Един порно видео клип

Ами то е във видеоклипчето, намиращо се тук. Надявам се, ще ви хареса. И също искам да поставя проблема: неприличен ли е този клип, порнография или еротика е той, как мислите? Един извечен въпрос, на който трудно може да се даде задоволителен отговор, но защо да не опитаме?

68 мнения по „Един порно видео клип“

  1. Неприличен не е точната дума, бих употребил думата – просташки или дебилен. Азис с неговите простотии пасти да яде. Ето в подобни неща търсете причината за масовото изпростяване на хората, а не в ГСМ апаратите, колкото и да са вредни.

    П.П. Дамата не е готина, даже е малко грозновата, в лицето имам предвид.

  2. …Бжежински въведе термина „тититейнмънт“/не е вложен сексуален подтекст /;чрез всички видове медии от развлекателната индустрия с цел развличане,разсейване и облекчаване ежедневието на все по-обедняващото население в света,чрез ниско „калорични“ в естетично отношение продукти…

    Само българската мафия си има държава
    http://www.iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_4084.html

  3. …Бжежински въведе термина „тититейнмънт“/не е вложен сексуален подтекст /;чрез всички видове медии от развлекателната индустрия с цел развличане,разсейване и облекчаване ежедневието на все по-обедняващото население в света,чрез ниско „калорични“ в естетично отношение продукти…

    Само българската мафия си има държава
    http://www.iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_4084.html

    АТАКА КЪМ ВУЗ – С ТЕМИ,ТЕСТОВЕ И МАТУРИ
    http://www.politika.bg/theme/article?sid=&aid=9030&eid=140

  4. Глобалистите развратиха дори германците
    По данни на западния печат

    Корупционен скандал във “Фолксваген”, скандал в “Мерцедес”, скандал в “Опел”…
    Ами да, случват се и такива работи, казваха си немците и продължаваха да живеят със самочувствието, че страната им е сред най-некорумпираните в света. Поредният скандал със “Сименс” обаче сложи край на тези илюзии. Сега германците започват да разбират, че не Франция, Италия или Източна Европа са шампионите в голямата корупция.
    Немското Федерално бюро по престъпността вече твърди официално, че от 1994 г. насам броят на подкупите в Германия се е увеличил с 400 %. “Корупцията в нашата страна е перфидна, йерархично организирана и рафинирана”, казва Уве Долата, автор на книгата “Корупцията в германската икономическа система”.
    Според последната анкета на “Трансперънси интернешънъл” 51 % от немците смятат, че тяхното правителство само имитира борба с корупцията. Всеки пети германец е на мнение, че целта на политиците е да накарат гражданите да плащат повече подкупи. Особено силна е общинската корупция. През 2004 г. една четвърт от хората, заловени да се обогатяват по този начин, са били представители на местното самоуправление. 57 % от изобличените са кметове на различни градове.
    В средата на 90-те години Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР, клубът на най-развитите държави в света) извърши изследване на корупцията в страните-членки. Оказа се, че най-много подкупи плащат немските фирми.
    В този смисъл скандалите с “Фолксваген”, “Даймлер-Крайслер” или “Сименс” вече не изненадват никого. Те само потвърждават, че в това отношение нищо не се е променило.
    “В Германия корупцията е всекидневие”, казва проф. Ханс-Лудвиг Захерт, експерт по криминология и бивш началник на Федералната служба по престъпността. По негово мнение немците вече нямат никакво основание да гледат от високо на държавите, в които често избухват рушветчийски афери (наричани от немците “държави с рушветчийски нрави”). В Берлин нелегални имигранти си купуват немски визи, в Майнц и Франкфурт на Майн се продават шофьорски книжки, в Хамбург и Саарбрюкен – разрешения за постоянно пребиваване. В Дюселдорф и Хановер с подкуп може да се спечели обществена поръчка за доставка на полицейска апаратура, във Франкфурт на Майн – контракт за извозване на боклука.
    Прочутият немски социолог Макс Вебер бе казал, че “поради продължителната немска традиция на гражданската администрация, в която работят добре платени, образовани и възпитани в духа на протестантската честност чиновници, в Германия рушветчийството практически престана да съществува”.
    Повечето немци все още са убедени в своята порядъчност. Само преди няколко години седмичникът “Шпигел” се биеше в гърдите, че немските митничари са започнали да вземат подкупи едва тогава, когато се убедили в безнаказаността на полските си колеги (ще рече – ако не бяха поляците, на немците и през ум не можеше да им мине такова нещо).
    Германците впрочем съчетават доста хармонично избуялата корупция със спазването на… законността. До 1999 г. корумпирането на задгранични партньори от немски фирми не само не се преследваше от правораздаването, но дори средствата, използвани за подкупи, се приспадаха от облагаемите суми.
    Междувременно – поради старата инерция – мнозина немци продължават да смятат, че страната им изобщо не е корумпирана. В класацията по корупция на Трансперънси интернешънъл за миналата година Федералната република все още е на почетното 16-о място, преди такива страни като Ирландия (18-о място) или САЩ (20-о място). Причината за това е проста – корупцията се измерва не по действителните й размери в дадена страна, а най-вече по това какво е мнението на собствените й граждани за това.
    Германското законодателство задължи парламентаристите да декларират доходите си едва през 2006 г. Група депутати обаче веднага внесе питане в Конституционния трибунал в Карлсруе дали това не нарушава правото им на личен живот.
    В атмосферата на този “либерализъм” Федералната република не си дава много-много труд да преследва корупционните практики. Някои от шефовете на “Сименс” са знаели още от средата на 2005 г., че мениджърите си служат с подкупи, но не са предприели никакви мерки да прекратят това. Немската полиция също реагира едва след като бе алармирана от италианските и швейцарските власти.
    Страничен ефект от това бездействие е, че вирусът на немската корупция започва да заразява и чужденците. Така бяха корумпирани служители на шведската фирма “Икея”. Оказа се, че с цел да спечелят търгове, немски строителни фирми са превели по сметките на нейни служители в Лихтенщайн, Австрия и Швейцария около 5 млн. евро, като отгоре на всичко са ремонтирали домовете им безплатно или са им подарявали най-нови модели “Порше”.

  5. Най-полицейската държава в света
    По данни от чуждия печат

    Ако си мислите, че става дума за Съединените щати, грешите. Най-полицейската държава в света е Англия, най-старата и най-солидната „демокрация“ в света. А ето и някои доказателства: Статистическият жител на Лондон е фотографиран против волята му от монтираните из града камери 300 пъти дневно. Снимат го в магазините, в службата и по улиците. Увековечават го, когато се почесва, когато си чопли носа или целува жената на ближния в асансьора. Фотографират го дори когато шофира из страната.
    В близо шейсетмилионната Великобритания има над 4 милиона камери. Една камера се пада на 14 души. Това е абсолютен световен рекорд, като същевременно зловещите очи на Големия брат продължават да се множат с бързи темпове.
    Но камерите съвсем не са единственият начин, по който Големия брат дебне по-малките си братя. От 1995 г. във Великобритания съществува банка за ДНК проби. Не че такива банки няма и в други държави от Свободния свят – в Евросъюза обаче те обхващат вече 1 процент от населението, в САЩ – 5 процента, докато британските власти отдавна надхвърлиха цифрата 6 на сто. До този момент в банката са събрани пробите на близо 4 млн. души, като голяма част от тях са хора, които никога не са извършвали престъпления. Тенденцията пък е да се обхване цялото население на страната.
    Но и това не е всичко. Сега пък се подготвя регламент за „размяна на данни между публичните институции“. Това нововъведение на управниците ще даде на всеки чиновник достъп до трупащите се като лавина лични данни на хората. Става дума за данни за здравето, работата, осигуровките, нарушенията (например на пътното движение) и т.н. на всички британци – от пеленачетата до столетниците. Което на свой ред отваря пред и без това всесилната бюрокрация нови и нови възможности за полицейщина, злоупотреби, следене и доносничество.
    „Нашата страна се превръща в кошмара от романа на Оруел“, възмущават се дори политически правилните вестници.
    В отговор на критиките в печата обаче Тони Блеър вече лансира нова идея – да се принудят шофьорите да монтират за своя сметка в автомобилите „черни кутии“, които да дадат възможност на властите да засичат чрез сателити тяхното местоположение във всеки желан момент.

  6. Отровните цветя на злото
    О.р. полк. инж. Тодор АНДРЕЕВ

    Като се опират върху появилата се макар и оскъдна информация за тайнствени опити на Пентагона с т. нар. нелетално оръжие (Non Lethal Weapons – NLW, или Less Than Lethal Weapons – LLW), придобиващо популярност с наименованието stun gun – стангън, анализатори предполагат, че в „последния голям скок”, който президентът Джордж Буш предвижда за спечелване на войната в Ирак, ще бъде засилена употребата и на това ново оръжие. Достатъчно силно респектира цифрата над 650 хил. загинали иракчани и над 3 хил. американци, за да има очакване за измъкване от капана на „катастрофата”.

    Несмъртоносното оръжие е сериозна алтернатива и на класическото, и на ядреното оръжие. То ни връща към усилията на великите хуманисти Петрарка, Монтен и Кампанела, които с променлива активност се опитват да повлияят върху остротата на сблъсъка между хората, да му придадат възможно най-голяма човечност.
    Някога французинът Бодлер, за да естетизира смъртта в своето поетично търсене, вдъхновен, едва намира утешителните думи “цветя на злото” с които нарича оръжията. Какво друго предлагат оръжията, освен да им се любуваш, да се стремиш към подвиг и да си готов да умреш.
    Дали американците ще успеят да хуманизират “цветята на злото”, да им отнемат изключителната възможност да предизвикват смърт, сиреч да ги направят несмъртоносни?
    Първи в САЩ издигат идеята за “война без жертви” писателите-фантасти Дженит и Кристофър Морис от Ханиспорт, щат Масачузетс. А в декемврийския брой на „Военен преглед“ (Military Review) от 1980 г. излиза статията „Новото ментално поле за битки“ на генерала от резерва на „зелените барети“ Джон Б. Александър и Джанет Морис, директор на изследоветелския Съвет по глобална стратегия на САЩ (USGSC). Авторите разсъждават над потенциалните изследвания в областта на телепатията и действащите на разстояние технологии, способни да влияят и да оказват активни смущения в електрическата работа на мозъка.
    Предполага се, че тази статия подсказва на зам.-секретаря на Министерството на отбраната на САЩ Джон Дойч през зимата на 1984 г. да подпише документ с препоръки за широкомащабни изследвания и активно внедряване в Пентагона на така нареченото нелетално въоръжение.
    Съветът по глобална стратегия на САЩ, организиран под председателството на бившия зам.-директор на ЦРУ доктор Рей Клайн, нарича необходимите изследвания „Избор на меко убийство“ (Soft Option Kill), с които веднага се захваща националната лаборатория в Лос-Аламос, в Ню-Мексико. Същата, където беше създадена първата атомна бомба.
    През 1990 г. USGSC създава група за политически надзор върху нелеталното оръжие, получила подкрепа от председателя на сенатския комитет по въоръженията Сам Нан. Средства за масова информация твърдят, че американците тайно са изпитали и проверили редица технологии за новия съвременен арсенал на нелеталните оръжия (NLW), те са усвоени от въоръжените сили на САЩ и сега се рекламират като хуманна алтернатива на познатото ни оръжие.
    През 1996 г. представителката на лобито, постигнало чрез натиск върху Конгреса подкрепа на предложението за широк достъп до новите нелетални технологии, генерал Джанет Рено, на конференция по NLW в Мериленд, в присъствието на официални лица и представители от отбранителната промишленост заявява: „Потенциалът за получаване на крайни резултати в новите технологии практически е безграничен“.
    Опити за създаване на нелетално оръжие се правят и в други страни – Великобритания, Австралия, Швеция, Германия, Русия, Китай. През 1999 г. Съветът на НАТО утвърди основи за приемане на нелетално въоръжение в алианса. Те са съобразени с Женевската конвенция – основа на международното военно право.
    Нелеталното оръжие се различава кардинално от класическото. За да ликвидира бойната жива или нежива цел, то използва специфични преки или косвени фактори, които обикновеното оръжие не притежава. Сравнително високата му бойна ефективност се дължи на неочакваното и необяснимо за момента действие. Противникът, неподготвен за употребата му, няма ефективни средства за отбрана. Затова и разработката му се пази в строга тайна.
    При формиране на приоритетните програми в началото американските специалисти се спират на бактериалните щамове, които разлагат нефтопродуктите, разлети около сондите и авариралите танкери. Те могат да се използват за атаки на военните складове с горивно-смазочни материали, да предизвикват заклинване на двигателите, задръстване на горивопроводите, привеждане на танковете в негодност преди боя.
    Ако ракетите бъдат “заразени” с микроорганизми, в твърдото гориво се образуват шупли, увеличената площ предизвиква неравномерно горене, увеличава се налягането на газовете и следва взрив.
    Върху терористи, попаднали в оръжеен склад внезапно се излива пяна, която на въздуха тутакси се полимеризира и се превръща в леплива гума. Пяната може да се разлива от самолет по пътищата. Сложните химически вещества „залепват” автомобилните гуми за пътната настилка. Пяна от ранцева огнехвъргачка, попадайки върху човека, за определено време парализира движенията му.
    Суспенсия от тънко раздробена бананова кора, нанесена върху пътна настилка, има изключително малък коефициент на триене, който изключва всякакво придвижване на хора и машини. Хлъзгаво вещество е изпитано във Виетнам. Противник, задържан на хлъзгав път, попада в капан, където самолетите и вертолетите с бръснещ полет го довършват. Коварна смазка, която напомня тефлона за тиганите може да бъде нанесена от диверсанти върху жп линии, по бетона на летищата и дори върху стълбищата на сгради. „Хлъзгавият гел” не позволява на противника дори да се изправи на колене. Попаднал пряко върху лицето на човека предизвиква задушаване и смърт!
    В обикновени касетни бомби вкарват графитови пръти. Изстреляни и попаднали върху електрически проводници те предизвикват късо съединение. Няма жертви и разрушения, а са нанесени сериозни икономически щети. С това оръжие самолетите на НАТО изведоха от строя за няколко часа две трети от енергосистемата на Сърбия.
    По поръчка на Пентагона американски учени разработват бомба, чиято поразяваща сила е ужасна миризма.
    Самолетният двигетел създава шум с мощност 120 децибела. „Американската технологична корпорация” (American Technology Corporation – ATC) създала акустичен прибор с насочено действие и голям радиус на действие (Long Range Acoustic Device, LRAD), който буквално оглушава човек с мощност 150 децибела и честота 2100-3100 херца. Новото оръжие с вид на прожектор с диаметър около 1 м и маса 20 кг монтират на кораби и джипове.
    Създават се и генератори на инфразвук с честота 16 херца, който е несоловим от човешкото ухо. Смята се, че една „Безшумна инфразвукова бомба“ няма да остави никакви следи и ще бъде трудно да се докаже използването й. Отначало възникват нарушения на вестибуларния апарат, гадене и нарушаване на равновесието. Появяват се остри стомашни болки, разкъсване на тъпанчетата и вътрешни кръвоизливи. Учени се колебаят да определят инфразвуковото оръжие за несмъртоносно. Проф. Джон Конъл предупреди: „Това е едно от най-смъртоносните оръжия, които човек е измислял някога”.
    Стигна се и до много сериозни проекти, които отнемат години изследователска дейност. Пример за тези усилия е микровълновото оръжие.
    Изглежда за всичко ще излезе виновен Луиджи Галвани. През 1786 г. италианецът прави опити с две жабешки крачета. Пуска по тях електрически ток и с изумление наблюдава как те “оживяват” – започват да се свиват и разпускат. За два века работата стигна дотам, че на мястото на жабешките крачета се оказват хората.
    Близкият удар на мълнията може да изведе от строя радиоелектронните устройства. А микровълновият импулс с висока мощност е още по-разрушителен.
    Американските експериментатори установяват, че свръхвисокочестотното излъчване нарушава зрението на опитните мишки и кучета и поврежда мозъка им. Облъчени, животните не могат вече да раждат. Това излъчване свързаха и с левкемията, нарушава и ритъма на вълните в главния мозък, дейността на централната нервна система, води до халюцинации, разрушава клетките и предизвиква бавна смърт.
    Специалисти, които се опитват да влияят върху биоенергетиката на мозъка, твърдят че могат да управляват някои негови команди и лесно да привеждат в неподвижно състояние опитни маймуни. Като се настрои апаратурата към диапазона на биоизлъчването , могат да се предизвикат например симптоми, подобни на грипа, да предизвикат сън или обратно, да не позволяват заспиване.
    Страшно е да се помисли, но е напълно възможно да си представим противник, който моли да не го изтезават с вълни, а просто милосърдно да го убият по традиционен начин на бойното поле!
    Микровълните поразявали електронните елементи чрез “спичане”, подобно на микровълновата печка, която изпича пилето.
    Какво би станало с човек, подложен на интензивно СВЧ-излъчване от “несмъртоносни бомби”? Удобният в бита метод трудно се прилага на бойното поле. Било почти невъзможно излъчването да се насочи точно в целта, да се регулира гъвкаво степента на поражение – обектите, които се намират на 200 м, ги избива пот, а приближилите се на 100 м се овъгляват!
    През октомври 2001 г. на авиобазата в Критланд са проведени първите изпитания на микровълново оръжие върху хора. Група доброволци проверяват върху себе си действието на мощния електромагнитен импулс. Ефектът се оказва потресаващ. Лъчи с дължина на вълната 3 мм проникват в тялото на човека на дълбочина 0,3-0,4 мм, но при това почти мигновено започват да кипят молекулите на водата и кръвта в подкожния слой. В този момент човек изпитва остра нетърпима болка. Кожата се загрява до 45-50 градуса, което превишава прага на болката. В такова състояние остава само едно желание – по възможност най-бързо да се напусне зоната на действие на микровълвоното излъчване. При излизането от нея болката се прекратява. Кожата не се поврежда, липсват изгаряния.
    Създаденото от американските специалисти микровълвоно оръжие “Шериф” е предназначено да разгонва тълпи. Използва се излъчваща параболична антена с диаметър до два метра, монтирана на автомобил „Хамър” или новата бронирана бойна машина „Страйкър”. При честота на излъчването около 95 гигахерца оръжието има далекобойност 1-2 км. Според съобщение на вестник „Телеграф“ след експериментите по улиците на иракските градове за въвеждане на ред, се предвижда “Шериф” да бъде монтирано на корабите за защита от терористи. „Асошиейтид прес“ е на мнение, че то ще бъде монтирано и на борда на американските самолети. А научно-популярното издание „Ню сайънтист“ твърди, че американците вече изпитват в Ирак наземно „микровълново оръдие”.
    „Аз съм дълбоко озадачен от тези разработки – казва Андрю Райс, консултант на болници в Лондон. – Дори ако използуването на временна силна болка може да бъде оправдано като възпираща сила – а аз не вярвам в това – не е известно какви физически и психологически последствия ще има.”
    Известно е, че електромагнитен импулс може да претовари и дори да разтопи електронните вериги. По същата логика и човешкият мозък, който притежава електромагнитно поле с ниска интензивност, може да бъде претоварен и да се сринат електрохимическите процеси, които се извършват в него. Въздействието на не особено мощен електромагнитен импулс може да се прояви в различна форма на отклонение, включително частична загуба на памет, загуба на съзнание, пристъп на припадък, кома или възможност за реализиране на внушения. Това са само примери, взети от изследването на съвременния арсенал на вълните и възможността за тяхната употреба.
    Правят се опити да се разработи система, която изстрелва към жертвата плътен поток от дребни токопроводящи влакна, които заедно образуват канал за електромагнитен удар. Американската компания „Xtreme Alternative Defense Systems“ (Екстремни защитни алтернативни системи) дори е създала първата в света електрическа пушка Stun Strike, способна да поразва цели на разстояние до 15 м. Stun Strike е нелетално оръжие, което може да бъде използувано при бой в населено място. В качеството на проводящ канал, който да предава електрическия заряд, се използува поток от йонизиран газ (плазма), изстрелван от „цевта”. Мощността на разряда е достатъчна да се поразява не само човек, но и автомобил – електрическият импулс нарушава работата на електрическата система на машината.
    През септември 2006 г. „Боинг“ предприе летателни изпитания на тактически боен лазер ATL, монтиран на самолет C-130H. Включен на пълна мощност, лазерът възпламенява автомобилни бензинови резервоари, а с понижена енергия импулсът поврежда само гумите, за да предизвика спиране на машините, без да навреди на водача и техниката. Военни експерти препоръчват това ново оръжие за употреба в Ирак и Афганистан, където може да печели победи за броени минути. „Стреля” на разстояние до 16 км.
    „Ню сайнтист“ съобщи, че правителството на САЩ е разсекретило „несмъртоносна” лазерна пушка, разработена от изследователската лаборатория на ВВС, в щата НюМексико – Air Force Research Lab. Някои наричат това оръжие „Спиране на живата сила и стимулиране на отговор” (Personnel Halting and Stimulation Response – PHaSR).
    Лазерно оръжие за ослепяване на противника се разработва отдавна, но през 1995 г. то бе забранено от конвенция на ООН, позната като „Протокол за ослепяващи лазерни оръжия”. В международния документ обаче бе оставена вратичка – не се забраняват лазерите, които ослепяват човек за кратко време. И инженерите от Air Force Research Lab тутакси се опитаха да се промъкнат през нея. Лазерната пушка, която те създадоха има сензори, които автоматично определят разстоянието до целта и по съответен начин регулират мощността на лъча. Допълнителен филтър също не пропуска определени вълни.
    Сега вече с лазерните пушки американските бойци ще могат да ослепяват водачите на леки и бронирани превозни средства, снайперисти, пилоти на нисколетящи щурмови самолети и вертолети, или да извеждат от строя чуствителни елементи от електронно-оптическата система на противника. По един образец от новата лазерна пушка са получили военните бази в Тексас и Виржиния, за да я изпитат.
    Лазерна система за защита на корабите от тероростични атаки DUWS (Detection and Unambiguous Warning System) разработва корпорацията Northrop Grumman. Според едно съобщение на сухопътните войски на САЩ още през май 2006 г. американските войници в Ирак са получили лазерно устройство, което може временно да ослепява. Не го нарекоха оръжие. Няма и данни как е било използвано. Специалисти дори предполагат, че става дума за боен лазер с далекобойност 2 км, чийто импулс при среща с твърда повърхност, например тялото на човек, провокира силна болка и дори има кинетично действие.
    Несмъртоносните оръжия таят опасности за хората. Лев Гросман, е категоричен, че бактериите, които „изяждат” асфалта и горивото, някои антидепресанти на основа на опиатите за управление на тълпите се намират извън рамките на международното законодателство и създават възможности за значителна злоупотреба.
    Правозащитници настояват Съединените щати да изпитат несмъртоносното оръжие първо върху собствените си граждани, а след това да ги прилагат в мироналагащите и миротворческите си мисии зад граница.
    Въпреки желанието чрез “несмъртоносни оръжия” да се “хуманизира” сблъсъка, не съществува война без загуби и кръв. В този смисъл авторитетният стокхолмски Институт за проучване на проблемите на мира (СИПРИ) писа, че американците разработват “смешни” и “гротескни” нови оръжейни технологии.

  7. Доставчикът на смъртта и неговият западен покровител
    По данни на западната преса

    При предателския режим на Борис Елцин, когато започна голямото разграбване на Русия, голяма част от приказните богатства на необятната страна беше „приватизи- рана“ от няколко десетки нейни граждани. Но това не стана нито по тяхна инициатива, нито по тяхна заслуга. Операцията бе проведена от прословутата Елцинова „фамилия“ и ръководена от световната финансова олигархия, чиято цел бе да си създаде в Русия посредници, с помощта на които да я ограбва до края на света. Това се потвърждава от факта, че сред „произведените“ по този начин няколко десетки милиардери от рода на Ходорковски, Березовски, Абрамович и т.н. От статията по-долу може да се добие представа както за „стопанската дейност“ на един от тях, така и за неговите западни покровители.

    Виктор Анатолиевич Бут, известен още с прозвището Доставчикът на Смъртта, търгува с всичко, което убива – от пистолетите и карабините до танковете и ракетните инсталации. Започнал „бизнеса“ си преди 14 години, днес 39-годишният Бут е най-големият оръжеен търговец в света, органична част в машината на много военнопромишлени комплекси. Неговата доминираща черта е пълната липса на скрупули – снабдявал е въстаниците в Ангола, екстремистите в Руанда, партизаните в Конго. Сред клиентите му са били всички ембаргови страни начело с Либия на Кадафи, Буркина Фасо на Компаоре, Либерия на Чарлз Тейлър. Транспортирал е френски парашутисти за Руанда и американски войници за Близкия изток, обслужва британски фирми, които участват във „възстановяването на Ирак“. Притежава дузина аеролинии, разполага с огромна мрежа от посредници и дистрибутори.
    „Бут е просто незаменим“, казва Дъглъс Фейра, бивш журналист от „Вашингтон пост“, автор на книга за Доставчика. Изданията, които са успели да се доберат до него, са буквално единици. Списъкът им се изчерпва кажи-речи с вече неруската „Комсомолская правда“ и семитския „Ню Йорк таймс“. Това обяснява защо и до днес личността на оръжейния търговец е забулена в тайни. Веднъж се твърди, че е роден в Таджикистан, после той посочва, че е от Туркмения, а южноафриканските тайни служби настояват, че е украинец. Един път името му уж е Вадим Аминов, на следващия вече е Виктор Булакин. Бил е дори „американецът“ Виктор Боут.
    Притежава пет паспорта и говори пет езика. С протекцията на тъст си, висш чиновник в таджикското външно министерство, завършва Военния институт за чужди езици в Москва. Служи във въздушно-транспортния полк в белоруския град Витебск. Изпращан е в Ангола, Етиопия и Мозамбик като преводач на съветски военни съветници. Кълне се, че няма нищо общо със съветските тайни служби и техните руски приемници.
    Произходът на парите, с които започва предприемаческата си дейност, е също толкова покрит с тайни, колкото и личността му. Факт е, че е едва 25-годишен, когато за 130 хил. долара купува три самолета „Ан“. И започва бизнес, раздвижвайки ръждясващите по летищата самолети. Познава важни фигури в армията, което му дава възможност да се заеме с износ на оръжие.
    За търговския му успех допринася и личният му чар. Виктор Бут никак не прилича на контрабандист на оръжие. Той е образован, начетен, учтив и сладкодумен като лондонско юпи. Бут притежава голяма харизма. Много от служителите му си спомнят, че са прекарвали с него дълги часове в разговори – представете си – за красотите на африканската природа и за туристите, които я унищожават.
    Самолетите на Бут обаче не страдат от сантименти – те са като лешояди, които кръжат навсякъде, където мирише на война. Негова база стават Обединените арабски емирства и по специално летището в Шарджа. Там е и седалището на фирмата „Air Cess“, официалния собственик на самолетите. Иначе покрай приятелството му с президента Чарлз Тейлър той регистрира въздушния си флот под знамето на Либерия.
    Като добър бизнесмен Бут никога не оставя машините си да летят празни. Така например той превозва за арабските шейхове рози, които купува по 2 долара в Йоханесбург и пласира на 50 пъти по-висока цена в Дубай, транспортира замразени пилета от Централна Африка, като за целта построява хладилно депо в Южна Африка. Осигурява си поръчки от важни международни организации. През 1993 г. превозва до Сомалия белгийски войници, година по-късно прехвърля в Руанда френски армейски части.
    През 2000 г. закарва на Филипините посредниците, които уговарят освобождаването на европейските туристи, отвлечени от терористите на Абу Сайеф. Пак той транспортира и международните помощи за пострадалите от цунамито в Шри Ланка.
    Но най-добре печели Бут от талибаните, и то още преди да вземат властта в Кабул. Именно той въоръжава Ахмад Масуд от Северния съюз. С времето Бут започва да си докарва от талибаните по 50 млн. долара годишно, установява и връзки с „Ал Каида“. „Така от търговец на оръжие той се превръща в магнат – дава поръчки на производителите, намира купувачи, организира финансирането“, обяснява Ян Пелеман, белгийски следовател, който се занимава с неговите афери.
    Името на Бут прогърмява по света, когато той решава да легализира дейността си. „Мечтая за една голяма пътническа компания от рода на „Върджин атлантик“, разкрива душата си търговецът в едно от малобройните му интервюта. Във връзка с това той отваря офис в белгийския Остенде. За бизнеса в региона отговаря брат му Сергей. В САЩ негов представител става Ричард Шашаклъ, американски гражданин от сирийски произход. Така Бут попада в полезрението на ЦРУ, британската МИ-5 и на белгийските власти.
    През 2002 г. по искане на белгийското правителство започва официалното му издирване по света. Обвинението е, че през периода 1994-2001 г. е изпрал в Белгия 325 млн. долара. Разбира се, нито една западна държава няма интерес да го „открие“ – годините минават, резултат няма.
    Онова, което помага на Доставчика на Смъртта да оцелее, са операциите на САЩ в Афганистан и Ирак. „За тях на американците са им необходими стотици посредници и оператори. И най-важното – нуждаят се от човек с опита и връзките на Бут. Така се стига до парадокса, при който докато едни американски служби го издирват, други му осигуряват контракти“, посочва бившият журналист Дъглъс Фейра.
    Ако тези обстоятелства и собствената му хитрост не му изменят, Виктор Бут ще бъде един от малкото Доставчици на Смъртта, които ще я посрещнат в собственото си легло.

  8. Медицината след войната в Ирак
    Eмма МАРИС
    26 април 2007 г.

    Военната медицина опитва нови техники на медицински грижи, които впоследствие се прилагат в гражданската област.
    Войната в Ирак и Афганистан може да се опише с няколко цифри. Знае се, че около 3500 американци са загинали и 24 000 други са били ранени. Но малко хора знаят друга цифра, също толкова значителна: процента войници, починали от раните си. Този процент е около 9,4% от 2001 г. насам. Казано другояче, на 1000 ранени войници 94 умират. Впрочем тази цифра възлизаше на 19,1% по време на Втората световна война и на 15,8 % по време на войната във Виетнам. Причината за този голям спад на ранените е подобряване на средствата за лична защита, снабдяването и медицинските материали.
    Военната медицина често се намесва секунди след раняването, защото днес всички войници разполагат с превръзки, които могат да се използват с една ръка при кръвотечение и с препарати, съсирващи кръвта при кръвоизливи. Основните съсирващи препарати са Quik Clot, приготвени под формата на гъби или прах, и Hem Con, под формата на превръзка. Никой не знае точно колко живота са спасени с помощта на тези продукти. “Не е лесно да се добият сведения в хаоса на войната”, отбелязва Раймон Хюи, генерален директор на Z-Medica, лабораторията, произвеждаща Quik Clot, в Уолингфорд, щат Кънектикът.

    Дехидратирани плочки за превръзки срещу кръвоизливи

    Препаратът Quik Clot на прах е произведен с помощта на порести минерали, наречени зеолити. Въпреки че още не се знае точното му въздействие, той е одобрен за клинично ползване. “Съдържа сбор от разделитени елементи”, обяснява Раймон Хюи. Продуктът съдържа и калциеви йони, действащи при съсирването. Превръзките Hem Con се произвеждат на основата на китин, силно залепващо вещество, извлечено от черупките на морски обитатели (раци, омари, скариди и т.н.). Превръзката прилепва за плътта, нещо “като силно спойваща лента”, обяснява Майк Зормаджиян, директор на продукцията в „Hem Con Medical тechnologies“ в Портланд, щата Орегон. Зареден положително, китинът привлича и залепва кръвните клетки, които пък са заредени отрицателно. Според г-н Зормаджиян, тези превръзки са изработени след войната в Сомалия, където войниците изгубили кръвта си буквално по улиците, защото никой лекар не можел да се приближи до тях в ситуация на градска битка. От 2005 г. всички американски войници, изпратени в Средния изток, са снабдени с такива превръзки и ако трябва да вярваме на г-н Зормаджиян, превръзките Hem Con са спасили живота на повече от сто души.
    Според Ричард Жадик, хирург, работил през 2004 г. в центъра на град Фалуджа към 8-ми полк на морските пехотинци, именно Hespan (колоиден разтвор) спасява най-много животи. Жадик си спомня, че използвал този продукт при жесток бой, като организирал помощен пункт в изоставена зала за молитви. Носилките били поставяни върху бетонни блокове, а куршумите рикоширали отвън. Този вид колоид (лепкав, желеподобен продукт) съдържа молекули нишесте, което пренася във вените водата, съдържаща се в другите тъкани. “Hespan играе ключова роля чрез поддържане на обема на течността във вените, обяснява хирургът. Но би било идеално да има кръв и кръвни продукти на театъра на бойните действия. Тогава процентът на оживелите би могъл да се повиши значително.”
    Според полк. Джон Холкомб от Института по хирургични изследвания при американската сухопътна армия, тези колоидни продукти покачват кръвното налягане, но нямат съсирващ ефект. Обаче при кръвоизлив има нужда преди всичко от съсирващи препарати. И поради трудното съхраняване на кръв в лед на самото бойно поле, трябва да се прибегне до нова технология.
    „Селфир“, предприятие от Роквил, щат Мериленд, дехидратира кръвни плочки, служещи за съсирване – така се удължава срока на съхранението им. Плочките се съхраняват няколко дни на стайна температура, докато дехидратираните продукти могат да се втечнят при необходимост със стерилен разтвор. „Селфир“ се надява да осъществи клинично тестване на продукта за срок от осемнадесет месеца.
    За полк. Холкомб никакъв напредък сам по себе си не може да спасява живот. Без подходящи продукти бързите грижи са напразни. Следователно, може да разполагате с цялата кръв на света и това няма да помогне, ако липсва добра лична защита.
    Същинската цел на военната медицина е поставянето на подходящите хора на подходящите места и в подходящия момент. Въпреки липсата на данни, Холкомб не е единственият, който твърди, че упражняваната по бойните полета медицина е източник на напредък, част от който бързо се насочва и към цивилната практика.

    Възниква един най-вече хуманен въпрос – дали не може този напредък в медицината да се осъществява без войни? Нима не са ни достатъчни природните бедствия, осакатяванията и болестите в мирния живот?

