¬ли в се¬бе си. Усмивката из¬г¬ря¬ва¬ше на ли¬це¬то му, за да про¬го¬ни блик¬на¬ли¬те гор¬чи¬ви сълзи. Той по¬ся¬га¬ше от¬но¬во към перото, вдъх¬вай¬ки за кой ли път с по¬мощ¬та на кра¬си¬вия си стих сво¬ите тъж¬ни надежди.
И другото, на ко¬ето не измени, бе¬ше не¬го¬ва¬та пред¬с¬та¬ва за чо¬ве¬ка ка¬то личност, ка¬то не¬пов¬то¬ри¬ма и твор¬чес¬ка индивидуалност. За то¬ва той се рад¬ва¬ше ка¬то дете, щом от¬к¬ри¬еше у ня¬ко¬го ма¬кар и зрън¬це та¬лант за самопостигане. Това му бе¬ше достатъчно, за да за¬ло¬жи на ед¬но или дру¬го чо¬веш¬ко съществуване, в ко¬ето усе¬ща¬ше пред¬с¬то¬ящо¬то раз¬г¬ръ¬ща¬не на ка¬чес¬т¬ве¬на¬та личност. Затова той бо¬гот¬во¬ре¬ше през це¬лия си жи¬вот изя¬ве¬но¬то пер¬со¬на¬лис¬тич¬но на¬ча¬ло у по¬ети ка¬то Далчев, Александър Геров и Вутимски. Дори и в болницата, мал¬ко пре¬ди да си отиде, ед¬ва говорещ, с ед¬но съзнание, ко¬ето бе¬ше за¬поч¬на¬ло да му изневерява, той се опи¬та да ре¬ци¬ти¬ра Геров. Дълго вре¬ме пре¬ди сто¬го¬диш¬ни¬на¬та на Далчев той го¬во¬ре¬ше вдъх¬но¬ве¬но как тряб¬ва да бъ¬де чествана. А в бол¬ни¬ца¬та пак спо¬ме¬на¬ва¬ше не¬го¬во¬то име. Години пре¬ди смър¬т¬та си той ми казваше: „Трябва да се об¬ръ¬ща¬ме към личността, тряб¬ва да кул¬ти¬ви¬ра¬ме из¬раст¬ва¬не¬то на индивиди. И тряб¬ва да на¬ме¬рим вър¬хо¬ве¬те на фи¬ло¬со¬фи¬ята на индивидуализма.“ Говореше така, за¬що¬то са¬мият той бе¬ше из¬к¬лю¬чи¬тел¬на личност. Ще го пот¬вър¬ди всеки, кой¬то го е познавал. Лично аз се радвам, че в про¬дъл¬же¬ние на тол¬ко¬ва вре¬ме ни свър¬з¬ва¬ше близ¬ко приятелство.
Непрекъснато чув¬с¬т¬вах това, ко¬ето уби¬тият Георги Марков бе¬ше ка¬зал за Радой – че той е „уни¬кал¬но яв¬ле¬ние“ и „мо¬же би ед¬на от най-гор¬ди¬те про¬яви на ис¬тин¬с¬кия бъл¬гар¬с¬ки дух“.
В дъл¬га¬та нощ на она¬зи аб¬со¬лют¬на безопорност, как¬ва¬то бе¬ше вре¬ме¬то на диктатурата, той ни бе¬ше ед¬на от най-ста¬бил¬ни¬те мо¬рал¬ни опори. Беше и ес¬те¬ти¬чес¬ка опора. Чудесната му ли¬ри¬ка не са¬мо из¬ви¬ся¬ва¬ше естетически. Написана от го¬лям поет, съ¬че¬та¬ние на мъд¬рост и финес, на стра¬да¬ние и жизнелюбие, за мен по¬не ли¬ри¬ка¬та на Радой бе¬ше и си ос¬та¬ва здра¬ва¬та стена, на ко¬ято се опирам, за да не пад¬на в ла¬пи¬те на отчаянието. И се¬га след смър¬т¬та му, пак се връ¬щам към ед¬ни или дру¬ги от сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ята му. Казвам го без уго¬вор¬ки – то¬ва са твор¬би на го¬лям поет. Не под¬це¬ня¬вам са¬ти¬ри¬ка у него. Неговите епиг¬ра¬ми му до¬не¬со¬ха слава, как¬ва¬то ни¬кой след Вазов не бе¬ше познал. Но силната, по ев¬ро¬пейс¬ки из¬ви¬се¬на по¬езия на Радой е значимост, ко¬ято ня¬ма да бъ¬де от¬ре¬че¬на от времето. Там ще от¬к¬ри¬ем раз¬лич¬ни¬те ас¬пек¬ти на чо¬веш¬ко¬то би¬тие и без¬б¬ройни¬те пре¬въп¬лъ¬ще¬ния на един не¬умо¬рим дух, кой¬то казваше: „Нямам вре¬ме да се зас¬то¬явам / и пред всич¬ко спи¬рам /, за да не про¬пус¬на миг от жи¬во¬та си“. Стиховете на Радой са това, ко¬ето све¬тът му говореше. Това, ко¬ето му на¬шеп¬ва¬ха не¬го¬ви¬те сетива, с ко¬ито той ис¬ка¬ше да пре¬гър¬не ця¬ло¬то мироздание, за да раз¬бе¬ре още по-доб¬ре тайна¬та и дра¬ма¬та на най-без¬по¬мощ¬но¬то от всич¬ки съ¬щес¬т¬ва на земята, как¬во¬то е човекът. Стиховете на Радой бя¬ха не¬го¬ва¬та „про¬ти¬вос¬мър¬т¬на клет¬ка“.
Радой има ед¬но стихотворение, ко¬ето е на¬ре¬къл „Балада за Дебелянов“. Ето как¬во гла¬си един от куплетите:
Добре че си на¬пи¬са стиховете,
все пак от те¬бе не¬що да остане,
през мър¬т¬ви пе¬ри¬оди да ни свети,
да при¬чес¬тя¬ва чув¬с¬т¬ви¬тел¬нос¬т¬та ни.
Споделеното се от¬на¬ся и до са¬мия Радой. През мърт¬ви¬те периоди, а те ще ид¬ват и занапред, не¬го¬ва¬та по¬езия оза¬ря¬ва със свет¬ли¬на¬та си на¬ши¬те нес¬по¬кой¬ни души. И ще „при¬чес¬тя¬ва чув¬с¬т¬ви¬тел¬нос¬т¬та ни“.
Когато всич¬ки си тръгнаха, ос¬та¬нах сам пред прес¬ния гроб, от¬ру¬пан с ка¬ма¬ра от цве¬тя и венци. Стоях безмълвен. Какво още мо¬жех да му кажа, ко¬ето не бях му ка¬зал през дъл¬ги¬те го¬ди¬ни на на¬ше¬то общуване. Горещото слън¬це още по¬ве¬че за¬сил¬ва¬ше го¬ля¬ма¬та ми мъка. Сега всич¬ко бе¬ше ве¬че ед¬но мълчание. Земята бе¬ше по¬гъл¬на¬ла един от тези, които я оби¬ча¬ха по не¬ве¬ро¬ятен начин. Радой ся¬каш бе¬ше взел със се¬бе си в гро¬ба не¬обоз¬ри¬ма¬та враж¬деб¬ност на сбър¬ка¬ния чо¬веш¬ки свят. Небето над гла¬ва¬та ми бе¬ше на¬си¬те¬но с доб¬ро¬та¬та и лю¬бов¬та на Радой. Животът про¬дъл¬жа¬ва¬ше без него, но всъщ¬ност от то¬зи мо¬мент той за¬поч¬ва¬ше по друг път с него. Защото греш¬но¬то и не¬съ¬вър¬ше¬но¬то се бе¬ше свършило. Започваше праведното, чистото, най-мъдрото, най-свободното, ко¬ето то¬зи не¬под¬ра¬жа¬ем чо¬век и по¬ет но¬се¬ше в се¬бе си и пос¬ле го ос¬та¬ви на живите.
В ед¬но сти¬хот¬во¬ре¬ние бе¬ше казал, че ис¬ка да ум¬ре „без ни ед¬на илюзия, / за он¬зи свят и два пъ¬ти за то¬зи“, отсамния. Желанието му не се сбъд¬на и сла¬ва Богу. Той си отиде, без да пре¬да¬де илю¬зи¬ята си за чо¬ве¬ка и сво¬бо¬да¬та и илю¬зи¬ята за поезията. И за¬то¬ва ос¬та¬на в живота. Радой не е мъртъв. Всеотдайните не са под¬в¬лас¬т¬ни на смъртта.
***
Горните редове написах след погребението на Радой. Като ги прочетох пак, в главата ми нахлуха отново спомените, а те не са малко. Как да се заб¬ра¬вят раз¬го¬во¬ри¬те с Радой, налъма, кой¬то с го¬ди¬ни си сто¬еше в ед¬на ва¬за с нед¬вус¬мис¬ле¬ния над¬пис вър¬ху него, че са¬ти¬ра¬та ще разцъфне.
Как да се заб¬ра¬вят на¬ши¬те пъ¬ту¬ва¬ния до провинцията, ко¬га¬то тряб¬ва¬ше да го¬во¬ря за твор¬чес¬т¬во¬то му.
Не бих мо¬гъл да заб¬ра¬вя за нап¬ре¬же¬ни¬ето в жи¬во¬та му, ко¬га¬то той не¬вол¬но ста¬на по¬вод за¬ра¬ди ед¬но интервю, ко¬ето бе¬ше дал, да на¬ка¬жат ня¬кол¬ко журналисти. Не съм заб¬ра¬вил и за „доб¬ро¬же¬ла¬тел¬но¬то“ предупреж¬дение, с ко¬ето ми се каза, че не се гле¬да доб¬ре на при¬ятел¬с¬т¬во¬то ми с Радой. А вед¬нъж той бе нап¬ра¬вил нек¬ро¬лог по слу¬чай го¬диш¬ни¬на от смър¬т¬та на Фурнаджиев и вър¬ху не¬го бе от¬пе¬ча¬тал из¬вес¬т¬ния куплет, в кой¬то се казваше, че в „нощ¬на¬та по¬зор¬на тъм¬ни¬на“ по¬ети¬те си стро¬ят къщи. Естествено, пак тряб¬ва¬ше да обяс¬ня¬вам на пи¬са¬тел¬с¬ки¬те ше¬фо¬ве за¬що на нек¬ро¬ло¬га се виж¬да и скром¬но¬то ми име. И защо, а тък¬мо от то¬ва те се интересуваха, Радой е из¬б¬рал точ¬но то¬зи куплет. Спомних се и ве¬чер¬та на 10 но¬ем¬в¬ри 1989, ко¬га¬то в ста¬ята на Радой се рад¬вах¬ме и прог¬но¬зи¬рах¬ме как¬во ще се слу¬чи по-нататък. И тъй ка¬то съ¬би¬ти¬ята се раз¬ви¬ва¬ха с го¬ля¬ма скорост, ед¬на нощ Партийният дом бе об¬х¬ва¬нат от пламъци, а Радой бе¬ше обвинен, че но¬си ви¬на за пожара. Пак по съ¬що¬то вре¬ме на от¬ча¬яние и на¬деж¬да той ми на¬пи¬са вър¬ху ед¬на книга, ко¬ято но¬сех със се¬бе си, следното: „И да умреме, пак ще ос¬та¬не туй роб¬с¬ко пле¬ме“.
Наистина спо¬ме¬ни¬те са мно¬го и те, до как¬во¬то и да се отнасят, все ми го¬во¬рят за не¬го¬ва¬та чо¬веч¬ност и доб¬лест и за ка¬чес¬т¬ва¬та му на тво¬рец и гражданин. А за тях го¬во¬ри и спо¬де¬ле¬но¬то от Радой по вре¬ме на мно¬го¬то ни разговори, за¬пи¬са¬ни на маг¬не¬то¬фон¬на лента. Те са от времето, ко¬га¬то пи¬шех кни¬га¬та си „Насаме с Гъливер“. Това са дос¬та ка¬сет¬ки и в тях е всичко, ко¬ето бе¬ше Радой – не¬го¬вият смях, тъ¬га¬та му, не¬го¬ва¬та мъдрост, скръб¬ни¬те и ве¬се¬ли равносметки, ко¬ито си правеше. Все си мисля, че един ден те¬зи раз¬го¬во¬ри тряб¬ва да ви¬дят бял свят. Част от тях вклю¬чих в „Насаме с Гъливер“, в която проследявам и тълкувам развитието му като поет, а тук, ма¬кар и мал¬ко съкратени, от¬но¬во ги помествам, за¬що¬то ис¬ти¬ни¬те на Радой про¬во¬ки¬рат на¬ше¬то мислене. И не са¬мо то¬ва – пра¬вят ни по-човечни.
***
– Истинско щас¬тие е, че през годините, ко¬ито се¬га проклинаме, жи¬вя и по¬ет ка¬то Атанас Далчев. Самото му при¬със¬т¬вие в жи¬во¬та бе¬ше ед¬но от¬ри¬ца¬ние на мракобесието…
– Без да си го е пос¬та¬вял ка¬то задача, Далчев ста¬на иде¬олог на днеш¬но¬то ни обновяване. Той ре¬аги¬ра¬ше спон¬тан¬но на всич¬ки бол¬ше¬виш¬ки заблуди. Неговите „Фрагменти“ не са плод на умувания, а са вът¬ре¬шен про¬тест сре¬щу измамите, ко¬ито се на¬саж¬да¬ха в печата. С тях той се опит¬ва¬ше да по¬мог¬не да из¬ле¬зем от заблудите, да ос¬та¬вим съм¬ни¬тел¬ни¬те ценности. На на¬саж¬да¬но¬то той от¬го¬ва¬ря¬ше със сво¬ята виталност, пре¬диз¬ви¬ка¬на не от са¬мо¬чув¬с¬т¬ви¬ето на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на ду¬хов¬но богатия, на вът¬реш¬но усъ¬вър¬шен¬с¬т¬ва¬ния човек. С пре¬ве¬де¬но¬то от чуж¬ди¬те по¬ети той съз¬да¬де ед¬на уни¬вер¬сал¬на фи¬ло¬со¬фия за из¬ход от злото. Далчев съз¬да¬де един антитоталитаризъм. Тоталитаризмът ис¬ка¬ше да пре¬вър¬не чо¬ве¬ка в ро¬бот на сил¬на¬та държава, а Далчев ис¬ка¬ше чо¬век да се раз¬т¬во¬ри в се¬бе си, във вла¬га¬та на сво¬ята ду¬шев¬ност и да рас¬те нагоре. Да на¬ме¬ри си¬ли в се¬бе си.
Да взе¬мем ли¬ри¬ка¬та му. Той ка¬то че ли е пред¬чув¬с¬т¬вал всич¬ки катастрофи, ко¬ито ще дойдат с бол¬ше¬виз¬ма и дру¬ги¬те уче¬ния по не¬гов лиценз. Той въз¬пя хамалина, но¬си¬тел на чудото, ко¬ето ид¬ва все¬ки миг. Защото не тряб¬ва да ча¬ка¬ме са¬мо из¬б¬ра¬ни¬те мигове, а да тър¬сим момента, за да жи¬ве¬ем жи¬во¬та си пълнокръвно, а не са¬мо ко¬га¬то ни по¬со¬чат празника.
След Двайсетия конгрес, ко¬га¬то ние се радвахме, че най-сет¬не ще ста¬не нещо, той ни съ¬жа¬ля¬ва¬ше и казваше, че те са¬мо ще из¬пол¬з¬ват на¬шия явен ентусиазъм. Така ще раз¬бе¬рат кои са им не¬угод¬ни и ще ги довършат.
– И из¬ле¬зе прав…
– Да, за¬що¬то са¬мо след ня¬кол¬ко ме¬се¬ца ста¬на¬ха съ¬би¬ти¬ята в Унгария.
– Доста пре¬ди есен¬та на 1989 г. не¬вед¬нъж съм те чу¬вал да си приз¬на¬ваш вината…
– Признава си ви¬на¬та този, чи¬ято ви¬на е би¬ла лич¬но негова, а не е при¬чи¬ня¬ва¬ла ще¬ти на другите. А ви¬на¬та на пар¬ти¬ята не е вина, тя е флаг¬рант¬но прес¬тъп¬ле¬ние и зло¬де¬ите си знаят, че за не¬го ня¬ма прош¬ка и за¬ра¬ди не¬го тряб¬ва да се са¬мо¬отре¬кат ка¬то хора. Какво се¬га да се извиняват? Глупост е да ис¬каш от убийци¬те да се извиняват. Какво, ще прес¬та¬нат да бъ¬дат убий¬ци ли?! Те да¬же и да си признаят, ще лъжат, за да мо¬гат пак да убиват…
Трябва за не¬що да те заболи, за да го преодолееш.
– Защо спо¬ред теб не се на¬ме¬ри¬ха по¬ве¬че ин¬телектуалци, за да се опъл¬чат сре¬щу диктатурата, сре¬щу тоталитаризма?
– Аз мисля, че на то¬зи въп¬рос от¬го¬во¬рът е в мо¬ята пи¬еса „Конферанс“. Вътре го¬во¬ря и за чеш¬ки¬те събития, и за свободата.
Отговора го да¬дох и в ед¬но интервю, ко¬га¬то ме за¬пи¬та¬ха за¬що бъл¬гар¬с¬ки¬те ди¬си¬ден¬ти се по¬яви¬ха късно. Споменах, че ни¬коя от бив¬ши¬те со¬ци¬алис¬ти¬чес¬ки стра¬ни не си из¬би парламента. В ни¬коя дру¬га стра¬на ня¬ма¬ше та¬ки¬ва убийства. Взе се стра¬хът на хората.
Идва един по¬ет при мен, кой¬то бе¬ше номенклатура, и казва, че то¬ва за ла¬ге¬ри¬те не го знаел. И аз, кой¬то не се сла¬вя с тол¬ко¬ва ло¬ша памет, казах: „Какво не си знаел, ка¬то през 1968 го¬ди¬на ти ме срещ¬на и ми каза, че щял съм да за¬ми¬на за Белене, но ти си ми помогнал.“ Хем не знаел, хем се оказва, че ми е помагал. Искам да наблегна, че ус¬ло¬ви¬ята в на¬ша¬та стра¬на бя¬ха най-лоши.
Причината виждам и в ха¬рак¬те¬ра на народа, кой¬то е пре¬ка¬рал ед¬но теж¬ко иго.
Колкото по¬ве¬че чо¬век тър¬се¬ше оп¬рав¬да¬ния да из¬ви¬ни комунизма, кол¬ко¬то по¬ве¬че ис¬ка¬ше да го преобърне, да го нап¬ра¬ви истински, тол¬ко¬ва по¬ве¬че се уверяваше, че ис¬тин¬с¬ки¬ят всъщ¬ност е катастрофата. Самото му за¬поч¬ва¬не е катастрофа.
– Какво е пре¬об¬ла¬да¬ва¬що¬то в на¬ше вре¬ме ка¬то тенденция, как би го определил?
– Сегашното вре¬ме не е безвремие, а на¬ис¬ти¬на си е съвремие, за¬що¬то при без¬в¬ре¬ми¬ето от¬дел¬на¬та лич¬ност е без¬сил¬на да да¬де своя влог. Сега все¬ки мо¬же да нап¬ра¬ви нещо, за¬що¬то все пак ис¬ти¬на¬та му сти¬га до другите. Никой не е преследван, та¬ка че все пак е ста¬на¬ло у нас не¬що голямо, не¬що рав¬но на век. Може да гладуваме, мо¬же да сме недоволни, но на¬ли мислим. Обаче тряб¬ва да мислим, без да се мразим. Защо на вся¬ка це¬на тряб¬ва да охулваме, ка¬то раз¬по¬ла¬га¬ме с дос¬та¬тъч¬но аргументи… Самото чес¬т¬но мис¬ле¬не ще ни до¬ве¬де до демокрацията.
– Ако тряб¬ва да нап¬ра¬виш антология, кои са по¬ети¬те ни, ко¬ито ще вклю¬чиш в нея?
– Първият, естествено, ще бъ¬де Ботев, а вто¬ри¬ят – Вазов. После Яворов, Кирил Христов, Теодор Траянов, Николай Лилиев… Мога да нап¬ра¬вя ед¬на ан¬то¬ло¬гия на по¬ети¬те ни до девети септември, за¬що¬то след девети не бя¬ха нор¬мал¬ни времената. Имаше по¬ети борци, има¬ше смач¬ка¬ни поети, все¬ки със сво¬ята трагедия.
Ще включа, раз¬би¬ра се, и Дебелянов, кой¬то е прек¬ра¬сен поет. Той сти¬га до све¬тов¬на¬та лирика. А у Ясенов има ед¬на ведрост, атмосфера, настроение, пантеизъм, оба¬че ня¬ма в не¬го те¬зи дъл¬бо¬ки идеи, ко¬ито мо¬гат да из¬ве¬дат чо¬ве¬чес¬т¬во¬то и да му да¬дат алтернатива.
Ботев се бо¬ре¬ше за сво¬ето отечество, Кирил Христов смяташе, че за лич¬нос¬т¬та е все ед¬но къ¬де ще се изяви. Стихотворенията му пре¬диз¬вик¬ват у бъл¬га¬ри¬на по¬рив към света, кой¬то ня¬ма ни¬що об¬що с книжното, ин¬тер¬на¬ци¬она¬лис¬тич¬но чувство. А в далечните, не¬изслед¬ва¬ни простори, как¬то пи¬ше Сашо Геров, стиг¬на Атанас Далчев. Той раз¬г¬ле¬да проблеми, ко¬ито са при¬съ¬щи на ця¬ло¬то човечество. Пишеше за човека, кой¬то във все¬ки миг от¬к¬ри¬ва чудото. Едно вре¬ме има¬ше по¬ня¬тие „ог¬не¬но¬сец“, съ¬що „вен¬це¬но¬сец“, „хо¬руг¬во¬но¬сец“, „зна¬ме¬но¬сец“. А Далчев прие доб¬ро¬вол¬но за¬да¬ча¬та да бъ¬де но¬сач на истината. Спомни си сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ето му за хамалина.
Далчев каз¬ва¬ше да пог¬лед¬нем на све¬та от друг ракурс, да по¬тър¬сим чудото, за да ни бъ¬де жи¬во¬тът по-дълготраен. И та¬ка да пре¬вър¬нем дел¬ни¬ка в празник. Той ви¬дя чо¬веш¬ка¬та драма…
– Да пре¬ми¬нем към по¬ези¬ята след войната, към поезията, ко¬ято се съз¬да¬ва¬ше през пос¬лед¬ни¬те ня¬кол¬ко десетилетия.
– Лошото беше, че през те¬зи де¬се¬ти¬ле¬тия чо¬век се заблуждаваше. Поетите се чув¬с¬т¬ва¬ха виновни, че не са за¬ги¬на¬ли в борбата. Нали се каз¬ва¬ше ня¬ко¬га „Те загинаха, за да жи¬ве¬ем ние“. За да се из¬ку¬пи та¬зи вина, чо¬век тръг¬ва¬ше по та¬ка на¬ре¬че¬ни¬те ре¬во¬лю¬ци¬он¬ни мероприятия. Ходеше на бригади, на ог¬ром¬ни¬те строежи. Това, ко¬ето бе¬ше там, не бе¬ше ни¬то розово, ни¬то спра¬вед¬ли¬во и разумно. Трябваше да лъжеш.
Художникът Кирил Петров, оби¬ден и огор¬чен се приб¬ра на село. Ядеше са¬мо ки¬се¬ло мля¬ко и хляб, бе¬ше са¬мо с ед¬на ни¬щож¬на пен¬сий¬ка от учи¬тел¬с¬ка¬та заплата. И ри¬су¬ва¬ше все¬ки ден картини. А кар¬ти¬ни¬те му най-доб¬ре по¬каз¬ва¬ха на¬ши¬те хора, из¬г¬леж¬да¬щи ка¬то в полуздрач. Техните ли¬ца раз¬к¬ри¬ва¬ха вът¬реш¬на¬та ре¬ши¬тел¬ност да се из¬тър¬пи злото, по¬не да не се омърсиш.
Но да се вър¬нем към вре¬ме¬то на пос¬лед¬ни¬те десетилетия. Тогава и похвалите, и ху¬ли¬те се дъл¬жа¬ха на по¬ли¬ти¬чес¬ко пристрастие. Да кажем, че ня¬кой на¬пи¬ше нещо, ко¬ето е угод¬но на властниците. И оне¬зи каз¬ват веднага: „Ей, виж, то¬ва е!“ Стоян Венев на¬ри¬су¬ва кар¬ти¬на¬та си със сбо¬гу¬ва¬не¬то на партизанина. Онези викат: „Това си ти, Венев. Не се гу¬би в сво¬ите карикатури.“ Но Венев се осъ¬щес¬т¬вя¬ва¬ше ис¬тин¬с¬ки тък¬мо с карикатурите, с изоб¬ра¬зя¬ва¬не¬то на на¬род¬ния живот.
Как бе¬ше по вре¬ме¬то на тоталитаризма? Не ти се пише, от¬д¬ръп¬нал си се. Пишеш сти¬хот¬во¬ре¬ния за съв¬сем лич¬на потреба, а пък те са це¬лият свят. И вед¬на¬га поч¬ват отгоре: „Ама чакай, той за¬що се е дръпнал? Прави демонстрации, че ние уни¬що¬жа¬ва¬ме изкуството…“ Бързат да се на¬ме¬сят в то¬зи слу¬чай и питат: „Ти от как¬во имаш нужда? Я ни дай един цикъл“. И ка¬то им го да¬де поетът, викат: „Ето, виж¬даш ли, че можеш. Но я на¬пи¬ши не¬що по-ярко“. После: „Я та¬зи ду¬ма тук махни, хай¬де другата“. И в края на кра¬ища¬та да¬же не те ос¬та¬вят да бъ¬деш и пасивен. Те ис¬кат да внушат, че стро¬ят во¬ди хо¬ра¬та и все¬ки ста¬ва по-голям, че вче¬раш¬ни¬ят по¬луг¬ра¬мо¬тен ра¬бот¬ник ве¬че ре¬ди стихове. А всич¬ко то¬ва бе¬ше един фалш. Но ето че тряб¬ва¬ше да при¬каз¬вам за се¬бе си, а пък из¬пад¬нах¬ме в политиката. Какъв кош¬мар е би¬ла тя, че е ста¬на¬ла комплекс? Ето, ми¬на туй вре¬ме и ние още не мо¬жем да се изприказваме. Тогава, до¬ри и ко¬га¬то про¬кар¬ва¬ше ня¬кои чес¬т¬ни мисли, поетът, ако си слу¬же¬ше с об¬ра¬за на Ленин, на Димитров, на дру¬ги¬те такива, той съз¬да¬ва¬ше един лъж¬лив мит. Изкарваше ху¬ма¬нист уби¬еца и терориста. Виждаш не¬ща¬та кол¬ко слож¬ни бяха.
Преди жи¬во¬тът бе¬ше бунище, блато. Сега има свобода, хо¬ра¬та мо¬гат да се из¬ра¬зя¬ват свободно. Личат да¬же и под¬ле¬ци¬те в та¬зи свобода. И та¬ка мо¬же да раз¬ли¬чим чес¬т¬ни¬те от безчестните. Никак не е малко. Но по¬ези¬ята е дру¬го нещо. Вземеш ли да я разправяш, ти ста¬ваш смешен. Трябва да раз¬ка¬жеш мъ¬ка¬та са¬мо с един вопъл, че да раз¬бу¬ди зад¬ря¬ма¬ли¬те чувства. Не съ¬бу¬ди ли по¬ези¬ята чо¬веш¬ка¬та същност, онова, ко¬ето е би¬ло у хо¬ра¬та в ла¬тент¬но състояние, не пред¬ло¬жи ли по¬езия – ня¬ма да има стойност.
Истинската по¬езия тряб¬ва да бъ¬де и неразбрана, да по¬лу¬чи огорчения, за да цъф¬не след вре¬ме наново. Една по¬езия ос¬та¬рее ли за де¬сет години, не е тряб¬ва¬ло да се появява.
Най-не¬за¬ви¬си¬мо¬то от сло¬вес¬ни¬те из¬кус¬т¬ва си ос¬та¬ва поезията. Може би и за¬то¬ва бъл¬гар¬с¬ка¬та на¬род¬на пе¬сен се е за¬па¬зи¬ла през вековете, за¬що¬то нейна¬та гъстота, нейна¬та по-бър¬за вну¬ши¬тел¬ност са спо¬мог¬на¬ли да се наложи. Поезията вед¬на¬га се за¬пом¬ня чрез об¬ра¬зи¬те си, преп¬ре¬да¬ва се. И без да бъ¬де публикувана, ис¬тин¬с¬ка¬та по¬езия мо¬же да остане.
Това богатство, ко¬ето сме по¬лу¬чи¬ли от на¬род¬на¬та песен, ни¬как не е малко. Тази страш¬на гъстота. Така си обяс¬ня¬вам за¬що Ботев тол¬ко¬ва вну¬ши¬тел¬но започва.
Дори скром¬ни¬ят ро¬до¬на¬чал¬ник на по¬ези¬ята ни Чинтулов със своя ек¬с¬п¬ре¬си¬вен стих вед¬на¬га въ¬веж¬да с „Вятър ечи, Балкан стене…“.
Виждаме епич¬ния образ. Без то¬зи стих Ботев ня¬ма¬ше пос¬ле да ка¬же „Балканът пее хайдуш¬ка пе¬сен“. Ботев пос¬ле да¬ва ко¬ло¬сал¬ни пространства. Майстор на мащаба. Колкото и скром¬на да е бъл¬гар¬с¬ка¬та поезия, тя е има¬ла пър¬во¬на¬чал¬ни образци.
Голямо не¬що е на¬род¬на¬та памет. Да съх¬ра¬ни та¬ки¬ва би¬сер¬ни образи, ко¬ито не са от два века, а мно¬го по-отдавнашни.
– Какво би ка¬зал за на¬ши¬те съв¬ре¬мен¬ни поети. На кои име¬на би се спрял сега?
– Ще спо¬ме¬на Иван Теофилов. Виждаш как из¬ле¬зе напред, на¬пи¬са мо¬дер¬ни стихове. Виждам в не¬го един мо¬де¬рен рисунък. Нещо ев¬ро¬пейс¬ко има в него. Може све¬та да не сепнем, но за нас, че тук сме го постигнали, е би¬ло успех.
Стиховете на Константин Павлов са мно¬го яр¬ки и наситени. Той прос¬то ка¬то че ли не пи¬ше с перо, а пи¬ше с ос¬т¬рие на хи¬рур¬ги¬чес¬ки скалпел. Ярък обвинител. Но не¬го¬ва¬та па¬лит¬ра мо¬же¬ше да бъ¬де мно¬го по-широка. Ако ме по¬пи¬тат към ко¬го са мо¬ите предпочитания, бих ка¬зал към Борис Христов. У не¬го виж¬даш съд¬ба¬та на човека. Най-ек¬зис¬тен¬ци¬ал¬ни¬ят по¬ет у нас. А Коцето (Павлов) е без¬по¬ща¬ден враг на злото. От не¬го ти ос¬та¬ва настрое¬нието, гневът, за¬ра¬зя¬ва те с ин¬то¬на¬ции по-скоро, от¬кол¬ко¬то с образите. Чувството при не¬го е мно¬го силно, пружинира.
Искам още да кажа, че се явя¬ват ве¬че по-кул¬тур¬ни поети. Това пре¬веж¬да¬не на чуж¬да¬та по¬езия да¬де сво¬ите пло¬дот¬вор¬ни ефекти, но от дру¬га стра¬на пък, кул¬ту¬ра¬та ка¬то че ли е по-го¬ля¬ма от поезията.
– Много пре¬жи¬вях¬ме ка¬то хора. Мнозина се стъписаха, шо¬ки¬ра¬ха от промените. Непрекъснато де¬фи¬ни¬ра¬ме се¬гаш¬но¬то вре¬ме и все не сти¬га¬ме до най-точ¬на¬та му характеристика…
– Настъпи дру¬го време. Нещата са по-относителни. Не зна¬еш от¬къ¬де ще дой¬де ударът. Светът ста¬на непредвидим. Не зна¬еш това, ко¬ето вършиш, ло¬шо ли е или добро. Разликата меж¬ду доб¬ро¬то и зло¬то по¬ня¬ко¬га е са¬мо косъм. И та¬ка из¬вед¬нъж се се¬тих как¬во си бях¬ме го¬во¬ри¬ли ня¬ко¬га с Вутимски за Атанас Далчев. В то¬зи смисъл, че се¬га въп¬ро¬сът за ню¬ансиз¬ма е мно¬го по-важен. Така стои въп¬ро¬сът с оръжията, ко¬ито би¬ха мог¬ли да уни¬що¬жат света. Ако не бе¬ше ню¬ан¬сиз¬мът в мисленето, мо¬же¬ше вез¬на¬та да на¬те¬жи в не¬же¬ла¬на¬та посока. Това ста¬ва ве¬че ед¬на по¬ли¬ти¬чес¬ка теория.
В та¬ко¬ва вре¬ме живеем, че чо¬век мо¬же все¬ки миг да се поучава, да на¬учи не¬що и съ¬щев¬ре¬мен¬но да се разочарова. И мо¬же все¬ки миг да взе¬ме но¬ва позиция. Веднъж за¬ко¬ва¬на¬та по¬зи¬ция и за¬ви¬на¬ги оп¬ре¬де¬ле¬ни¬ят курс са ве¬че стя¬га¬щи неща. Виждаш как мно¬го хора, ко¬ито през те¬зи го¬ди¬ни бу¬де¬ха на¬ше¬то възхищение, из¬вед¬нъж се ока¬за¬ха дреб¬ни хитреци, ко¬ито мис¬лят са¬мо за сво¬ите работи. Виждаме на кол¬ко бо¬жес¬т¬ва сме пла¬ща¬ли данък. В края на кра¬ища¬та ню¬ан¬сът ни ка¬ра да бъ¬дем по-ми¬лос¬ти¬ви и към чо¬веш¬ко¬то въображение. Да се тър¬сят не ефектите, а всич¬ко да бъ¬де плод на съх¬ра¬не¬на чувственост. Както е в сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ята на Далчев.
– Колко мно¬го конфликти. Целият ти жи¬вот пре¬ми¬на сред от¬в¬ра¬ти¬тел¬ни противоречия, бор¬ба за власт, за надмощие. А в живота, в све¬та би тряб¬ва¬ло да има не¬що друго, ко¬ето да спре хо¬ра¬та и да ги нап¬ра¬ви по-добри…
– На то¬зи свят има не¬що по-важ¬но от те¬зи неп¬ре¬къс¬на¬ти ка¬ра¬ни¬ци и борби. Ако при¬ро¬да¬та е съз¬да¬ла хората, а пос¬ле се яви¬ха и религиите, тряб¬ва ли хо¬ра¬та да уни¬що¬жа¬ват природата, ко¬ято е тях¬на майка. И тряб¬ва ли иде¬ите и ре¬ли¬ги¬ите да уни¬що¬жа¬ват хората. Страшно е ка¬то си по¬мис¬ли човек, че в ис¬то¬ри¬ята е има¬ло те¬зи вар¬то¬ло¬ме¬еви нощи. Страшно е, че хо¬ра¬та да¬ват кръв¬та си и те¬ла¬та си за меж¬ду¬особ¬ни борби, ко¬ито са съв¬сем излишни.
Човекът неп¬ре¬къс¬на¬то тър¬си изход. Иска да из¬ле¬зе из¬вън грижите, условностите, без¬ра¬бо¬ти¬ца¬та и да про¬дъл¬жи се¬бе си, ка¬то съз¬да¬де потомство.
Но то съ¬що та¬ка по¬па¬да във во¬ди¬те на те¬зи со¬ци¬ал¬ни неуредици, на ре¬ли¬ги¬оз¬ни¬те предразсъдъци, на алчността, ко¬ято не мо¬же да бъ¬де излекувана.
Какви пре¬жи¬вя¬ва¬ния съм имал, ка¬къв ха¬ос е бил жи¬во¬тът ми, как всич¬ко в не¬го е вряло. След вре¬ме съм разбрал, че всич¬ко е би¬ло ло¬гич¬но и необходимо. Имаше ед¬на ве¬ли¬ка тайна. Тя ме е ка¬ра¬ла да се сбли¬жа¬вам с хората, ко¬ито са ми влияели, естествено. И ко¬ито са ми вли¬я¬ели противоречиво. От ед¬ни съм взе¬мал човещината, от дру¬ги – то¬зи со¬ци¬ален хъс, от тре¬ти съм взе¬мал кул¬тур¬на¬та вдаденост, това, че чо¬век тряб¬ва да съз¬да¬ва култура. Никога не съм оби¬чал егоистите. Как съм се рад¬вал на хората, ко¬га¬то всич¬ко ми е би¬ло тол¬ко¬ва тежко, че ед¬на новинка, ко¬ято ще има от¬ра¬же¬ние чак след пет години, ме е пре¬из¬пъл¬ва¬ла с радост. Но чо¬ве¬кът ти я но¬си ка¬то ед¬на свещичка. Някъде ста¬ва нещо, ня¬къ¬де хо¬ра¬та мислят. Имаше та¬ки¬ва хора. Те не нап¬ра¬ви¬ха нищо. Те жи¬вя¬ха един тъ¬жен живот, но ето че съз¬да¬ва¬ха на¬деж¬да за ця¬ло ед¬но поколение.
– Какво в чо¬ве¬ка не си мо¬гъл да приемеш, как¬во най-мно¬го те е отблъсквало?
– Себичността и алчността. Те са от ед¬но тес¬то месени. Оттам ид¬ва всичко.
– Човек неп¬ре¬къс¬на¬то се променя. Какво би ми казал, ако тряб¬ва да имаш пред¬вид се¬бе си, тво¬ите промени?
– През це¬лия си жи¬вот съм бил един хаос, един неудачник. Обаче след вре¬ме виждам, че ако аз съм бил неудачник, пос¬тъп¬ка¬та ми е би¬ла щастлива. Аз бър¬зо обик¬вам хората. Много кон¬так¬тен съм. Тази ми дет¬с¬ка любознателност, ко¬ято пос¬ле се е пре¬вър¬на¬ла в контактност, тя ме е на¬учи¬ла вед¬на¬га да пре¬це¬ня кой чо¬век ще ми хареса, ко¬го от пе¬ти¬ма¬та във вла¬ка ще избера.
Не знам да¬ли то¬ва се¬га е ед¬но примирение, но по¬ня¬ко¬га си каз¬вам – как¬во пък съм ис¬кал тол¬ко¬ва от живота. Ето, на те¬зи години доживях всичко, което ми е било потребно като начин на съществуване.
***
Това наистина бяха интересни разговори, които продължаваха понякога цели часове. Аз не го питах само за едно или друго, но се случваше и да не се съглася с нещо, както е нормално при приятелското беседване. И тук обаче съм оставил само въпросите си, защото исках да покажа преди всичко какво мислеше Радой.
Вижте например колко точен беше в преценката си за нашето преходно време. Той, който беше се очаровал и разочаровал много пъти, имаше невероятно богатство от мисли и впечатления. Така че можеше да сравнява, да отрича и утвърждава, да се съмнява и както винаги, пак да се надява. Затова и беше в правото си да каже, че сега „Нещата са по-относителни“ и че „Светът стана непредвидим“. Радой беше прав и, когато твърдеше, че „Веднъж закованата позиция и завинаги определеният курс са вече стягащи неща“. Тези думи са твърде същностни, ако е въпрос за онова постоянно движение на търсещия му дух. И Радой бе разбрал и изстрадал истината, че на този свят няма нищо абсолютно и че нищо, каквото и да е то, не трябва да се превръща в догма. По тази причина той не се отказа от възгледа си, че човешкото съзнание трябва непрестанно да се обновява, устремено към нови и нови истини. Подобни мисли Радой бе изповядвал още в едно време, смятащо за непростима ерес всеки опит за отказване от догмата.
Колко хубаво и при това на равнището на една голяма смислова многозначност той го казваше в „Елементарна елегия“:
трябва ли изчерпания въздух
от признателност да го задържиш
в своята дихателна система?
Ето още една мисъл на Радой: „Виждаме на колко божества сме плащали данък“. Непременно ще се съгласим с него. След есента на 1989 животът вървеше напред, но от друга страна човекът не се промени кой знае колко, нещо повече – стана очевидна една нравствена деформация, която не бяхме очаквали. Това не беше трудно да го разберем и ние, които на свой ред се разочаровахме и отказвахме от разните „божества“. Казаното от Радой за „божествата“ обаче звучи по-иначе, защото се дължеше не само на бързия му ум, но и на чудната му способност да зафиксирва с две-три запомнящи се думи поредната патологична проява в нашия живот. Колко прав беше той и когато ми сподели, че трябва „да бъдем по-милостиви и към човешкото въображение“. От собствения си опит Радой се бе убедил как ни заблуждава понякога собственото ни въображение. Тъкмо в него той виждаше причината за толкова от погрешните ни представи, с които живеем и с които си умираме.
Може би Радой трябваше да отиде по-далеч, тръгнал да отрича безобразията на тоталитарния живот, но и той изпитваше страх. Нали самият той го бе казал: „В никоя друга страна нямаше такива убийства. Взе се страхът на хората“. Чувах да го наричат „шут“, но така говореха за него онези, които не го познаваха добре или пък просто се бояха от думите и поведението му. И сега го твърдя, както го твърдях и преди – колко по-добре щеше да бъде, ако имахме повече „шутове“ като него. Но нямахме! „Взе се страхът на хората“. Принудени бяхме да мълчим и трябваше поне да бъдем малко по-различни. В поезията това го направиха отделни имена. В живота това бе мълчаливото достойнство на „самотния човек“, така правдиво изобразен от Борис Христов. Останалото беше страхът, под каквато и форма да се проявяваше. И така животът продължи до настъпването на Обрата. Радвам се, че Радой го доживя, въпреки че безпокойствата и бедността му останаха. Той знаеше добре какво е искал от хората и времето, и от самия живот. А сега, след като вече го няма, разбираме още по-добре какво бе поискал Животът от него. Мисля си, че той му го даде без остатък и затова:
Сърцето му е всеобщо достояние.
Който заоспорва
неговата личност,
попада под негово влияние.
Татяна Дончева: ДПС подчини БСП с общи обръчи от фирми
03 юли 2009,
Интервю
„При нас е повече от монархизъм – престолонаследниците на Политбюро и няколко нови фамилии са обсебили партията“ – никой не може да убеди Татяна Дончева в обратното. „Вижте ни листите и гражданските квоти и ще разберете къде са олигарсите“, аргументира се тя. В интервю за „ШОУ“ соцдепутатката отсича: „Нека харесват Бойко, няма проблем. Но когато харесваш някого, го вземаш за любовник, а не да ти поправи банята“.
- Големи скандали текат в БСП, г-жо Дончева. Божидар Димитров напусна партията, Жени Живкова – политиката, Георги Близнашки критикува листите…
- За мен много ключово е оттеглянето на Краси Премянов. Защото в центъра на София, в един много тежък район, ние имаме проблеми с нашите избиратели. Божидар Димитров не знам дали би могъл да повлияе върху електората на БСП, защото той много отдавна е свързан с ГЕРБ. Дълго време се разсъждаваше дали трябва да бъде изключен. Но има оттегляне от листите на председатели на общински партийни организации, които са ключови за регионите си – те няма да станат медийно известни, не биха искали и затова и аз няма да ви кажа техните имена, но те са много силни и влиятелни хора, които са правили кампания в съответните ключови места повече от десет години, някои и повече от двайсет години. Има и още по-съществени неща – ние имаме проблеми с доверието на гражданите в нас и с доверието в самата партия. Чудех се каква е причината. И стигнах до извода, че някъде в дъното на този проблем е формулираната още от поета Христо Радевски теза за Партията:
„Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!“
Защото партията се възприема като Началника с главно Н. Някак си като чип е вкоренено, че съпартийците не си дължат уважение, дължат само сервилност на Началника. И всичко останало е позволено. Няма никаква нужда, дори е забранено да уважиш усилията и на твоя другар. Хората решават въпросите със зъби, лакти и нокти. И става трагично, когато Началникът толерира това или се прави, че не го вижда, или също участва в това. Разбирай Началника с главно Н и като събирателно – и като началническия антураж, и като различни началнически нива. На последния конгрес на партията нямаше нито дума за управлението, за неговите хубави и лоши страни, за проблемите, които то среща. Имаше едни съветници с нагласени изказвания, които трябваше да станат членове на Висшия партиен съвет. Имената им бяха написани на едни листчета за подсказване на делегатите.
- В БСП преди уважаваха различното мнение. Сега излиза, че се е превърнала в партия от макиавелистки тип – владетел и свита. Началникът с главно Н, както казвате, някакви съветници, които уж не са много нависоко…
- Но са решаващи!
- И никой няма право да каже на Началника истината?
