Така казваше покойният ми дядо, Бог да го прости! Прав е бил дядо ми, скоро се убедих в това. Често съм си спомнял за тези негови думи, особено когато се озовах в… “гнездото на осите” – това беше катедрата по марксизъм-ленинизъм на Пловдивския университет. Тогава беше 1985 година, аз бях на 26 години когато станах асистент по философия. Наричаха я “царската катедра”, понеже явно винаги е имала хора в ръководството на университета. В това “гнездо на осите” бях седем години. Времената бяха интересни, случиха се доста истории, така че не е зле да направя своя опит да ги опиша.

Конкурсът, който спечелих, сам по себе си беше една история. Тогава конкурсите винаги са били нагласени. Аз обаче се явих като пълен наивник. Година и половина след завършването се бях готвил за конкурс и разчитах на знанията си. Разбира се, мястото е било отредено за друг човек, от “нашите”. Години по-късно разбрах какво всъщност е станало от устата на квесторките. По време на писмения едно момиче беше изловено че преписва. Не обърнах особено внимание, понеже си пишех най-старателно своя “ферман”. Та по-късно се разбра, че точно за това момиче било мястото, тя била протеже на някакъв големец. Но най-нагло започнала да преписва. Квесторките знаели коя е, размишлявали какво да правят, пък в един момент решили да я изобличат. Тя отпадна, и от този момент конкурсът се проведе, от немай-къде, обективно. Аз получих най-високите оценки и го спечелих. Но управниците в ПУ цяло лято са мислили какво да правят, как да вкарат “ничий човек” в катедрата, някак си не върви. Едва есента, след като вече бяха започнали занятията и аз вече се бях отчаял, получих съобщение да се явя, за да подпиша договор. И така започна моето битие на преподавател в ПУ.

Първият ми спомен е доста показателен за това какво представляваше тогава ПУ – не че сега е доста по-различен де. Явих се при шефката на катедра, доцентка по “История на БКП” – най-важният предмет изобщо в университета. Церберски изпит по… БКП трябваше да държат всички тогавашни студенти. Та най-главната бекапистка беше шеф, и аз се явих при тази дама. Почуках, чух да, и влязох в кабинета й. Една женица със злобни оченца ме погледна, присви устни и каза “Почакайте, колега!”. Почаках пред вратата – тя явно говореше по телефона – и като ме повика, се разбра, че ме била взела за студент. Аз обаче, макар и външно приличащ на студент – бях облечен с дънки и блуза – на въпроса й “Кой сте вие?” казах че съм новия асистент по философия. Тя ме погледна критично и ми каза да ида да се… обръсна, а след това да се явя при декана. И после да дойда при нея. Имах чувството, че съм попаднал в казарма, а не в университет. Разбира се, не се обръснах и отидох така при декана. Деканът – този същият в момента е ректор – без дори да ме чуе кой съм изкрещя да съм отишъл да се обръсна. Казах му че съм асистента по философия. Той малко омекна, пък после ми държа цяла лекция за това че трябвало да сме пример за студентите. Смешното беше, че той самият беше с брада. Минаваше за учен, та затова имаше брада. Тогава да бъдат с бради се позволяваше само на учените. И на художниците. Беше строго време. Аз му казах, че ще пускам брада. С нескривана погнуса от моята претенциозна наглост да ставам и аз учен ме пусна. На бабата-шефка, която пак се заяде че не съм бил бръснат, казах, че деканът ми разрешил да пускам брада. И тя миряса. После й се наложи да преглътне доста своеволия от моя страна. Та това беше моето посрещане в университета. Наех си квартира наблизо и станах асистент.

В един университет, разбира се, най-важното са студентите. Щом започнах занятия, разбрах защо са склонили да ме извикат да почна работа. Проблемът бил в това, че студентите от Българска филология били доста опърничави. Никой асистент не искал да им води, понеже изчадията-филолози се държели надменно. Нашите асистенти тогава бяха доста надути, но посредствени хора. Станал скандал когато студентите изобличили един в неграмотност. Не знаел някаква учена дума какво значи. Присмели му се най-гадно. Другите отдавна се били опарили с тези студенти. Та затова на мен дадоха именно тях, плюс малко групи математици (също особен народ), и още една група от “инженерна физика”. Разбира се, студентите ме посрещнаха с предубеждение. За тях, горките, философията се асоциираше с комунизма, не че не бяха прави, но мен не ме познаваха. Почнах да си водя каквито аз искам занятия. Разбира се, най-напред говорих за Платон, не за… Ленин. Правех се на ударен и не спазвах никаква програма. Най-напред студентите-филолози посрещнаха думите ми за Платон с презрение, май очакваха да кажа само това, което вече доцентът им беше казал на лекциите, и което се искаше да се знае за Платон – че бил… “обективен идеалист”. Аз обаче им ударих няколко лекции за това как аз възприемам неговата философия. Разказах им един най-точен анализ на философията му – Платон винаги си е бил мой любимец.