  9. Катастрофата от “евтините” хранителни продукти и демографската криза
    В. “Льо Соар”,Брюксел

    Глобализацията означава и спад в цените на стоките в нашите супермаркети и придобива неподозирано човешко измерение. Някои евтини селскостопански продукти всъщност се изнасят от бедни страни за сметка на местното население, и същевременно все повече сe засилват призивите за намаляване на раждаемостта

    Преди няколко години западният потребител откриваше на щанда за рибни продукти костур от река Нил. Цена – невъзможно демократична, наименование – което събужда мечтите, месо – бяло и крехко.
    След това по телевизионните канали бе показан шокиращият документален филм на Юбер Сопер под заглавие “Кошмарът на Дарвин”. И тази риба стана един от символите на глобализацията, която се развива по твърде изкривен и дори гротесков път.
    Филмът показа екологичната и социална катастрофа, причинена от интензивното експлоатиране на тази “суровина”по бреговете на езерото Виктория (в Танзания, Африка). Виждаха се товарите с риба, отлитащи всеки ден, за да напълнят хладилниците на нашите богати супермаркети. Местното население обаче трябва да се задоволява с костите, по които остават оскъдни парчета развалено месо.
    Дали пред щанда за риба потребителят си спомня за погнусата, която е изпитал като зрител на филма? Не – според двете главни търговски вериги в Белгия. “Не забелязахме нищо в данните за продажбите” – обясняват в “Делиаз” (голяма белгийска верига за продажба на хранителни стоки). “Продължаваме да получаваме нашите 600 килограма костур от Нил всеки ден”. Същото се отнася до търговската верига “Карфур”.
    Костурът от Нил продължава да се радва на голям търговски успех. Във всеки случай големите търговски вериги намериха и конкурент. Новата риба на ниска цена е панга (Pangasius). Внасят я направо от Виетнам с хладилни кораби. Но “за избягване на проблема с костура от Нил, изпратихме делегация на място, за да се убедим, че въпросната риба се произвежда при приемливи социални и екологични условия”, обясняват от търговската верига “Карфур”.
    Около 3 милиарда индивиди – половината от световното население – живеят, или оцеляват от земеделие. Повече от 40% от земната повърхност представлява земеделски земи.
    Залогът е жизнено важен: намиране на равновесие между нуждите и производството на хранителни продукти.
    Но демографският взрив на планетата и съпътстващите нужди от храна нарушиха крехкото равновесие, по-специално чрез обедняване на биологичното разнообразие. Успоредно с това, числото на страдащите от глад човешки същества се увеличава (в абсолютни числа).
    Производството на храни се глобализира, както и икономиката. “Постепенно се установи система за серийно производство, предназначена за масовия потребител. Това е технологичен земеделски модел, масов и евтин, целящ бързо и еднообразно производство” изяснява Тиери Кестелот от “Oxfam-Solidarite (координиращо звено на неправителствени организации, борещи се в политическата, икономическата и хуманитарната област срещу глада в света) и говорител на неправителствената организация Платформа за хранителна независимост (PFSA).
    На този фон доста многозначително изглеждат данните на един от изследователските центрове във Великобритания, който предупреди, че британските семейства не трябва да имат повече от две деца. Предупреждението бе озвучено от в. “Гардиън”. Необходимостта от подобна демографска политика произтича от твърдото намерение да се намалят последствията от бързия прираст на населението на страната. Това било твърде опасно за околната среда!
    Тук няма как да не си припомним добре известната теория за “златния милиард” и за абсолютната излишност – по теоремите на глобализма – на повече от две трети от населението на земята. Естествено е, да предположим кои точно са “излишните хора”.
    По информация на организацията Optimum Population Trust ръстът на раждаемостта на във Великобритания, който в момента е най-висок за последните 30 г., трябва да се разглежда в светлината на последствията за екологията. “Всеки човек, роден във Великобритания, неизбежно участва в активно потребление и замърсяване и нанася щети на околната среда 160 пъти повече, отколкото ако е роден в Етиопия и 35 пъти повече, ако се е родил в Бангладеш”, посочва докладът. Едновременно с това по данни на Световната здравна организация огромна част от населението на Бангладеш, както и на други бедни страни, не само в Африка, но вече и в културна Европа, страда от хроничен глад и е потопено в нищета, която не би могла да бъде следствие от “създаването на прекалено много отпадъци”…
    Документът на организацията “Optimum Population Trust” призовава правителството на Великобритания да пропагандира принципи, според които семействата трябва да се ограничат с две деца. Или да имат едно дете по-малко, отколкото са планирали първоначално.
    В мрежата се появиха и данни за спад на раждаемостта в Португалия, който е достигнал рекорден минимум, откакто се води подобна статистика (от 1935 г.). По данни на статистическия институт в Португалия през 2006 г. равнището на раждаемост е било 1,36 деца на една жена (1,41 през 2005 г.). За сравнение – средното равнище на раждаемост в страните от ЕС е около 1,5 деца на една жена. За осигуряването на нормален прираст обаче е необходимо това равнище да достигне 1,7 деца.
    От хуманна гледна точка апелът за намаляване на раждаемостта не звучи рационално. Няма как да свържем “индивидуалното отделяне на отпадъци” с многото деца. Когато няма какво да закусваш, обядваш и вечеряш, логично е, че няма и какво да хвърлиш в кофата за боклук…
    Според Организацията на Обединените нации за прехрана и земеделие (FAO) между 1980 и 2001 г. петте най-големи вериги за хранителни стоки на планетата (всичките са европейски и от САЩ), са увеличили най-малко с 270 % броя на страните, в които са се настанили.
    Шепа транснационални компании, обединени по вертикална структура, контролират търговията, преработката и продажбата на хранителни продукти. Тридесетте най-големи търговски вериги за хранителни продукти владеят около една трета от световния пазар. “Последиците от това глобализиране, от една страна, са свръхнаситеност и разхищение. Пазарите на държавите от Север са пренаситени с евтини и достъпни стоки, наблюдава се дори разхищаване на стоки,а от друга страна, в бедните страни, каквито са повечето от държавите в света, цари недостиг и глад. Благоприятната за големите износители тенденция ще се разшири още повече със споразуменията за либерализиране на търговията със земеделски продукти в Световната търговска организация (СТО) или между Европейския съюз и страните от Африка, Карибите и Пасифика. Тази разбесняла се глобализирана промишленост тежи много и на земеделската продукция в нашите страни. Земеделецът трябва да бъде все по-конкурентен. Той трябва “да уедрява стопанството или да посвети част от дейността си на фермерски туризъм”, отбелязва Кастелот от “Optimum Population Trust”. Следователно вниманието към развитие на качествена продукция, опазваща околната среда, биологическото разнообразие и условията за работа, намалява.
    Общата земеделска политика на Европейския съюз “подсилва този промишлен модел. Равносметката е социална криза, съпроводена с изчезването на една ферма на всеки тридесет секунди в Европейския съюз на 27-те”, както подчертава говорителят на PFSA (Платформа за хранителна независимост). Малките стопанства биват погълнати от големите.
    Потребителят в края на веригата не винаги осъзнава споменатите значителни изменения. Въпреки това промишленото производство притиска надолу цените на житото, докато цената на хляба нараства. Всички печалби остават за посредниците и за земеделския бизнес.
    По щандовете на супермаркетите семействата намират ягоди целогодишно, повечето ябълки от Нова Зеландия, отколкото йонаголд (сорт ябълка, отглеждана навсякъде в Белгия), сини патладжани с еднаква форма – като клонинги, или екзотично месо. Частта от семейния бюджет, отделяна за храна, силно намалява през последните десетилетия. Съществува и огромното недоверие към това какво крият етикетите или как са произведени и докарани до магазините тези хранителни продукти.
    Така излиза, че катастрофата, която водят след себе си евтините храни, е почти равна на демографската. Разликата е, че бедните ядат все по-малко и все по-зле, а богатите – изхвърлят все повече боклуци, като застрашават екологичното и социално равновесие в природата. Независимо от всички призиви.

  10. Агонията на Европа
    Марк ЩАЙН
    „Ди велт“

    Много от това, което днес наричаме западен свят, няма да преживее нашето столетие. Твърде възможно е на географските карти да останат само региони с наименование Италия или Германия, така, както все още съществува сграда, наричана “Света София” в Истанбул. Само че вече не е храм, а недвижим имот.
    Италия и Германия също ще се превърнат в названия на недвижима собственост. За онези, които вярват, че западната цивилизация е по-добра от всяка друга алтернатива, проблемът е да бъде спасена поне част от Запада. Почти всички политически партии на Запад се захванаха с неща, които бих нарекъл вторични инстинкти на обществото – грижа за здравето, децата, родителите. Ние предпочетохме вторичните инстинкти пред първичните, свързани с отбраната на страната, семейството, вярата и просто с детераждането (“Плодете се и се множете”).

    Конструктивната грешка на светските социалдемократически държави е, че за да се съхранят, им е необходим прираст на населението, също като в религиозните общества. Проблемът е там, че обществата на вторичните инстикти приемат своите слабости за сила, или най-малкото за добродетели, и проявяват жалка несъстоятелност по отношение на могъща сила, каквато е ислямът.
    Впрочем, ако наистина се намираме в състояние на война – допускане, което не споделят половината американци и много повече европейци – за какво конкретно се води тази война?
    В света съществуват множество огнища на напрежение, но можем безпроблемно да определим едната от страните в конфликтите: мюсюлмани срещу евреи в Палестина, мюсюлмани срещу индуси в Кашмир, мюсюлмани срещу християни в Африка, мюсюлмани срещу будисти в Тайланд, мюсюлмани срещу руснаци в Кавказ, мюсюлмани срещу туристи на остров Бали. Всички те мислят глобално и действат локално.
    Осъзнават, че нямат шанс на бойното поле. Но правилно са преценили, че трябва да нагнетяват напрежение, докато западната цивилизация рухне сама.
    Ето за какво става дума в тази война: за недостиг на цивилизаторска увереност у нас самите. Разточителните социални придобивки, абортите, светското, многообразието на културите – всичко, взето заедно, е опит за самоубийство. Характерно за многообразието на културите е, че не се налага да знаеш нищо за другите култури. Необходимо е само да приемаш и другите култури за добри. Многообразието на културите означава, че вашето дете разучава песничка на някое племе, вместо “Тиха нощ, свята нощ”, но от това не следва, че вие бихте желали да живеете в африканско общество. За друго трябва да се безпокоим.
    В новаторското си изследване “Границите на растежа”, публикувано през 1972 г., Римският клуб заявява, че през 1993 г. ще сме изчерпали запасите от злато, живак, цинк, нефт, мед, олово и газ.
    Нищо подобно не се случи. Ако трябва да сме точни, ние все още се къпем в изобилие от полезни изкопаеми, но изчезват хората – наистина невъзстановим ресурс.
    Ако трябва да предсказваме бъдещето, то равнището на естествен прираст говори недвусмислено.
    Фактите сочат, че в западния свят много по-бързо ще изчезнат децата, отколкото нефтът. За да се запази числеността на населението, е необходимо естественият прираст да бъде 2.1 дете на една жена. В някои страни той е значително по-висок: в Сомалия – 6.91, в Нигерия – 6.83, в Афганистан – 6.78, в Йемен – 6.75. Забелязяхте ли какво обединява тези страни? Към края на списъка за нивото на раждаемост ще открием САЩ – 2.07, приблизително на нивото, необходимо за запазване на числеността на населението. В Ирландия този показател е 1.87, в Австралия – около 1.76, в Канада е 1.5 – вече значително под необходимото ниво. Германия и Австрия с техните 1.2 се намират в края на смъртната спирала. Русия и Италия (1.2), Испания с 1.1 имат почти два пъти по-ниско ниво на раждаемост от необходимото за запазване на числеността на населението. Към 2025 г. населението на Италия ще се съкрати приблизително с 22%. Към 2050 г. ще имаме със 100 000 000 по-малко европейци. Едновременно с намаляването на раждаемостта върви и процес на стареене на обществото.
    Тези страни просто ще изчезнат, освен ако не намерят мъжество да извършат промени. В което не вярвам.
    Ако погледнем резултатите от изборите в Европа – последните се проведоха в Германия, ще видим, че на избирателите не им върви с политически елити. В частност и заради нежеланието на тези елити да преразгледат размера на държавните субсидии, които по никакъв начин не стимулират подрастващото поколение.
    Сякаш вчера беше 1970 г., а светът се промени радикално оттогава. През 1970 г. делът на промишлено развитите страни сред населението на Земята беше два пъти по-голям, отколкото на мюсюлманите: 30 към 15. През 2000 г. делът им се изравни: приблизителна 20 на 20. Светът днес е много по-ислямски, отколкото тогава. Нито една друга религия не се разпространява на Запад по-бързо от исляма: във Великобритания всяка неделя на богослужения се събират повече мюсюлмани, отколкото християни. Може ли тази тенденция да се съхрани още 30 години без сериозни последствия?
    Живеем в необикновена епоха: в епоха на самоизчезване на народите, които формираха съмременния свят. “Смахнатите” от “Ал Каида” никога няма да имат толкова пилоти-самоубийци, че да поразят достатъчно количество небостъргачи. Но ислямистите, за разлика от нас, мислят в перспектива. С оглед на демографското им предимство пред Европа и тона, който налагат мюсюлманските лобита в Европа, след няколко години ислямистите ще получат на тепсия много от онова, заради което сега взривяват небостъргачи. Небостъргачите ще са техни, защо да ги разрушават? За да предотвратят краха, европейските страни ще са принудени да приемат повече имигранти, отколкото може да поеме едно стабилно общество. ЦРУ предсказва краха на ЕС през 2020 г. Истина е, че за последните петдесет години ЦРУ почти винаги грешеше. Но понякога и на калпав агент, веднъж на 30 години, може да му провърви. Прогнозата за разпада на ЕС е по-скоро предпазлива. По-вероятно ми се струва противоречията в ЕС да намерят своята естествена проява през следващите няколко председателства. След 2010 г. ще можем да гледаме по Си Ен Ен как в Европа горят къщи, водят се улични боеве и се извършват убийства. И дори ако успеем да предотвратим подобен сценарий, ще имаме една бездетна Европа, която се опитва да бъде икономическа или военна конкуренция на Америка – та това е смехотворно. След няколко десетилетия американците ще станат 500 милиона, а Европа по това време ще бъде или много стара, или мюсюлманска.
    Западните либерали имат нюх. Щом само повдигнеш въпроса дали след три поколения ще останат италианци върху територията, която наричаме Италия, те веднага закрещяват “Расизъм!”. Да се безпокоиш за дела на “белите” сред населението се смята за странно и излишно.
    Но тук иде реч не за раса, а за култура. Ако 100% от населението вярва в либералната, плуралистична демокрация, то няма никакво значение колко от тях са “бели” – 70 или 5 процента. Но когато част от населението вярва в либералната, плуралистична демокрация, а останалата – не, тогава е важно дали тази част се състои от 90, 60, 50 или 40 процента от населението.
    Според допитване, проведено през 2004 г., 60% от британските мюсюлмани живеят според законите на шериата. Ако обществото, намиращо се в “раздор със съвременния свят”, се размножава най-бързо от всички, то какви са шансовета на “съвременния свят” да оцелее? Лоши.

  11. Западът тепърва може да съжалява
    Саймън ДЖЕНКИНС
    “Гардиън”

    Държавите също имат чувства. Това ми каза руснак, който ми обясни последния срив в отношенията между Владимир Путин и някогашните му западни почитатели. “Ние се представяме добре през последните 15 години, но не получихме нищо друго освен обиди и откази. Руските управници също имат гордост.”
    Истината е, че Путин, подобно на Буш и Блеър, има “спешна среща с историята”. Той може да се похвали с два мандата като президент, през които ако не задълбочи, то поне стабилизира руската демокрация, ускори темповете на икономическа модернизация, подтисна чеченския сепаратизъм и остана впечатляващо популярен. Но лидерите, които отстраняват вътрешните си критици, жадуват за международно внимание и не са свикнали да им бъдат правени забележки. Показателен е избликът му на конференцията за сигурността в Мюнхен този месец, когато заяви, че ще избегне любезността и ще говори открито.

    Защитниците на Путин смятат, че той трябва да бъде смятан за жертва на “епична погрешна преценка” от страна на Запада. Той е твърдият мъж, открито ухажван в началото от Буш, Блеър и другите западни лидери. След 11 септември 2001г. той толерираше американската интервенция по южната руска граница с бази северно от Афганистан. Когато обаче той имаше подобни проблеми в Чечения, всички го осъдиха. Когато убеди Милошевич да напусне Косово (което постигна той, а не бомбардировките), не получи никакви благодарности.
    Когато Путин искаше да се присъедини към НАТО през 90-те години, бе отблъснат. Тогава НАТО наруши обещанието си от времето след студената война и приближи границите си през балтийските страни и Полша до Черно море. Сега планира противоракетна отбрана в Полша и Чехия и флиртува с Украйна и Грузия. Срещу кого е насочено това?, пита Путин.
    Западът раболепничи пред ОПЕК, но когато Путин предлага подобна организация за природния газ, крещи, че това е лошо. Америка си присвоява иракски петрол, но когато Путин национализира руския нефт, това също е погрешно. Междувременно всеки мошеник, всеки убит руснак, всеки скандал в армията, се появява на първа страница с големи букви в западната преса. Вярно е, че Русия продължава да е клептоолигархия, която прави както крачки напред, така и назад, но какво да кажем за азиатските демокрации – любимци на американците, за Афганистан и Ирак?
    В речта си в Мюнхен Путин запита защо Америка непрекъснато се стреми към нейния “еднополюсен свят”. Дали Вашингтон наистина иска втора студена война? Русия се изтегля от Грузия и Молдова.
    Защо НАТО изгражда бази в България и Румъния? Западът се отнася към Сирия, Ирак, Афганистан и Иран с арогантността и непохватността на империалистите от 19 век. Странно ли е тогава, че Русия търси съюзници, където може – в Китай, Индия, Иран и Персийския залив?
    На английско-руска конференция в Москва миналия уикенд бях озадачен от приказките за връщане към конфронтацията “Изток-Запад”. Дипломатите имат навика да изреждат оплаквания, подобно на брачни консултанти, приканващи двойките да изброят какво най-много ги дразни в другия. Списъкът изглежда безкраен, но със сигурност води по-скоро към искрен разговор, отколкото към развод. Имат ли нужда Западът и Русия един от друг в крайна сметка?
    Посещавал съм Русия три пъти след разпадането на Съветския съюз и оставах впечатлен от напредъка й. Дебатите и коментарите са открити. Русия не пилее енергийното си богатство, а заделя 100 милиарда долара за инфраструктурен фонд. Връзките между Русия и западния бизнес се изразяват в 30 милиарда долара инвестиции в руската икономика. Контактите в областта на културата и образованието укрепват. Москва и Санкт Петербург са процъфтяващи световни центрове, а пейзажът им изобилства от строителни кранове.
    Западът смята плуралистичната демокрация за толкова висша, че всяка страна още от първия път неизбежно трябва да я посрещне с отворени обятия. Когато обаче има отстъпления, както това стана в бивша Югославия, Украйна, Русия и части от Африка, да не говорим за арабския свят, Западът се държи като капризен продавач на автомобили, чийто клиент не е спазил наръчника за поддръжка. Щом Западът може да има честни избори, пазарен капитализъм, свобода на словото и регионална децентрализация (след само два века на опити и грешки!), защо да не могат новоосвободените държави да го постигнат за една нощ?
    Да се отговори твърдо на Путин, е лесно. Такъв е отговорът, който получи от Вашингтон и НАТО. Ние спечелихме студената война! Вие загубихте! Затваряйте си устата! Ако, както каза руски генерал миналата седмица, искате да се оттеглите от договора за ядрените сили със среден обсег, направете го! Ако смятате, че нефтът и природният газ ви позволяват отново да се правите на свръхсила, чакайте да видите какво ще ви сполети! Буш и Блеър може и да се провалят с “Ислямистан”, но техните наследници ще бъдат по-хитри. Нашият бюджет за отбрана е по-голям от вашия и сме ви обградили.
    Всичко това e добра “реал- политик”. Но всъщност това, което каза Путин в Мюнхен, изразява не войнственост, а недоумение от агресивния курс на западната дипломация. Едно време, каза той, “имаше равновесие и страх от взаимно унищожение. Тогава всяка от страните се боеше да направи и крачка, без да се е консултирала с останалите. Това, разбира се, бе крехък и плашещ мир, но от днешна гледна точка – достатъчно сигурен. Днес като че ли мирът не е толкова надежден”.
    Путин едва ли иска връщане към “сигурността” на студената война. Още по-малко от Запада има интерес да разбуни гнездото на осите на ислямския национализъм, което фактически навлиза дълбоко в руска територия. Неговото желание за “все по-тясно сближаване” с Европа и НАТО след 1997 г. бе искрено и със сигурност – добре дошло.
    Макар да изглежда, че Путин води дипломацията си през последното десетилетие от позицията на слабия, а Западът – от позицията на силния, обратното, е по-близо до истината. Великобритания и Америка са ръководени по същество от политици с бързи реакции, но без понятие за историята. Един терористичен акт или бомбастична реч, и хоп! – те рязко сменят политиката.
    Когато Буш и Блеър си отидат, те ще оставят след себе си един по-малко сигурен и по-разделен свят, отколкото, когато дойдоха на власт. Тяхното пренебрежително отношение към съвземането на Русия от поражението й в студената война, бе риторика на истински грубияни.
    Русия и Западът могат да спечелят много от добрите си отношения. Путин се мъчи да модернизира икономиката и едновременно да запази целостта на травматизираната и смалена Руска федерация.
    Западът може да усеща, че той е склонен към авторитаризъм, но догадките, когато става дума за руски лидери, рядко е печелившо занимание. Това е огромна страна, богата на природни и човешки ресурси. Трудно е да се сети човек за друга страна, която да е по-разумно Запада да “държи в по-близка прегръдка”. Вместо това, приемникът на Путин ще наследи една изолирана и обидена нация.
    При един по-слаб президент, тя може да се затвори в протекционизъм и съюзи, които няма да се харесат на Запада… Да насърчаваме това затваряне, би било наистина глупаво.

  12. Триумфът на цивилизацията
    Норман Д. ЛИВЪРГУД

    В най-общото си значение културата включва знание, вяра, изкуство, морал, закон, обичаи и други способности и навици, усвоени от хората като членове на дадено общество.
    По същество културата е сборът от всички технологии и ценности, които определят човешкия живот. Определението на културата се променя в зависимост от това как тълкуваме човешкия живот и ценностите. Ако определяме човешкия живот само като физическо съществувание, и ако в основата на стойностната система е само себезадоволяването, то тогава културата ни е материалистична, независимо от степента на технологичния напредък.
    В това есе ще изследваме основите на човешката култура на базата на висока степен метафизическо познание според запазеното във “Вечна традиция”* и ще видим как загубата на контакт на съвременния свят с този първичен източник е всъщност, главната причина за странния катастрофален разпад на световната култура в наше време.
    В есето ще направим разграничение между човешката култура като общ термин (цивилизация) и отделните специфични култури (наприме, тази на САЩ). Предложеното определение на световната култура като синоним на цивилизацията се различава от изразеното мнение на много мислители.

    Цивилизацията ни съвсем определено няма обединяващ принцип. Степента на обединение, което неясният термин “модерна цивилизация” включва в себе си, в много случаи е “обединение на разединението”. Обявява се, че дадени народи са свързани (повърхностно) чрез разпространение на технологията и общото приемане на определен начин на мислене, чиято същностна природа е създаване на допълнителен разпад. (Алън У. Уотс: “Върховната идентичност”)

    Един от главните източници на модерното разбиране на културата е немската интелектуална традиция. Немската антропология прави разграничение между Kulturvolker и Naturvolker, тоест, между хората, които правят култура, и онези, които не правят.
    Един от водещите немски антрополози – Рудолф Вирхов, характеризира борбата на Бисмарк с католическата църква като Kulturkampf – борба за култура. Вирхов има предвид борба за установяване на либерални, рационални принципи, които да изместят мъртвото бреме на средновековната традиция, мракобесие и авторитаризъм.
    Концепцията за културата на “Вечната традиция” включва както материалните, така и духовните й аспекти. Материалната култура не е цел сама за себе си: предназначението й е да осигурява възможности за вътрешно, духовно развитие. Културното развитие се определя не като притежание и господство, а като вътрешно израстване, изразено чрез личен морал и готовност за обществена работа в интерес на общото благо.
    Културата на Съединените щати се унищожава целенасочено от варварски заговор (кабал), превзел контрола над страната. Хунтата от кукли на конци на Буш II неуморно затрива институциите и ценностите й.
    Ако вашият дом се изгори целенасочено от пиромани, а колата ви е открадната от банда крадци, вие ще побеснеете и ще направите каквото е нужно, за да спрете атаката срещу вашата собственост. Но години наред едно много по-ценно наше притежание целенасочено се разрушава пред очите ни – нашата култура, културата на Щатите. А по-голяма част от гражданите на страната ни не помръдват и пръст, за да спрат това нечувано престъпление!
    Твърдението ми, че културата на страната ни се разрушава целенасочено, може да ви изглежда крайно, но ви призовавам да се взрете честно във фактите, а след това да ги определите по някакъв друг начин, ако изобщо е възможно. На всички ни се иска това разрушение да спре, но не е възможно да постигнем каквото и да било, като си заравяме главите в пясъка на невежеството.
    “Висшият кабал” и неговите кукли на конци от хунтата на Буш II разрушават целенасочено културата на Щатите, защото това улеснява източването на ресурси и заграбването на контрола както в САЩ, така и в целия свят. Унищожението на културата на САЩ от тази варварска орда започва в началото на 20 в. и продължава ускорено и в наши дни.
    За да получим ясна представа за картината на разрушението, нека да погледнем внимателно съществени елементи от нашата култура под удара на активно унищожение.
    1. Образованието

    За да разберат, оценят, запазят и предадат по-нататък културата ни, гражданите на САЩ трябва да притежават знания и умения, получени в резултат на солидно образование. В предишна статия разкрихме, че членовете на “Висшия кабал”, които назначават президентите ни, сенаторите и другите представители на властта чрез многомилиардните си богатства, са представители на същите материални интереси, които целенасочено разбиват образованието в САЩ. Рокфелеровци, Фордовци, Морганови, Браунови, Хариманови, фамилията Дю Понт и други управляващи кланове искат производство на послушни, изпълнителни работници, а не мислители; те заявяват това достатъчно ясно в публикуваните си декларации.
    “Цивилизациите могат да бъдат разбрани само от цивилизовани хора” (Алфред Норт Уайтхед).
    Демокрацията изисква наличие на електорат, способен самостоятелно да се ориентира в дълбочина в ставащото по света – тоест, хора, независими от манипулациите на притежаваните от управниците медии. Ако гражданите на САЩ получат истинско, ефективно образование, то ние ще се научим да се информираме сами и ще сме в състояние да виждаме през плътното було на пропагандата, ще разпознаваме диктаторските действия на облечените във власт и ще предвиждаме и разпознаваме резултатите от неконституционните изстъпления на управниците ни.
    В началото на 20 век управляващите групи в САЩ слагат началото на псевдообразователна система, произвеждаща випускници, неспособни да разбират ключови понятия като “свобода”, “правителство на народа”, “критично мислене”, и т.н. “Висшият кабал” искаше изграждане на работническа класа, тренирана да извършва механично дадена работа, без да се замисля върху социални или политически проблеми. На базата на това изискване бе създадена образователна система, фокусирана върху тренирането на умения, а не върху обучението. Благодарение на усилията в тази насока днес ние имаме гражданство, което не може дори да разпознае многократните лъжи на Буш-2І, нито пък е наясно, че той е извършил неописуеми по своята същност аморални действия. Тук изброяваме някои от тях:
    1) Буш не спечели изборите през 2000 г., той подсъдно уреди брат му Джеб да отстрани от избирателните списъци на Флорида повече от 90 000 души (по-голямата част от тях негри), а десният Върховен съд го назначи за президент.
    2) Буш-2 игнорира предупрежденията за предстояща терористична атака срещу САЩ. Всъщност, предвид известното днес за случилото се на 11.09. 2001 г., твърдението, че хунтата на Буш-2 го е организирала, изглежда твърде вероятно. Те обаче продължиха да отричат и да саботират комитетите за разследване на събитието – и досега не са отговорили на ключови въпроси като например защо самолетите за прихващане и предизвикване на принудително кацане останаха в базите си по време на случилото се.
    Като се започне от налагането на противоконституционния “Пейтриът акт” (Патриотичният закон, б.р.), който отнема цивилните свободи на гражданите на САЩ, и се стигне до лъжите за оръжията за масово унищожение като оправдание на война, планирана преди да стане президент, до престъпното търсене на извинение за издевателствата над иракските арестанти, до номинирането на фанатично реакционни съдии, Буш-2 извърши дълга поредица отвратителни деяния, а след това пренастрои действителността за необразованите и поради това лесно водени за носа граждани на САЩ само чрез простичко обявяване на черното за бяло.
    “Исторически тоталното унищожение неизменно се подготвя от предхождащ го процес на вътрешна дегенерация… Едва след завършване на този процес външен шок слага лесно край на цялото” (Джейкъб Бъркхард, “Сила и свобода”)
    2. Втората група съществени елементи на култура ни, намиращи се в процес на унищожение, са финансовата, политическата, икономическата и социалната структури на САЩ. Финансовите и монетарни елементи се поемат от “Висшия кабал” в началото на 20 век. Останалите финансови, политически, икономически и социални структури се превземат от него с ускорена постепенност.

    “Висшият кабал” систематично и целенасочено унищожава с ускорени темпове нашата култура чрез кукленото правителство на Буш-2. Подобни опити за разрушаване на култури и цивилизации са ставали и преди – и крайната победа винаги е била печелена от прогресивните и положителни сили. Рано или късно, човечеството ще разтвори сетива за своето духовно наследство – запазено от
    Вечните мъдреци през потъналите в здрач периоди на културен упадък.
    Триумфът на цивилизацията
    “Наричаме се демокрация, защото управлението е в ръцете на мнозина, а не в ръцете на няколко хора. Така се осигурява реална справедливост за всички и всеки”
    (Перикъл)

    Сега се създава впечатление, че варварщината печели в опитите си да разруши цивилизацията, така че ние трябва да се опрем на по-широка перспектива, за да разберем как принципите на цивилизованото поведение в края на краищата пак ще триумфират.
    От изключително значение е да преразгледаме принципите на цивилизацията, завещани от Платон и други учители от Вечната традиция, за да разграничим забуления й модел в световната история. В течение на много векове човечеството е било свидетел на различни видове империалистически набези и опити за установяване на световно господство – но те винаги са завършвали със собственото унищожение на силите, стоящи зад тях. Цивилизацията е поддържане на обществен ред чрез убеждение, не чрез сила. Идеалите на цивилизацията са наследство и на изтока, и на запада.
    Крайният триумф на цивилизацията над
    Независимо от – а в някои случаи точно поради тях!, – през вековете различните опити на тиранични лидери да поробят човечеството, нашият вид се развива във възходяща спирала към по-висока степен просветено съзнание, а именно: поддържане на учтиви отношения със себеподобните; практикуване на морална самодисциплина; развиване на способност за оценяване на красотата; развиване на автономна същност, която е способна да мисли и действа по собствена инициатива; развиване на умение да се прозира през текущи обществени митове и преднамерени отклонения от важни проблеми; разбиране на необходимостта от самообразование до края на живота на отделния индивид.
    “Истински философ е оня, който никога не се уморява от натрупване на все нови и нови знания – който подценява наученото до момента, защото, строго погледнато, той не знае абсолютно нищо със сигурност – и който е готов да се възхищава на всички хора с постижения, с каквито той самият не може да се похвали”
    (Херман Гаус: “Концепцията на Платон за философията”)
    Също така и разпознаване на нуждата от обществена дейност, включително и факта, че общественото положение в даден момент изисква обществена реформа – умение за създаване на програма за реализирането й; развиване на искрено чувство на съчувствие и уважение към другите хора.
    “Създаването на света е израз на победата на убеждението над насилието”
    (Платон)
    Длъжни сме да разбираме уроците на историята
    За да разберем пътя на човечеството към просветено съзнание, трябва да изследваме същността на историческата битка за разбиране и свобода, опростявайки историческите процеси така, че да станат лесно разбираеми. В общи линии посоката на еволюцията на човека е една насочена нагоре спираловидна пътека, която с всеки нов цикъл постига по-висок напредък. Например дивачество: предкултурно ниво, характеризиращо се с пълна липса на сдържаност; диво и зверско. Варварство: културно ниво, характеризиращо се с насилие и минимална степен на сдържаност; по-усложнено от примитивното дивачество, но по-малко изтънчено от нивото на напредналата цивилизация. Запазване и разпространение на знание и ценности от цивилизованото общество на Вечните учени (Perennialist savants). Събуждане на интерес у хората към натрупване на знанията и ценностите на световната култура чрез ученията им. Цивилизация: ниво на човешко развитие, характеризиращо се с вежливост (самодисциплинирано поведение), грамотност (способност за четене и разбиране на прочетеното), усет за изкуството, закона, конституционно гарантираните права. Декадентство: упадък и разруха на цивилизационните фактори, което води до крах на културата.
    “Цивилизацията е опит да се изтика насилието на последно място – като последно средство” (Хосе Ортега-и-Гасет)
    Светът понастоящем е на нивото на дивачеството и се движи към варварството – доказателства за това твърдение са убийството на президента на САЩ, престъпленията на Буш І във връзка с аферата Иран-контрас, участието на хунтата на Буш-2 в ужаса на 11 септември 2001 г. и в други свирепи жестокости.
    И все пак има хора по света, събудени за знанието и ценностите на една духовна култура на по-високо ниво. Но междувременно ние ще трябва да преминем през етапите на дивачеството и варварството. Унищожителните сили на тези периоди са мощни и последствията от тях са дълготрайни. Например след падането на Римската империя много завоевания на цивилизацията изчезват за стотици години…
    “Ранното Средновековие е било определено ужасяващо. Гладът и чумата с върхова точка “черната смърт” и повтарящите се пандемии, непрекъснато са намалявали населението. Оцелелите масово боледували от рахит. Странни промени в климата предизвикват бури и наводнения, които се превръщат в масови бедствия заради канализационната система на империята, която – като по-голямата част от имперската инфраструктура – не работела. Фактът, че през 1500 г. – след липса на поддръжка в продължение на хиляда години – пътищата на римляните все още са били в най-добро състояние на континента – говори много за Средните векове. По-голяма част от другите пътища са били в такова състояние, че не е било възможно да се ползват повече. В същото състояние са били и всички европейски пристанища чак до 18 век, когато започва съживяването на търговията. Между загубените умения е бил строежът с тухли; в продължение на десет века в цяла Германия, Англия, Холандия и Скандинавия катедралите са били единствените издигнати каменни сгради. Основните земеделски сечива на крепостните селяни са били мотиката, вилата, греблото, косата и сърпът. Поради липсата на желязо не е имало плуг с колела и уши. Липсата на такива плугове не е било голям проблем на юг, където селяните са се справяли без проблеми с леката средиземноморска почва, но по-тежката почва в Северна Европа е трябвало да се разбива и обръща ръчно. Въпреки наличието на коне и волове, използването им е било ограничено. До около 900 г. не са съществували хамутът, впрягът и стремето. Това означава, че не е бил възможен двойният впряг. Селяните са работели и са се потели повече и са припадали от изтощение по-често от животните си” (Уилям Манчестер: “Свят, осветен само от пламъка на огъня”).
    Дори и след изстрадването на културния колапс, човечеството непреклонно се движело обратно към цивилизацията. Животът в една култура на физически разправи, на липса на защитни ограничения, на “всеки човек със свой собствен закон” е брутално, страховито, несигурно постоянно състояние на война, изискващо от индивида разход на извънредна енергия за осигуряване на простото оцеляване. При завършване на всяка спирала в посока към цивилизацията, човечеството е отбелязвало възхода си с разработка на нова технология и ново осъзнаване и разбиране на света.
    Въпреки че голяма част от човешката история е на пръв поглед безконечен разказ за тирания от някакъв вид, имало е стабилно движение напред към увеличена човешка свобода.
    Ще разгледаме два примера, които показват как е запазена и разпространена Вечната мъдрост в човешката еволюция и движение нагоре.

    (следва)

  13. Триумфът на цивилизацията
    Норман Д. ЛИВЪРГУД
    Превод: Благовеста Дончева
    Продължение

    Идеалът за свобода чрез самодисциплина
    Забележителната съставна част, завещана от елините на човешката културна еволюция, е концепцията за демокрация или управлението на гражданите. Сега тази идея се превръща в част от човешката мисъл: обикновените хора могат и трябва да управляват себе си, без да е нужно да се кланят на военен, политически, икономически или религиозен водач. На тази концепция предстои да играе важна роля в съвременната история, тъй като хората се връщат към идеята, че те могат да се управляват сами.
    Както ще видим, този идеал за гражданско самоуправление е все още неосъществен дори и в САЩ от 21 век. Независимо от това той продължава да упражнява силно влияние над човешката мисъл и да служи за цел, към която всички ние продължаваме да се стремим.
    Въпреки налагащото се присъствие на тиранията през вековете, стремежът на човечеството към свобода еволюира и в много страни това води до установяване на граждански свободи. Когато дадена култура игнорира или посегне към установени граждански свободи, то това е сигурен знак за нейното загниване и предстоящ провал.
    Рим беше построен върху прекрасното наследство на идеята за човешка свобода, олицетворена в древногръцката цивилизация, но той създава военния милитаризъм, който отмени гражданските свободи и в крайна сметка този акт го срина в пропастта на падението.

    Падение на Римската империя
    В широко известната си история “Възход и падение на Римската империя” Е. Гибън очертава главните причини за падането на Рим, а именно:
    - Правителството все повече и повече попада под контрола на богатите и военните;
    - Империалистическият милитаризъм се превръща в основна държавна политика, водеща след себе си увеличаване на разходите за въоръжаване с цел обслужване на войните в чужбина;
    - Патриотизмът упада, тъй като хората загубват вярата си в държавата и лоялността си към нея;
    - Държавата налага прогресивно увеличаващи се данъци върху средната класа;
    - Моралният упадък става очевиден – последният е описан в литературата, демонстрира се в забавленията и начина на живот с повишен нездрав интерес към секс и насилие; вихри се налудничава мания за удоволствия; спортовете стават все по-брутални;
    - С намаляването на производителността Римската империя става все по-зависима от продукти и стоки, изработени извън нея (глобализъм);
    - Упадъкът на традиционната работна етика срива работната сила;
    - Инфраструктурата на градовете ерозира и започва постепенната й разруха;
    - Издръжката на правителството, на военните, покриването на социалните разходи се превръща в непосилно бреме за данъкоплатците;
    - Избухва класова икономическа война между богати и бедни;
    - Части от империята се освобождават от данъци за сметка на други, които се натоварват прекомерно;
    - Християнството се превръща в сериозно предизвикателство за традиционната римска религия и става причина хората да обърнат гръб на държавата, концентрирайки се върху личното си спасение; религията дегенерира в обикновена формалност, губи връзката си с реалния живот, поради което тя повече не може да го ръководи.
    След няколко века варварски нападения Римският сенат губи цялата си реална власт и авторитет. Юлий Цезар вкарва някой си Гаул като член на Сената и предизвиква общественото мнение. Някои твърдят, че налудничавият император Калигула прави коня си сенатор – недвусмислен знак за умирането на културата.
    По това време римляните са превърнати в сплашено стадо от набезите на варварите (т.е. неримляните, б.р.) и не вдигат глас срещу тези имперски безчинства, убиващи културата.
    Въпреки че външно институциите на Римската република оцеляват в продължение на много години след началото на упадъка, те са само кухи черупки без съдържание. Накрая нахлуващите от север варварски орди разпиляват с лекота тези черупки и превръщат Римската империя в исторически спомен.
    През цялата човешка история загниващи институции оцеляват дълго време след изчезването на силата или техните цели. В крайна сметка обикновено рухват окончателно под напора на някакъв вид културна революция. Четири века продължава агонията на Римската империя. Но дори и когато тя се е разпадала, в процеса на падението й се проявяват блестящи проблясъци на гениалност и демонстрация на лична свобода, представени от такива личности като Маркус Аврелий.
    “Личната свобода е най-благородното постижение на западната цивилизация. Тази свобода, според която хората са свободни да вършат каквото поискат, стига да не засягат личната свобода на другите; според която всички хора са равни пред закона; според която във философско отношение животът на всеки човек е неприкосновен; когато психологически върховото човешко състояние е освобождаване от всички вътрешни и външни ограничения на естествения стремеж за самореализиране… преклонението пред свободата е определено източникът на интелектуалното господство на Запада, двигателят на изключителната му съзидателност и явната тайна на триумфа на западната култура” (Орландо Патерсън: “Концепцията за свободата във формирането на западната култура”).