- Прекалено много са научили от Тодор Живков. Само че днес това не е приложимо, защото има плурализъм. Ние не сме единственият отбор. И ако другите направят по-добър отбор, ние оттичаме в канала. Справка – СДС. Никой не е казал, че и една партия със 100-годишна история няма да започне да спада, да спада и да изчезне. Годините, които ни предстоят, са много критични, защото
ние имаме много висок процент избиратели над 60-годишна възраст и с основно образование
– 70% бяха на евроизборите. Години наред слушам, че бием на всички избори. Все сме победители, а имаме все по-малко гласове и по-малко места. Правим някакви странни коалиции. Сега влязохме в много критична фаза в борбата за гласове, защото искаме тези парламентарни избори да ни ги изкарат ромските формации. Значи ние не считаме, че имаме резерви в българите. Правим компромиси с неща, с които не може да има компромиси. Какво означава да вкарваш в листите лица с криминални досиета!? И се изправяш да ги защищаваш на национален съвет!
- Кой доведе Цветелин Кънчев за коалиционен партньор?
- Председателят. И отговорникът по коалиционната политика.
- Тоест?
- Тоест Станишев и Румен Петков.
- Говори се, че всъщност Доган ви го е преотстъпил за коалиционен партньор, за да ви помогне с ромските гласове…
- Една от нашите най-големи слабости е зависимостта ни от ДПС в момента. И тя не се изразява само в това да ни кажат кого да вземем и кого да не вземем.
- А в какво се изразява?
- В общи бизнеси, общи начинания, общи обръчи от фирми, общи собствености…
- Конкретни примери?
- Е, има много…
- Станишев например лично защити сделката за ИПК с Ирена Кръстева, чийто син Делян Пеевски е зам.-министър от квотата на ДПС, а сега и водач на тяхна листа …
- Не е само това. Преди това имаше история с Държавния резерв. Преди това пък с „Булгартабак“. Някои от големите строителни проекти бяха такива. Самата експанзия в медиите -също. Предстои преструктуриране на медийния пазар. То се очаква след изборите. Финансово предпоставките са налице. Очевидно някой потърси решаващо политическо присъствие във властта. Да получава безкрайни аванси в тая насока.
- Защо се допуска това?
- Как защо? Защото играят с властта и от нейно име.
- А на бизнеспартньорите от соцпартията не им ли минава през ума, че в един момент могат да изхвърчат от обръчите, когато вече не са на власт?
- Сигурно им минава. Но в този живот, когато поемаш ангажименти, без да си правиш сметката, ставаш като работника на струг, на който стругът му захапва ръкава и после му намъква цялата ръка вътре. Още по-тежко е обаче, когато обещаваш едно и също нещо на няколко взаимно изключващи се играчи.
- Кой от управляващите обещава едно и също нещо на взаимно изключващи се играчи?
- Хора с не особено много мозък. Всеки знае, дори в мутренските среди, че подобно нещо се наказва тежко.
- Освен от ДПС доколко е зависима БСП от олигарсите?
- Вижте подреждането на листите, на гражданските квоти – можете да се ориентирате. Ето сделката с ИПК “Родина”. Защо ще правиш ти такава сделка, особено в навечерието на избори. От това друго освен негатив не може да произтече. Ами
историята с боклука. Очевидно залогът е много голям.
Законът за боклука на София не беше просто противоконституционен, противоречащ на европейската харта за местно самоуправление и всякакви други неща. Той създава страхотна колизия в интересите. В една пазарна икономика договорите би трябвало да се спазват. След концесията на “Новера” София е разделена на райони, има учредени права за години напред на други фирми, тези хора са взели кредит, купували са техника, правили са си сметка на бизнеса и ти изведнъж им казваш – хайде сега всичко това да го одържавим, започваме отначало, ще отчуждаваме терени, и накрая ще сложим в договора една убийствена неустойка в случай на разваляне. Тези хора, получили концесиите след “Новера”, са в правото си да си бранят парите и интересите. Защо трябва да си ги правим врагове?
- Значи работата не е била само да се мерим с Бойко кой е по-голям мъж, а да уредим едни други хора…
- Ама в лошо време. Да беше една година по-рано, някак си да си го обясниш – да си подредим нещата, да покажем, че можем да решим въпроса .
- Ако БСП трябва да съставя правителство след изборите, пак ли ще го направи с ДПС?
- Обвързването с ДПС става неминуемо, защото нямаш друга електорална подкрепа, а своята пък си загубил точно заради връзката си с ДПС. Така че си продължаваш…надолу…
- Вашата партия не прави ли опити да си отгледа качествени хора за в бъдеще?
- При всички партии важи следното – когато генералите са “високи”, те имат афинитет към хора с качества и намират формули, за да ги привлекат, дават им възможност за изява. Например Доган се движи в научните среди – в Софийския университет, ходи, дискутира някаква проблематика, сверява си часовника. А при нас такова нещо няма. Дявол да го вземе, защо нямаме икономисти в БСП, които да отидат, да седнат с икономистите на УНСС и на другите университети да дискутират по определени проблеми?! Изключвам Пламен Орешарски, той не е наш, той беше взет от УНСС, защото ние нямахме. Същото важи за публична администрация, философия, социология. Нека да бъдат твои противници даже! Но ще има и такива, които да привлечеш като съмишленици. Не може всичко да се върти в едни съвети на партията, в които са членовете на Висшия партиен съвет. Разделили сме ги на десет съвета – все тези хора. Как сме ги селектирали? 62 души са написани – младежи до 30 години и жени. Другите са по извадката с листчетата за задължително избиране. Трябва да имаме хора професионалисти, които сфера по сфера да знаят какво се предлага на пазара. Ние какво имаме? Един в енергетиката – Румен Овчаров. И какво друго имаме?
- Ама нали си имате кадровици, банка кадри правихте….
- Когато след 1999 г. измислиха системата за подбор на кадри, отговорник беше Ивелин Николов. Той раздаде по партийните организации едни анкетни карти да се попълнят от актива. И толкова. Нашият проблем е, че не привличаме към активна дейност авторитетите. Как в листите на БСП в София няма място за един професор от ВУЗ?! Ако ние не възстановим интелектуалното превъзходство на БСП, сме обречени. Докарали сме го дотам да гониш всеки способен човек да не те засенчи – то върви отгоре надолу. Когато са високи генералите, полковниците са високи, лейтенантите са високи и така надолу. А
като е нисък и комплексар генералът, минава с косачката да заравни всичко със земята.
- Така ли се появиха хората като Азер Меликов? Той всъщност защо се е свързал с тая кампания на сайта boykostov.org?
- В човешкото развитие го има и елементът на глупостта. И той често е решаващ.
- Откъде се взе този човек?
- От международния отдел на БСП. Там бяха заедно с Кристиян Вигенин и Сергей Станишев.
– Да, това беше първата месторабота на Станишев…
- При монархическите формации се дължи благодарност и житейска перспектива на една персона. И другите от фамилията са добре, но основното се дължи на една персона – на престолонаследника. В нашата партия се дължи на всички исторически фамилии и всички техни представители. Ние имаме много заслужили фамилии и много престолонаследници. И даже фамилиите от най-ново време и те имат такива амбиции. Старото Политбюро счита, че властта му се полага като слънцето и въздуха на всяко живо същество. Но и новите фамилии така се държат. Вие мислите, че всичко опира до Жени Живкова, но не е така. Ето сега ще се появи Иван Таков – внукът на Пеко Таков, ще се появи Альоша Даков – син на Мако Даков. Беше Илия Божинов – син на Тодор Божинов. За Станишев и Пирински да не говорим.
- А кои са новите фамилии?
- Ами фамилия Добреви е най-активна.
- И какво – сега в партията имате повече принцове, отколкото по соцвреме?
- О, да, монархизмът при нас е на много висока степен.
- Когато се отказахте да се кандидатирате за депутат преди евроизборите, казахте, че това е като мач, трябват играчи. И да се справят сами, щом не ви искат. Справи ли се БСП?
- Мача ще го коментирам след парламентарните избори. Играта на европейските избори показа на всички отбори, че без играчи не става. Националното политическо първенство изглежда като мач на сегашните “Левски” и ЦСКА – две табели със славни истории и някакви случайници ритат топка. Няма кампания, която става без личности. Ето, Меглена Кунева е класически пример как един човек с мажоритарна кампания може да направи успешен пробив. А НДСВ беше отписано отвсякъде. Безличието в политиката е по-страшно от това едните да те възприемат за лош, а другите за добър. Безличието е ужасно, смазващо. Особено сега, когато има криза на авторитети, когато няма избран нов месия. Има някаква вълна, която е анти досегашното управление. Има много голямо лутане на хората какво да изберат. Не харесват дуета БСП-ДПС. Но не харесват и милиционерската партия ГЕРБ, не смятат, че тя е алтернатива.
- Сега с Бойко Борисов не се ли повтаря това, което беше с царя 2001 г.?
- Не са еднакви нещата. Първо, цар беше много високо понятие за голяма част от старата аристокрация, пък и не само за нея… Българите, които по принцип не приемат никого за по-главен от себе си, са готови да дадат такова място на един цар. В екипа на НДСВ имаше много случайници, но имаше и много стойностни хора. Беше докаран много сериозен екип от Юридическия факултет на Софийския университет. Имаше и в други сфери авторитети – от други висши учебни заведения, от други професионални общности. Хора, които там са уважавани. Добре, царят ги е направил депутати, но те си бяха професионалисти. Може в масовото съзнание да не са говорили много, но в съответната област са говорели. Имаше хора, които биха могли да свършат работа на прима виста. Имаше една кохорта деца, които бяха докарани от чужбина. И за които тогава нямаше защо да се говори кой ги е пратил в чужбина, защо ги е пратил, защо ги връща в този момент – това по-късно стана ясно.
При Бойко такова нещо няма. Авторитети в народната милиция има, но хората не харесват милиционери за политически водачи. Бойко е харесван не защото е милиционер, той е харесван по други причини. Но да докараш една милиционерска партия не е кредитабилно.
Ти на базата на вълната ще привлечеш хора – има вятър в платната ти, но това не е онази всепоглъщаща вълна. Мисля, че се оформя един глад за политическа състоятелност. Не за един човек, който да е поредният месия, а за група хора, които да вдъхват доверие, защото са познати, защото имат репутация на сериозни, смислени, честни професионални хора. Бойко Борисов можеше да бъде допуснат до някакво ниво на базата на харесването. Обаче започва да
става плашеща мисълта да го направиш министър-председател.
- Но хората го харесват.
- Добре, вие ако харесвате някого, ще го поканите ли само заради това да ви ремонтира банята, да ви поправи телевизора или покрива? Харесването е харесване. Ако харесваш някого, го вземаш за любовник. Но ако не може да ти оправи водопровода, не го вземаш за водопроводчик. Това е свързано с усещането на българите, че всеки става за политик. Никога няма да кажат, че всеки става за хирург, но за политик – да. А въпросът е всеки да си тежи на мястото. И политиците да не се смятат за по-важни, по-главни, по-възвишени.
- Вече си обзавеждате адвокатска кантора, къде?
- На “Витоша”.
- Сама или със съдружници?
- Още е рано за оповестяване. Дайте ми един-два месеца до началото на съдебния сезон.
- Вие сте с доста остър език, това създава ли ви неприятности?
- Аз съм с остър език, защото имам остър ум. Неприятностите ги създават преди всичко злобата и завистта.
- Имахте сериозни словесни престрелки с Румен Петков. Той говореше за тишината във вашата спалня, вие му отговорихте, че по-добре да има тишина, отколкото бедствия и аварии…
- Ние с Румен имаме дълбоко несходство в характерите, както казват съдиите по брачните дела. Различаваме се основно в принципите, в ценностите, в разбиранията за добро и лошо.
- С кого другиго имате несходство в характерите?
- Лилов навремето казваше – не съм чак такъв мръсник да ме харесват всички. Много се разбирам с хора с творчески характер. С хора с чувство за хумор. С хора, които опитват нестандартни решение. Много добре работя и с хора, които не са толкова нестандартни, но са задълбочени и перфекционисти. Трудно работя със сиви и безлични хора, защото те обикновено са завистливи, започват да правят проблеми от несъществени неща.
- Карате ли кола?
- От две години. От 1986-а имам книжка, но преди две години реших, че трябва да започна да карам. Преди три години се научих да карам и ски.
- Каква кола имате?
- Имам “Ситроен”-С3. Имам и един апартамент. Имала съм два други преди това, но не съм толкова надобряла и продавам единия, за да си купя друг.
- Предлагали ли са ви подкуп?
-Не, и мисля, че си личи. И сега, и като бях прокурор.
- Каква искахте да станете като малка?
- Политик и космонавт. Шейсетте години космонавтиката беше голям хит. Политик от много малка – много се увличам по такива работи. Баща ми и неговите приятели много говореха за политика и аз винаги присъствах и попивах. Обичах да уча много неща – и сега е така.
Треньорът по баскетбол се караше с майка ми, защото искаше да тренирам баскетбол,
а майка ми искаше да свиря на цигулка. Имам един знаменит съученик – Жоро Глушков, единственият българин играл в НБА. От детските ясли през детската градина до осми клас бяхме съученици.
- Защо отидохте после да учите математика?
- След осми клас трябваше да избирам между математика и музика и избрах математиката, защото е справедлива наука. Издържах изпитите в националната математическа гимназия.
- А защо после не продължихте с математиката, а избрахте правото?
- В 11-и клас ме приеха без конкурс математика в Университета от привилегията в гимназията. Бях приета и социология на труда във ВИИ “Карл Маркс” от националния политически конкурс. Социологията не ми се видя сериозна. Исках да завърша първо математика, а после социология. Да съчинявам разни нови модели. Обаче още първия семестър разбрах, че това няма да го работя. Математиката беше взела да ми омръзва. Исках да се прехвърля социология. Баща ми каза, че не ме вижда като заводски социолог и затова се прехвърлих право. Отначало не ме пускаха – деканът беше много против, аз бях отличничка. Но ректорът акад. Благовест Сендов ми разреши. Продължих и да свиря и в четвърти курс сериозно мислех да се прехвърля в консерваторията. От 20 до 30-годишна възраст много исках да се върна на
7-годишна възраст. Не за да поема по друг път, а да го извървя по друг начин, да бъда много по-добра. Това много ме притесняваше тогава. Сега вече не изпитвам никаква необходимост да се връщам назад.
- Докога продължихте да свирите?
- С филхармонията пътувахме в Щатите, в Швейцария, Мексико, Франция – страни, в които иначе тогава не можеше да отидеш. Имаше един конкурс за международен оркестър, явих се и ме приеха първа цигулка заедно с Веско Пантелеев Ешкенази – той беше тогава на 14 години. На изпита председателят на журито проф. Александър Павлович – преподаваше цигулка в Лондон, ме пита при кого уча цигулка. Аз му отговарям – не уча цигулка, а право – беше голям майтап. Бяхме 20 дни в Рим 1982 г. – страхотно преживяване тогава за социалистическия човек.
Като тръгнахме да се връщаме, на летището разбрах как се чувстват невъзвращенците – не че бягат някъде, защото са дисиденти, а защото там им харесва и искат да остана още. Като се върнах, отидох при проф. Боян Лечев – много добър преподавател по цигулка, но и много откровен човек. Свирих му, той беше много впечатлен. Каза, че съм много добра, не е проблем да вляза в консерваторията и да я завърша, но вече съм на 23 години и е късно за международна кариера. Още дълго след това свирих, но така се стекоха обстоятелствата, че се отказах. Сега си компенсирам със слушане, радвам се на моженето на другите хора…
На 22 Август 2008 г., в своята българоезична емисия базираната в Австралия информационна агенция „Епохални времена” (вж.: http://www.epochtimes-bg.com/2008-02/2008-08-22_08.html) се е позовала на информационната агенция „Франс прес”, и визирайки именно България и Румъния, общият брой на чиито жители е около 20 милиони, е посочила, че експерти, участвуващи в Световната седмица на водата в Стокхолм, са оповестили, че „20 милиони жители на Европейския съюз нямат достъп до санитарни инсталации и страдат от липса на хигиена със сериозни последици за здравето”. Съгласно текста на съобщението на „Франс Прес” въпросните експерти изрично са били съобщили, че „42 процента от населението на България живее в селски райони, където само две на сто от домакинствата са свързани с канализация”. http://www.epochtimes-bg.com/2009-02/2009-07-03_01.html
Нацистка Германия и на Съветския съюз еднакво виновни за избухването на Втората световна война
Парламентарната асамблея /ПА/ на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа /ОССЕ/ прие резолюция, с която се слага знак на равенство между ролите на нацистка Германия и на Съветския съюз за избухването на Втората световна война, съобщи Асошиейтед прес.
Приетата днес на заседанието на ПА на ОССЕ във Вилнюс резолюция призовава страните членки да обявят 23 август за ден за почитане на паметта на жертвите на сталинизма и нацизма.
На тази дата през 1939 г. двете тоталитарни тогава държави подписаха пакт за ненападение, с което си поделиха Европа, посочва агенцията.
Резолюцията на ОССЕ бе приета въпреки острите възражения на Русия.
След сияйната дата 10 ноември, през първата петилетка на прехода, нашата публична изказност прохождаше по неотъпканите пътеки на новата демокрация, а нейните ментори – журналистите, пристъпваха несигурно в мътилката от отмиращи и зараждащи се стойности и значения, търсейки опипом, като в сляпа баба, на кой дирек да окачат поизносената деонтология на своята професия.
Трудна задача. Свободата дойде предизвикателна и моментално превключи на свободен режим, най-безцеремонно се самообяви за слободия и завря и закипя в какви ли не врели и недокипели форми. През този период политическата активност на населението беше някак си „стилистически пресилена“. Крещяща и екзалтирана, опиянена от възможността да отрича. Бушуващи страсти и логорейна разгорещеност компенсираха жалкостта на материалната действителност и изтласкваха от съзнанието екзистенциалната безнадеждност на мизерията. По това време всичко можеше и нищо не се можеше…
Многознайството и всеобщата (илюзорна) свръхосведоменост предизвикаха тематичен взрив, който рискуваше да взриви отвътре устоите на самия журналистически занаят. Да поддържаш престижа си на по-осведомен в тази о(по)бъркана публичност и да продължаваш да осведомяваш, бранейки престижа на професията си, да анализираш и коментираш събития с ясни критерии и от твърди позиции изглеждаше почти невъзможно. Да стъпваш твърдо и говориш ясно – супер-роля, може би за супер-журналисти или за извънземни медиатори, но не за нашия журналист, редовeн гражданин, помъкнал на гърба си, наравно с другите, съмнителния товар на своето време. На него тогава не му беше до престиж и до отвлечени деонтологични формули. Защото и той, като другите, трябваше да оцелее. Да се влее в общия хор, за да спаси кожата си (не душата). Да се научи да говори, без да казва, да осведомява за действия, без да поема отговорност за достоверността им, за да не вземе тя да се обърне срещу него… Трябваше му средство, което да умее тези неща – да може да скрива в действието на речта действащото лице. А защо не и да подхваща приказката на негово място.
Такова вълшебно средство българският „език свещен“! имаше.
От време оно той знаеше как да разказва нещата като невидени, чути-недочути, разказани от други и как да разсъждава за тях, уж сериозно, но намигайки, как да премерва отдолу и по диагонал разказвача и как да помага и на самия него да изразява недоверие към собствените си приказки.
Това средство на езика ни се нарича преизказност. Прегледайте пресата от последната десетилетка на миналия век, за да се убедите до каква степен тя е „преизказна“. Преизказна до мозъка на костите си, до абсурд. Дори баш новинарското, което уж се мъдри като чисто информационно (знаем, че то поне е длъжно да приеме формата на достоверността), дори и то се е преизказало. Едикой си направил едикакво си, едикакви си извършили нещо едикак си. Тази сутрин (конкретно!), нечии ръководители предприели някакви крути мерки… По това време журналистите се надпреварваха да разправят неща така, че никой да не им вярва. В крайна сметка, от разказанато оставаше само несигурността: може да е така, може и да не е, гола вода е тая работа, а и тоя журналист, знаеш ли го и той какви ги калъпи, наперен уж такъв, надут, ама нищо сериозно, само сензации, все жълтото му е на езика, пък и по устата още… Така беше и така трябваше да бъде. Несигурното не изисква истински, то ужким полемизира и ужким напада. Несигурното е сигурно, в житейски план… И журналистическото тяло оцеля, не се прекърши, а журналистиката преуспя и се разприказва по-самоуверено и отпреди….
И докато журналистът заглаждаше косъм, храбрият му спасител – преизказвач на българския език, отдавайки му енергията си, залиня и се поошмули. Но нейсе, може да е за кратко – век, два и ще се пооправи.
Жълтото наклонение, така го наричах някога, без да предполагам каква съдба му беше отредена. Заради приказките и златните коси на царските дъщери, златните рибки, жълтиците в торбите, златните реки и момичета. Любимото златисто-жълто на децата. И заради златните „бърборани“ – щом се появяха и вече се знаеше, че за действителни работи и проблеми и дума да не става, от тук нататък ще си бъбрим, ей-така, за кеф и хич няма да ни пука за кьоравата действителност и за кьоравата й истина… нито за кьоравата ни отговорност към нея, за всяко нещо си има място и време, а сега ще си говорим сладко-сладко и за нещо друго. Нещо друго, с отблясъци, златни…
Преизказното жълто не беше рядко (по честота), но блестеше със своята „рядкост“. „Приказно наклонение“ – беше го нарекъл Балан, сигурно защото все бягаше от реалността. На кого би хрумнало, че то така безстрашно ще се гмурне в сивия поток на действителността, за да спаси удавника? И че ще заплува в мръсното жълто на пресата. Ще спасява достойнството и отговорността на нечии думи, ще се вре в помиите им, за да оневинява и обезличава информации и спасява от позор разпространителите им, ще трасира леките пътища на сензацията…
… Ще подменя истинските бабини деветини с равните интонации на блудкавостта.
На кого би хрумнало, че след толкова славни години, жълтото така ще се износи, ще потъмнее и ще се помръсни. Такова жълтеникакво, каквото си е и до днес.
В разгара на финансов скандал Бъкингам поиска повече пари
Кризата удари и кралица Елизабет Втора
Кралското семейство струва 100 млн. лири годишно.
За първи път от 20 г. британската кралица Елизабет II поиска увеличаване на средствата, които й се отпускат по т.нар. цивилна листа, съобщи „Таймс“. Това е постоянна издръжка за поддържане на дворците, банкети и заплати на обслужващия персонал.
Бъкингамският дворец официално е уведомил министерството на финансите, че настоява за „значително увеличение“. Основният мотив е, че през 2012 г. кралицата ще празнува диамантения си юбилей – 60-годишнината от възкачването є на престола, което ще бъде свързано с големи разходи. Увеличението трябва да влезе в сила от 2011 г.
Според политици, цитирани от „Таймс“, Бъкингамският дворец определено е избрал лош момент да иска повече пари, защото скандалът с възстановяването на средствата за лични нужди на депутатите, при който наяве излязоха многобройни злоупотреби, не само не е стихнал, но набира сили и ще отекне на предстоящите през есента парламентарни избори.
Депутатът либерал Норман Бейкър коментира, че искането на едно от най-богатите семейства в държавата в момент, когато поданиците имат трудности с плащането на текущите си сметки, е „доказателство за липса на социална чувствителност“. Кралското семейство, добави той, трябва да се отчита за разходите си така, както всяка друга публична институция във Великобритания. Според консерватора Ричард Бейкън в замяна на евентуално увеличение кралицата трябва да разшири достъпа на посетители в Бъкингамския дворец.
Цивилната листа, с която държавата финансира кралското семейство, се появява през 1760 г., когато крал Джордж III се отказва от приходите от именията на короната в замяна на постоянна субсидия. Размерът є се определя на всеки 10 г. Тя се одобрява от Парламента и има силата на закон. През 1990 г. средствата, отпускани по нея, бяха фиксирани на 7,9 млн. лири, а през 2000 г. тя бе автоматично продължена за същата сума.
Според британските медии издръжката на кралската институция струва около 100 млн. лири годишно, половината от които поглъща гарантирането на сигурността. Освен от цивилната листа кралица Елизабет получава доходи от недвижими имоти в Ланкастър, Уелс и от други активи, изчислявани на повече от 300 млн. лири.
Банките отчитат 77% спад на новите заеми за кредити
Посегнахме на “белите пари”
Въпреки рекордните лихви, спестяванията на българина се стопяват
Ръководената от Иван Искров БНБ отчете спад на парите, които българите държат на влог.
Българинът е принуден да посяга все по-често към белите пари за черни дни“, сочат данни на централната банка. Спестяванията намаляват, независимо от агресивното вдигане на лихвите от трезорите.
Депозитите намаляват с 363 млн. лв. през май и възлизат на 52,6 млрд. лв. към края на месеца, показват данни на Българска народна банка.
Общо привлечените средства от българската банкова система през май намаляват с 437 млн. лв. до 59,8 млрд. лв. В същото време печалбата на банките за май 2009 г. намалява с 31% на годишна база до 73 млн. лв.
С най-много намаляват привлечените средства от кредитни институции – с 391 млн. лв. до 15,4 млрд. лв.
Гражданите и домакинствата намаляват депозитите си със 103 млн. лв. до 22,8 млрд. лв. Фирмите успяват да спестят 43 млн. лв. през месеца.
През май новосключените депозити са на най-ниското ниво от 9 месеца, а войната за депозити продължи с нови по-високи лихви.
Намалението на привлечените средства от кредитни институции показва, че банките са погасили външен дълг през май 2009 г., след като през април получиха външно финансиране за 66,4 млн. евро, а за март погасиха дългове за 372 млн. евро.
По-малкото привлечени средства доведоха и до първи месечен спад на кредитния портфейл от три години.
Реципрочен ефект е и големият спад на новоотпуснатите кредити, като при жилищните кредити той достигна 77% на годишна база.
Войната за депозити продължава и през май, като са отчетени нови по-високи лихви спрямо април. Продължава и тенденцията повечето депозити да са със срок от 1 месец или от 3 месеца.
От новосключени депозити за 4,16 млрд. лв. със срок до 1 месец са 1,85 млрд. лв. (44,4% дял). Със срок над 1 и до 3 месеца са за 1,27 млрд. лв. (общо с едномесечните с дял от 75%). Депозитите със срок над три до шест месеца са за 622 млн. лв., или 15%.
Новосключените депозити през май със срок над 6 месеца до една година са за 420 млн. лв. (10%), а останалите депозити за 38 млн. лв. са със срок над една (под 1%).
Сумата на новосключените депозити е най-ниска от 9 месеца насам. Спрямо май 2008 г. спадът е 9%.
Фирмените новосключени депозити са на най-ниско ниво от 20 месеца (октомври 2007 г.), като на годишна база намаляват с 36% до 1,99 млрд. лв. за май 2009 г.
Новосключените депозити на населението се увеличават с 48,7% на годишна база до 2,18 млрд. лв. за май.
При фирмите повечето нови депозити са едномесечни (65% от общия обем). При населението водещи са новите депозити със срок над 1 месец до 3 месеца (с дял от 40% от общия обем).
С най-голям размер са едномесечните фирмени депозити в лева (за 693 млн. лв.), като при тях лихвата се увеличава до 5,05% за май 2008 г., спрямо 4,96% за април 2009 г. и 5,03% за май 2008 г.
Втори по размер са едномесечните фирмени депозити в евро (за 597 млн. лв.), като лихвата при тях се увеличава до 4,23% за май 2009 г., спрямо 4,12% за април 2009 г. и 3,71% за май 2008 г.
При населението с най-голям размер са новите тримесечни депозити в евро (за 547,3 млн. лв.), като при тях лихвата нараства до 7,35% през май, спрямо 6,73% през април и 4,8% през май 2008 г.
Следващи по обем (316 млн. лв.) са новите тримесечни депозити на населението в лева, като лихвите при тях се увеличават до 8,84% през май 2009 г., спрямо 8,39% през април 2009 г. и 6,39% през май 2008 г.
„Не“ на „Формула 1″ за българите, болид до коптор не вирее!
“Благодаря на организаторите! Пак ще проведем състезание в страна, където хората няма да разпознаят болид, дори да мине покрай калните им колиби.“ „Толкова ли им е трудно да кажат: „Не, няма да правим Формула 1 там, защото няма да има публика?!“
Това са само част от коментарите в официалната страница на „Формула 1″ по повод писта в Бъгария, за чието състезание така припряно се натиска нашата федерация. „Президентът на Българската федерация по мотоциклетизъм (БФМ) Богдан Николов обяви, че България ще подпише договор за домакинството на кръг от Формула 1 с промоутъра на световния шампионат Бърни Екълстоун.Договорът вече е одобрен от Международната автомобилна федерация (ФИА) и промотърската компания на Екълстоун ФОМ. Той е за домакинство от 2011 до 2015 г., с опция за продължаването му до 2020 г. Ние трябва да решим дали искаме за 5 или за 10 г. Турция се отказва от Гран при, а Унгария още не е подновила договора си. Така оставаме единствените домакини в района“, обясни Николов.
Той разкри, че се планира да бъде изградена една писта, която да приеме Формула 1 и MotoGP, а не както имаше предложения за две отделни съоръжения.
„Трасето ще бъде край Варна или Бургас, това са двете ни предложения. Първоначалният вариант край Плевен отпадна на много ранен етап, защото не отговаря на условията за инфраструктура, действащо летище и хотелска база“, обясни президентът на БФМ.
”Самият факт за поканата да обсъждаме възможността за домакинство в България на кръг от Формула 1 е голямо признание за държавата ни и за спортната ни политика,” заяви в Плевен за БТА Румен Петков, който е председател на Организационния комитет за Гран при.
Феновете на Ф1 не са толкова позитивни. “Поне (състезанието ще) е в Европа,” пише недоволен читател от Канада на сайта formula-one.speedtv.com. “По-точно външната граница на Монголия, на пилотите ще им трябват зимни гуми.” Друг фен добавя, “Благодаря на организаторите. Пак ще проведем състезание в страна, където хората няма да разпознаят болид дори да мине покрай калните им колиби. Толкова ли им е трудно да кажат: Не, няма да правим Формула 1 там защото няма да има публика?” Трети фен, този път от САЩ, подхожда с ирония. “Като чуя Формула 1 се сещам за България. Като се сетя за България се сещам за тъпанари, които си дават парите на вятъра. Като си помисля за златна мина, която Бърни (Екълстоун) още не е източил пак се сещам за България. Печелим отвсякъде! Хайде на състезанието!”
Д. Кухенбекер: Съзнателно разиграват етническата карта
…‒ Възможен ли е впрочем етнически конфликт в страна от ЕС и НАТО?
‒ Не, ЕС има съществен принос при преодоляването на подобни конфликти. Общият дом Европа е солиден фундамент със своите основни ценности, човешки права, свободи, демокрация, равенство, правов ред и запазването им. Да наречеш себе си европеец, означава да обичаш тези основополагащи принципи…
Юли 11,2009
Зам.-министър Димитър Пейчев дал близо 3 млн. лв. на жена си и на 26-годишната си щерка, пише в. „Банкер“.
Софийска градска прокуратура проверява зам.-министъра на земеделието Димитър Пейчев по сигнал, че е използвал служебното си положение за извличане на лични облаги. Срещу него тече и разследване за конфликт на интереси от Главния инспекторат в Министерски съвет.Пейчев, когото съпартийците му от НДСВ наричат “чичо Митко” отговаря за европейските програми в агроведомството.
Самият той миналата година призна, че ръководената от съпругата му Халина фирма „Тракия-РМ“ ЕООД е участвала като подизпълнител на проекти по САПАРД. През април стана ясно, че „Тракия-РМ“ ЕООД е едно от 11 български дружества, които са получили най-големите директни плащания за хектар обработвана земеделска земя за 2008 г. Семейната фирма на зам.-министъра е получила 1 657 744 лв. от ЕС. Проспериращ земеделец се оказа и 26-годишната щерка на “чичо Митко” Галина Димитрова Пейчева-Митева. Тя е спечелила проект за 1 320 120 лв. в бащиното си ведомство за закупуване на земеделска техника за пшеница. Това сочат данните от списъка с одобрените проекти по мярка 121 от Програмата за развитие на селските райони на Министерство на земеделието. Галина е регистрирана като производител на зеленчуци, дини и пъпеши, и други специфични продукти на пловдивската улица „Околчица“ 23, сочи справка във фирмения регистър ДАКСИ.
Личните съдружници на щерката
Интересни данни за „бизнеса“ на девойката изникнаха и от съдебно-правните масиви, установи проверка на „Банкер“. Оказа се, че Галина има дялове в 4 фирми. Общ бизнес я свързва с Николай Банев и с пловдивския бизнесмен Ветко Арабаджиев в регистрираната през 2007 г. „Любимец Агро” ООД. Банев притежава 50 % от капитала на дружеството, а Галина и Арабаджиев по 25 %. Фирменият регистър сочи, че 26-годишната щерка има завидни знания в различни области. И освен от земеделие, Галина е твърде веща в областта на енергетиката и счетоводството. Тя управлява специализираната в производство на котли за отопление и радиатори с неелектрическо загряване „Термотехника“. Собственици на дружеството са инвестиционният фонд „Златен лев, холдинг „Нов век“, Министерство на икономиката и група физически лица, които държат 79 % от капитала. Галина Пейчева е едноличен собственик на „Еконт мениджмънт“ с предмет на дейност данъчни консултации и счетоводни и одиторски дейности. Счетодната фирма държи 50% от капитала на пазарджишкото дружество „Енергогруп“, което произвежда енергия. Младата бизнес дама е собственик на 100% процента на друга фирма, работеща в енергийната сфера. “Евроват” ЕООД е регистрарана в пловдивското Момино село на 4 февруари тази година. „Ер-Ги“ е поредната фирма на министерската щерка. Там тя притежава 40% от акциите. Дружеството се занимава с търговия на едро.
Обществените поръчки
Семейните фирми на Пейчев масово печелят поръчки в Пловдивско. Сметището в Цалапица се управлява от фирма „Тракия РМ“. През юни 2006 г. дружеството Пейчев спечели конкурс и за стопанисване на сметището на гр. Ямбол. Според ДАКСИ „Тракия РМ” е собственост на „Колло“ ООД, където дялове са поделени между зам. земеделският министър Димитър Пейчев и съпругата му Халина Малецка. „Тракия РМ“ бе фирмата, която миналата есен бе избрана да вози балите до Цалапица. „Колло“ и “Тракия РМ” са спечелили 26 обществени поръчки за над 23 млн. лв., съобщи през август миналата година в. „168 часа“. Семейните фирми са избрани да канализират селата в община “Родопи” – Марково, Брестовица, Първенец, а по-късно и Ягодово. Последният спечелен канализационен конкурс на “Тракия РМ” е в края на юни тази година. На министерската съпруга предстои да прекопае циганската махала на с. Исперихово, общ. Брацигово. Сайтът на дружеството показва, че освен със строителни дейности, то се занимава и със земеделие и туризъм. “Тракия РМ” отглежда върху 14 000 дка (разположени в Пловдивско и Старозагорско) лозя, жито, ечемик, рапица, тритикале и слънчоглед. Посочено е, че фирмата има трактори от „25 до 260 конски сили“ и предлага услугите оран, пръскане и др. Дружеството работи и в областта на туризма и предлага почивки в „Мечта“ в района на смолянските езера и „Йонико“ край Хасково.
Скандалите
Дни, преди да изтече мандата на царското правителство през 2005 г. екоминистър Долорес Арсенова „обезщети“ „Тракия РМ“ с 8.9 млн. лв. за премахването на стари екологични щети в частното дружество, нанесени преди приватизацията му. „Колло“ ООД на Димитър Пейчев и жена му Халина купи уранодобивното предприятие за 1.488 млн. лева. Броени месеци след приватизацията собственикът поиска от държавата шест пъти повече под формата на обезщетение, под предлог че е открито радиоактивно замърсяване на пет бетонови площадки, върху които се е събирал извлеченият от сондите уран. Независимо, че до 2001 г. те били изчистени от държавното „Екоинженеринг РМ“ ЕООД. И че през май 2004-а Националният център по радиобиология и радиационна защита излиза със становище, че „вследствие на проведените рекултивационни, дезактивационни и ликвидационни работи са установени показатели за радиоактивно замърсяване в границите на допустимите за вторично ползване норми“. Още преди да стане собственик на уранодобивното предприятие, Димитър Пейчев като негов прокурист забърка скандал с продажба на скрап в чужбина. Още през 2003 г. той изтъргувал 111 т. скраб от хром-никел, взети от съоръженията на “Тракия РМ”. Спрапът бил натоварен на камиони и заминал за Германия без да бъдат взети необходимите мерки за транспортирането му. По това време Пейчев бе депутат от НДСВ. По скандалния износ на радиоактивния отпадък бе заведена преписка, която прашясва в някоя от папките на прокуратурата. Но тогава царистите бяха на власт и партийните чадъри успяха да ги опазят и от правосъдието. Сега съдбата и бизнеса на “чичо Митко” зависят изцяло от прокуратурата.
Димитър Пейчев: Не знам за какво става въпрос
Г-н Пейчев, знаете ли, че прокуратурата ви проверява?
За какво става въпрос?
За европейски пари отпуснати на фирми на дъщеря ви и на съпругата ви.
Не знам за такова нещо.
А не се ли сетихте, че има конфликт на интереси?
Вие говорите за такива, вие ми се обадихте по телефона.
Твърдите, че не сте наясно както с прокурорската проверка, така и с конфликта на интереси?
Проверка може да бъде извършена на всеки български гражданин и не зная за какво ства въпрос.
А наясно ли сте колко милиона са получили фирмите на жена ви и на дъщеря ви, откакто вие сте във властта?
Вие си протеворечите, госпожо.
Няма противоречие в твърденията ми.
Вие ми казахте, че има проверка срещу мен, представете ми я и ще говорим. Друго нямам какво да кажа.
Европейският съюз деблокира 171 милиона евро за Румъния по САПАРД
Европейският съюз ще деблокира 171 милиона евро за Румъния за плащания по програмата САПАРД, обяви пресслужбата на Министерството на земеделието, горите и развитието на селските райони. Румъния ще получи писмо от ЕС за деблокирането на средствата по САПАРД, благодарение на което държавният бюджет вече няма да се налага да поема тези плащания, обяви в събота пресслужбата на министерството, цитирана от БНР.
Плащанията по САПАРД за Румъния бяха спрени през лятото на 2008 г.., след като мисия на Европейската комисия установи в началото на юни слабости в системата на мениджмънт и контрол, отнасящи се до упълномощаването на плащания към бенефициентите на програмата.
ЕК блокира и 140 млн.евро по три мерки на САПАРД за България, като засега няма яснота кога ще бъдат пуснати отново. Достъпът до тях е блокиран от началото на 2008 г. заради злоупотреди и слад коннтрол на управлението на средствата на национално ниво. Срокът за плащания по предприсъединителната програма изтича през 2010 г.
В петък, 10 юли, Европейската комисия опроверга изнесената от лидера на ГЕРБ Бойко Бориков информация, че е било взето решение в Брюксел за деблокиране на спрените средства по САПАРД. „Продължаваме да работим, да проверяваме получената миналия месец информация от България и не мога да посоча дата кога парите могат да бъдат деблокирани. Решение ще бъде взето след анализиране на тази информация и не мога да кажа отсега дали решението ще е положително или отрицателно“, посочи Майкъл Ман, говорител на еврокомисаря по земеделие Мариан Фишер Бойл. Той поясни, че е невъзможно да се посочи срок за отговор.
За математиката и хората – (математически анализ по Стайнбек)
…От краткия анализ се установява, че България се нуждае от много по-добро УПРАВЛЕНИЕ, за да не се налага хората на тази страна да слушат в олигофреничен захлас обещания за по-добро бъдеще, докато бавно ги умъртвяват икономически, интелектуално и емоционално!… http://www.europe.bg/htmls/page.php?category=329&id=22301
С безгранична любов и надежда посвещавам тази малка книжка на младото поколение мои сънародници – родени и неродени още. На тях пожелавам да излязат живи и здрави с пречистени души от ада на Великото Бедствие. На бъдещата генерация българи, които ще възкресят държавата ни от пепелта на Исляма и ще изградят нова Велика България
Човекът-опозиция Стефан Маринов – българският отговор на безвремиетo
Милен Радев
„…замислям се над карнавала, в който е въвлечен целият народ. Всеки прекрасно знае, че животът, който живее, е един долен маскарад, но на никой и през ум не му минава мисълта да се изправи и да каже: „Живков, я не се правете на шантав!“
Ст. Маринов, 1982 г.
Всред зеещата празнота в полето на неприкритото, изобличително дръзко художествено противопоставяне на комунистическия режим – която тази конференция (Национална научна конференция „Антитоталитарната литература“ ) както никоя друга подобна проява от последните 20 години трябва да запълни – стои съвсем самотно една оригинална фигура. Пред нас, късните съзерцатели, тя блещука и прелива, приемайки черти от образа ту на Гаргантюа, ту на Швейк, ту на Иван Чонкин, ту на вечния борец за правото на слабия Дон Кихот де ла Манча.
Това лято се навършват 12 години от неизяснената до край смърт на моя дългогодишен съсед и учител, на мислителя, писателя и физика – но преди всичко – на добрия, ведър, остроумен, талантлив, смел и неординарен човек – така рано отишлия си Стефан Маринов.
В края на 80-те, началото на 90-те години, когато получих екземпляр от нея, една от неговите книги ми стана настолна (по-точно е да се каже, „въвджобна“, „наплажна“, „речитативна“ и „декламаторна“). Това бе уникалният за нашата литература политически епистолярен роман (определение на Цвета Трифонова) „Изыди, сатана!“ според поставеното от автора на руски заглавие. И то, и подзаглавието „Откровения в заявлениях“, са програмни: книгата съдържа писма и заявления на автора до институции и лица в България от 1971 до 1983 година, а текстовете в нея съзнателно и избирателно са писани от него на поне шест езика.
Виртуозната игра не с езика, а с езиците
е стилистичен похват, който наред с политическите и общочовешките теми на текста същностно го издига на нивото на най-доброто, което познавам в достъпната ми европейска литература.
Стефан Маринов е роден през 1931 г. в София и изживява българската част от живота си в родната си къща на някогашната улица „Журналист“, днес „Елин Пелин“ в Лозенец. Семейството е старо, артистично-интелектуално, с леви политически възгледи. Той завършва Военноморското училище във Варна и се дипломира като физик. Пътува по море, постъпва на работа като физик във тогавашния ФИ на БАН.
В детските ми спомени от края на 60-те години го виждам винаги тичащ, (за да не губи време, той почти не ходеше с нормална крачка), често в анцуг и гуменки, с тенис ракета в ръка. Не съм и знаел тогава за грижите му, намерили израз в писмата от сборника. По онова време в махалата вече му се носеше славата на чудак – в СССР в онези години са използвали за хора като него термина „дисидент“. Прагматичният българин употребява вместо това нарицателните „шантав“, „перко“, „откачен“. Започна да отсъства за по-дълго, дочу се, че е изпращан принудително в психиатрията…
По-късно уточних, че като пацифист по убеждение още през 62 година той издава в София първия самиздатски вестник „Ядец“, от който разпространява по собствени думи 20 – 30 бройки „сред познати и непознати“. През 1966 г. е обвинен пред съда за публично разгласяване на отказа си да сътрудничи на разузнаването и за писмо до министъра на отбраната, с което отказва да служи в бъдеща термоядрена война и му връща офицерските си пагони. Прокурорът заявява, че за тези престъпления би могъл да иска смъртна присъда или 20 години затвор- след медицинска експертиза, обявяваща го за параноик, Маринов е затворен в психиатрията.
Седем месеца по-късно е освободен. БАН го отчислява от научна работа и го трудоустроява като преводач в Института. През 1974 година след редица остро критични и бликащи от ирония, сарказъм и жизнена правда писма до научни институции и до самия Ангел Балевски, по искане на централното ръководство на БАН, Стефан Маринов отново е въдворен принудително в Психиатрията.
От тук той успява да избяга и да влезе в Американското посолство, където иска да връчи протест за нарушаване на човешките му права. Вместо това служители на посолството извикват милицията и безучастно позволяват на двама цивилни от ДС да пребият Стефан Маринов във вестибюла, на американска територия и да го извлекат вързан от там.
Като физик е привърженик на Нютон и стига до извода, че „пространството и времето са абсолютни“. Анализира и критикува в няколко свои фундаментални труда (издадени по-късно на Запад) теорията на относителността на Айнщайн. Най-общо казано, Маринов твърди, че „принципът на относителността е неверен, че скоростта на светлината не е постоянна, и че скоростта на земята спрямо абсолютното пространство може да бъде измерена“. За физическия академичен свят до ден днешен това се равнява на богохулство.
В дома си на ул. „Елин Пелин“ Стефан Маринов устройва Лаборатория за фундаментални физически проблеми, а през пролетта на 1977 г. свиква сам Международна конференция по абсолютното пространство и време във Варна, на която кани познати физици от цял свят.
Реалността се преплита с абсурда:
КДС започва масирана кампания за осуетяване на конференцията. По тяхно настояване Стефан Маринов разпраща писма до всички заявили пристигането си учени с препоръчаното му от МВР нелепо обяснение, че конференцията се отлага поради очаквано земетресение в района на Варна. Скоро след това той е екстрадиран в Белгия. Известността му вече в чужбина и разгласяването на неговия случай стават фактор, накарал режима да се откаже от вътрешна разправа с дисидента.