Забелязах, че студентите в един момент започнаха да ме гледат с ококорени очи. Такова чудо не се беше случвало при тях в час по философия. В един момент усетих, че ме приеха, започнаха да задават въпроси, станаха чудесни дискусии. Доносниците обаче (във всяка група си имаше “уши”!) са доложили на “инстанциите” какво става, и тогава катедрата ме натисна да спазвам програмата. Намекнаха ми, че имам изпитателен срок една година. Наложи се да поговорим малко за… “материята”. Аз обаче пък им поговорих за това как Аристотел разбира тия неща. За Ленинчо почти не остана време. Казах им с няколко думи какво се иска да знаят за “Лениновите велики открития за материята”, допълних, че ако не го знаят, горко им се пише. Те си записаха тия “премъдрости” – арсеналът на догматизма не е богат – и си взеха чудесно изпита. Скоро усетих, че студентите из целия университет ме уважават, защото мълвата беше пръснала някои неща за мен и моите часове. Но това, разбира се, ми излезе на носа…

Когато в система, нагласена така, че да насърчава именно посредствеността и некадърността – а такава именно система беше комунизмът – се яви някой, който е по-различен, цялата система се чувства застрашена. На фона на по-способния преподавател некадърността на некадърниците лъсва в целия си блясък. Такъв по-способен преподавател става заплаха за статуквото. Системата обаче намира начин да го “изплюе”, и бурята утихва. Скоро разбрах, че съм орисан да почна страшни битки – ако искам да остана себе си.

Най-напред един доцент, който искаше да минава за… “модерен”, ми подхвърли: “Виж какво, пич, бъди малко по-скромен. Не чувстваш ли, че дразниш много хора? Прави се на ударен, никой тук не чака от теб “научни подвизи”, карай по-леко. Вземи пиши дисертация, а пък иначе карай спокойно, че си разлаял кучетата и т.н.”. С този човек се бяхме сближили на почвата на това, че и той се оказа почитател на Горбачов. Забравих да кажа, че от няколко месеца в Москва се беше възцарил Миша Горбачов и точно тогава той взе, че премахна… цензурата. Вестниците започнаха малко по малко да пишат за онова, за което преди никой не е смеел даже и да помисли. “Краставите магарета” като мен се почувстваха на седмото небе при този повей от Москва. Имам предвид не нашите, а руските вестници. Тук цензурата си вилнееше както преди, и то до 1989 г. И ето, че аз постепенно я ударих през просото. Но системата направи всичко, за да ме сломи и пречупи. Доста гадничко ставаха тия неща тогава, ето как…

Един ден телефонът иззвъня и секретарката на катедрата ми каза бързо да се явя при шефката. Отидох, а тя ми каза: ти защо не си на “отчетно-изборното събрание на университетската комсомолска организация?”. Казах й, че получих покана, но сметнах, че не е задължително. Как да не е, та нали теб ще те избират в ръководството?!! – изкрещя, изгубила търпение, доцентката-бекапистка. Аз й казах, че никой не ме е питал и че нищо не зная. “Ето че узна, бягай да се обръснеш, да сложиш костюм и бързо в Младежкия дом!”. Разбрах всичко, тази история беше да ме проверят “що за птица съм”, и то по най-гадния начин.

Аз, разбира се, не тръгнах да търча. Отидох до една бръснарница, обръснах се и се подстригах. След това бавно си отидох до квартирата, сложих си новите дънки, и потеглих към Младежкия дом. Когато се довлякох до него, разбрах, че “кариерата ми в славния комсомол” е започнала с нечуван скандал. Вече ме бяха избрали “завеждащ идеологията” на Университетската организация на ДКМС (това значи… “Димитровски комунистически младежки съюз”!), без да ме видят т.н. делегати, без някой и да ме пита. Наежени, щатните комсомолски активисти ме поканиха в “президиума”. Представиха ме. Дадоха ми и думата. Казах, че благодаря за честта, но не мога да приема, понеже… нямам време, пък и никой не ме е питал. Намеси се главният комунист и каза, че всичко било станало “спонтанно”, един вид в последния момент се били сетили за мен. Но че от тази чест няма отказване, защото… Партията ти оказва голямо доверие. Ако не го оправдаеш, а ние вярваме, че ще го оправдаеш, но ако не го оправдаеш… абе няма смисъл да мислим за това, ти ще го оправдаеш – ми каза червен като рак главният комунист, гледайки с презрение това насекомо, което взело да разсъждава!

Така започна моята епопея в Комсомола, за която още се разправят легенди в ПУ. За всичко това ще пиша отделно. Стана една, която си струва да се опише. Дано не се приемат тези записки в смисъл, че ето сега, постфактум, се опитвам да се правя на… “голяма работа”. Не знам дали се усеща това, но в тия записки съм пределно искрен. Такъв съм си бил винаги. И това много ми е коствало.

Но не съжалявам. А пък сега какъв е смисъла уж да се правя на какъвто не съм. То се вижда какъв съм. И тогава си бях такъв. За мен думата “преустройство” звучи грозно. Когато “перестройката” започна своя подем, аз наистина се усетих че все едно съм на седмото небе. Защото нямаше какво да “преустройвам” у себе си. Нещо повече, както подобава, си позволих да се поиздевателствам над системата така гадно, че я направих за смях. Но нека за всяко нещо да се каже когато му дойде ред. За сега – дотук…