    Демократичният идеал в Съединените щати
    От 1500 до 1800 г. след Христос Европа продължава да бъде развъдник на войни и интриги, а политическата й карта се променяла постоянно. Междувременно през 1492 г. е открита Америка. През 18 в. Европа и Америка успяват да запазят за кратко относителен мир сред кръвопролитни войни за господство и това дава възможност за раждането на ново движение, наречено Просвещение. В същността си Просвещението е преоткриване на знанията и ценностите, запазени от Вечните мъдреци.
    Можем да оценим работата на просветителите от 18 в. – особено тази на философите на САЩ Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън, Патрик Хенри, Джеймс Морисън и Джеймс Монро. Изследването на просветителската традиция им дава възможност да изградят напълно нова нация и да установят основите й върху фундаментални граждански свободи, изтъкнати в Декларацията за независимостта, Конституцията и Закона за правата.
    “Просветителският либерализъм освободи индивида политически, интелектуално и икономически. Политическата вселена беше освободена от митове и мистика, тъй като магическата сила на тронове, скиптри, корони беше заместена с рационални закони на базата на съгласието. Отделният индивид (по време на Просвещението той, разбира се, е мъж и собственик на имот) не получава правителство и власт от Бога, който досега е дарявал своя светски меч на принцове и магистрати, за да управляват от негово име. Нито пък индивидът спазва повече определеното за него подчинено място в една божествено вдъхновена йерархия, в която царе и благородници са поставени над него като естествени управници на обществото.
    Правителствата сега се определят доброволно от свободни индивиди чрез акт на договореност на базата на свободна волеизява. Индивидите разумно се съгласяват да ограничат собствената си свобода и да се подчиняват на гражданската власт в името на обществена защита на естествените им права. Целта на правителството е да служи на интересите на индивидите, да им осигурява възможност да се наслаждават мирно на правото си на живот, на свобода, на имота си, а не да служат на Бога или на царски династии, а още по-малко, за да диктуват морални или религиозни истини” (Исак Крамник, издател, 1995г.: “Кратък сборник от четива за Просвещението”).

    Вечната мъдрост
    Висшето царство създава физическата вселена и ръководи еволюцията на човечеството. Дори най-свирепото унищожение на цивилизациите не може да изтрие мъдростта, до която то се е добрало – разбрало и изтеглило на повърхността – от Висшето царство на вечните ценности и форми.
    Винаги е имало пазители и съхранители на скритата Вечна мъдрост. С напредъка на човечеството в земното (физическото) и духовно разбиране реализирани учени разработват “рецепти” за лична трансформация. В тези мистерии се въвеждат само онези човешки същества, които съумеят да се подготвят за целта чрез самоосъзнаване и самодисциплина.
    “За всеки мъж или жена е възможно да влязат в древното съдружие на желаещите да станат слуги на великите пазители на тайните писания на древността. В четвъртата глава на Бхагавадгита Кришна разкрива на Арюна, че когато най-великите – сега забравени – цивилизации на древността са се появили и след това изчезнали, “могъщото духовно изкуство” е било изгубено. Но въпреки че е било изгубено за мнозинството от хората, то никога не е било изгубено за всички, защото първожреците старателно са го запазили. То е било наречено Религия на Мъдростта. То е божествената мъдрост, чийто огън се поддържа от избраниците, които я въплъщават – които съзнателно са се превърнали в пазители, безплеменни и безрасови, истински свободни хора, гордеещи се с принадлежността си към семейството на човечеството. Те се различават от безкрайната сила на Божествения ум само дотолкова, доколкото божествената мисъл се различава от божествената съзидателност. Говорим за разликата между една библиотека и човека, който, ползвайки библиотеката и размишлявайки върху книгите й, и изработвайки си представи благодарение на тях, магически ги превръща в живо дело… Дарбата на осъзнат усет в човешкото същество като че ли е бездънна, неизтощима – независимо от целия дълъг каталог на издевателства от страна на силните на деня” (Д. К. Маваланкар, “Ред и хаос”).
    Когато Вечната традиция е принудена да мине в нелегалност във времена на изключителна тирания и опустошение, тя съхранява безценното наследство на мъдростта и разбирането. В епохи на унищожение на културата, като тази, която преживяваме сега, съдбата на човечеството изглежда безнадеждна. Ниското ниво на култура, до което са се сринали Съединените щати, се разкрива от разпространението на безумни диваци, които не само не могат да разберат автори като Шекспир, но са изгубили дори желанието да схванат преобразяващата сила на изкуството или на литературата. Това изявление няма за цел обругаване на човечеството, а е израз на желанието да се направи откровена, честна оценка на настоящото ни декадентско състояние.
    Важно е да се разбере, че дори когато пламъкът на културата едва мъждука – и като че ли всеки миг ще се погълне от пепелта – вечната Мъдрост продължава да се пази от мъдрите магове. Тези учени продължават да обучават избрани посветени – често невидими за дивашката култура. Когато тези посветени достигнат нивото на необходимото разбиране и умение, те получават достъп до скритата мъдрост.
    Както Шпенглер, така и Тойнби споменават за подобни развития в процеса на възраждане на класическото (гръцко и римско) знание на Запад. В “Изследване на историята” Арнолд Тойнби отбелязва интересно обстоятелство: класическата литература става достъпна и ренесансът й възможен едва “когато западният гражданин израства достатъчно, за да чете и разбира съдържанието й”.
    “Никога не е имало и миг дори – даже в най-черните дълбини на западното Ранно средновековие, когато западното християнско общество да не е притежавало физически трудовете на Вергилий – или пък не е разполагало с достатъчни знание по латински език, за да преведе изреченията му. Въпреки това изминават най-малко осем века – от седми до четиринайсети век включително – по времето на които поезията на Вергилий е била неразбираема за по-голяма част от надарените западни християнски студенти според нашия стандарт за разбиране като способност за схващане на значението, което Вергилий е искал да предаде и което е било напълно разбираемо за неговите съвременници на същата мисловна вълна, както и от следващите поколения до, да речем, поколението на Свети Августин. Дори Данте, чрез чийто дух до човечеството достига първия проблясък на италианското възраждане на древногръцката култура, вижда във Вергилий фигура, която историческият Вергилий би приел не заради себе си, а заради някакъв августейши митически персонаж като Орфей.
    Освен това никога не е имало нито миг, през който човечеството да не е разполагало с философските трудове на Аристотел, добре преведени на латински от късния образован елинист Боеций (480-524 г.); и все пак изминават шест века, считано от смъртта на Боеций, през които преводите му са били неразбираеми за най-проницателните западни християнски мислители.
    Когато най-накрая западните християни узряват за Аристотел, то те достигат до него по обиколни пътища – чрез арабските преводи. Като предлага на западните християни латинските си преводи на Аристотел, Боеций би могъл да бъде оприличен на щедър, благонамерен чичо, който дарява, да кажем, поемите на Т.С. Елиът на племенника си по случай тринайсетия му рожден ден. Племенникът, след кратък преглед на подаръка, тиква книгата в най-тъмния ъгъл на малката си библиотека и, съвсем логично, я забравя. Шест години по-късно – приемаме всяка една за равна на век – предвид намаления обхват от времето на индивидуалното юношество, племенникът попада на същите поеми отново, вече като студент в Оксфорд, поддава се на тяхното очарование и сила, купува ги от Б. Х. Блакуел и е безкрайно изненадан, когато, връщайки се вкъщи през ваканцията, открива, че същата книга е била в библиотеката му през цялото това време.
    Историята с произведенията на Вергилий и Аристотел се отнася и до шедьоврите на гръцката литература, съхранени в библиотеките на Византия, които в бъдеще се превръщат в основен литературен източник на захранване на италианското елинистко възраждане. Западното християнство е поддържало близки връзки с Византия – поне от единайсетия век насам. По време на първата половина на тринайсетия век западните завоеватели окупират Константинопол и Гърция, но в културно отношение не произлиза нищо тогава, защото за запада класиците са били все още “черния хайвер на генерала” – тоест, не по вкуса на тълпата. Може да се прибави като обяснение, че този вид контакти са били враждебни и те не биха могли да предразположат западния гражданин към някаква си византийска библиотека с древногръцка литература. Но и на това има отговор: политическите и църковни контакти не са били по-малко враждебни през петнайсетия век, когато “Ренесансът” е бил в пълен разцвет. Причината за разликата в културните последствия е ясна; възраждането на една мъртва култура става само тогава, когато близкото до нея общество се издигне до културното ниво на предшественика по времето, когато е сътворявал постиженията, кандидати за възкресяване.”
    Понастоящем гражданите на света са изправени лице в лице с опустошенията на целенасочено културно унищожение, провеждано от политиците и корпоративните им господари. Ние навлизаме в един период, когато много от богатствата на Вечната мъдрост трябва да минат в нелегалност, за да бъдат защитени от разрушителните домогвания на диваци и варвари – наричани сега “състрадаващи консерватори.
    Онези, които разбират трайното значение на по-висшето знание и ценности, трябва да запазят това безценно наследство. Тези малко на брой хора трябва да провеждат прикрити операции за запазване и разпространяване на скритата мъдрост.
    Това есе е призив за действие в това отношение и ще резонира у хора, съумели да достигнат достатъчно високо ниво на прозорливост.
    “Човек постига простичките нещица на духа, наричани от нас обикновени добродетели, не благодарение на едно или две, или дори на дузина блестящи поколения, а чрез борба, продължаваща векове. Нека да споменем поне няколко: свещената, задължаваща сила на обещанието; чувството за морално задължение; простичката, обикновена правдивост; личната почтеност; индивидуалната свобода; елементарната справедливост… И накрая – когато всичко друго в света се руши, превръщайки живота ни в мозайка от отломки – те са нещата, към които се обръщаме – нещата от значение. Обикновените добродетели. Духовните ценности“ (Бети Уайт: “Свободната вселена на духа”).

  14. Необявеният тероризъм на НАТО – 1
    Силвия КАТОРИ

    Даниел Гансер е професор-доктор по съвременна история в университета във Вале, президент е на швейцарската Асоциация за изучаване на нефтения пик (ASPO). Проф. Гансер е автор на наскоро публикуваното справочно издание “Секретните армии на НАТО: тероризмът в Западна Европа”.
    Според изследванията му САЩ са организирали терористични актове в Западна Европа в продължение на 50 години, а после лъжливо ги приписвали на левите партии, за да ги дискредитират пред обществеността. Същата стратегия се прилага и днес, за да се оправдаят войните за нефта със страха от исляма.

    - Във Вашата книга, посветена на секретните армии на НАТО, се опитвате да обясните голямата опасност, която носят стратегията за дестабилизация и операциите на фалшивия тероризъм.
    В книгата си разкривате как по време на “студената война” НАТО и западноевропейските разузнавателни служби, както и Пентагонът, са използвали секретни армии, вербували са шпиони в средите на неонацистките групировки и са организирали терористични актове, приписвани после на крайно левите.
    Ако човек знае тези неща, няма как да не си зададе въпроса какво може да се случи, без изобщо да подозираме за това?

    - Тук е много важно да се разбере какво е това стратегия за дестабилизация и как е работила през споменатия период от време. Това би помогнало да се осветли днешната ситуация и по-добре да се разбере до каква степен стратегията се използва и до днес.
    Малко хора знаят значението на израза стратегия за дестабилизация. Затова е важно да се говори и обяснява. Това е всъщност тактика. При нея вашите престъпни действия се приписват на някой друг.
    Терминът дестабилизация се отнася към сферата на емоциите, към целта да се внушава страх. Терминът стратегия обозначава насаждането на страх у хората – в случая страх от определена група. Тайните структури на НАТО са екипирани, финансирани и обучавани в ЦРУ, съвместно с МИ-6, британската разузнавателна служба, за борба с въоръжените сили на Съветския съюз в случай на война. Но също така и за да извършват терористични актове в различни страни. Това е изводът, който можем да направим от информацията, с която разполагаме.
    Именно така спецслужбите на Италия използваха тайните армии още от 70-те години на 20 в. за подстрекаване на терористични акции. Целта бе да се насажда страх у населението и после да се обвинят комунистите като техни извършители.
    През същия период комунистическата партия на Италия разполагаше със значителна законодателна власт в парламента. Стратегията за дестабилизация трябваше да дискредитира, да отслаби комунистите и да им попречи да влязат в изпълнителната власт.

    - Но дори и да знаеш какво означават тези неща, трудно е да се повярва, че нашите правителства са могли да позволят на НАТО, на западноевропейските спецслужби и на ЦРУ да действат по този начин, защото се застрашава безопасността на собствените им граждани!

    - НАТО бе в центъра на тази нелегална мрежа, свързана с тероризма. Секретният комитет за планиране и Секретният комитет на НАТО бяха тайният фундамент на Атлантическия съюз. Днес тяхното съществуване е категорично установено.
    Но сега, след разкриването им, все по-трудно може да се каже кой какво е правил. Няма документи, за да се види кой е давал заповедите, кой е организирал стратегията за дестабилизация, как са се разпределяли ролите между НАТО, западноевропейските служби, ЦРУ, МИ-6 и терористите, вербувани от средите на ултрадесните групировки.
    Единствено достоверно е, че вътре в тайните структури е имало елементи, които са прилагали стратегията за дестабилизация.
    Терористи от средите на ултрадесните отговарят при разпити, че в тайната война били подкрепяни от спецслужбите и от НАТО. Но ако се обърнеш за обяснение към членовете на ЦРУ или НАТО – както аз правих няколко години поред, те се ограничават с отговори от сорта – да, възможно е, може би съществуват някои престъпни елементи, които са извън наш контрол.

    - Тези секретни армии действали ли са във всички западноевропейски страни?

    - В процеса на изследването ми открих доказателства за съществуването на секретни армии не само в Италия, но и в цяла Западна Европа – във Франция, Белгия, Холандия, Норвегия, Дания, Швеция, Финландия, Турция, Испания, Португалия, Австрия, Швейцария, Гърция, Люксембург, Германия. Отначало си представяхме, че съществува само една-единствена партизанска структура, и че секретните армии участват в стратегията за дестабилизация, както и в терористичните актове.
    Но е важно да се разбере, че не всички секретни армии са вземали участие в терористичните актове. Трябва да се знае по какво се отличават те, защото всъщност са изпълнявали два вида дейности. Към днешна дата е ясно, че тези тайни структури на НАТО, известни с името Stay behind (“стой отзад”, т.е., да си в тила на противника, б.пр.), първоначално са били замислени като партизански движения в случай на окупация на Западна Европа от страна на Съветския съюз. САЩ твърдяха, че тези партизански мрежи са били необходими, за да се преодолее фазата на неподготвеност на страните, завладени от Германия.
    Някои държави, които Германия окупира, например Норвегия, си направиха изводи от липсата на средства за съпротива срещу окупатора. Решиха, че в случай на нова окупация би следвало да са по-добре подготвени, да имат възможност за избор, да разчитат на секретната армия, ако класическата армия бъде победена.
    В редовете на тези секретни армии има и честни хора, истински патриоти, които искат да защитят своята страна в случай на окупация.

    - Ако правилно Ви разбирам, тези Stay behind са имали като първоначална цел подготовка за евентуално съветско нахлуване, но са използвани за съвсем други цели, а именно борба с левите партии.
    Но е трудно да се разбере защо партиите от лявото крило не са провели разследване, не са разобличили тази дейност по-рано?

    - Ако вземем Италия, ще се окаже, че всеки път, когато комунистическата партия се е обръщала към правителството за обяснения по повод секретната армия, действаща в страната под кодовото име “Гладио”, отговор не е получаван. Предлогът на управляващите бил, че това е държавна тайна.
    Едва през 1990 г. Джулио Андреоти (премиер на Италия тогава) признава за съществуването на “Гладио” и нейните преки връзки с НАТО, ЦРУ и МИ-6. По това време съдията Фелис Касон успява да докаже, че истинският автор на терористичния акт в Петеано, през 1972 г., който разтърси Италия, и който и до днес приписват на активисти на крайно левите групировки, е член на неофашистката групировка “Нов ред”. Това е Винченцо Винчигера. Винчигера си дал сметка, че е извършил терористичния акт в Петеано с помощта на спецслужбите на Италия. Той разказал и за съществуването на секретната армия “Гладио”. По негови думи, през “студената война” тайните терористични актове причинили смъртта на жени и деца.
    Винчигера твърди, че тайната секретна армия е под контрола на НАТО и има подразделения из цяла Европа. Когато тази информация получила известност, в Италия избухва политическа криза.
    За секретните армии на НАТО се разбрало благодарение на разследването на съдията Фелис Касона.
    През 1990 г. в Германия социалистите от ГЕСДП (германската социалдемократическа партия) вдигнали шум и обвинили християндемократическата партия, когато разбрали за съществуването на секретна армия в страната, както и че такива има във всички европейски страни, и че структурата е свързана с немските спецслужби. На свой ред християндемократическата партия заявила, че ако социалистите я обвиняват, ще огласят факта, че и те самите били замесени в заговора по времето на Вили Бранд.
    Тези неща съвпадат с първите избори в обединена Германия (1989-1990 г.), когато социалдемократите се надявали на победа. Ръководителите на социалдемократическата партия се сетили, че случката не е подходяща за предизборна тема и в крайна сметка дали да се разбере, че съществуването на секретните армии всъщност било оправдано.
    През ноември 1990 г. депутати от Европейския парламент заявиха, че не могат да приемат съществуването на тайни армии, нито пък да оставят без обяснение терористичните актове с неизяснен произход, и че трябва да се проведе разследване. Европейският парламент изпраща писмен протест до НАТО и до президента Буш-старши. Но нищо не било направено.
    Проведени са обществени разследвания само в Италия, Швейцария и Белгия. Това са единствените страни, които донякъде слагат ред в тези дела и публикуват доклад за резултатите от разследването за секретните армии.

    - И сега какво? Тези тайни армии все още ли действат? Съществуват ли национални секретни структури, които са извън контрола на държавата?

    - За историка е трудно да отговори на такъв въпрос. Няма официална история за всяка страна. В книгите си аз анализирам факти, които мога да докажа.
    Що се отнася до Италия, има доклад за резултатите от разследването. В него се твърди, че секретната армия “Гладио” е закрита. В Швейцария през ноември 1990 г. също бе проведено парламентарно разследване за съществуването на секретната армия Р 26. И тайните армии, складирали взривоопасни вещества на много места в Швейцария, бяха разформировани.
    Но в другите страни нищо не се направи. Във Франция президентът Митеран уверяваше, че това е минало, после стана ясно, че секретните структури съществуват, защото Джулио Андреоти даде да се разбере, че френският президент лъже. “Вие твърдите, че секретните армии не съществуват, но вие, французите, присъствахте на тайно съвещание през есента на 1990 г. Така че не казвайте, че те вече не съществуват”. Митеран бе много обиден на Андреоти, тъй като след разобличаването му трябваше да коригира изявлението си. По-късно бившият шеф на френските спецслужби адмирал Пиер Лакост потвърди, че секретните армии все пак ги има във Франция, и че Франция също е замесена в терористичните актове.
    Трудно е да се каже дали всичко свърши. И дори ако структурите на “Гладио” се разформироват, може да се създадат нови, за да продължи използването на стратегията за дестабилизация и операцията “лъжлив флаг”.

    - Може ли да се каже, че след разпада на СССР САЩ и НАТО продължиха да развиват стратегията за дестабилизация и операциите “лъжлив флаг” на други фронтове?

    - Моите изследвания са съсредоточени върху периода на “студената война” в Европа. Но са известни операции “лъжлив флаг” по други места, където бе доказана отговорността на съответните държави.
    Например терористичните актове от 1953 г. в Иран, които бяха приписани на иранските комунисти. Но се изясни, че ЦРУ и МИ-6 са ползвали агент-провокатори, за да организират свалянето на правителствотото на Мохамед Моссадек и това е извършено в рамките на войната за контрол върху нефта.
    Друг пример са терористичните актове в Египет през 1954 г.. Отначало те бяха приписани на мюсюлманите, впоследствие, при разследването по делото Лавон, бе доказано, че авторите на терористичния акт са агенти на Мосад. В случая Израел искаше да накара британските войски да не напускат Египет, да останат там, за да защитават и Израел в това число.
    Така че разполагаме с исторически примери, че стратегията за дестабилизация и операциите “лъжлив флаг” се използваха в САЩ, Великобритания и Израел. Изследванията трябва да продължат в тази област, тъй като другите страни също са прилагали стратегията.

    - Тези тайни структури на НАТО, създадени след Втората световна война под влиянието на САЩ, за да формират партизански отряди в европейските страни с цел съпротива срещу съветско нахлуване, в крайна сметка бяха използвани, за да осъществяват престъпни операции срещу европейските граждани? Всичко това показва, че САЩ не са имали целите, за които говорят!

    - Правилно поставихте въпроса. САЩ са заинтересовани от политически контрол. Политическият контрол е основен елемент от стратегията на Вашингтон и Лондон. Ген. Джералдо Серавале, ръководител на “Гладио” – италианската мрежа на Stay behind, посочва примери в своята книга. Той разказва как е разбрал, че САЩ не ги интересува подготовка на партизани за случай на съветско нахлуване, когато видял агенти на ЦРУ да помагат за обучението на ръководената от тях секретна армия. Те се интересуват от това армията да налага контрол над комунистическите активисти.
    Страхували се, че комунистите ще дойдат на власт в страни като Гърция, Италия, Франция. Именно затова трябвало да се прилага стратегията за дестабилизация – да се насочва и да влияе върху политиката на определени страни от Западна Европа.
    (следва)

  15. Необявеният тероризъм на НАТО – 2
    Силвия КАТОРИ
    Продължение

    Даниел Гансер е професор-доктор по съвременна история в университета във Вале, президент е на швейцарската Асоциация за изучаване на нефтения пик (ASPO). Проф. Гансер е автор на наскоро публикуваното справочно издание “Секретните армии на НАТО: тероризмът в Западна Европа”.

    - Вие говорихте за емоционалния елемент като важен фактор на стратегията за дестабилизация. Т.е., терорът, чийто произход си остава мъгляв и неопределен, предизвиква страх, обслужващ манипулацията на общественото мнение. Не виждаме ли и сега сходни методи? Вчера се разпалваше страхът от комунизма, а днес се разпалва страх от исляма?

    - Да, наистина има твърде ясни паралели. Докато се подготвяше войната срещу Ирак, всички твърдяха, че Саддам Хюсейн притежавал биологично оръжие, че имало връзка между Ирак и терористичните актове от 11 септември, или че Ирак бил свързан с терористите от “Ал Каида”. Но това не беше вярно. Тази лъжа преследваше една цел – да убеди света, че мюсюлманите искат да разпространят тероризма навсякъде, че войната е необходима заради борбата с тероризма. Но истинската причина за войната бе контролът върху енергийните ресурси. Фактът е геологичен – наличие на залежи от газ и нефт, концентрирани в мюсюлманските страни. И ако някой иска да завладее тези природни богатства, трябва да замаскира намеренията си с манипулации от рода на описаните.
    Не бивало да се говори на всеослушание, че нефтът намалява, защото глобалният нефтодобив можел да стигне максимума, своя пик – пика на нефта (peak oil), още до 2020 г. И затова трябвало да се завладее иракският нефт. Хората казват, че не бива да се убива заради нефта и са прави. Но не може да се каже директно, че в Каспийско море има огромни запаси от нефт и че искаме да си пуснем една тръба до Индийския океан, обаче тя да не минава нито през Иран – на юг, нито през Русия – на север, а трябва да мине на изток, през Туркменистан и Афганистан. И затова тези страни трябва да бъдат под контрол.
    Тъкмо затова обявяваме мюсюлманите за “терористи”, което е голяма лъжа, но ако се повтори хиляда пъти, ако повториш хиляда пъти, че мюсюлманите са терористи – в края на краищата хората ще повярват. Ще си помислят, че антимюсюлманските войни наистина са нужни и ще забравят, че има различни форми на тероризъм. Че насилието не е задължително характеристика на мюсюлманите.

    Тези тайни структури всъщност бяха разформировани, но стратегията за дестабилизация продължи?

    - Да, така е. Структурите може да се разпуснат и пак да се сформират. Важно е да разясни на хората, че като тактика и манипулация те се използват в рамките на стратегията за дестабилизация. И всичко това е извън закона. Но много по-лесно е държавата да манипулира хората, отколкото да им каже, че търси възможност да присвои чуждия нефт. Още повече че не всички терористични актове са последица от стратегията за дестабилизация. Но е трудно да се разбере кои наистина са манипулация.
    Дори онези, които знаят, че терористичните актове са манипулация на държави, целяща дискредитация на политическия враг, може да се сблъскат с психологическа съпротива. След всеки терористичен акт хората са уплашени и объркани. Трудно им е да си представят, че стратегията за дестабилизация, стратегията за “лъжливия флаг” е реална. По-простичко е да възприемат манипулацията и да си кажат: “Та аз от 30 години следя информацията и никога не съм чувал за престъпни армии. Мюсюлманите ни нападат и ние воюваме с тях точно затова”.

    - През 2001 г. ЕС наложи антитерористични мерки. Впоследствие стана известно, че тези мерки позволиха на ЦРУ да отвлича хора, да ги праща в тайни затвори и да ги изтезава там. Европейските страни не станаха ли заложници на своята покорност пред САЩ?

    - Позицията на европейските страни спрямо САЩ след терористичните актове от 11 септември 2001 г. бе слаба. Те заявиха, че секретните затвори са незаконни и заеха пасивна позиция. Същото стана и със затворниците от Гуантанамо. В Европа имаше протести: “Затворниците не бива да се лишават от адвокатска защита”. Когато г-жа Ангела Меркел повдигна въпроса, САЩ ясно дадоха да се разбере, че Германия е твърде дълбоко намесена в Ирак, че нейните спецслужби имат голям принос за подготовката на войната и немците трябва да си премълчат.

    - Каква сигурност може да гарантира НАТО на народите, които е длъжно да защитава, когато има толкова много неясни и тъмни неща, и като позволява на спецслужбите да се занимават с манипулации?

    - Що се отнася до терористичните актове, с които секретната армия от мрежата на “Гладио” манипулираше по време на “студената война”, трябва да се установи степента на участие на НАТО във всичко това, да се разбере какво наистина се е случвало. Тези терористични актове изолирани ли са, или са организирани тайно от НАТО? Досега НАТО отказва да говори за стратегията за дестабилизация и за тероризма в периода на “студената война”. Отказва и да отговаря на всякакви въпроси, свързани с “Гладио”.
    Днес самото НАТО се използва като армия за настъпление, въпреки че не е създадено с тази цел. НАТО бе активирано в този смисъл на 12 септември 2001 г., веднага след терористичните актове в Ню Йорк. Ръководителите на НАТО твърдят, че алиансът участва във война срещу афганците, за да се бори с тероризма. Но НАТО рискува да проиграе тази война, което ще доведе до криза и до големи спорове. Как в такъв случай да се разбере дали НАТО води война с тероризма, както твърди, или сме в ситуация, аналогична на “студената война”, когато секретната армия “Гладио” бе замесена в тероризма?
    Близките години ще покажат дали НАТО излиза извън мисията, заради която бе основано – да защитава европейските страни и САЩ в случай на съветско нахлуване. Нещо, което не се случи. Обаче НАТО не бе създадено за да завладява нефта и газа на мюсюлманските държави.

    - Може би все пак трябва да разберем Израел, заинтересован за разшири конфликта в арабските и мюсюлманските страни, заради което поощрява и САЩ. Но е непонятен интересът на европейските страни, когато пращат свои войски за участие във войните, а решението за тези войни взема Пентагонът?

    - Мисля, че Европа е объркана. САЩ заемат позицията на силата, а европейците са склонни да мислят, че с най-силния е по-добре да си сътрудничиш. Но тук трябва повече да се мисли.
    Европейските депутати с лекота отстъпват пред натиска на САЩ, които настояват за все повече и повече войски на един или друг фронт. И колкото повече европейските страни отстъпват, толкова повече те се подчиняват и толкова по-често ще се сблъскват с все по-големи проблеми.
    В Афганистан немци и британци са под командването на американската армия. Такава позиция е безинтересна за споменатите страни. Сега САЩ помолиха немците да изпратят войници на юг от Афганистан, в районите с най-тежки боеве. Ако немците се съгласят, рискуват да попаднат в месомелачка, защото афганците се съпротивляват с всички сили на окупаторите.
    Германия трябва сериозно да се замисли дали не трябва да изведе всичките си 3000 войници от Афганистан. Но за немците е трудна стъпка да не изпълнят заповедите на САЩ, чиито васали са в голяма степен.

    - Какво знаят днес нашите власти за стратегията за дестабилизация? Може да позволят и занапред на войнолюбците да подкрепят преврати, да отвличат и изтезават хора, без да реагират? Има ли начини да се попречи на тази престъпна дейност?

    - Не зная. Като историк аз наблюдавам и трупам данни. Като политически консултант винаги съм казвал, че не бива да се поддаваме на манипулации, насочени да насаждат страх и да убеждават хората, че “терористите” винаги са мюсюлмани.
    Казвам, че става дума за контрол върху енергийните ресурси, че трябва да се намери възможност да се преживее дефицита на енергия, но без да разчитаме на милитаризма. Така няма да разрешим проблема, а само ще го задълбочим.

    - Когато виждаме демонизирането на арабите и мюсюлманите поради израелско-палестинския конфликт, разбираме, че този конфликт не е свързан само с нефта.

    - Да, в случая е точно така. Но от гледна точка на САЩ, става дума за борба в името на контрола върху енергоресурсите на евразийския блок, който е разположен в “стратегическата елипса” – от Азърбайджан през Туркменистан и Казахстан до Саудитска Арабия, Ирак, Кувейт и Персийския залив. Точно това е регионът, където се случва “войната с тероризма”, и тук са концентрирани огромни запаси от нефт и газ.
    Според мен става дума за геостратегическа игра именно, и в тази игра Европейският съюз може единствено да загуби. Ако САЩ получат контрола над този ресурс и енергийната криза се изостри, те ще кажат на ЕС: “Искате газ и нефт? Много хубаво, но в замяна ние искаме това и това…” САЩ не дават нефт и газ безплатно на европейските държави. Колко души знаят, че в Северно море настъпи “пик на нефта” (peak oil), т.е. максимален добив и като последица добивът на нефт в Европа – в Норвегия и Великобритания – постоянно се свива.
    Когато хората разберат, че тези “войни с тероризма” са манипулация, че обвиненията срещу мюсюлманите са донякъде и пропаганда, те ще се изненадат. Европейските страни са длъжни да се пробудят и да разберат как работи стратегията за дестабилизация. И те също трябва да се научат да казват “не” на САЩ. В самите Щати има много хора, които не желаят милитаризация на международните отношения.

    - Вие сте изучавали и терористичните актове от 11 септември 2001 г. Сътрудничили сте при написването на книги за събитието, заедно с други интелектуалци, загрижени за непоследователната и противоречива официална версия за събитията. Също както и изводите на комисията по разследването, упълномощена от г-н Буш. Не се ли страхувате, че ще Ви обвинят, че подкрепяте “теорията за заговорите”?

    - Студентите ми и други хора често ме питат, ако “войната с тероризма” наистина беше свързана с нефта и газа, то тогава терористичните актове от 11 септември 2001 г. не са ли манипулация? Или съвпадението, че на мюсюлманина Бин Ладен нанесоха удар в мига, когато западните страни започнаха да разбират, че започва нефтена криза?
    Аз се поинтересувах какво е написано по темата за 11 септември и проучих официалния доклад, публикуван през юни 2004 г., т.е. три години по-късно. Ако навлезеш в дълбочина, веднага става ясно, че тече планетарна дискусия за това какво всъщност се случи на 11 септември.
    Ние не разполагаме с много информация, и тази, която имаме, не е съвсем точна. Например в доклада от 600 страници дори не се споменава третата кула, рухнала в същия ден. Комисията говори само за “кулите-близнаци”. Тогава обаче рухна и трета кула, висока 170 м, и тя условно се наричаше WTC 7. За нея казват, че е жертва на малък пожар. Аз говорих с професионалисти, които разбират от конструкции на сгради. Според тях малък пожар не може да унищожи сграда с нейните размери. Официалната версия за събитията от 11 септември, както и заключенията на комисията, са неправдоподобни. Липсата на яснота затруднява изследователите. Има съмнение и за случилото се в Пентагона, какво всъщност е станало? На фотографиите, с които разполагаме, е трудно да се различи самолет. Неразбираемо е как самолет може да падне върху зданието.

    - Парламентът на Венецуела поиска от САЩ допълнителна информация за произхода на терористичните актове. Не трябва ли да се последва нейният пример?
    За 11 септември има много неясноти. Депутати, учени, граждани могат да поискат информация какво стана всъщност. Мисля, че е важно да продължим да питаме. Това е събитие, което никой не може да забрави, всеки ще го помни, независимо къде се е намирал по онова време. Невероятното е, че толкова години след събитието ние все още не знаем какво се случи.
    Изглежда сякаш органите на управлението, съдът, не желаят да подлагат на съмнение официалната версия. Дали те се поддадоха на дезинформацията, организирана от стратезите, които се занимават с дестабилизацията и с операциите “лъжлив флаг”?

    - Хората, които се страхуват, са лесни за манипулация. Те се боят, че ще си загубят работата, че ще изгубят уважението на онези, които обичат. Но ако позволиш страхът да те победи, никога не можеш да излезеш от спиралата на насилието. Нормално е да се страхуваш. Но трябва открито да говориш за своите страхове и за манипулациите, които раждат страх. И никой не може да избегне последиците от това.
    Нещо още по-лошо, политическите ръководители често действат под диктата на страха. Трябва да се намери смелост и да се каже: “Да, страхувам се, че тази лъжа ще накара хората да страдат; да, страхувам се да мисля, че нефтът все повече намалява; страхувам се да мисля за тероризма, който е следствие от манипулациите, но няма да позволя да ме заплашват”.

    - В каква степен днес страни като Швейцария участват в стратегията за дестабилизация?

    - Мисля, че в Швейцария няма стратегия за дезинформация. Тази страна не познава терористичните актове. Но е вярно, че в Швейцария, както и в други страни, политиците, които се страхуват от САЩ и от тяхната позиция на силата, предпочитат да казват – да, това са наши приятели и ние не сме заинтересовани да се караме с тях.

    - Но такъв стил на мислене и на покриване на лъжите, който е следствие от стратегията за дезинформация, не прави ли всеки един съучастник в престъпленията, които повлича тази стратегия? И то като започнем с журналистите и политическите партии?

    - Лично аз смятам, че всички журналисти, университетски преподаватели, политици трябва да се замислят върху последиците от стратегията за дестабилизация и операциите “лъжлив флаг”.
    Наистина днес се сблъскваме с явления, които трудно могат да се обяснят. И затова всеки път, когато има терористичен акт, трябва да се задават въпроси и да се опитаме да разберем какво се крие зад тях. Ние бихме могли да съставим списък на операциите “лъжлив флаг”, които са са влезли в историята, и да се споразумеем какво да се прави, само ако официално бъде признато съществуването на такива операции.
    Аз се интересувам от постиженията и развитието на света. Важно е да се започне дискусия за стратегията за дестабилизация и да сме наясно, че става дума за реално явление. Но докато съществуването му не бъде официално признато, не е възможно да се действа. И затова е много важно да се обяснява на хората какво означава на практика стратегията за дестабилизация. И когато това е вече ясно, да не позволим на една група хора да подчинява другите чрез страх и ненавист. Трябва да знаем, че тук не е замесена само една страна, че това не са само САЩ, Италия, Израел или Иран, а че това се случва навсякъде, дори и някои държави да участват в него по-често от другите.
    Трябва да достигнем до разбирането на тези събития, без да обвиняваме един или друг човек. Страхът и ненавистта не помагат на движението напред, а парализират дискусията. Чувам много обвинения срещу САЩ, Израел, Великобритания, или на свой ред срещу Иран и Сирия. Но стремежът към мир ни учи, че не бива да хвърляме обвинения, базирани на национализъм, и че не бива да се страхуваме и ненавиждаме. Че най-важното е да се разясни ситуацията. И това разбиране ще е полезно за всички нас.