В чужбина Стефан Маринов се установява в Америка, после се премества в Италия, в Австрия. Емигрантската му съдба не е от леките – издържа се с физическа работа, но не като физик, а например като коняр в графско имение. Сам се прехранва от зеленчуковата си градина. Не спира заниманията си с теоретична физика, пише и издава в собственото издателство „Изток – Запад“ философски и физически трудове, посвещава много усилия на търсенията си в областта на генератори на свободна енергия, завършва фундаменталния си петтомен труд „Класическа физика“.
В Генуа издава обемистия том „Теория на политическата икономия“. През годините общува с известни политически емигранти от соцлагера на Запад като Буковски, Горбаневская, Пеликан, Белоцерковски, Максимов. Участва в акции на протест и в защита на Андрей Сахаров. През 1980 г. най-сериозно планира самозапалването си пред съветското посолство в Париж в знак на протест срещу затварянето на колегата-физик Юрий Орлов в съветски затвор, но френските власти го арестуват своевременно, пребиват го и го изхвърлят в Италия.
Не са му спестени горчиви разочарования. Постоянно депортиран като бунтарски и непокорен дух между Австрия, Италия, Франция, Стефан Маринов няма кой знае какви илюзии за склонността на западния политически елит към отстъпки пред източния комунизъм в духа на популярното тогава «размразяване» и «намаляване на напрежението». За емигрантските издания и западните радиостанции той е непредсказуем чудак, при това деклариран привърженик на идеалния комунизъм с християнски черти, неприемлив автор, който съвместява безпроблемно възхищението си пред Исус Христос със своя изявен атеизъм.
Най-забележителната работа на Стефан Маринов в емиграция за мен е романът в писма „Изыди сатана“. Първото издание е през 1982 г. в Грац. В книгата си включва своята десетилетна кореспонденция с различни институции в България и чужбина, но главните му адресати са два „Ангела“ – академик Ангел Балевски – неговият главен «шеф» от БАН и полковник Ангел Гогов, заместник на небезизвестния Мирчо Спасов – зам. началник на отдел „Паспортен“ на МВР.
Безсмислено е да се прави опит за преразказ или да се описва съдържанието на тази несравнима с нищо в нашата литература книга. Тя просто трябва да се прочете. Нейното време ни най-малко не е отминало, напротив, тя е насъщна и за днешния ден след 20 години изтерзан преход.
Всяко писмо е вулкан от идеи, остроумие, сатира, от унищожително-интелигентна критика на системата. Най-дълбоки мисли са поднесени в игриво-разговорен, понякога вулгарен стил, на места лирично-извисено, на ръба на патетичността. Авторът подрежда пъстра мозайка от алюзии, от формални или скрити цитати от цялата световна литература, перфектно и свободно играе с езиците – български, руски, немски, английски, полски, френски. Затова и почти една трета от обема на книгата заемат преводите на края.
„Изыди сатана“
е един непресекващ карнавал, в който тъгата и копнежа по нормалните човешки отношения се редуват с неудържим, заразителен смях. Както сам споменава на едно място, нароченият за параноик Стефан Маринов просто си „намята шутовското наметало“ за да каже направо в лицето на властниците неща, които поднесени по друг начин биха му донесли най-сурова присъда. Нахлузил маската на „юродивия“ той ред по ред изписва образа на един истински побъркан строй, на едно душевно болно общество, управлявано от полуграмотна и безскрупулна клика.
Стефан Маринов почина на 15 юли 1997 г. в Грац, Австрия, падайки от балкона на университетската библиотека. Официалното заключение до днес е самоубийство. Не секват изказваните от негови колеги съмнения, че този жизнерадостен и оптимистичен човек едва ли е напуснал съвсем доброволно земния живот. Изследванията му в областта на алтернативните енергийни източници и заявените от него предстоящи технологични решения се приемат като доводи за това, че ученият е бил пречка на мощни интереси.
Неотдавна получих от далечна антикварна книжарница, поръчан по Интернет уникален албум, издаден през 1982 г. в Болоня. Вдъхновен от цикъла „Голгота“ от 12 платна на големия италиански живописец-реалист Ренато Чени, Стефан Маринов пише на италиански едноименна поема.
Картините на Чени, редувайки се със стиховете на Маринов, безмилостно описват пътя на Сина человечески, но и на човека изобщо – през жестоката земна реалност – до Разпятието. Двамата конгениални художници виждат своя ближен като жертва на тоталитаризмите на XX век, на световните лидери, на държавното и клерикално насилие. Финалът е издържано в кърваво червено платно. Обърнат с гръб към нас Човекът стои изправен пред сивата маса на своите мъчители. Сред нея се открояват образите на Ленин, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Де Гол, Мао…
Цялото творчество на нашия забележителен сънародник Стефан Маринов, не само поемата „Голгота“, чака своя български откривател. Някак знаменателно, албумът, който пощаджията ми връчи точно на рождения ми ден, носи на първа страница ръкописно посвещение на писателя. То е отправено до един от най-непреклонните негови противници и душители на неакадемичните му физични теории, редактора на списание „Нейчър“ д-р Джон Мадокс.
Открити днес, тези последни думи на покойния Стефан Маринов, звучат ангажиращо за всички нас:
„С голяма надежда във Вашата научна смелост и във Вашето чувство за гражданска отговорност“
Берлин, март 2009 г.
*На 26 и 27 март в Института по литература на БАН ще се проведе научна конференция на тема „Антитоталитарната литература“. За пръв път участници от страната и чужбина ще слушат доклади и ще обсъждат неофициалната, забранена и репресирана през годините на социализма литература и нейните позабравени или напълно непознати автори.
За Мediapool Милен Радев предоставя предварително своя текст за конференцията, посветен на един оригинален и непокорен дух – физика, писателя и мислителя Стефан Маринов.
Със заглушител убиха думата
▲ Наталия Естемирова
Убийството на правозащитничка в Чечня шокира света. Професионалната дейност на руската активистка Наталия Естемирoва е в основната версия за убиийството й.
„Следствието работи върху различни версии, но като основна се разглежда служебната дейност на убитата”, заяви говорителят на следствения комитет на руската Главна прокуратура Владимир Маркин.
Руската правозащитничка Наталия Естемирова бе отвлечена преди 2 дни от дома си в Грозни, Чечня. На 15 юли бе убита и тялото й бе намерено в Ингушетия още същия ден.
Междувременно смъртта на Естемирова, известна с борбата си за човешки права, предизвика остри реакции от редица държави и неправителствени организации.
Европейският съюз и Съединените щати осъдиха убийството на Естемирова и призоваха Русия да открие виновните и да ги изправи пред съда, предадоха световните агенции.
„САЩ са дълбоко натъжени от новината за отвличането и убийството на уважаваната защитничка на човешки права Наталия Естемирова. Тя не приемаше никакъв компромис в търсенето на истината не само в Чечня, а където и да се намираше.“
Според говорителят на Държавния департамент Йън Кели руското правителство трябва да осъди виновните за това отблъскващо престъпление и да покаже, че беззаконието и безнаказаността няма да се толерират.
Според правозащитната организация „Хюман райтс уоч“ руския президент Дмитрий Медведев „трябва да се увери, че се води задълбочено, независимо и прозрачно разследване“.
Върховният комисариат за бежанците на ООН също осъди убийството на руската активистка.Правозащитната организация „Амнести интернешънъл“ обяви, че случилото се е пореден опит за сплашване на гражданското общество в Русия.
Президентът на Чечня Рамзан Кадиров, сочен от медиите като отговорен за ужасяващи посегателства върху човешките права, заяви, че поема личен контрол по разследването на убийството.
„Организаторите и извършителите на това чудовищно престъпление са по-голяма заплаха за обществото от терористите, проливащи кръвта на хиляди невинни хора. Няма да пестя сили и ресурси, за да може убийството да бъде разкрито”, каза Кадиров.
Frognews.bg припомня:
Наталия Естемирова е родена през 1959 г. в град Саратов, Русия. Дете е на родители със смесен руско-чеченски произход. Завършва история в университета в Грозни, Чечня. Работи като учителка в града до 1998 г. От 1999 г. Наталия събира доказателства за престъпления върху човешките права и през 2000-та година става член на Мемориалния център за човешки права в Грозни, Чечня. Естемирова има няколко престижни отличия за дейността си в защита на правата на хората- през 2004 г. е удостоена с наградата „Право на съществуване“, учредена от шведския парламент. Руската активистка работи заедно с разследващата журналистка Анна Политковская, убита през 2006-та година и с правозащитника Станислав Маркелов, убит през януари 2009-та година.
Според Таня Локшина от Московското бюро по наблюдение на човешките права, непознати хора са отвлекли Естемирова с кола от дома й в Грозни преди 2 дни. Нейни колеги вдигнали тревогата за отвличане, защото не се появила на планирана среща. Таня Локшина и Наталия Естемирова са били жертви на отвличане, докато работели по особено деликатен случай на злоупотреба с човешки права, след което освободени.
Според кореспондента на БиБиСи в Москва Рупърт Уингфилд-Хайес Естемирова се е била посветила на „много важна и опасна работа, разследвайки стотици случаи на предполагаеми отвличания, изтезания, углавни дела и убийства на руски военни представители в Чечня.” http://frognews.bg/news_13698/Sas_zaglushitel_ubiha_dumata/
Световен доклад: Стегнете се, цивилизацията може да рухне!
13.07.2009 13:18
Предупреждението се съдържа в най-големия доклад, надничащ в бъдещето на човечеството, който ще бъде публикуван идния месец
Огромно усилие – от мащаба на мисията „Аполо 11″, изпратила човек на Луната, трябва да направи човечеството, за да има някакъв шанс да оцелее от последиците на климатичните промени.
Залозите са високи, тъй като без устойчиво развитие милиарди хора ще бъдат обречени на бедност и глад, а цивилизацията – такава, каквато я познаваме, ще загине.
Това не е поредната приключенска драма на Холивуд, в която супергерои в края на краищата спасяват нападнатата от извънземни вируси и враждебни сили планета.
Враговете и супергероите са самите хора. Предупреждението се съдържа в най-големия доклад, надничащ в бъдещето на човечеството, който ще бъде публикуван идния месец. С копие на 2009 State of the Future се е сдобил британския в. „Индипендънт“.
Авторите са мозъчният тръст Millennium Project. Зад документа застават и редица водещи световни организации, сред които ЮНЕСКО, Световната банка, американската армия и фондацията „Рокфелер“.
Докладът заема 6700 страници и в съставянето му са участватли 2700 международни експерти.
Ключовата дума в документа е „рецесия“.
и нейното отражение върху бъдещия живот на обществата. Учените напомнят, че чистата енергия, достъпът до храна, бедността и демокрацията са сериозно застрашени заради рецесията.
Твърде много алчни и измамни решения доведоха до това положение и разкриха глобалната свързаност на икономиките и морала в света, признават експертите.
Макар че за по-голямата част от човечеството през последните 20 години бъдещето изглежда „по-светло“, глобалната икономическа и финансова криза е намалила осезаемо индекса за идното десетилетие.
Половината свят може да се сблъска с насилие и безредици поради тежката безработица, липсата на достатъчно водни ресурси, храна и енергия и ефекта на глобалното затопляне върху природата.
Редица прогнози предричат още по-голямо разрастване на организираната престъпност и „войни за ресурси“.
Докладът подчертава редица основни и нетърпящи отлагане проблеми на сигурността, свързани с последиците от климатичните промени и екомиграцията.
До 2025 г. се очаква 3 млрд. души да останат без вода поради непрекъснатото нарастване (и застаряване) на населението. Мнозина ще потърсят нови места, където да се заселят, бягайки от суши или наводнения.
Масовата урбанизация и строежи, все по-честото посягане към естествените обитания на растителни и животински видове, масовото отглеждане на добитък може да доведе до нови пандемии.
Авторите обаче дават и лъч надежда.
Според тях мрачните прогнози може най-после да „стреснат“ човечеството и в крайна сметка действително да го накарат да работи за едно по-светло бъдеще, преодолявайки егоизма и незрелостта си в името на една отговорна улегнала възраст.
За мнозина предприемачи сегашният икономически срив е възможност да инвестират в следващо поколение зелени технологии, както и да преосмислят стереотипите на икономическия растеж.
Научната и технологична революция също не е спряла своя ход. Ай Би Ем например обещава компютър, който до 2011 г. ще прави брой изчисления за секунда близък до скоростта, с която работи човешкият мозък. Наномедицината един ден може да възстановява увредени клетки атом по атом.
Този прогрес разбира се носи и рискове. Глобализацията и напредналите технологии позволяват на по-малко хора да вършат по-големи поражения за по-малко време, така че някой ден да е напълно възможно един единствен човек да създаде и използва оръжие за масово поразяване, предупреждават експертите.
Ситуацията се влошава въпреки по-отговорното отношение на правителствата и бизнеса към глобалното затопляне, заключава докладът. Авторите му призовават държавите, особено САЩ и Китай, да изработят „десетилетки“ – планове, с които да се справят с предизвикателствата. В противен случай е заплашен самият международен мир. http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2293131
Фондация Рокефеллер знае отговора на всички тези проблеми,само дето последно време са свенливи и не го споменават,всички те са породени от простичкия факт:
1900та година :1,4 милиарда население
2009та: 7 милиарда
Факт!
И НИЩО друго!тръгнали сме да контролираме какво ли не а не можем да контролираме прираста си?Смехотворно!
Само погледнете!Погледнете моля!
World historical and predicted populations by percentage distribution Region 1750 1800 1850 1900 1950 1999 2008 2050 2150
World 100 100 100 100 100 100 100 100 100
Africa 13.4 10.9 8.8 8.1 8.8 1 2.8 1 4.5 19.8 23.7
Asia 63.5 64.9 64.1 57.4 55.6 60.8 60.4 59.1 57.1
Europe 20.6 20.8 21.9 24.7 21.7 12.2 10.9 7.0 5.3
Latin America and the Caribbean * 2.0 2.5 3.0 4.5 6.6 8.5 8.6 9.1 9.4
Northern America 0.3 0.7 2.1 5.0 6.8 5.1 5.0 4.4 4.1
Oceania 0.3 0.2 0.2 0.4 0.5 0.5 0.5 0.5 0.5
Погледнете цифричките за Европа и за тарамбушкия свят,те говорят сами за себе си
Прираст на населението
Естония – (-2‰)
Германия – (-2‰)
Литва – (-4‰)
Латвия – (-5‰)
Унгария – (-3‰)
България – (-3‰)
Румъния – (-2‰)
Украйна – (-5‰)
Русия – (-5‰)
Великобритания – (-4‰)
Франция – (-3‰)
и в същото време некой държавици
Република Конго – 30‰
Никарагуа – 30‰
Йордания – 30‰
Мали – 31‰
Оман – 31‰
Саудитска Арабия – 31‰
Демократична република Конго – 33‰
Нигер – 35‰
Сомалия – 34‰
Йемен – 41,5‰
Да помагаме на сомалийските дечица,поддържайки средно по 8 деца в семейството и ненормалните им хомо еректуси които те имат за родители?Това не е помощ това е удължаване на геноцида..или по право АВТО геноцида който самите сомалийци герерират срещу себе си
Звучи жестоко но е истина,най бързото и единственото решение е редуциране на населението до нива 1900 година,всичко друго е бла бла
Life
От ГЕРБ казват, че се очаква да се появи документ с разбивка на предвижданите от тях конкретни стъпки. Дано! И дано стане скоро, защото иначе съмненията, колебанията, дори подозренията, остават живи. По отношение на меморандума и каквото следва от него, всички ние в момента сме в ролята на Киркор, който се връща в къщи, заварва жена си гола в леглото, втурва се към гардероба и вижда вътре Гарабед – и той гол. Киркор а-ха да каже нещо, но приятелят му го засича: – Е-е-е-х, Киркор, и сега като започнат едни съмнения, едни подозрения…..
Ами няма как, ще започнат. Защото политическият опит в България от последните 20 години показва, че ако се усъмниш за гол мъж в гардероба ти, то в 90 процента от случаите наистина се оказва, че има такъв. http://asenov2007.wordpress.com
Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето… украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници… ; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си! Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането…? (Матей 23:29-33).
„…Васил Левски успява да проумее заблудите си относно дълбоката вътрешна същност на организираните от него “революционери” едва съвсем непосредствено преди смъртта си – едва тогава той проумява, че напразно е жертвувал живота си за хора, които не заслужават това, и изцяло и категорично се отрича от апостолската си дейност. Така, когато преди обесването му свещеникът Поп Тодор го попитал как да го споменава в молитвите си, Васил Левски ясно и категорично поискал да бъде споменаван не като революционер, а като дякон (разкайващ се и отдаден на Бога монах).
…Истината за живота и смъртта на членовете на семейството на Васил Левски е била скривана прекалено дълго време.
Иван Кунчев и Гина Караиванова са имали пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата Иван Кунчев е бил преуспяващ бояджия и гайтанджия, но се разболял, разорил се напълно и умрял на 38-годишна възраст през 1851 г.
За да отгледа децата си, майката Гина Кунчева работила като слугиня при богати хора в Карлово. На 60-годишна възраст, няколко месеци след Освобождението, след като вече е погребала три от децата си и в продължение на целия си живот е била жестоко притисната от безизходицата и непосилната мизерия, през декември 1878 г. тя се самоубива, като се хвърля в махленския кладенец.
На другия ден тя е била извадена от кладенеца и е погребана набързо, без каквито и да са християнски ритуали и встрани от карловските гробища, тъй като българската православна християнска църква забранява самоубийството; и така, тя е била официално и публично прокълната не само от “правоверните” „божии” служители, но и от цялото “християнско” население на града.
На погребението е присъствувала само обезумялата от скръб дъщеря Яна и две дрипави комшийки, а синът й Петър се е бил напил до безсъзнание от мъка и въобще не видял погребението. Гробът не е запазен; днес никой не знае къде точно е бил.
Мария Иванова Кунчева е родена през 1847 г. и е починала на 6-годишна възраст през 1852 г.
Христо Иванов Кунчев е роден през 1840 г.; подгонен от турските власти, емигрирал във Влашко, където станал хъш, но заболял от туберкулоза и умрял в Букурещ през 1870 г. на 30-годишна възраст.
Яна Иванова Кунчева е родена през 1833 г.; овдовява рано с четири деца.
Петър Иванов Кунчев е роден през 1844 г.; бил е хъш във Влашко, участник в четата на Христо Ботев, тежко ранен при сраженията във врачанския Балкан. После е участник в дружините на Българското опълчение по време на Руско-турската война, където е бил редник в І и в ІІІ Опълченска дружина, сражавал се в боевете при Шипка и Стара Загора; първо е бил награден с военен орден на руската армия, а после и с авторитетния Георгиевски кръст за храброст. През септември 1877 г. е уволнен от Опълчението за една година поради болест, а през юли 1878 г. е уволнен завинаги с право на пенсия от 10 копейки дневно.Тъй като не само е бил тежко ранен и осакатен с ампутиран десен крак, но и заболял от туберкулоза, в края на войната той се завърнал в Карлово, където изпаднал в отчайваща бедност и тръгнал да проси, за да оцелява и да издържа децата на сестра си. През 1881 г. умрял на 37-годишна възраст и в прослава на освободена България, в която никой – нито от съгражданите, нито от неговите или на брат му съратници – не пожелал да му помогне с абсолютно нищо.” http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=6339&Itemid=9
Васил Левски: Байовци, не се полъгвайте, че тези, които държат парите държат и бъдещето ви!
Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.
Предсмъртното писмо на Васил Левски
Байовци,
Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свървшва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди” Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате” Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечествното ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят. За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни братя и не щадете силите ,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви други му, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.
Понякога, като чета някои български медии, получавам киселини. Имам деликатен стомах, а те будят у мен неприятно чувство.
Днес в медиите е изключително забавно. Човек може да се смее, та чак сълзи да му потекат. Всички журналисти си настроиха инструментите и сега се пее една и съща песен. Получава се шизофреничен канон, в който гротеската, създава у слушателя чувство на изгубеност и безсмислие.
А това е основната тема:
Бойко спечели точка Ура удивителна Много сме яки запетайка ние сме номер едно точка Махнахме комунистите (тук не се чете, на листа има петно течност с неясен произход) Сега обаче Бойко трябва да се стегне точка Защото има невероятния шанс да оправи всичко запетайка но може и да се издъни многоточие (песента завършва с минорен акорд, пианисимо)
Многоточието е основното медийно говорене тези дни. Много е забавно. В “Стандарт” се изявява Бареков. С провинциална патетика завършва пледоарията си говорейки за брадва и хан Крум. Особени вариации по основната тема отсъствуват, но какво друго да очакваме – това са родните медии.
А в Новинар четем забавния коментар “Я, колко много слагачи…”. Автор е медийният гуру и видно ченге Иван Гарелов. На мен, честно казано, ми се наложи да изпия една чаша сода, за стомаха. Ето накратко съдържанието:
И. Г. започва с това, колко е готин, умен и красив. Как още преди години е знаел какво ще се случва, предвидил всичко, и краха на Станишев, и успеха на Бойко. Как мислел да започне статията си с директни цитати от стари негови публикации, които предвиждали всички събития, случили се напоследък. Да, ама след това видял, как медиите подлизурски “се слагат” на победителите. Това поведение на “журналистическия елит” дълбоко го наскърбило и той сега спира да пише. Коментарът свършва преди да е започнал.
И. Г. споделя, че отива да си пие узото, за което ние му вярваме. На изпроводяк той казва няколко думи на загубилите – ценни съвети за БСП, НДСВ и ДПС. Познатото вече – БСП, тежка загуба, Станишев е виновен, ДПС ги прецака, трябва смяна на ръководството; НДСВ – качествени личности, които преди били “симпатични”(!), сега без царя им трябва нов водач. За ДПС И. Г. е пестелив – дали ще преживеят крушението не зависело само от тях, а и от другите политически сили.
След това И. Г. завършва с: “Хайде сега да се поздравим за успешно издържания изпит и да се отдадем на заслужена почивка.”
В този коментар И. Г. започва вариация на дразнещата фраза “Аз казах ли ви!”, преминава през нежеланието да се говори и спира с прекрасната житейска философия, позната ни от миналото – дай да разбием парламента, а след това да си траем вкъщи. Което е ужасяваща пропаганда на овцизма. Това, че на един 5 юли милиони хора са се размърдали, променили са нещо, което би трябвало да им гарантира по-добър живот. Това е именно лошото, сега те ще отидат да си пият узото. Точно като едни гареловци.
Еднократното усилие не действа, осъзнайте се!
Спомнете си 1997 година!
Обществото сега се нуждае от активна позиция по западния модел “Аз дадох толкова и толкова пари, къде ми е магистралата?!”. А той функционира, питайте децата си, които живеят в Европа.
За да се инсталира хорската глава такава активна програма различна от пиенето на узо и киризенето под асмата, трябват медии, в смисъл Медии.
А българските медии са болни. Те никога не искат да разсърдят “Големото Доброутро”. През управлението на Тройната коалиция, се консолидира медийния модел “Шведска тройка”. Двамата мъжки участници са политикът и мафиотът. Единият трябва да бъде добре задоволен, а другият да плаща. Интересното е, че между тях има перверзен гей-флирт, заради което често жената – медията – се чувства ненужна. Ще спестя техническите детайли, кой е отгоре, кой отдолу.
Последиците са ясни – автоцензура, нищоговорене, официозност и свирки.
Това си личи днес – просто сега медиите сменят обекта на орални ласки. “Фелацио за победителите!” – сигурно този надпис виси в някои редакции.
Няма говоря баналности и да пея основната тема. Имам градивна идея. Ето какво трябва да се случи: Най-важното е голямата промяна в медиите, ако те като система, която коригира, не си изпълняват функциите, ни очаква същото, като по времето на Костов – философията на еднократното усилие винаги завършва с комунисти и срината икономика.
Медиите трябва да се променят – да станат медии и да имат възпитателна функция. Да са агресивни и недобронамерени към властта, да възпитават гражданина и да му напомнят, че е такъв. Което няма да е толкова трудно днес, поради инерцията на милионите, които са документирано заинтересовани.
Утре ще е късно. Повярвайте!
Промяната ще бъде тежка, но ще си заслужава. Ще е жалко за всички журналисти, които са свикнали, че качествената журналистика се случва на колене, в кенефа на народното събрание. Но те никому няма да липсват. Пък и винаги могат да правят компания на И. Г. в заниманията с узото.
Страда ли българската наука от изтичането на мозъци?
2009.07.19 2 views Няма коментари
В академичната сфера, основният път на изтичане на мозъци от България става по линията на специализации в чужбина, разказва “Дойче веле” в репортаж за състоялата се във Виена конференция за ролята на миграцията и диаспората в чужбина в процеса на реформи в страните от Югоизточна Европа.
След като защитят доктората си, много млади българи тръгват да специализират зад граница, като често дори самите им научни ръководители ги насърчават да направят това.
По-голямата част от тези млади хора по-късно изобщо не се връщат на работа в родината, но не това е най-големият проблем, казва Николина Сретенова от Института за философски изследвания към Българската академия на науките (БАН).
Все по-малко млади учени в България
“Проблемът е, че не се връщат, но не бих казала, че това е големият проблем в момента, защото в съвременния, глобален свят, в който живеем, хората просто се движат.
Дори има една изградена, постмодерна визия за съвременния учен, който води един номадски начин на живот, който е непрекъснато в движение.
Проблемът е на входа на науката – че все по-малко хора постъпват, имаме по-малко млади учени”, смята Сретенова, която беше представителката на България в конференцията във Виена.
Това беше заключителният форум на проект, изследващ ролята на миграцията в региона.
За да илюстрира ситуацията в българските академични кръгове, Николина Сретенова разказа пред участниците в конференцията за случая с Института по молекулярна биология на БАН.
Само за три години – между 1990 г. и 1993 г., 80 от общо 150 изследователи на института заминали да работят зад граница.
Сред тях били и трима водещи учени от института, които получили работа на такива престижни места като Станфордския унивеститет в САЩ, Университета на Торонто в Канада и Института Пастьор във Франция.
Връзки с българската диаспора
Своеобразното масово напускане на учени от Института по молекулярна биология на БАН обаче имало и своите положителни страни – днес той е може би единственият институт на БАН, който не е изправен пред проблема за подмладяване на изследователския си състав, казва Николина Сретенова.
Около половината от учените в института днес са млади хора, заели местата на онези, излезли в чужбина през 90-те година.
Междувременно институтът е успял да установи и добри връзки с диаспората на българските биолози в чужбина. Това е добър пример за взаимоизгодно сътрудничество, смята Николина Сретенова и добавя:
“Това, което непрекъснато ме учудва, е че няма институция, която да състави една база данни с българската научна диаспора по света. Това ще е добре от гледна точка на колаборация по научни проекти”.
I. Стилистични фигури. Същност – събирателно название за тропи и риторични фигури, обикновено се разглеждат като “украса” на речта, необичаен начин да се наричат нещата, отклонения от представите за норма.
II. Тропи – фигури на заместването. Прякото значение на думите се замества с преносно.
1. Метафорични тропи:
а) метафора – названието на един обект (предмет, признак, действие) се пренася върху друг обект въз основа на някакво сходство между тях. Пример: Златните лъчи на слънцето.
б) антономация (преименуване) – физически или нравствени качества на предмета на речта се назовават със собственото име на: литературен герой (Хамлет, Дон Кихот, Тартюф – лицемерие, Бай Ганьо); митологичен герой (Херкулес – сила); историческо лице (Рокфелер – богатство).
в) олицетворение – одушевяване на неживата природа. Признаци на човека се пренасят върху неодушевени предмети. Пример: Природата страда, звездите се смеят.
г) алегория – нравствено качество на човек се (заменя) изразява чрез предмет или животно. Пример: лъв – силен, патка – глупост, лебед – грациозност, заек – страхливост, лисица – хитрост, змия – коварство.
д) ирония – към първоначалното значение на думата или словосъчетанието в изречението се влага противоположен смисъл, за да се даде отрицателна оценка. Пример: Ти си голям умник! – каза той възмутен.
е) сравнение – съпоставят се два предмета по общ за тях признак. Пример: Очи като звезди.
ж) епитет – означава се признак на предмет или действие. Пример: Гробно мълчание.
2. Метонимични тропи.
а) метонимия – названието на един обект се пренася върху друг обект въз основа на някаква постоянна връзка между тях. Пример: Прочетох целия Ботев. Изпих една чаша.
б) синекдоха – названието на част от цялото служи за означаване на цялото и обратно. Пример: Родна стряха.
в) перифраза – название на предмет, лице, явление или действие се заменя с описателен израз. Пример: Черноморска столица (Варна).
г) евфемизъм – вид перифраза, при която един израз се заменя с друг, с цел да се смекчи неприятното въздействие. Пример: Той ни напусна, отиде си (умря). Уволниха го (напусна).
3. Тропи от групата на количеството.
а) хипербола – предмет или признаци на предмета преднамерено се пресилват, преувеличават. Пример: 100 пъти ти казах.
б) мейозис – обратно на хипербола. Предмет или признаци на предмета преднамерено се пренамаляват. Пример: Искам да кажа с една-две думи. Изчакай ме една минута.
в) литота – чрез отрицание преднамерено се намалява признак на предмета с цел да се отслаби положителната оценка. Пример: Хубав ли е филма? – Не е лош.
III. Фигури на съвместването (реторически фигури) – значенията се съчетават или комбинират.
1. Фигури на тъждеството – обектът на речта се характеризира образно чрез съвместване на тъждествени значения.
Пример: Народът се радва, ликува, тържествува.
2. Фигури на неравенството.
а) възходяща градация (климакс) – степенуват се възходящи признаци на предмет. Пример: Тя е хубава, изключителна.
б) низходяща градация (антиклимакс) – началното значение се степенува низходящо. Пример: Съжалявам, наистина съжалявам, безкрайно съжалявам.
3. Фигури на противоположността – основават се на контраста.
а) оксиморон – съчетаване на взаимноизключващи се понятия. Пример: В близката далечина.
б) антитеза – съпоставят се противоположни понятия с цел чрез изтъкнатия между тях контраст да се постигне изразителност на речта. Пример: Богатият и в делник пирува, бедният и в празник гладува.
• инверсия (обърнат словоред) – разместване елементите на синтактичната конструкция. Пример: Векове цели, разум и съвест с нея се борят.
• реторичен въпрос – съдържа негласен отговор, а чрез граматическата форма на въпроса се изказва нещо друго, различно от буквалното питане.
Ще се радвам ако идването Ви тук пробуди у Вас такова настроение, че отново и отново бъдете мой гост!
Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.
[Прочети >>>]
Как да си купя тази книга?
●Angel.G-TV - видеоблогът на Ангел Грънчаров (първият български видеоблог) ●HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров (основен текстови блог) ●СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ (учебен блог за студенти и ученици) ●ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТ HUMANUS (консултации, психотренинг, психоанализа, курсове) ●Дневникът на един ГРАЖДАНИНЪ (онлайн-изданието на в-к ГРАЖДАНИНЪ) ●ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ (за подкрепа на демокрацията и европейската ориентация на България) ●ДНЕВНИК ФИЛОСОФА (моят рускоезичен блог) ●Учебният блог на философа Ангел Грънчаров (първи вариант) ●АКАДЕМИЯТА (първи вариант)
Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. (ОЩЕ >>> )
Книгата е новаторски опит за по-цялостно, философско-психологическо вникване, представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и народопсихологични дадености и комплекси.
insomnia1304 каза
С какво ще завърши „световната финансова криза”?
За Федералната резервна система на САЩ (ФРС)
Артур МАХНИКИН
Основната и единствена причина за кризата на световната икономика е свръхпроизводството на основната световна валута – щатския долар. От 1971 г., когато бе отменено обвързването на долара със златно покритие, осигурявано от запасите на злато на САЩ, доларите започнаха да се печатат в неограничени количества. Покупателната сила на долара бе осигурена не само от БВП на САЩ (както е във всяка нормална страна), но и от БВП на страните по целия свят. Нищо лошо дотук, обаче държавите, чиито икономики обезпечаваха силата на долара, нямаха и нямат контрол върху обема на доларовите емисии. Такъв контрол, реално, няма и правителството на САЩ. Това е право единствено на ФРС на САЩ.
Федералната резервна система на САЩ (т.е. Централната банка на САЩ) е частна организация, принадлежаща на двадесет частни банки в САЩ. Основният им бизнес е именно този – да печатат световните пари. За да го постигнат, днешните собственици на ФРС загубиха много време – десетилетия, а по-точно – столетие, и усилия – това са Първата и Втората световна война, както и Бретън-Уудските споразумения от 1944 (когато се създава МВФ и Световната банка, б. пр.), и т.н., и разбира се, самото създаване на ФРС през 1907 г. По такъв начин група частни лица окончателно получи правото да пуска в обращение долари, да определя обема и срока на емисиите и т.н. От 1971 до 2008 г.обемът на доларовата маса в света нарасна десетки пъти, надхвърли многократно реалния обем на стоки в света.
Това положение бе изключително изгодно на първо място за собствениците на ФРС като частна организация, и на второ място – за самите САЩ като държава. За изгодите на собствениците ще стане дума по-нататък, но към ползите на САЩ се отнася възможността като цяло, от 1944 г., и особено от 1971 г., т.е. в течение на 37 години, да живеят в огромна степен за сметка на останалия свят.
БВП на САЩ представлява 20% от световния БВП. Тази цифра не е докрай вярна, тъй като САЩ включват тук редица показатели, например стойността на някои услуги, които другите страни не включват в своя БВП. Ако го изчислим по общи показатели, цифрата ще падне от 20 на 15%. Но дори и да е 20%, все едно. САЩ обаче потребяват 40% от ежегодно произведеното в света. Един въпрос за онези, които могат да мислят – ако някой произвежда 20 % (или 15%), а потребява 40%, кой трябва да плати за това? И наистина плаща. Този „кой” е целият останал свят, който отдава на Америка стоки в замяна на необезпечени хартийки. При това се получава огромно преразпределение на световните богатства в полза на САЩ. Впрочем, колкото повече се вглеждаш в ставащото днес, все повече се убеждаваш, че няма нищо ново на този свят. Всичко вече се е случвало в историята, или е описано в приказките. Например обменът на реални активи срещу шумолящи хартийки е аналогичен на покупката на Манхатън от индианците за сума от 24 долара – толкова стрували мънистата и дрънкулките, които послужили за разменна монета. Умението да живееш за сметка на другите и да си най-силният, е описано в приказките на Лев Толстой, където Филипок смучел сокове от другите, по-слаби растения.
Възниква въпросът, а защо ФРС трябва да произвежда повече долари, отколкото е необходимо за нормалното функциониране на световната икономика?
Ако всички страни, които доброволно „развиват” икономиките си като механизъм за поддържане и обезпечаване на покупателната способност на долара, имаха право да контролират емисиите на долари, нищо лошо нямаше да се случи със световната икономика. Реалната доларова маса щеше да съответства на реалния обем от активи, които трябва да обезпечават долара. Но целият фокус е тъкмо в това – ако си частно лице и имаш право да печаташ долари, които са обезпечени от цялата световна икономика, и ако не си Майка Тереза, разбира се, а банкерите от ФРС съвсем не се светци, – просто си длъжен да започнеш свръхпроизводство на долари, понеже това ти дава фантастични възможности. Точно затова е създавана и ФРС. Именно заради това се прави всичко, та доларът да е световна валута. Твоето свръхпроизводство на долари е твоя и само твоя стока. И то най-добрата стока в света. По печалба това производство надхвърля всякакъв вид заработване на пари. Наркотиците, проституцията, оръжейната търговия са наивни забавления в сравнение с възможността да печаташ долари. И тази възможност ФРС получава, и по-точно не получава, а си заработва по право.
Заради това право бе похабено огромно количество интелект (най-добрите мозъци), огромни усилия, пари и години напрегнат труд, заради това бяха организирани няколко кризи и две световни войни.
Да видим по-нататък. Свръхпроизводството на долари е необходимо за свръхбогатството (обаче то защо ни е?). С такива, на практика виртуални пари, можеш да купиш съвсем не виртуална, а истинска ликвидна собственост (компании, заводи, злато, други активи). Част от парите трябва да се похарчат за поддържане на силите на САЩ. Собствениците на ФРС са мозъкът. Обаче мозъкът, дори и с много пари, е беззащитен пред грубата сила. Затова на мозъка му трябва много силно, и не просто силно, а най-силното тяло в света. Такова тяло са САЩ. И не се жалят пари в името на целта това тяло да притежава най-силната армия в света, най-сития народ в света. На САЩ се заплаща с допълнителни, непроизведени от икономиката им, обеми на стоково потребление от народите.
Впрочем, значителни средства се харчат за осигуряване на „достъпни” кредити – потребителски, в това число и за жилища. Т.е., още нищо не си изкарал, но ти дават жилище, автомобил и т.н. Е, да, имаш задължението да работиш 30 години, та да си върнеш кредита. Така че всичко това може да се заплаща (даването на огромни обеми от кредити) единствено чрез необезпечено емитиране на долари. Онези, които „са в час” (собствениците на ФРС), прекрасно знаеха, че няма да се наложи потребителят да връща тези кредити в пълен обем, понеже настъпва етап на „контролиран срив” и всичко ще се промени, в това число и доларът ще рухне. Обаче това ще е после, а засега – през 70-те, 80-те, 90-те години на 20 в. – всичко е ОК, има още много време до контролирания срив.
Впрочем често чувам как мнозина злорадстват: „Ура, доларът пада, икономиката на САЩ ще рухне и това ще е крахът на Щатите!” Трябва да разберем едно – мозъкът обикновено дълбоко презира тялото. Мозъкът си е направил тяло, но той не е кардинално свързан с него, той може да си направи няколко други тела. Мозъкът никога не губи, ако едно от телата трябва да се умъртви или да бъде отслабено. Ами че мозъкът само частично е базиран в САЩ, останалите му части са в Англия, Франция, Италия и т.н.
Днес мозъкът, в замяна на едното тяло, създава много други – това е многополюсният свят. Едно от новите тела ще е Русия. Може би това ново тяло ще съществува като съюзна държава между Русия, Беларусия, част от Украйна и вероятно Казахстан.
Усилването и укрепването на Русия е почти сигурно, тъй като мозъкът има определени обективни изисквания към всеки нов полюс на света (тялото), отнасящи се до броя на населението, територията, икономиката, военната мощ. За предстоящото засилване на Русия, за жалост, самата Русия няма заслуги, но това е друга тема. Да се върнем на ФРС.
Необезпечаната част от емитираните долари натоварват пазара и водят до обезценяване на долара, което е неминуемо при увеличеното количество долари в обращение, надвишаващи стоковите активи в света. Затова гениалните собственици на ФРС измислиха великолепни по своята ефективност методи за обвързване, замразяване на значителна част от доларовата маса във виртуални стоки.
Фондовият пазар
На първо място за тази цел бе използван фондовият пазар. От нормален и обикновен, той бе превърнат в до голяма степен виртуален. Да, наистина, акциите на предприятията струват пари. Обаче основната и почти единствена инвестиционна ценност на акциите на нормалния пазар се определя от доходността на предприятията, т.е. възможността да получиш доход като чиста печалба на предприятието, разпределяна между акционерите. Стойността на акциите е толкова по-висока, колкото е по-висока годишната печалба на вложения капитал. Но така е на нормалния фондов пазар. На виртуалния ситуацията е по-различна. Ще ви обяснят например, че печалбата има третостепенно значение. Онези 2, 3, 4 или 5% печалба, които носи корпорацията и разпределяните между акционерите 10, 20 или 50% от тази печалба не са особено значими. Най-важното е ръстът на капитализация, и съответно ръстът на стойността на акциите. Важно е да нараства стойността на Вашия пакет акции. Тук е главният доход за инвеститора. На практика това е най-важната акция за „помиярите”, и не бива да се разстройваме, че „помияри” се оказват и доста умни и силни хора. Нали знаете, нас ни лъжат толкова, колкото можем да поемем. За съжаление това е универсално правило, действа без изключения и се разпространява и сред най-умните хора.
На виртуалния фондов пазар се случва следното
Бизнесмен е изкарал един или няколко милиона долара. Започва да обмисля къде да ги вложи – например да построи завод. За тази цел трябва да измисли качествена продукция, която да се търси, да намери земя за строежа, да построи завода, да наеме персонал, да го обучи, да купи суровини, да произведе продукция, да я рекламира, да я продаде и т.н.
Това са огромни загуби на личен труд, време, нерви, а като резултат ще се получат само няколко процента печалба срещу вложените пари. А трудът и силите ще трябва да влагаш постоянно, всеки ден, всеки месец, всяка година.
И тук се появява алтернатива – „този сладък фондов пазар”.
Нищо не трябва да правиш. Трябва само да платиш с пари и акциите всяка година покачват цената си, по-точно, всяка година ще „ставаш по-красив” с 10-15% отгоре върху първоначалната цена. Никакви „главоболия”, никакви особени загуби на сила, енергия, ум. Всичко е просто и ясно, като безплатна суровина в просто техническо устройство. Е, добре, как да не се полъжеш, как да не повярваш на всевъзможни икономически „гуру”, които ти обясняват, че не е най-важното печалбата на предприятията, а по-високата стойност на курса.
И наистина за тези, които превърнаха фондовия пазар във виртуален, това е главното, понеже фондовият пазар се базира на оценката на акции, като излиза от действителната доходност на предприятията. Той може да „утилитизира”, да „обвърже” долара с десетократно по-малки обеми, отколкото пазара, разчитащ на курсовите стойности на акциите. Това е истински важното за организаторите на виртуалния фондов пазар, защото става дума за десетки трилиони долари.
Впрочем опциите, фючърсите и всички подобни финтифлюшки, са актьори от същия този спектакъл, наречен „виртуален фондов пазар”. Изгодно е да се излъжат дори не толкова глупави бизнесмени, които обаче си облекчават живота и вярват във фондовия пазар. На практика тук реално заработените с труд пари се превръщат във виртуални. За тези, които измислиха „опаковката” фондов пазар, освен целта да „отместят встрани” долара, се решаваха и други невероятно изгодни въпроси – създадена бе възможност за огромни пари.
Ако контролираш ключовите моменти на такъв пазар, и притежаваш значителни средства (ако печатате долари, нямате проблеми с парите – винаги може да се самофинансирате с кредит на желаната сума за неограничен на практика срок), сам правиш новините, на които пазарът ще реагира, и сам определяш времето и реда на изнасянето на тези новини. Така ще направиш и фантастични пари. Освен това за теб (за разлика от ония „помияри” дето също играят на борсата) парите няма да са виртуални, а съвсем истински, печалбата ти ще бъде не 10, 15 виртуални процента, а реалните 40, 50, 60,… 100%. И така от година на година.
Най-важното е, че ти знаеш точно кога ще срутиш пазара, като преди това си измъкнал парите си. А докато година след година купуваш контролните пакети на истински печеливши предприятия, когато всичко рухне, огромната част от реалните активи ще са в твоите ръце.
Фондовият пазар за другите играчи е руска рулетка, но в по-жесток вариант – от шестте гнезда в барабана на пистолета пет са с патрони. Това също е игра, в нея дори има победители-„помияри”, но съвсем малко, защото резултатите са предопределени от първоначалните условия на играта.
Фондовият пазар е реално обезпечен с пари около 1-2%. Тоест само 1-2% от инвеститорите могат да излязат без загуби от него, понеже пазарът е виртуален и от момента на създаването му не се е предвиждало инвеститорите да излизат масово от него или да изнесат поне онова, което са платили на входа.
Ситуацията прилича на банка, от която вложителите са решили да си изтеглят парите. Само миг – и подобна банка вече е изправена на ръба на банкрут. Обаче нормалната банка трябва да има активи, по-големи от задълженията й, и когато не й стигат наличностите, за да върне парите на клиентите, следва да отдели средства от реализирането на активите, за да изпълни задълженията си пред тях. Банката би трябвало да върне на вложителите поне 80-90% от парите им.
На фондовия пазар нищо подобно няма. Тук никой не е длъжен никому. Не възнамерява да връща каквото и да било и никога нищо не връща. Дъното на фондовия пазар е реалната стойност на акциите, която зависи от реалната печалба на предприятията. Тази стойност е десетки пъти по-малко от стойността на акциите на виртуалния пазар. Затова когато казват, че САЩ ще отделят 700 млрд. долара за спасяване на фондовия пазар, а експертите твърдят, че това трябва да стигне – аз започвам да се усмихвам.
За да се спаси виртуалният фондов пазар, трябва да се напечатат 100 трилиона долара, колкото е цялата стойност на пазара. Ако ги напечаташ, доларът ще се срине десетократно. Затова никой не се и заема да спасява фондовия пазар във вида, в който той съществуваше в последните десетилетия. Това е физически невъзможно.
Той изигра ролята си, изпълни задачите си, и повече не е нужен на създателите си. Естествено, създателите са хора умни и до един момент ще демонстрират, че се води битка за спасяване на пазара, така че понякога, за няколко дни, той ще расте (впрочем създателите на виртуалния пазар отново ще печелят, понеже именно те определят времето и обемите на ръста му). В тази игра не можеш да спечелиш, ако си случаен играч.
Манипулирането на златото и на „черното злато”
Сигурно никога не сте се замисляли какво всъщност ви казват „умните” експерти и не по-малко „умните” анализатори от екрана на телевизията по повод причините за ръста или падането на курса на акциите или котировките на нефта. Например някой с умен вид ще ви каже по канал „Вести” (или който и да било друг западен канал), че цената на нефта е достигнала 10 щ. д. за барел, понеже е оповестено, че запасите на САЩ били с 1 млн. барела по-малко, отколкото се очаква. Кой и какъв обем е „очаквал”, защо нивото на тези „очаквания” трябва да е отправната точка за оценка на публикуваните запаси? Никой не се и опитва да отговори, обаче това е друга тема от спектакъла.
Най-напред да кажем за тези 1 млн. барела. За марката „Брент” това са примерно 131 000 т (грубо, около 2500 жп вагона-цистерни с нефт). На практика такъв обем нефт се потребява за 1 час в САЩ. През 2005 г. САЩ потребяваха около 21 млн. барела нефт за едно денонощие. Сега – около 24 млн. барела. 1 млн барела са равни на 1/8760 част от годишното потребление на нефт в САЩ, или примерно 0,012 % от годишното потребление. В пари този милион струва 100 млн. долара (при цена 100 долара за барел). Освен това тези 100 млн. долара не са изгубени, те не са изчезнали. Тях просто не са успели да ги докарат до нефтохранилищата. Има само една новина за пазара! Нищо повече. И тя не е фактът, че не са успели да ги докарат. Тях просто наистина все още ги няма в хранилищата!Това е „шокираща новина”, която предизвиква нарастване на стойността на обемите нефт, добивани за една година в света, т.е. 228 млрд. долара (10 долара х 7,6 барела за тон х 3 млрд. т)сто наистина все още ги няма в хранилищата! .
Сами можете да прецените умствените качества на „експертите”, които ви обясняват защо се е покачила цената на нефта на 10 долара за барел. А това се отнася до 99% от всички други новини на финансовите експерти от фондовите пазари. Сега вече можете и сами да сметнете кой и колко печели от такава новина.
А сега за високата цена на нефта. През последните 8-10 години единствената причина за високите цени на нефта бе, че в този период те решаваха същите задачи, както и фондовият пазар – да обвържат доларовата маса, но – за разлика от фондовия пазар – с реални стоки. Нефтът бе идеалният избор за обвързването на такава огромна маса пари. Можеш да сбъркаш с избора на обект и да повишиш цената на стока, която, в случай на прекомерно повишаване на цената, потребителите ще спрат да купуват. Обаче нефтът е единствената стока, от чиято покупка никога и никой не може да се откаже. Дори обикновеният гражданин с обикновената си кола не е възможно да го тикнеш отново в трамвая или в метрото. Той ще предпочете да си ходи полугладен, но с тези пари да си купи бензин и да продължи да ползва автомобил. Впрочем, 69% от нефта се преработва в бензин и дизелово гориво. Нефтът обвързва парите не само на големите компании, но и на обикновените граждани, понеже в последните 10 години и обикновените граждани придобиха повечко пари, и те също се превърнаха в преждевременна опасност за долара – основната стока на собствениците от Федералната резервна система.
Освен пряката зависимост на няколко трилиона долара, високите цени на нефта са и идеално средство за повишаване на цените на всички останали групи стоки (храна, машиностроителна продукция и т.н.), понеже във всяка цена участва енергийната и транспортната компонента. Това допълнително повишаване на цените всяка година дава възможност да се обвържат още няколко трилиона долара.
И така единствената причина за крайно високите цени на нефта в последното десетилетие бе пряката заинтересуваност на САЩ, и още по-точно, на онези, които печатат долари. Трябваше само да се отдалечи рухването на пирамидата с няколко години, за да се подготвят по-добре за „контролирания срив” на световната икономика. А за да скочат цените – и за това да има задоволително обяснение – бе организирана войната в Ирак, уж за достъпа до „по-евтин нефт”. Американците дойдоха тук не заради контрола над нефта, а за да не попада на пазара иракският нефт поне няколко години, а пък нестабилността в региона да помогне за повишаването на световните цени на нефта.
По-нататък. Много беше смешно да се следят съобщенията от пролетта и лятото на 2008 г., че специална комисия на САЩ търси спекулантите на борсите, които били виновни за излишно високите цени на нефта, от които пострадала икономиката на САЩ. Спекулантите така и не бяха намерени. Не си струва да съдим собствениците на ФРС на САЩ. Това са едни много умни хора, които са си създали огромни, просто фантастични възможности (и финансови, и политически, и военни), за да влияят върху нашия свят. Те нямат задължението да поемат задълженията на бога и да се грижат за останалия свят. Те не са обещавали такива неща и никой няма подобни задължения пред никого. Те просто правят бизнес и си създават механизми за ръст и процъфтяване на бизнеса.
Целта на тази статия не е да осъжда когото и да било – целта е да се покаже светът, какъвто е, и да се помогне да се запазят парите на онези, които със своя тежък труд са изкарали и натрупали неголеми суми по днешните мерки суми – от 100 хил. до 1-2 млн. долара. Тези пари не можеш да ги скриеш под възглавницата. Обаче за това по-късно. А сега да продължим.
Впрочем, вие знаете ли как се определят т. нар. борсови цени на златото?
Сигурно си мислите, че се провеждат търгове на борсата за злато и балансът между цените на предлагането и търсенето формира борсовата цена? Грешите. Цената на златото се определя от много умни и много уважавани хора (казвам го съвсем сериозно, понеже хората, които създадоха този механизъм, безусловно са много умни и много влиятелни). Цената на златото определят членовете на семейство Ротшилд, които се събират в лондонския си апартамент и въз основа на борсовите заявки, чийто „произход” знаят единствено те, определят колко ще струва златото. Впрочем, мислено ги аплодирах преди 6-7 години, когато тихомълком отпуснаха цената на златото до 250 долара за тройунция. После, като с вълшебна пръчица, изскокнаха сума ти статии, че златото вече не изпълнява ролята на съкровище и като обезпечение на златновалутните запаси, че трябвало да се освободим от златото на централната банка. Като резултат централните банки на Швейцария и Англия продадоха на инвеститори половината от златните си запаси, ако не бъркам , някъде около 2500 т (опитайте се да отгатнете кой ги изкупи). Работата не свърши с централните банки на Англия и Швейцария. Тогава не можах да проследя ситуацията, тъй като нямах интернет, а по вестници и списания се пишеше малко за това.
После, в течение на 3 години, цената на златото порасна много повече от 1000 долара за тройунция. Днес се колебае около 750-800 долара, но не се тревожете, когато трябва, бързо ще скочи и до 2-3 хиляди долара за унция. Е, може би не точно долари, а някакви други пари, които ще сменят долара. Всеки би могъл да си представи какво лично благосъстояние би имал, ако определяше сам цената на златото за целия свят. Дали щеше да му е необходим бизнес, или този бизнес струва колкото всички останали други видове бизнес заедно?
Сега да кажем какво се случва в света и какво предстои да се случва
Именно сега протича „контролираният срив”. Но нека е ясно, че за създателите на виртуалния фондов пазар няма нищо страшно. Всичко върви по план.
Етапът на „контролирания срив” трябва да донесе огромни печалби и да засили позициите на собствениците на Федералната резервна система по целия свят. Етапът на срива е неизбежен, също както никой не може да отмени законите на физиката, и защото всяка финансова пирамида непременно рухва.
Само египатските пирамиди могат да стоят векове, финансовите пирамиди рухват.
Финансовата пирамида щеше да рухне малко по-късно и самичка, след 2-3 години, но тогава процесът би бил извън контрол и би могъл да нанесе щети на интересите на създателите й. В името на контролирания срив от много години тече активна подготовка.
Работата е там, че през този етап трябва да се изкупят на безценица най-важните и печеливши предприятия. Затова ще е нужен строг контрол върху финансовите потоци и възможност да се пресекат онези от тях, които биха заплашили интересите на купувачите на предприятията (например такива, които могат да осигурят някаква стабилност до края на кризата на предприятия, на които купувачите са хвърлили око).
Имаше ли такава подготовка? Можем ли да видим следите й? Да, имаше. В средата и през втората половина на 90-те години банковата тайна практически изчезна. Официалният повод за отмяната на банковата тайна бе нуждата от борба с неплащането на данъци. Под заплахата, че търговските пазари в САЩ, Канада и другаде ще бъдат закрити за швейцарските банки и банките в други страни, където именно се декларира наличието на банкова тайна, практически всички държави се отказаха от банковата тайна като такава. Обаче съвсем не е достатъчно просто да знаеш откъде и как идват или отиват парите. Трябва да можеш – при нужда – активно да влияеш на ситуацията. Следващата стъпка бе 11 септември 2001 г. Събитията от този ден решават редица задачи, но ние сега ще изтъкнем само една, която ни интересува заради темата на тази статия.
В резултат на споменатите събития бяха приети закони за борба с финансирането на тероризма. Не е трудно да осъзнаеш, че терористите почти винаги се финансират не от банки. Пък и за организиране на терористичен акт трябват смехотворни суми – обикновено няколко десетки хиляди долара. Всъщност главната цел на приемането на тези закони бе създаване на механизъм за блокиране на всякакви суми без решения на съда за всякакъв срок (та дори и за 20 години), ако има подозрение, че парите са били предназначени – в крайна сметка – за терористи. В случая съдебната процедура е твърде неудобна – дълга е, трябват доказателства, че това са наистина пари за тероризъм, а и е трудно да контролираш съдилищата в цял свят. Ето така бе получен реален инструмент за въздействие в бъдеще – при нужда – върху ситуацията „контролиран срив”.
Ще посоча и други елементи на подготовката (на основа на руски примери).
Трябва да се разбере следното: обърнахте ли внимание, че Русия през тези години държеше 90% от средствата, получени от продажба на нефт на високи цени? Къде бяха тези пари на стабилизационния (резервния) фонд на Русия?
Правилно – в САЩ. Тези пари се появиха у Русия заради действията на САЩ в лицето на собствениците на ФРС, и справедливо, т.е. по подразбиране, не се предвиждаше Русия да ги използва. Очевидно тук главното е не това, че всички знаят какво значи да се постъпва „справедливо”, а това, че ръководството на Русия имаше и има само една възможност – безпрекословно да направи каквото трябва и е изгодно на собствениците на ФРС. Защо е така – това е отделна тема.
Помните сигурно как руските „експерти” и политици няколко години подред обясняваха, че не бива веднага да се хвърлят нефтените пари за нуждите на Русия, понеже ще доведе до „ужасна” инфлация. Трябва няколко години да обмисляме как да ги използваме, да определим президентски програми, приоритети и едва тогава много внимателно може да си приберем парите от САЩ и да ги харчим. Обаче защо САЩ с десетилетия харчеха трилиони необезпечени долари за потреблението си и това не доведе до „ужасна” инфлация – това „експертите” не ни го обясниха. Откъде би могло да им хрумне на „експертите”, че ако не изядат парите, а ги похарчат за строителство на заводи и фабрики, които да произвеждат стоки, т.е. да напълнят стоковия пазар, няма да има никаква допълнителна инфлация в Русия. Доста трудна задача за „експертите”е да го осъзнаят. По-простичко е да кажеш какво е заповядано: опасността от „ужасна” инфлация, която идва в резултат на „напомпаната” с пари икономика на Русия. Трябва само да се изпълнява задачата, чийто реален смисъл „експертите” не разбират – да аргументират защо Русия държи в САЩ спечеленото от високите цени на нефта.
Миналата година Русия започна да харчи пари за президентски програми. Тогава казах на приятелите ми – „Това е, момчета. Още малко трябва да почакаме: на Русия вече й позволиха да харчи пари”. А когато през август 2008 цените на нефта започнаха да падат, стана ясно, че задачата за поддържането им на високи нива е решена и ще започнат основните събития на виртуалния пазар на акции.
Нека продължим: как вървеше подготовката за контролирания срив в Русия
За предстоящото осъществяване на успешна покупка на важни активи е от значение големите и апетитни предприятия да не са натрупали към момента на срива на пазарите значителни парични запаси в обеми, които могат да им позволят да оцелеят в периода, когато трябва да завърши „контролираният срив”. Възможен механизъм за създаване на такива скрити резерви за предприятията е чрез неплащане на данъци, чрез системи за разплащане.
Както си спомняте, от 2000 г., и особено от 2003 г., в Русия започна „безпощадна” борба с олигарсите, които не плащат данъци. Толкова ги уплашиха, че например В. Алекперов даде строги нареждания на своите финансисти да платят всички данъци, дори и в тези случаи, когато счетоводната ситуация позволява двойнствено тълкуване – дали трябва да се плаща данък в конкретния случай. Тикнаха зад решетките М. Ходорковски. Беше образцово-възпитателно задържане. Малцина от тези, които четят статията ми, знаят, че наричаха Ходорковски финансовият офицер на Ротшилд за Русия. Всички олигарси знаеха, че Ротшилдови не прощават такива работи и чакаха до половин година главата на Вл. Путин да се отдели от раменете. Но не стана. Мисля си, че е защото Ротшилдови нарочно сдадоха Ходорковски. След това на всички им стана ясно, че трябва да си плащат данъците. Именно на това ниво се взе решението за неговото затваряне в името на по-сложни задачи. Свръхпечалбите, които можеха да реализират нефтените компании заради високите цени на нефта, се изземваха чрез акцизи и други данъци. За компаниите оставаха не повече от 20% от дивидентите, така че да имаш с какво да добиваш нефт и едва-едва да натрупваш.
Затова осигуряването на строг контрол върху плащането на данъци бе много важна задача. Те трябваше да се събират максимално пълно. А къде отиваха събраните данъци (освен за финансиране разходите на бюджета)? Правилно. В САЩ, в различни резервни и други фондове. Тук в различни форми се изпращаше и гигантският годишен излишък на бюджета.
През последните три години и в Русия се водеше сурова борба с разплащателните средства. По този начин се отстрелваха два заека с един куршум. Първо, никой не можеше да разполага с големи запаси от наличности, които да осигурят бизнеса му да „не умре” по време на криза, и второ – тези 11-12%, които струва разплащането, – а това са огромни суми, – бяха заработвани от онези, които имаха право да го направят.
От една страна, можем да твърдим, че борбата за данъците е нещо, което всяка цивилизована държава прави и не е елемент от подготовката за „контролирания срив”. Така е, наистина, но нека обърнем внимание на това, че в условията на Русия, когато в началото на това десетилетие, за първи път от 1991 г. насам, бюджетът започна да се пълни, борбата за данъците започна едновременно с началото на повишаването на цените на нефта. Нека да обърнем внимание и на формите на тази борба: избрана знакова жертва (Михаил Ходорковски), връзките й с днешните силни на света и основният обект на борбата – компаниите на олигарсите. Нека видим и къде отиваха парите, получени в резултат на тази борба (фондовия пазар на САЩ, ипотечните книжа на банките на САЩ и т.н.). И ето, всичко това позволява да се направи изводът, който бе направен.
После в света настъпи дългоочакваният ден – кризата започна. Как се получи дупката в ликвидността на западните и на руските банки, няма смисъл да преразказваме, всички го знаят. Като с вълшебна пръчица (а знаете тя в чии ръце е) спря да се купува продукцията на металодобива, цените на нефта паднаха, рязко – в пъти, спадна капитализацията на компаниите, банките спряха да дават кредити, спря ипотечното и практически всякакъв вид кредитиране. Олигарсите започнаха да осъзнават, че вече не са съвсем олигарси.
Патриотичните процеси в Русия
А сега няколко думи по повод съчетаването на патриотичната реторика и патриотичните процеси в Русия с безпрекословната управляемост на руското ръководство по въпросите за следването на правилата и указанията от „центъра за управление на полети”.
Тук се налага да признаем следното: за съжаление нямат никаква особена заслуга народът и ръководството на Русия в развитието на патриотичните процеси през последните години. На мен, разбира се, съвсем по човешки, ми е приятно, че тия неща имат своето място, но тук виждаме само реализация на един от елементите на плана за подготовка към новата конфигурация на следкризисния свят. Планът за създаване на един нов полюс на многополюсния свят. Протича сплотяване на руския народ, а по силата на историческите и националните особености на руския народ, най-добро и ефективно е да бъде сплотен на основата на патриотизма. Защото другите варианти не минават в Русия. Затова в последните години много добре и ефикасно изпъква двуличието на Запада, двойните му стандарти и т.н. Не е нужно да се говори много. Така и така, всички знаят колко ефективно се подава на населението реална информация за това какво представлява Запада в морален аспект.
Сплотяването на другата част от народа – чиновниците и олигарсите на Русия, върви по друг сценарий.
Изведнъж Америка, ни в клин, ни в ръкав, започва да прави глупашки, стратегически вредни за нея грешки – арестува Павел Бородин, успява да арестува Е. Адамов, вярно работещ за интересите на Америка (да видим например продажбата на руския оръжеен плутоний за 12 млрд. долара за преработка в САЩ, откъдето този плутоний въобще не се завърна в Русия). На олигарсите О. Дерипаска и М. Прохоров е забранено да напускат, съответно в САЩ и във Франция, и т.н. Богданчиков, шефът на „Роснефт”, е подложен на унизителен обиск в Лондон.
В резултат рязко се променя светогледът на руските чиновници. Досега те са смятали, че честното служене на интересите на САЩ, разграбването на страната, разрухата на икономиката ще бъдат оценени по достойнство отвъд океана, че за тях (чиновниците) САЩ е първата им родина, че след като завършат мисията си в Русия, ще заминат на Запад и спокойно ще ползват краденото. Още повече че и голяма част от фамилиите вече са изпратени в Америка. И изведнъж, светът се преобръща. Излиза, че Америка ги изхвърля като излишни налепи, които е трябвало да предотвратят нежелана бременност. Американците просто нямат право да правят такива работи спрямо руските чиновници, ако те са успели да откраднат част от златния запас на САЩ, съхраняван във Форт Нокс. Никой не разруши по-добре и ефективно Русия от поколението на чиновниците. Няма война, която да се сравни с резултатите от тяхната работа.
И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, САЩ удрят по своята пета колона в Русия.
Как изглежда на този фон поведението на ръководството на Русия? Идеално, от гледна точка на изплашените, обезумели чиновници и олигарси. Русия никого и никому не дава. Действа казашкият лозунг: „От Дон не се предаваме”. От Украйна в Русия бяга бившият министър на вътрешните работи Белокон и бившият ръководител на президентската канцелария на Украйна Бакай. Юшченко пръска слюнки, настоява да бъдат предадени, но Русия никому не ги дава и дори Америка нищо не може да направи. Такива примери има десетки.
Всичко това са знакови сигнали за чиновниците. САЩ дават своите, а Русия не си дава своите
На всички веднага им става ясно, че най-важното е да следват правилата на играта – да крадат по-малко от преди, и да правят нещичко за държавата. Това е. Тогава си в безопасност, тогава си свой. Когато държавата започва безпощадна борба с олигарсите заради неплащане на данъци, и едновременно с това спокойно назначава губернатори, които винаги са крали и продължават да крадат и след назначаването си – това не е случайно. Това е елемент от операцията по сплотяването на чиновническо-олигархичната общност. Чиновниците се усещат в безопасност и защитени именно тук, в тази държава, и масово спират да работят за чужди държави. Същото е и при олигарсите. На свой ред държавата започва да лобира и защитава интересите на своите бизнесмени по световните пазари, да помага за осъществяването на експанзия на руския бизнес в Европа, в САЩ и по други региони.
Много може да се говори за тези неща, много примери има, че Русия възнамерява да осъществи един от силните полюси на света при новата конфигурация, която ще се създаде в близките една-две години. Но дотогава ще се случат много важни събития. Такива, които сериозно ще засегнат всички нас.
Сега, както вече бе казано, с пълна сила тече процесът, който условно нарекохме „контролиран срив”. Рухна фондовият пазар, появиха се огромни проблеми с реализацията на продуктите на металургичните, автомобилните, строителните, химическите и други компании. Няма смисъл да се изброяват всички проблеми, които възникнаха – съобщенията за тях не слизат от новините.
Но има една интересна особеност. Фондовите пазари рухнаха мигновено (за 1-2 дни) и веднага с обеми, които да оставят сериозни и практически смъртоносни следи в ликвидността на предприятията и банките. А банките бяха първата мишена. Например банките, облекчавайки живота си, не обичаха много-много да кредитират реалния производствен сектор. За тях бе много по-интересно без никакви главоболия да играят на фондовия пазар с временно свободните пари на клиента. В Русия виртуалният фондов пазар през последните години растеше „уверено” и бързо. А сега, неочаквано, за един ден, падна с една трета. В превод на обикновен език – банките загубиха една трета клиентски пари, с които играеха на пазара. Да се продадат акции по новите, много по-ниски цени, означава да се отбележат огромни загуби и да се лишат от надеждата, че това е само временно падане и че след седмица цените ще тръгнат нагоре и всичко ще си дойде на мястото. Всички зач
insomnia1304 каза
С какво ще завърши „световната финансова криза”?
За Федералната резервна система на САЩ (ФРС)
Артур МАХНИКИН
/продължение/
Всички зачакаха кога цените ще се нормализират, а пък те, след още една седмица, паднаха с още една трета. Обемите на загубите станаха катастрофални (цените на виртуалните фондови пазари в Русия паднаха почти пет пъти). В резултат в банките зейнаха огромни дупки в балансите, те не могат никому да дадат кредит, понеже пари няма. Западните банки започват да си искат кредитите, дадени на руски банки и компании, което катастрофично задълбочава ситуацията. Рязко пада капитализацията в големите руски компании, разчетена на база показателите на цените на акциите на компаниите във виртуалния фондов пазар. Това е още едно основание за западните банки да искат автоматично връщане на част от кредитите, а рейтинговите агенции започват да понижават рейтингите на тези компании. От рейтинга и от сумата на капитализацията зависят обемите на кредитите. Когато показателите спаднат, започва почти автоматичен запор на части от кредита и изчезва възможността компанията да вземе отнякъде нов кредит, за да изкара трудното време.
Казано най-общо, за банките и големите компании, които се намират на кредитния връх, започва апокалипсис.
Нека добавим и това, че икономическият модел на света, изграден в последните десетилетия, е такъв, че без кредити не може да работи нито едно голямо предприятие, нито една банка. Още повече че кредитните ресурси на Запада бяха достъпни, а процентите – наистина сладки за бизнеса. И цялата сладост изчезва за миг, щом от предприятието или банката им се поиска срочно връщане на кредита. Причините впрочем са „обективни”, записани са в кредитния договор – „спадане на капитализацията на компанията на 10%”. Както знаем, капитализацията падна при всички. В Русия – пет пъти или повече, а на Запад – 30-50% и повече.
Не ви ли напомня това на началото на кризата от 1929 г. – Голямата депресия? Тогава, според условието на кредита за купуване на акции, кредиторът има право да поиска от клиента да върне кредита за едно денонощие (т. нар. обезпечение на връщането на маргиналния заем. Брокерът ви дава маргинален заем само при наличие на парични средства или ценни книжа на клиента, които да могат да обезпечат връщането на заема. Смисълът на услугата е в това, че брокерът предоставя на клиента активи на заем (пари или ценни книги) за извършване на сделката, т.е. дава му рамо. Сделката, извършена от брокера, при използване на парични средства или ценни книги, предоставени на клиента,се нарича маргинална.)
И тъкмо такива искания бяха предявени през 1929 г., а длъжниците трябваше спешно да продават акции, което пък предизвика мигновено срив на пазара на акции. Тази схема работеше прекрасно през 30-те години, защо да не я приложим, с някои модификации, и сега? Което и става.
Сега възниква нуждата да се реши задачата по купуването на безценица на най-интересните и печеливши предприятия. Как да стане?
Да отидеш при собственика и да му предложиш някаква смешна сума за неговия бизнес? По-скоро той би метнал нанякъде такъв посетител, дори да е лошо за него и за бизнеса му. Той ще се постарае да преживее някак трудните времена, ще се измъква от съдебните искове на кредитора, ще се протакат съдебните процеси (реално те могат да се проточат 2-3 години).
Не, това не е пътят, който преследва ЦУП („центърът за управление на полети”) в лицето на ФРС (Федералния резерв на САЩ). Въпреки цялата си мощ (интелектуална и финансова) той няма достатъчно ресурс, за да води хиляди сложни съдебни процеси с хора, които защитават с право и без право своя бизнес.
Факторът време тук има огромна роля. Операцията трябва да приключи в определен, не много голям период от време, защото след приключването на покупката ще настъпи друг, още по-важен етап. Но за това, после.
Та въпросът е как да се изкупят предприятията и цели отрасли на бизнеса така, че цените да са приемливи и сроковете на купуване кратки? Съвсем просто – трябва държавата да започне да спасява „потъващите” олигарси, техните банки, техните компании. Държавата трябва да предложи кредити „за спасяване” на стратегически важните за нея компании. Например в Русия това са 4,5 млрд. долара за компания.
Олигархът ще се изправи пред труден избор: или банкрутът на компанията ще започне сега, когато никой не дава кредити, когато няма печалба от продукцията, а разходите за компанията (заводите, доменните пещи и т.н.) дори при спряно производство са огромни, и след 2-3 месеца ще се стигне до дъното и ще „лапнат” компанията, или да вземе кредит от държавата и да опита да издържи, още повече че всички „анализатори” и „експерти” твърдят, че напролет ще започне подобрение, всичко ще се нормализира и олигархът, който е започнал да се съмнява дали е олигарх, отново ще си стане истински олигарх, както си беше още през юли 2008 г.
Вярно, условията на кредита са строги и повече прилича на подписване на отказ от бизнес в полза на трета страна. Но нали се надяваме, че ще има и по-добри времена. Всичко ще отмине като кошмарен сън и пак ще си е както по-рано – евтини пари (кредити), растящ виртуален фондов пазар, светът ще се пука по шевовете от долари, печалбата от продукцията ще се движи по възходяща линия. Пък нали кредитът се взема от родната държава с нейните дружески настроени и добре познати продажни чиновници?! Ако нещо стане, те тутакси ще помогнат за удължаване на кредита с толкова време, колкото трябва, докато всичко в света си дойде по местата. Виж, ако кредитът бе предложен от яки бизнесмени, щеше да е крайно опасно. Вземането на кредит при такива условия би било фактически доброволен отказ от бизнеса в полза на даващия кредита.
Обаче истината е, че когато всички, които имат право, вземат кредити и освен това подпишат ясни гаранции за връщането на кредита, ето тогава с финансите нещата стават крайно лоши. Когато дойде срокът за връщането, реално няма да има с какво да се върнат. Цените на акциите продължават да падат, цените на нефта също, до 20 долара на барел, пазарите за печалба от продукцията ще са нулеви. И така се получава глобално преразпределение на собственост, което е и една от главните цели на етапа с условното название „контролиран срив”.
Естествено, че в началото бизнесът ще премине към държавата (чиновниците неочаквано ще заемат ясна позиция спрямо олигарсите – къде ще се скриеш от заповедта на онези, дето ако не им изпълниш заповедта, все едно си умрял), а пък после бизнесът ще премине от държавата, към онзи, към който трябва.
А сега за „силния” долар
Доларът ще е „силен” дотогава, докато на олигарсите и на другите компании ще им е необходимо време, за да си връщат кредитите в долари. Връщането на „силния” долар е много по-сложно, пък и ще е трудно да се купува в обемите, необходими за погасяване на кредита срещу „меко девалвирана” рубла и „силно девалвирана” гривна. Ситуацията за Русия и Украйна е същата, както за всяка друга държава (през август-октомври 2008 г. например мексиканското песо падна спрямо долара повече от 30%, еврото падна спрямо долара около 25% и т.н.). Това бе огромно, дори „убийствено” поевтиняване, и то в момент, когато рентабилността на предприятията е около 10-15% и няма шанс за ново кредитиране, та да се преживеят трудните времена. По такъв начин се гарантира допълнително факта, че олигарсите няма как да успеят да върнат взетите от държавата кредити.
Още – доларът ще е „силен” дотогава, докато с този „силен” долар не се разплатят онези, на които държавата няма да им вземе бизнеса, а ще им го изкупи. Защото ще има и такива. Това се отнася за дребния бизнес, но който е също така интересен и печеливш. Когато на бизнесмените им стане съвсем зле, когато се окажат на границата на пълната загуба на бизнеса, когато им бъде предложена нелоша сума, че и в „силни” долари”, те, разбира се, с радост ще се съгласят да продадат бизнеса си. Едва когато тези два етапа се реализират, ще настъпи най-интересният и истински опасен етап.
Още веднъж искам да обърна внимание, че всичко това го пиша за обикновените хора с малки спестявания, за малките и средните бизнесмени, натрупали между 100 000 и 2 млн. долара, честно или относително честно, и без съмнение, с упорит труд. Глобалните процеси, които текат сега, могат да се окажат разрушителни спрямо резултатите от труда им. За да не се случи, те трябва да разберат какво всъщност става и какво ще стане после. Като знаете реалната картина, по-лесно вземате правилно решение и ще съхраните резултатите от своя дългогодишен труд.
В момента протича глобално преразпределение на собствеността, възниква нова конфигурация в света с нови центрове на силата. И въпреки че основната цел на преразпределението са най-големите компании, банки, предприятия, а не малкия и средния бизнес, ударът е по всички и от това трябва да се предпазим. Трябва да успеем да излезем изпод удара, или поне сериозно да го намалим.
Как се отнася кризата към тези неща? Трудно е да се каже еднозначно. Мисля си, че не бива злорадо да се радваме, че мнозина олигарси от номинациите на „Форбс” ще изчезнат завинаги. Това е нормално, по-хищните и по-умните ще „изядат” по-слабите и по-малко умните.
Нека продължим разказа си с това какво ще се случи след преразпределението на собствеността. По-нататък ще настъпи неизбежното – ще последва доларов банкрут. Това е неизбежно при всички варианти на развитие на събитията, понеже свръхпроизводството на долари от Федералния резерв е много умна, огромна по мащаб и размах, но все пак – пирамида. Пирамидата си е свършила работата, донесла е на създателите и организаторите си баснословни печалби и да я запазиш, от една страна, е невъзможно, от друга – няма и смисъл. Трябва да се премине към нова схема на печелене на пари, към нови Бретън-Уудски споразумения.
Преходът към нова световна система без отказ от предишната световна валута – долара, – е невъзможен.
В света няма толкова много реални активи и стоки, колкото са напечатаните долари. Сумарната маса на пуснатите в обръщение долари е десетократно по-голяма от сумарната стойност на реалните активи. Няма нито един вариант на развитие на събитията, при който Америка би могла да се откаже от банкрута на долара. Затова банкрутът и отказът от долара ще се случат в близките месеци, каквото и да си говорят различните „експерти”, „аналитици”, и т. н.
Въпросът е как ще стане, понеже е твърде сериозно събитие и доста опасно за всички, в това число и за организаторите на доларовата пирамида. Та нали повечето от загубилите ще се замислят какво и как стана, къде изчезнаха спестяванията, кой е виновен? Най-силният ход за решаването на този проблем и за подсигуряването на безопасен вариант за организаторите това е осъществяване на банкрута чрез „голяма кръв”.
Впрочем следният косвен пример доказва колко силен може да е умът. В сп „Форбс” публикуваха списък с доста руски милиардери. Дерипаска – 28 млрд. долара; Мардашев – 24 млрд. долара; Абрамович – 24 млрд. долара и т.н. Но в световния списък на „Форбс” липсват банкери като Рокфелер и Ротшилд, първият има само около 800 млн. долара, а вторият – около 750 млн. долара. Дори не стигат милиард! Но по мои изчисления всеки от тях „тежи” реално между 9 и 10 трилиона долара. Да се позиционират така умно и умело – това е най-добрият показател за интелект. Те дори не се и докосват до милиардерите.
Та ето, сравнете интелекта на Ротшилд и Рокфелер, от една страна, и руските олигарси, от друга. При това интелектът на олигарсите е по-висок от този на повечето хора. Но както се вижда, има многократно по-умни от тях, и това личи и по днешната световна криза.
Мисля, че ще бъде организирано „извънредно произшествие” в световен мащаб със стотици хиляди жертви. При това ударът ще е по територията на САЩ или по Израел. Малко вероятен е удар по Западна Европа. Може би ще е съчетан спрямо САЩ и Израел, а не поотделно. Удар само по Западна Европа ще е много по-тежък и много по-фатално ще свали долара. Ударът ще бъде нанесен по-скоро чрез използване на ядрено оръжие или „мръсни” бомби, понеже трябва да има десетки хиляди жертви и радиоактивно заразяване на по-големи територии (аналогията с 11 септември 2001 г. не е уместна с неговите 3 хиляди жертви, мащабът е твърде малък за банкрут).
Струва ми се, че Русия и Украйна не са подходяща цел за такъв удар и ако дори още нещо бъде напълно унищожено, с цялото население, пак няма да предизвика рухване на долара. От такава новина (унищожаването на Украйна и Русия) американците и европейците ще се потресат, ще кажат едно „боже, какъв ужас…” и спокойно ще продължат да си пият бирата.
Кой и как ще нанесе удара?
Мисля, че за това ще се използва ядреното оръжие на Пакистан като единствената мюсюлманска държава, притежаваща такова. Тъкмо затова бе свален силният президент Мушараф през август 2008 г. (впрочем, него го свалиха със силната помощ на САЩ), няколко месеца по-рано бе убита Беназир Бхуто (тя също бе силен водач, от нейния контрол не можеше да се измъкне ядрено оръжие). На власт бе изведен Зардари – съпруг на покойната Беназир. Това всичкото е в един кадър. Преди година Зардари се лекува при психиатър.
Колоритна личност, успя на два пъти, докато Беназир бе премиер на Пакистан, да хлътне в такива корупционни скандали, че дори жена му, премиерката, не можа да го отърве, и единият път си полежа в затвора. Така че той е идеалният ръководител на страната, с оглед на това ядреното оръжие да попадне в ръцете на терористи, или пък някак тайно да го „купят” или „откраднат” иранци и да го употребят за удари по САЩ или Израел.
Напомням, че Зардари бе поставен на власт в Пакистан именно от американците. А сега САЩ правят всичко възможно да възбудят антиамерикански настроения в Пакистан. Какво струват ежеседмичните удари на ВВС на САЩ върху пакистански села по границата с Афганистан, ужким за преследване на талибаните. Всеки път загиват 20-40 души, най-вече деца и жени. Или да си припомним наскоро публикуваната секретна заповед на Буш, от юли 2008 г., за това, че на въоръжените сили на САЩ е разрешено да пресичат границата с Пакистан и да нанасят удари по пакистанска територия в името на борбата с терористите талибани, без съгласието на пакистанските власти.
Всичко това специално настройва пакистанците враждебно към САЩ, и разбира се, на първо място въоръжените сили на Пакистан, където на въоръжение има ядрено оръжие.
Естествено, след ударите по САЩ (или Израел) ще започне същинска война, допълнително ще бъдат дадени милиони жертви. Трябва обаче да се „накажат” нападателите на Америка. Кой конкретно ще нападне – дали Иран, който някак ще е завладял ядреното оръжие на Пакистан, дали самият Пакистан, дали и двете държави едновременно, или пък Бин Ладен ще открадне бомбата – не е толкова важно. Важното е, че ще се случат неща, след които ще стане неуместен въпросът – а дали можеше да „се спаси доларът”. Ще ни отговорят, че разбира се, е можело, ако не бяха тези „проклети терористи” или „проклетите им държави изгои” и т.н. Ще ни кажат – вие сами виждате – ние направихме всичко – отделихме 700 млрд. долара за подкрепа на фондовия пазар в САЩ, и пазарът дори „реагира” (индексът Дау-Джонс се клатушка насам-натам от 8100 до 9600 пункта). Направихме среща на Г-20 и решихме да реформираме МВФ и Световната банка, да контролираме по-добре главния виновник за кризата – прекалено „алчните” банкери, направихме още много неща, за да доизгладим и отново да украсим фасадата на сградите на световната финансова система (сгради, чийто фундамент е напълно разрушен и се срутиха всички носещи стени). Именно това – заглаждането и замазката – са двата най-важни метода за спасение при такива проблеми.
Сега трябва едно да разберем – човечеството си има работа с гениална, неимоверно силна група хора, които изградиха света, в който живеем. За да разберем едни или други техни действия, трябва ясно да съзнаваме каква е тяхната професия. Така ще имаме възможност да разберем и да прогнозираме развитието на събитията.
Те са счетоводители по образование, по мироглед, по призвание. Понякога смятат, че думата банкер е по-благородна от думата счетоводител. Но не е така. Истинският счетоводител е професионалист, а повечето банкери така ръководеха банките си, че ги напъхаха в блатото. Затова счетоводител е по-силна дума от банкер. В понятийния апарат на счетоводителя са представени слабо термините, които не се отчитат в счетоводството, например „хуманизъм”, „доброта”, „състрадание” и т. н. Главното са цифрите, главното е печалбата, главното е аритметиката на сделките.
В ситуации, когато трябва да се пожертват хора, но да се получи голяма печалба, у тях не се пораждат особени съмнения как да постъпят.
Единственият истински важен резултат за счетоводителя може да е печалбата и нищо друго. В това е огромната им сила, но в това е и тяхната стратегическа слабост, уязвимото им място. Но ситуацията е такава, че стотици години тези принципи в дейността им носят огромни печалби и осигуряват силата им. Все някога тези принципи ще се превърнат в тяхна слабост и или ще ги погубят, или ще нанесат невъзвратима загуба на делото, на което са посветили живота си. Съпътстващите разходи за издръжка на осъществяваните от счетоводители комбинации се изчисляват на десетки милиони живота – Първата световна война – 20 млн. жертви, Втората световна война – 60 милиона живота.
Ще попитате какви операции са осъществявани през Първата и през Втората световна война? За да се отговори правилно на въпроса, трябва да се приложи универсалният принцип – да си отговорим на въпроса кой спечели от това, кому беше изгодно? Например Втората световна война бе спечелена от СССР, но изгодите от войната, с огромна преднина пред останалите участници, бяха за САЩ (нагледно това е показано във филма „Голямото американско шоу”). През Първата световна война – пак те.
Всичко е правилно – „мозъкът” осъществи операция за решително увеличаване на възможностите си и за рязко нарастване на своето „тяло” (САЩ) (б.пр. както беше посочено в първата част от текста на Махникин). А цената – милиони животи – нямаше особено значение, тъкмо напротив – тя беше необходима, тъй като това бяха животите на граждани на други държави, които трябваще да бъдат отслабени.
Много ми се иска да се надявам, че за рухването на долара ще бъде избран друг път, т.е. не чрез кръвта на невинни хора и война. Да се измисли друг път, е много по-сложно, но на практика е само въпрос на интелекта на онези, които го измислят. Всичко е възможно и реално.
Вариантите може да бъдат и много тъпи, от типа на това, че САЩ просто се отказват от долара, обявяват банкрут, като се мотивират, че заради световната финансова криза, заради рецесията в световната икономика, доларът не може да продължава да бъде световна валута. На това място „експерти” и „анализатори”, и огромният брой медии, контролирани от собствениците на Федералния резерв, бързо-бързо ще обяснят и разтълкуват на целия свят, че това се е насложило исторически, че доларът е бил в 90% световна валута, и само в 10% вътрешна валута на САЩ. И понеже доларът не може повече да е световна валута (по обективни обстоятелства, поради най-сериозната световна криза, за която никой не е виновен), то той не може да остане занапред и вътрешна валута на САЩ. В името на високо благородната цел да се съхрани от разрушаване най-важната икономика в света – на САЩ (за да не пометат САЩ преливащите от вси страни долари, за да не ги изтрият от лицето на земята и без тях да стане пусто и тъжно) – та само заради тази височайша и хуманна цел САЩ трябва да се откажат от долара и да въведат за вътрешна употреба „нов долар”. А ако три месеца след обявяването на подобно решение световните медии разбълникат мозъците на целия свят, то 99,9% от хората искрено ще решат, че това е „най-благородният” възможен изход от ситуацията, в резултат на обективната, най-силна в световната история криза. Във всеки случай, има доста по-хуманни методи за постигане на тази цел (без кръвта на невинни хора от Израел, САЩ, Иран и т.н.). А и като разход (с изключение на заплащането на медиите) тези методи са доста по-евтини от войната. Обаче това важи само в случай, че е приемливо за ония, които вземат решения. И също така, ако решат, след ликвидацията на еднополюсния свят, при изграждането на многополюсния, да заложат други схеми, други принципи, не непременната печалба, не непременното осигуряване на своето влияние над света. Ще трябва да вземат решение за принципите на световната финансова система. Но на мен ми се струва, че те планират да направят всичко както си беше.
Виртуални фондови пазари, изграждане на финансови пирамиди (но не от една валута, а от няколко), и т.н., както му е редът. А има и други модели на света, при които те могат да запазят влиянието си, но кой знае защо не ги виждат или може би не искат да ги видят.
Ако е така, единственият вариант за развитието на събитията е кръв. Защото само тя позволява да се каже, че всичко е било правилно и само проклетите „терористи”, „враговете” и т.н. го изпортиха и не позволиха ситуацията да бъде поправена. В други случаи ще трябва да нарекат нещата със собствените им имена, а после ще е много трудно да се обоснове защо и на кого му трябва да се строят пак такива пирамиди, като преди.
Най-общо рухването на долара, отказът на САЩ от него и превръщането му в прах е неизбежно. Неизбежността идва оттам, че днешната финансова система на света е изградена на принципа на финансовата пирамида. Каквото и да ви говорят „експертите”, наети от организаторите на пирамидата, тя не можеше да не рухне и времето за рухването й настъпи. Става дума за няколко месеца.
Трябва да сте сигурни, че това ще стане на 100% неочаквано за всички, освен за ръководителите на процеса. До последния момент доларът ще е силен, всичко ще върви горе-долу добре. После, в един ден, всичко ще стане на прах. Както каза един умен човек – сега за долара дават 27 рубли, а скоро ще ти друснат един юмрук в лицето. Едновременно ще рухнат еврото, рублата, и т.н. Въпреки че при тях няма да има банкрут като при долара, но поради огромните дупки в световните финанси мигновено ще паднат 10-15 пъти. Когато парите изчезнат практически у всички, ще започне бавно строежът на новата световна икономическа система. Важните позиции тук ще са за онези, които притежават най-печелившите активи (реални предприятия и т.н.). Те най-бързо от другите и все повече ще започнат да изкарват новите пари. Другите ще изостанат безнадеждно.
insomnia1304 каза
Паралелната икономика на катастрофите
http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/86-disaster-capitalism-klein
insomnia1304 каза
Ноам Чомски за световната икономическа криза
http://www.lifeaftercapitalism.info/index.php?option=com_content&view=article&id=54:chomsky-int-2009&catid=38:interviews&Itemid=65
insomnia1304 каза
Oscar Peterson & Count Basie – Slow Blues
insomnia1304 каза
http://bulgarian.wunderground.com/cgi-bin/findweather/hdfForecast?query=sofia%2Cbulgaria&searchType=WEATHER
insomnia1304 каза
ДА ОБЪРНЕМ ПЕРСПЕКТИВАТА
Божидар Кунчев
Безспорно има едно трайно, цялостно единство между човека и света. Този необозрим свят, който не познава покоя, ангажира неизменно нашия дух. И духът ни става непрекъснато търсене и разпознаване, безпокойство и тълкуване, онова напрегнато очакване на смислен отговор. Но по същия безспорен начин съществува и трагическото противоречие между нас и света. На него се дължи страшното ни чувство за конфликт, който все не можем да разрешим. Затова изкуството и философията са повече вопъл, отколкото щастливо съзерцание. Философът и поетът, обладани от надежда и изумление, искат да изгладят противоречието. Дори да го премахнат, за да се оттласнат в посоката на едно сливане, което ще бъде хармонично. Изтокът е разработил повече „техники“ за отстраняване на споменатия конфликт. Неговата озарена мисъл, чужда на европейския дуализъм, е съумяла да преобрази противоречието в парадокс, който не измъчва човешкото съзнание. Судзуки казва, че „този относителен свят, в който живеем, е не друго, а същинският духовен свят“. А повече от двайсет века ние изповядваме убеждението, че духовният свят е другаде. Романтичната нагласа на западния дух е сътворила проекцията за едно битие извън наличната разпокъсаност на реалния свят. Нашият дух все така настоятелно отхвърля единството си със света в името на някаква възвишена отвъдност. Малцина проумяха, че действително духовното, поетичното е в структурата на единствено дадената ни реалност. Затова те не изпитваха „тъга по вечността“, а откриха божественото и вечното във всекидневната отсамност. Александър Геров неведнъж изпитваше чувството на омагьосан от земните ценности. Той загърби противоречието си със света и на моменти се радваше на неизразима вътрешна свобода. Затова и Далчев го нарече „материалист-мистик“. В стихотворението си „Глухарче“ Геров казва: „Във разцъфтялото глухарче/ се Космоса побира“. Поетът разбираше душата на глухарчето, на птиците и растенията, защото душата му се сливаше с поезията и мистиката на безкрайния свят.