  16. Левият антикомунизъм
    Майкъл ПАРЕНТИ

    Повече от сто години управляващите кръгове в САЩ неуморно водеха антикомунистическа пропаганда сред населението, докато накрая антикомунизмът се превърна в нещо като религия. По време на „студената война“ идеологическата машина на антикомунизма можеше да превърне всяка информация за комунистическите страни в истински враждебно отношение към тях. Ако Съветите откажеха преговори, веднага ставаха „войнствени и непоправими“. Ако тръгнеха на компромис, то това било само „уловка“, за да „приспят нашата бдителност“. Ако са против ограничаването във въоръженията, значи те просто „демонстрират своите агресивни намерения“. Не дай Боже, пък да подкрепят тези ограничения (което ставаше в повечето случаи), това било само защото са „лъжливи и хитри“. Когато църквите в СССР са пусти, това доказва едно-единствено нещо – че „там се потиска религията“. Ако са пълни, значи хората са отхвърлили атеистичната идеология на режима. Когато работниците стачкуват (което се случва съвсем рядко), тълкуванието е отчуждение от „колективистичната система“; ако не стачкуват, то било само защото са заплашени и нямали свобода. Недостигът на стоки за населението демонстрирал провала на икономическата система; повишаването на количеството стоки е опит на режима „да успокои населението“, за да засили властта си над него…

    Ако комунистите в САЩ играеха важна роля в борбата за права на работниците, бедните, афро-американците, жените и т.н. – това бе само изкусен метод да се получи подкрепата на тези слоеве, за да извоюват властта за самите себе си. Но никой не обясняваше как е възможно да се бориш за правата на безправните и така да стигнеш до властта.
    Тук се сблъскваме с неумолимата ортодоксия, която управляващите разпространяваха толкова усърдно, че тя често поразяваше хора с противоположни политически възгледи.
    Преклонението пред ортодоксията
    Значителна част от левицата в САЩ демонстрира такъв антисъветизъм и антикомунизъм, че напълно можеше да се конкурира с най-заразните и груби форми при крайно десните. Чуйте например как Ноам Чомски бичува „левите интелектуалци“, които сякаш се опитват „да овладеят властта на гърба на масовите народни движения“ и после „с тояга да подчинят хората… Вие започвате като ленинист, който възнамерява да стане част от червената бюрокрация. После виждате, че така не може да се вземе властта и бързо ставате десен идеолог… Ние виждаме това днес в (бившия) Съветски съюз.
    Същите тези момчета, които бяха комунистически бандити преди две години, днес управляват банки и превъзнасят свободния пазар и американците“ (Z Magazine).
    Мисленето на Чомски се корени дълбоко в тази същата корпоративна култура на САЩ, която той често критикува по други линии. Той вярва, че революцията е била предадена от „комунистическите бандити“, които били гладни преди, но пожелали да сложат край на глада. Всъщност комунистите „не много бързо“ минали на страната на десните. Повече от 70 години те се борили с нечувани атаки, опитвайки се да спасят социализма. Вярно е, че в последните години от съществуването на СССР някои преминаха – като Барис Николаевич Елцин – на страната на капиталистите, но други продължиха да се съпротивляват на реставрацията на капитализма с немалък риск за себе си, мнозина платиха и с живота си по време на репресиите на Елцин срещу Руския парламент през 1993 г.
    Някои леви и много други споделят стереотипите на представата за червените, устремени към властта, които се хвърлят към нея заради самата власт… и забравят за истинските си социални цели. Но ако е така, нима не е странно, че червените се изправят винаги на страната на бедните и угнетените в страната, дори с риск за себе си и като жертви, вместо да си заслужат наградата чрез служене на силните мира сего?
    Десетилетия наред много американски дейци с лява ориентация смятаха, че преклонението пред антисъветизма и антикомунизма е необходимо условие, за да поддържат репутация. Те не можаха да напишат нито една статия или да произнесат нито една реч, без да я инкрустират с някоя антикомунистическа фраза. Целта на подобно поведение бе и си остава да се дистанцират от марксистко-ленинската лявост.
    Адам Хохсчайлд, либерален писател и издател, предупреди тези леви, които не бързат да осъдят съществуващите комунистически страни, че рискуват да „подронят доверието към себе си“ („Гардиън“). С други думи, за да те вземат за достоен противник на „студената война“, първо трябва да се присъединиш към нея, като заявиш, че осъждаш комунистическото общество. Роналд Радош призова движението за мир да се очисти от комунистите, за да не го обвинят в комунизъм. Ако правилно разбирам Радош, за да се спасим от антикомунистическия лов на вещици, ние просто трябва да участваме в него.
    Чистката на Лявото от комунисти има дълга традиция и вредни последици за редица прогресивни течения. Например през 1949 г. Конгресът на индустриалните организации (CIO) лиши от членство 12 профсъюза, защото в тяхното ръководство имало комунисти. Тази чистка намали броя на членовете на Конгреса до 1,7 млн. работници и отслаби силно политическото му влияние.
    Дори когато атакуват десните, левите критици не пропускат възможността да покажат своя антикомунизъм. Например Марк Грин критикува президента Роналд Рейгън и добавя, че „подобно на упорития марксист-ленинист Рейгън, предпочита да промени фактите, а не мисленето си“. Левите подкрепят решимостта си да се борят с догматизма „както отляво, така и отдясно“ – един задължителен ритуал, който се иска от тях, но всъщност укрепват догмите на антикомунизма. Левите, които участват в преследването на комунистите, имат голям принос в създаване на климат на враждебност, който позволи на лидерите на САЩ да водят горещи и студени войни срещу комунистическите страни и които дори днес затормозяват провеждането на прогресивна и даже либерална политика.
    Прототип на съвременния ляв антикомунист бе Джордж Оруел. В разгара на Втората световна война, когато Съветският съюз се сражаваше не на живот, а на смърт с нацистите при Сталинград, Оруел обяви, че „готовността да се критикува Русия и Сталин, е пробен камък за интелектулна честност. Това е единственото, което от литературно-интелектуална гледна точка представлява реална опасност“. Усещайки се в безопасност вътре в своето злобно-антикомунистическо общество, Оруел (с характерната за него двумисъл) представи осъждането на комунизма като единичен героичен акт на протест. Днес неговото идеологическо потомство продължава същата тактика, пласирайки се като непречупените критици на Лявото, водейки храбра борба срещу въображаемите марксистко-ленинистки орди.
    Сред левите в САЩ изцяло отсъства рационална оценка на Съветския съюз. Неговите народи в самото начало на своето съществуване преживяха дълга гражданска война и интервенция от страна на други държави. Две десетилетия по-късно отхвърлиха и унищожиха нацисткия звяр и платиха огромна цена. За 30 години след болшевишката революция Съветите достигнаха индустриален прогрес, за който на капитализма му бе нужно столетие.
    И те го достигнаха, като хранеха, обличаха и обучаваха децата си, вместо да ги съсипват по 14 часа във фабриките, както правеха капиталистическите индустриалци, както го правят в много страни по света и сега. И Съветският съюз, заедно с България, ГДР, Куба осигури жизнено необходима помощ на национално-освободителните движения по цял свят, включително Африканския национален конгрес на Нелсън Мандела.
    Левите антикомунисти се правят, че не забелязват драматичните достижения на бедните маси по време на комунизма. Някои дори не крият презрението си към тях.
    Помня как във Върмонт известният анархист и антикомунист Мъри Бакчин язвително се озъби на моята грижа за „бедните деца, нахранени при комунизма“.
    Лепене на етикети
    „На онези от нас, които отказаха да се присъединят към антисъветизма, левите антикомунисти залепиха етикета съветски апологети и сталинисти, дори и да не обичаме Сталин и неговата автократична система на управление и че в съществуващото съветско общество има много недостатъци.
    Нашето истинско прегрешение бе, че за разлика от много леви, ние се отказахме да преглътнем онова, което внушаваше за комунистическите общества пропагандната преса на САЩ. Вместо това, ние твърдяхме, че независимо от добре рекламираните недостатъци и несправедливости, в съществуващата комунистическа система има много неща, които си струва да се запазят, защото биха подобрили живота на стотици милиони хора в хуманния и значим смисъл на думата.
    Тази вяра бе решително неудобна на левите антикомунисти, които не можеха да произнесат нито една положителна дума за нито едно от комунистическите общества (понякога с изключение на Куба). Те нямаха търпение дори да изслушват подобни възгледи“.
    Мнозинството от левите в САЩ бяха пропити от антикомунистическа ортодоксия и провеждаха ляв маккартизъм срещу хората, които се изказваха позитивно за комунистическите страни. Те не ги допускаха до участия в конференции, редакционни и издателски съвети, политически кампании и леви издания. Също като консерваторите, левите антикомунисти не искаха нищо по-малко от безапелационно осъждане на Съветския съюз като сталинистко чудовище и ленинистко морално извращение. Отчасти като реакция на такава вездесъща антикомунистическа пропаганда, която наводни пресата и обществения живот на САЩ, много американски комунисти и близки до нас леви се въздържаха от критики за авторитарните страни на Съветския съюз. Така си навлякоха обвинението, че мислели за СССР като за „рай“ на работниците.
    Много от левите в САЩ не познават работите на Ленин и неговата политическа биография. Но това не им пречи да размахват унищожителния етикет „ленинист“. Ноам Чомски, този неизчерпаем източник на антикомунистически карикатури, предлага следният коментар за ленинизма. „Интелектуалците на Запад и в Третия свят са привлечени от болшевишката контрареволюция, защото ленинизмът е доктрина, която твърди, че радикалната интелигенция има право да завладее държавната власт и да управлява със сила страната си, а това е идея, към която интелектуалците са твърде възприемчиви.“ Тук Чомски създава образ на властолюбивия интелектуалец като допълнение на неговата карикатура за властолюбивите ленинисти, негодяи, които търсят не революционни средства за борба с несправедливостите, а власт заради самата власт. Когато става дума за преследване на червените, най-добрите и способни сред Лявото звучат не по-добре от лошите сред Дясното.
    По време на терористичния взрив от 1996 г. в Оклахома сити чух радиокоментар, обявяващ, как „Ленин каза, че целта на терора е терор“. Американските коментатори често цитират Ленин по такъв лъжлив маниер. В действителност неговите думи са против терора. Той полемизира срещу изолираните терористични актове, които всяват страх у населението, предизвикват репресии и изолират революционното движение от масите. Ленин няма нищо общо с тоталитарните, тайни заговорници, той призовава към създаване на широки коалиции и масови организации, които включват хора от различни нива на политическо развитие. Той настоявал да се прилагат всякакви средства, нужни за развитие на класовата борба, включително участие в парламента и съществуващите профсъюзи. Несъмнено работническата класа, като всяка масова група, се нуждае от организация и ръководство за водене на успешна революционна борба, и тази роля принадлежи на водещата партия, но това не значи, че пролетарска революция може да се осъществи и да победи с ръцете на пучисти и терористи. Ленин постоянно решавал проблема как да избегне двете крайности – буржоазния опортюнизъм и ултралевия авантюризъм. Дали подходът на Ленин към революцията е желателен и въобще приложим към днешния ден?
    Този въпрос изисква критично изследване. Но за разбирането на този подход не бива да се надяваме на хората, които представят неговата теория и практика в толкова извратен вид.
    Левият антикомунизъм смята всяка връзка с комунистическите организации за морално неприемлива поради „престъпленията на комунизма“. Същевременно мнозина от тези леви са свързани с Демократическата партия на САЩ, или като избиратели, или като нейни членове. Видимо тях не ги смущават морално неприемливите политически престъпления, извършвани от лидерите на споменатата организация.
    По време на една или друга администрация на демократите в концентрационни лагери бяха хвърлени 120 000 американци с японски произход. Хвърлени бяха атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, които костваха огромни жертви сред обикновените хора. ФБР получи разрешение за инфилтриране на политически групи. Актът „Смит“ бе използван за вкарване в затвора на лидерите на троцкистката Социалистическа работническа партия, а по-късно лидерите на Компартията на САЩ – заради политическите им възгледи. Бяха организирани концентрационни лагери за политически дисиденти в случай на „извънредно положение“. В края на 40-те години на 20 в., и през 50-те, осем хиляди федерални служители бяха изгонени от работа заради политическите им възгледи, а хиляди други, в различни сфери на живота, бяха преследвани и кариерата им бе разбита. Актът за неутралитет бе използван за ембарго срещу Испанската република, което помогна на фашистките легиони на Франко. Ескадроните на смъртта бяха използвани в различни държави от третия свят. Водеше се войната във Виетнам.
    През по-голямата част от 20 в. демократическото мнозинство на Конгреса защитаваше расовата сегрегация и отхвърляше всички законопроекти срещу линчуването и дискриминацията при търсене на работа.

    Но всички тези престъпления, донесли смърт и разрушение на толкова много хора, не подействаха на либералите, социалдемократите и „демократичните социалисти“ да настояват безспир, че сме осъдили Демократическата партия и политическата система, която я породи.
    И естествено, не чухме от тях нищо, което да напомня страстната нетърпимост, с която се нахвърляха против съществуващия комунизъм.

    (следва)

  17. Левият антикомунизъм – 2
    Чистият социализъм и обсаденият социализъм

    Майкъл ПАРЕНТИ
    Продължение

    Според някои американски леви драматичните промени в Източна Европа не са поражение за социализма. Той не бил съществувал никога в тия страни. Твърдят още, че комунистическите държави не предложили нищо друго освен бюрократичен, еднопартиен “държавен капитализъм” или нещо подобно. Дали ще наричаме бившите комунистически страни “социалистически”, или нещо друго, било само избор на епитет. Достатъчно е да кажем, че те са нещо различно от онова, което тогава имаше по света – системата на капитализма, ориентирана само към печалбата. Даже самите капиталисти признаха този факт незабавно.

    Първо, в комунистическите страни имаше по-малко икономическо неравенство отколкото при капитализма. Привилегиите на някои партийни и правителствени елити бяха скромни в сравнение със западните. Същото може да се каже и за личните доходи и стила на живот. Съветските лидери от сорта на Юрий Андропов и Леонид Брежнев не живееха в разкошни вили и апартаменти от типа на Белия дом, а в сравнително по-просторни жилища и в блокове, близо до Кремъл, които бяха предназначени за лидерите на правителството. На тяхно разположение имаше лимузини (както и при повечето правителствени глави) и достъп до правителствени дачи, където приемаха чуждестранни гости. Но те нямаха нищо от личното богатство, което притежават повечето от лидерите на САЩ. Разкошът, на който се радваха партийните лидери на ГДР, и за който много се изписа в пресата в САЩ, се състоеше от 725 долара за годината в твърда валута, и в жилище в затворен комплекс в покрайнините на Берлин. В него имаше сауна, закрит басейн и спортна зала, които можеха да ползват всички жители на комплекса. Те имаха и възможността да пазаруват в магазини, където се продаваха западни изделия (за разлика от днешното “покитайчване” на стоките, и особено в САЩ), банани, джинси, японска електроника.
    Американската преса така и не разказа, че обикновеният германски гражданин ползваше безплатни басейни и спортни зали, купуваше си джинси и електроника (и съвсем не задължително вносна). Тази преса така и не сравни “разкоша” на ръководителите на ГДР и истинския разкош на западната плутокрация.
    Второ, в комунистическите страни производството не беше ориентирано към получаване на капиталистическа печалба и лично обогатяване. Обществената собственост върху средствата за производство замени частната. Частните лица не можеха да наемат други хора и да трупат огромни състояния за сметка на техния труд. Повтарям, в сравнение със западните стандарти различията в доходите и спестяванията бе 1 към 5. В САЩ разликата в годишните доходи на групата на мултимилиардерите и работещите бедняци е 10 000 към 1.
    Трето, приоритет бе социалното осигуряване и социалните служби. Въпреки че при комунизма имаше какво да се желае по повод тези служби и качеството на работата им, комунистическите страни гарантираха на своите граждани поне минимално ниво на икономическо оцеляване и безопасност. Включително гаранция за образование, трудоустрояване, жилище и медицинско обслужване.
    Четвърто, комунистическите страни не целяха да проникнат с капитали в чужди държави. Гонитбата на печалба не беше движеща сила за тях и не ги принуждаваше да търсят непрестанно възможности за инвестиции на капитал. Комунистическите страни не експроприираха земята, работната сила, пазара, природните ресурси на по-слабите нации. Казано с други думи, не практикуваха икономически империализъм. Съветският съюз търгуваше и предоставяше програми за икономическа помощ при условия, които бяха изгодни на народите от Източна Европа, Монголия, Куба и Индия.
    Всичко казано дотук в една или друга степен бяха принципи на организация за всяка комунистическа система. Нито един от тях не бе приложим към капиталистически страни като Хондурас, Гватемала, Тайланд, Южна Корея, Чили, Заир, Индонезия, Германия или САЩ.
    Истинският социализъм, както твърдят критиците, би бил под контрола на самите работещи чрез прякото им участие в управлението, ако ги нямаше ленинистите, сталинистите, кастроистите или други злонамерени, властолюбиви, бюрократични клики от негодници, които предават революцията. За жалост тази гледна точка за “чистия социализъм” е неисторична и затова не може да се опровергае. Тя не бива да се проверява и в действителната история. Подобен подход сравнява идеала с несъвършената реалност и затова няма нищо чудно, че реалността губи.
    “Чистите социалисти” си въобразяват какъв ще бъде социализмът в света – много по-хубав от съществуващия. Това ще е свят, където няма нужда от мощни държавни структури, и съответно от сили за безопасност, няма да има експроприация на работническия труд, та дори и нищожна. Няма да има нужда от защита при реформа на обществото и за да се защити от нахлуване на вътрешния саботаж.
    Идеологическите прогнози на “чистите социалисти” остават незабравена практика. Те не обясняват как ще се организират многобройните функции на революционното общество, как ще се отразяват атаките отвън и саботажът вътре, как да се избегне бюрокрацията, как да се разпредели оскъдния ресурс, как да се изгладят политическите разногласия, как да се реши кое ще е приоритет и как да се организира производството и разпределението. Вместо това предлагат мъгляви разсъждения как работниците сами и пряко ще владеят и управляват средствата за производство и че ще намерят свои собствени решения в процеса на творческа борба. Хич не е за чудене, че тези “чисти социалисти” подкрепят всяка революция… освен победилата.
    “Чистите социалисти” пропагандират образа на ново общество, което създава нови хора и ще бъде изградено от тях, общество дотолкова преобразувано в основите си, че в него няма почва за злодеяния, корупция, престъпно използване на властта. В него няма да има бюрокрация и егоистични клики, няма безмилостни конфликти и трудни болезнени решения. И когато действителността се окаже различна от идеалите, някои леви започват да я обсъждат и да заявяват, че една или друга революция ги била “предала”.
    “Чистите социалисти” виждат социализма като идеал, който бил опорочен от продажност, лъжовност и поради властолюбието на комунистите. “Чистите социалисти” отхвърлят съветския модел, но предлагат малко доказателства за възможните други пътища, че други модели на социализма – плод не на въображението, а на историческия опит, – могат да оцелеят и да работят по-добре.
    В тези обстоятелства дали е възможен открит, плуралистичен, демократически социализъм? Историческите факти говорят, че такъв няма. Политическият философ Карл Шеймс твърди: “Откъде знаят левите критици, че фундаменталният проблем е “природата” на управляващите (революционни) партии, а не примерно глобалната концентрация на капитала? Тя унищожава именно независимите икономики и националния суверенитет. И ако това е именно така, откъде се взема тази “природа”? Съществувала ли е отделно и изолирано от обществото, от обществените отношения, които й влияят?… Има хиляди примери, че централизацията на властта е необходимият избор, за да се осигурят и защитят социалистическите отношения. Според моите наблюдения съществуващите комунистически общества са позитивни, т.е. “социализмът”, а негативното е бюрокрацията, авторитарността, тиранията и те са взаимно преплетени във всички области на живота.”
    Чистите социалисти регулярно обвиняват самото Ляво за всяко поражението, което то търпи. Техният арсенал от обяснения е безкрайно разнообразен. Чуваме как революционната борба претърпяла поражение, защото лидерите са чакали прекалено дълго, или са действали прибързано, че били много нетърпеливи, твърде прями или пък доста неустойчиви. Чуваме, че революционните лидери са склонни към компромис или авантюра, към бюрократизъм или опортюнизъм, че са организирани ту твърде крайно, ту твърде слабо, че не са демократични, или не са способни да осигурят силно ръководство. Но тези лидери винаги търпят поражение само защото не разчитат на “прякото действие” на самите работници. А те очевидно могат да издържат и да победят всяка трудност, освен ако критиците им са неспособни да приложат революционния си гений и да създадат успешно революционно движение в собствените си страни.
    Тони Фебо поставя под съмнение описания синдром на чистите социалисти, нарича го “виновно е ръководството”. Ленин, Мао, Фидел, Даниел Ортега, Хо Ши Мин, Робърт Мугабе са смятани за предани, способни, героични, различни, също както милионите обикновени хора-герои, които ги следват и се сражават под тяхното ръководство. Но когато нещата завършат почти еднакво, това означава, че причината е в онзи, който взел това или друго решение, на едно или друго събрание. Има значение дори колко е голям домът, където лидерите отиват да си починат после…
    Но тези лидери не живеят във вакуум. Те се намират в окото на бурята. И силата на този водовъртеж, който ги затяга и завърта, деформира нашата планета повече от 900 години. Ако виним един или друг лидер, една или друга теория, то това е примитивна подмяна на анализа, към който призовава марксизмът”.
    Трябва да кажем, че чистите социалисти не винаги са лишени от конкретен план за действия. Сандинистите свалиха диктатурата на Сомоса в Никарагуа, а ултралява група призова към пряко работническо управление на предприятията. Въоръжените работници трябвало да вземат в свои ръце управлението на производството, но без правата и привилегиите на мениджърите, държавните плановици, бюрократите и професионалните военни. Следвайки този лозунг, революцията в Никарагуа не би издържала и два месеца под напора на опустошителната контрареволюция, а зад нея стояха САЩ. Революцията не би могла да мобилизира достатъчно ресурси, за да изправи на крака армията, да осигури безопасност пред вътрешния враг, да проведе и координира икономическата програма и социалните служби в национален мащаб.
    Децентрализация или оцеляване
    За да оцелее народната революция, тя е длъжна да завземе държавната власт и да я използва за:
    - сломяване съпротивата на класата, владееща институциите и ресурсите на обществото
    - да отблъсне атаката на реакцията, която е неизбежна.
    Вътрешните и външните заплахи за революцията изискват централизация на държавната власт, което никой не обича и не е обичал особено, нито в Съветска Русия от 1917 г., нито в сандинистка Никарагуа от 1980 г.
    Енгелс предлага добро описание на въстанието от 1872-1873 г. в Испания, когато анархистите завзеха властта в муниципалиите. Поначало ситуацията изглеждала обещаваща. Кралят се отказал от престола и буржоазното правителство могло да събере няколко хиляди зле обучени войници. И не по-малко пъстрото войнство победило, защото имало работа с доста провинциално раздробено въстание.
    “Всеки град се провъзгласил за суверенен кантон и формирал революционен комитет (хунта) – пише Енгелс. – Всеки град действал сам за себе си, заявявайки, че важно е не сътрудничеството с други градове, а отделянето от тях. Така се изключвала възможността от съвместна атака (срещу силната буржоазия).” В резултат причината за поражението била “фрагментация и изолация на революционните сили, които позволили на правителствените войски да разбият въстанията едно по едно.”
    Децентрализираната провинциална автономия станала гроб за въстанието.
    Това е една от причините никога да не се случи анархо-синдикалистка революция. Идеалното би било да има местно работническо самоуправление с минимална бюрокрация, полиция и армия. Вероятно това би било и развитието на социализма, ако му бе позволено да се развива без пречки по линия на контрареволюционните атаки и подривна дейност.
    Нека си припомним как през 1918-1921 г. четиринадесет капиталистически държави, включително и САЩ, нахлуха в Съветска Русия в кръвопролитна, но неуспешна битка, за да свалят революционното болшевишко правителство. Годините на чуждестранната интервенция и гражданската война означават твърде много за засилване на отбрантелната психология на болшевиките, защото изисква строга партийна дисциплина и репресивна тайна полиция. През май 1921 г. сам Ленин, който по-рано поощряваше вътрешнопартийната демокрация и се изказваше срещу Троцки, Ленин, който искаше повече автономия за профсъюзите, сега призова да се сложи край на работническата опозиция и другите фракции в партията. “Край на опозицията сега, дотук с опозицията” – казваше Ленин на десетия конгрес под буря от аплодисменти. Комунистите си направиха извода, че откритите спорове и опозиционните течения вътре и вън от партията пораждат разкол и слабост, и провокират атаките на страховити врагове. Няколко месеца по-рано, през април 1921 г., Ленин призоваваше за увеличение броя на работниците в ЦК. С други думи, позицията му не е против работниците, а срещу опозицията. Това е социална революция, която, както и другите, не може да развива своя политически и морален живот безпрепятствено.
    Към края на 20-те години на 20 век Съветите имаха два пътя – да продължат в посока на по-голяма централизация, към командна икономика, принудителна аграрна колективизация и ускорена индустриализация под ръководството на партията с неограничена власт – този път избра Сталин, или да тръгнат към либерализация, да разрешат политическото разнообразие, повече автономия за профсъюзите и други организации, открити обсъждания, дискусии и критика, повече автономия на различните съветски републики, развитие на сектора частно дребно предприемачество, независими селски стопани, повече производство на стоки за потребление за сметка на ниско интензивно натрупване на капитал, нужен за мощна военно-индустриална база.
    Ако беше избран втория път, мисля, че той би довел до по-удобно, по-човечно и пригодно общество. Обсаденият социализъм би бил заменен от социализма на работниците-потребители. Единственият проблем тук е, че в такъв случай страната можеше да се окаже неспособна да издържи нападението на нацистите. Тогава Съветският съюз щеше да тръгне по пътя на принудителната индустриализация. Точно този курс често бива наричан “едно от престъпленията на Сталин срещу собствения си народ”. Тази индустриализация се свежда до създаването за десетки години на съвършено нова индустриална база на изток от Урал, сред голата степ, където бе построен най-големият в Европа стоманодобивен комплекс, тъй като се предвиждаше нападение на Запада. “Парите течеха като река, хората мръзнат, гладуват, страдат, но строителството продължава независимо от отделната личност и с масов героизъм, който рядко се вижда в историята”. Сталин бил прав в предвиждането, че на страната й остават 10 години, за да направи нещо, което в Британия постигнали за 100 години.
    През 1941 г. нацистите нахлуват, а индустриалната база, сигурно прикрита на хиляди мили от фронта, кове оръжието. В края на краищата точно това оръжие обърна в бяг нацистките нашественици. Цената на оцеляването включва 22 милиона съветски граждани, загинали във войната, неизброими разрушения и страдания, чиито последици изкривиха съветското общество за десетилетия. Това не означава обаче, че всичко, направено от Сталин, е било исторически необходимо. Нуждата от революционно оцеляване не прави “необходимо” безмилостното изтребване на стотици стари болшевишки лидери, личния култ към вожда, който си приписва всяко революционно завоевание, подтискането на политическия живот на партията чрез терор, смазването на дискусиите за темпа на колективизацията и индустриализацията, идеологическото регулиране на умствения и културния живот, масовите депортации на “заподозрените” националности.
    И други страни изпитаха последиците от контрареволюционните атаки. Сандинистката офицерка, която срещнах през 1986 г. във Виена, подчерта, че никарагуанците не са “войнолюбив народ”, но трябвало да се научат да се бият, защото се изправили пред разрушителна война на наемниците, подкрепяни от САЩ. Тя разпалено описваше как войната и ембаргото заставили страната й да отложи повечето от социално-икономическите си планове. Същото стана и в Мозамбик, Ангола и доста други страни, където наемниците, финансирани от САЩ, разрушиха селското стопанство, медицинските центрове, електростанциите, убиваха и обрекоха на глад хиляди хора.
    Така революционното дете бе задушено още в пелените или безмилостно обезкръвено. Тези неща трябва да се признаят, също както се признава натискът върху дисидентите в каквото и да е революционно общество.
    Много леви интелектуалци поздравиха свалянето на комунистическите правителства в Източна Европа и в СССР. Сега вече ще има демокрация – твърдяха те. Хората ще се освободят от юздите на комунизма, левите в САЩ ще се усетят свободни от албатроса на съществуващия комунизъм, или както каза левият теоретик Ричард Лихтман, “свободни от инкубуса Съветски съюз и субкубуса комунистически Китай”.
    Всъщност капиталистическата реставрация в Източна Европа отслаби сериозно многобройните освободителни движения в страните от третия свят, които получаваха помощ от Съветския съюз. Това доведе до поредица десни режими, които рамо до рамо работят с контрареволюционерите от САЩ навсякъде по света.

    Свалянето на комунизма даде зелена светлина на западните корпорации с неограничената им жажда за експлоатация. На тях вече не им трябваше да убеждават своите работници, че живеят по-добре от събратята им в Русия. Не им беше нужно да спазват определени рамки заради наличието на система-съперник. Тъкмо затова капиталистическата класа изземва победите на работниците на Запад, постигнати с многолетна борба.
    Днес, когато най-злокачествената форма на капитализма триумфира на Изток, тя ще победи и на Запад. “Капитализмът с човешко лице” ще бъде сменен с “капитализъм по лицето”.
    По израза на Ричард Левинс, “в новата жизнерадостна агресивност на световния капитализъм ние виждаме, че днес комунизмът и неговите поддръжници бяха държани на гонка”.
    Комунистическите държави имаха роля в сдържането на най-лошите инстинкти на западния капитализъм и империализъм. Левите антикомунисти възприемаха комунизма като страшно зло, но не предвидиха загубите, които ни предстояха. Някои от тях и досега не го разбират.

  18. Ние повтаряме грешките на СССР
    Валерио ПЕЛИЗАРИ
    “Интернешънъл хералд трибюн”, 16 март 2007 г.

    Преди няколко седмици един млад офицер от пресслужбата на италианския контингент на коалиционните сили в Афганистан бе освободен многозначително от длъжност. Причината – съобщил, че в Герат нашите войници ще строят католическа църква “Пресвета Богородица”, чийто образ, както се изразил офицерът, “има важно духовно значение и за мюсюлманите”. Ако този офицер внимателно бе прочел Корана, вероятно щеше да е на друго мнение. За съжаление, той не знае и един друг факт: за цялата си история в Афганистан е построен само един католически храм. Той е открит през 1933 г. с разрешението на крал Аманулла в знак на благодарност, защото Италия е сред първите, признали независимостта на Афганистан.
    Но това не е най-тъжното недоразумение, свързано с Афганистан. Най-лошото е, че високопоставени чиновници от НАТО, разположени в уютните си брюкселски кабинети, май не осъзнават, че допускат същите трагични грешки, както и кремълските генерали преди 25 години. Днес НАТО, също като Москва преди четвърт век, залага на засилените въздушни бомбардировки с надеждата, че така ще намали загубите на пехотата. Вярва, че ще се запази и относителният контрол върху комуникациите, и илюзията, че като цяло владее ситуацията. Но тази стратегия не е работеща.
    Изглежда, че и италианското правителство не го разбира. Смяната на властта през миналото лято, когато управлението мина от ръцете на Силвио Берлускони към правителството на Романо Проди, бе повод за емоционална вътрешнополитическа дискусия за Афганистан. Всеки, който има някакъв авторитет в Италия, сметна за свой дълг да се изкаже по темата. И то при положение, че доста италианци не обръщат никакво внимание на събитията в Афганистан. Освен хората около д-р Алберто Кайро, от Международния Червен кръст, и д-р Джино Страда, от организацията “Спешна помощ”, малцина други наши съотечественици са свързани по някакъв начин с тази страна. За жалост в течение на дискусията не се обърна внимание на най-важния проблем в хода на войната – погрешния стратегически акцент върху въздушните операции. Вместо това участниците чупеха копия в съвсем незначителни проблеми – как да възстановят съдебната система в страната и да приучат афганците на уважение към принципите на демокрацията…
    От юни до октомври 2006 г. НАТО реализира 2100 бомбардировки над Афганистан, средно по 18 налета на ден. Използвани бяха бомби, тежки почти 1000 кг. Постоянните масирани бомбардировки съвсем не приличаха на “хирургически операции”. Но за същия период броят на нападенията на бойците от движението “Талибани”, от “Ал Каида” и други противници на президента Хамид Карзай, нарастваха. Увеличиха се и терористичните актове при използване на камикадзе.
    В крайна сметка миналата година бе за Афганистан най-кървавата за целия период след свалянето на режима на молла Омар и талибаните през 2001 г.
    Натовската “въздушна война” демонстрира единствено своята неефективност. Така ние се опитваме да избегнем загубите за сметка на въздушните удари, но всъщност повтаряме грешката на руснаците от предишната афганска война. Най-красноречивият пример тук може да е безрезултатното сражение за укрепения район Тора Бора и опитите за залавяне на Осама бин Ладен в края на 2001 г. Както отбелязва Джонатан Рендъл в книгата си “Осама”, коалиционните сили тогава не са влизали в пряк контакт с противника. Това съвсем не било сражение – върху вражеските позиции чисто и просто са били изсипвани регулярно градушка от бомби и ракети.
    Нека да оставим извън скобите основополагащия принцип на военната стратегия – че за успех е нужна достатъчно мощна сухопътна групировка. В този смисъл примерите за другите стратегически пропуски са наистина неизброими. Става дума не дори за невежеството на италианците, които планират да строят католически храм в обхваната от война мюсюлманска държава. Не изглеждат по-добре и американците в Кабул – действията им водят единствено към задънената улица. Ето и един пример – за да подсигурят посолството си, те обявиха целия център на столицата за “забранена зона” за афганци. Така изцяло срутиха всички шансове за нормализация на обстановката в града.
    Говорих за това с Едмунд Макуилямс, в края на 80-те години той бе на дипломатическа работа в американското посолство в Кабул. Дипломатът потвърди, че обстановката в последните години на съветска окупация малко се различавала от сегашната. В града имало комендантски час, щаб-квартирата на КГБ се намирала в зданието, където днес се помещава резидентурата на ЦРУ.
    Президентът комунист Мохамад Неджибулла спирал цялото въздушно движение за по няколко часа, ако му се наложело да лети някъде…
    Днес така постъпва Карзай. Небето над Кабул е потъмняло от бойни вертолети и изстребители.
    И все пак в края на краищата на руснаците им се наложило да изведат войските. Те дори подкупили въстаниците, та да не нападат частите, които отстъпват през прохода Саланг. Сделката се сключила тайно и не била по-малко секретна от тези, които Ръдиард Киплинг описва в Ким. Само че за тази сделка се разчуло седмица преди извеждането на войските. Всъщност в Афганистан рядко може да се съхрани тайна. Спомняте си, че наскоро се готвеше терористичен акт с камикадзета на авиобазата Баграм, по времето, когато там ще бъде Дик Чейни. И забележете – нямаше никакви предварителни съобщения за визитата му в Афганистан.
    Днес, четвърт век след провала на съветското нахлуване, западното присъствие в Афганистан се видоизменя в хаос заради пренебрегнатите уроци на историята, особеностите на местната култура и принципите на съвременната война.

  19. Шоковата доктрина
    Наоми КЛАЙН
    “Гардиън”, Великобритания,
    18 септември 2007 г.