Ние твърде много изхабихме сетивата си. Отдавна ни напусна способността да усещаме света като чудо. В „Псалом на поета“ Славейков искаше и мъртъв да съзерцава „Тайнствения ход на битието“. Преди него Хенри Дейвид Торо постигна отлично разбирателство с мирозданието. Целият свят стоеше пред влюбения му поглед, когато предпочете доброволното си уединение край езерото Уолдън.
Компонент от динамиката на света, ние по един парадоксален начин сме в него и извън него. Но само с енергията на собственото си въображение ще съумеем да прозрем, че няма никакви прегради. И че наистина представляваме единство със света. Известен писател казваше, че „колкото повече посягаш към света, толкова повече той се отдръпва от теб“. Но светът не се отдръпва, а ние сме избягали от него заради духовната си безпомощност. И заради липсата на онзи „морален хоризонт“, без който няма да премахнем Злото. Тази враждебност на света е всъщност проекция на тъмните ни страсти, на онова зло, което все не можем да отстраним от човешката си природа. Ако нашият свят е заприличал на кафкианска вселена, причините са в самоубийствения живот, който водим. Прекалено прагматични, с онази самовглъбеност на посредственото съществуване без духовни стойности, ние прекроихме света според мерките на едно морално и социално бездарие. В лоното на един живот без страсти и спонтанност, свели всичко до капризите на ненаситния ни егоцентризъм, нямаше как да не превърнем света в безсмислица.
Би трябвало да възкресим чувството си за сакралното, да разберем най-после, че обитаваме „същинския духовен свят“. Но ние твърде много се самозабравихме като „господари“ на света и мнимата ни власт отстрани дълбокия смисъл и духовната пълнота на битието. В железните прегръдки на съвременния нихилизъм, жалки хедонисти поради нашата неспособност да живеем озарено, ние сами се прокълнахме и заживяхме с тегобите на безверието. А крайно време е да обърнем перспективата, да се върнем в себе си, но без отпадъците на моралното ни и духовно разложение. Иначе завинаги ще остане противоречието ни със света, с тайната, каквато сме ние и той. И заседанията на онзи Страшен съд, за който говореше един френски писател, няма да се свършат никога… Съдените ще сме ние, защото светът не може да бъде подвластен на никаква присъда.
http://www.svobodata.com/page.php?pid=470&rid=63&archive=
insomnia1304 каза
http://egati.net/2009/06/13/%D0%B4%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D1%82%D1%83%D1%85%D0%BB%D0%B0/
insomnia1304 каза
http://frognews.bg/news_13018/Prof_Dimitar_Ivanov_SHepa_psevdopolititsi_i_oligarsi_stanaha_aktsioneri_na_Balgariia/
insomnia1304 каза
http://www.kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=7167347
insomnia1304 каза
http://blitz.bg/news/article/55188
insomnia1304 каза
Rod Stewart and Chrissie Hynde
insomnia1304 каза
Rod Stewart
The way you look tonight
insomnia1304 каза
Ройтерс: Седем корупционни скандала в България
http://blitz.bg/news/article/55311
insomnia1304 каза
Първоначалният инвеститор в Мол София с фонд за $100 млн. за имоти в САЩ
30.06.2009 16:49
Израелската компания Aviv & Co., която чрез своето дъщерно дружество Ocif бе един от първоначалните инвеститори в търговския и офис комплекс Мол София, е създала нов фонд, който ще инвестира в имоти в Щатите.
Компанията цели да привлече капитал от 100 млн. долара, който ще бъде предназначен за инвестиции в активи в САЩ, генериращи приходи, съобщава израелското издание Globes.
Компанията е започнала преговори с американски инвеститори и банки и смята да насочи инвестициите си към активи, които носят приходи от наеми, и на следващ етап – от покачване на стойността на имота.
В момента Aviv търси инвеститори за съвместно придобиване на проекти, като са стартирани преговори за покупката на различни активи в САЩ като офис сгради, хотели и жилищни комплекси.
Поради финансовата криза в страната редица предприемачи са на ръба на фалита, пише изданието. Някои компании се опитват да спасят активите си, докато банките се стремят да продадат различни активи на своите длъжници, за да погасят част от загубите от необслужвани кредити.
Aviv е основана от покойния израелски бизнесмен Моше Авив и в момента е управлявана от неговите деца Дорон Авив и Дафна Харлев. Компанията е изградила най-високата сграда в Израел, кулата Moshe Aviv Tower, както и един от най-важните финансови центрове в страната.
През 2004 г., заедно със Cinema City International (CCI), Aviv постави началото на строежа на Мол София, който след това бе продаден на международни инвеститори.
http://imoti.investor.bg/?id=82990
insomnia1304 каза
Спряха проекта за 1 млрд. евро на Норман Фостър до Бяла
http://imoti.investor.bg/?id=82977
insomnia1304 каза
Б92, Сърбия: 142 бивши шпиони ще се явят на изборите в България
http://www.focus-news.net/?id=n1213275
insomnia1304 каза
Ройтерс: Скандал след скандал в България
http://www.kafene.net/news.html?fb_990998_anch=7208937
insomnia1304 каза
„Евронюз“: Българските избори са шанс за престъпници
http://blitz.bg/news/article/55532
insomnia1304 каза
Таймс“: Изборите шанс за престъпници
http://blitz.bg/news/article/55533
insomnia1304 каза
Защо лихвите на банките само растат
http://www.epochtimes-bg.com/2009-02/2009-07-02_01.html
insomnia1304 каза
Бареков напуска btv, прави информационна агенция
http://etrud.tk/
insomnia1304 каза
Управлението в България е едно от най-лошите в Европа
http://www.svobodata.com/page.php?pid=1024&rid=712&archive=
insomnia1304 каза
НЕБЕ, НАСИТЕНО С ДОБРОТА И ЛЮБОВ
БОЖИДАР КУНЧЕВ
НЕБЕ, НАСИТЕНО С ДОБРОТА И ЛЮБОВ
Разговори с Радой Ралин
Той за¬поч¬на твор¬чес¬кия си път с ед¬на всеотдайност. Тя бе¬ше на¬со¬че¬на към мал¬ки¬те и го¬ле¬ми¬те дра¬ми на човека, към за¬гадка¬та на не¬го¬во¬то съществуване, ви¬на¬ги дилемно, ви¬на¬ги про¬ни¬за¬но от противоречия, по¬ве¬че¬то от ко¬ито си ос¬та¬ват нерешими. През жи¬во¬та си пре¬ми¬на с не¬из¬мен¬на¬та ми¬съл за кра¬си¬во¬то без¬си¬лие на изкуството, ко¬ето не мо¬же да спа¬си света, но би мог¬ло да бъ¬де опо¬ра за ед¬на или дру¬га ус¬т¬ре¬ме¬на душа. На мно¬го не¬ща мо¬же¬ше да измени, след¬вай¬ки све¬ще¬но¬то си пра¬во да се разочарова. В ра¬зо¬ча¬ро¬ва¬ни¬ето той виж¬да¬ше оно¬ва вът¬реш¬но освобождение, без ко¬ето не мо¬же да про¬дъл¬жи напред. Но това, на ко¬ето не из¬ме¬ни до пос¬лед¬ния си дъх, това, от ко¬ето не се ра¬зо¬ча¬ро¬ва, бе¬ше по¬ези¬ята – не¬го¬ва¬та най-ис¬тин¬с¬ка свобода. За то¬ва той съ¬умя да я тво¬ри та¬лан¬т¬ли¬во и нрав¬с¬т¬ве¬но до са¬мия си край. Радой не из¬ме¬ни на по¬етич¬но¬то си чувство, с ко¬ето отстояваше лич¬на¬та си сво¬бо¬да и сво¬бо¬да¬та на света. Той бе¬ше имал мно¬го мо¬мен¬ти на пот¬рес и отврата, на ед¬но стъ¬пис¬ва¬не пред аб¬сур¬да на ис¬то¬ри¬ята и на кон¬к¬рет¬но¬то време, ко¬ето чес¬то въз¬п¬ри¬ема¬ше ка¬то безвремие. Но пос¬ле пак на¬ми¬ра¬ше си¬ли в се¬бе си. Усмивката из¬г¬ря¬ва¬ше на ли¬це¬то му, за да про¬го¬ни блик¬на¬ли¬те гор¬чи¬ви сълзи. Той по¬ся¬га¬ше от¬но¬во към перото, вдъх¬вай¬ки за кой ли път с по¬мощ¬та на кра¬си¬вия си стих сво¬ите тъж¬ни надежди.
И другото, на ко¬ето не измени, бе¬ше не¬го¬ва¬та пред¬с¬та¬ва за чо¬ве¬ка ка¬то личност, ка¬то не¬пов¬то¬ри¬ма и твор¬чес¬ка индивидуалност. За то¬ва той се рад¬ва¬ше ка¬то дете, щом от¬к¬ри¬еше у ня¬ко¬го ма¬кар и зрън¬це та¬лант за самопостигане. Това му бе¬ше достатъчно, за да за¬ло¬жи на ед¬но или дру¬го чо¬веш¬ко съществуване, в ко¬ето усе¬ща¬ше пред¬с¬то¬ящо¬то раз¬г¬ръ¬ща¬не на ка¬чес¬т¬ве¬на¬та личност. Затова той бо¬гот¬во¬ре¬ше през це¬лия си жи¬вот изя¬ве¬но¬то пер¬со¬на¬лис¬тич¬но на¬ча¬ло у по¬ети ка¬то Далчев, Александър Геров и Вутимски. Дори и в болницата, мал¬ко пре¬ди да си отиде, ед¬ва говорещ, с ед¬но съзнание, ко¬ето бе¬ше за¬поч¬на¬ло да му изневерява, той се опи¬та да ре¬ци¬ти¬ра Геров. Дълго вре¬ме пре¬ди сто¬го¬диш¬ни¬на¬та на Далчев той го¬во¬ре¬ше вдъх¬но¬ве¬но как тряб¬ва да бъ¬де чествана. А в бол¬ни¬ца¬та пак спо¬ме¬на¬ва¬ше не¬го¬во¬то име. Години пре¬ди смър¬т¬та си той ми казваше: „Трябва да се об¬ръ¬ща¬ме към личността, тряб¬ва да кул¬ти¬ви¬ра¬ме из¬раст¬ва¬не¬то на индивиди. И тряб¬ва да на¬ме¬рим вър¬хо¬ве¬те на фи¬ло¬со¬фи¬ята на индивидуализма.“ Говореше така, за¬що¬то са¬мият той бе¬ше из¬к¬лю¬чи¬тел¬на личност. Ще го пот¬вър¬ди всеки, кой¬то го е познавал. Лично аз се радвам, че в про¬дъл¬же¬ние на тол¬ко¬ва вре¬ме ни свър¬з¬ва¬ше близ¬ко приятелство.
Непрекъснато чув¬с¬т¬вах това, ко¬ето уби¬тият Георги Марков бе¬ше ка¬зал за Радой – че той е „уни¬кал¬но яв¬ле¬ние“ и „мо¬же би ед¬на от най-гор¬ди¬те про¬яви на ис¬тин¬с¬кия бъл¬гар¬с¬ки дух“.
В дъл¬га¬та нощ на она¬зи аб¬со¬лют¬на безопорност, как¬ва¬то бе¬ше вре¬ме¬то на диктатурата, той ни бе¬ше ед¬на от най-ста¬бил¬ни¬те мо¬рал¬ни опори. Беше и ес¬те¬ти¬чес¬ка опора. Чудесната му ли¬ри¬ка не са¬мо из¬ви¬ся¬ва¬ше естетически. Написана от го¬лям поет, съ¬че¬та¬ние на мъд¬рост и финес, на стра¬да¬ние и жизнелюбие, за мен по¬не ли¬ри¬ка¬та на Радой бе¬ше и си ос¬та¬ва здра¬ва¬та стена, на ко¬ято се опирам, за да не пад¬на в ла¬пи¬те на отчаянието. И се¬га след смър¬т¬та му, пак се връ¬щам към ед¬ни или дру¬ги от сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ята му. Казвам го без уго¬вор¬ки – то¬ва са твор¬би на го¬лям поет. Не под¬це¬ня¬вам са¬ти¬ри¬ка у него. Неговите епиг¬ра¬ми му до¬не¬со¬ха слава, как¬ва¬то ни¬кой след Вазов не бе¬ше познал. Но силната, по ев¬ро¬пейс¬ки из¬ви¬се¬на по¬езия на Радой е значимост, ко¬ято ня¬ма да бъ¬де от¬ре¬че¬на от времето. Там ще от¬к¬ри¬ем раз¬лич¬ни¬те ас¬пек¬ти на чо¬веш¬ко¬то би¬тие и без¬б¬ройни¬те пре¬въп¬лъ¬ще¬ния на един не¬умо¬рим дух, кой¬то казваше: „Нямам вре¬ме да се зас¬то¬явам / и пред всич¬ко спи¬рам /, за да не про¬пус¬на миг от жи¬во¬та си“. Стиховете на Радой са това, ко¬ето све¬тът му говореше. Това, ко¬ето му на¬шеп¬ва¬ха не¬го¬ви¬те сетива, с ко¬ито той ис¬ка¬ше да пре¬гър¬не ця¬ло¬то мироздание, за да раз¬бе¬ре още по-доб¬ре тайна¬та и дра¬ма¬та на най-без¬по¬мощ¬но¬то от всич¬ки съ¬щес¬т¬ва на земята, как¬во¬то е човекът. Стиховете на Радой бя¬ха не¬го¬ва¬та „про¬ти¬вос¬мър¬т¬на клет¬ка“.
Радой има ед¬но стихотворение, ко¬ето е на¬ре¬къл „Балада за Дебелянов“. Ето как¬во гла¬си един от куплетите:
Добре че си на¬пи¬са стиховете,
все пак от те¬бе не¬що да остане,
през мър¬т¬ви пе¬ри¬оди да ни свети,
да при¬чес¬тя¬ва чув¬с¬т¬ви¬тел¬нос¬т¬та ни.
Споделеното се от¬на¬ся и до са¬мия Радой. През мърт¬ви¬те периоди, а те ще ид¬ват и занапред, не¬го¬ва¬та по¬езия оза¬ря¬ва със свет¬ли¬на¬та си на¬ши¬те нес¬по¬кой¬ни души. И ще „при¬чес¬тя¬ва чув¬с¬т¬ви¬тел¬нос¬т¬та ни“.
Когато всич¬ки си тръгнаха, ос¬та¬нах сам пред прес¬ния гроб, от¬ру¬пан с ка¬ма¬ра от цве¬тя и венци. Стоях безмълвен. Какво още мо¬жех да му кажа, ко¬ето не бях му ка¬зал през дъл¬ги¬те го¬ди¬ни на на¬ше¬то общуване. Горещото слън¬це още по¬ве¬че за¬сил¬ва¬ше го¬ля¬ма¬та ми мъка. Сега всич¬ко бе¬ше ве¬че ед¬но мълчание. Земята бе¬ше по¬гъл¬на¬ла един от тези, които я оби¬ча¬ха по не¬ве¬ро¬ятен начин. Радой ся¬каш бе¬ше взел със се¬бе си в гро¬ба не¬обоз¬ри¬ма¬та враж¬деб¬ност на сбър¬ка¬ния чо¬веш¬ки свят. Небето над гла¬ва¬та ми бе¬ше на¬си¬те¬но с доб¬ро¬та¬та и лю¬бов¬та на Радой. Животът про¬дъл¬жа¬ва¬ше без него, но всъщ¬ност от то¬зи мо¬мент той за¬поч¬ва¬ше по друг път с него. Защото греш¬но¬то и не¬съ¬вър¬ше¬но¬то се бе¬ше свършило. Започваше праведното, чистото, най-мъдрото, най-свободното, ко¬ето то¬зи не¬под¬ра¬жа¬ем чо¬век и по¬ет но¬се¬ше в се¬бе си и пос¬ле го ос¬та¬ви на живите.
В ед¬но сти¬хот¬во¬ре¬ние бе¬ше казал, че ис¬ка да ум¬ре „без ни ед¬на илюзия, / за он¬зи свят и два пъ¬ти за то¬зи“, отсамния. Желанието му не се сбъд¬на и сла¬ва Богу. Той си отиде, без да пре¬да¬де илю¬зи¬ята си за чо¬ве¬ка и сво¬бо¬да¬та и илю¬зи¬ята за поезията. И за¬то¬ва ос¬та¬на в живота. Радой не е мъртъв. Всеотдайните не са под¬в¬лас¬т¬ни на смъртта.
***
Горните редове написах след погребението на Радой. Като ги прочетох пак, в главата ми нахлуха отново спомените, а те не са малко. Как да се заб¬ра¬вят раз¬го¬во¬ри¬те с Радой, налъма, кой¬то с го¬ди¬ни си сто¬еше в ед¬на ва¬за с нед¬вус¬мис¬ле¬ния над¬пис вър¬ху него, че са¬ти¬ра¬та ще разцъфне.
Как да се заб¬ра¬вят на¬ши¬те пъ¬ту¬ва¬ния до провинцията, ко¬га¬то тряб¬ва¬ше да го¬во¬ря за твор¬чес¬т¬во¬то му.
Не бих мо¬гъл да заб¬ра¬вя за нап¬ре¬же¬ни¬ето в жи¬во¬та му, ко¬га¬то той не¬вол¬но ста¬на по¬вод за¬ра¬ди ед¬но интервю, ко¬ето бе¬ше дал, да на¬ка¬жат ня¬кол¬ко журналисти. Не съм заб¬ра¬вил и за „доб¬ро¬же¬ла¬тел¬но¬то“ предупреж¬дение, с ко¬ето ми се каза, че не се гле¬да доб¬ре на при¬ятел¬с¬т¬во¬то ми с Радой. А вед¬нъж той бе нап¬ра¬вил нек¬ро¬лог по слу¬чай го¬диш¬ни¬на от смър¬т¬та на Фурнаджиев и вър¬ху не¬го бе от¬пе¬ча¬тал из¬вес¬т¬ния куплет, в кой¬то се казваше, че в „нощ¬на¬та по¬зор¬на тъм¬ни¬на“ по¬ети¬те си стро¬ят къщи. Естествено, пак тряб¬ва¬ше да обяс¬ня¬вам на пи¬са¬тел¬с¬ки¬те ше¬фо¬ве за¬що на нек¬ро¬ло¬га се виж¬да и скром¬но¬то ми име. И защо, а тък¬мо от то¬ва те се интересуваха, Радой е из¬б¬рал точ¬но то¬зи куплет. Спомних се и ве¬чер¬та на 10 но¬ем¬в¬ри 1989, ко¬га¬то в ста¬ята на Радой се рад¬вах¬ме и прог¬но¬зи¬рах¬ме как¬во ще се слу¬чи по-нататък. И тъй ка¬то съ¬би¬ти¬ята се раз¬ви¬ва¬ха с го¬ля¬ма скорост, ед¬на нощ Партийният дом бе об¬х¬ва¬нат от пламъци, а Радой бе¬ше обвинен, че но¬си ви¬на за пожара. Пак по съ¬що¬то вре¬ме на от¬ча¬яние и на¬деж¬да той ми на¬пи¬са вър¬ху ед¬на книга, ко¬ято но¬сех със се¬бе си, следното: „И да умреме, пак ще ос¬та¬не туй роб¬с¬ко пле¬ме“.
Наистина спо¬ме¬ни¬те са мно¬го и те, до как¬во¬то и да се отнасят, все ми го¬во¬рят за не¬го¬ва¬та чо¬веч¬ност и доб¬лест и за ка¬чес¬т¬ва¬та му на тво¬рец и гражданин. А за тях го¬во¬ри и спо¬де¬ле¬но¬то от Радой по вре¬ме на мно¬го¬то ни разговори, за¬пи¬са¬ни на маг¬не¬то¬фон¬на лента. Те са от времето, ко¬га¬то пи¬шех кни¬га¬та си „Насаме с Гъливер“. Това са дос¬та ка¬сет¬ки и в тях е всичко, ко¬ето бе¬ше Радой – не¬го¬вият смях, тъ¬га¬та му, не¬го¬ва¬та мъдрост, скръб¬ни¬те и ве¬се¬ли равносметки, ко¬ито си правеше. Все си мисля, че един ден те¬зи раз¬го¬во¬ри тряб¬ва да ви¬дят бял свят. Част от тях вклю¬чих в „Насаме с Гъливер“, в която проследявам и тълкувам развитието му като поет, а тук, ма¬кар и мал¬ко съкратени, от¬но¬во ги помествам, за¬що¬то ис¬ти¬ни¬те на Радой про¬во¬ки¬рат на¬ше¬то мислене. И не са¬мо то¬ва – пра¬вят ни по-човечни.
***
– Истинско щас¬тие е, че през годините, ко¬ито се¬га проклинаме, жи¬вя и по¬ет ка¬то Атанас Далчев. Самото му при¬със¬т¬вие в жи¬во¬та бе¬ше ед¬но от¬ри¬ца¬ние на мракобесието…
– Без да си го е пос¬та¬вял ка¬то задача, Далчев ста¬на иде¬олог на днеш¬но¬то ни обновяване. Той ре¬аги¬ра¬ше спон¬тан¬но на всич¬ки бол¬ше¬виш¬ки заблуди. Неговите „Фрагменти“ не са плод на умувания, а са вът¬ре¬шен про¬тест сре¬щу измамите, ко¬ито се на¬саж¬да¬ха в печата. С тях той се опит¬ва¬ше да по¬мог¬не да из¬ле¬зем от заблудите, да ос¬та¬вим съм¬ни¬тел¬ни¬те ценности. На на¬саж¬да¬но¬то той от¬го¬ва¬ря¬ше със сво¬ята виталност, пре¬диз¬ви¬ка¬на не от са¬мо¬чув¬с¬т¬ви¬ето на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на ду¬хов¬но богатия, на вът¬реш¬но усъ¬вър¬шен¬с¬т¬ва¬ния човек. С пре¬ве¬де¬но¬то от чуж¬ди¬те по¬ети той съз¬да¬де ед¬на уни¬вер¬сал¬на фи¬ло¬со¬фия за из¬ход от злото. Далчев съз¬да¬де един антитоталитаризъм. Тоталитаризмът ис¬ка¬ше да пре¬вър¬не чо¬ве¬ка в ро¬бот на сил¬на¬та държава, а Далчев ис¬ка¬ше чо¬век да се раз¬т¬во¬ри в се¬бе си, във вла¬га¬та на сво¬ята ду¬шев¬ност и да рас¬те нагоре. Да на¬ме¬ри си¬ли в се¬бе си.
Да взе¬мем ли¬ри¬ка¬та му. Той ка¬то че ли е пред¬чув¬с¬т¬вал всич¬ки катастрофи, ко¬ито ще дойдат с бол¬ше¬виз¬ма и дру¬ги¬те уче¬ния по не¬гов лиценз. Той въз¬пя хамалина, но¬си¬тел на чудото, ко¬ето ид¬ва все¬ки миг. Защото не тряб¬ва да ча¬ка¬ме са¬мо из¬б¬ра¬ни¬те мигове, а да тър¬сим момента, за да жи¬ве¬ем жи¬во¬та си пълнокръвно, а не са¬мо ко¬га¬то ни по¬со¬чат празника.
След Двайсетия конгрес, ко¬га¬то ние се радвахме, че най-сет¬не ще ста¬не нещо, той ни съ¬жа¬ля¬ва¬ше и казваше, че те са¬мо ще из¬пол¬з¬ват на¬шия явен ентусиазъм. Така ще раз¬бе¬рат кои са им не¬угод¬ни и ще ги довършат.
– И из¬ле¬зе прав…
– Да, за¬що¬то са¬мо след ня¬кол¬ко ме¬се¬ца ста¬на¬ха съ¬би¬ти¬ята в Унгария.
– Доста пре¬ди есен¬та на 1989 г. не¬вед¬нъж съм те чу¬вал да си приз¬на¬ваш вината…
– Признава си ви¬на¬та този, чи¬ято ви¬на е би¬ла лич¬но негова, а не е при¬чи¬ня¬ва¬ла ще¬ти на другите. А ви¬на¬та на пар¬ти¬ята не е вина, тя е флаг¬рант¬но прес¬тъп¬ле¬ние и зло¬де¬ите си знаят, че за не¬го ня¬ма прош¬ка и за¬ра¬ди не¬го тряб¬ва да се са¬мо¬отре¬кат ка¬то хора. Какво се¬га да се извиняват? Глупост е да ис¬каш от убийци¬те да се извиняват. Какво, ще прес¬та¬нат да бъ¬дат убий¬ци ли?! Те да¬же и да си признаят, ще лъжат, за да мо¬гат пак да убиват…
Трябва за не¬що да те заболи, за да го преодолееш.
– Защо спо¬ред теб не се на¬ме¬ри¬ха по¬ве¬че ин¬телектуалци, за да се опъл¬чат сре¬щу диктатурата, сре¬щу тоталитаризма?
– Аз мисля, че на то¬зи въп¬рос от¬го¬во¬рът е в мо¬ята пи¬еса „Конферанс“. Вътре го¬во¬ря и за чеш¬ки¬те събития, и за свободата.
Отговора го да¬дох и в ед¬но интервю, ко¬га¬то ме за¬пи¬та¬ха за¬що бъл¬гар¬с¬ки¬те ди¬си¬ден¬ти се по¬яви¬ха късно. Споменах, че ни¬коя от бив¬ши¬те со¬ци¬алис¬ти¬чес¬ки стра¬ни не си из¬би парламента. В ни¬коя дру¬га стра¬на ня¬ма¬ше та¬ки¬ва убийства. Взе се стра¬хът на хората.
Идва един по¬ет при мен, кой¬то бе¬ше номенклатура, и казва, че то¬ва за ла¬ге¬ри¬те не го знаел. И аз, кой¬то не се сла¬вя с тол¬ко¬ва ло¬ша памет, казах: „Какво не си знаел, ка¬то през 1968 го¬ди¬на ти ме срещ¬на и ми каза, че щял съм да за¬ми¬на за Белене, но ти си ми помогнал.“ Хем не знаел, хем се оказва, че ми е помагал. Искам да наблегна, че ус¬ло¬ви¬ята в на¬ша¬та стра¬на бя¬ха най-лоши.
Причината виждам и в ха¬рак¬те¬ра на народа, кой¬то е пре¬ка¬рал ед¬но теж¬ко иго.
Колкото по¬ве¬че чо¬век тър¬се¬ше оп¬рав¬да¬ния да из¬ви¬ни комунизма, кол¬ко¬то по¬ве¬че ис¬ка¬ше да го преобърне, да го нап¬ра¬ви истински, тол¬ко¬ва по¬ве¬че се уверяваше, че ис¬тин¬с¬ки¬ят всъщ¬ност е катастрофата. Самото му за¬поч¬ва¬не е катастрофа.
– Какво е пре¬об¬ла¬да¬ва¬що¬то в на¬ше вре¬ме ка¬то тенденция, как би го определил?
– Сегашното вре¬ме не е безвремие, а на¬ис¬ти¬на си е съвремие, за¬що¬то при без¬в¬ре¬ми¬ето от¬дел¬на¬та лич¬ност е без¬сил¬на да да¬де своя влог. Сега все¬ки мо¬же да нап¬ра¬ви нещо, за¬що¬то все пак ис¬ти¬на¬та му сти¬га до другите. Никой не е преследван, та¬ка че все пак е ста¬на¬ло у нас не¬що голямо, не¬що рав¬но на век. Може да гладуваме, мо¬же да сме недоволни, но на¬ли мислим. Обаче тряб¬ва да мислим, без да се мразим. Защо на вся¬ка це¬на тряб¬ва да охулваме, ка¬то раз¬по¬ла¬га¬ме с дос¬та¬тъч¬но аргументи… Самото чес¬т¬но мис¬ле¬не ще ни до¬ве¬де до демокрацията.
– Ако тряб¬ва да нап¬ра¬виш антология, кои са по¬ети¬те ни, ко¬ито ще вклю¬чиш в нея?
– Първият, естествено, ще бъ¬де Ботев, а вто¬ри¬ят – Вазов. После Яворов, Кирил Христов, Теодор Траянов, Николай Лилиев… Мога да нап¬ра¬вя ед¬на ан¬то¬ло¬гия на по¬ети¬те ни до девети септември, за¬що¬то след девети не бя¬ха нор¬мал¬ни времената. Имаше по¬ети борци, има¬ше смач¬ка¬ни поети, все¬ки със сво¬ята трагедия.
Ще включа, раз¬би¬ра се, и Дебелянов, кой¬то е прек¬ра¬сен поет. Той сти¬га до све¬тов¬на¬та лирика. А у Ясенов има ед¬на ведрост, атмосфера, настроение, пантеизъм, оба¬че ня¬ма в не¬го те¬зи дъл¬бо¬ки идеи, ко¬ито мо¬гат да из¬ве¬дат чо¬ве¬чес¬т¬во¬то и да му да¬дат алтернатива.
Ботев се бо¬ре¬ше за сво¬ето отечество, Кирил Христов смяташе, че за лич¬нос¬т¬та е все ед¬но къ¬де ще се изяви. Стихотворенията му пре¬диз¬вик¬ват у бъл¬га¬ри¬на по¬рив към света, кой¬то ня¬ма ни¬що об¬що с книжното, ин¬тер¬на¬ци¬она¬лис¬тич¬но чувство. А в далечните, не¬изслед¬ва¬ни простори, как¬то пи¬ше Сашо Геров, стиг¬на Атанас Далчев. Той раз¬г¬ле¬да проблеми, ко¬ито са при¬съ¬щи на ця¬ло¬то човечество. Пишеше за човека, кой¬то във все¬ки миг от¬к¬ри¬ва чудото. Едно вре¬ме има¬ше по¬ня¬тие „ог¬не¬но¬сец“, съ¬що „вен¬це¬но¬сец“, „хо¬руг¬во¬но¬сец“, „зна¬ме¬но¬сец“. А Далчев прие доб¬ро¬вол¬но за¬да¬ча¬та да бъ¬де но¬сач на истината. Спомни си сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ето му за хамалина.
Далчев каз¬ва¬ше да пог¬лед¬нем на све¬та от друг ракурс, да по¬тър¬сим чудото, за да ни бъ¬де жи¬во¬тът по-дълготраен. И та¬ка да пре¬вър¬нем дел¬ни¬ка в празник. Той ви¬дя чо¬веш¬ка¬та драма…
– Да пре¬ми¬нем към по¬ези¬ята след войната, към поезията, ко¬ято се съз¬да¬ва¬ше през пос¬лед¬ни¬те ня¬кол¬ко десетилетия.
– Лошото беше, че през те¬зи де¬се¬ти¬ле¬тия чо¬век се заблуждаваше. Поетите се чув¬с¬т¬ва¬ха виновни, че не са за¬ги¬на¬ли в борбата. Нали се каз¬ва¬ше ня¬ко¬га „Те загинаха, за да жи¬ве¬ем ние“. За да се из¬ку¬пи та¬зи вина, чо¬век тръг¬ва¬ше по та¬ка на¬ре¬че¬ни¬те ре¬во¬лю¬ци¬он¬ни мероприятия. Ходеше на бригади, на ог¬ром¬ни¬те строежи. Това, ко¬ето бе¬ше там, не бе¬ше ни¬то розово, ни¬то спра¬вед¬ли¬во и разумно. Трябваше да лъжеш.
Художникът Кирил Петров, оби¬ден и огор¬чен се приб¬ра на село. Ядеше са¬мо ки¬се¬ло мля¬ко и хляб, бе¬ше са¬мо с ед¬на ни¬щож¬на пен¬сий¬ка от учи¬тел¬с¬ка¬та заплата. И ри¬су¬ва¬ше все¬ки ден картини. А кар¬ти¬ни¬те му най-доб¬ре по¬каз¬ва¬ха на¬ши¬те хора, из¬г¬леж¬да¬щи ка¬то в полуздрач. Техните ли¬ца раз¬к¬ри¬ва¬ха вът¬реш¬на¬та ре¬ши¬тел¬ност да се из¬тър¬пи злото, по¬не да не се омърсиш.
Но да се вър¬нем към вре¬ме¬то на пос¬лед¬ни¬те десетилетия. Тогава и похвалите, и ху¬ли¬те се дъл¬жа¬ха на по¬ли¬ти¬чес¬ко пристрастие. Да кажем, че ня¬кой на¬пи¬ше нещо, ко¬ето е угод¬но на властниците. И оне¬зи каз¬ват веднага: „Ей, виж, то¬ва е!“ Стоян Венев на¬ри¬су¬ва кар¬ти¬на¬та си със сбо¬гу¬ва¬не¬то на партизанина. Онези викат: „Това си ти, Венев. Не се гу¬би в сво¬ите карикатури.“ Но Венев се осъ¬щес¬т¬вя¬ва¬ше ис¬тин¬с¬ки тък¬мо с карикатурите, с изоб¬ра¬зя¬ва¬не¬то на на¬род¬ния живот.
Как бе¬ше по вре¬ме¬то на тоталитаризма? Не ти се пише, от¬д¬ръп¬нал си се. Пишеш сти¬хот¬во¬ре¬ния за съв¬сем лич¬на потреба, а пък те са це¬лият свят. И вед¬на¬га поч¬ват отгоре: „Ама чакай, той за¬що се е дръпнал? Прави демонстрации, че ние уни¬що¬жа¬ва¬ме изкуството…“ Бързат да се на¬ме¬сят в то¬зи слу¬чай и питат: „Ти от как¬во имаш нужда? Я ни дай един цикъл“. И ка¬то им го да¬де поетът, викат: „Ето, виж¬даш ли, че можеш. Но я на¬пи¬ши не¬що по-ярко“. После: „Я та¬зи ду¬ма тук махни, хай¬де другата“. И в края на кра¬ища¬та да¬же не те ос¬та¬вят да бъ¬деш и пасивен. Те ис¬кат да внушат, че стро¬ят во¬ди хо¬ра¬та и все¬ки ста¬ва по-голям, че вче¬раш¬ни¬ят по¬луг¬ра¬мо¬тен ра¬бот¬ник ве¬че ре¬ди стихове. А всич¬ко то¬ва бе¬ше един фалш. Но ето че тряб¬ва¬ше да при¬каз¬вам за се¬бе си, а пък из¬пад¬нах¬ме в политиката. Какъв кош¬мар е би¬ла тя, че е ста¬на¬ла комплекс? Ето, ми¬на туй вре¬ме и ние още не мо¬жем да се изприказваме. Тогава, до¬ри и ко¬га¬то про¬кар¬ва¬ше ня¬кои чес¬т¬ни мисли, поетът, ако си слу¬же¬ше с об¬ра¬за на Ленин, на Димитров, на дру¬ги¬те такива, той съз¬да¬ва¬ше един лъж¬лив мит. Изкарваше ху¬ма¬нист уби¬еца и терориста. Виждаш не¬ща¬та кол¬ко слож¬ни бяха.
Преди жи¬во¬тът бе¬ше бунище, блато. Сега има свобода, хо¬ра¬та мо¬гат да се из¬ра¬зя¬ват свободно. Личат да¬же и под¬ле¬ци¬те в та¬зи свобода. И та¬ка мо¬же да раз¬ли¬чим чес¬т¬ни¬те от безчестните. Никак не е малко. Но по¬ези¬ята е дру¬го нещо. Вземеш ли да я разправяш, ти ста¬ваш смешен. Трябва да раз¬ка¬жеш мъ¬ка¬та са¬мо с един вопъл, че да раз¬бу¬ди зад¬ря¬ма¬ли¬те чувства. Не съ¬бу¬ди ли по¬ези¬ята чо¬веш¬ка¬та същност, онова, ко¬ето е би¬ло у хо¬ра¬та в ла¬тент¬но състояние, не пред¬ло¬жи ли по¬езия – ня¬ма да има стойност.
Истинската по¬езия тряб¬ва да бъ¬де и неразбрана, да по¬лу¬чи огорчения, за да цъф¬не след вре¬ме наново. Една по¬езия ос¬та¬рее ли за де¬сет години, не е тряб¬ва¬ло да се появява.
Най-не¬за¬ви¬си¬мо¬то от сло¬вес¬ни¬те из¬кус¬т¬ва си ос¬та¬ва поезията. Може би и за¬то¬ва бъл¬гар¬с¬ка¬та на¬род¬на пе¬сен се е за¬па¬зи¬ла през вековете, за¬що¬то нейна¬та гъстота, нейна¬та по-бър¬за вну¬ши¬тел¬ност са спо¬мог¬на¬ли да се наложи. Поезията вед¬на¬га се за¬пом¬ня чрез об¬ра¬зи¬те си, преп¬ре¬да¬ва се. И без да бъ¬де публикувана, ис¬тин¬с¬ка¬та по¬езия мо¬же да остане. Това богатство, ко¬ето сме по¬лу¬чи¬ли от на¬род¬на¬та песен, ни¬как не е малко. Тази страш¬на гъстота. Така си обяс¬ня¬вам за¬що Ботев тол¬ко¬ва вну¬ши¬тел¬но започва.
Дори скром¬ни¬ят ро¬до¬на¬чал¬ник на по¬ези¬ята ни Чинтулов със своя ек¬с¬п¬ре¬си¬вен стих вед¬на¬га въ¬веж¬да с „Вятър ечи, Балкан стене…“.
Виждаме епич¬ния образ. Без то¬зи стих Ботев ня¬ма¬ше пос¬ле да ка¬же „Балканът пее хайдуш¬ка пе¬сен“. Ботев пос¬ле да¬ва ко¬ло¬сал¬ни пространства. Майстор на мащаба. Колкото и скром¬на да е бъл¬гар¬с¬ка¬та поезия, тя е има¬ла пър¬во¬на¬чал¬ни образци.
Голямо не¬що е на¬род¬на¬та памет. Да съх¬ра¬ни та¬ки¬ва би¬сер¬ни образи, ко¬ито не са от два века, а мно¬го по-отдавнашни.
– Какво би ка¬зал за на¬ши¬те съв¬ре¬мен¬ни поети. На кои име¬на би се спрял сега?
– Ще спо¬ме¬на Иван Теофилов. Виждаш как из¬ле¬зе напред, на¬пи¬са мо¬дер¬ни стихове. Виждам в не¬го един мо¬де¬рен рисунък. Нещо ев¬ро¬пейс¬ко има в него. Може све¬та да не сепнем, но за нас, че тук сме го постигнали, е би¬ло успех.
Стиховете на Константин Павлов са мно¬го яр¬ки и наситени. Той прос¬то ка¬то че ли не пи¬ше с перо, а пи¬ше с ос¬т¬рие на хи¬рур¬ги¬чес¬ки скалпел. Ярък обвинител. Но не¬го¬ва¬та па¬лит¬ра мо¬же¬ше да бъ¬де мно¬го по-широка. Ако ме по¬пи¬тат към ко¬го са мо¬ите предпочитания, бих ка¬зал към Борис Христов. У не¬го виж¬даш съд¬ба¬та на човека. Най-ек¬зис¬тен¬ци¬ал¬ни¬ят по¬ет у нас. А Коцето (Павлов) е без¬по¬ща¬ден враг на злото. От не¬го ти ос¬та¬ва настрое¬нието, гневът, за¬ра¬зя¬ва те с ин¬то¬на¬ции по-скоро, от¬кол¬ко¬то с образите. Чувството при не¬го е мно¬го силно, пружинира.
Искам още да кажа, че се явя¬ват ве¬че по-кул¬тур¬ни поети. Това пре¬веж¬да¬не на чуж¬да¬та по¬езия да¬де сво¬ите пло¬дот¬вор¬ни ефекти, но от дру¬га стра¬на пък, кул¬ту¬ра¬та ка¬то че ли е по-го¬ля¬ма от поезията.
– Много пре¬жи¬вях¬ме ка¬то хора. Мнозина се стъписаха, шо¬ки¬ра¬ха от промените. Непрекъснато де¬фи¬ни¬ра¬ме се¬гаш¬но¬то вре¬ме и все не сти¬га¬ме до най-точ¬на¬та му характеристика…
– Настъпи дру¬го време. Нещата са по-относителни. Не зна¬еш от¬къ¬де ще дой¬де ударът. Светът ста¬на непредвидим. Не зна¬еш това, ко¬ето вършиш, ло¬шо ли е или добро. Разликата меж¬ду доб¬ро¬то и зло¬то по¬ня¬ко¬га е са¬мо косъм. И та¬ка из¬вед¬нъж се се¬тих как¬во си бях¬ме го¬во¬ри¬ли ня¬ко¬га с Вутимски за Атанас Далчев. В то¬зи смисъл, че се¬га въп¬ро¬сът за ню¬ансиз¬ма е мно¬го по-важен. Така стои въп¬ро¬сът с оръжията, ко¬ито би¬ха мог¬ли да уни¬що¬жат света. Ако не бе¬ше ню¬ан¬сиз¬мът в мисленето, мо¬же¬ше вез¬на¬та да на¬те¬жи в не¬же¬ла¬на¬та посока. Това ста¬ва ве¬че ед¬на по¬ли¬ти¬чес¬ка теория.
В та¬ко¬ва вре¬ме живеем, че чо¬век мо¬же все¬ки миг да се поучава, да на¬учи не¬що и съ¬щев¬ре¬мен¬но да се разочарова. И мо¬же все¬ки миг да взе¬ме но¬ва позиция. Веднъж за¬ко¬ва¬на¬та по¬зи¬ция и за¬ви¬на¬ги оп¬ре¬де¬ле¬ни¬ят курс са ве¬че стя¬га¬щи неща. Виждаш как мно¬го хора, ко¬ито през те¬зи го¬ди¬ни бу¬де¬ха на¬ше¬то възхищение, из¬вед¬нъж се ока¬за¬ха дреб¬ни хитреци, ко¬ито мис¬лят са¬мо за сво¬ите работи. Виждаме на кол¬ко бо¬жес¬т¬ва сме пла¬ща¬ли данък. В края на кра¬ища¬та ню¬ан¬сът ни ка¬ра да бъ¬дем по-ми¬лос¬ти¬ви и към чо¬веш¬ко¬то въображение. Да се тър¬сят не ефектите, а всич¬ко да бъ¬де плод на съх¬ра¬не¬на чувственост. Както е в сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ята на Далчев.
– Колко мно¬го конфликти. Целият ти жи¬вот пре¬ми¬на сред от¬в¬ра¬ти¬тел¬ни противоречия, бор¬ба за власт, за надмощие. А в живота, в све¬та би тряб¬ва¬ло да има не¬що друго, ко¬ето да спре хо¬ра¬та и да ги нап¬ра¬ви по-добри…
– На то¬зи свят има не¬що по-важ¬но от те¬зи неп¬ре¬къс¬на¬ти ка¬ра¬ни¬ци и борби. Ако при¬ро¬да¬та е съз¬да¬ла хората, а пос¬ле се яви¬ха и религиите, тряб¬ва ли хо¬ра¬та да уни¬що¬жа¬ват природата, ко¬ято е тях¬на майка. И тряб¬ва ли иде¬ите и ре¬ли¬ги¬ите да уни¬що¬жа¬ват хората. Страшно е ка¬то си по¬мис¬ли човек, че в ис¬то¬ри¬ята е има¬ло те¬зи вар¬то¬ло¬ме¬еви нощи. Страшно е, че хо¬ра¬та да¬ват кръв¬та си и те¬ла¬та си за меж¬ду¬особ¬ни борби, ко¬ито са съв¬сем излишни.
Човекът неп¬ре¬къс¬на¬то тър¬си изход. Иска да из¬ле¬зе из¬вън грижите, условностите, без¬ра¬бо¬ти¬ца¬та и да про¬дъл¬жи се¬бе си, ка¬то съз¬да¬де потомство.
Но то съ¬що та¬ка по¬па¬да във во¬ди¬те на те¬зи со¬ци¬ал¬ни неуредици, на ре¬ли¬ги¬оз¬ни¬те предразсъдъци, на алчността, ко¬ято не мо¬же да бъ¬де излекувана.
Какви пре¬жи¬вя¬ва¬ния съм имал, ка¬къв ха¬ос е бил жи¬во¬тът ми, как всич¬ко в не¬го е вряло. След вре¬ме съм разбрал, че всич¬ко е би¬ло ло¬гич¬но и необходимо. Имаше ед¬на ве¬ли¬ка тайна. Тя ме е ка¬ра¬ла да се сбли¬жа¬вам с хората, ко¬ито са ми влияели, естествено. И ко¬ито са ми вли¬я¬ели противоречиво. От ед¬ни съм взе¬мал човещината, от дру¬ги – то¬зи со¬ци¬ален хъс, от тре¬ти съм взе¬мал кул¬тур¬на¬та вдаденост, това, че чо¬век тряб¬ва да съз¬да¬ва култура. Никога не съм оби¬чал егоистите. Как съм се рад¬вал на хората, ко¬га¬то всич¬ко ми е би¬ло тол¬ко¬ва тежко, че ед¬на новинка, ко¬ято ще има от¬ра¬же¬ние чак след пет години, ме е пре¬из¬пъл¬ва¬ла с радост. Но чо¬ве¬кът ти я но¬си ка¬то ед¬на свещичка. Някъде ста¬ва нещо, ня¬къ¬де хо¬ра¬та мислят. Имаше та¬ки¬ва хора. Те не нап¬ра¬ви¬ха нищо. Те жи¬вя¬ха един тъ¬жен живот, но ето че съз¬да¬ва¬ха на¬деж¬да за ця¬ло ед¬но поколение.