    “Кризата не признаваше национални граници. Една процъфтяваща глобална икономика, концентрирала се в преследването на краткосрочни печалби, се оказваше неспособна да даде отговор на изискващите все по-спешни мерки екологични и хуманитарни кризи; например неспособна да направи прехода от изкопаеми горива към възобновими източници на енергия; неспособна, независимо от всички тостове и ръкостискания пред камерите, да отдели ресурсите, необходими, за да се спре разпространението на вируса на СПИН в Африка; противяща се да изпълни поетите международни задължения за намаляване на глада или дори да се заеме с основните пропуски по продоволствената сигурност в Европа…“

    Срещнах се с Джамар Пери през септември 2005 г. в голям център, използван от Червения кръст в Батън руж, щат Луизиана.
    Усмихнати млади сциентолози раздаваха скромен обяд, а той стоеше на опашката за храна. Току що ме бяха хванали с уликите, че разговарям с евакуирани без съпровождащи представители на медиите, и се опитвах да остана незабелязана – бяла канадка в морето от южни афро-американци… Наредих се на опашката и застанах зад Пери, помолих го да разговаря с мен, сякаш сме стари приятели. Той любезно се съгласи. Пери е роден и израснал в Нови Орлеан. Минала цяла седмица, откакто напуснал потопения град. Заедно със семейството си дълго чакал да дойдат автобуси, за да евакуират хората. Когато разбрали, че транспорт няма да има, тръгнали пешком под палещото слънце. В крайна сметка се озовали тук, в огромния център за провеждане на събрания и конгреси. Сега в залата са разположени две хиляди походни легла, тълпа от измъчени и разгневени хора, надзиравани от разгневени войници от националната гвардия, които наскоро са се върнали от Ирак.
    Същия ден в убежището се понесе новината за това какво казал конгресменът републиканец Ричард Бейкър пред група лобисти. “Най-накрая изчистихме държавните жилища в Нови Орлеан. Ние не можахме да го направим сами, но ни помогна господ”. Един от най-влиятелните строителни предприемачи на Нови Орлеан – Джозеф Канизаро, също изказал подобна мисъл: “Мисля, че сега вече може да започнем на чисто. А когато пред нас е бял лист, получаваме и много отлични възможности”.
    През цялата седмица в Нови Орлеан ври и кипи от лобисти на различни корпорации. Те помагат да се стабилизират споменатите отлични възможности – това значи да се намалят данъците, да се намалят нормите и правилата, да се осигури по-евтина работна сила, в крайна сметка – да се построи “по-малък град, и по-безопасен”. На практика това значи ликвидиране на проектите за държавни жилища. Като слушаш всички тези приказки за “нов старт”, за “бял лист” и т.н., може и да забравиш за отровните облаци прах, химическите тоалетни и човешките останки, които се намират само на няколко километра от това място. В убежището Джамар не би могъл да мисли за нищо друго обаче. “Според мен това не може да бъде изчистване на града. Аз видях, че в града загинаха маса хора, които биха могли и да не умират”.
    Джамар говореше тихо, но пред нас имаше един възрастен мъж, който чу думите му, обърна се и каза: “Какво стана с хората от Батън руж? Това не е нова възможност, това е трагедия, дявол да го вземе. Нима тия ослепяха?” Подкрепи го и жена с две деца: “Не, не са ослепели, това са истински демони. На тях всичко това им е изгодно”.
    Сред онези, които видяха в наводнения Нови Орлеан нови възможности, бе и покойният Милтън Фридмън, великият гуру на освободения капитализъм. На него се приписва заслугата, че е дал кодекса, написаните правила за съвременната хипермобилна глобална икономика. Той е известен сред последователите си като “чичо Милти”. Този болен човек на 93 години намери сили да напише статия за “Уолстрийт джърнъл” едва след скъсването на дигата: “Голяма част от училищата в Нови Орлеан са вече руини – отбеляза Фридмън, – в руините са и домовете на учениците, които учеха в тези училища. Сега децата са разпръснати по цялата страна. Това е трагедия. Но това е и голяма възможност”.
    Фридмън изложи радикална идея, която се изразява в следното. Вместо да потъват милиарди за възстановяване, ремонт и модернизация на съществуващата система за безплатно училищно образование в Нови Орлеан, държавата да даде на семействата ваучери, които те да вложат в частни учебни заведения.
    Но за разлика от костенурските темпове на възстановяването на дигата и системата за електроснабдяване, разпродажбата на училищната инфраструктура на Нови Орлеан бе осъществявана с военна точност и бързина. За 19-те месеца, в които огромната част от бедното градско население бе още в убежища, далеч от дома, системата на безплатното училищно образование бе почти изцяло заменена от частни чартърни училища. Институтът за американско предприемачество вървеше по петите на Фридмън и с възторг отбеляза, че “ураганът “Катрина” за един ден свърши онова, което училищните реформатори на Луизиана не могли да направят за десетилетия.” Същевременно учителите от държавните училища нарекоха плана на Фридмън “поучително завладяване на територия”.
    Аз обаче ще кажа, че такива добре организирани атаки срещу обществената собственост, каквито видяхме след трагичните събития, а също и отношението към трагедията на Нови Орлеан като към примамлива пазарна възможност, нямат друго име освен “катастрофа на капитализма”.
    Приватизацията на училищната система на един неголям американски град може би изглежда прекалено скромно занимание за човека, когото нарекоха най-влиятелния икономист от втората половина на 20 век. Само че решителността, с която Фридмън употреби кризата в Нови Орлеан, за да наложи своята радикална версия на капитализма, се превърна в собствения му прощален акорд на този свят, при това много му подхождаше. За повече от три десетилетия Фридмън и влиятелните му следовници ювелирно отработиха тази стратегия. Те чакаха големите кризи, а после разпродаваха на залчета държавната собственост на частни лица, докато гражданите още не бяха дошли на себе си от преживяното.
    В една от най-известните си работи Фридмън изложи ключовия тактически тезис за капитализма, който аз лично възприемам като “шокова доктрина”. Той твърди, че “само кризата – реална или фалшива – води към истински промени”. Когато възникне криза, действията, които следва да се извършат, зависят от възможностите, които пораждат самите те. Някои хора очакват големите катастрофи и се запасяват с консерви и питейна вода, “фридмъновците” се запасяват с пресни идеи. Професорът от Чикагския университет бе уверен, че когато настъпи кризата, трябва да се действа бързо, така че да се отвоюват бързи и необратими промени, преди потресеното от кризата общество да се върне назад – към “тиранията на съществуващото положение”. Идеята на Фридмън някак си напомня за препоръката на Макиавели, че “щетата” трябва да се нанася “изненадващо и мигновено”. Това май е един от най-дълговечните завети.
    За първи път Фридмън се научи как да използва шока или кризата в средата на 70-те години. Тогава работеше като съветник при диктатора Аугусто Пиночет. След кървавия преврат чилийците бяха в шок, страната бе завладяна от хиперинфлация, а Фридмън посъветва генерала да провежда промени с темпото на артилерийска атака. Промените в икономиката бяха – да се намалят данъците, да се освободи търговията, да се приватизира сферата на услугите, да се орежат разходите за социално слабите и да се разхлаби държавната намеса в икономиката.
    Това бе най-радикалната капиталистическа модернизация за цялата история. Нарекоха я “революцията на Чикагската школа”, тъй като Фридмън обучаваше повечето от икономистите на Пиночет в Чикаго. Пак Фридмън изобрети термина за болезнената тактика на “шоковата терапия”. По-късно за всяка държава, която планираше мащабни пазарни програми, методът “шокова терапия” се превръщаше в любима тактика.
    Започнах да изучавам проблема за зависимостта на свободния пазар и силата на шока преди четири години, в първите месеци на окупацията на Ирак. От Багдад съобщавах, че опитите на Вашингтон да следва тактиката за “шок и ужас” се провалят. Вашингтон се опитваше да внедри тази тактика чрез шокова терапия, което означаваше масова приватизация, изцяло свободна търговия, 15% фиксиран данък и радикално съкращаване на държавния апарат. После бях в Шри Ланка, само няколко месеца след разрушителното цунами от 2004 г. Станах свидетел на новата версия на познатия стар маньовър. Чуждестранни инвеститори и международни кредитори се възползват от всеобщата паника, обединяват се и предават прекрасното крайбрежие на Шри Ланка в ръцете на частни предприемачи. Те на свой ред бързо издигат огромни курорти и лишават хиляди рибари от шанса да възстановят своите села.
    По времето, когато ураганът “Катрина” връхлетя Нови Орлеан, вече бе ясно, че най-предпочитаният метод за постигане на корпоративни цели е да се използват времената на колективна беда, за да се реализират радикални социални и икономически схеми.
    Повечето от хората, преживели катастрофата, не желаят да започват буквално от нулата. Те се надяват да спасят това, което може да се спаси, да ремонтират онова, което не е било разрушено. “Когато възстановявам града, имам усещането, че възстановявам самата себе си” – каза ми жителката на 9-и градски район Касандра Андрюс, докато почистваше калта и прахта след урагана. Обаче “капиталистите на катастрофата” не ги интересува ремонта на нещо, което вече е било.
    В Ирак, в Шри Ланка и в Нови Орлеан процесът, който лукаво бе наричан “реконструкция”, започваше по един и същ сценарий – първи инициаторите на “реконструкцията” довършваха работата на първоначалната катастрофа – унищожаваха останките на обществената сфера.
    Проучвах и въпроса за връзката между свръхпечалбата и мащабните катастрофи. В самото начало си въобразих, че съм свидетел на фундаментални промени, когато тенденцията за “освобождаване” на пазара победно обиколи планетата. Аз съм участник в движението срещу нарастващата власт на корпорациите. Това движение дебютира в Сиатъл през 1999 г. и оттогава аз свикнах с мисълта, че политиката в интерес на бизнеса се съпровожда с крайно сурови методи, в това число извиване на ръцете по срещите на върха на СТО, и с налагането на специални условия при отпускане на заеми от МВФ. Но когато задълбах, опитвайки се да разбера историята на развитието на този пазарен модел по света, открих, че стратегията да се използват кризите и нещастията бе локомотивът на Фридмъновото движение още от самото му начало. На тази крайно радикална форма в развитието на капитализма й бяха нужни именно беди и нещастия, за да се развива.
    Случилото се в Ирак и Нови Орлеан не беше изобретено от 11 септември. Обратното, тези смели опити за експлоатиране на кризите са само кулминацията на тридесетгодишното следване на шоковата доктрина. Ако погледнеш с очите на тази доктрина, ще си наясно, че последните 35 години изглеждат твърде различно. Някои от най-позорните нарушения на човешките права в този период, които бяха представяни като действия на садисти, или провеждани от антидемократични режими, всъщност целяха да стреснат обществеността и да подготвят почвата за радикални “пазарни” реформи. Шокът от разправата на площад “Тянанмън” в Китай през 1989 г., арестите на хиляди хора, позволиха на комунистическата партия да превърне голяма част от страната в активна търговска зона за износ, където работеха уплашени хора, толкова уплашени, че дори не си помисляха да защитават собствените си права. Фолклендската война направи същата услуга на лейди Тачър – безпорядъкът след войната й позволи да потуши работническите стачки и да започне жестоката кампания за приватизация – първа в историята на западната демокрация.
    Главното тук се състои в следното – за да няма пречки пред шоковата терапия в икономиката, винаги трябва да е налице допълнителна колективна травма.
    Икономическият модел на Фридмън само частично може да се приложи в условия на демокрация – най-добрия пример е “рейгъномиката”. Но за да претвориш модела в практиката изцяло, необходима е ситуация на авторитарно или полуавторитарно управление.
    Доскоро в САЩ нямаше подобни условия. Обаче на 11 септември се случи нещо – идеологията, която бе разработена в американските университети и наложена от институциите на американската власт, най-сетне получи шанс да бъде приложена и у дома – в САЩ. Администрацията на Буш бъкаше от ученици на Фридмън, включително и най-близкият му приятел Доналд Ръмсфелд. Те се възползваха от породения страх и започнаха “война с тероризма”. Направиха така, че концепцията бе абсолютно комерсиална и насочена към получаване на печалби. Ето как се появи цяла индустрия, която наля нови сили в задъхващото се тяло на щатската икономика. Мисля, че най-доброто наименование за подобно явление е “комплексът на капитализма на катастрофите”. Това е глобална война, която частните компании водят на всички нива, и получават за участието си в нея пари от бюджета.
    За вечни времена те откупиха мандата си да защитават родината и да громят “злото” извън пределите й. Само за няколко години този комплекс разшири зоната на пазарното си влияние. Сега действията му не се ограничават само до борбата с тероризма. Те са обсебили сферата на международното миротворчество, поддържането на ред в градовете, борбата със зачестилите природни катастрофи. Крайната цел на корпорациите, които са в центъра на този комплекс, е да се пренесат моделите на държавната власт, които са ефективни и в извънредни обстоятелства, в сферата на ежедневното функциониране на държавата, но да носят търговска печалба и дивиденти. Всъщност това е опит да се приватизира държавата.
    По мащабите си “комплексът на капитализма на катастрофите” не отстъпва по нищо на “развиващия се пазар” и на бума в информационните технологии от 90-те години. В него доминират американските компании, обаче комплексът има глобален характер, доколкото британските фирми отговарят за сферата на скритото наблюдение в името на сигурността, а израелските фирми дават свой принос в строителството на огради и стени в стил “hi-tech”.
    В съчетание с огромните приходи на застрахователната индустрия и свръхпечалбите в нефтения отрасъл, икономиката на катастрофите може да окаже силата, която да спаси световния пазар от тоталния спад, заплашил света в навечерието на 11 септември.
    За славата на Фридмън бяха написани хиляди хвалебствени слова, обаче за ролята му по издигането на философията за шока и кризите се споменаваше само мимоходом. При това кончината му през ноември 2006 г. стана поредният повод да се повтори още веднъж официалната версия как неговата линия за радикалния капитализъм се превърна в държавна догма почти по всички кътчета на планетата. Тази история стана приказка, изчистена докрай от насилието, тясно свързано с кръстоносния поход под знамето на Фридмън. Настъпи времето тези неща да се променят. След разпада на Съветския съюз дойде епохата за разплата с престъпленията, извършени в името на комунизма. Но как стоят нещата с кръстоносните походи за освобождаването на световните пазари? Не се наемам да твърдя, че за всички форми на пазарна система е нужно мащабно насилие. Възможно е да се създаде и пазарна икономика, която няма да се нуждае от жестокост и идеологическа чистота. Обаче свободният пазар на потребителски стоки спокойно може да съществува наред с безплатното здравеопазване, с безплатното държавно образование, с държавната собственост върху значителна част от икономиката. Например във вида на общонационална нефтена компания. Възможно е да се изиска от компаниите достойна заплата, право на работниците да създават профсъюзи, а държавната власт да налага данъци и да преразпределя богатствата така, че да изглади рязкото неравенство, характерно за корпоративните държави.
    Не е задължително пазарът да е радикален. Подобен модел смесена икономика предложи още Джон Мейнард Кейнс след Голямата депресия. Но контрареволюцията на Фридмън бе замислена именно за да ликвидира тази система от компромиси, сдържане и противотежест и която днес се провежда ту в една, ту в друга страна. Ако гледаме на учението на Фридмън тъкмо от този ъгъл, капитализмът на Чикагската школа има нещо общо с другите идеологии на фундаментализма – характерния стремеж към недостъпната чистота. Този стремеж към обожествяване на съзидателната сила аргументира нуждата от кризи и катастрофи в идеологията на свободния пазар. Реалност, в която липсват елементите на апокалипсиса, просто не подхожда на амбиците й.
    За цели 35 години Фридмъновата контрареволюция разчита именно на влечението към такъв род свобода, каквато има единствено във време на катаклизми и разрушителни промени. Точно в такива времена хората и техните установени навици, настойчивите им искания биват пометени от пътя, а демокрацията изглежда нещо невъзможно. Привържениците на шоковата доктрина са убедени, че само голяма катастрофа – наводнение, война, терористичен акт – може да им предостави онзи бял лист, върху който ще дадат воля на фантазията си. Именно в такива моменти на нестабилност, когато сме психологически сковани, когато сме изтръгнати от корените на своята среда, тези художници и творци топват четки в боите и се заемат да разчертават света.
    Изтезанията: още един метод на шокова терапия
    В глобалния поход за победа на свободния пазар винаги незримо присъстват изтезанията: вземете Чили, Китай или Ирак. В Чили се проявиха три ясно обозначени форми на шока, които след 30 години се повториха в Ирак. Шокът от преврата подготви почвата за шоковата терапия в икономиката. Шокът от килиите за изтезания отне съпротивата у тези, които искаха да се изправят срещу икономическите разрушения.
    Но изтезанията не са просто инструмент за налагане на нежелана политика върху метежния народ. Това е също и фундаментален израз, базова метафора за логиката на шоковата доктрина. Изтезанията, на деликатния език на ЦРУ, се наричат “разпит с пристрастие”. Това са набор от методи, разработени от учените, за да докарат затворения до състояние на дълбока дезориентация.

    В разсекретени указания на ЦРУ се описва как може да се “сломи” “упорстващия източник”. За тази цел трябва насилствено да се предизвика разрив между арестувания и способността му да осъзнава случващото се около него. Като начало трябва да се притъпят чувствата му (да му нахлупят шапка, да запушат ушите му с вата, да го оковат в пранги). После тялото му се подлага на мощно стимулиращо въздействие (светлина на откоси, силна музика, побой). Целта на подобно “размекване” на затворника е да се провокира появата на своеобразен ураган в мозъка му. В такова състояние на шок повечето арестувани предоставят на разпитващия всичко, което му е нужно.
    Доктрината на шока повтаря изцяло описания процес. Първоначалната катастрофа – преврат, терористичен акт, криза на пазара – набутва цялото население в състоянието на колективен потрес или шок. Падат бомби, избухват насилия, и това като ураган “размеква” цялото общество. Изплашеният затворник издава имената на своите другари и се отказва от вярата си, така и потресеното общество в състояние на шок обикновено се отказва от онова, което при други обстоятелства е готово твърдо да пази.

  20. Убийството на Ирак
    Престъплението на века
    Наоми КЛАЙН
    11 септември 2001 или нахлуването в Ирак през март 2006?! Едното престъпление разруши символите на американския капитализъм, другото разруши цяла страна с нейната древна култура.
    Канадската журналистка Наоми Клайн твърди, че големите престъпления на нашия век стават стратегия на наречения от нея “капитализъм на катастрофите”. Тъй като това, което сполетя Ирак, се случва и в България, макар и без бомбардировки… откъс от нейната книга, отпечатан в “Гардиан” на 12 септември 2007г.

    Съществува отдавна отработена техника на мъчение, състояща се в изпълване на съзнанието на жертвата със страх, отнемат й й се обичайните навици и атрибути и накрая се изтриват спомените за това, което е било нейно минало. Тази психотехника беше използвана от САЩ в Ирак през 2003 г. А когато режимът на Саддам падна, Вашингтон се зае да “възстановява” пострадалата страна с катастрофална по своите последици тотална приватизация.
    Датата, планирана за нахлуване в Ирак, се приближава. Пентагонът провежда мобилизация на амариканските медии и им заповядва да наплашат иракчаните. Два месеца преди началото на войната телевизионният канал СВS започна репортажа си така: “Този ден се нарича “Ден А”, което означава ден на бомбардировките. Бомбардировките ще бъдат такива, че войниците на Саддам ще загубят всякаква охота да се сражават. По-нататък на зрителите беше показан Харлан Улман – автор на доктрината “Шок и ужас”. Той заявява най-безцеремонно: “Ние се готвим за ефект, който за няколко минути ще има за иракчаните ефекта на бомбата в Хирошима“.
    В продължение на месеци гражданите на Ирак гледаха ужасяващи репортажи по контрабандните спътникови канали и узнавайки новините от роднини по телефона, си въобразяваха предстоящия кошмар на операцията “Шок и ужас”. Самото название на стратегията се оказа силно психооръжие. Иракчаните се питаха: “Ще бъде ли по-страшно от 1991 година? Ще нанесат ли американците ядрен удар, след като подозират, че Саддам притежава ОМП?”.
    За военния отдел на Белия дом Пентагона организира специална демонстрация до военновъздушната база Еглин (Флорида) на 8-тонната “Майка на всички бомби”, която беше за времето си най-мощното неядрено взривно устройство, създаващо “атомна” гъба висока три километра. Това оръжие имаше ефект на психологически нокаут. Иракската армия изгуби мотивация за воюване.
    Веднага след началото на войната жителите на Багдад бяха подложени на специално мъчение, наречено “сензорна деприватизация”. На огромния град един след друг бяха ампутирани всички органи на чувства.
    През нощта на 28.03.2003, когато американската войски настъпваха към Багдад, беше бомбардирано Министерството на съобщенията. Същата участ постигна в началото четири от багдадските телефонни централи, а по-късно всичките дванадесет бяха унищожени. С мощни проникващи заряди беше прекъсната телефонната връзка на милиони граждани. Без радио, без телефон и без телевизия семействата заключили се в къщите си, останаха без никакъв сигнал и представа за това какво се случва на улицата.
    Според много от жителите на Ирак прекъсването на телефонната връзка е било най-изтощителното психологическо изпитание, свързано с бомбардировките. Да чуваш взривовете навън, и да не можеш да позвъниш на своята любима в съседния квартал, или да нямаш възможност да успокоиш обезумелите си роднини в чужбина – това беше истински кошмар за хората.
    След “ушите” градът загуби и очите си. В един момент на 4 април той потъна в безкрайна кошмарна нощ. Тъмнината се разсейваше само от фаровете на минаващите автомобили. Багдадчаните, затворени в домовете си като в капани, не можеха нито да се видят, нито да обменят мисли един с друг. Столицата заприлича на затворник на ЦРУ с превързани очи и оковани крака и ръце.
    Бомбардировките обезобразиха Ирак, но настъпилата вакханалия на мародерство унищожи самото сърце на страната. Стотици мародери трошаха древни керамични съдове, обираха музеите, тъпчеха джобовете си със злато и старинни предмети от колекцията на Националния музей на Ирак.
    Разграбваха се останките от първото общество в историята на човечеството, създадено в района на Двуречието. 80% от 170 000 безценни експонати изчезнаха – съобщи „Лос Анджелис таймс“. Зданието на Националната библиотека, където се съхраняваха екземпляри от всички книги и докторски дисертации, публикувани в Ирак, беше превърнато в чернеещи руини. От зданието на Министерството на вероизповеданията остана само скелет.
    Друг багдадчанин, разказва за гибелта на музея така: “Това беше душата на Ирак. Ако на музея не се върнат заграбените съкровища, аз ще се чувствам така, сякаш някой е откраднал частица от моята душа.”
    А археологът от Чикагския университет Мак Туайър Гибсън сравни варварството с лоботомия – унищожена е в дълбочина една цяла култура, съществувала хилядолетия.
    Малка част от ценностите бяха спасени, главно благодарение на свещенослужителите, организирали спасителни работи сред оргията на мародерството. Много иракчани обаче и досега са убедени, че “лоботомията” беше направена съвсем умишлено – в рамките на американската стратегия за унищожаване на корените на чуждата култура като в замяна на нея бъде насадена тяхната собствена.
    По време на войната през 1991 г. мародерите нападнаха 13 музея в Ирак. Отчитайки този факт, не беше трудно да се предугади, че бедността, ненавистта и общият хаос ще подтикнат част от иракчаните към грабежи (няколко седмици преди започване на войната, Саддам Хюсейн даде амнистия на всички затворници).
    Водещи специалисти по археология предупреждаваха Пентагона за нуждата от социална стратегия и международна полиция за опазване на музеите и библиотеките от бомбардировките. На 26 март Пентагонът наистина изготви списък, който включваше 16 наземни цели, които да бъдат пощадени. Националният музей беше на второ място. Военните обаче не погледнаха плана въобще.
    Дори и без международна полиция, американците имаха достатъчно сили, за да осигурят охраната на всичко, което представляваше културна ценност. Но това не стана. Известни са множество случаи, в които патрулиращите войници на бронирани машини спокойно наблюдавали как покрай тях минават камиони, пълни с награбени от музеите ценности. Те обаче действали на принципа “Война е! Случва се”. Отделни патрули прекратявали грабежите, но други се присъединявали към мародерите. В. “Таймс” съобщи, че американски войници разпердушинили цялото международно летище на Багдад. Те стигнали дотам, че рязали седалки, изтръгвали прибори от пилотските кабини, избили всички стъкла на самолетите. От вандализма иракската държавна авиокомпания е понесла 100 млн. долара загуби. Точно тази компания след това влиза на едно от първите места в списъците за незабавна приватизация.
    Две лица изиграха ключова роля в окупацията на Ирак: старши икономическият съветник на Пол Бремър Макферсън и директорът на Програмата за реформа на висшето образование Джон Агресто. Техните думи обясняват истинската причина за равнодушието на окупационните власти към мародерството.
    Макферсън разясни, че американците не се вълнували от присвояването на държавна собственост (автомобили, автобуси, оргтехника на министерствата), защото “това представлявало приватизация и радикално намаляване на ролята на държавата в икономиката на страната“, т.е. мародерите на практика помагали на американците. “На мен ми се струваше напълно естествена такава приватизация. Човек сяда зад кормилото на държавния автомобил или камион и започва да си решава личните проблеми.”
    Подобна форма на грабежи, Макферсън, последовател на чикагската икономическа школа, предпочита да нарича “стесняване на обществения сектор”.
    Неговият колега Джон Агресто, гледайки тв-репортажите за мародерствата в Багдад, също вижда събитията през розови очила. Своята работа той нарича “приключение, което се случва един път в живота”, а своята задача – да създаде в Ирак нова образователна система, която да започне “от нулата” на чисто. “Ограбването на местните университети и Министерството на образованието е отлична възможност да се започне всичко отначало, а иракските училища да се снабдят с най-съвременно оборудване” – проповядва той.
    Много хора искрено вярваха, че мисията на САЩ в Ирак е да се създаде нова нация и затова всичко, което беше свързано със старата нация, е редно да отстрани от пътя. Агресто, който преди това е бил директор на колеж “Св. Йоан” в Ню Мексико си признава, че до идването си не е знаел абсолютно нищо за Ирак и даже нарочно не е прочел нищо за да бъде и той “чиста страница”. Но ако същият Агресто си беше направил труда да прочете поне две книги за Ирак, сигурно би се позамислил има ли смисъл животът в тази страна да започне от “на чисто”. Той щеше да узнае, че до задушаващите икономически санкции Ирак имаше най-добрата образователна система в региона и най-добър показател за грамотност в арабския свят (89%). За сравнение: в родния щат на Агресто Ню Мексико 46% от населението са функционално неграмотни, а 20% не могат да ум да извършат елементарни аритметични действия, необходими да си попълнят чека в супермаркета. Но Агресто е 100% уверен в абсолютното превъзходство на Америка и дори през ум не му минава, че иракчаните могат горчиво да съжаляват за загубата на своята културна история.
    Трудно е да се повярва, но в общи черти планът на Вашингтон е изглеждал така: цялата страна да обезумее от страх, целенасочено да се унищожи нейната инфраструктура, да се бездейства при варварското разграбване на исторически и културни ценности, а след това да се търси оправдание с усмивка и неограничено предоставяне на евтина битова техника и консервирани храни.
    Именно на територията на Ирак зловещата теория на унищожаване и подмяна на една култура с друга стана реалност.
    Пол Бремър, човека, който Буш назначи за глава на окупационните власти в Ирак, не отрича, че когато пристигнал в Ирак мародерството е било в разгара си. За установяване на някакъв ред не можело да става и дума. Всякаква икономическа дейност била прекратена, на улиците нямало нито един полицай. И какво решение на кризата предлага този човек? Напълно да се отворят границите за неограничен импорт, без такси и мита, без инспекции и налози.
    Две седмици след пристигането си Бремър обяви: “Ирак е готов за бизнес!”
    За една нощ най-затворената страна (санкциите на ООН забраняваха всякаква външна търговия) се превърна в най-свободния пазар на света. Камионите с музейните ценности поеха към доволните прекупвачи в Йордания. Иран и Сирия, а там насреща им се движеха безбройни тироове, наблъскани с китайски телевизори, дискове с холивудски сапунки и екшъни и йордански сателитни антени. Всичко това се стоварваше на тротоарите в търговския район Карада.
    Едната култура беше разграбена и изгорена, другата набързо докарана отвън, се разопаковаше и инсталираше.
    Адептите на шоковата терапия смятаха, че вместо да отлюспват слой по слой културната луковица, ще могат да ги пробият силово, за да достигнат до “чиста страница”, до сърцевината, върху която да строят новата нация.
    Те с изненада установиха, че сърцевина няма, има само купища отломки от това, което те са натворили, и милиони психологически и физически сломени хора: сломени от режима на Саддам, сломени от войната, сломени от борбата едни с други.
    Вместо “бяла страница”, очистена от история, пред тях изникна вражда, чиито корени водеха към древността и която бързо премина в гражданска война с нападенията над джамиите в Кербала и Самара, с атентатите над пазарите, в министерства и по болници.
    Целенасоченото избиване на цял сегмент от населението се осъжда навсякъде като геноцид. В Ирак се извърши нещо още по-чудовищно: унищожена беше не част от населението, а цялата страна.
    Ирак изчезва, разпада се на части. Започна с това, че жените се забулиха и се скриха в къщите. После децата престанаха да ходят на училище (през 2006 г. не са посещавали 2/3 от децата). Изчезнаха професионалните фармацевти, лекари, преподаватели, съдии, адвокати, учени. След нахлуването на САЩ в Ирак бяха разстреляни около 300 учени, включително и няколко декани на факултети. Хиляди побягнаха в емиграция. 2000 лекари загинаха, 12 000 – избягаха до април 2007 г. Комисията на ООН за бежанците оценява, че 4 милиона иракчани, т.е. 1/7 от населението, е напуснало своите домове. Само 900 души са получили убежище в Съединените щати. 100 000 души все още чакат виза и в същото време очакват възмездие като помагачи на американците и сигурно проклинат покровителите си.

    Единственият бизнес, който процъфтя, бе отвличането на хора с цел откуп. Само за 100 дни в началото на 2006 г. в страната бяха отвлечени 20 000 души. Семействата на похитените имат само две възможности – да предадат на похитителите няколко десетки хиляди долара, или да отидат в моргата за опознаване на тялото.
    Невъобразими мъчения са част от практиката в полицията, за спирането на които също се иска откуп. Така изглежда “капитализмът на катастрофите” по иракски.
    Ирак не стана модел за Близкия изток и арабския свят. Ето какво се случва, когато някой си въобрази, че може да се постигне образцово общество в чужда страна, без да е живял в нея.
    Идеята за “табула раза” може да се превърне в своя уродлив двойник: реалността на изгорената земя. И едва тогава видението за съзидание ще се смени с картината на тоталното унищожение.

  21. ПОЗДРАВИ ЗА ВСИЧКИ ПРИЯТЕЛИ!БЪДЕТЕ ЗДРАВИ!!!

    Mariah Carey – All I Want For Christmas Is You

    Billy Idol – Jingle Bell Rock

    Happy New Year (ABBA)

  22. Малко статистика:
    Термина „терорист“ е празна квалификация, запазена за всяка личност или група, която дръзне да предизвика установения ред. Не трябва да се бърка сизмислената „Ал Кайда“, която е всъщност името на компютърна база данни за поддържаните от САЩ Муджахидини през ’80-те години. „Истината е, че няма Ислямска армия, или терористична група, наречена Ал Кайда. И всеки осведомен офицер от разузнаването знае това. Но има пропагандна кампания, да се накара обществеността да повярва в съществуването на такъв обект… Държавата зад тази пропаганда е САЩ“
    - Робин Кук –
    Бивш секретар по външните работи на Великобритания.
    През 2007 Министерството на отбраната на САЩ получи 161.8 млрд. долара за така наречената световна война с тероризма. Според националния център по анти-тероризъм, през 2004 грубо около 2000 души са били убити в цял свят в следствие на терористични атентати. В това число 70 американци. Използвайки това число като средна статистика, което е изключително щедро, е интересно да отбележим, че два пъти повече хора годишно умират от алергия към фъстъците отколкото от терористични актове. Същевременно, водещата причина за смъртност в Америка са сърдечно-съдовите заболявания, взимащи средно 450 000 жертви годишно. И през 2007 правителствените субсидии в тази обалст са били около 3 млрд. долара.
    Това значи, че правителството на САЩ, през 2007, е похарчило 54 пъти повече средства за борба с тероризма, отколкото за превенция на заболяването, което убива 6600 пъти повече хора годишно. Преди 1980 Афганистан е произвеждал 0% от световния опиум. След като поддържаните от САЩ/ ЦРУ Муджахидини спечелиха съветско-афганската война, до 1986 страната произвежда 40% от световното предлагане на хероин. До 1999 те вече произвеждат 80% от световното предлагане.
    Но тогава се случва нещо неочаквано. Талибаните се издигат на власт, и до 2000 г. унищожават по-голямата част от опиумните полета. Производството пада от 3000+ тона, на 185 тона – 94% намаление. На 9-ти септември 2001, плановете за нахлуване в Афганистан са на бюрото на президента Буш. Два дни по късно те получиха своето извинение. Днес производството на опиум в контролирания от САЩ Афганистан,вече достига 90% от предлагания в света хероин, рекордни добиви се постигат всяка година.Истинските терористи на нашия свят не се срещат в тъмна доба или викат „Аллах акбар“ преди някоя жестока проява. Истинските терористи на нашия свят носят костюми за 5000 долара и работят по най-високите позиции в сферата на финансите, политиката и бизнеса.Пропагандата ни убеждава, че войната е естествена и армията е почитаема институция. Щом войната е нещо естествено, защо има по 18 самоубийства всеки ден на американски ветерани с посттравматичен синдром? а 25% от американските бездомници са ветерани от войните!