– Какво в чо¬ве¬ка не си мо¬гъл да приемеш, как¬во най-мно¬го те е отблъсквало?
– Себичността и алчността. Те са от ед¬но тес¬то месени. Оттам ид¬ва всичко.
– Човек неп¬ре¬къс¬на¬то се променя. Какво би ми казал, ако тряб¬ва да имаш пред¬вид се¬бе си, тво¬ите промени?
– През це¬лия си жи¬вот съм бил един хаос, един неудачник. Обаче след вре¬ме виждам, че ако аз съм бил неудачник, пос¬тъп¬ка¬та ми е би¬ла щастлива. Аз бър¬зо обик¬вам хората. Много кон¬так¬тен съм. Тази ми дет¬с¬ка любознателност, ко¬ято пос¬ле се е пре¬вър¬на¬ла в контактност, тя ме е на¬учи¬ла вед¬на¬га да пре¬це¬ня кой чо¬век ще ми хареса, ко¬го от пе¬ти¬ма¬та във вла¬ка ще избера.
Не знам да¬ли то¬ва се¬га е ед¬но примирение, но по¬ня¬ко¬га си каз¬вам – как¬во пък съм ис¬кал тол¬ко¬ва от живота. Ето, на те¬зи години доживях всичко, което ми е било потребно като начин на съществуване.
***
Това наистина бяха интересни разговори, които продължаваха понякога цели часове. Аз не го питах само за едно или друго, но се случваше и да не се съглася с нещо, както е нормално при приятелското беседване. И тук обаче съм оставил само въпросите си, защото исках да покажа преди всичко какво мислеше Радой.
Вижте например колко точен беше в преценката си за нашето преходно време. Той, който беше се очаровал и разочаровал много пъти, имаше невероятно богатство от мисли и впечатления. Така че можеше да сравнява, да отрича и утвърждава, да се съмнява и както винаги, пак да се надява. Затова и беше в правото си да каже, че сега „Нещата са по-относителни“ и че „Светът стана непредвидим“. Радой беше прав и, когато твърдеше, че „Веднъж закованата позиция и завинаги определеният курс са вече стягащи неща“. Тези думи са твърде същностни, ако е въпрос за онова постоянно движение на търсещия му дух. И Радой бе разбрал и изстрадал истината, че на този свят няма нищо абсолютно и че нищо, каквото и да е то, не трябва да се превръща в догма. По тази причина той не се отказа от възгледа си, че човешкото съзнание трябва непрестанно да се обновява, устремено към нови и нови истини. Подобни мисли Радой бе изповядвал още в едно време, смятащо за непростима ерес всеки опит за отказване от догмата. Колко хубаво и при това на равнището на една голяма смислова многозначност той го казваше в „Елементарна елегия“:
трябва ли изчерпания въздух
от признателност да го задържиш
в своята дихателна система?
Ето още една мисъл на Радой: „Виждаме на колко божества сме плащали данък“. Непременно ще се съгласим с него. След есента на 1989 животът вървеше напред, но от друга страна човекът не се промени кой знае колко, нещо повече – стана очевидна една нравствена деформация, която не бяхме очаквали. Това не беше трудно да го разберем и ние, които на свой ред се разочаровахме и отказвахме от разните „божества“. Казаното от Радой за „божествата“ обаче звучи по-иначе, защото се дължеше не само на бързия му ум, но и на чудната му способност да зафиксирва с две-три запомнящи се думи поредната патологична проява в нашия живот. Колко прав беше той и когато ми сподели, че трябва „да бъдем по-милостиви и към човешкото въображение“. От собствения си опит Радой се бе убедил как ни заблуждава понякога собственото ни въображение. Тъкмо в него той виждаше причината за толкова от погрешните ни представи, с които живеем и с които си умираме.
Може би Радой трябваше да отиде по-далеч, тръгнал да отрича безобразията на тоталитарния живот, но и той изпитваше страх. Нали самият той го бе казал: „В никоя друга страна нямаше такива убийства. Взе се страхът на хората“. Чувах да го наричат „шут“, но така говореха за него онези, които не го познаваха добре или пък просто се бояха от думите и поведението му. И сега го твърдя, както го твърдях и преди – колко по-добре щеше да бъде, ако имахме повече „шутове“ като него. Но нямахме! „Взе се страхът на хората“. Принудени бяхме да мълчим и трябваше поне да бъдем малко по-различни. В поезията това го направиха отделни имена. В живота това бе мълчаливото достойнство на „самотния човек“, така правдиво изобразен от Борис Христов. Останалото беше страхът, под каквато и форма да се проявяваше. И така животът продължи до настъпването на Обрата. Радвам се, че Радой го доживя, въпреки че безпокойствата и бедността му останаха. Той знаеше добре какво е искал от хората и времето, и от самия живот. А сега, след като вече го няма, разбираме още по-добре какво бе поискал Животът от него. Мисля си, че той му го даде без остатък и затова:
Сърцето му е всеобщо достояние.
Който заоспорва
неговата личност,
попада под негово влияние.
http://www.svobodata.com/page.php?pid=668&rid=35&archive=
insomnia1304 каза
НЕБЕ, НАСИТЕНО С ДОБРОТА И ЛЮБОВ
http://www.svobodata.com/page.php?pid=668&rid=35&archive=
insomnia1304 каза
НЕБЕ, НАСИТЕНО С ДОБРОТА И ЛЮБОВ
БОЖИДАР КУНЧЕВ
Разговори с Радой Ралин
Той за¬поч¬на твор¬чес¬кия си път с ед¬на всеотдайност. Тя бе¬ше на¬со¬че¬на към мал¬ки¬те и го¬ле¬ми¬те дра¬ми на човека, към за¬гадка¬та на не¬го¬во¬то съществуване, ви¬на¬ги дилемно, ви¬на¬ги про¬ни¬за¬но от противоречия, по¬ве¬че¬то от ко¬ито си ос¬та¬ват нерешими. През жи¬во¬та си пре¬ми¬на с не¬из¬мен¬на¬та ми¬съл за кра¬си¬во¬то без¬си¬лие на изкуството, ко¬ето не мо¬же да спа¬си света, но би мог¬ло да бъ¬де опо¬ра за ед¬на или дру¬га ус¬т¬ре¬ме¬на душа. На мно¬го не¬ща мо¬же¬ше да измени, след¬вай¬ки све¬ще¬но¬то си пра¬во да се разочарова. В ра¬зо¬ча¬ро¬ва¬ни¬ето той виж¬да¬ше оно¬ва вът¬реш¬но освобождение, без ко¬ето не мо¬же да про¬дъл¬жи напред. Но това, на ко¬ето не из¬ме¬ни до пос¬лед¬ния си дъх, това, от ко¬ето не се ра¬зо¬ча¬ро¬ва, бе¬ше по¬ези¬ята – не¬го¬ва¬та най-ис¬тин¬с¬ка свобода. За то¬ва той съ¬умя да я тво¬ри та¬лан¬т¬ли¬во и нрав¬с¬т¬ве¬но до са¬мия си край. Радой не из¬ме¬ни на по¬етич¬но¬то си чувство, с ко¬ето отстояваше лич¬на¬та си сво¬бо¬да и сво¬бо¬да¬та на света. Той бе¬ше имал мно¬го мо¬мен¬ти на пот¬рес и отврата, на ед¬но стъ¬пис¬ва¬не пред аб¬сур¬да на ис¬то¬ри¬ята и на кон¬к¬рет¬но¬то време, ко¬ето чес¬то въз¬п¬ри¬ема¬ше ка¬то безвремие. Но пос¬ле пак на¬ми¬ра¬ше си¬ли в се¬бе си. Усмивката из¬г¬ря¬ва¬ше на ли¬це¬то му, за да про¬го¬ни блик¬на¬ли¬те гор¬чи¬ви сълзи. Той по¬ся¬га¬ше от¬но¬во към перото, вдъх¬вай¬ки за кой ли път с по¬мощ¬та на кра¬си¬вия си стих сво¬ите тъж¬ни надежди.
И другото, на ко¬ето не измени, бе¬ше не¬го¬ва¬та пред¬с¬та¬ва за чо¬ве¬ка ка¬то личност, ка¬то не¬пов¬то¬ри¬ма и твор¬чес¬ка индивидуалност. За то¬ва той се рад¬ва¬ше ка¬то дете, щом от¬к¬ри¬еше у ня¬ко¬го ма¬кар и зрън¬це та¬лант за самопостигане. Това му бе¬ше достатъчно, за да за¬ло¬жи на ед¬но или дру¬го чо¬веш¬ко съществуване, в ко¬ето усе¬ща¬ше пред¬с¬то¬ящо¬то раз¬г¬ръ¬ща¬не на ка¬чес¬т¬ве¬на¬та личност. Затова той бо¬гот¬во¬ре¬ше през це¬лия си жи¬вот изя¬ве¬но¬то пер¬со¬на¬лис¬тич¬но на¬ча¬ло у по¬ети ка¬то Далчев, Александър Геров и Вутимски. Дори и в болницата, мал¬ко пре¬ди да си отиде, ед¬ва говорещ, с ед¬но съзнание, ко¬ето бе¬ше за¬поч¬на¬ло да му изневерява, той се опи¬та да ре¬ци¬ти¬ра Геров. Дълго вре¬ме пре¬ди сто¬го¬диш¬ни¬на¬та на Далчев той го¬во¬ре¬ше вдъх¬но¬ве¬но как тряб¬ва да бъ¬де чествана. А в бол¬ни¬ца¬та пак спо¬ме¬на¬ва¬ше не¬го¬во¬то име. Години пре¬ди смър¬т¬та си той ми казваше: „Трябва да се об¬ръ¬ща¬ме към личността, тряб¬ва да кул¬ти¬ви¬ра¬ме из¬раст¬ва¬не¬то на индивиди. И тряб¬ва да на¬ме¬рим вър¬хо¬ве¬те на фи¬ло¬со¬фи¬ята на индивидуализма.“ Говореше така, за¬що¬то са¬мият той бе¬ше из¬к¬лю¬чи¬тел¬на личност. Ще го пот¬вър¬ди всеки, кой¬то го е познавал. Лично аз се радвам, че в про¬дъл¬же¬ние на тол¬ко¬ва вре¬ме ни свър¬з¬ва¬ше близ¬ко приятелство.
Непрекъснато чув¬с¬т¬вах това, ко¬ето уби¬тият Георги Марков бе¬ше ка¬зал за Радой – че той е „уни¬кал¬но яв¬ле¬ние“ и „мо¬же би ед¬на от най-гор¬ди¬те про¬яви на ис¬тин¬с¬кия бъл¬гар¬с¬ки дух“.
В дъл¬га¬та нощ на она¬зи аб¬со¬лют¬на безопорност, как¬ва¬то бе¬ше вре¬ме¬то на диктатурата, той ни бе¬ше ед¬на от най-ста¬бил¬ни¬те мо¬рал¬ни опори. Беше и ес¬те¬ти¬чес¬ка опора. Чудесната му ли¬ри¬ка не са¬мо из¬ви¬ся¬ва¬ше естетически. Написана от го¬лям поет, съ¬че¬та¬ние на мъд¬рост и финес, на стра¬да¬ние и жизнелюбие, за мен по¬не ли¬ри¬ка¬та на Радой бе¬ше и си ос¬та¬ва здра¬ва¬та стена, на ко¬ято се опирам, за да не пад¬на в ла¬пи¬те на отчаянието. И се¬га след смър¬т¬та му, пак се връ¬щам към ед¬ни или дру¬ги от сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ята му. Казвам го без уго¬вор¬ки – то¬ва са твор¬би на го¬лям поет. Не под¬це¬ня¬вам са¬ти¬ри¬ка у него. Неговите епиг¬ра¬ми му до¬не¬со¬ха слава, как¬ва¬то ни¬кой след Вазов не бе¬ше познал. Но силната, по ев¬ро¬пейс¬ки из¬ви¬се¬на по¬езия на Радой е значимост, ко¬ято ня¬ма да бъ¬де от¬ре¬че¬на от времето. Там ще от¬к¬ри¬ем раз¬лич¬ни¬те ас¬пек¬ти на чо¬веш¬ко¬то би¬тие и без¬б¬ройни¬те пре¬въп¬лъ¬ще¬ния на един не¬умо¬рим дух, кой¬то казваше: „Нямам вре¬ме да се зас¬то¬явам / и пред всич¬ко спи¬рам /, за да не про¬пус¬на миг от жи¬во¬та си“. Стиховете на Радой са това, ко¬ето све¬тът му говореше. Това, ко¬ето му на¬шеп¬ва¬ха не¬го¬ви¬те сетива, с ко¬ито той ис¬ка¬ше да пре¬гър¬не ця¬ло¬то мироздание, за да раз¬бе¬ре още по-доб¬ре тайна¬та и дра¬ма¬та на най-без¬по¬мощ¬но¬то от всич¬ки съ¬щес¬т¬ва на земята, как¬во¬то е човекът. Стиховете на Радой бя¬ха не¬го¬ва¬та „про¬ти¬вос¬мър¬т¬на клет¬ка“.
Радой има ед¬но стихотворение, ко¬ето е на¬ре¬къл „Балада за Дебелянов“. Ето как¬во гла¬си един от куплетите:
Добре че си на¬пи¬са стиховете,
все пак от те¬бе не¬що да остане,
през мър¬т¬ви пе¬ри¬оди да ни свети,
да при¬чес¬тя¬ва чув¬с¬т¬ви¬тел¬нос¬т¬та ни.
Споделеното се от¬на¬ся и до са¬мия Радой. През мърт¬ви¬те периоди, а те ще ид¬ват и занапред, не¬го¬ва¬та по¬езия оза¬ря¬ва със свет¬ли¬на¬та си на¬ши¬те нес¬по¬кой¬ни души. И ще „при¬чес¬тя¬ва чув¬с¬т¬ви¬тел¬нос¬т¬та ни“.
Когато всич¬ки си тръгнаха, ос¬та¬нах сам пред прес¬ния гроб, от¬ру¬пан с ка¬ма¬ра от цве¬тя и венци. Стоях безмълвен. Какво още мо¬жех да му кажа, ко¬ето не бях му ка¬зал през дъл¬ги¬те го¬ди¬ни на на¬ше¬то общуване. Горещото слън¬це още по¬ве¬че за¬сил¬ва¬ше го¬ля¬ма¬та ми мъка. Сега всич¬ко бе¬ше ве¬че ед¬но мълчание. Земята бе¬ше по¬гъл¬на¬ла един от тези, които я оби¬ча¬ха по не¬ве¬ро¬ятен начин. Радой ся¬каш бе¬ше взел със се¬бе си в гро¬ба не¬обоз¬ри¬ма¬та враж¬деб¬ност на сбър¬ка¬ния чо¬веш¬ки свят. Небето над гла¬ва¬та ми бе¬ше на¬си¬те¬но с доб¬ро¬та¬та и лю¬бов¬та на Радой. Животът про¬дъл¬жа¬ва¬ше без него, но всъщ¬ност от то¬зи мо¬мент той за¬поч¬ва¬ше по друг път с него. Защото греш¬но¬то и не¬съ¬вър¬ше¬но¬то се бе¬ше свършило. Започваше праведното, чистото, най-мъдрото, най-свободното, ко¬ето то¬зи не¬под¬ра¬жа¬ем чо¬век и по¬ет но¬се¬ше в се¬бе си и пос¬ле го ос¬та¬ви на живите.
В ед¬но сти¬хот¬во¬ре¬ние бе¬ше казал, че ис¬ка да ум¬ре „без ни ед¬на илюзия, / за он¬зи свят и два пъ¬ти за то¬зи“, отсамния. Желанието му не се сбъд¬на и сла¬ва Богу. Той си отиде, без да пре¬да¬де илю¬зи¬ята си за чо¬ве¬ка и сво¬бо¬да¬та и илю¬зи¬ята за поезията. И за¬то¬ва ос¬та¬на в живота. Радой не е мъртъв. Всеотдайните не са под¬в¬лас¬т¬ни на смъртта.
***
Горните редове написах след погребението на Радой. Като ги прочетох пак, в главата ми нахлуха отново спомените, а те не са малко. Как да се заб¬ра¬вят раз¬го¬во¬ри¬те с Радой, налъма, кой¬то с го¬ди¬ни си сто¬еше в ед¬на ва¬за с нед¬вус¬мис¬ле¬ния над¬пис вър¬ху него, че са¬ти¬ра¬та ще разцъфне.
Как да се заб¬ра¬вят на¬ши¬те пъ¬ту¬ва¬ния до провинцията, ко¬га¬то тряб¬ва¬ше да го¬во¬ря за твор¬чес¬т¬во¬то му.
Не бих мо¬гъл да заб¬ра¬вя за нап¬ре¬же¬ни¬ето в жи¬во¬та му, ко¬га¬то той не¬вол¬но ста¬на по¬вод за¬ра¬ди ед¬но интервю, ко¬ето бе¬ше дал, да на¬ка¬жат ня¬кол¬ко журналисти. Не съм заб¬ра¬вил и за „доб¬ро¬же¬ла¬тел¬но¬то“ предупреж¬дение, с ко¬ето ми се каза, че не се гле¬да доб¬ре на при¬ятел¬с¬т¬во¬то ми с Радой. А вед¬нъж той бе нап¬ра¬вил нек¬ро¬лог по слу¬чай го¬диш¬ни¬на от смър¬т¬та на Фурнаджиев и вър¬ху не¬го бе от¬пе¬ча¬тал из¬вес¬т¬ния куплет, в кой¬то се казваше, че в „нощ¬на¬та по¬зор¬на тъм¬ни¬на“ по¬ети¬те си стро¬ят къщи. Естествено, пак тряб¬ва¬ше да обяс¬ня¬вам на пи¬са¬тел¬с¬ки¬те ше¬фо¬ве за¬що на нек¬ро¬ло¬га се виж¬да и скром¬но¬то ми име. И защо, а тък¬мо от то¬ва те се интересуваха, Радой е из¬б¬рал точ¬но то¬зи куплет. Спомних се и ве¬чер¬та на 10 но¬ем¬в¬ри 1989, ко¬га¬то в ста¬ята на Радой се рад¬вах¬ме и прог¬но¬зи¬рах¬ме как¬во ще се слу¬чи по-нататък. И тъй ка¬то съ¬би¬ти¬ята се раз¬ви¬ва¬ха с го¬ля¬ма скорост, ед¬на нощ Партийният дом бе об¬х¬ва¬нат от пламъци, а Радой бе¬ше обвинен, че но¬си ви¬на за пожара. Пак по съ¬що¬то вре¬ме на от¬ча¬яние и на¬деж¬да той ми на¬пи¬са вър¬ху ед¬на книга, ко¬ято но¬сех със се¬бе си, следното: „И да умреме, пак ще ос¬та¬не туй роб¬с¬ко пле¬ме“.
Наистина спо¬ме¬ни¬те са мно¬го и те, до как¬во¬то и да се отнасят, все ми го¬во¬рят за не¬го¬ва¬та чо¬веч¬ност и доб¬лест и за ка¬чес¬т¬ва¬та му на тво¬рец и гражданин. А за тях го¬во¬ри и спо¬де¬ле¬но¬то от Радой по вре¬ме на мно¬го¬то ни разговори, за¬пи¬са¬ни на маг¬не¬то¬фон¬на лента. Те са от времето, ко¬га¬то пи¬шех кни¬га¬та си „Насаме с Гъливер“. Това са дос¬та ка¬сет¬ки и в тях е всичко, ко¬ето бе¬ше Радой – не¬го¬вият смях, тъ¬га¬та му, не¬го¬ва¬та мъдрост, скръб¬ни¬те и ве¬се¬ли равносметки, ко¬ито си правеше. Все си мисля, че един ден те¬зи раз¬го¬во¬ри тряб¬ва да ви¬дят бял свят. Част от тях вклю¬чих в „Насаме с Гъливер“, в която проследявам и тълкувам развитието му като поет, а тук, ма¬кар и мал¬ко съкратени, от¬но¬во ги помествам, за¬що¬то ис¬ти¬ни¬те на Радой про¬во¬ки¬рат на¬ше¬то мислене. И не са¬мо то¬ва – пра¬вят ни по-човечни.
***
– Истинско щас¬тие е, че през годините, ко¬ито се¬га проклинаме, жи¬вя и по¬ет ка¬то Атанас Далчев. Самото му при¬със¬т¬вие в жи¬во¬та бе¬ше ед¬но от¬ри¬ца¬ние на мракобесието…
– Без да си го е пос¬та¬вял ка¬то задача, Далчев ста¬на иде¬олог на днеш¬но¬то ни обновяване. Той ре¬аги¬ра¬ше спон¬тан¬но на всич¬ки бол¬ше¬виш¬ки заблуди. Неговите „Фрагменти“ не са плод на умувания, а са вът¬ре¬шен про¬тест сре¬щу измамите, ко¬ито се на¬саж¬да¬ха в печата. С тях той се опит¬ва¬ше да по¬мог¬не да из¬ле¬зем от заблудите, да ос¬та¬вим съм¬ни¬тел¬ни¬те ценности. На на¬саж¬да¬но¬то той от¬го¬ва¬ря¬ше със сво¬ята виталност, пре¬диз¬ви¬ка¬на не от са¬мо¬чув¬с¬т¬ви¬ето на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на ду¬хов¬но богатия, на вът¬реш¬но усъ¬вър¬шен¬с¬т¬ва¬ния човек. С пре¬ве¬де¬но¬то от чуж¬ди¬те по¬ети той съз¬да¬де ед¬на уни¬вер¬сал¬на фи¬ло¬со¬фия за из¬ход от злото. Далчев съз¬да¬де един антитоталитаризъм. Тоталитаризмът ис¬ка¬ше да пре¬вър¬не чо¬ве¬ка в ро¬бот на сил¬на¬та държава, а Далчев ис¬ка¬ше чо¬век да се раз¬т¬во¬ри в се¬бе си, във вла¬га¬та на сво¬ята ду¬шев¬ност и да рас¬те нагоре. Да на¬ме¬ри си¬ли в се¬бе си.
Да взе¬мем ли¬ри¬ка¬та му. Той ка¬то че ли е пред¬чув¬с¬т¬вал всич¬ки катастрофи, ко¬ито ще дойдат с бол¬ше¬виз¬ма и дру¬ги¬те уче¬ния по не¬гов лиценз. Той въз¬пя хамалина, но¬си¬тел на чудото, ко¬ето ид¬ва все¬ки миг. Защото не тряб¬ва да ча¬ка¬ме са¬мо из¬б¬ра¬ни¬те мигове, а да тър¬сим момента, за да жи¬ве¬ем жи¬во¬та си пълнокръвно, а не са¬мо ко¬га¬то ни по¬со¬чат празника.
След Двайсетия конгрес, ко¬га¬то ние се радвахме, че най-сет¬не ще ста¬не нещо, той ни съ¬жа¬ля¬ва¬ше и казваше, че те са¬мо ще из¬пол¬з¬ват на¬шия явен ентусиазъм. Така ще раз¬бе¬рат кои са им не¬угод¬ни и ще ги довършат.
– И из¬ле¬зе прав…
– Да, за¬що¬то са¬мо след ня¬кол¬ко ме¬се¬ца ста¬на¬ха съ¬би¬ти¬ята в Унгария.
– Доста пре¬ди есен¬та на 1989 г. не¬вед¬нъж съм те чу¬вал да си приз¬на¬ваш вината…
– Признава си ви¬на¬та този, чи¬ято ви¬на е би¬ла лич¬но негова, а не е при¬чи¬ня¬ва¬ла ще¬ти на другите. А ви¬на¬та на пар¬ти¬ята не е вина, тя е флаг¬рант¬но прес¬тъп¬ле¬ние и зло¬де¬ите си знаят, че за не¬го ня¬ма прош¬ка и за¬ра¬ди не¬го тряб¬ва да се са¬мо¬отре¬кат ка¬то хора. Какво се¬га да се извиняват? Глупост е да ис¬каш от убийци¬те да се извиняват. Какво, ще прес¬та¬нат да бъ¬дат убий¬ци ли?! Те да¬же и да си признаят, ще лъжат, за да мо¬гат пак да убиват…
Трябва за не¬що да те заболи, за да го преодолееш.
– Защо спо¬ред теб не се на¬ме¬ри¬ха по¬ве¬че ин¬телектуалци, за да се опъл¬чат сре¬щу диктатурата, сре¬щу тоталитаризма?
– Аз мисля, че на то¬зи въп¬рос от¬го¬во¬рът е в мо¬ята пи¬еса „Конферанс“. Вътре го¬во¬ря и за чеш¬ки¬те събития, и за свободата.
Отговора го да¬дох и в ед¬но интервю, ко¬га¬то ме за¬пи¬та¬ха за¬що бъл¬гар¬с¬ки¬те ди¬си¬ден¬ти се по¬яви¬ха късно. Споменах, че ни¬коя от бив¬ши¬те со¬ци¬алис¬ти¬чес¬ки стра¬ни не си из¬би парламента. В ни¬коя дру¬га стра¬на ня¬ма¬ше та¬ки¬ва убийства. Взе се стра¬хът на хората.
Идва един по¬ет при мен, кой¬то бе¬ше номенклатура, и казва, че то¬ва за ла¬ге¬ри¬те не го знаел. И аз, кой¬то не се сла¬вя с тол¬ко¬ва ло¬ша памет, казах: „Какво не си знаел, ка¬то през 1968 го¬ди¬на ти ме срещ¬на и ми каза, че щял съм да за¬ми¬на за Белене, но ти си ми помогнал.“ Хем не знаел, хем се оказва, че ми е помагал. Искам да наблегна, че ус¬ло¬ви¬ята в на¬ша¬та стра¬на бя¬ха най-лоши.
Причината виждам и в ха¬рак¬те¬ра на народа, кой¬то е пре¬ка¬рал ед¬но теж¬ко иго.
Колкото по¬ве¬че чо¬век тър¬се¬ше оп¬рав¬да¬ния да из¬ви¬ни комунизма, кол¬ко¬то по¬ве¬че ис¬ка¬ше да го преобърне, да го нап¬ра¬ви истински, тол¬ко¬ва по¬ве¬че се уверяваше, че ис¬тин¬с¬ки¬ят всъщ¬ност е катастрофата. Самото му за¬поч¬ва¬не е катастрофа.
– Какво е пре¬об¬ла¬да¬ва¬що¬то в на¬ше вре¬ме ка¬то тенденция, как би го определил?
– Сегашното вре¬ме не е безвремие, а на¬ис¬ти¬на си е съвремие, за¬що¬то при без¬в¬ре¬ми¬ето от¬дел¬на¬та лич¬ност е без¬сил¬на да да¬де своя влог. Сега все¬ки мо¬же да нап¬ра¬ви нещо, за¬що¬то все пак ис¬ти¬на¬та му сти¬га до другите. Никой не е преследван, та¬ка че все пак е ста¬на¬ло у нас не¬що голямо, не¬що рав¬но на век. Може да гладуваме, мо¬же да сме недоволни, но на¬ли мислим. Обаче тряб¬ва да мислим, без да се мразим. Защо на вся¬ка це¬на тряб¬ва да охулваме, ка¬то раз¬по¬ла¬га¬ме с дос¬та¬тъч¬но аргументи… Самото чес¬т¬но мис¬ле¬не ще ни до¬ве¬де до демокрацията.
– Ако тряб¬ва да нап¬ра¬виш антология, кои са по¬ети¬те ни, ко¬ито ще вклю¬чиш в нея?
– Първият, естествено, ще бъ¬де Ботев, а вто¬ри¬ят – Вазов. После Яворов, Кирил Христов, Теодор Траянов, Николай Лилиев… Мога да нап¬ра¬вя ед¬на ан¬то¬ло¬гия на по¬ети¬те ни до девети септември, за¬що¬то след девети не бя¬ха нор¬мал¬ни времената. Имаше по¬ети борци, има¬ше смач¬ка¬ни поети, все¬ки със сво¬ята трагедия.
Ще включа, раз¬би¬ра се, и Дебелянов, кой¬то е прек¬ра¬сен поет. Той сти¬га до све¬тов¬на¬та лирика. А у Ясенов има ед¬на ведрост, атмосфера, настроение, пантеизъм, оба¬че ня¬ма в не¬го те¬зи дъл¬бо¬ки идеи, ко¬ито мо¬гат да из¬ве¬дат чо¬ве¬чес¬т¬во¬то и да му да¬дат алтернатива.
Ботев се бо¬ре¬ше за сво¬ето отечество, Кирил Христов смяташе, че за лич¬нос¬т¬та е все ед¬но къ¬де ще се изяви. Стихотворенията му пре¬диз¬вик¬ват у бъл¬га¬ри¬на по¬рив към света, кой¬то ня¬ма ни¬що об¬що с книжното, ин¬тер¬на¬ци¬она¬лис¬тич¬но чувство. А в далечните, не¬изслед¬ва¬ни простори, как¬то пи¬ше Сашо Геров, стиг¬на Атанас Далчев. Той раз¬г¬ле¬да проблеми, ко¬ито са при¬съ¬щи на ця¬ло¬то човечество. Пишеше за човека, кой¬то във все¬ки миг от¬к¬ри¬ва чудото. Едно вре¬ме има¬ше по¬ня¬тие „ог¬не¬но¬сец“, съ¬що „вен¬це¬но¬сец“, „хо¬руг¬во¬но¬сец“, „зна¬ме¬но¬сец“. А Далчев прие доб¬ро¬вол¬но за¬да¬ча¬та да бъ¬де но¬сач на истината. Спомни си сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ето му за хамалина.
Далчев каз¬ва¬ше да пог¬лед¬нем на све¬та от друг ракурс, да по¬тър¬сим чудото, за да ни бъ¬де жи¬во¬тът по-дълготраен. И та¬ка да пре¬вър¬нем дел¬ни¬ка в празник. Той ви¬дя чо¬веш¬ка¬та драма…
– Да пре¬ми¬нем към по¬ези¬ята след войната, към поезията, ко¬ято се съз¬да¬ва¬ше през пос¬лед¬ни¬те ня¬кол¬ко десетилетия.
– Лошото беше, че през те¬зи де¬се¬ти¬ле¬тия чо¬век се заблуждаваше. Поетите се чув¬с¬т¬ва¬ха виновни, че не са за¬ги¬на¬ли в борбата. Нали се каз¬ва¬ше ня¬ко¬га „Те загинаха, за да жи¬ве¬ем ние“. За да се из¬ку¬пи та¬зи вина, чо¬век тръг¬ва¬ше по та¬ка на¬ре¬че¬ни¬те ре¬во¬лю¬ци¬он¬ни мероприятия. Ходеше на бригади, на ог¬ром¬ни¬те строежи. Това, ко¬ето бе¬ше там, не бе¬ше ни¬то розово, ни¬то спра¬вед¬ли¬во и разумно. Трябваше да лъжеш.
Художникът Кирил Петров, оби¬ден и огор¬чен се приб¬ра на село. Ядеше са¬мо ки¬се¬ло мля¬ко и хляб, бе¬ше са¬мо с ед¬на ни¬щож¬на пен¬сий¬ка от учи¬тел¬с¬ка¬та заплата. И ри¬су¬ва¬ше все¬ки ден картини. А кар¬ти¬ни¬те му най-доб¬ре по¬каз¬ва¬ха на¬ши¬те хора, из¬г¬леж¬да¬щи ка¬то в полуздрач. Техните ли¬ца раз¬к¬ри¬ва¬ха вът¬реш¬на¬та ре¬ши¬тел¬ност да се из¬тър¬пи злото, по¬не да не се омърсиш.
Но да се вър¬нем към вре¬ме¬то на пос¬лед¬ни¬те десетилетия. Тогава и похвалите, и ху¬ли¬те се дъл¬жа¬ха на по¬ли¬ти¬чес¬ко пристрастие. Да кажем, че ня¬кой на¬пи¬ше нещо, ко¬ето е угод¬но на властниците. И оне¬зи каз¬ват веднага: „Ей, виж, то¬ва е!“ Стоян Венев на¬ри¬су¬ва кар¬ти¬на¬та си със сбо¬гу¬ва¬не¬то на партизанина. Онези викат: „Това си ти, Венев. Не се гу¬би в сво¬ите карикатури.“ Но Венев се осъ¬щес¬т¬вя¬ва¬ше ис¬тин¬с¬ки тък¬мо с карикатурите, с изоб¬ра¬зя¬ва¬не¬то на на¬род¬ния живот.
Как бе¬ше по вре¬ме¬то на тоталитаризма? Не ти се пише, от¬д¬ръп¬нал си се. Пишеш сти¬хот¬во¬ре¬ния за съв¬сем лич¬на потреба, а пък те са це¬лият свят. И вед¬на¬га поч¬ват отгоре: „Ама чакай, той за¬що се е дръпнал? Прави демонстрации, че ние уни¬що¬жа¬ва¬ме изкуството…“ Бързат да се на¬ме¬сят в то¬зи слу¬чай и питат: „Ти от как¬во имаш нужда? Я ни дай един цикъл“. И ка¬то им го да¬де поетът, викат: „Ето, виж¬даш ли, че можеш. Но я на¬пи¬ши не¬що по-ярко“. После: „Я та¬зи ду¬ма тук махни, хай¬де другата“. И в края на кра¬ища¬та да¬же не те ос¬та¬вят да бъ¬деш и пасивен. Те ис¬кат да внушат, че стро¬ят во¬ди хо¬ра¬та и все¬ки ста¬ва по-голям, че вче¬раш¬ни¬ят по¬луг¬ра¬мо¬тен ра¬бот¬ник ве¬че ре¬ди стихове. А всич¬ко то¬ва бе¬ше един фалш. Но ето че тряб¬ва¬ше да при¬каз¬вам за се¬бе си, а пък из¬пад¬нах¬ме в политиката. Какъв кош¬мар е би¬ла тя, че е ста¬на¬ла комплекс? Ето, ми¬на туй вре¬ме и ние още не мо¬жем да се изприказваме. Тогава, до¬ри и ко¬га¬то про¬кар¬ва¬ше ня¬кои чес¬т¬ни мисли, поетът, ако си слу¬же¬ше с об¬ра¬за на Ленин, на Димитров, на дру¬ги¬те такива, той съз¬да¬ва¬ше един лъж¬лив мит. Изкарваше ху¬ма¬нист уби¬еца и терориста. Виждаш не¬ща¬та кол¬ко слож¬ни бяха.
Преди жи¬во¬тът бе¬ше бунище, блато. Сега има свобода, хо¬ра¬та мо¬гат да се из¬ра¬зя¬ват свободно. Личат да¬же и под¬ле¬ци¬те в та¬зи свобода. И та¬ка мо¬же да раз¬ли¬чим чес¬т¬ни¬те от безчестните. Никак не е малко. Но по¬ези¬ята е дру¬го нещо. Вземеш ли да я разправяш, ти ста¬ваш смешен. Трябва да раз¬ка¬жеш мъ¬ка¬та са¬мо с един вопъл, че да раз¬бу¬ди зад¬ря¬ма¬ли¬те чувства. Не съ¬бу¬ди ли по¬ези¬ята чо¬веш¬ка¬та същност, онова, ко¬ето е би¬ло у хо¬ра¬та в ла¬тент¬но състояние, не пред¬ло¬жи ли по¬езия – ня¬ма да има стойност.
Истинската по¬езия тряб¬ва да бъ¬де и неразбрана, да по¬лу¬чи огорчения, за да цъф¬не след вре¬ме наново. Една по¬езия ос¬та¬рее ли за де¬сет години, не е тряб¬ва¬ло да се появява.
Най-не¬за¬ви¬си¬мо¬то от сло¬вес¬ни¬те из¬кус¬т¬ва си ос¬та¬ва поезията. Може би и за¬то¬ва бъл¬гар¬с¬ка¬та на¬род¬на пе¬сен се е за¬па¬зи¬ла през вековете, за¬що¬то нейна¬та гъстота, нейна¬та по-бър¬за вну¬ши¬тел¬ност са спо¬мог¬на¬ли да се наложи. Поезията вед¬на¬га се за¬пом¬ня чрез об¬ра¬зи¬те си, преп¬ре¬да¬ва се. И без да бъ¬де публикувана, ис¬тин¬с¬ка¬та по¬езия мо¬же да остане.
Това богатство, ко¬ето сме по¬лу¬чи¬ли от на¬род¬на¬та песен, ни¬как не е малко. Тази страш¬на гъстота. Така си обяс¬ня¬вам за¬що Ботев тол¬ко¬ва вну¬ши¬тел¬но започва.
Дори скром¬ни¬ят ро¬до¬на¬чал¬ник на по¬ези¬ята ни Чинтулов със своя ек¬с¬п¬ре¬си¬вен стих вед¬на¬га въ¬веж¬да с „Вятър ечи, Балкан стене…“.
Виждаме епич¬ния образ. Без то¬зи стих Ботев ня¬ма¬ше пос¬ле да ка¬же „Балканът пее хайдуш¬ка пе¬сен“. Ботев пос¬ле да¬ва ко¬ло¬сал¬ни пространства. Майстор на мащаба. Колкото и скром¬на да е бъл¬гар¬с¬ка¬та поезия, тя е има¬ла пър¬во¬на¬чал¬ни образци.
Голямо не¬що е на¬род¬на¬та памет. Да съх¬ра¬ни та¬ки¬ва би¬сер¬ни образи, ко¬ито не са от два века, а мно¬го по-отдавнашни.
– Какво би ка¬зал за на¬ши¬те съв¬ре¬мен¬ни поети. На кои име¬на би се спрял сега?
– Ще спо¬ме¬на Иван Теофилов. Виждаш как из¬ле¬зе напред, на¬пи¬са мо¬дер¬ни стихове. Виждам в не¬го един мо¬де¬рен рисунък. Нещо ев¬ро¬пейс¬ко има в него. Може све¬та да не сепнем, но за нас, че тук сме го постигнали, е би¬ло успех.
Стиховете на Константин Павлов са мно¬го яр¬ки и наситени. Той прос¬то ка¬то че ли не пи¬ше с перо, а пи¬ше с ос¬т¬рие на хи¬рур¬ги¬чес¬ки скалпел. Ярък обвинител. Но не¬го¬ва¬та па¬лит¬ра мо¬же¬ше да бъ¬де мно¬го по-широка. Ако ме по¬пи¬тат към ко¬го са мо¬ите предпочитания, бих ка¬зал към Борис Христов. У не¬го виж¬даш съд¬ба¬та на човека. Най-ек¬зис¬тен¬ци¬ал¬ни¬ят по¬ет у нас. А Коцето (Павлов) е без¬по¬ща¬ден враг на злото. От не¬го ти ос¬та¬ва настрое¬нието, гневът, за¬ра¬зя¬ва те с ин¬то¬на¬ции по-скоро, от¬кол¬ко¬то с образите. Чувството при не¬го е мно¬го силно, пружинира.
Искам още да кажа, че се явя¬ват ве¬че по-кул¬тур¬ни поети. Това пре¬веж¬да¬не на чуж¬да¬та по¬езия да¬де сво¬ите пло¬дот¬вор¬ни ефекти, но от дру¬га стра¬на пък, кул¬ту¬ра¬та ка¬то че ли е по-го¬ля¬ма от поезията.
– Много пре¬жи¬вях¬ме ка¬то хора. Мнозина се стъписаха, шо¬ки¬ра¬ха от промените. Непрекъснато де¬фи¬ни¬ра¬ме се¬гаш¬но¬то вре¬ме и все не сти¬га¬ме до най-точ¬на¬та му характеристика…
– Настъпи дру¬го време. Нещата са по-относителни. Не зна¬еш от¬къ¬де ще дой¬де ударът. Светът ста¬на непредвидим. Не зна¬еш това, ко¬ето вършиш, ло¬шо ли е или добро. Разликата меж¬ду доб¬ро¬то и зло¬то по¬ня¬ко¬га е са¬мо косъм. И та¬ка из¬вед¬нъж се се¬тих как¬во си бях¬ме го¬во¬ри¬ли ня¬ко¬га с Вутимски за Атанас Далчев. В то¬зи смисъл, че се¬га въп¬ро¬сът за ню¬ансиз¬ма е мно¬го по-важен. Така стои въп¬ро¬сът с оръжията, ко¬ито би¬ха мог¬ли да уни¬що¬жат света. Ако не бе¬ше ню¬ан¬сиз¬мът в мисленето, мо¬же¬ше вез¬на¬та да на¬те¬жи в не¬же¬ла¬на¬та посока. Това ста¬ва ве¬че ед¬на по¬ли¬ти¬чес¬ка теория.
В та¬ко¬ва вре¬ме живеем, че чо¬век мо¬же все¬ки миг да се поучава, да на¬учи не¬що и съ¬щев¬ре¬мен¬но да се разочарова. И мо¬же все¬ки миг да взе¬ме но¬ва позиция. Веднъж за¬ко¬ва¬на¬та по¬зи¬ция и за¬ви¬на¬ги оп¬ре¬де¬ле¬ни¬ят курс са ве¬че стя¬га¬щи неща. Виждаш как мно¬го хора, ко¬ито през те¬зи го¬ди¬ни бу¬де¬ха на¬ше¬то възхищение, из¬вед¬нъж се ока¬за¬ха дреб¬ни хитреци, ко¬ито мис¬лят са¬мо за сво¬ите работи. Виждаме на кол¬ко бо¬жес¬т¬ва сме пла¬ща¬ли данък. В края на кра¬ища¬та ню¬ан¬сът ни ка¬ра да бъ¬дем по-ми¬лос¬ти¬ви и към чо¬веш¬ко¬то въображение. Да се тър¬сят не ефектите, а всич¬ко да бъ¬де плод на съх¬ра¬не¬на чувственост. Както е в сти¬хот¬во¬ре¬ни¬ята на Далчев.
– Колко мно¬го конфликти. Целият ти жи¬вот пре¬ми¬на сред от¬в¬ра¬ти¬тел¬ни противоречия, бор¬ба за власт, за надмощие. А в живота, в све¬та би тряб¬ва¬ло да има не¬що друго, ко¬ето да спре хо¬ра¬та и да ги нап¬ра¬ви по-добри…
– На то¬зи свят има не¬що по-важ¬но от те¬зи неп¬ре¬къс¬на¬ти ка¬ра¬ни¬ци и борби. Ако при¬ро¬да¬та е съз¬да¬ла хората, а пос¬ле се яви¬ха и религиите, тряб¬ва ли хо¬ра¬та да уни¬що¬жа¬ват природата, ко¬ято е тях¬на майка. И тряб¬ва ли иде¬ите и ре¬ли¬ги¬ите да уни¬що¬жа¬ват хората. Страшно е ка¬то си по¬мис¬ли човек, че в ис¬то¬ри¬ята е има¬ло те¬зи вар¬то¬ло¬ме¬еви нощи. Страшно е, че хо¬ра¬та да¬ват кръв¬та си и те¬ла¬та си за меж¬ду¬особ¬ни борби, ко¬ито са съв¬сем излишни.
Човекът неп¬ре¬къс¬на¬то тър¬си изход. Иска да из¬ле¬зе из¬вън грижите, условностите, без¬ра¬бо¬ти¬ца¬та и да про¬дъл¬жи се¬бе си, ка¬то съз¬да¬де потомство.
Но то съ¬що та¬ка по¬па¬да във во¬ди¬те на те¬зи со¬ци¬ал¬ни неуредици, на ре¬ли¬ги¬оз¬ни¬те предразсъдъци, на алчността, ко¬ято не мо¬же да бъ¬де излекувана.
Какви пре¬жи¬вя¬ва¬ния съм имал, ка¬къв ха¬ос е бил жи¬во¬тът ми, как всич¬ко в не¬го е вряло. След вре¬ме съм разбрал, че всич¬ко е би¬ло ло¬гич¬но и необходимо. Имаше ед¬на ве¬ли¬ка тайна. Тя ме е ка¬ра¬ла да се сбли¬жа¬вам с хората, ко¬ито са ми влияели, естествено. И ко¬ито са ми вли¬я¬ели противоречиво. От ед¬ни съм взе¬мал човещината, от дру¬ги – то¬зи со¬ци¬ален хъс, от тре¬ти съм взе¬мал кул¬тур¬на¬та вдаденост, това, че чо¬век тряб¬ва да съз¬да¬ва култура. Никога не съм оби¬чал егоистите. Как съм се рад¬вал на хората, ко¬га¬то всич¬ко ми е би¬ло тол¬ко¬ва тежко, че ед¬на новинка, ко¬ято ще има от¬ра¬же¬ние чак след пет години, ме е пре¬из¬пъл¬ва¬ла с радост. Но чо¬ве¬кът ти я но¬си ка¬то ед¬на свещичка. Някъде ста¬ва нещо, ня¬къ¬де хо¬ра¬та мислят. Имаше та¬ки¬ва хора. Те не нап¬ра¬ви¬ха нищо. Те жи¬вя¬ха един тъ¬жен живот, но ето че съз¬да¬ва¬ха на¬деж¬да за ця¬ло ед¬но поколение.
– Какво в чо¬ве¬ка не си мо¬гъл да приемеш, как¬во най-мно¬го те е отблъсквало?
– Себичността и алчността. Те са от ед¬но тес¬то месени. Оттам ид¬ва всичко.
– Човек неп¬ре¬къс¬на¬то се променя. Какво би ми казал, ако тряб¬ва да имаш пред¬вид се¬бе си, тво¬ите промени?
– През це¬лия си жи¬вот съм бил един хаос, един неудачник. Обаче след вре¬ме виждам, че ако аз съм бил неудачник, пос¬тъп¬ка¬та ми е би¬ла щастлива. Аз бър¬зо обик¬вам хората. Много кон¬так¬тен съм. Тази ми дет¬с¬ка любознателност, ко¬ято пос¬ле се е пре¬вър¬на¬ла в контактност, тя ме е на¬учи¬ла вед¬на¬га да пре¬це¬ня кой чо¬век ще ми хареса, ко¬го от пе¬ти¬ма¬та във вла¬ка ще избера.
Не знам да¬ли то¬ва се¬га е ед¬но примирение, но по¬ня¬ко¬га си каз¬вам – как¬во пък съм ис¬кал тол¬ко¬ва от живота. Ето, на те¬зи години доживях всичко, което ми е било потребно като начин на съществуване.
***
Това наистина бяха интересни разговори, които продължаваха понякога цели часове. Аз не го питах само за едно или друго, но се случваше и да не се съглася с нещо, както е нормално при приятелското беседване. И тук обаче съм оставил само въпросите си, защото исках да покажа преди всичко какво мислеше Радой.
Вижте например колко точен беше в преценката си за нашето преходно време. Той, който беше се очаровал и разочаровал много пъти, имаше невероятно богатство от мисли и впечатления. Така че можеше да сравнява, да отрича и утвърждава, да се съмнява и както винаги, пак да се надява. Затова и беше в правото си да каже, че сега „Нещата са по-относителни“ и че „Светът стана непредвидим“. Радой беше прав и, когато твърдеше, че „Веднъж закованата позиция и завинаги определеният курс са вече стягащи неща“. Тези думи са твърде същностни, ако е въпрос за онова постоянно движение на търсещия му дух. И Радой бе разбрал и изстрадал истината, че на този свят няма нищо абсолютно и че нищо, каквото и да е то, не трябва да се превръща в догма. По тази причина той не се отказа от възгледа си, че човешкото съзнание трябва непрестанно да се обновява, устремено към нови и нови истини. Подобни мисли Радой бе изповядвал още в едно време, смятащо за непростима ерес всеки опит за отказване от догмата.
Колко хубаво и при това на равнището на една голяма смислова многозначност той го казваше в „Елементарна елегия“:
трябва ли изчерпания въздух
от признателност да го задържиш
в своята дихателна система?
Ето още една мисъл на Радой: „Виждаме на колко божества сме плащали данък“. Непременно ще се съгласим с него. След есента на 1989 животът вървеше напред, но от друга страна човекът не се промени кой знае колко, нещо повече – стана очевидна една нравствена деформация, която не бяхме очаквали. Това не беше трудно да го разберем и ние, които на свой ред се разочаровахме и отказвахме от разните „божества“. Казаното от Радой за „божествата“ обаче звучи по-иначе, защото се дължеше не само на бързия му ум, но и на чудната му способност да зафиксирва с две-три запомнящи се думи поредната патологична проява в нашия живот. Колко прав беше той и когато ми сподели, че трябва „да бъдем по-милостиви и към човешкото въображение“. От собствения си опит Радой се бе убедил как ни заблуждава понякога собственото ни въображение. Тъкмо в него той виждаше причината за толкова от погрешните ни представи, с които живеем и с които си умираме.
Може би Радой трябваше да отиде по-далеч, тръгнал да отрича безобразията на тоталитарния живот, но и той изпитваше страх. Нали самият той го бе казал: „В никоя друга страна нямаше такива убийства. Взе се страхът на хората“. Чувах да го наричат „шут“, но така говореха за него онези, които не го познаваха добре или пък просто се бояха от думите и поведението му. И сега го твърдя, както го твърдях и преди – колко по-добре щеше да бъде, ако имахме повече „шутове“ като него. Но нямахме! „Взе се страхът на хората“. Принудени бяхме да мълчим и трябваше поне да бъдем малко по-различни. В поезията това го направиха отделни имена. В живота това бе мълчаливото достойнство на „самотния човек“, така правдиво изобразен от Борис Христов. Останалото беше страхът, под каквато и форма да се проявяваше. И така животът продължи до настъпването на Обрата. Радвам се, че Радой го доживя, въпреки че безпокойствата и бедността му останаха. Той знаеше добре какво е искал от хората и времето, и от самия живот. А сега, след като вече го няма, разбираме още по-добре какво бе поискал Животът от него. Мисля си, че той му го даде без остатък и затова:
Сърцето му е всеобщо достояние.
Който заоспорва
неговата личност,
попада под негово влияние.
http://www.svobodata.com/page.php?pid=668&rid=35&archive=
insomnia1304 каза
Жени, ние оплескахме всичко! Правим ли сделката? Правим ли я, о, вие прекрасни кучки?
Чарли Брукър, „Гардиан”
Публикувано в сп. „Правен свят”
http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=6118&Itemid=9
insomnia1304 каза
Татяна Дончева: ДПС подчини БСП с общи обръчи от фирми
03 юли 2009,
Интервю
„При нас е повече от монархизъм – престолонаследниците на Политбюро и няколко нови фамилии са обсебили партията“ – никой не може да убеди Татяна Дончева в обратното. „Вижте ни листите и гражданските квоти и ще разберете къде са олигарсите“, аргументира се тя. В интервю за „ШОУ“ соцдепутатката отсича: „Нека харесват Бойко, няма проблем. Но когато харесваш някого, го вземаш за любовник, а не да ти поправи банята“.
- Големи скандали текат в БСП, г-жо Дончева. Божидар Димитров напусна партията, Жени Живкова – политиката, Георги Близнашки критикува листите…
- За мен много ключово е оттеглянето на Краси Премянов. Защото в центъра на София, в един много тежък район, ние имаме проблеми с нашите избиратели. Божидар Димитров не знам дали би могъл да повлияе върху електората на БСП, защото той много отдавна е свързан с ГЕРБ. Дълго време се разсъждаваше дали трябва да бъде изключен. Но има оттегляне от листите на председатели на общински партийни организации, които са ключови за регионите си – те няма да станат медийно известни, не биха искали и затова и аз няма да ви кажа техните имена, но те са много силни и влиятелни хора, които са правили кампания в съответните ключови места повече от десет години, някои и повече от двайсет години. Има и още по-съществени неща – ние имаме проблеми с доверието на гражданите в нас и с доверието в самата партия. Чудех се каква е причината. И стигнах до извода, че някъде в дъното на този проблем е формулираната още от поета Христо Радевски теза за Партията:
„Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!“
Защото партията се възприема като Началника с главно Н. Някак си като чип е вкоренено, че съпартийците не си дължат уважение, дължат само сервилност на Началника. И всичко останало е позволено. Няма никаква нужда, дори е забранено да уважиш усилията и на твоя другар. Хората решават въпросите със зъби, лакти и нокти. И става трагично, когато Началникът толерира това или се прави, че не го вижда, или също участва в това. Разбирай Началника с главно Н и като събирателно – и като началническия антураж, и като различни началнически нива. На последния конгрес на партията нямаше нито дума за управлението, за неговите хубави и лоши страни, за проблемите, които то среща. Имаше едни съветници с нагласени изказвания, които трябваше да станат членове на Висшия партиен съвет. Имената им бяха написани на едни листчета за подсказване на делегатите.
- В БСП преди уважаваха различното мнение. Сега излиза, че се е превърнала в партия от макиавелистки тип – владетел и свита. Началникът с главно Н, както казвате, някакви съветници, които уж не са много нависоко…
- Но са решаващи!
- И никой няма право да каже на Началника истината?
- Прекалено много са научили от Тодор Живков. Само че днес това не е приложимо, защото има плурализъм. Ние не сме единственият отбор. И ако другите направят по-добър отбор, ние оттичаме в канала. Справка – СДС. Никой не е казал, че и една партия със 100-годишна история няма да започне да спада, да спада и да изчезне. Годините, които ни предстоят, са много критични, защото
ние имаме много висок процент избиратели над 60-годишна възраст и с основно образование
– 70% бяха на евроизборите. Години наред слушам, че бием на всички избори. Все сме победители, а имаме все по-малко гласове и по-малко места. Правим някакви странни коалиции. Сега влязохме в много критична фаза в борбата за гласове, защото искаме тези парламентарни избори да ни ги изкарат ромските формации. Значи ние не считаме, че имаме резерви в българите. Правим компромиси с неща, с които не може да има компромиси. Какво означава да вкарваш в листите лица с криминални досиета!? И се изправяш да ги защищаваш на национален съвет!
- Кой доведе Цветелин Кънчев за коалиционен партньор?
- Председателят. И отговорникът по коалиционната политика.
- Тоест?
- Тоест Станишев и Румен Петков.
- Говори се, че всъщност Доган ви го е преотстъпил за коалиционен партньор, за да ви помогне с ромските гласове…
- Една от нашите най-големи слабости е зависимостта ни от ДПС в момента. И тя не се изразява само в това да ни кажат кого да вземем и кого да не вземем.
- А в какво се изразява?
- В общи бизнеси, общи начинания, общи обръчи от фирми, общи собствености…
- Конкретни примери?
- Е, има много…
- Станишев например лично защити сделката за ИПК с Ирена Кръстева, чийто син Делян Пеевски е зам.-министър от квотата на ДПС, а сега и водач на тяхна листа …
- Не е само това. Преди това имаше история с Държавния резерв. Преди това пък с „Булгартабак“. Някои от големите строителни проекти бяха такива. Самата експанзия в медиите -също. Предстои преструктуриране на медийния пазар. То се очаква след изборите. Финансово предпоставките са налице. Очевидно някой потърси решаващо политическо присъствие във властта. Да получава безкрайни аванси в тая насока.
- Защо се допуска това?
- Как защо? Защото играят с властта и от нейно име.
- А на бизнеспартньорите от соцпартията не им ли минава през ума, че в един момент могат да изхвърчат от обръчите, когато вече не са на власт?
- Сигурно им минава. Но в този живот, когато поемаш ангажименти, без да си правиш сметката, ставаш като работника на струг, на който стругът му захапва ръкава и после му намъква цялата ръка вътре. Още по-тежко е обаче, когато обещаваш едно и също нещо на няколко взаимно изключващи се играчи.
- Кой от управляващите обещава едно и също нещо на взаимно изключващи се играчи?
- Хора с не особено много мозък. Всеки знае, дори в мутренските среди, че подобно нещо се наказва тежко.
- Освен от ДПС доколко е зависима БСП от олигарсите?
- Вижте подреждането на листите, на гражданските квоти – можете да се ориентирате. Ето сделката с ИПК “Родина”. Защо ще правиш ти такава сделка, особено в навечерието на избори. От това друго освен негатив не може да произтече. Ами
историята с боклука. Очевидно залогът е много голям.
Законът за боклука на София не беше просто противоконституционен, противоречащ на европейската харта за местно самоуправление и всякакви други неща. Той създава страхотна колизия в интересите. В една пазарна икономика договорите би трябвало да се спазват. След концесията на “Новера” София е разделена на райони, има учредени права за години напред на други фирми, тези хора са взели кредит, купували са техника, правили са си сметка на бизнеса и ти изведнъж им казваш – хайде сега всичко това да го одържавим, започваме отначало, ще отчуждаваме терени, и накрая ще сложим в договора една убийствена неустойка в случай на разваляне. Тези хора, получили концесиите след “Новера”, са в правото си да си бранят парите и интересите. Защо трябва да си ги правим врагове?
- Значи работата не е била само да се мерим с Бойко кой е по-голям мъж, а да уредим едни други хора…
- Ама в лошо време. Да беше една година по-рано, някак си да си го обясниш – да си подредим нещата, да покажем, че можем да решим въпроса .
- Ако БСП трябва да съставя правителство след изборите, пак ли ще го направи с ДПС?
- Обвързването с ДПС става неминуемо, защото нямаш друга електорална подкрепа, а своята пък си загубил точно заради връзката си с ДПС. Така че си продължаваш…надолу…
- Вашата партия не прави ли опити да си отгледа качествени хора за в бъдеще?
- При всички партии важи следното – когато генералите са “високи”, те имат афинитет към хора с качества и намират формули, за да ги привлекат, дават им възможност за изява. Например Доган се движи в научните среди – в Софийския университет, ходи, дискутира някаква проблематика, сверява си часовника. А при нас такова нещо няма. Дявол да го вземе, защо нямаме икономисти в БСП, които да отидат, да седнат с икономистите на УНСС и на другите университети да дискутират по определени проблеми?! Изключвам Пламен Орешарски, той не е наш, той беше взет от УНСС, защото ние нямахме. Същото важи за публична администрация, философия, социология. Нека да бъдат твои противници даже! Но ще има и такива, които да привлечеш като съмишленици. Не може всичко да се върти в едни съвети на партията, в които са членовете на Висшия партиен съвет. Разделили сме ги на десет съвета – все тези хора. Как сме ги селектирали? 62 души са написани – младежи до 30 години и жени. Другите са по извадката с листчетата за задължително избиране. Трябва да имаме хора професионалисти, които сфера по сфера да знаят какво се предлага на пазара. Ние какво имаме? Един в енергетиката – Румен Овчаров. И какво друго имаме?
- Ама нали си имате кадровици, банка кадри правихте….
- Когато след 1999 г. измислиха системата за подбор на кадри, отговорник беше Ивелин Николов. Той раздаде по партийните организации едни анкетни карти да се попълнят от актива. И толкова. Нашият проблем е, че не привличаме към активна дейност авторитетите. Как в листите на БСП в София няма място за един професор от ВУЗ?! Ако ние не възстановим интелектуалното превъзходство на БСП, сме обречени. Докарали сме го дотам да гониш всеки способен човек да не те засенчи – то върви отгоре надолу. Когато са високи генералите, полковниците са високи, лейтенантите са високи и така надолу. А
като е нисък и комплексар генералът, минава с косачката да заравни всичко със земята.
- Така ли се появиха хората като Азер Меликов? Той всъщност защо се е свързал с тая кампания на сайта boykostov.org?
- В човешкото развитие го има и елементът на глупостта. И той често е решаващ.
- Откъде се взе този човек?
- От международния отдел на БСП. Там бяха заедно с Кристиян Вигенин и Сергей Станишев.
– Да, това беше първата месторабота на Станишев…
- При монархическите формации се дължи благодарност и житейска перспектива на една персона. И другите от фамилията са добре, но основното се дължи на една персона – на престолонаследника. В нашата партия се дължи на всички исторически фамилии и всички техни представители. Ние имаме много заслужили фамилии и много престолонаследници. И даже фамилиите от най-ново време и те имат такива амбиции. Старото Политбюро счита, че властта му се полага като слънцето и въздуха на всяко живо същество. Но и новите фамилии така се държат. Вие мислите, че всичко опира до Жени Живкова, но не е така. Ето сега ще се появи Иван Таков – внукът на Пеко Таков, ще се появи Альоша Даков – син на Мако Даков. Беше Илия Божинов – син на Тодор Божинов. За Станишев и Пирински да не говорим.
- А кои са новите фамилии?
- Ами фамилия Добреви е най-активна.
- И какво – сега в партията имате повече принцове, отколкото по соцвреме?
- О, да, монархизмът при нас е на много висока степен.
- Когато се отказахте да се кандидатирате за депутат преди евроизборите, казахте, че това е като мач, трябват играчи. И да се справят сами, щом не ви искат. Справи ли се БСП?
- Мача ще го коментирам след парламентарните избори. Играта на европейските избори показа на всички отбори, че без играчи не става. Националното политическо първенство изглежда като мач на сегашните “Левски” и ЦСКА – две табели със славни истории и някакви случайници ритат топка. Няма кампания, която става без личности. Ето, Меглена Кунева е класически пример как един човек с мажоритарна кампания може да направи успешен пробив. А НДСВ беше отписано отвсякъде. Безличието в политиката е по-страшно от това едните да те възприемат за лош, а другите за добър. Безличието е ужасно, смазващо. Особено сега, когато има криза на авторитети, когато няма избран нов месия. Има някаква вълна, която е анти досегашното управление. Има много голямо лутане на хората какво да изберат. Не харесват дуета БСП-ДПС. Но не харесват и милиционерската партия ГЕРБ, не смятат, че тя е алтернатива.
- Сега с Бойко Борисов не се ли повтаря това, което беше с царя 2001 г.?
- Не са еднакви нещата. Първо, цар беше много високо понятие за голяма част от старата аристокрация, пък и не само за нея… Българите, които по принцип не приемат никого за по-главен от себе си, са готови да дадат такова място на един цар. В екипа на НДСВ имаше много случайници, но имаше и много стойностни хора. Беше докаран много сериозен екип от Юридическия факултет на Софийския университет. Имаше и в други сфери авторитети – от други висши учебни заведения, от други професионални общности. Хора, които там са уважавани. Добре, царят ги е направил депутати, но те си бяха професионалисти. Може в масовото съзнание да не са говорили много, но в съответната област са говорели. Имаше хора, които биха могли да свършат работа на прима виста. Имаше една кохорта деца, които бяха докарани от чужбина. И за които тогава нямаше защо да се говори кой ги е пратил в чужбина, защо ги е пратил, защо ги връща в този момент – това по-късно стана ясно.
При Бойко такова нещо няма. Авторитети в народната милиция има, но хората не харесват милиционери за политически водачи. Бойко е харесван не защото е милиционер, той е харесван по други причини. Но да докараш една милиционерска партия не е кредитабилно.
Ти на базата на вълната ще привлечеш хора – има вятър в платната ти, но това не е онази всепоглъщаща вълна. Мисля, че се оформя един глад за политическа състоятелност. Не за един човек, който да е поредният месия, а за група хора, които да вдъхват доверие, защото са познати, защото имат репутация на сериозни, смислени, честни професионални хора. Бойко Борисов можеше да бъде допуснат до някакво ниво на базата на харесването. Обаче започва да
става плашеща мисълта да го направиш министър-председател.
- Но хората го харесват.
- Добре, вие ако харесвате някого, ще го поканите ли само заради това да ви ремонтира банята, да ви поправи телевизора или покрива? Харесването е харесване. Ако харесваш някого, го вземаш за любовник. Но ако не може да ти оправи водопровода, не го вземаш за водопроводчик. Това е свързано с усещането на българите, че всеки става за политик. Никога няма да кажат, че всеки става за хирург, но за политик – да. А въпросът е всеки да си тежи на мястото. И политиците да не се смятат за по-важни, по-главни, по-възвишени.
- Вече си обзавеждате адвокатска кантора, къде?
- На “Витоша”.
- Сама или със съдружници?
- Още е рано за оповестяване. Дайте ми един-два месеца до началото на съдебния сезон.
- Вие сте с доста остър език, това създава ли ви неприятности?
- Аз съм с остър език, защото имам остър ум. Неприятностите ги създават преди всичко злобата и завистта.
- Имахте сериозни словесни престрелки с Румен Петков. Той говореше за тишината във вашата спалня, вие му отговорихте, че по-добре да има тишина, отколкото бедствия и аварии…
- Ние с Румен имаме дълбоко несходство в характерите, както казват съдиите по брачните дела. Различаваме се основно в принципите, в ценностите, в разбиранията за добро и лошо.
- С кого другиго имате несходство в характерите?
- Лилов навремето казваше – не съм чак такъв мръсник да ме харесват всички. Много се разбирам с хора с творчески характер. С хора с чувство за хумор. С хора, които опитват нестандартни решение. Много добре работя и с хора, които не са толкова нестандартни, но са задълбочени и перфекционисти. Трудно работя със сиви и безлични хора, защото те обикновено са завистливи, започват да правят проблеми от несъществени неща.
- Карате ли кола?
- От две години. От 1986-а имам книжка, но преди две години реших, че трябва да започна да карам. Преди три години се научих да карам и ски.
- Каква кола имате?
- Имам “Ситроен”-С3. Имам и един апартамент. Имала съм два други преди това, но не съм толкова надобряла и продавам единия, за да си купя друг.
- Предлагали ли са ви подкуп?
-Не, и мисля, че си личи. И сега, и като бях прокурор.
- Каква искахте да станете като малка?
- Политик и космонавт. Шейсетте години космонавтиката беше голям хит. Политик от много малка – много се увличам по такива работи. Баща ми и неговите приятели много говореха за политика и аз винаги присъствах и попивах. Обичах да уча много неща – и сега е така.
Треньорът по баскетбол се караше с майка ми, защото искаше да тренирам баскетбол,
а майка ми искаше да свиря на цигулка. Имам един знаменит съученик – Жоро Глушков, единственият българин играл в НБА. От детските ясли през детската градина до осми клас бяхме съученици.
- Защо отидохте после да учите математика?
- След осми клас трябваше да избирам между математика и музика и избрах математиката, защото е справедлива наука. Издържах изпитите в националната математическа гимназия.
- А защо после не продължихте с математиката, а избрахте правото?
- В 11-и клас ме приеха без конкурс математика в Университета от привилегията в гимназията. Бях приета и социология на труда във ВИИ “Карл Маркс” от националния политически конкурс. Социологията не ми се видя сериозна. Исках да завърша първо математика, а после социология. Да съчинявам разни нови модели. Обаче още първия семестър разбрах, че това няма да го работя. Математиката беше взела да ми омръзва. Исках да се прехвърля социология. Баща ми каза, че не ме вижда като заводски социолог и затова се прехвърлих право. Отначало не ме пускаха – деканът беше много против, аз бях отличничка. Но ректорът акад. Благовест Сендов ми разреши. Продължих и да свиря и в четвърти курс сериозно мислех да се прехвърля в консерваторията. От 20 до 30-годишна възраст много исках да се върна на
7-годишна възраст. Не за да поема по друг път, а да го извървя по друг начин, да бъда много по-добра. Това много ме притесняваше тогава. Сега вече не изпитвам никаква необходимост да се връщам назад.
- Докога продължихте да свирите?
- С филхармонията пътувахме в Щатите, в Швейцария, Мексико, Франция – страни, в които иначе тогава не можеше да отидеш. Имаше един конкурс за международен оркестър, явих се и ме приеха първа цигулка заедно с Веско Пантелеев Ешкенази – той беше тогава на 14 години. На изпита председателят на журито проф. Александър Павлович – преподаваше цигулка в Лондон, ме пита при кого уча цигулка. Аз му отговарям – не уча цигулка, а право – беше голям майтап. Бяхме 20 дни в Рим 1982 г. – страхотно преживяване тогава за социалистическия човек.
Като тръгнахме да се връщаме, на летището разбрах как се чувстват невъзвращенците – не че бягат някъде, защото са дисиденти, а защото там им харесва и искат да остана още. Като се върнах, отидох при проф. Боян Лечев – много добър преподавател по цигулка, но и много откровен човек. Свирих му, той беше много впечатлен. Каза, че съм много добра, не е проблем да вляза в консерваторията и да я завърша, но вече съм на 23 години и е късно за международна кариера. Още дълго след това свирих, но така се стекоха обстоятелствата, че се отказах. Сега си компенсирам със слушане, радвам се на моженето на другите хора…
Едно интервю на Данка ВАСИЛЕВА
http://blitz.bg/news/article/55545
insomnia1304 каза
Кольо Парамов: Станишев превърна БСП в еднолична фирма
http://blitz.bg/news/article/55544
insomnia1304 каза
Защо Лондон отказа да помилва Майкъл Шийлдс
http://www.kafene.net/uk.html?fb_1112145_anch=7250545
insomnia1304 каза
БЪЛГАРСКИЯТ ГЕНОЦИД 2008-2009 Г.
На 22 Август 2008 г., в своята българоезична емисия базираната в Австралия информационна агенция „Епохални времена” (вж.: http://www.epochtimes-bg.com/2008-02/2008-08-22_08.html) се е позовала на информационната агенция „Франс прес”, и визирайки именно България и Румъния, общият брой на чиито жители е около 20 милиони, е посочила, че експерти, участвуващи в Световната седмица на водата в Стокхолм, са оповестили, че „20 милиони жители на Европейския съюз нямат достъп до санитарни инсталации и страдат от липса на хигиена със сериозни последици за здравето”. Съгласно текста на съобщението на „Франс Прес” въпросните експерти изрично са били съобщили, че „42 процента от населението на България живее в селски райони, където само две на сто от домакинствата са свързани с канализация”.
http://www.epochtimes-bg.com/2009-02/2009-07-03_01.html
insomnia1304 каза
Нацистка Германия и на Съветския съюз еднакво виновни за избухването на Втората световна война
Парламентарната асамблея /ПА/ на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа /ОССЕ/ прие резолюция, с която се слага знак на равенство между ролите на нацистка Германия и на Съветския съюз за избухването на Втората световна война, съобщи Асошиейтед прес.
Приетата днес на заседанието на ПА на ОССЕ във Вилнюс резолюция призовава страните членки да обявят 23 август за ден за почитане на паметта на жертвите на сталинизма и нацизма.
На тази дата през 1939 г. двете тоталитарни тогава държави подписаха пакт за ненападение, с което си поделиха Европа, посочва агенцията.
Резолюцията на ОССЕ бе приета въпреки острите възражения на Русия.
http://www.epochtimes-bg.com/2009-02/2009-07-03_06.html
insomnia1304 каза
К. Райдовски: Станишев се обзаведе с кръг „ГСР”, оцеля заради НДСВ и ДПС
http://frognews.bg/news_13341/K_Raidovski_Stanishev_se_obzavede_s_krag_GSR_otselia_zaradi_NDSV_i_DPS/
insomnia1304 каза
Жълтото наклонение
След сияйната дата 10 ноември, през първата петилетка на прехода, нашата публична изказност прохождаше по неотъпканите пътеки на новата демокрация, а нейните ментори – журналистите, пристъпваха несигурно в мътилката от отмиращи и зараждащи се стойности и значения, търсейки опипом, като в сляпа баба, на кой дирек да окачат поизносената деонтология на своята професия.
Трудна задача. Свободата дойде предизвикателна и моментално превключи на свободен режим, най-безцеремонно се самообяви за слободия и завря и закипя в какви ли не врели и недокипели форми. През този период политическата активност на населението беше някак си „стилистически пресилена“. Крещяща и екзалтирана, опиянена от възможността да отрича. Бушуващи страсти и логорейна разгорещеност компенсираха жалкостта на материалната действителност и изтласкваха от съзнанието екзистенциалната безнадеждност на мизерията. По това време всичко можеше и нищо не се можеше…
Многознайството и всеобщата (илюзорна) свръхосведоменост предизвикаха тематичен взрив, който рискуваше да взриви отвътре устоите на самия журналистически занаят. Да поддържаш престижа си на по-осведомен в тази о(по)бъркана публичност и да продължаваш да осведомяваш, бранейки престижа на професията си, да анализираш и коментираш събития с ясни критерии и от твърди позиции изглеждаше почти невъзможно. Да стъпваш твърдо и говориш ясно – супер-роля, може би за супер-журналисти или за извънземни медиатори, но не за нашия журналист, редовeн гражданин, помъкнал на гърба си, наравно с другите, съмнителния товар на своето време. На него тогава не му беше до престиж и до отвлечени деонтологични формули. Защото и той, като другите, трябваше да оцелее. Да се влее в общия хор, за да спаси кожата си (не душата). Да се научи да говори, без да казва, да осведомява за действия, без да поема отговорност за достоверността им, за да не вземе тя да се обърне срещу него… Трябваше му средство, което да умее тези неща – да може да скрива в действието на речта действащото лице. А защо не и да подхваща приказката на негово място.
Такова вълшебно средство българският „език свещен“! имаше.
От време оно той знаеше как да разказва нещата като невидени, чути-недочути, разказани от други и как да разсъждава за тях, уж сериозно, но намигайки, как да премерва отдолу и по диагонал разказвача и как да помага и на самия него да изразява недоверие към собствените си приказки.
Това средство на езика ни се нарича преизказност. Прегледайте пресата от последната десетилетка на миналия век, за да се убедите до каква степен тя е „преизказна“. Преизказна до мозъка на костите си, до абсурд. Дори баш новинарското, което уж се мъдри като чисто информационно (знаем, че то поне е длъжно да приеме формата на достоверността), дори и то се е преизказало. Едикой си направил едикакво си, едикакви си извършили нещо едикак си. Тази сутрин (конкретно!), нечии ръководители предприели някакви крути мерки… По това време журналистите се надпреварваха да разправят неща така, че никой да не им вярва. В крайна сметка, от разказанато оставаше само несигурността: може да е така, може и да не е, гола вода е тая работа, а и тоя журналист, знаеш ли го и той какви ги калъпи, наперен уж такъв, надут, ама нищо сериозно, само сензации, все жълтото му е на езика, пък и по устата още… Така беше и така трябваше да бъде. Несигурното не изисква истински, то ужким полемизира и ужким напада. Несигурното е сигурно, в житейски план… И журналистическото тяло оцеля, не се прекърши, а журналистиката преуспя и се разприказва по-самоуверено и отпреди….
И докато журналистът заглаждаше косъм, храбрият му спасител – преизказвач на българския език, отдавайки му енергията си, залиня и се поошмули. Но нейсе, може да е за кратко – век, два и ще се пооправи.
Жълтото наклонение, така го наричах някога, без да предполагам каква съдба му беше отредена. Заради приказките и златните коси на царските дъщери, златните рибки, жълтиците в торбите, златните реки и момичета. Любимото златисто-жълто на децата. И заради златните „бърборани“ – щом се появяха и вече се знаеше, че за действителни работи и проблеми и дума да не става, от тук нататък ще си бъбрим, ей-така, за кеф и хич няма да ни пука за кьоравата действителност и за кьоравата й истина… нито за кьоравата ни отговорност към нея, за всяко нещо си има място и време, а сега ще си говорим сладко-сладко и за нещо друго. Нещо друго, с отблясъци, златни…
Преизказното жълто не беше рядко (по честота), но блестеше със своята „рядкост“. „Приказно наклонение“ – беше го нарекъл Балан, сигурно защото все бягаше от реалността. На кого би хрумнало, че то така безстрашно ще се гмурне в сивия поток на действителността, за да спаси удавника? И че ще заплува в мръсното жълто на пресата. Ще спасява достойнството и отговорността на нечии думи, ще се вре в помиите им, за да оневинява и обезличава информации и спасява от позор разпространителите им, ще трасира леките пътища на сензацията…
… Ще подменя истинските бабини деветини с равните интонации на блудкавостта.
На кого би хрумнало, че след толкова славни години, жълтото така ще се износи, ще потъмнее и ще се помръсни. Такова жълтеникакво, каквото си е и до днес.
Капка Костова
http://www.kultura.bg/article.php?id=15835
insomnia1304 каза
Малка пиеса в чаша, по време на буря и спомен за военна диктатура…
http://bulgaria.indymedia.org/article/35329
insomnia1304 каза
Пламен Асенов
http://asenov2007.wordpress.com/
http://www.kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=7259703
insomnia1304 каза
В разгара на финансов скандал Бъкингам поиска повече пари
Кризата удари и кралица Елизабет Втора
Кралското семейство струва 100 млн. лири годишно.
За първи път от 20 г. британската кралица Елизабет II поиска увеличаване на средствата, които й се отпускат по т.нар. цивилна листа, съобщи „Таймс“. Това е постоянна издръжка за поддържане на дворците, банкети и заплати на обслужващия персонал.
Бъкингамският дворец официално е уведомил министерството на финансите, че настоява за „значително увеличение“. Основният мотив е, че през 2012 г. кралицата ще празнува диамантения си юбилей – 60-годишнината от възкачването є на престола, което ще бъде свързано с големи разходи. Увеличението трябва да влезе в сила от 2011 г.
Според политици, цитирани от „Таймс“, Бъкингамският дворец определено е избрал лош момент да иска повече пари, защото скандалът с възстановяването на средствата за лични нужди на депутатите, при който наяве излязоха многобройни злоупотреби, не само не е стихнал, но набира сили и ще отекне на предстоящите през есента парламентарни избори.
Депутатът либерал Норман Бейкър коментира, че искането на едно от най-богатите семейства в държавата в момент, когато поданиците имат трудности с плащането на текущите си сметки, е „доказателство за липса на социална чувствителност“. Кралското семейство, добави той, трябва да се отчита за разходите си така, както всяка друга публична институция във Великобритания. Според консерватора Ричард Бейкън в замяна на евентуално увеличение кралицата трябва да разшири достъпа на посетители в Бъкингамския дворец.
Цивилната листа, с която държавата финансира кралското семейство, се появява през 1760 г., когато крал Джордж III се отказва от приходите от именията на короната в замяна на постоянна субсидия. Размерът є се определя на всеки 10 г. Тя се одобрява от Парламента и има силата на закон. През 1990 г. средствата, отпускани по нея, бяха фиксирани на 7,9 млн. лири, а през 2000 г. тя бе автоматично продължена за същата сума.
Според британските медии издръжката на кралската институция струва около 100 млн. лири годишно, половината от които поглъща гарантирането на сигурността. Освен от цивилната листа кралица Елизабет получава доходи от недвижими имоти в Ланкастър, Уелс и от други активи, изчислявани на повече от 300 млн. лири.
.
http://www.politika.bg/article?id=13356
insomnia1304 каза
Банките отчитат 77% спад на новите заеми за кредити
Посегнахме на “белите пари”
Въпреки рекордните лихви, спестяванията на българина се стопяват
Ръководената от Иван Искров БНБ отчете спад на парите, които българите държат на влог.
Българинът е принуден да посяга все по-често към белите пари за черни дни“, сочат данни на централната банка. Спестяванията намаляват, независимо от агресивното вдигане на лихвите от трезорите.
Депозитите намаляват с 363 млн. лв. през май и възлизат на 52,6 млрд. лв. към края на месеца, показват данни на Българска народна банка.
Общо привлечените средства от българската банкова система през май намаляват с 437 млн. лв. до 59,8 млрд. лв. В същото време печалбата на банките за май 2009 г. намалява с 31% на годишна база до 73 млн. лв.
С най-много намаляват привлечените средства от кредитни институции – с 391 млн. лв. до 15,4 млрд. лв.
Гражданите и домакинствата намаляват депозитите си със 103 млн. лв. до 22,8 млрд. лв. Фирмите успяват да спестят 43 млн. лв. през месеца.
През май новосключените депозити са на най-ниското ниво от 9 месеца, а войната за депозити продължи с нови по-високи лихви.
Намалението на привлечените средства от кредитни институции показва, че банките са погасили външен дълг през май 2009 г., след като през април получиха външно финансиране за 66,4 млн. евро, а за март погасиха дългове за 372 млн. евро.
По-малкото привлечени средства доведоха и до първи месечен спад на кредитния портфейл от три години.
Реципрочен ефект е и големият спад на новоотпуснатите кредити, като при жилищните кредити той достигна 77% на годишна база.
Войната за депозити продължава и през май, като са отчетени нови по-високи лихви спрямо април. Продължава и тенденцията повечето депозити да са със срок от 1 месец или от 3 месеца.
От новосключени депозити за 4,16 млрд. лв. със срок до 1 месец са 1,85 млрд. лв. (44,4% дял). Със срок над 1 и до 3 месеца са за 1,27 млрд. лв. (общо с едномесечните с дял от 75%). Депозитите със срок над три до шест месеца са за 622 млн. лв., или 15%.
Новосключените депозити през май със срок над 6 месеца до една година са за 420 млн. лв. (10%), а останалите депозити за 38 млн. лв. са със срок над една (под 1%).
Сумата на новосключените депозити е най-ниска от 9 месеца насам. Спрямо май 2008 г. спадът е 9%.
Фирмените новосключени депозити са на най-ниско ниво от 20 месеца (октомври 2007 г.), като на годишна база намаляват с 36% до 1,99 млрд. лв. за май 2009 г.
Новосключените депозити на населението се увеличават с 48,7% на годишна база до 2,18 млрд. лв. за май.
При фирмите повечето нови депозити са едномесечни (65% от общия обем). При населението водещи са новите депозити със срок над 1 месец до 3 месеца (с дял от 40% от общия обем).
С най-голям размер са едномесечните фирмени депозити в лева (за 693 млн. лв.), като при тях лихвата се увеличава до 5,05% за май 2008 г., спрямо 4,96% за април 2009 г. и 5,03% за май 2008 г.
Втори по размер са едномесечните фирмени депозити в евро (за 597 млн. лв.), като лихвата при тях се увеличава до 4,23% за май 2009 г., спрямо 4,12% за април 2009 г. и 3,71% за май 2008 г.
При населението с най-голям размер са новите тримесечни депозити в евро (за 547,3 млн. лв.), като при тях лихвата нараства до 7,35% през май, спрямо 6,73% през април и 4,8% през май 2008 г.
Следващи по обем (316 млн. лв.) са новите тримесечни депозити на населението в лева, като лихвите при тях се увеличават до 8,84% през май 2009 г., спрямо 8,39% през април 2009 г. и 6,39% през май 2008 г.
http://www.politika.bg/article?id=13371
insomnia1304 каза
Източиха хазната
http://www.epochtimes-bg.com/2009-02/2009-07-03_05.html
insomnia1304 каза
http://www.extremecentrepoint.com/?p=4140
insomnia1304 каза
http://www.extremecentrepoint.com/?p=390
insomnia1304 каза
http://www.extremecentrepoint.com/?p=4022
insomnia1304 каза
Иде ли краят на руското царство в България ?
http://www.extremecentrepoint.com/?p=4208
Димитрий Медведев пиян на самита Г8. Новият Елцин?
http://www.extremecentrepoint.com/?p=4177
Голяма красива картина и песен поздрав за комунистите
http://www.extremecentrepoint.com/?p=4037&cpage=1#comment-6899
insomnia1304 каза
* Made in Germany: Лили Марлен
http://www.extremecentrepoint.com/?p=554
Manu Chao – Me gustas tu
http://www.extremecentrepoint.com/?p=554
insomnia1304 каза
ЦЕНЗУРАТА НА СНИМКИТЕ В СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ
http://www.extremecentrepoint.com/?p=3988
Кибуц , абсолютното доказателство за провала на комунизма
http://www.extremecentrepoint.com/?p=270
insomnia1304 каза
Революцията на Рейгън и контрареволюцията на Обама
http://www.extremecentrepoint.com/?p=4203
BARACK OBAMA Pastor ANTI-AMERICAN Rev Jeremiah Wright Racism
insomnia1304 каза
Ето какво се проповядва в “църквата” на Обама.
BARACK OBAMA Pastor ANTI-AMERICAN Rev Jeremiah Wright Racism
insomnia1304 каза
„Не“ на „Формула 1″ за българите, болид до коптор не вирее!
“Благодаря на организаторите! Пак ще проведем състезание в страна, където хората няма да разпознаят болид, дори да мине покрай калните им колиби.“ „Толкова ли им е трудно да кажат: „Не, няма да правим Формула 1 там, защото няма да има публика?!“
Това са само част от коментарите в официалната страница на „Формула 1″ по повод писта в Бъгария, за чието състезание така припряно се натиска нашата федерация. „Президентът на Българската федерация по мотоциклетизъм (БФМ) Богдан Николов обяви, че България ще подпише договор за домакинството на кръг от Формула 1 с промоутъра на световния шампионат Бърни Екълстоун.Договорът вече е одобрен от Международната автомобилна федерация (ФИА) и промотърската компания на Екълстоун ФОМ. Той е за домакинство от 2011 до 2015 г., с опция за продължаването му до 2020 г. Ние трябва да решим дали искаме за 5 или за 10 г. Турция се отказва от Гран при, а Унгария още не е подновила договора си. Така оставаме единствените домакини в района“, обясни Николов.
Той разкри, че се планира да бъде изградена една писта, която да приеме Формула 1 и MotoGP, а не както имаше предложения за две отделни съоръжения.
„Трасето ще бъде край Варна или Бургас, това са двете ни предложения. Първоначалният вариант край Плевен отпадна на много ранен етап, защото не отговаря на условията за инфраструктура, действащо летище и хотелска база“, обясни президентът на БФМ.
”Самият факт за поканата да обсъждаме възможността за домакинство в България на кръг от Формула 1 е голямо признание за държавата ни и за спортната ни политика,” заяви в Плевен за БТА Румен Петков, който е председател на Организационния комитет за Гран при.
Феновете на Ф1 не са толкова позитивни. “Поне (състезанието ще) е в Европа,” пише недоволен читател от Канада на сайта formula-one.speedtv.com. “По-точно външната граница на Монголия, на пилотите ще им трябват зимни гуми.” Друг фен добавя, “Благодаря на организаторите. Пак ще проведем състезание в страна, където хората няма да разпознаят болид дори да мине покрай калните им колиби. Толкова ли им е трудно да кажат: Не, няма да правим Формула 1 там защото няма да има публика?” Трети фен, този път от САЩ, подхожда с ирония. “Като чуя Формула 1 се сещам за България. Като се сетя за България се сещам за тъпанари, които си дават парите на вятъра. Като си помисля за златна мина, която Бърни (Екълстоун) още не е източил пак се сещам за България. Печелим отвсякъде! Хайде на състезанието!”
http://frognews.bg/news_13559/_Ne__na__Formula_1__za_balgarite_bolid_do_koptor_ne_viree!/
insomnia1304 каза
Д. Кухенбекер: Съзнателно разиграват етническата карта
…‒ Възможен ли е впрочем етнически конфликт в страна от ЕС и НАТО?
‒ Не, ЕС има съществен принос при преодоляването на подобни конфликти. Общият дом Европа е солиден фундамент със своите основни ценности, човешки права, свободи, демокрация, равенство, правов ред и запазването им. Да наречеш себе си европеец, означава да обичаш тези основополагащи принципи…
http://frognews.bg/news_13465/D_Kuhenbeker_Saznatelno_razigravat_etnicheskata_karta/
insomnia1304 каза
Време за реформи
http://www.dw-world.de/dw/article/0,,4472342,00.html
insomnia1304 каза
Разследват “чичо Митко” от земеделското
Юли 11,2009
Зам.-министър Димитър Пейчев дал близо 3 млн. лв. на жена си и на 26-годишната си щерка, пише в. „Банкер“.
Софийска градска прокуратура проверява зам.-министъра на земеделието Димитър Пейчев по сигнал, че е използвал служебното си положение за извличане на лични облаги. Срещу него тече и разследване за конфликт на интереси от Главния инспекторат в Министерски съвет.Пейчев, когото съпартийците му от НДСВ наричат “чичо Митко” отговаря за европейските програми в агроведомството.
Самият той миналата година призна, че ръководената от съпругата му Халина фирма „Тракия-РМ“ ЕООД е участвала като подизпълнител на проекти по САПАРД. През април стана ясно, че „Тракия-РМ“ ЕООД е едно от 11 български дружества, които са получили най-големите директни плащания за хектар обработвана земеделска земя за 2008 г. Семейната фирма на зам.-министъра е получила 1 657 744 лв. от ЕС. Проспериращ земеделец се оказа и 26-годишната щерка на “чичо Митко” Галина Димитрова Пейчева-Митева. Тя е спечелила проект за 1 320 120 лв. в бащиното си ведомство за закупуване на земеделска техника за пшеница. Това сочат данните от списъка с одобрените проекти по мярка 121 от Програмата за развитие на селските райони на Министерство на земеделието. Галина е регистрирана като производител на зеленчуци, дини и пъпеши, и други специфични продукти на пловдивската улица „Околчица“ 23, сочи справка във фирмения регистър ДАКСИ.
Личните съдружници на щерката
Интересни данни за „бизнеса“ на девойката изникнаха и от съдебно-правните масиви, установи проверка на „Банкер“. Оказа се, че Галина има дялове в 4 фирми. Общ бизнес я свързва с Николай Банев и с пловдивския бизнесмен Ветко Арабаджиев в регистрираната през 2007 г. „Любимец Агро” ООД. Банев притежава 50 % от капитала на дружеството, а Галина и Арабаджиев по 25 %. Фирменият регистър сочи, че 26-годишната щерка има завидни знания в различни области. И освен от земеделие, Галина е твърде веща в областта на енергетиката и счетоводството. Тя управлява специализираната в производство на котли за отопление и радиатори с неелектрическо загряване „Термотехника“. Собственици на дружеството са инвестиционният фонд „Златен лев, холдинг „Нов век“, Министерство на икономиката и група физически лица, които държат 79 % от капитала. Галина Пейчева е едноличен собственик на „Еконт мениджмънт“ с предмет на дейност данъчни консултации и счетоводни и одиторски дейности. Счетодната фирма държи 50% от капитала на пазарджишкото дружество „Енергогруп“, което произвежда енергия. Младата бизнес дама е собственик на 100% процента на друга фирма, работеща в енергийната сфера. “Евроват” ЕООД е регистрарана в пловдивското Момино село на 4 февруари тази година. „Ер-Ги“ е поредната фирма на министерската щерка. Там тя притежава 40% от акциите. Дружеството се занимава с търговия на едро.