  23. БЪЛГАРСКИЯТ “ЕЛИТ” ИЛИ ЦИРКЪТ БЪЛГАРСКИ

    Напоследък България се тресе от безумен снобски делириум. В публичното пространство и то не само в жълтата преса непрекъснато се спрягат понятия като “елит”, “VIP” персони и т.н. и т.н. А страната ни до скоро беше пролетарска и социалистическа и всички си бяхме “другари”, макар и някои да бяха по-велики другари от другите. В тази наша родина, ако проследим произхода си и се върнем с по няколко поколения назад, неизбежно ще стигнем до цървулите и здравата селска пот. Въпреки това, вече полудяха на тема по-специални, богоизбрани и важни личности, каймак на обществото. Ако се осмелиш да заявиш, че едни с нищо не са по-специални от другите, моментално те обвиняват в популизъм, който непременно е “евтин”. Та как да не се възмутят величията и елитарните персони на опита ти да кажеш, че в тях няма нещо особено специално, че няма обикновени и необикновени хора, а просто хора? Та нали те, нещастните, са пълзели, унижавали са се, крадели са, лъгали са и са измърсили душите си, за да се доберат до мечтания връх и да станат нещо по-специално от другите? Птицата дори не забелязва, че лети на високо. Виж за охлюва, ако допълзи до върха на едно дърво, това става най-великото постижение на света.
    Казаното до тук съвсем не означава, че отричам изцяло съществуването на аристокрация. Да, има елит, има и аристокрация. Повярвайте, обаче, че тези, които принадлежат към нея истински, изобщо не намират за необходимо да го демонстрират, защото са земни, естествени, прекрасни. Възможно е хора, които са такива избраници, да имат благороден произход, възможно е и да нямат, но тяхната аристократичност и елитарност извира от достойнството, щедростта на духа, блясъка на интелекта.
    По моите възгледи, произходът сам по себе си не означава нищо. Както казва Харпър Ли в “Да убиеш присмехулник”, това, че няколко поколения от дедите ти са клечали върху едно и също парче земя не те превръща автоматично в благородник. Нали всички произхождаме от Адам и Ева, чуди се детето, героиня в нейната творба. Тия, които претендират за благородство само заради дедите си ми приличат на картофите. Всичко ценно, което притежават, се намира под земята. Ще илюстрирам това свое отрицание само с един пример. Замайва ли ви с благородство, извисен дух и фин ум господин Симеон Борисов Сакскобургготски? Та той понякога трудно свързва няколко думи в приемливо изречение. Неприятно надменен е, което никога не е характерно за истинския благородник. Истинският благородник, също така, никога не проявява алчност и не би ограбил едното око на недъгавия или последната риза на бедния.
    Не мисля, че и богатството е белег на елита. Традицията познава явлението “парвеню”, което сега изобилства в България. То е свързано с желанието шумно и просташки да демонстрираш богатството си. Нашите парвенюта издигат къщи като палати, правят пищни приеми, въпреки че не знаят с коя ръка се държи ножа и с коя – вилицата и бихте могли да ги заблудите, че извадените очи на няколко килограма копърка са чер хайвер.
    Не те прави член на каймака на обществото и това, че си красива блондинка с пищна гръдна обиколка, било естествена, било от силикон, нито това, че си манекенка и имаш дълги бедра. С тези качества могат да се похвалят и сестричките от най-древния занаят, поне в по-изисканите градове на Европа като Хамбург, Стокхолм или Виена.
    След като споделих с вас какво според мен не е аристократизъм, ще ви дам няколко примера какво смятам, че е истинското благородство, благородството на духа. Единият е исторически. Всички знаете, че Мария Антоанета е завършила живота си на гилотината. Преди това е прекарала в затвора дълги дни под опеката на ненавиждащото я трето съсловие. Била е принудена многократно да кърпи чорапите си, с усилие е поддържала личната си хигиена и, все пак, нито се е озлобила, нито е изпаднала в унизителни и сълзливи молби за милост. Просто тихо и спокойно е носела бремето си. Когато се е изкачвала към гилотината, неволно настъпила палача и му се извинила за това. Нейните съвременници споделят, че никога не е приличала толкова на кралица, колкото в ония дни.
    Мой приятел, писател, ми разказа за срещата си в Москва с един обеднял дворянин. Живеел сам, сред дрипи и в мизерна квартира с една стаичка. Единствената ценна вещ, която притежавал, била сребърен самовар с много красиви инкрустации и гравюри. Приятелят ми се възхитил от красивата вещ и предложил да я купи. Човекът отговорил, че и да умира от глад не би я продал, защото е спомен от рода му, но , тъй като я е харесал гостът, с радост би му я подарил. Естествено, писателят не приел самовара, но благородството на този човек го е впечатлило толкова, че никога не го е забравил.
    Познавах една италианска графиня, омъжила се против волята на родителите си, която живееше в Африка със съпруга си – инженер. Когато се полагаха усилия да помогнем на бедните болни от няколко квартала, пламнали от холера, тя също беше сред доброволките. Гледките, изпражненията, вонята бяха ужасни. Признавам си, че няколко пъти ми прилошаваше и дискретно се измъквах вън от съответните къщи. Не и тя. Спокойно сменяше постели, бършеше мръсотии, милваше челата на болните и им четеше избрани пасажи от Библията. Когато съм хленчила за трудности пред нея, тя ведро се усмихваше и ми казваше, че доброто винаги идва, стига да проявиш кураж, да не се огъваш пред ветровете на изпитанията и да пазиш човешката си същност. Тази жена за мен е всичко, което представлява истинският аристократ.
    Но да се върнем към нашенския елит, към кликата на богоизбраните, които, поне по тяхната твърда убеденост, са каймака на родното общество. Те са обявени за VIP, very important persons, сред нас. Буквално преведено, това означава “много важни личности”. Мисля, че понятието е възникнало за пръв път на езика на дипломацията във военно време, когато се считало, че определени лица имат голямо политическо значение за страната си и трябва да бъдат внимателно охранявани от врага. Дали нашите съвременни нотабили са истински обществен каймак, който краси и облагородява лицето на България? Дали са толкова безценни за нацията и бъдещето ни, че загубата на всеки от тях би била непрежалима за нас? Накратко, благородни и елитарни ли са нашите “избрани”? Ще тръгна от твърдението, че всички те са истински внуци и внучки на Бай Ганьо. Но ще побързам да уточня, че, все пак, техният дядо е бил много по-достоен българин.
    Вярно, героят на Алеко е бил простак, с ниска култура, с лоши обноски, лакомия и детински егоизъм. Характеризира се с чеснови миазми, дебелащина и грубост. Но, все пак, човекът е тръгнал на път, за да спечели богатството си с някакъв труд. Мъкнел е сам дисагите си, в които е имало мускалчета с розово масло, което е произвел или поне си е купил. Пътувал е във влака, не в специален вагон, а заедно с другите пътници на втора класа. И всичките му хитринки, икономии, дяволии, номера са били с цел да натрупа капитал и да работи в България. През цялото време е копнеел да се върне и цървулите му винаги са сочели към родината.
    Неговите потомци днес, новият български елит, е по-различен. Представителите му не си дават труда да продават розово масло, а просто ограбват парите на ония, които са се потрудили. Не се возят с обикновените плебеи, а на яхти, самостоятелни самолети, луксозни лимузини. Овладели са добрите маниери, но само по форма, не и по съдържание. Вместо цървули, носят мокасини марка “Гучи” или, подобно на госпожа Масларова, обувки със златни кантове. Вместо дисаги се разхождат с дипломатически куфарчета от естествена кожа и с лаптопове. До един са костюмирани,а дамите са облечени в бутикови тоалети. Все пак, простотията си е някъде там, в ядката на същността им, замаскирана така, както човек би се опитал да потули с парфюм факта, че не се е къпал. Липсва обаче наивността, добродушието, смелостта и любопитството. Внуците са много по-лоши от дядо си.
    Аз бих разделила потомците на Бай Ганьо, днешният наш елит на три групи: политици, мафиоти и обслужващ персонал.
    Политиците всички си ги знаем. Станали народни избраници срещу порция кебапчета или няколко литра олио, добили самочувствието на управници, които мъдро ръководят нашите съдбини, те до един са самозабравили се нищожества. Мръщят се гнусливо и обвиняват в популизъм всеки, който им напомни, че са задължени към тия, на които са призвани да служат. Думата “народ” ги дразни и реагират на нея, както бик на червено платно. Солидните депутатски или министерски доходи не ги удовлетворяват. Те яростно се състезават в трупането на нерегламентирани доходи чрез обществените поръчки, комисионните, откровеното присвояване от бюджета и бакшишите на господарите, за които лобират. Приличат на охранени свине и шопари. Изведнъж се оказва, че всеки от тях има брачен партньор, брат или друг роднина, който е с феноменална дарба да трупа пари и да печели конкурсите за държавни поръчки. Стигнало се е дотам, че “честен политик” на мен лично ми звучи като “девствена проститутка”. Надменността, лицемерието и безобразията им са неописуеми. Те кривят презрително лица пред протеста на българския учител или пред мизерията и страданията на българските пенсионери и инвалиди. Возят се на яхтите на мафиоти или инжектират нечий сенчест бизнес и са уверени, че всичко това им е дало правото заслужено да се зоват “елит”.
    Вторият клон от потомците на героя на Алеко са съвременните бизнесмени, които до един са сплели длани с пипалата на мафията. Изведнъж от скромни работници или служители в пролетарска България се пръкнаха милионери и милиардери, които тънат в блага и гледат надменно към някогашните си събратя по съдба. Може да ме наречете несправедлива и подозрителна, но смятам, че парите им не са спестени от закусчици, а са резултат от първоначалната инжекция партийни пари през 80-те години, умножена с тъмни сделки, гешефти, дрога, оръжия, длъжностни присвоявания и т.н. и т.н. Тази фракция от българският елит се олицетворява от циничната усмивка на г-н Ковачки, който се чуди защо 7-8 милиона се определят като особено големи размери на длъжностно присвояване.
    Третият клон на великия елитарен Ганьовски род са обслужващ персонал. Тук са играчките за удоволствие – манекенки и други избрани красавици. Тук са и ония, чиято задача е да промият мозъците на електората, да насочат вниманието му като илюзионисти в погрешна посока, да допринесат за тежкото затъпяване и объркване на масите. Още Гьобелс е виждал огромната полза от такива хора. Сред тази част от “елита” са поп фолк певачки, глашатаи на глупостта като организаторите на риалити шоу и телевизионни игри, на клоунади. Третият вид са юристите и икономистите на господарите, които създават схеми за узаконяване на грабежа на държавната хазна. Те също са много нужни, защото дори и българските господари се нуждаят от преливане на малко истински мозък, а при 80-90% от тях коефициентът на интелигентност е колкото на една полска мишка.
    Ето новият елит, дами и господа! Ето потомците на бай Ганьо, въпреки че дори той засрамено би отвърнал глава и би се отрекъл от такива внуци…
    А къде са истинските благородници и аристократи на духа в родината? Ако са творци, те зъзнат и гладуват и трудно си плащат сметките. Ако са интелектуалци в сферата на техниката или информатиката, работят по дванадесет часа, като слугите на псевдоелита са им началници. Ако са млади и силни, а и достатъчно мъдри, просто си стягат багажа и напускат земята, която е тяхна родна страна. Там, където отидат, винаги успяват да докажат силата и качествата си.
    В момента в България ВИП са лица, които не само не са ценни за нацията ни, а напротив, ако бяхме във война, враговете ни биха видели в тях ценно биологично оръжие в своя полза. Защото те ограбват и убиват Родината и никой и нищо не се опитва да ги спре.
    Ако има нещо, за което съм искрено благодарна на Бог, то е, че съм безкрайно далеч от този “елит” и по техния критерий съм VUP (very unimportant person). Искрено се надявам нещата да си останат така!

    Паула Лайт
    http://paulalight.wordpress.com/2008/12/04/%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%8f%d1%82-%e2%80%9c%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d1%82%e2%80%9d-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d1%86%d0%b8%d1%80%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0/

  24. Кой всъщност причини финансовата криза в САЩ?
    Написано от Румен Стойчев
    Разкрито от д-р Меркола

    Вторичните финансови пазари струват повече от 516 трилиона долара – удесеторената стойност на цялото световно производство – ето защо ги наричат „цъкащата адска машина’. Не е изненадващо, че тази новина идва от Британия; медиите в САЩ нямат намерение да я споменават.

    Сложните и сумрачни вторични финансови пазари – земя на съмнителни капитали и сложни финансови инструменти – бяха наречени най-голямата черна дупка в света.

    Те оперират извън сферата на контрол на правителствата, данъчните инспектори и регулаторни органи, в паралелен свят в сянката на банковата система. Това са частни контракти между две компании или институции, които не може да бъдат контролирани и не подлежат на облагане с данъци. Сами по себе си вторичните договори не са опасни, но те може да окажат изключително силен ефект на доминото върху останалата част от финансовия свят.

    Повечето пазари имат нещо, което им подсигурява гърба. Вторичните нямат зад гърба си нищо, защото в тях няма реални пари, а само пари на книга. Невъзможно е, също така, да бъде изчислена тяхната стойност; числото 516 трилиона долара всъщност е абстрактно число, а според някои изчисления във вторичните пазари се въртят умопомрачителните

    1 квадрилион (1,000,000,000,000,000) долара.

    Всяко нещо, което има цена, може да роди вторичен пазар. Става дума за финансови контракти, които целят прехвърляне на риска върху другите. В сърцевината на този пазар е кредитният вторичен суоп, който по същество е застрахователна полица срещу неустойката в плащане по някакъв корпоративен договор, при което дори не е необходимо да сте страна по договора. Това е като да купиш застрахователна полица на чужда къща и да прибереш цялото обезщетение, ако къщата изгори.

    Много експерти, които лично аз уважавам и които изучават тази проблематика от десетилетия, смятат, че финансовата криза в САЩ се реализира по предварително написан сценарий по схемата ‘Проблем – Реакция – Решение’:

    Тайно създай проблем и обвини някого или нещо за това, което ти скришно си направил.
    Разкажи на хората чрез авторитетни влиятелни медии версията за проблема, в която искат хората да вярват.
    След това открито предложи – чрез обществени промени – ‘решението’ на проблема, който сам си създал. Това ‘решение’ винаги изисква въвеждане на по-силен централизиран контрол.

    Вземете тези прости координати и ги приложете към събитията от последните няколко дни и седмици и всичко, дето ви е в мъгла, ще ви дойде на фокус.

    ‘Крахът’ на банките е бил хладнокръвно замислен, за да създаде ‘проблем’, който може да доведе до ‘решение’ – мощна централизация на власт в ‘частната’ и ‘държавната’ банкови системи – които и двете се контролират от една и съща група фамилии.

    ‘Световната Централна Банка’ играе основна роля в тази област и иска да се наложи и да контролира цялата глобална финансова система. В резултат от този икономически катаклизъм ние сега я виждаме да предлага ‘да реши проблема’ с хаоса в банковата система и ‘да ни увери, че това няма да се случи никога вече’.

    Може да видите едно много очевадно действие в тази посока в съвсем прясното решение на правителството на САЩ да купи акции за 250 милиарда долара в девет от най-едрите банки в Съединените щати.

    Очаквайте утре (най-късно вдругиден) продължението:

    Кой всъщност причини финаносвата криза в САЩ (част2) – Всеобщият заговор

    Още публикации по темата
    30.10.2008 – Кой всъщност причини финансовата криза в САЩ (част2) (5)

    Етикети: криза, САЩ, финанси

    2 отговора на “Кой всъщност причини финансовата криза в САЩ?”
    hr.Hristov каза:
    октомври 29th, 2008 at 3:04
    Незнам какво е това, но много лошо звучи и най-вече защото е; невероятен факт; Благодаря за фокусирането, но сега ни предложи решение, макар да не е в твоята компетентност.

    РДАКЦИЯ: Моля Ви, да пишете на Български език. Благодаря предварително!

    Румен Стойчев каза:
    октомври 30th, 2008 at 0:48
    Здравейте г-н Христов,

    Мисля, че Кой всъщност причини финансовата криза в САЩ (част2) – ВСЕОБЩИЯТ ЗАГОВОР дава отговор на вашия въпрос.

    Бъдете здрав,
    Румен.
    http://homeohelp.eu/blog/2008/10/%d0%ba%d0%be%d0%b9-%d0%b2%d1%81%d1%8a%d1%89%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%87%d0%b8%d0%bd%d0%b8-%d1%84%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d0%bd%d1%81%d0%be%d0%b2%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d1%80%d0%b8/

    Кой всъщност причини финансовата криза в САЩ (част2)
    Написано от Румен СтойчевРазкрито от д-р Меркола

    Продължение от вчера на Кой всъщност причини финансовата криза в САЩ

    Всеобщият заговор

    Кристално ясно е, че целта тук е да се държат хората в безнадеждност и песимизъм. Тези момчета разбират, че възможността за избор е много мощен елемент при капитализма, но изборът зависи от свободата да избираш.

    Те разбират, че когато сте заробени от дългове, вие нямате свободата да избирате. Хората, които дължат пари, губят надеждна, а загубилият надежда не гласува. Има два начина, по които може да бъдат контролирани хората. Преди всичко, вземи страха на хората и след това ги деморализирай.

    Бедните, деморализирани и наплашени хора мислят, че най-безопасното нещо, което могат да сторят, е да приемат заповеди и да се надяват на по-добро бъдеще.

    Образованата, здрава и уверена в себе си нация се управлява по-трудно. Мнозина от управляващите не желаят хората да бъдат образовани, здрави и уверени в себе си, защото така ще се изплъзнат от техния контрол.

    Запазете позитивна нагласа

    Както казах в един коментар миналия месец, ИСТИНСКАТА опасност тук – повярвайте ми, това действително е опасно – е да се изплашим. Веднъж поддали се на мощната емоция ‘страх’, вие насочвате намеренията си към нещо, което не бихте желали да правите и последицата от това е, че активирате мощни природни сили, които имат тенденция да ви насаждат всякакви мисли, които за вас са свързани със силни емоции. Това очевидно е нещо, което бихте искали да избегнете, така че спрете да се страхувате от икономиката.

    Важно е за вас и вашите семейства да ЗАЛИЧИТЕ всякакви негативни мисли в тази връзка. Аз просто извиквам ‘Отказ!’ и си представям голяма червена диагонална черта, която зачерква образа, който не желая. Колкото повече вие и другите правите това, толкова по-голяма става вероятността всички ние да извлечем полза от тази положителна нагласа и намерения.

    Стъпете здраво и ПРОДЪЛЖЕТЕ ДА СЕ ФОКУСИРАТЕ ВЪРХУ ТОВА, КОЕТО ЖЕЛАЕТЕ, а най-важното е да привлечете колкото е възможно повече емоция към желаното от вас.

    Още публикации по темата
    28.10.2008 – Кой всъщност причини финансовата криза в САЩ? (2)
    26.11.2008 – За рекламите, „Закона” и гордостта на Българина (0)

    http://homeohelp.eu/blog/2008/10/%d0%ba%d0%be%d0%b9-%d0%b2%d1%81%d1%8a%d1%89%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d1%87%d0%b8%d0%bd%d0%b8-%d1%84%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d0%bd%d1%81%d0%be%d0%b2%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d1%80%d0%b8-2/

  25. Почина Самюъл Хънтингтън

    Политологът бе най-известен с творбата си „Сблъсъкът на цивилизациите“

    Политологът Самюъл Хънтингтън, автор на известната в цял свят творба „Сблъсъкът на цивилизациите“, е починал на 24 декември на 81 годишна възраст в Мартас Вайнярд, Масачузетс.

    Съобщението за кончината на Хънтингтън е поместено в сайта на Харвардския университет, предаде Франс прес.

    Ученият се оттегля от активна преподавателска дейност през 2007 г. след прекарани 58 години в престижния университет. Неговите студии и лекции са били върху американското управление, демократизацията, военните доктрини и стратегии, както и за отношенията между цивилни и военни.

    Самюъл Хънтингтън твърди, че в света след края на Студената война насилствените конфликти ще произтичат не от идеологически разногласия между държавите, а от културните и религиозните различия между големите цивилизации в света.

    Той назовава тези цивилизации Западна (САЩ и Европа), Латиноамериканска, Ислямска, Африканска, Православна (с ядро Русия), Хиндуистка, Японска и Синска (англ. „Sinic“, включваща Китай, Корея и Виетнам)

    Политологът излага тези свои позиции през 1993 г. в статия в сп. „Форин афеърс“ и разширява тезата си в публикуваната през 1996 г. книга „Сблъсъкът на цивилизациите и преправянето на световния ред“, преведена на 39 езика (вкл. и на бълг. език).

    Самюъл Хънтингтън е автор на 17 книги, сред които „Войникът и държавата. Теория и политика на отношенията между цивилни и военни“ (1957), „Политическа мощ. САЩ-СССР“ (1964, в съавторство със Збигнев Бжежински), както и студията за развитието на Третия свят „Политически ред в променящи се общества“.

    Според тезата му днес има нужда от нова парадигма, която да отразява растящото значение на културата, етноса и религията.

    Отхвърляйки либералния универсализъм на Франсис Фукояма, Хънтингтън предлага сценарий, който противопоставя големите цивилизации. Смята, че през XXI в. предстои по-скоро раздалечаване, отколкото сближаване на различните култури.

    Той отрича тезата, че западната цивилизация ще прерасне в глобална. Напротив, според него влиянието на Запада намалява, тъй като се усилва завръщането към традиционните културни ценности.

    http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1262280

  26. Обесете ги на най-високото дърво!
    Израел ШАМИР

    Седем години след 11 септември ставаме свидетели на друго, по-мащабно сриване, предизвикващо още по-голямо потресение от първото – сривът на финансовата пирамида на САЩ. Построена за около двайсет години, тя се срина само за няколко седмици. Да оставим настрани лицемерните празни приказки: това беше забележително шоу! Борсите на САЩ процъфтяваха, когато те бомбардираха Багдад и Белград – когато ограбваха Москва и притискаха Китай. Когато им вървеше по мед и масло, имаха достатъчно средства да нахлуят в Ирак – да заплашват Иран – да задушават Палестина. Накратко: когато беше добре за тях, беше много, много зле за нас. Нека сега опознаят горчивия вкус на собственото си “лекарство”!
    “Те” не са американците, както ние не сме останалото население на Земята. “Те” са само малка част от гражданите на САЩ – онези бързо забогатяващи гангстери от Източен Манхатън и други подобни места. Последните двайсет години станаха свидетели на голямо преливане на пари към една все по-намаляваща глутница свирепи, алчни зверове. Докато мнозинството от гражданите на САЩ губеха възможността да осигурят на децата си висше образование, тези тлъсти, жестоки, жадни, лукави чудовища купуваха вили във Флорида и къщи в Тел Авив. И още по-лошо: те купуваха с милиардите си медии, за да покваряват и разрушават демокрацията на САЩ и за да изпращат американски войници да воюват в далечни земи. Голяма част от откраднатите пари бяха издухани в посока Израел (където цените на апартаментите превишават и най-развинтеното въображение – и продължават да растат!)
    Добре им беше през тези години.
    Как се гордееха само, че финансовите диаграми на САЩ и света се определят в малък кабинет от Хенри Полсън (Министерството на финансите), от Бен Бернанке и Алън Грийнспан (Федералния резерв), от Морис Грийнберг от АIG. Те построиха света си, заобиколени от “Лемън Брадърс”, “Мерил Линч”, “Голдмън Сакс”, Марк Рич, Майкъл Милкен, Андрю Фастоу, Джордж Сорос и прочие финансови акули.
    Томас Фрийдман от “Ню Йорк Таймс” възторжено славеше вълнуващия им нов свят от “лексуси” и “нексуси”. Те връчиха Нобеловата награда по финанси на Майрън Шолс и Робърт С. Мертон, горди директори на борда на сега опозорения “Хедж фонд” за дългосрочно управление на капитала, който беше спасен от Нюйоркската банка на Федералния резерв за 3.6 милиарда долара. Президентът Буш ги възнагради за тяхната безотговорност като ги освободи от данъци. Нека да платят сега за сладкия си живот през всичките тези години!
    Те ви отнеха истинските долари и ги превърнаха в хартийки без покритие – “…подкрепени само от доверието на лековерните”, според думите на интернетен умник. Разоряването на работническата класа на САЩ – и дори на средната класа на тази страна – е неминуемо. Страховете, че на мястото на Земята ще остане само една черна дупка, се базират на онова подкосяващо краката усещане за безвъзвратното потъване на несметните богатства на САЩ в тяхната собствена черна дупка.
    Това не е първото събитие от подобен характер в историята на САЩ: Джей Гулд и Джозеф Селигман предизвикаха срив на борсовите пазари в края на 19 век, известен като “Черния петък”, а Джейкъб Шиф стои зад паниката на т.нар. черен четвъртък, която доведе до национална криза1. Селигман е и зад Панамската афера, добре организирана измама на борсовите пазари, станала нарицателна във Франция. Тя беше замислена и пусната в действие от двама немски евреи – Жак Райнах и Корнелий Херц – които успешно подкупиха нужните им парламентаристи и ги накараха да играят по техните правила. Райнах обработи “дясното крило”, тогавашните “републиканци”, а Херц – “лявото крило”, т.нар. демократи. Енциклопедията “Уикипедия” цитира Хана Аренд, според която посредниците между бизнессектора и държавните представители са били почти изключително евреи. Тази топла прегръдка на държавата и бизнеса беше рецепта за бедствие.
    Но оттогава нещата се промениха и сегашните мамонити са от различни вероизповедания, дори от Крисчън Сайънс като Ханк Полсън, чиято нето стойност според изчисленията възлиза на 700 милиона долара и чиято кариера в “Голдман Сакс” (председател от 1998 до 2006 г.) му осигуриха позицията на министър на финансите. Само предаността им към мамона, бога на Алчността, остана постоянна величина. В света на идеалния капитализъм (т.нар. пазарна икономика) те са толкова възхвалявани, че наистина трябва да си платят за това.
    В изключително занимателния роман на Глен Дейвид Голд “Картър поставя дявола на място”, около 1670 година, духовният им прародител е намазан с катран и облепен с пера от смелите жители на Кънектикът, защото купува голямо количество вносни продукти с престъпното намерение да забогатее за нула време като притисне пазара и съдере кожата на съгражданите си. В наши дни подобен алчен престъпник ще получи медал от неолибералната фондация “Милтън Фридмън” – справка: JINSA* – и ще бъде изучаван като положителен пример във факултета по бизнес на Харвардския университет.
    Сега тези ненаситни негодници правят всичко възможно да използват контрола си над правителството, за да прехвърлят личните си загуби на гърба на обикновените граждани на САЩ. Дали този акт ще се нарича “национализация” или “приватизация”, или “избавяне от финансови затруднения”, няма никакво значение.
    Същественото в случая е, че много бедни граждани на САЩ ще обеднеят още повече, а всички американци ще трябва да понесат тежестта на жестоки данъци. Но виновниците за пирамидата ще се измъкнат без драскотина – ще се оттеглят в замъците си и сигурните си, защитени инвестиции, както са правили и преди.
    Американците имат право да знаят кой ограби не само тях, но и децата им – а грабителите са ясни: безсрамно забогателите през последните две десетилетия. Те трябва да платят цената на престъплението си.
    И ако правителството, президентът, конгресът и сенатът, демократите и републиканците не желаят да ги накарат да сторят това, обикновените американци могат да последват примера на прародителите си от Кънектикът: не се скъпете на катран и пера, използвайте ги щедро! А ако и това не помогне, обесете жадните ненаситни гнуснавци на стълбовете за улично осветление!
    Сега точно е времето да припомним защо във Втората поправка на Конституцията Бащите-основатели съхраниха правото на хората да притежават и носят оръжие.
    Слава на Бога, че ционистката Антиклеветническа Лига (ADL) още не е успяла да организира отхвърлянето му. Това право не визира обикновения крадец: то е дадено като средство за налагане на справедливост, когато всички останали способи са провалени. “Aux armes – на оръжие!”, както призовават французите, когато вкарват в правия път техните измамници.
    САЩ са страна с традиция на бързо, директно възстановяване на справедливостта – спомнете си онзи зов: “Обесете ги на най-високото дърво!”, на хората от Запада. Вслушайте се в него днес!
    Нека американските войници се приберат вкъщи от ненужни войни и далечни бази по света: истинският враг е в собствената им страна! И на уста със суровия камбанен зов на напълно съвременно звучащите думи на Ленин – нека да превърнем империалистическата война в гражданска срещу алчните негодяи!
    Вместо натоварване на данъкоплатеца с непоносимото бреме на тежки данъци, превърнете САЩ в зона, свободна от милиардери! Милиардерите, тези най-жадни, най-ненаситни плъхове, реализират най-големите си печалби от Великата пирамида: Превърнете ги в просяци! Анулирайте електронните им банкови сметки! Изчезването на трилиони долари от тях ще повиши стойността на долара – заплатите ви отново ще се изплащат с истински пари!
    Ако приемем, че половината от всички милиардери са горди членове на израелското лоби в САЩ, то това ще реши и проблема на Близкия изток. За да се осигурите напълно, конфискувайте всички активи на Строителите на пирамидата: на Полсън и Бернанке, на висшите служители на банките “Мерил Линч” и “Голдмън Сакс”, на президента Буш, който допусна това да се случи. И в Палестина, Ирак и Афганистан ще настъпи мир, а американците пак ще се гордеят със страната си.
    Масовата конфискация ще възстанови демокрацията в САЩ: следващите кандидати за президентския пост няма да коленичат пред AIPAC*, за да декларират пред ционистите там своята преданост към интнересите на Израел. Поражението над алчността ще върне хората към вярата; отстраненият тежък баласт ще освободи нужните средства за здравеопазване, социална сигурност и образование за всички.
    Вместо бедствие, финансовият срив предлага уникалната възможност за поправяне на всички злощастия на Америка. Не я пропускайте!
    А от гледна точка на света извън САЩ заявявам: не хвърляйте добри пари в черна дупка. Обърнете гръб на манипулиращото мъркане, идващо от Вашингтон. Приемете, че всичките ви активи в САЩ са вече загубени. Ако все още успеете да спасите нещо – добре; но не пилейте пари и усилия да възстановите безвъзвратно изчезналото. Вместо него получавате безценен актив: свобода и независимост. Един подбит долар означава безопасност за вашата икономика.
    Сриването на пирамидата ще ви осигури!

    1. Бенджамин Гинсберг: “Фаталната прегръдка: евреите и държавата”, Чикагски университет, Чикаго 1993, стр. 73
    „Нова Зора“

  27. Има алтернатива!
    Брайън ГУД, “Гардиън” 14.10.2008 г.

    През последните две седмици една след друга бяха заклани свещените крави на съвременната икономика

    Ужасяващи приказки ни засипват от всички страни, но пак е съмнително дали вече схващаме мащаба и сериозността на ставащото с глобалната икономика. И блокирани от необходимостта за преодоляване на текущата криза, малко от нас се вглеждат в дългосрочните последствия промяната, равностойна на земетресение, в начина на живот.
    Все още не разбираме, че принудата правителствата по света да предприемат стъпки, немислими само допреди два месеца, няма да загуби сила след отшумяването на кризата. Мерките, влизащи в действие сега, са важни за кратък период от време, но те посочват и пътя към едно следкризисно бъдеще, в което светът (надявам се) никога няма да бъде същият.
    # Последните две седмици станахме свидетели на забележително събитие – макар и неохотно от страна на определени кръгове, всички свещени крави бяха изклани – същите, за които три десетилетия наред ни се втълпяваше, че “Нямат алтернатива!” Ето ги и тях: Правителствата трябва да се държат настрани от лостовете на икономическата политика! Не.
    # Дори Буш се съгласи, че намесата на правителството е от съществено значение. Монетаризмът е алфата и омегата и всичко е между тях! Не.
    # Сега фискалната политика заема пак полагащото й се място. Само на банкерите трябва да се поверява вземането на важни решения в икономиката ни! Не.
    # Както стана ясно, банките по света са действали безотговорно и некомпетентно, ръководени главно от безмерна алчност; демонстрираните недостатъци на някои от тях изискват задължителна национализация. “Свободните” пазари трябва да бъдат оставени без контрол – те във всички случаи ще осигурят най-добрия резултат! Не.
    # Пазарът се провали и предизвика катастрофа. Само печалбата е от значение? Не.
    Целите на икономическата активност са по-широки от печалбите на малцинството.
    Истината е, че ако надживеем кризата, запазвайки здравето си и надеждата за по-добро бъдеще, ще трябва да изоставим магическите заклинания, които управляваха делата ни досега и се оказаха толкова разрушителни.
    Имаме нужда от отговорни правителства, които, първо, да спасят икономиката, а след това да я поставят под контрол, второ, да използват по-широк диапазон политически инструменти и, трето, да се отнасят към пазарите като към ценни слуги, но опасни господари. Джон Мейнард Кейнс, приеми поклон!
    Може би преживяваме един от онези зачатъчни моменти, когато тектоничните плочи, върху които се формират най-важните дебати в съвременната политика, се раздвижват. Защото откакто имаме нещото, което наричаме икономика – тоест, от 200 години – махалото на интелектуалната мода се люлее между две противоположни мнения за истинската роля на правителството в нейното управление.
    От една страна, се шири мнението, че правителствата разполагат с много ограничен капацитет за управляване на икономиката. Всички опити за увеличаване на пълномощията им в тази област освен че са саморазрушителни, но – поради отрицателното въздействие върху правилната, неограничавана от нищо дейност на свободния пазар – са и определено вредни. Според това мнение правителствата трябва да ограничават дейността си до защитата на страната и поддържане на стойността на валутата – техните отговорности се ограничават до тези две области.
    Според другото мнение правителството е главният играч в областта на икономиката, първо, като самостоятелен играч с всички произхождащи от този факт права, второ, като организатор на другите участници и, трето, като институция, формираща политиката на страната. То е длъжно да поема – и вероятно да търси и приема с готовност – отговорност за представянето на икономиката, а то трябва да се измерва не само според монетарните критерии, а и според реалните явления като производство, ангажираност на работната сила и инвестиране.
    Икономиката ще дава по-добри резултати, ако правителството се впрегне към нуждите и интересите на индустрията и поеме функции – например, осигуряване на главната инфраструктура – които не могат лесно да бъде решени от частната промишленост.
    Второто мнение има значима политическа страна. Ако правителството върши работата си както трябва, то трябва да използва властта си да контролира и ограничава пазара така, че обществото като цяло да бъде защитено от алчността и грабежите на мощни пазарни оператори. Не е учудващо, че това мнение беше изцяло отхвърлено от десните. Но една от най-изненадващите и позорни страни на съвременната политическа история е, че то беше отхвърлено – при това ентусиазирано! – и от днешните т.нар. леви. Новите лейбъристи трябва да отговорят на някои въпроси.
    Урокът от тази криза е, че неконтролираните пазари водят до икономическо бедствие и нещо още по-важно: те са несъвместими с демокрацията. Ако пазарите са винаги прави и не трябва да бъдат предизвиквани, резултатът не е само икономически срив, но и поява на правителство, изградено от шепа алчни олигарси вместо от избрани представители на народа.
    Ако едно демократично правителство не ползва – не иска – или не може да ползва правомощията си в защита на хората, които са го избрали, то е ясно какво трябва да се стори не само по отношение на кризата днес, но и във връзка със злоупотребите, несправедливостта и провалите, които обезобразиха икономиките ни през годините преди кризата.
    Не трябва ли да поискаме сметка от политиците си?

  28. Най-голямото престъпление срещу човечеството изобщо
    Жан Люк ДЕМЕТРИ

    Дори децата от началното училище осъзнават, че наливайки пари в банките кризата на финансовата система няма да бъде разсеяна и положението ще продължи да се влошава. Продължаващото потъване на световните пазари на акции го прави очевидно. Световната банкова система е прогнила, остава като „бурето на Данаидите”, съд без дъно, в който всичко, което се налее, изтича… в канала.
    Да продължим с гръцката митология. За да духа вятърът така, че корабите на Троя да могат да плават, е била нужна жертвата на една Ифигения. Обратно на гръцката митология обаче, нашата Ифигения могат да бъдат само онези, които са отговорни за кризата. Макар че това може да изглежда пресилено, социално-политическите условия в целия свят при равни други условия (caeteris paribus, б. пр. ), са горе-долу подобни на обстоятелствата, които доведоха до Френската революция през 1789 г.
    Същността на проблема възниква заедно с банковите и финансовите институции. Без какъвто и да било контрол световните икономики бяха докарани до една черна дупка, която поглъща спестяванията, работата и домовете на гражданите. В момента гражданите не само гледат как изчезват техните спестявания, но губят и своите работни места и като следствие, своите домове. В този контекст, един бързо нарастващ брой обикновени, мирни граждани, осъзнават, че по причини, за които те не са виновни, за дни губят всичко, а животът на техните семейства е изцяло разсипан.
    В началото на третото хилядолетие възникна една нова класа от отчаяни: не в Латинска Америка, а в Съединените щати и Европа. Една нова класа от съвременни пролетарии, които повече няма какво да губят и поради това няма нещо, което може да ги спре. Това е истинската опасност.
    В реално изражение, онова, което се случи, е просто: банкерите и финансистите създадоха фалшиво благосъстояние във формата на финансови „продукти”, които увиха в красива опаковка от привлекателни думи, които те продадоха за действителни пари на икономически неграмотни обикновени граждани.
    Политически лидери, гаранти и наематели на богатството на гражданите, сега щедро подаряват такова богатство, в опит да стабилизират световната икономика, спасявайки фалирали банки и гарантирайки по този начин депозитите на гражданите. Това е абсурд.
    Нашите избрани представители подаряват на обирниците парите на гражданите, за да спасят депозитите на гражданите! Тази логика бе добра през Средновековието, но не може да издържи в едно глобализирано информационно общество.
    Онова, от което светът се нуждае точно тук и точно сега, е една нова Френска революция в икономиката, която да дефинира наново отношенията между социалните партньори, въз основа на нови принципи. Целта би трябвало да бъде да се установят нови социални баланси и да се произведе една нова, здравословна финансова система, преди ситуацията да е излязла от контрол.
    Сегашната финансова система и нейните „куратори” (уредници, попечители, б. пр.) са единствените виновни за кризата и единственият безопасен изход за тези виновни е да платят, а за техните жертви – да бъдат защитени. Това ще бъде социало справедливо по отношение на най-голямото престъпление срещу човечеството, което някога е било извършвано.
    Имахме възможността преди няколко седмици да подчертаем в същата колонка една проста истина: капитализмът умря, защото неговият колега комунизмът (социализмът е само един хибрид от двете системи) си отиде преди две десетилетия. Двете системи бяха толкова присъщо свързани една с друга, че смъртта на едната от тях бе последвана от смъртта на другата. Това предполага, че ние трябва да обуздаваме и да се изправим с лице срещу кризата, лекувайки причините, а не симптомите (на болестта). Иначе ще бъде неизбежна една хаотична еволюция, където редът ще възникне от анархията.
    В действителност тук имаме двата базови компонента на теорията на хаоса: „първоначалното условие”- алчни банкери, манипулиращи една мъртва система; и „странните примамки”, които са цифровизацията и глобализацията, изцяло променили нашия живот, а ние още не сме разбрали тази проклетия.
    Необходимо е ново европейско законодателство, което да предвижда банкрутиралите банки да бъдат поети от държавите, като в същото време се държат персонално отговорни бордът на директорите и висшият ръководен състав (около 20 до 30 души) на банката. Онези, които бъдат определени за виновни, според постовете си, да бъдат въдворени в килии за поне 20 години, като личните им принадлежности бъдат конфискувани. Държавите ще назначат новия мениджърски екип от състава на банката, с подобни последици, в случай на лошо управление.
    Щом това бъде уредено, европейското право би трябвало да осигури за своите граждани работни места и домове . Правото на труд и правото да имаш дом трябва да станат новите „завоевания” на нашата политическа цивилизация.
    Работни места могат да бъдат осигурени, като се субсидират за един период от три до пет години всички вноски и плащания на трети страни (задължения за изплащане на социални осигуровки, преустановяване на плащането на данъци и т. н.) за всичкия новоназначен персонал, при положение, че се запази средната численост от последните три месеца. Мярката би трябвало да се прилага към малки и средни компании, така че да насърчава отделните предприемачи, като в същото време се забранят със закон масовите уволнения за големи компании. Би трябвало да се предвиди също така, че няма да има никакво задължение да се държи този състав след изтичане на периода на субсидиране.
    Би трябвало също да се постанови от законодателството хората да не бъдат лишавани от своите домове по каквато и да е причина, като държавата поеме риска на заемите. Ще бъдат въведени техники, за да се гарантира, че няма да има злоупотреби с това разпореждане.
    С подобен изкореняващ пороците подход трудовите отношения трябва да бъдат изцяло ревизирани. Западната работническа класа си осигури толкова много права, че цялата идея се превърна в един бумеранг, който осигурява, наред с правата на работническата класа, ниска производителност в един глобализиращ се свят. В същото време прекомерно гарантираните права осигуриха в същата степен незаетостта на техните деца.
    Трябва да се направи драстична ревизия на трудовите отношения, която да отчете реалностите на глобализацията. Предприятията, особено дребните, би трябвало да бъдат оставени свободно да подменят своя състав, като държавата поеме стойността на замяната (плащания за прекъсване и т.н.).
    Вашингтон настоява за запазване на системата, която доведе до провал и подкрепя нещо, което той евфемистично нарича „демократичен капитализъм”. Система, която „демократично” доведе до директното и индиректното ограбване на обикновените граждани.
    Европа, в частност Европейският съюз, не се равнява точно по американския подход към проблема, но е съвсем близо до него. В действителност никой не говори, и дори не мисли за необходимостта да започне „революция”, така че да избегне най-лошото.
    Историята помни хората не заради правилните неща, които са извършили, а заради техните грешки. Проверете това, като попитате когото и да било какво му напомня името Наполеон. Ще ви кажат – Ватерло.

  29. Каква ще бъде външната политика на САЩ утре?
    Мишел КОЛОН

    Какъв е балансът на глобалната война срещу “тероризма” на правителството на Буш, започнала на 11 септември 2001 г.? Отрицателен. Навсякъде.
    В Афганистан и Ирак САЩ започнаха две войни, които не могат да спечелят – и никога няма да спечелят. Буш искаше да започне и трета война – срещу Иран, – но САЩ са сериозно отслабени и той трябваше да се откаже от нея. Целта й бе да се осигури пълен контрол на Вашингтон върху петрола. За пет години цената му се повиши от 25 долара до над 100 долара (за барел) с много негативни последици за икономиките на САЩ и света.
    В Южна Америка САЩ загубиха изцяло или частично контрола на почти всичките си колонии там: Венецуела, Боливия, Еквадор, Парагвай, Аржентина и Бразилия. До този момент са им останали само Перу, Чили и Колумбия.
    И в Африка съпротивата срещу тях напредна. Кабила от Конго отказа да коленичи. И когато Вашингтон потърси къде да установи новото си военно командване Африком, всички страни учтиво отказаха.
    В Азия нещата са драстично влошени – увеличава се съпротивата в целия район, а това тревожи стратезите на САЩ и те предлагат усилване на “проектния капацитет” в Южна Азия. Това е жаргон и означава използване на сухопътни войски в района, бомбардировки и организиране на държавни преврати. Но групата от стратези подчертава, че предвид нарасналата омраза към САЩ сред населението в района, ще бъде невъзможно да се намери страна, която да приеме върховенството на подобна военна сила на САЩ.

    Политиката на Буш предизвика поява на съпротива дори сред европейските му сподвижници. На срещата на върха на НАТО в Букурещ през април той настоя за допълнително разширяване на НАТО, визирайки Украйна и Грузия – а това означава насочване на още две тежки оръдия срещу Русия. Но получи твърди, директни откази от Германия, Франция, Испания, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург – нито една от изброените страни не искаше да предизвиква напрежение с Москва, която ги осигурява с газ.
    Стив Ерленгер и Стивън Ли Майерс, анализатори, близки до Пентагона, видяха в тази реакция “демонстрация на провала на политиката на САЩ в един алианс, нормално доминиран от Вашингтон”.
    Позицията на Русия се втвърдява. Москва отхвърля разполагането на оръжията, наричани от САЩ “противоракетен щит”, на европейска територия. “Ако част от атомния потенциал на САЩ е в Европа (…), ще се наложи да насочим нашите оръжия към европейски цели.” Още повече, че през май 2008 г. Русия изпита нова, междуконтинентална ракета “в отговор на едностранните и необосновани действия на наши партньори”, заяви Путин. Вашингтон твърди, че противоракетният щит не бил насочен срещу Русия, а срещу държави като Иран. Путин обаче изтъкна: “Няма иранска ракета с достатъчен диапазон. Очевидно е, следователно, че този т.нар. щит засяга и нас, руснаците.”
    Китай също отказа да се огъне пред натиска и многобройните кампании, организирани от Вашингтон, срещу тази страна.
    Елитът на САЩ е разделен
    Преди десет години Збигнев Бжежински, бивш съветник по националната сигурност на президента Картър и водещ стратег на САЩ, публикува книгата “Голямата шахматна дъска” или “Как да останем суперсила, господстваща над света”. В нея, с бруталната откровеност на лице без официална позиция, той заяви, че Вашингтон трябва да отслаби напълно съперниците си – при това не само Русия и Китай, но и Европа и Япония – и да не допусне да се съюзяват помежду си. Разделяй и владей.
    Какъв е балансът днес във връзка този критерий на Бжежински? Успя ли САЩ да отслаби съперниците си? Отговорът е: доста добре по отношение на Япония и Европа (засега), но зле по отношение на Русия и още по-зле по отношение на Китай.
    Глобално, Буш провокира съпротивление в толкова много страни, че господството на САЩ не можеше да не бъде подкопано. Интересите на бизнеса, който го издигна на власт – оръжейните, петролните, автомобилните, фармацевтичните корпорации – видяха, че войните му не осигуряват очакваните големи печалби или нови площи за експлоатация. Фактически, разходите по тях са по-големи от печалбите. В крайна сметка се оказа, че правителството на Буш е всъщност малък, ограничен кръг, чиито членове мислят главно как да натъпчат собствените си джобове, но са неспособни на тактически финес и истинско дългосрочно планиране в бъдеще време.
    Когато провалът стана очеваден, рухна единството и на елита на САЩ и дори на правителството – раздялата и ожесточението не могат да се скрият. От 2006 г. насам групата на Буш трябваше да отстъпи територии. Наложи се да се съгласят със смяната на военния министър Доналд Ръмсфелд с Робърт Гейтс, човек на Трилатералната комисия, подкрепящ вижданията на Бжежински. На новия министър се наложи да признае до известна степен слабостта на милитаризма на САЩ в реч пред кадетите във Военната академия в Уест Пойнт: “Не воювайте, освен ако се налага. Никога не го правете сами. Нито пък продължително.” Последва осъждане на усилията на Буш да реформира “Големия Близък изток” от комисията Бейкър-Хамилтън: тя окачестви усилията като нереалистични. Представителите на тази комисия застанаха зад един по-тактичен подход към Сирия и Иран.
    Дори в тайните служби и армията станаха бунтове. През декември 2007 г., когато Буш поиска да се подготви атака срещу Иран на базата на класическия претекст за притежаване на оръжия за масово унищожение, шестнадесет разузнавателни агенции на САЩ изненадаха света, публикувайки доклад, според който Иран е спрял военната си атомна програма от 2003 г.

    “Упадъкът на САЩ е неминуем” – Збигнев Бжежински

    В книгата си Бжежински предлага агресивна и достойна за мисленето на Макиавели стратегия за спасяване на империята САЩ. Но дали той самият вярва, че тя ще се окаже работеща? Изглежда не – колкото и да е странно.
    “Очевидно е, че в течение на дълги периоди от време глобалната политика е осъдена да става все по-малко и по-малко благоприятна към концентрацията на господстваща сила само в една държава. САЩ са не само първата глобална суперсила: много вероятно е да са и последната.” (стр. 267)
    Причината за това развитие е еволюцията на икономиката. “Икономическата мощ също рискува да се разпръсне. През идващите години нито една страна няма да постигне 30 % от световния БНП (брутен национален продукт), цифра, която САЩ поддържаха през по-голямата част от 20 век – без да споменаваме 50 %, които те постигнаха през 1945 г. Според известни оценки, САЩ вероятно ще поддържат около 20 % от световния БНП до края на това десетилетие, но след това тази цифра ще падне на 10-15 % до 2020 г. Очаква се процентите от световния БНП за другите сили – Европа, Китай, Япония – да нараснат, настигайки приблизителното ниво на САЩ… Веднъж след като упадъкът на лидерското надмощие на САЩ се превърне във видима реалност, днешният диктат на тази страна няма да бъде приет от нито една държава.” (стр.267-268)
    “Веднъж след като упадъкът на лидерското надмощие на САЩ се превърне във видима реалност” – Бжежински не говори за възможност, а за нещо напълно сигурно. Той написа цитираното по-горе през 1997 г.
    Днес вече е повече от ясно, че упадъкът се движи стремглаво по своя предначертан път. Светът стана многополярен.
    Но Бжежински е може би самотен песимист? Може би вдъхновителите на Буш са по-оптимистични? Не, не са. В основния текст на цялата политика на правителствата на Буш, т.нар. проект за нов американски век (Project for a New American Century – PNAC), сътворен през 1992 г. от Пол Волфовиц и приятели, е вложена цялата идеология на новия милитаристичен кръстоносен поход, но в него има и една забележка и тя заслужава да бъде цитирана тук: “В момента САЩ нямат световен съперник. Цялата им стратегия трябва да бъде насочена към запазване и разширяване на тази изгодна позиция колкото е възможно по-дълго… Запазването на стратегическа позиция на САЩ в момента изисква поддържане на превъзхождащ военен капацитет на световно ниво.”
    “Колкото е възможно по-дълго” – и тук липсва вярата, че САЩ могат да останат господари на света завинаги. Това е пример на истински парадокс. Целият свят се страхува от Съединените щати. Но управниците на тази страна знаят, че са пред контролния пулт на “Титаник”.
    По въпроса за начините за максимално удължаване на съществуването на империята, те са разделени на две групи, защитаващи две мнения.
    Две мнения за спасяване на империята
    Каква ще бъде външната политика на САЩ през идващите години? Изборът на президент ще предложи някаква идея, но той не е решаващ. Нека си припомним, че по време на президентската кампания през 2000 г. Буш се ангажира с много по-мека външна политика от предшественика си! А другият кандидат, Ал Гор, обеща да осигури по-голям военен бюджет от този на Буш. Заставаме зад мнението, че основната ориентация на външната политика не се решава от президентите, а от транснационалните корпорации като функция на техните изисквания в момента и оценката им за съотношението на световните сили.
    Предвид баланса на годините на Буш, описан по-горе, днес елитът на САЩ изглежда силно раздвоен и разделен: каква линия да се следва отсега нататък? Как да се реши този деликатен проблем?
    Първата възможна линия на поведение е военната. Поддръжниците на Буш я приложиха на практика през последните няколко години, опирайки се на стратегията на Волфовиц – САЩ станаха синоним на политика на агресия и сплашване. Увеличи войните, надуй максимално поръчките на военнопромишления комплекс, за да се осигури растеж и господство на транснационалните корпорации на САЩ, парализирай съюзници и врагове от ужас.
    Другата възможност, зад която застава и Бжежински, е т.нар. мека сила по неговите думи. Други я наричат “интелигентен империализъм”. Целите са същите, но следва да се постигнат чрез не така директно и очевадно насилие. Тук вече ще се разчита не толкова на много скъпите военни интервенции на САЩ, а на подмолната дейност на тайните служби, на дестабилизиращи маневри и на войни, водени за САЩ от политическите им кукли на конци, инсталирани като президенти на други държави, както и чрез целенасочено създадена и поддържана корупция.
    Пет генерали на НАТО подготвят световно правителство…
    Първата възможност изисква допълнително милитаризиране на политическия живот и увеличаване броя на войните. Буш на квадрат!
    През януари 2008 г. пет бивши генерали от НАТО представиха грижливо подготвен документ на срещата на НАТО в Букурещ. Предложенията им отразяват ужасяваща тенденция. Доскоро всички те заемаха много високи постове в НАТО и този факт придава допълнителна тежест на разработения от тях документ. Ген. Джон Саликашвили беше начело на щаба на САЩ и главен командващ на НАТО в Европа; ген. Клаус Науман ръководеше немската армия и беше президент на военния комитет на НАТО в Европа; ген. Хенк ван ден Бреемен беше началник на шефа на холандския щаб, адмирал Жак Ланкскейт заемаше същия пост във Франция, а лорд Инг командваше генералния щаб и освен това беше шеф и на военния щаб на Обединеното кралство. Това са все големи фигури – и много агресивни, както ще видим от следващия по-долу текст.
    Стр. 6: “Авторите предлагат начини за преодоляване на възможно съперничество с Европейския съюз и как да се осигури на НАТО достъп до немилитаристични инструменти.”

    Какво искат да кажат представителите на НАТО с “достъп до немилитаристични инструменти”?
    Това изискване ли е НАТО да има по-голям контрол над цивилното население в западните страни?
    Стр. 7: “За стартирането на процеса предлагаме установяване на директорат, обединяващ САЩ, ЕС и НАТО. Мисията му ще бъде да координира всички операции в Атлантическата сфера.”
    За какви цели?
    Петимата дават обяснения на стр. 42: “За онова, което западните съюзници очакват да е активна защита на техните общества и начин на живот в течение на продължително време.”
    Изразът “Да защитим нашия начин на живот” вече е използван като аргумент от Буш старши в началните етапи на първата война срещу Ирак. В действителност “начин на живот” е лицемерен термин, означаващ господството на мултинационалните корпорации в икономическия живот – тоест, говорим за господство, което държи половината от човечеството в унизителна бедност. Целта на петимата е използване на военни средства за поддържане на пропастта между богатите и бедните. Всеки, който се съмнява в това, трябва да прочете на стр. 92 следното: “Целите на стратегията ни е запазване на мира, на нашите ценности, икономическия либерализъм и стабилността.”
    С други думи, да се запази стабилността на мултинационалните корпорации. Срещу какви врагове? Авторите дават няколко примера за недопустимо развитие в Третия свят. Стр. 52: “Можем да посочим и по-малко важни примери за нежелана помощ от Венецуела до Куба.” Световният жандарм взема върху себе си правото да се намесва навсякъде, където страните вършат неща против очакванията и без одобрението на мултинационалните корпорации.
    Но кой е главният враг между всички, нарушаващи неписаните правила на корпорациите? Отговорът е на стр. 44: “Китай е в състояние да причини голяма вреда на САЩ и световната икономика на базата на огромния си резерв от долари.” И на стр. 52: “Китай е в позиция да използва финансовата си мощ, за да се наложи в Африка и да придобие капацитета да я използва в много по-голям мащаб – ако реши.”
    На нашето внимание се предоставят ясни определения на Доброто и Лошото. Либерализмът се нуждае от НАТО, за да се наложи в целия свят. А от какво се нуждае НАТО за провеждането на тази икономическа война?
    Международния закон и ООН – хвърлени зад борда
    Петте генерали се чувстват възпрепятствани. На стр. 76 четем: “Един от главните проблеми на сегашната стратегическа концепция на Атлантическия алианс е, че действията му остават реактивни, вместо да бъдат превантивни, а и са ограничени до използване само на военни средства.” На стр. 91 се подчертава: “Една амбициозна стратегия трябва да включва всички достъпни средства за действие – политически, икономически, военни, културни, социални, морални, духовни и психологически.”
    Ето го моментът на истината!
    Бандата на петимата изисква право на действие извън военните задачи – настоява да упражнява контрол и над обществото. Но дали законът ще бъде уважаван от това ново световно правителство, за което става дума? Много съмнително. На стр. 94-95 тече следният текст: “Друг принцип, който трябва да се уважава, е законността. Всички действия трябва да бъдат законни, одобрени и да спазват международния закон. Това изискване може да се окаже значителна пречка в случаите, когато противникът няма никакво уважение за който и да било закон, но да се действа по друг начин ще означава, че прилагаме закона на джунглата, а това ще подкопае доверието в нас. Независимо от казаното дотук, този принцип не пречи на приспособяването на съществуващия международен закон в международния контекст на една постоянна еволюция.”
    Първите изречения от този цитат са само витрина – същността се разкрива накрая. “Приспособяване” на закона означава нарушаването му, отхвърляне на принципите, прокламирани до този момент. Да припомним тук Абу Гариб, Гуантанамо, мъченията, избиването на държавни лидери, полетите с незаконно задържаните и тайните затвори на ЦРУ тук и там: нима Петимата предлагат да се поведе война срещу тези нарушения на закона? Не, те предлагат да ги узаконят, да “приспособят” закона към тях.
    Международният закон, Хартата на ООН и дори собствената харта на НАТО бяха нарушени с две войни срещу Ирак и една срещу Югославия. Петимата искат да отхвърлят именно сковаващите изисквания на международния закон. Стр. 104-105: “Одобрението на ООН може да не е необходимо според член 51 от Хартата на ООН (законна защита) и е, може би, възможно да се денонсира (отхвърли) на базата на Конвенцията за геноцида.”
    “Да живее превантивната война!”
    Дори и да е атомна
    Стр. 96 предлага наистина тревожен пасаж: “Нуждаем се от форма на разубеждаване/възпиране чрез “про-активен” отказ, при който правото на нападение с цел изпреварване на предстоящо нападение от страна на противника е форма на незабавна реакция за предотвратяване (превенция) на опит да се отнеме инициативата и да се постави край на конфликта.”
    “Про-активна защита” на военен жаргон означава превантивна война. Терминът се повтаря постоянно в документа на Петимата. Буш вече обяви превантивна война срещу “тероризма”. Така стори и Хитлер в своето време. Агресорите често търсят прикритие в претекста за “предотвратяване на опасност”. Международният закон изрично забранява превантивните войни.
    Но страховете ни не спират дотук.
    Стр. 94: “На пръв поглед използването на атомно оръжие може да изглежда непропорционално, но ако се вземе предвид вредата, която предотвратява, употребата му изглежда напълно разумна.”
    Тук неморалността на петимата гангстери се излива навън като гной от пукнат цирей. Атомната война е варварщина, зверство – не напразно човечеството постоянно изисква демонтиране на оръжията за масово унищожение. А тук някои се осмеляват да твърдят, че използването им е оправдано, прикривайки се зад крещящо лицемерие: “за предотвратяване на вреда”. Това, последното, е повече от неясно и без съмнение, расистко: животът на хората, осмелили се да застанат срещу интересите на корпорациите, не струва и пукната пара.
    Истината е, че тези престъпни генерали на базата на опита си стигат до извода, че бомбардировките не са достатъчни да пречупят съпротивата, а наземните войни са скъпи и опасни за агресорите – и предлагат атомното оръжие като решение на проблемите на световната хегемония на мега-корпорациите.
    Манипулиране на хората
    Както се вижда от текста по-горе, стоките, предлагани от Бандата на петимата, са изцяло гнили и много отровни. Тази е причината, поради която те разчитат на манипулирането на общественото мнение чрез дългосрочни медийни кампании.
    Стр. 104: “Тези мерки трябва да бъдат придружени с предварителни и координирани комуникативни усилия чрез медиите… Такава една медийна кампания може да подготви умовете на хората за евентуална въоръжена интервенция.”
    “Да подготви умовете на хората”! Разбира се, това не е нещо ново. Правейки баланс след края на войната срещу Югославия – която беше най-успешният пример на организирана дезинформация! – генерал от НАТО призна, че фалшивата информация е била систематично разпространявана, а смущаващите истини на същинската информация са били елиминирани или изтиквани в периферията, за да се “анестезират мненията”. Активно е действала философията на НАТО: “Върху мненията може да се работи, както върху другите неща.” Преди и по време на всяка война западните специалисти по лъжата я продаваха и манипулираха усърдно обществото. Днес Петимата предлагат стъпка напред в тази област: продължителни кампании за настройване на общественото мнение.
    Стр. 129: “Следователно, НАТО трябва да разработи информационна стратегия, която да обслужва едновременно три цели. 1/ Тя трябва да убеди света, че НАТО е добра сила. 2/ Тя трябва да се задейства, преди противникът да започне да разпространява своята информация: тоест, НАТО трябва да наложи господството си във връзките с обществеността. 3/ Тя трябва да спечели не само сърцата и умовете на населението от страните-членки на НАТО (да ги убеди, че позицията на Атлантическия алианс е правилната), но и на населенията на страните, цел на въоръжената агресия.”
    “Да наложи господството си във връзките с обществеността.” Информацията се разглежда като война, която се печели чрез елиминиране на силите на противника. Това не са празни приказки. Армията на САЩ бомбардира и арестува журналистите на “Ал Джазира”, НАТО бомбардира Белградската телевизия (17 убити), Пентагонът е подготвил вече планове за елиминиране на смущаваща информация, течаща по интернет, чийто демократичен характер е тревожен и неприемлив за определени кръгове.
    План за световна диктатура
    В началото на документа петимата генерали изброяват “начини за преодоляване съперничеството с Европейския съюз”.
    Фактически, те използват рамката на НАТО, за да организират подчинение на ЕС на волята на Вашингтон. Четете:
    Стр. 137: “Ние считаме, че многонационалните сили са ключът за бързо и евтино осъвременяване на силите на НАТО, но подчертаваме: това ще стане възможно само тогава, когато държавите-членки приемат безрезервно, че тези сили ще бъдат на разположение на НАТО за всички операции, одобрени от Съвета на Алианса.” Превод: европейските армии ще бъдат задължени да се подчиняват на решенията на НАТО (сега се изисква единодушие).
    Планът на Петимата осигурява три предимства на САЩ: 1/ той ще обедини и включи европейските сили под американското знаме в американските войни; 2/ разходите ще бъдат поделени между съюзниците; 3/ както ще бъде споделена и омразата на хората.
    Недемократичният характер на плана прозира ясно на стр. 139: “Две са причините, поради които не формулираме предложения за реформиране на Европейския съюз така подробно, както правим това за НАТО: първо, нов, подобрен договор замени отхвърлената “конституция”, приет така, че да се избегне допитване до населенията на страните-членки на ЕС…”
    Планът им прави невъзможни всякакви прояви на опозиция.
    Стр. 144: “За да се избегнат всички източници на неудобства, може да се вземе решение всички проблеми да бъдат разглеждани първо от НАТО и членовете на НАТО, които са и членове на Европейския съюз, да поемат задължението да не се отклоняват от решението, гласувано в НАТО, когато проблемът се представи за разглеждане в европейските институции.” Тоест, когато НАТО вземе решение по даден проблем, нито една европейска страна няма право да му се противопостави.
    В заключение планът на Бандата на петимата, разработен от фигури, били по върховете на световна военна сила, откроява забележителна тенденция, характеризираща елита днес. Планът на петимата за световно правителство, състоящо се от три блока (и резултатно доминирано от САЩ) ще отпрати всички останки от международния закон в контейнера за боклук, ще узакони превантивната война и атомните оръжия и ще организира агресивно, систематично манипулиране на общественото мнение. Нима е възможно този план да се нарече по друг начин освен фашистки?
    Това е едно от двете мнения, обмисляно в момента от елита на САЩ като начин за решаване на проблемите им. Другото е формулирано от Збигнев Бжежински (виж по-горе).
    “Интелигентен империализъм”?
    Военните стратези на САЩ различават три вида войни, които могат да водят:
    – високо интензивни войни между мощни световни сили – двете световни войни;
    – средно интензивни войни с директното участие на армията на САЩ, но винаги срещу определено по-слаби сили – Югославия, Афганистан, Ирак;
    – ниско интензивни войни без директното военно участие на САЩ, но които са организирани от САЩ за покоряване на опониращи сили. Специалистите на САЩ в тази област провокират местни конфликти между съседни страни или използват полувоенни и истински терористични движения.
    Терминът “ниско интензивна война” е подвеждащ, тъй като може да създаде впечатлението, че при този вид война измират по-малко хора, а разрушенията са минимални. Истината е, че човешките жертви и материалните загуби са по-малко само за Съединените щати. Пример: при т.нар. война с нисък интензитет, започната от САЩ срещу Конго (чрез армиите на Руанда и Уганда плюс разни полувоенни групировки) бяха избити пет милиона (!) души и развитието на Конго беше резултатно парализирано.

    Стратегията на Бжежински се различава от тази на групата около Буш в ударението, което поставя на войните с нисък интензитет. Следователно тя в никакъв случай не е по-морална, но е с претенцията, че е по-интелигентна.
    Бжежински предлага и други форми на интервенция. Често възприемаме военните интервенции на САЩ като най-видимата форма на агресия. Но в действителност те разполагат със забележително широк диапазон от форми на агресия. Изброяваме ги по-долу по реда на възходящия им интензитет:
    – корумпиране на местните лидери;
    – изнудване на местните лидери;
    – организиране на демонизиращи медийни кампании;
    – провеждане на различни дестабилизиращи действия;
    – налагане на ембарго и блокиране на търговията;
    – държавни преврати;
    – провокиране на сепаратистки движения;
    – война чрез посредници;
    – бомбардировки;
    – окупация на територията.
    Както става ясно от горния списък, съществуват добре разработени методи на агресия, които в много случаи се прилагат комбинирано. Разбира се, правителствата на САЩ могат да използват всички тези методи – варира само дозировката и степента на финансиране.
    След престъпленията, извършени от Буш и компания, примамливо е да се мисли за евентуална смяна на метода. Но ако Вашингтон реши да промени тактиките си, то промяната ще бъде само в посока на по-малка видимост. Нека не забравяме, че Бжежински беше политическата фигура, която стоеше зад финансирането на Бин Ладен в Афганистан с главна цел вкарване на Съветския съюз в дълга, скъпа война и прекъсване на важни за съюза връзки с мюсюлманския свят. Бжежински много се гордее с този свой успех и никога не пропуска възможност да го спомене.
    Ако САЩ решат да приложат стратегията на Бжежински, сигурно ще има по-малко директни войни. А тези, които ще текат, ще се провеждат в съюз със сподвижници. Това ще помогне на САЩ, първо, да се погрижат за медийния си облик, и, второ, да манипулират успешно общественото мнение. Преди всичко друго, ЦРУ ще действа много по-активно: ще се вложат усилия (и средства!) директните войни на САЩ да се заменят с недиректни такива: например, предизвикване на местни войни между съседни държави с демонстративна поддръжка на “добрата война” и с използване на всякакъв претекст, подходящ за конкретния случай. Този метод беше използван изключително успешно от Клинтън срещу Югославия.
    Методът на Бжежински предлага две предимства за САЩ. Първо, САЩ ще възстанови имиджа и моралния си авторитет. Второ, като дава по-малко пари на военно-промишления комплекс, икономиката на САЩ ще усили конкурентната си способност по отношение на Европа, Китай, Индия и други страни.
    За да реализира икономии от намаляването на броя на директните войни, прилагащите стратегията на Бжежински ще използват по-широко изнудването и нелегалната дейност на определени агенции. Изнудване в голям мащаб може да бъде провеждано чрез световни икономически организации като Световната банка, Международния валутен фонд и Световната търговска организация. Външно те са многостранни институции, но всички са доминирани от САЩ, които притежават властта и лостовете да диктуват изискванията си на страните от Третия свят по един очевидно по-обективен начин. Но това няма да бъде лесно, защото Световната банка и МВФ предизвикаха такава ненавист в страните, чиито населения ограбиха и осъдиха на неописуема бедност, че днес тези страни не искат и да ги видят и търсят други възможности. Идеята за Банка на Юга, лансирана от Чавес, печели все повече поддръжници…
    Определено ще се засили дейността на ЦРУ, както вече посочихме. Чрез нелегалната дейност на управлението, САЩ ще решават сравнително бързо и леко проблема с непокорните правителства, при това без да влизат в особено големи разходи.
    Ето защо поддръжниците на стратегията на Бжежински се наричат привърженици на “меката сила” или на “интелигентния империализъм”. Но тази мека сила може да бъде много опасна. Изчезването на Буш от политическия хоризонт ще зарадва левите толкова много, че те ще намалят бдителността си, защото – поне за известно време – ще има по-малко директни войни. И международното движение против войната, което днес изживява очевидна криза, ще реагира по-слабо, когато се изправи лице в лице с по-дискретните, по-гъвкавите стратегии на империята.
    Във всички случаи империята няма да стане по-миролюбива. Рано или късно тя отново ще започне войни от типа на водените от Буш. Това предстои, защото елитът на САЩ всъщност практикува и двата начина за водене на войни като ги редува един с друг вече години наред.
    Президентите идват и си отиват, но мегакорпорациите остават
    Тези две опции – военната и “интелигентната” – не са нещо ново. И не става въпрос за опозиция между републиканци и демократи. Тези две партии не представят “войната” и “мира” (както някои ги възприемат – все още!), а само различен електорат и тактики, но и двете са винаги в услуга на корпорациите. Не републиканец, а демократ, Хари Труман започва войната срещу Корея и Китай през 1950 г. Не републиканец, а демократ, Джон Кенеди започва войната срещу Виетнам през 1961 г.
    И изобщо не става въпрос за народен вот срещу вота на буржоазията. Многонационалните корпорации на САЩ винаги се подсигуряват, като финансират и двамата кандидати снасяйки яйцата си и в двете кошници. Но техните приоритети могат лесно да се определят от сумите, които предоставят. В началото на 90-те години инвестираха и в двамата кандидати, но снесоха 59 % повече на Клинтън и демократите. От 1996 г. насам те осигуряват по-голяма финансова подкрепа за републиканците с цели 67 %. А по време на президентската кампания през 2000 г. отново масирано финансираха Буш. И той беше избран, независимо от факта, че при балотажа победата фактически извоюва Гор.
    В президентската кампания тази 2008 г. многонационалните корпорации пак смениха партийните си предпочитания и днес финансират Обама повече от Маккейн.
    Има случаи, когато даден президент променя политиката си. След унищожението на Съветския съюз и края на студената война Бил Клинтън намали военния бюджет и поръчки за военно-промишления комплекс – за известно време. С този акт той се надяваше, изглежда, да тласне напред развитието на истинската икономика на САЩ. Но въпреки че решението остана почти незабелязано – той скоро се завъртя рязко на 180 градуса: “Военният бюджет на САЩ трябва да бъде увеличен със 70 %.” Това потвърждава написаното по-горе: големите политически решения не зависят от характера, морала или интелигентността на един или друг президент, а от стратегии, които се решават на друго място. Президентите идват и си отиват – многонационалните корпорации остават.
    Политиката на САЩ редува методите си
    Нека да поговорим за периодически редуващите се методи на политиката на САЩ. След всяка по-съществена спънка на стратегията на открит милитаризъм, следва – временно – връщане към “меката сила”.
    След поражението във Виетнам и моралното осъждане на диктаторските режими, поставени в Латинска Америка от Вашингтон, многонационалните корпорации на САЩ издигнаха във властта добрия пастор Джими Картър и чудесните му речи за “човешките права”. След студената война и първата война срещу Ирак президентът Клинтън се опита да замеси европейците в своите войни и отдаде голямо внимание на медийното участие. Фактически буржоазията на САЩ непрекъснато се люшкаше между двете възможности за решаване на проблемите й. Или по-точно казано, накланяше везните ту към едната, ту към другата: малко повече тояга, малко повече морков… Но изборът бе затруднен все повече и повече. На практика нито един от двата метода не решаваше проблемите.
    Сега, след катастрофалните последствия от осемгодишното управление на Буш, буржоазията на САЩ пак се люшка между двете възможности. Или стремглаво впускане в повече войни – или тактическо оттегляне: крачка назад, за да се осигури след време по-резултатно втурване напред. Въпросът не е в президента, който ще “изберат”, а в стратегията, която, в крайна сметка, ще предпочитат.
    Във всеки случай, не е сигурно дали стратегията на Бжежински – след като всичко е казано и свършено, – ще се окаже по-малко брутална от тази на Буш. Той наистина критикува публично президента през 2008 г., заявявайки в прав текст, че само един глупак може да настоява за нападение над Иран, защото тази война няма начин да се спечели и в крайна сметка ще влоши положението на Израел, ще засегне неблагоприятно цената на петрола, а оттам и икономиката на самите Съединени щати. Някои анализатори смятат, че Бжежински се опитва да опитоми Иран, за да преобърне политиката на страната на 180 градуса, така че един ден да я накара да вземе активно участие в враждебното обграждане на Русия, което отдавна е в ход. Русия е неговата идея-фикс, болезнената, налудничава мания на автора на “Голямата шахматна дъска”. Някои смятат, че съкровеното желание на Бжежински е пълното обграждане и отслабване на Русия, ако не и директни военни действия срещу нея. Не трябва да забравяме и Китай, който сега очевидно изведнъж стана главна цел. Ако това се случи, въпросната “мека сила” ще се превърне в Апокалипсис сега.
    Техните решения само ще изострят проблемите
    Разделянето на буржоазията на САЩ по отношение на линията, която трябва да следва, произлиза от факта, че последните анализи сочат една печална истина: САЩ не са чак толкова силни, както се вярва – нито в икономическата област, нито като военна сила. Всеки път, когато лидерите на тази страна решат, че са намерили разковничето на проблемите си, след известно време се оказва, че избраното от тях решение само е влошило нещата.
    Примери: през 80-те години на миналия век, за да избегнат очертаващия се икономически спад, многонационалните корпорации на САЩ се нахвърлиха хищно върху Латинска Америка и други райони от Третия свят и изплюскаха жадно суровините, бизнеса и пазарите им. Но тази неолиберална офанзива така опоска тези страни, провокира такива икономически катастрофи и съответно, увеличи рязко съпротивата срещу империализма на САЩ, че днес Латинска Америка се обърна почти единодушно наляво. От 1989 г. Вашингтон води глобална война за осигуряване на контрол над петрола. Но петролът продължава да бяга от алчните посегателства. В 2001 г. Буш лансира войната си срещу т.нар. Ос на злото, но успя само да засили съпротивата във всички райони на света.
    На вид САЩ са много силни, но наистина ли е така?
    Независимо от всичките техни долари, технологии и зверски престъпления, те
    – загубиха войната в Корея (1950 г.),
    – войната във Виетнам (1961-1975 г.)
    – оттеглиха се от Ливан (1982 г.),
    – оттеглиха се и от Сомалия (1993 г.).
    Нямаше да спечелят и в Югославия (1999 г.), ако президентът Милошевич беше приел наземната война. (!)
    Вече са загубили в Ирак и Афганистан, дори и да не признават този факт. Не са ли те един “книжен тигър”? В края на краищата, не са ли хората, които защитават своите природни ресурси и бъдеще, по-силни от доларите и ракетите?
    САЩ харчат много, много повече за военния си бюджет, отколкото всички други нации по света взети заедно, но не успяват да осигурят и укрепят надмощието си над света. Би могло да се каже, че те се превръщат сами в жертви на собственото си фундаментално противоречие: всичко, което вършат, е против интересите на огромното мнозинство от жителите на планетата – така че те самите създават силата, която ще ги помете.
    Една армия не може да бъде по-силна от икономиката, която я финансира. И основната слабост, която ще попречи на управниците на САЩ да постигнат целите си, е, че САЩ режат клона, на който седят. Като не доплащат на работниците си, като ги лишават от работа, местейки заводи и фабрики извън страната заради евтината работна ръка другаде, като разоряват страните от Третия свят, към които трябваше да се отнасят като към партньори, Щатите непрекъснато ограбват точно хората, на които предлагат стоките си.
    Този проблем не може да бъде решен с нито една от двете възможности – военната или “интелигентната” – които се предъвкват сега. Военната увеличава разходите и съпротивата. “Интелигентната” – макар и да намалява терора на директните войни – също окуражава съпротивата.
    Каквато и тактика да изберат, Съединените щати ще продължат да водят войни в света, за да наложат своята икономическа система и осигурят задоволяване на собствените си интереси.

    Бележки
    Връзките между икономиката и войната са анализиран в книгата “Bush le cyclone”, която може да се намери на френски и испански език. Книгата се занимава особено задълбочено с въпроса “Кой командва Буш?” (И разбира се, следващия президент.)

  30. Митология на кризата

    Deutsche Welle

    Кризата със спирането на газовите доставки от Русия беляза страховито втората българска седмица от новата 2009-та година. Попарени бяха редица обществени илюзии и митове. На темата се спира Георги Папакочев.

    Само за едно денонощие българите бяха принудени да се уверят за сетен път, че освен най-бедни, най-недоволни, най-болни, най-засегнати от престъпността и корупцията, са и най-уязвими в ЕС от всякакъв вид бедствия – природни, икономически и политически.

    Прекратяването на газовите доставки от Русия през Украйна за броени часове разруши и малкото останали митове в съзнанието на гражданина за някаква елементарна сигурност, за наличието на отговорно управление и въобще за съществуването на смислена държава.

    На пух и прах се превърнаха остатъчните представи на няколко поколения българи за „Кат’ Русия друга няма”, „За вечната и святата…”, както и за дружбата, която била необходима като „…въздуха и слънцето за всяко живо същество”.

    Обречени на студ посред зима

    Хладнокръвно и без никакви остатъчни емоции източните черноморски съседки на страната обрекоха посред зима своите някогашни „братушки” на студ, който накара дори държавния глава Георги Първанов да заговори за „безпрецедентно нарушение на действащите договори”, а министър-председателя Сергей Дмитриевич Станишев да определи поверената му държава като „заложник” на спорове между две бивши съветски републики.

    Тежкото бедствие, което вече дори и управляващите се престрашиха да нарекат „криза”, обезсмисли създаваните илюзии за наличие на механизми, които да посрещат подобни върхови изпитания за населението.

    Хаотичното говорене за „внезапно” спиране на газовите доставки от страна на премиера, опровергано само часове по-късно от неговия икономически министър с изпратено още в края на декември предупреждение от руската страна за възможни проблеми, паническите вопли на президента за рестартиране на двата спрени реактора в АЕЦ „Козлодуй”, пълната неяснота около състоянието и количествата на местните запаси природен газ в двете т.нар. ”хранилища” край Чирен и Калиакра – всичко това ясно илюстрира управленския и икономически хал, в който се намира малката европейска държава и начинът, по който тя е управлявана.

    През тези дни се изпари и

    митът за обществената солидарност

    Когато персоналът на родилните отделения и болниците се чудеше къде вече да включва електрическите печки-духалки, за да запази живота на най-уязвимите – новородени бебета, бременни майки и тежко болни – хлебари и /представете си !/ „вездесъщите” таксиджии безсрамно заговориха за увеличаване на цените, за да засилят още повече усещането за хаос и безнадеждност.

    Всъщност най-крехък се оказа митът за нормалността на посткомунистическа България.

    Той пострада особено тежко, когато една временна, но много нагла, привнесена отвън, енергийна криза, бързо започна да бъде сравнявана от хората с война, земетресение, епидемия и апокалипсис.

    Подобни аналогии са вече симптом. За патологичните настроения в едно общество, което се нуждае от бърза и активна политическа и икономическа терапия.

    Neujahrskonzert 2009 – Eljen a Magyar

    Интернет – ново пространство на съпротивата
    Този факт тепърва ще вгорчава дните на всеки, който е на власт и се мисли за недостижим и непоклатим

    Митко Новков, Сега
    http://www.epochtimes-bg.com/2009-01/2009-01-10_05.html

  31. Отварянето на блоковете на АЕЦ „Козлодуй“ струва 600 млн. евро
    Дата : 17 Януари 2009 г. 11:53 ч.
    Това всъщност би задълбочило зависимостта на България от Русия.

    „Отварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ „Козлодуй“ ще струва на България 600 милиона евро и това ще бъде най-скъпата предизборна кампания“, заяви днес във Варна председателят на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред и зам.-председател на НДСВ Минчо Спасов.