Обществените поръчки
Семейните фирми на Пейчев масово печелят поръчки в Пловдивско. Сметището в Цалапица се управлява от фирма „Тракия РМ“. През юни 2006 г. дружеството Пейчев спечели конкурс и за стопанисване на сметището на гр. Ямбол. Според ДАКСИ „Тракия РМ” е собственост на „Колло“ ООД, където дялове са поделени между зам. земеделският министър Димитър Пейчев и съпругата му Халина Малецка. „Тракия РМ“ бе фирмата, която миналата есен бе избрана да вози балите до Цалапица. „Колло“ и “Тракия РМ” са спечелили 26 обществени поръчки за над 23 млн. лв., съобщи през август миналата година в. „168 часа“. Семейните фирми са избрани да канализират селата в община “Родопи” – Марково, Брестовица, Първенец, а по-късно и Ягодово. Последният спечелен канализационен конкурс на “Тракия РМ” е в края на юни тази година. На министерската съпруга предстои да прекопае циганската махала на с. Исперихово, общ. Брацигово. Сайтът на дружеството показва, че освен със строителни дейности, то се занимава и със земеделие и туризъм. “Тракия РМ” отглежда върху 14 000 дка (разположени в Пловдивско и Старозагорско) лозя, жито, ечемик, рапица, тритикале и слънчоглед. Посочено е, че фирмата има трактори от „25 до 260 конски сили“ и предлага услугите оран, пръскане и др. Дружеството работи и в областта на туризма и предлага почивки в „Мечта“ в района на смолянските езера и „Йонико“ край Хасково.
Скандалите
Дни, преди да изтече мандата на царското правителство през 2005 г. екоминистър Долорес Арсенова „обезщети“ „Тракия РМ“ с 8.9 млн. лв. за премахването на стари екологични щети в частното дружество, нанесени преди приватизацията му. „Колло“ ООД на Димитър Пейчев и жена му Халина купи уранодобивното предприятие за 1.488 млн. лева. Броени месеци след приватизацията собственикът поиска от държавата шест пъти повече под формата на обезщетение, под предлог че е открито радиоактивно замърсяване на пет бетонови площадки, върху които се е събирал извлеченият от сондите уран. Независимо, че до 2001 г. те били изчистени от държавното „Екоинженеринг РМ“ ЕООД. И че през май 2004-а Националният център по радиобиология и радиационна защита излиза със становище, че „вследствие на проведените рекултивационни, дезактивационни и ликвидационни работи са установени показатели за радиоактивно замърсяване в границите на допустимите за вторично ползване норми“. Още преди да стане собственик на уранодобивното предприятие, Димитър Пейчев като негов прокурист забърка скандал с продажба на скрап в чужбина. Още през 2003 г. той изтъргувал 111 т. скраб от хром-никел, взети от съоръженията на “Тракия РМ”. Спрапът бил натоварен на камиони и заминал за Германия без да бъдат взети необходимите мерки за транспортирането му. По това време Пейчев бе депутат от НДСВ. По скандалния износ на радиоактивния отпадък бе заведена преписка, която прашясва в някоя от папките на прокуратурата. Но тогава царистите бяха на власт и партийните чадъри успяха да ги опазят и от правосъдието. Сега съдбата и бизнеса на “чичо Митко” зависят изцяло от прокуратурата.
Димитър Пейчев: Не знам за какво става въпрос
Г-н Пейчев, знаете ли, че прокуратурата ви проверява?
За какво става въпрос?
За европейски пари отпуснати на фирми на дъщеря ви и на съпругата ви.
Не знам за такова нещо.
А не се ли сетихте, че има конфликт на интереси?
Вие говорите за такива, вие ми се обадихте по телефона.
Твърдите, че не сте наясно както с прокурорската проверка, така и с конфликта на интереси?
Проверка може да бъде извършена на всеки български гражданин и не зная за какво ства въпрос.
А наясно ли сте колко милиона са получили фирмите на жена ви и на дъщеря ви, откакто вие сте във властта?
Вие си протеворечите, госпожо.
Няма противоречие в твърденията ми.
Вие ми казахте, че има проверка срещу мен, представете ми я и ще говорим. Друго нямам какво да кажа.
http://etrud.tk/
insomnia1304 каза
БЪЛГАРИЯ, САЩ И ЛОБИЗМА: ПРЕДИ ВИЗИТАТА НА ДЖОРДЖ БУШ В СОФИЯ
http://www.europe.bg/htmls/page.php?category=82&id=8984
insomnia1304 каза
Европейският съюз деблокира 171 милиона евро за Румъния по САПАРД
Европейският съюз ще деблокира 171 милиона евро за Румъния за плащания по програмата САПАРД, обяви пресслужбата на Министерството на земеделието, горите и развитието на селските райони. Румъния ще получи писмо от ЕС за деблокирането на средствата по САПАРД, благодарение на което държавният бюджет вече няма да се налага да поема тези плащания, обяви в събота пресслужбата на министерството, цитирана от БНР.
Плащанията по САПАРД за Румъния бяха спрени през лятото на 2008 г.., след като мисия на Европейската комисия установи в началото на юни слабости в системата на мениджмънт и контрол, отнасящи се до упълномощаването на плащания към бенефициентите на програмата.
ЕК блокира и 140 млн.евро по три мерки на САПАРД за България, като засега няма яснота кога ще бъдат пуснати отново. Достъпът до тях е блокиран от началото на 2008 г. заради злоупотреди и слад коннтрол на управлението на средствата на национално ниво. Срокът за плащания по предприсъединителната програма изтича през 2010 г.
В петък, 10 юли, Европейската комисия опроверга изнесената от лидера на ГЕРБ Бойко Бориков информация, че е било взето решение в Брюксел за деблокиране на спрените средства по САПАРД. „Продължаваме да работим, да проверяваме получената миналия месец информация от България и не мога да посоча дата кога парите могат да бъдат деблокирани. Решение ще бъде взето след анализиране на тази информация и не мога да кажа отсега дали решението ще е положително или отрицателно“, посочи Майкъл Ман, говорител на еврокомисаря по земеделие Мариан Фишер Бойл. Той поясни, че е невъзможно да се посочи срок за отговор.
http://www.europe.bg/htmls/page.php?id=22972&category=5
insomnia1304 каза
За математиката и хората – (математически анализ по Стайнбек)
…От краткия анализ се установява, че България се нуждае от много по-добро УПРАВЛЕНИЕ, за да не се налага хората на тази страна да слушат в олигофреничен захлас обещания за по-добро бъдеще, докато бавно ги умъртвяват икономически, интелектуално и емоционално!…
http://www.europe.bg/htmls/page.php?category=329&id=22301
insomnia1304 каза
Великото Бедствие
С безгранична любов и надежда посвещавам тази малка книжка на младото поколение мои сънародници – родени и неродени още. На тях пожелавам да излязат живи и здрави с пречистени души от ада на Великото Бедствие. На бъдещата генерация българи, които ще възкресят държавата ни от пепелта на Исляма и ще изградят нова Велика България
Кирил Чуканов
http://beinsa.info/index.php?option=com_jdownloads&Itemid=16&task=view.download&cid=4469
insomnia1304 каза
Забравените Гении на България
http://beinsa.info/index.php?option=com_content&view=category&id=3&Itemid=20
insomnia1304 каза
Човекът-опозиция Стефан Маринов – българският отговор на безвремиетo
Милен Радев
„…замислям се над карнавала, в който е въвлечен целият народ. Всеки прекрасно знае, че животът, който живее, е един долен маскарад, но на никой и през ум не му минава мисълта да се изправи и да каже: „Живков, я не се правете на шантав!“
Ст. Маринов, 1982 г.
Всред зеещата празнота в полето на неприкритото, изобличително дръзко художествено противопоставяне на комунистическия режим – която тази конференция (Национална научна конференция „Антитоталитарната литература“ ) както никоя друга подобна проява от последните 20 години трябва да запълни – стои съвсем самотно една оригинална фигура. Пред нас, късните съзерцатели, тя блещука и прелива, приемайки черти от образа ту на Гаргантюа, ту на Швейк, ту на Иван Чонкин, ту на вечния борец за правото на слабия Дон Кихот де ла Манча.
Това лято се навършват 12 години от неизяснената до край смърт на моя дългогодишен съсед и учител, на мислителя, писателя и физика – но преди всичко – на добрия, ведър, остроумен, талантлив, смел и неординарен човек – така рано отишлия си Стефан Маринов.
В края на 80-те, началото на 90-те години, когато получих екземпляр от нея, една от неговите книги ми стана настолна (по-точно е да се каже, „въвджобна“, „наплажна“, „речитативна“ и „декламаторна“). Това бе уникалният за нашата литература политически епистолярен роман (определение на Цвета Трифонова) „Изыди, сатана!“ според поставеното от автора на руски заглавие. И то, и подзаглавието „Откровения в заявлениях“, са програмни: книгата съдържа писма и заявления на автора до институции и лица в България от 1971 до 1983 година, а текстовете в нея съзнателно и избирателно са писани от него на поне шест езика.
Виртуозната игра не с езика, а с езиците
е стилистичен похват, който наред с политическите и общочовешките теми на текста същностно го издига на нивото на най-доброто, което познавам в достъпната ми европейска литература.
Стефан Маринов е роден през 1931 г. в София и изживява българската част от живота си в родната си къща на някогашната улица „Журналист“, днес „Елин Пелин“ в Лозенец. Семейството е старо, артистично-интелектуално, с леви политически възгледи. Той завършва Военноморското училище във Варна и се дипломира като физик. Пътува по море, постъпва на работа като физик във тогавашния ФИ на БАН.
В детските ми спомени от края на 60-те години го виждам винаги тичащ, (за да не губи време, той почти не ходеше с нормална крачка), често в анцуг и гуменки, с тенис ракета в ръка. Не съм и знаел тогава за грижите му, намерили израз в писмата от сборника. По онова време в махалата вече му се носеше славата на чудак – в СССР в онези години са използвали за хора като него термина „дисидент“. Прагматичният българин употребява вместо това нарицателните „шантав“, „перко“, „откачен“. Започна да отсъства за по-дълго, дочу се, че е изпращан принудително в психиатрията…
По-късно уточних, че като пацифист по убеждение още през 62 година той издава в София първия самиздатски вестник „Ядец“, от който разпространява по собствени думи 20 – 30 бройки „сред познати и непознати“. През 1966 г. е обвинен пред съда за публично разгласяване на отказа си да сътрудничи на разузнаването и за писмо до министъра на отбраната, с което отказва да служи в бъдеща термоядрена война и му връща офицерските си пагони. Прокурорът заявява, че за тези престъпления би могъл да иска смъртна присъда или 20 години затвор- след медицинска експертиза, обявяваща го за параноик, Маринов е затворен в психиатрията.
Седем месеца по-късно е освободен. БАН го отчислява от научна работа и го трудоустроява като преводач в Института. През 1974 година след редица остро критични и бликащи от ирония, сарказъм и жизнена правда писма до научни институции и до самия Ангел Балевски, по искане на централното ръководство на БАН, Стефан Маринов отново е въдворен принудително в Психиатрията.
От тук той успява да избяга и да влезе в Американското посолство, където иска да връчи протест за нарушаване на човешките му права. Вместо това служители на посолството извикват милицията и безучастно позволяват на двама цивилни от ДС да пребият Стефан Маринов във вестибюла, на американска територия и да го извлекат вързан от там.
Като физик е привърженик на Нютон и стига до извода, че „пространството и времето са абсолютни“. Анализира и критикува в няколко свои фундаментални труда (издадени по-късно на Запад) теорията на относителността на Айнщайн. Най-общо казано, Маринов твърди, че „принципът на относителността е неверен, че скоростта на светлината не е постоянна, и че скоростта на земята спрямо абсолютното пространство може да бъде измерена“. За физическия академичен свят до ден днешен това се равнява на богохулство.
В дома си на ул. „Елин Пелин“ Стефан Маринов устройва Лаборатория за фундаментални физически проблеми, а през пролетта на 1977 г. свиква сам Международна конференция по абсолютното пространство и време във Варна, на която кани познати физици от цял свят.
Реалността се преплита с абсурда:
КДС започва масирана кампания за осуетяване на конференцията. По тяхно настояване Стефан Маринов разпраща писма до всички заявили пристигането си учени с препоръчаното му от МВР нелепо обяснение, че конференцията се отлага поради очаквано земетресение в района на Варна. Скоро след това той е екстрадиран в Белгия. Известността му вече в чужбина и разгласяването на неговия случай стават фактор, накарал режима да се откаже от вътрешна разправа с дисидента.
В чужбина Стефан Маринов се установява в Америка, после се премества в Италия, в Австрия. Емигрантската му съдба не е от леките – издържа се с физическа работа, но не като физик, а например като коняр в графско имение. Сам се прехранва от зеленчуковата си градина. Не спира заниманията си с теоретична физика, пише и издава в собственото издателство „Изток – Запад“ философски и физически трудове, посвещава много усилия на търсенията си в областта на генератори на свободна енергия, завършва фундаменталния си петтомен труд „Класическа физика“.
В Генуа издава обемистия том „Теория на политическата икономия“. През годините общува с известни политически емигранти от соцлагера на Запад като Буковски, Горбаневская, Пеликан, Белоцерковски, Максимов. Участва в акции на протест и в защита на Андрей Сахаров. През 1980 г. най-сериозно планира самозапалването си пред съветското посолство в Париж в знак на протест срещу затварянето на колегата-физик Юрий Орлов в съветски затвор, но френските власти го арестуват своевременно, пребиват го и го изхвърлят в Италия.
Не са му спестени горчиви разочарования. Постоянно депортиран като бунтарски и непокорен дух между Австрия, Италия, Франция, Стефан Маринов няма кой знае какви илюзии за склонността на западния политически елит към отстъпки пред източния комунизъм в духа на популярното тогава «размразяване» и «намаляване на напрежението». За емигрантските издания и западните радиостанции той е непредсказуем чудак, при това деклариран привърженик на идеалния комунизъм с християнски черти, неприемлив автор, който съвместява безпроблемно възхищението си пред Исус Христос със своя изявен атеизъм.
Най-забележителната работа на Стефан Маринов в емиграция за мен е романът в писма „Изыди сатана“. Първото издание е през 1982 г. в Грац. В книгата си включва своята десетилетна кореспонденция с различни институции в България и чужбина, но главните му адресати са два „Ангела“ – академик Ангел Балевски – неговият главен «шеф» от БАН и полковник Ангел Гогов, заместник на небезизвестния Мирчо Спасов – зам. началник на отдел „Паспортен“ на МВР.
Безсмислено е да се прави опит за преразказ или да се описва съдържанието на тази несравнима с нищо в нашата литература книга. Тя просто трябва да се прочете. Нейното време ни най-малко не е отминало, напротив, тя е насъщна и за днешния ден след 20 години изтерзан преход.
Всяко писмо е вулкан от идеи, остроумие, сатира, от унищожително-интелигентна критика на системата. Най-дълбоки мисли са поднесени в игриво-разговорен, понякога вулгарен стил, на места лирично-извисено, на ръба на патетичността. Авторът подрежда пъстра мозайка от алюзии, от формални или скрити цитати от цялата световна литература, перфектно и свободно играе с езиците – български, руски, немски, английски, полски, френски. Затова и почти една трета от обема на книгата заемат преводите на края.
„Изыди сатана“
е един непресекващ карнавал, в който тъгата и копнежа по нормалните човешки отношения се редуват с неудържим, заразителен смях. Както сам споменава на едно място, нароченият за параноик Стефан Маринов просто си „намята шутовското наметало“ за да каже направо в лицето на властниците неща, които поднесени по друг начин биха му донесли най-сурова присъда. Нахлузил маската на „юродивия“ той ред по ред изписва образа на един истински побъркан строй, на едно душевно болно общество, управлявано от полуграмотна и безскрупулна клика.
Стефан Маринов почина на 15 юли 1997 г. в Грац, Австрия, падайки от балкона на университетската библиотека. Официалното заключение до днес е самоубийство. Не секват изказваните от негови колеги съмнения, че този жизнерадостен и оптимистичен човек едва ли е напуснал съвсем доброволно земния живот. Изследванията му в областта на алтернативните енергийни източници и заявените от него предстоящи технологични решения се приемат като доводи за това, че ученият е бил пречка на мощни интереси.
Неотдавна получих от далечна антикварна книжарница, поръчан по Интернет уникален албум, издаден през 1982 г. в Болоня. Вдъхновен от цикъла „Голгота“ от 12 платна на големия италиански живописец-реалист Ренато Чени, Стефан Маринов пише на италиански едноименна поема.
Картините на Чени, редувайки се със стиховете на Маринов, безмилостно описват пътя на Сина человечески, но и на човека изобщо – през жестоката земна реалност – до Разпятието. Двамата конгениални художници виждат своя ближен като жертва на тоталитаризмите на XX век, на световните лидери, на държавното и клерикално насилие. Финалът е издържано в кърваво червено платно. Обърнат с гръб към нас Човекът стои изправен пред сивата маса на своите мъчители. Сред нея се открояват образите на Ленин, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Де Гол, Мао…
Цялото творчество на нашия забележителен сънародник Стефан Маринов, не само поемата „Голгота“, чака своя български откривател. Някак знаменателно, албумът, който пощаджията ми връчи точно на рождения ми ден, носи на първа страница ръкописно посвещение на писателя. То е отправено до един от най-непреклонните негови противници и душители на неакадемичните му физични теории, редактора на списание „Нейчър“ д-р Джон Мадокс.
Открити днес, тези последни думи на покойния Стефан Маринов, звучат ангажиращо за всички нас:
„С голяма надежда във Вашата научна смелост и във Вашето чувство за гражданска отговорност“
Берлин, март 2009 г.
*На 26 и 27 март в Института по литература на БАН ще се проведе научна конференция на тема „Антитоталитарната литература“. За пръв път участници от страната и чужбина ще слушат доклади и ще обсъждат неофициалната, забранена и репресирана през годините на социализма литература и нейните позабравени или напълно непознати автори.
За Мediapool Милен Радев предоставя предварително своя текст за конференцията, посветен на един оригинален и непокорен дух – физика, писателя и мислителя Стефан Маринов.
http://beinsa.info/index.php?option=com_content&view=article&id=99:2009-03-26-07-37-36&catid=4:2009-01-09-17-55-32&Itemid=30
………………………………………………………
Илия Вълков (Yull Brown)
http://beinsa.info/index.php?option=com_content&view=article&id=15&Itemid=13
insomnia1304 каза
Автомобилът на Тесла
http://beinsa.info/index.php?option=com_content&view=article&id=97:2009-03-19-14-13-37&catid=10:2009-01-18-20-40-32&Itemid=24
insomnia1304 каза
Първи провал за Бойко! Меглена Кунева го поставя на колене
http://razkritia.com/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BB-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%B9%D0%BA%D0%BE-%D0%BC%D0%B5%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B3/
insomnia1304 каза
Със заглушител убиха думата
Със заглушител убиха думата
▲ Наталия Естемирова
Убийството на правозащитничка в Чечня шокира света. Професионалната дейност на руската активистка Наталия Естемирoва е в основната версия за убиийството й.
„Следствието работи върху различни версии, но като основна се разглежда служебната дейност на убитата”, заяви говорителят на следствения комитет на руската Главна прокуратура Владимир Маркин.
Руската правозащитничка Наталия Естемирова бе отвлечена преди 2 дни от дома си в Грозни, Чечня. На 15 юли бе убита и тялото й бе намерено в Ингушетия още същия ден.
Междувременно смъртта на Естемирова, известна с борбата си за човешки права, предизвика остри реакции от редица държави и неправителствени организации.
Европейският съюз и Съединените щати осъдиха убийството на Естемирова и призоваха Русия да открие виновните и да ги изправи пред съда, предадоха световните агенции.
„САЩ са дълбоко натъжени от новината за отвличането и убийството на уважаваната защитничка на човешки права Наталия Естемирова. Тя не приемаше никакъв компромис в търсенето на истината не само в Чечня, а където и да се намираше.“
Според говорителят на Държавния департамент Йън Кели руското правителство трябва да осъди виновните за това отблъскващо престъпление и да покаже, че беззаконието и безнаказаността няма да се толерират.
Според правозащитната организация „Хюман райтс уоч“ руския президент Дмитрий Медведев „трябва да се увери, че се води задълбочено, независимо и прозрачно разследване“.
Върховният комисариат за бежанците на ООН също осъди убийството на руската активистка.Правозащитната организация „Амнести интернешънъл“ обяви, че случилото се е пореден опит за сплашване на гражданското общество в Русия.
Президентът на Чечня Рамзан Кадиров, сочен от медиите като отговорен за ужасяващи посегателства върху човешките права, заяви, че поема личен контрол по разследването на убийството.
„Организаторите и извършителите на това чудовищно престъпление са по-голяма заплаха за обществото от терористите, проливащи кръвта на хиляди невинни хора. Няма да пестя сили и ресурси, за да може убийството да бъде разкрито”, каза Кадиров.
Frognews.bg припомня:
Наталия Естемирова е родена през 1959 г. в град Саратов, Русия. Дете е на родители със смесен руско-чеченски произход. Завършва история в университета в Грозни, Чечня. Работи като учителка в града до 1998 г. От 1999 г. Наталия събира доказателства за престъпления върху човешките права и през 2000-та година става член на Мемориалния център за човешки права в Грозни, Чечня. Естемирова има няколко престижни отличия за дейността си в защита на правата на хората- през 2004 г. е удостоена с наградата „Право на съществуване“, учредена от шведския парламент. Руската активистка работи заедно с разследващата журналистка Анна Политковская, убита през 2006-та година и с правозащитника Станислав Маркелов, убит през януари 2009-та година.
Според Таня Локшина от Московското бюро по наблюдение на човешките права, непознати хора са отвлекли Естемирова с кола от дома й в Грозни преди 2 дни. Нейни колеги вдигнали тревогата за отвличане, защото не се появила на планирана среща. Таня Локшина и Наталия Естемирова са били жертви на отвличане, докато работели по особено деликатен случай на злоупотреба с човешки права, след което освободени.
Според кореспондента на БиБиСи в Москва Рупърт Уингфилд-Хайес Естемирова се е била посветила на „много важна и опасна работа, разследвайки стотици случаи на предполагаеми отвличания, изтезания, углавни дела и убийства на руски военни представители в Чечня.”
http://frognews.bg/news_13698/Sas_zaglushitel_ubiha_dumata/
insomnia1304 каза
Световен доклад: Стегнете се, цивилизацията може да рухне!
13.07.2009 13:18
Предупреждението се съдържа в най-големия доклад, надничащ в бъдещето на човечеството, който ще бъде публикуван идния месец
Огромно усилие – от мащаба на мисията „Аполо 11″, изпратила човек на Луната, трябва да направи човечеството, за да има някакъв шанс да оцелее от последиците на климатичните промени.
Залозите са високи, тъй като без устойчиво развитие милиарди хора ще бъдат обречени на бедност и глад, а цивилизацията – такава, каквато я познаваме, ще загине.
Това не е поредната приключенска драма на Холивуд, в която супергерои в края на краищата спасяват нападнатата от извънземни вируси и враждебни сили планета.
Враговете и супергероите са самите хора. Предупреждението се съдържа в най-големия доклад, надничащ в бъдещето на човечеството, който ще бъде публикуван идния месец. С копие на 2009 State of the Future се е сдобил британския в. „Индипендънт“.
Авторите са мозъчният тръст Millennium Project. Зад документа застават и редица водещи световни организации, сред които ЮНЕСКО, Световната банка, американската армия и фондацията „Рокфелер“.
Докладът заема 6700 страници и в съставянето му са участватли 2700 международни експерти.
Ключовата дума в документа е „рецесия“.
и нейното отражение върху бъдещия живот на обществата. Учените напомнят, че чистата енергия, достъпът до храна, бедността и демокрацията са сериозно застрашени заради рецесията.
Твърде много алчни и измамни решения доведоха до това положение и разкриха глобалната свързаност на икономиките и морала в света, признават експертите.
Макар че за по-голямата част от човечеството през последните 20 години бъдещето изглежда „по-светло“, глобалната икономическа и финансова криза е намалила осезаемо индекса за идното десетилетие.
Половината свят може да се сблъска с насилие и безредици поради тежката безработица, липсата на достатъчно водни ресурси, храна и енергия и ефекта на глобалното затопляне върху природата.
Редица прогнози предричат още по-голямо разрастване на организираната престъпност и „войни за ресурси“.
Докладът подчертава редица основни и нетърпящи отлагане проблеми на сигурността, свързани с последиците от климатичните промени и екомиграцията.
До 2025 г. се очаква 3 млрд. души да останат без вода поради непрекъснатото нарастване (и застаряване) на населението. Мнозина ще потърсят нови места, където да се заселят, бягайки от суши или наводнения.
Масовата урбанизация и строежи, все по-честото посягане към естествените обитания на растителни и животински видове, масовото отглеждане на добитък може да доведе до нови пандемии.
Авторите обаче дават и лъч надежда.
Според тях мрачните прогнози може най-после да „стреснат“ човечеството и в крайна сметка действително да го накарат да работи за едно по-светло бъдеще, преодолявайки егоизма и незрелостта си в името на една отговорна улегнала възраст.
За мнозина предприемачи сегашният икономически срив е възможност да инвестират в следващо поколение зелени технологии, както и да преосмислят стереотипите на икономическия растеж.
Научната и технологична революция също не е спряла своя ход. Ай Би Ем например обещава компютър, който до 2011 г. ще прави брой изчисления за секунда близък до скоростта, с която работи човешкият мозък. Наномедицината един ден може да възстановява увредени клетки атом по атом.
Този прогрес разбира се носи и рискове. Глобализацията и напредналите технологии позволяват на по-малко хора да вършат по-големи поражения за по-малко време, така че някой ден да е напълно възможно един единствен човек да създаде и използва оръжие за масово поразяване, предупреждават експертите.
Ситуацията се влошава въпреки по-отговорното отношение на правителствата и бизнеса към глобалното затопляне, заключава докладът. Авторите му призовават държавите, особено САЩ и Китай, да изработят „десетилетки“ – планове, с които да се справят с предизвикателствата. В противен случай е заплашен самият международен мир.
http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2293131
insomnia1304 каза
Папа Бенедикт XVI. приет в болница
http://www.blitz.bg/news/article/56340
insomnia1304 каза
Фондация Рокефеллер знае отговора на всички тези проблеми,само дето последно време са свенливи и не го споменават,всички те са породени от простичкия факт:
1900та година :1,4 милиарда население
2009та: 7 милиарда
Факт!
И НИЩО друго!тръгнали сме да контролираме какво ли не а не можем да контролираме прираста си?Смехотворно!
Само погледнете!Погледнете моля!
World historical and predicted populations by percentage distribution Region 1750 1800 1850 1900 1950 1999 2008 2050 2150
World 100 100 100 100 100 100 100 100 100
Africa 13.4 10.9 8.8 8.1 8.8 1 2.8 1 4.5 19.8 23.7
Asia 63.5 64.9 64.1 57.4 55.6 60.8 60.4 59.1 57.1
Europe 20.6 20.8 21.9 24.7 21.7 12.2 10.9 7.0 5.3
Latin America and the Caribbean * 2.0 2.5 3.0 4.5 6.6 8.5 8.6 9.1 9.4
Northern America 0.3 0.7 2.1 5.0 6.8 5.1 5.0 4.4 4.1
Oceania 0.3 0.2 0.2 0.4 0.5 0.5 0.5 0.5 0.5
Погледнете цифричките за Европа и за тарамбушкия свят,те говорят сами за себе си
Прираст на населението
Естония – (-2‰)
Германия – (-2‰)
Литва – (-4‰)
Латвия – (-5‰)
Унгария – (-3‰)
България – (-3‰)
Румъния – (-2‰)
Украйна – (-5‰)
Русия – (-5‰)
Великобритания – (-4‰)
Франция – (-3‰)
и в същото време некой държавици
Република Конго – 30‰
Никарагуа – 30‰
Йордания – 30‰
Мали – 31‰
Оман – 31‰
Саудитска Арабия – 31‰
Демократична република Конго – 33‰
Нигер – 35‰
Сомалия – 34‰
Йемен – 41,5‰
Да помагаме на сомалийските дечица,поддържайки средно по 8 деца в семейството и ненормалните им хомо еректуси които те имат за родители?Това не е помощ това е удължаване на геноцида..или по право АВТО геноцида който самите сомалийци герерират срещу себе си
Звучи жестоко но е истина,най бързото и единственото решение е редуциране на населението до нива 1900 година,всичко друго е бла бла
Life
insomnia1304 каза
ЕДНИ МЕМОРАН-ДУМНИ СЪМНЕНИЯ, ЕДНИ ПОДОЗРЕНИЯ…..
От ГЕРБ казват, че се очаква да се появи документ с разбивка на предвижданите от тях конкретни стъпки. Дано! И дано стане скоро, защото иначе съмненията, колебанията, дори подозренията, остават живи. По отношение на меморандума и каквото следва от него, всички ние в момента сме в ролята на Киркор, който се връща в къщи, заварва жена си гола в леглото, втурва се към гардероба и вижда вътре Гарабед – и той гол. Киркор а-ха да каже нещо, но приятелят му го засича: – Е-е-е-х, Киркор, и сега като започнат едни съмнения, едни подозрения…..
Ами няма как, ще започнат. Защото политическият опит в България от последните 20 години показва, че ако се усъмниш за гол мъж в гардероба ти, то в 90 процента от случаите наистина се оказва, че има такъв.
http://asenov2007.wordpress.com
insomnia1304 каза
ДЯКОН ИГНАТИЙ – ТОВА Е ЗАВЕТЪТ НА ЛЕВСКИ!
Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето… украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници… ; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си! Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането…? (Матей 23:29-33).
„…Васил Левски успява да проумее заблудите си относно дълбоката вътрешна същност на организираните от него “революционери” едва съвсем непосредствено преди смъртта си – едва тогава той проумява, че напразно е жертвувал живота си за хора, които не заслужават това, и изцяло и категорично се отрича от апостолската си дейност. Така, когато преди обесването му свещеникът Поп Тодор го попитал как да го споменава в молитвите си, Васил Левски ясно и категорично поискал да бъде споменаван не като революционер, а като дякон (разкайващ се и отдаден на Бога монах).
…Истината за живота и смъртта на членовете на семейството на Васил Левски е била скривана прекалено дълго време.
Иван Кунчев и Гина Караиванова са имали пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата Иван Кунчев е бил преуспяващ бояджия и гайтанджия, но се разболял, разорил се напълно и умрял на 38-годишна възраст през 1851 г.
За да отгледа децата си, майката Гина Кунчева работила като слугиня при богати хора в Карлово. На 60-годишна възраст, няколко месеци след Освобождението, след като вече е погребала три от децата си и в продължение на целия си живот е била жестоко притисната от безизходицата и непосилната мизерия, през декември 1878 г. тя се самоубива, като се хвърля в махленския кладенец.
На другия ден тя е била извадена от кладенеца и е погребана набързо, без каквито и да са християнски ритуали и встрани от карловските гробища, тъй като българската православна християнска църква забранява самоубийството; и така, тя е била официално и публично прокълната не само от “правоверните” „божии” служители, но и от цялото “християнско” население на града.
На погребението е присъствувала само обезумялата от скръб дъщеря Яна и две дрипави комшийки, а синът й Петър се е бил напил до безсъзнание от мъка и въобще не видял погребението. Гробът не е запазен; днес никой не знае къде точно е бил.
Мария Иванова Кунчева е родена през 1847 г. и е починала на 6-годишна възраст през 1852 г.
Христо Иванов Кунчев е роден през 1840 г.; подгонен от турските власти, емигрирал във Влашко, където станал хъш, но заболял от туберкулоза и умрял в Букурещ през 1870 г. на 30-годишна възраст.
Яна Иванова Кунчева е родена през 1833 г.; овдовява рано с четири деца.
Петър Иванов Кунчев е роден през 1844 г.; бил е хъш във Влашко, участник в четата на Христо Ботев, тежко ранен при сраженията във врачанския Балкан. После е участник в дружините на Българското опълчение по време на Руско-турската война, където е бил редник в І и в ІІІ Опълченска дружина, сражавал се в боевете при Шипка и Стара Загора; първо е бил награден с военен орден на руската армия, а после и с авторитетния Георгиевски кръст за храброст. През септември 1877 г. е уволнен от Опълчението за една година поради болест, а през юли 1878 г. е уволнен завинаги с право на пенсия от 10 копейки дневно.Тъй като не само е бил тежко ранен и осакатен с ампутиран десен крак, но и заболял от туберкулоза, в края на войната той се завърнал в Карлово, където изпаднал в отчайваща бедност и тръгнал да проси, за да оцелява и да издържа децата на сестра си. През 1881 г. умрял на 37-годишна възраст и в прослава на освободена България, в която никой – нито от съгражданите, нито от неговите или на брат му съратници – не пожелал да му помогне с абсолютно нищо.”
http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=6339&Itemid=9
insomnia1304 каза
Васил Левски: Байовци, не се полъгвайте, че тези, които държат парите държат и бъдещето ви!
Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.
Предсмъртното писмо на Васил Левски
Байовци,
Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свървшва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди” Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате” Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечествното ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят. За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни братя и не щадете силите ,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви други му, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.
http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=6339&Itemid=9
insomnia1304 каза
Свирките и шведската тройна коалиция
Понякога, като чета някои български медии, получавам киселини. Имам деликатен стомах, а те будят у мен неприятно чувство.
Днес в медиите е изключително забавно. Човек може да се смее, та чак сълзи да му потекат. Всички журналисти си настроиха инструментите и сега се пее една и съща песен. Получава се шизофреничен канон, в който гротеската, създава у слушателя чувство на изгубеност и безсмислие.
А това е основната тема:
Бойко спечели точка Ура удивителна Много сме яки запетайка ние сме номер едно точка Махнахме комунистите (тук не се чете, на листа има петно течност с неясен произход) Сега обаче Бойко трябва да се стегне точка Защото има невероятния шанс да оправи всичко запетайка но може и да се издъни многоточие (песента завършва с минорен акорд, пианисимо)
Многоточието е основното медийно говорене тези дни. Много е забавно. В “Стандарт” се изявява Бареков. С провинциална патетика завършва пледоарията си говорейки за брадва и хан Крум. Особени вариации по основната тема отсъствуват, но какво друго да очакваме – това са родните медии.
А в Новинар четем забавния коментар “Я, колко много слагачи…”. Автор е медийният гуру и видно ченге Иван Гарелов. На мен, честно казано, ми се наложи да изпия една чаша сода, за стомаха. Ето накратко съдържанието:
И. Г. започва с това, колко е готин, умен и красив. Как още преди години е знаел какво ще се случва, предвидил всичко, и краха на Станишев, и успеха на Бойко. Как мислел да започне статията си с директни цитати от стари негови публикации, които предвиждали всички събития, случили се напоследък. Да, ама след това видял, как медиите подлизурски “се слагат” на победителите. Това поведение на “журналистическия елит” дълбоко го наскърбило и той сега спира да пише. Коментарът свършва преди да е започнал.
И. Г. споделя, че отива да си пие узото, за което ние му вярваме. На изпроводяк той казва няколко думи на загубилите – ценни съвети за БСП, НДСВ и ДПС. Познатото вече – БСП, тежка загуба, Станишев е виновен, ДПС ги прецака, трябва смяна на ръководството; НДСВ – качествени личности, които преди били “симпатични”(!), сега без царя им трябва нов водач. За ДПС И. Г. е пестелив – дали ще преживеят крушението не зависело само от тях, а и от другите политически сили.
След това И. Г. завършва с: “Хайде сега да се поздравим за успешно издържания изпит и да се отдадем на заслужена почивка.”
В този коментар И. Г. започва вариация на дразнещата фраза “Аз казах ли ви!”, преминава през нежеланието да се говори и спира с прекрасната житейска философия, позната ни от миналото – дай да разбием парламента, а след това да си траем вкъщи. Което е ужасяваща пропаганда на овцизма. Това, че на един 5 юли милиони хора са се размърдали, променили са нещо, което би трябвало да им гарантира по-добър живот. Това е именно лошото, сега те ще отидат да си пият узото. Точно като едни гареловци.
Еднократното усилие не действа, осъзнайте се!
Спомнете си 1997 година!
Обществото сега се нуждае от активна позиция по западния модел “Аз дадох толкова и толкова пари, къде ми е магистралата?!”. А той функционира, питайте децата си, които живеят в Европа.
За да се инсталира хорската глава такава активна програма различна от пиенето на узо и киризенето под асмата, трябват медии, в смисъл Медии.
А българските медии са болни. Те никога не искат да разсърдят “Големото Доброутро”. През управлението на Тройната коалиция, се консолидира медийния модел “Шведска тройка”. Двамата мъжки участници са политикът и мафиотът. Единият трябва да бъде добре задоволен, а другият да плаща. Интересното е, че между тях има перверзен гей-флирт, заради което често жената – медията – се чувства ненужна. Ще спестя техническите детайли, кой е отгоре, кой отдолу.
Последиците са ясни – автоцензура, нищоговорене, официозност и свирки.
Това си личи днес – просто сега медиите сменят обекта на орални ласки. “Фелацио за победителите!” – сигурно този надпис виси в някои редакции.
Няма говоря баналности и да пея основната тема. Имам градивна идея. Ето какво трябва да се случи: Най-важното е голямата промяна в медиите, ако те като система, която коригира, не си изпълняват функциите, ни очаква същото, като по времето на Костов – философията на еднократното усилие винаги завършва с комунисти и срината икономика.
Медиите трябва да се променят – да станат медии и да имат възпитателна функция. Да са агресивни и недобронамерени към властта, да възпитават гражданина и да му напомнят, че е такъв. Което няма да е толкова трудно днес, поради инерцията на милионите, които са документирано заинтересовани.
Утре ще е късно. Повярвайте!
Промяната ще бъде тежка, но ще си заслужава. Ще е жалко за всички журналисти, които са свикнали, че качествената журналистика се случва на колене, в кенефа на народното събрание. Но те никому няма да липсват. Пък и винаги могат да правят компания на И. Г. в заниманията с узото.
Автор: Явор Фингаров
http://www.eurochicago.com/2009/07/svirkite-i-shvedskata-troyna-koalitsiya/
insomnia1304 каза
Страда ли българската наука от изтичането на мозъци?
2009.07.19 2 views Няма коментари
В академичната сфера, основният път на изтичане на мозъци от България става по линията на специализации в чужбина, разказва “Дойче веле” в репортаж за състоялата се във Виена конференция за ролята на миграцията и диаспората в чужбина в процеса на реформи в страните от Югоизточна Европа.
След като защитят доктората си, много млади българи тръгват да специализират зад граница, като често дори самите им научни ръководители ги насърчават да направят това.
По-голямата част от тези млади хора по-късно изобщо не се връщат на работа в родината, но не това е най-големият проблем, казва Николина Сретенова от Института за философски изследвания към Българската академия на науките (БАН).
Все по-малко млади учени в България
“Проблемът е, че не се връщат, но не бих казала, че това е големият проблем в момента, защото в съвременния, глобален свят, в който живеем, хората просто се движат.
Дори има една изградена, постмодерна визия за съвременния учен, който води един номадски начин на живот, който е непрекъснато в движение.
Проблемът е на входа на науката – че все по-малко хора постъпват, имаме по-малко млади учени”, смята Сретенова, която беше представителката на България в конференцията във Виена.
Това беше заключителният форум на проект, изследващ ролята на миграцията в региона.
За да илюстрира ситуацията в българските академични кръгове, Николина Сретенова разказа пред участниците в конференцията за случая с Института по молекулярна биология на БАН.
Само за три години – между 1990 г. и 1993 г., 80 от общо 150 изследователи на института заминали да работят зад граница.
Сред тях били и трима водещи учени от института, които получили работа на такива престижни места като Станфордския унивеститет в САЩ, Университета на Торонто в Канада и Института Пастьор във Франция.
Връзки с българската диаспора
Своеобразното масово напускане на учени от Института по молекулярна биология на БАН обаче имало и своите положителни страни – днес той е може би единственият институт на БАН, който не е изправен пред проблема за подмладяване на изследователския си състав, казва Николина Сретенова.
Около половината от учените в института днес са млади хора, заели местата на онези, излезли в чужбина през 90-те година.
Междувременно институтът е успял да установи и добри връзки с диаспората на българските биолози в чужбина. Това е добър пример за взаимоизгодно сътрудничество, смята Николина Сретенова и добавя:
“Това, което непрекъснато ме учудва, е че няма институция, която да състави една база данни с българската научна диаспора по света. Това ще е добре от гледна точка на колаборация по научни проекти”.
Кафене.нет
insomnia1304 каза
Германци и испанци с оферти да правят биогорива у нас
Предвидените средства за проектите са над 240 млн. евро
http://www.budilnik.com/index.php?act=showsection§ionid=57
insomnia1304 каза
Искат главата на Доган
http://www.blitz.bg/news/article/56412
insomnia1304 каза
Прокуратурата е наредила нова данъчна проверка на Доган
http://www.blitz.bg/news/article/56504
insomnia1304 каза
Чалга-културата – българска специфика
http://frognews.bg/news_13809/CHalga-kulturata_-_balgarska_spetsifika/
insomnia1304 каза
Кратък речник на някои литературни термини
I. Стилистични фигури. Същност – събирателно название за тропи и риторични фигури, обикновено се разглеждат като “украса” на речта, необичаен начин да се наричат нещата, отклонения от представите за норма.
II. Тропи – фигури на заместването. Прякото значение на думите се замества с преносно.
1. Метафорични тропи:
а) метафора – названието на един обект (предмет, признак, действие) се пренася върху друг обект въз основа на някакво сходство между тях. Пример: Златните лъчи на слънцето.
б) антономация (преименуване) – физически или нравствени качества на предмета на речта се назовават със собственото име на: литературен герой (Хамлет, Дон Кихот, Тартюф – лицемерие, Бай Ганьо); митологичен герой (Херкулес – сила); историческо лице (Рокфелер – богатство).
в) олицетворение – одушевяване на неживата природа. Признаци на човека се пренасят върху неодушевени предмети. Пример: Природата страда, звездите се смеят.
г) алегория – нравствено качество на човек се (заменя) изразява чрез предмет или животно. Пример: лъв – силен, патка – глупост, лебед – грациозност, заек – страхливост, лисица – хитрост, змия – коварство.
д) ирония – към първоначалното значение на думата или словосъчетанието в изречението се влага противоположен смисъл, за да се даде отрицателна оценка. Пример: Ти си голям умник! – каза той възмутен.
е) сравнение – съпоставят се два предмета по общ за тях признак. Пример: Очи като звезди.
ж) епитет – означава се признак на предмет или действие. Пример: Гробно мълчание.
2. Метонимични тропи.
а) метонимия – названието на един обект се пренася върху друг обект въз основа на някаква постоянна връзка между тях. Пример: Прочетох целия Ботев. Изпих една чаша.
б) синекдоха – названието на част от цялото служи за означаване на цялото и обратно. Пример: Родна стряха.
в) перифраза – название на предмет, лице, явление или действие се заменя с описателен израз. Пример: Черноморска столица (Варна).
г) евфемизъм – вид перифраза, при която един израз се заменя с друг, с цел да се смекчи неприятното въздействие. Пример: Той ни напусна, отиде си (умря). Уволниха го (напусна).
3. Тропи от групата на количеството.
а) хипербола – предмет или признаци на предмета преднамерено се пресилват, преувеличават. Пример: 100 пъти ти казах.
б) мейозис – обратно на хипербола. Предмет или признаци на предмета преднамерено се пренамаляват. Пример: Искам да кажа с една-две думи. Изчакай ме една минута.
в) литота – чрез отрицание преднамерено се намалява признак на предмета с цел да се отслаби положителната оценка. Пример: Хубав ли е филма? – Не е лош.
III. Фигури на съвместването (реторически фигури) – значенията се съчетават или комбинират.
1. Фигури на тъждеството – обектът на речта се характеризира образно чрез съвместване на тъждествени значения.
Пример: Народът се радва, ликува, тържествува.
2. Фигури на неравенството.
а) възходяща градация (климакс) – степенуват се възходящи признаци на предмет. Пример: Тя е хубава, изключителна.
б) низходяща градация (антиклимакс) – началното значение се степенува низходящо. Пример: Съжалявам, наистина съжалявам, безкрайно съжалявам.
3. Фигури на противоположността – основават се на контраста.
а) оксиморон – съчетаване на взаимноизключващи се понятия. Пример: В близката далечина.
б) антитеза – съпоставят се противоположни понятия с цел чрез изтъкнатия между тях контраст да се постигне изразителност на речта. Пример: Богатият и в делник пирува, бедният и в празник гладува.
• инверсия (обърнат словоред) – разместване елементите на синтактичната конструкция. Пример: Векове цели, разум и съвест с нея се борят.
• реторичен въпрос – съдържа негласен отговор, а чрез граматическата форма на въпроса се изказва нещо друго, различно от буквалното питане.
Източник: сайтът на 91 НЕГ
http://bglog.net/Literatura/5067