    Той уточни, че толкова ще трябва да плати държавата, за да закрие отново блоковете, ако ги пусне.

    „Идеята за провеждането на референдум за отварянето на блоковете в АЕЦ не е изчистена“, коментира още Спасов. По думите му не е ясно дали е договорена доставка на ядрено гориво от Русия и на каква цена.

    „Това всъщност би задълбочило зависимостта на България от Русия“, подчерта Спасов. Според него решението на проблемите с газа не е на север, а на юг.

    Спасов каза още, че Иран дава на България „зелена светлина“ да работи по-активно по проекта „Набуко“.
    http://bulgaria.actualno.com/news_215256.html

  32. Чудовищата са тук и раждат евроомраза

    http://politics.bg/interviews_analyses–chudovishtata_sa_tuk_i_rajdat_evroomraza-19505-136.html

    Красимир Дачев: До месец 30% от българската индустрия ще спре да работи

    Аз очаквам 30% от българската индустрия да спре да работи в следващите месец-месец и половина. Световната икономическата криза ще удари много сериозно българската икономика. Това каза зам.-председателят на Търговско-промишлената палата Красимир Дачев.

    Доставчикът е „свещена крава“, не можеш да го съдиш, да го риташ, нищо не може да направиш срещу него. Ние по принцип плащаме заявеното количество, а не употребеното количество газ. Така е по договор. Сега ще плащаме за количества газ, които сме заявили през месец декември, но които не са ни били предоставени заради газовата криза, каза още Дачев.

    Той допълни, че много от проблемите свързани с енергетиката и икономиката като цяло не се решават според пазарните закони, а според политическата конюнктура, което е и причина за много проблеми за индустрията.

    http://www.epochtimes-bg.com/2009-01/2009-01-22_01.html

    Депресия или репресия – избираме сами

    Павел Гоневски
    Лондон
    http://www.gonevski.com

    Погледнато отстрани България все още се лута и не може да вземе решение към коя цивилизация иска да принадлежи.

    А всъщност изборът е прост и се свежда до това кое е по-лошо, депресията или репресията? Първото е крайност, до която понякога се стига в развитите пазарни демокрации, а второто – всекидневие във олигархичните диктатури.

    Откак започна да кълца пипалата на корупцията в България, Европейският съюз се превърна в дежурна жертва на глуповати нападки.

    Бракониери с македонски псевдоними, олигарси със зловещи прякори и алкохолизирани лумпени яростно залаяха срещу него. Включиха се съветски граждани, бивши министри, правителствени топ-идиоти, както и вездесъщото стадо от журналисти на хранилка.

    Всички те, в хор, не спират да втълпяват на доверчивите, че ЕС не си заслужава усилието; че в Брюксел мислят злото на България; че всъщност капиталистите са некомпетентни; че България вече е настигнала някои от по-старите членки в икономическо отношение.

    Прекрасен коз в ръцете на тези мошеници се оказа световната финансова криза. Тя им помогна с още по-голяма увереност да лъжат как у нас и животът е по-добър, и престъпността – по-ниска. Как не бива да се доверяваме на англичани, французи и германци, които са част от заговор, копнеещ гибелта на родината. Как трябва да им се опълчим, да защитим достойнството си. Дори да им искаме компенсация за вредите нанесени от Русия (топ-идиотщина!). Естествено, без да споменават, че от всенароден евроскептицизъм печелят само и единствено те.

    В брой.

    А защитата на достойнството е възможна само, ако честно спазваш уговорките, договорите, правилата и законите на съюза, в който с не особено желание са те допуснали. Уважение може да се предизвика не с байганьовско перчене, а с адекватни действия, лоялност към приятелите и разбиране на проблемите.

    За огромно съжаление не са никак малко онези, които им се хванаха на приказките. Когато владееш почти сто процента от медийния пазар, можеш да си позволиш да плещиш каквото пожелаеш и да си сигурен, че то ще звучи като истина в ушите на достатъчен брой електорални единици.

    Затова до един момент правителствените и проправителствени мантри успяваха да постигнат целта си и да оправдаят мощното грабене и гушенето в прегръдката на една пропадаща азиатска държава с имперски амбиции.

    Но тогава дойде 14 януари.

    Докато траеше руската газова атака, в България най-после някак се организира групово недоволство. То не беше достатъчно масово и нямаше достатъчно ясни цели. Много лесно се поддаде на провокация. Много лесно се разпръсна. Но кадрите от крещящата полицейска некадърност, побоищата и издевателствата над деца останаха.

    Всички ги видяха. Може би дори някои от поддръжниците на управляващите осъзнаха, че не може така; че някои от работещите в парламентарните и правителствени сгради са чиста проба криминални престъпници.

    Вчера научих, че започва нов протест. Зарадвах се, защото ми се струва, че той има повече потенциал от първия, поставяйки конкретно изпълнимо искане – оставката на вътрешния министър. То е ясно и разбираемо за много повече хора, отколкото предишната многопосочна петиция. То е искане, което може да вдъхнови хиляди и да ги извади от зимен сън, защото е пряко следствие от скорошни събития. От държавно издевателство над жени, деца и възрастни хора.

    Най-големият плюс на новия протест е, че дава отговор на цивилизационния въпрос. Хората на площада, към които, макар и от разстояние, числя и себе си, с радост биха приели и на най-тежката европейска депресия, ако алтернативата е хвалената от лумпените във властта съветска репресия.

    Исканията трябва да ескалират.

    Оставката на вътрешния министър е първа стъпка, условие за всичко останало, но далеч не е достатъчна. Няма начин България да престане да бъде най-комплексирана, най-бедна и най-корумпирана в Европа, ако властта не се смени изцяло. Протестът обаче не може да си позволи да поднася исканията си с несигурен глас, нито да ги превръща в молба.

    Управляващите нямат капацитета да ги разберат, защото са социалисти.

    Task No 1 for Barack Obama: reinvent capitalism
    http://www.timesonline.co.uk/tol/comment/columnists/anatole_kaletsky/article5562740.ece

  33. Орден „Стара планина” без мечове за Черни

    Александър Андреев

    http://www.dw-world.de/dw/article/0,,3968003,00.html

    Словакия се отказва да отваря АЕЦ
    http://www.kafene.net/news.html?fb_990998_anch=5391025

    Църква и държава – разделение на думи, взаимно обслужване на дело
    http://www.dnevnik.bg/analizi/2009/01/22/619836_curkva_i_durjava_-_razdelenie_na_dumi_vzaimno/

  34. Паула Лайт 26.01.2009

    Стрийптизът на Темида

    Някога, много отдавна, когато бях млада, наивна девойка, когато всяка сутрин сякаш виждах слънцето за пръв път, а всяка вечер звездите ми се усмихваха, вярвах и в чистата митологична фигура на Темида, Свещената богиня на правосъдието. Представях си я загадъчна и силна, в достолепната класическа тога и с оная превръзка на очите, която трябваше да осигури нейната безпристрастност. После пораснах… Случи се така, че станах адвокат по професия и положих клетвата да служа на клиентите си и на техните интереси и да ги защитавам. Ето така влязох зад кулисите, вътре в съблекалнята и гримьорната на богинята. И това стана в една объркана, оплетена в кървав хаос и престъпност малка Балканска страна. В България, нашата Родина. Отначало пристъпих в интимното пространство на богинята така, както млад дякон би влязъл в Светая светих, зад олтара. Бях готова с трепетно вълнение и преданост да й прислужвам. Какъв бе ужасът ми, когато открих, че зад красивите дипли на чистата й тога се крие мръсно бельо, несменяно петдесет години и че свещената дама мирише. Не! Направо вони. Докато стоях на прага, зяпнала от удивление, тя небрежно свали от очите си превръзката и зад евтиния грим на уличница открих, че е кривогледа. Изглежда съм изпъшкала, потресена и шокирана, защото Темида ми махна пренебрежително с отрупаната си със скъпи, но просташки бижута ръка и ми викна с глас, подрезгавял от много пазарски скандали: “Стига си зяпала, моме! Какво очакваше? Че съм сляпа ли? Или че съм девствена?” – после прихна с гръмовен просташки смях. Избягах омерзена и после, сама в слугинската си стая дълго плаках за загубения си блян и за Богинята от детските ми мечти.

    Бих искала наистина да ви разказвам само приказка. Една прекалено мрачна и страшна измислица. Но, за жалост, говоря истината и само истината. И нека Бог ми помага!

    Цивилизованият свят търпеливо и учудено, че не си вземаме никаква поука ни предупреждава за боксуването на съдебната реформа у нас, за това, че борбата с престъпността, справедливостта и безпристрастното правосъдие са само лозунги и добри пожелания. Нещо повече. От странния си отказ да се реформираме губим не само авторитет и уважението на достойните хора по света. Губим и пари, предназначени за невинния ни и многострадален народ. Темата за съдебната реформа е станала толкова банална, че се експонира, както темата за времето. Но вече никой не очаква сериозно, че ще има значителни промени.

    Нека се опитаме заедно, не с превръзки, а с широко отворени очи да влезем в храма на Темида и да видим какво куца толкова безнадеждно. Хайде да направим стрийптиз на божеството, та да разберем свято ли е то под дрехите, които го прикриват!

    Първият недъг, който ще забележим, е лъжата. Лъжа, за която сме виновни всички ние; аз, ти, той, те, всички.

    Когато бях малко момиче, подобно на всяко хлапе, сътворило първите си истински бели, се опитвах да експериментирам с лъжата. Баща ми, сега покойник, се усмихваше леко и ми казваше: “Не се опитвай да ме лъжеш, детето ми! Познавам те по очите! “ Така, когато получих първата си двойка (по математика) и татко попита изпитвали ли са ме, си закрих очите с две ръце и казах “Не!”. Размина ми се леко, защото човекът бе умилен от детския ми наивитет. Колко дълго продължи този наивитет, тази твърда представа, че лъжата наистина е нещо грозно и недостойно? Спомням си, че като млад адвокат разговарях предварително със свидетели на клиентката ми по имуществен спор и сериозно им обясних, че пред съда се говори само истината. Единият от тях прихна, макар че закри учтиво устата си с шепи, а клиентката ми изръмжа: “Вие какво, ще ме защитавате ли или не? Да не ви е купил братът?!” Брат й беше ответникът по делото. “Защо?” – попитах удивено. – “Защото приказвате на хората някакви врели – некипели как не трябвало да говорят в моя полза, а истината!” – изсъска жената, вече вбесена.

    Припомних си от всички съдебни трилъри, които бях изчела, че някъде по света, например, в САЩ дори убиецът, разпитван като свидетел, не може и да си представи, че няма да говори истината пред съда. С годините стигнах до горчивия извод, че за нашенци да излъжат съда е нещо не само допустимо, а и подразбиращо се. Тъй и не се научих да давам съвети на свидетелите да говорят лъжи, но свикнах да се правя, че им вярвам, когато съм вътрешно убедена, че не казват истината.

    Приемането на лъжесвидетелстването с лека ръка е първото петно върху бялата тога на Темида.

    Друго, което обърква и осакатява богинята, е качеството, социалната цел и нравствената стойност на законите. Правосъдието прилага правните норми и не може да ги пренапише. В този смисъл то е огледало за образа на нашата власт: ако пред огледалото застане грозно лице, не можеш да видиш отражението на дивна хубавица. Съзнавам, че съвършени закони няма. Целта на закона е да защити колкото се може по-широк кръг хора в дадения исторически момент и да съхрани техните интереси. Не може всички да бъдат защитени и винаги ще има случаи на морално прави личности, спрямо които се прилагат неблагоприятни правни норми. Така е било винаги. Така е и сега в целия свят. Тревожно става, ако придобиеш усещането, че законите се приемат не за колкото се може повече граждани и техните права, а, например, за един човек или за една тясна категория хора. Ако например, се гласува закон, допускащ да се назначават министри с ниско образование и всяко дете може да каже името на министъра, заради който се прави това или за данъците при придобито наследство и всеки знае чий джоб се брани в момента, говорим за злоупотреба с власт и за закони, противоречащи на принципите на доброто и справедливостта.

    Третото петно, покваряващо одеждата на Темида, е начинът, по който се подбират кадрите в системата на правосъдието. Всички виждаме, че съдилищата в страната гъмжат от семейства с поне две поколения съдии, с групи и кръгове, за които всеки в кулоарите може да прецени на коя политическа или икономическа клика служат. Знаем го, но не можем да го докажем. А нима всички не сме виждали съдебни решения, пълни с правописни грешки, с тъпоумни съждения и с абсурди, които петнят лицето на Богинята? Виждаме, знаем и мълчим, защото можем да останем и без троха хляб.

    Така се покваряват и смазват истински свестни млади хора, завършили право и поели да служат в храма. Познавах едно момиче, умно и чисто, от скромно семейство, завършило с отличие. Спомням си как отначало искаше да учи не право, а история и обясняваше, че иска да се занимава с чиста наука, а очите му грееха като звезди. Когато завърши, дълго работеше за жълти стотинки като юрисконсулт на дребни фирми. После, въпреки че винаги е била аполитична, девойката се вписа в НДСВ, влезе в кандидатската им листа за общински съветници на съответния град и веднага стана юрист на областта. Накрая стана административен съдия. Вече не говори за чиста наука или за чистото и справедливо право. За това пък носи кожух от норки, а на ръцете й има повече бижута, отколкото в златарска работилница. Лицето й, обаче, повехна. Душата сигурно също… Друг млад човек възмутено реагира, след като, за щастие, успях да обявя за нищожен един нотариален акт, с който нещастна старица бе продала апартамента си, за да погаси 2,000 лева заем на сина си. Колегата ни каза насаме: “Луда ли сте? Какво може да Ви плати тая дърта вещица? Елате се вижте с моя човек. Ще ви плати много по-добре!” Ако в тоя момент се заемех да обяснявам, че иска нещо много недостойно и неморално, наистина щеше да се изненада. Започва да се създава една камарила от безскрупулни юристи, които тъпчат с луксозни обувки чест, права и интереси и биха те взели за луд, ако седнеш да им обясняваш, че правото е изкуство на доброто и справедливостта. Може и да са прави, че тук и сега вече не е.

    Ония, свестните, добрите деца, бързо губят вярата и илюзиите си и мечтаят да се занимават с “чиста наука” или да са се захванали за някоя друга, по-почтена професия… Тъжно е, приятели, но е самата истина, че в съдилищата направо вони!

    Спомнете си за надвзетите суми по сметки за електричество. Хората станаха свидетели на следната шарада: Осъждат държавата за неправилното решение на ДКВР, отменено от Върховния административен съд. След това ДКВР постановява същото решение. Докато го стори, спират делата на гражданите. Накрая, отменят всички осъдителни решения, тъй като вече нямало основание, влязло в сила съдебно решение, за да осъдят хората държавата. Така е доста неразбрано, нали? Нека ви го предам по човешки начин: Хващате някого да краде ябълки от градината ви и го осъждате да ви ги плати. Той отново идва и започва да бере ябълки, а съдът отменя присъдата, щото за новото грабителство нямало влязла в сила присъда. Мисля, че дори Лудият шапкар от “Алиса в страната на чудесата” би изпаднал в шок.

    А що се отнася до преследването на престъпността, картината е още по-трагична. В някои случаи е налице добра полицейска работа, но нещо тласка прокурора упорито да отказва да образува дело. В други, напротив, вкарва се бързо обвинение, но с нескопосно събран и неубедителен доказателствен материал и съдът оправдава престъпника. Трети вариант е обвинението да е изградено безупречно, но, незнайно защо, съдът да отказва алогично и упорито да излезе с осъдителна присъда. Четвърти вариант, съдът постановява присъда, но обидно и абсурдно лека, спрямо тежестта на деянието (например, 2500 лева глоба за източени над 600,000 евро от европейските фондове по “Сапарт”). Петият вариант води до съсредоточаване на цялата сила на съдебната и обвинителна власт върху дребни рибки и малки бурми на престъпната машина, като едрите риби, акулите продължават да действат необезпокоявани (например, случаят с Вальо Топлото). Варианти, варианти…

    Случва се, поне напоследък, да се постановяват толкова абсурдни оправдателни присъди, че слисаният свят забравя дипломатичната си тактичност и смаяно роптае. Така стана с оневиняването на двамата подсъдими за убийството на наш студент във Франция по особено жесток начин, с множество прободни рани, нанесени по тялото му.

    А костите на сестрите от Пазарджик пищят без възмездие. Сянката на един разстрелян писател ни гледа укорително. Майчици не свалят черните забрадки и не виждат наказани злодеите. Експерти по съдебна медицина се бесят. Порядъчни полицаи натискат спусъка и се самоубиват. Държавната хазна, държавния резерв, целеви фондове, национални съкровища се изпаряват, а Комисията за борба с корупцията дреме и се прозява колективно. Докога?! Докога този срам?

    Нека си кажем истината. Критиките и укорите на ЕС са твърде меки за деянията ни. Заслужаваме по-тежки квалификации. И един художник в Брюксел представи оценката си под формата на една голяма дупка с… Темида е изнасилвана, обезобразявана и оскърбявана. Храмът й се тресе и ще рухне.

    Дано дочакаме по-други времена с истински подбор при назначаване на магистратите, пълна непримиримост пред съдийската или прокурорска некомпетентност или пристрастие и поне малко доближаване на правото до справедливостта и у нас.

    Паула Лайт.

    ПРЕДИЗБОРНО ОБРЪЩЕНИЕ!

    СКЪПИ МОИ ПРИЯТЕЛИ И СЪНАРОДНИЦИ,

    Предстоят парламентарни избори и ония, които с деянията си ни донесоха толкова страдания и неволи може отново да бъдат избрани с 10-15 % от българските граждани, защото другите, отчаяни, обезверени и отвратени, са си останали в къщи. Така, мандат след мандат, ще гледаме все същите недостойни и презирани от нас лица в ролята на народни представители и те ще определят съдбините ни. Защото вашите неподадени гласове ще бъдат разпределени между тях. Ако си останете в къщи и не гласувате, това НЕ Е НАКАЗАТЕЛЕН ВОТ, а услуга в полза на хората, които искате да изритате вън от политическия живот. Все пак, гласувайте! Гласувайте с бюлетина, в която сте зачеркнали всички. По този начин ще попречите да получат от държавата субсидии и за вашите гласове. Нека пред света грейне истината, че сме хора, а не стадо овце! Целта е проста. Ако парламентарните избори завършат, например, със 70% гласували и 40% недействителни бюлетини, това ще бъде достатъчно основание да се твърди, че Избирателният закон не отразява волята на избирателя и да се подеме борба за РЕФЕРЕНДУМ за смесена или мажоритарна система при изборите. Това ще ни даде шанс да не гледаме ден след ден, за цели десетилетия, едни и същи лакоми, корумпирани и долни нищожества, седнали зад банките в Свещения храм на народовластието. Това ще бъде крачка напред, колкото и плаха да е тя. Нека Светлината ви озарява и закриля!

    Паула Лайт.

    http://www.bul-news.com/bg/paula-light/126

  35. Какво е общото между Осама бин Ладен и Путин?

    Руският министър-председател Владимир Путин на заседание на министерски съвет в Москва. Снимка: Ройтерс

    Какво е общото между Осама бин Ладен и Путин? Според историците двамата лидери са много различни и едва ли имат много допирни точки. В едно отношение обаче те са единомишленици и преследват еднакви цели – възстановяването на своите империи. По какво се отличават методите им и ще успеят ли да пренапишат историята, пише в. “Гардиън”

    Президентът Обама тепърва ще трябва да оценява външнополитическото наследство, което получи. Не е изключено да разгледа най-подробно две теми – непрекъсващата заплаха от страна на Ал Каида и Русия, или това, което е известно като “война с тероризма” и старото, известно като Студена война. Наистина, малко вероятно е да намери каквато и да е връзка между тези две заплахи. Което е лошо, доколкото – независимо от съществуването на много разлики – лидерите на Ал Каида и на Русия гледат еднакво на един конкретен въпрос.

    Що за въпрос е това? Империалистическите амбиции на Путин и на Бин Ладен. Това е еднакво ново явление, тъй като те не искат да създадат нещо ново, а да възстановят нещо, което е вече минало. За това няма да е погрешно да се счита, че за техните империи е започнала нова епоха – епохата на опитите за възстановяване.

    В случая на Осама бин Ладен имаме работа с арабско-ислямска империя от средата на седми век. Бин Ладен не без основание придава романтичен характер на този период от арабската история и се счита за наследник на ранния халифат, създаден (за кратко време) от воина-пророк Мохамед. Когато оправдава терористичните атаки срещу Запада, той често се позовава на това, че евреите и кръстоносците не са позволили на арабско-ислямската империя да се възроди.

    Путин също се движи от стремежа да възроди загубената империя – Съветския съюз. По примера на Украйна и Грузия той показа, че ни най-малко не се е примирил с разпадането му. И търпи независимостта на бившите републики от Съветския съюз само дотолкова, доколкото тя има повърхностен характер. Но когато нещата опрат до истинска проява на независимост – например до решителен опит да се обезпечи териториалната цялост или да се договорят условия в някой търговски договор – Русия не се сдържа да демонстрира силата си.

    И въпреки че в основата на действията и на двете фигури лежи един и същ мотив (носталгията по изгубената империя), методите им и вероятността за успех са доста различни. Методът на Бин Ладен е тероризмът, а мечтата му – халифат, който обхваща целия Близък Изток и немалка част от Европа – е чиста проба илюзия.

    Но пък заплахата от руския империализъм е напълно реална, а Путин притежава наистина силни оръжия. В днешно време, когато прекъсването на достъпа до природни ресурси стана също толкова сериозна заплаха, колкото военните действия, Русия с лекота възстановява господството над своя бивш източен блок. Путин е майстор-тактик, той използва само оръжието, което е необходимо и само тогава, когато е необходимо. В случая с Украйна той демонстрира сила, като отказа да доставя газ, докато Киев не беше принуден да се съгласи с унизителното повишение на цените с 40 процента.

    В Грузия той провеждаше политика на постепенен натиск, като започна с просто влияние, а завърши с анексия. Русия увеличи изкуствено броя на “руснаците” в Южна Осетия и в Абхазия, като издаваше руски паспорти и на практика принуди хората да сменят националната си идентичност срещу по-високо платена работа в Русия или социални придобивки като пенсии.

    Освен това, той подтиква руския бизнес да се слива с държавата и със спецслужбите, и чрез тях усилва руското влияние в региона. В Южна Осетия например, още през 2004 година, се появи руският мобилен оператор Мегафон, а в Абхазия дъщерната компания на Мегафон Аквафон работи от 2003 година. Мегафон няма лиценз за работа за нито един от двата района, но в августовския ден, когато започнаха военните действия, компанията изведнъж разшири зоната на излъчването си на грузинска територия.

    За това не е чудно, че през август миналата година Путин се възползва от възможността да завърши експанзията си. Последният й стадий стана прогонването и убийството на населението на тези територии. Изгарянето на грузинските села и насилственото изселване или убийството на грузинските жители от въоръжени руски войници – това е явен признак за систематичната работа по промяна на етническия състав на тези региони в полза на Русия. Това е моментът, когато имперските мечти на Путин станаха реалност. На вратите на една от разрушените къщи в грузинско село беше написано: “Напред, към Тбилиси”.

    В по-ранните периоди на историята се считаше, че само империите могат да придадат някакъв порядък на безформеното пространство. Миналото се тълкуваше, а настоящето се осмисляше изключително през техния възход и падение, чрез личностите на техните лидери и междуимперските конфликти. Считаше се за нещо естествено върху развитието на света по-голямо влияние от останалите да имат именно най-големите политически единици. Също така за нещо разбиращо се от само себе си се приемаше, че с когато започват да западат, империите изчезват завинаги. На мястото на една велика империя идваше друга, а да се връщаш към миналото беше безсмислено. Историята беше праволинейна и не чукаше два пъти на нито една врата.

    Но в началото на 21 век се налага да преразгледаме този модел. След време историците най-вероятно ще напишат нови трудове – не разказ за появата на нова империя или за изчезването на победената стара, а разказ за това, как бившите империи се стремят да се реализират отново в историята.

    Двадесети век стана векът на разпад на имперските системи, които надхвърлят силите си и се сгромолясват – като нацистка Германия или Съветския съюз, или които се деколонизират сравнително мирно – като Франция, Великобритания и други. Но няма ли 21 век да остане в историята като период, когато империята нанася ответен удар: в случая на Бин Ладен чрез смъртоносен фарс, а в случая на Путин чрез ефективни репресии?
    http://e-vestnik.bg/5479

  36. Украйна – съдбоносната черта за Запада

    Вадим Белоцерковски*

    Не си спомням да е имало толкова ожесточена наглост във външната политика на Москва както в газовия конфликт с Украйна. И то при положение, че по отношение на наглостта Путинският екип вече има забележителни постижения.

    Нека маркирам същината на спора. Русия обявява цена на газа за Украйна през 2009 година – 250 долара за хиляда кубически метра. Украйна настоява на по-ниска цена (218 долара). На пръв поглед – начало на нормални търговски преговори. Но в отговор Русия иска… 450, а по-късно дори 470 долара!

    Това вече не е търговия, това е откровен бандитизъм или подигравка с очевидна цел – да се провокира Украйна към колкото се може по-отчаяни „незаконни“ действия, та да има основание врагът да бъде нападнат и победен. Тоест Русия действа очевидно и тук по сценария, изпробван вече от нея през август срещу Грузия.

    За да изостри още повече провокацията Русия категорично отхвърля адекватно повишение на цените за транзита на своя газ през територията на Украйна. В момента тази цена е 1,7 долара за преминаването на хиляда кубически метра газ на 100 км. В Европа средната такса за същата услуга е 7 долара!

    Но ето че Украйна се сдържа и не нарушава никакви договорености. Тогава, на връх 1 януари, „Газпром“ спира подаването на газ за Украйна. Украйна продължава да пропуска руски газ към Европа. Но за придвижването на този газ е необходимо известно количество така наречен технологичен газ – за работата на помпените станции, които насочват газ по тръбите. Украйна заделя този газ от европейския поток.

    Ето че е намерен повод за дълбоко настъпление на територията на противника! Русия незабавно заявява, че Украйна краде газ за своя употреба. Съмнително основание, но в Москва разбират, че по-добро в момента няма. На 7 януари „Газпром“ прекратява изцяло подаването на газ към Европа през Украйна, оставяйки съвсем без газ 11 страни в необикновено мразовита за Европа зима. Други 6-8 страни получават само частични доставки. Така изглежда сюжетът на историята. Дори не споменавам нарушаването от Москва на договорите, сключени от Тимошенко и Путин през есента на миналата година за постепенно, в течение на три години, приравняване към общоевропейските цени на газа. Нарушаването на договори е стара специалност на Путин.

    Главното тук, за което според мен трябва да се говори на висок глас е, че Европа – и в по-широк смисъл Западът – се намират днес на съдбоносната черта. Тя е маркирана от войната на Русия с Грузия, на Израел с Хамас и на Русия с Украйна (засега войната е все още газова).

    Изправен пред тази черта Западът трябва да реши: до къде е позволено на демократичните страни да отстъпват пред натиска на разрушителите на света? До кога може да се придържат към двойния стандарт в подхода си към големи и към малки страни, към агресорите и към техните жертви? Какво повече е нужно на западните политици и на обществеността, за да разберат изцяло, с кого си имат работа в лицето на Путинска Русия? В частност, да разберат най-накрая какво представлява господин Путин.

    Достатъчно е да си спомним как си качваше рейтинга, когато му предстояха първите президентски избори през 1999 година. Да, имам предвид именно взривовете на трите жилищни блока, обявени спешно за дело на чеченски терористи, след което Путин обеща на руснаците решително да се разправи с тях. Да ги „дави в кенефа“ – както публично се изрази той в страната на Пушкин и Толстой.

    Путин ли е инициатор на тези взривове? Най-простото и безспорно доказателство, че взривовете са дело на неговата «команда» е историята с третия инцидент – във Волгодонск. Непосредствено след първите два взрива в Москва тогавашният председател на Думата Генадий Селезньов съобщава в пленарната зала, че е получил от компетентните органи съобщение за трети взрив, този път във Волгодонск. Но взривът там прогърмява едва… три дни по-късно! „Компетентните органи“ просто са прибързали със съобщението! И един важен детайл – античовеците от Кремъл и ФСБ взривяват сградите нощем – очевидно за да има повече жертви!

    А по-късно идва и провалът на четвъртия планиран взрив – в Рязан. Там местната милиция поради непосветеност задържа двама терористи, опитали се да вкарат чували с експлозив в мазетата на жилищен блок. И двамата се оказват сътрудници на централния апарат на ФСБ.

    Дори и само тази серия взривове (около 300 убити!) според мен е достатъчна за да се разбере кой е Владимир Путин. Не познавам от историята подобни зверски провокации с убийство на стотици свои съграждани. Дори Хитлер запали за утвърждаване на властта си Райхстага през нощта, когато сградата беше празна. Сталин пък организира покушението срещу Киров.

    След взривовете на жилищните сгради бе разпалена втората чеченска война, която Путин проведе с нацистка жестокост. Тя отнесе заедно с първата Елцинова война над 250 хиляди човешки живота. След това последва кървавата провокация за поправяне на спадналия рейтинг на войната (както и рейтинга на самия Путин) – завладяването от чеченски моджахеди на театъра на Дубровка. Че и тази акция е организирана от ФСБ се потвърждава от следния факт: моджахедите, загубили съзнание от пуснатия в театъра газ са застреляни до един (50 души) от спецназовците. Не е взет в плен нито един „език“ за разпит! Това говори категорично в полза на тезата, че сред моджахедите е имало агенти на ФСБ, които е трябвало да бъдат отстранени за да не се случи изтичане на информация за ролята на службата в организацията на акцията. Ще припомня, че от използвания газ загинаха 130 заложници, зрители и артисти в театъра. До тогава светът не познаваше такова „освобождение“ на заложници.

    По-късно дойде убийството в Катар на бившия президент на Чечения Зелимхан Яндарбиев, а след това бе щурма на училището в Беслан (Северна Осетия), окупирано от чеченски бойци, когато над 300 заложници (повече от половината деца!) бяха „освободени“ от живота при обстрела на сградата с огнепръскачки и танкови оръдия. Последваха убийството на Анна Политковская, отравянето в Лондон с радиоактивен полоний на Александър Литвиненко. И съвсем неотдавна – нападението на Грузия.

    Изброявам само най-кървавите деяния на Путинската команда. Безкръвното престъпление на Путин – това е ликвидирането на наченките на демокрация в Русия, потискането на човешките права и установяването на авторитарно-криминален режим.

    Фигури като Путин аз смятам за разрушители на живота и агенти на ентропията. В психиката на подобни лица преобладава смъртният стремеж, който те отклоняват от себе си, убивайки други хора и разрушавайки всичко наоколо. Путин засега (!) е убил и разрушил по-малко отколкото Хитлер или Сталин (също така велики разрушители на живота!), но причината за това е само една: той няма армия и военна промишленост, подобни на онези, които имаха на разположение Хитлер и Сталин. За мен Путин и неговите съучастници вече са заслужили по няколко доживотни присъди за своите престъпления.

    В момента, в който пиша тези редове, научавам за убийството посред бял ден в центъра на Москва на адвоката Станислав Маркелов, представлявал пред съда семейството на чеченската девойка Елза Кунгаева, изнасилена и удушена от руския полковник Юрий Буданов. Заедно с Маркелов е убита и журналистката Анастасия Бабурова, работила за опозиционната „Новая газета“. Същевременно радио „Свобода“ съобщава за поредния ръст на престъпленията на ксенофобска основа. Само през първите две седмици на новата година в Москва и Питер са извършени 15 нападения от национална ненавист. 10 човека са убити и 9 ранени. През изминалата година скинхеди са убили над 120 души и ранили и осакатили 300. Русия фактически се превръща в терористична, профашистска държава. Тези дни младежката организация на Кремъл „Млада гвардия“ започна демонстрации против трудовите мигранти от страни на ОНД. Младогвардейците причакват по гарите и заплашват пътници, пристигащи с влакове от ОНД. А Путин издаде на 19 януари разпореждане, забраняващо на граждани от тези страни да работят в търговската система.

    Тук трябва да се уточни, че и предшественикът на Путин бе не много по-добър от него. На сметката на Борис Елцин се води конституционен преврат с разстрелване на парламента, приемане на по същество монархистка конституция с помощта на фалшифициран референдум, първата чеченска война, проведена с не по-малка жестокост от втората и разпалена със също така нагли и кървави провокации. Хората в демократичния свят трябва да разберат, че цялата днешна старо-нова политическа класа, произлязла от номенклатурата на КПСС и на КГБ е съвършено аморална, корумпирана и криминална. В условията на авторитаризма тази класа активно се самовъзпроизвежда.

    Докато Путин и съратниците му пребивават на чело на Русия, тя остава най-опасната страна на света. В ръцете на нейната престъпна власт все още се намират гигантски природни ресурси и огромен ядрено-ракетен арсенал. Нейната външна политика по традиция поддържа политически и с въоръжения най-агресивните антизападни режими и терористки движения. Днес това са Иран, Сирия, а чрез тях – отрядите на Хизбола и Хамас, които в Кремъл официално не се смятат за терористки. Заедно те са способни да осъществят втори Холокост (ликвидирането на Израел) и да разпалят ядрена война. Опасявайки се от брожения сред бедстващото руско население управляващите в Русия имат интерес от пропагандиране на омраза към Запада. така най-добре се отвлича вниманието на хората от бедствената им участ. В този дух трябва да се тълкуват и опитите на Путин да възстановява съветската империя.

    Разберат ли лидерите на западния свят ясно с кого си имат работа, те трябва да променят коренно своята политика спрямо източния си съсед. Първо – трябва да са готови за всякакви коварни и неочаквани провокации от страна на Русия. И второ – да не се боят да я наказват за такива провокации.
    Още през 1987 г. , след чернобилската катастрофа, академик Сахаров съветваше Запада да не прекратява строителството на АЕЦ, да ги строи за по-голяма безопасност под земята, но – да ги строи. В противен случай Западът, предупреждаваше Сахаров, ще попадне в опасна зависимост от доставки на енергоносители от Русия.

    И днес западните лидери трябваше да са подготвени за опита на Москва да задуши Украйна чрез газова блокада. Те можеха да направят много за предотвратяване на тази агресивна провокация. Например да оборудват газопровода през Украйна със свои датчици с телеметрична връзка, които да са в състояние да предават резултатите от измерванията ако трябва и в Брюксел. Така кремълските пропагандисти щяха да са лишени от възможността да лъжат за кражбата на газ от Украйна и с това да оправдават прекратяването на доставките за Европа. Защо през лятото не бяха запълнени газохранилищата из цяла Европа? Защо не бяха обмислени наказания за господарите на Русия в случай на поредна тяхна провокация? Очевидно е, че московските унищожители на живота мечтаят да разрушат Украйна, да предизвикат там гражданска война. Мисля, че не е нужно да доказвам, какво сътресение за цяла Европа би било това и какви непредсказуеми последствия могат да предизвикат такива събития. Украинските политици и дипломати трябва непрестанно да обясняват тази заплаха на своите европейски и американски колеги. Като се постараят разбира се да не воюват постоянно помежду си…

    Сега Евросъюзът, НАТО и Украйна трябва да са готови за неизбежни нови атаки на Путинска Русия, за нови провокации. Юлия Тимошенко заяви, че поредният договор с Русия за цената на газа е сключен за 10 години. Надявам се, тя разбира, че това споразумение може да бъде нарушено от Русия във всеки един момент, както тя постъпи и с предходния договор. Перифразирайки поредното хулиганско изказване на Путин „Който ни обиди, няма и три дни да преживее!“ може да се каже, че и три дни няма да преживее онзи, който е готов да повярва на Путин!

    Руското ръководство е способно на всичко. Утре то може да провокира и истинска война с Украйна, например, заради Крим. Колко му е да взривят някой свой крайцер в Севастопол, да обвинят за взрива Украйна и да нападнат Крим. Или да провокират кървава схватка на руски жители на Крим с кримски татари и да вкарат войските „за защита на своите граждани в Крим“. Представители на Русия вече раздават руски паспорти в Крим, както по-рано раздаваха в Южна Осетия и в Абхазия.

    Трябва да се говори, трябва да се доказва на западните политици, че тяхната традиционна тактика по отношение на руските власти – да ги привличат за диалог в различни международни организации и на срещи на върха – просто не работи. Властниците на Русия възприемат действия на Запада като проява на слабост, на страхливост, затова те постоянно са в победно настроение. По същия начин нещата се предават и от държавните медии в Русия. Значителна част от руснаците вярват на това, рейтингът на Путин расте, засилват се шовинистичните и имперски настроения в обществото.

    Нарушавайки своя договор с ЕС руснаците не изведоха своите войски от Южна Осетия и Абхазия. И Европа преглътна това! Значи може да се очаква нова атака срещу Грузия! От Южна Осетия вече стрелят по грузински полицаи и нагло заявяват, че пияни грузинци се избивали взаимно.

    Със съвместните усилия на Запада и Изтока Израел бе бързо заставен да изведе своите войски от Газа, от анклава на една терористичната организация. А да се оказва натиск върху Русия се боят! ЕС и САЩ нито веднъж не приложиха по отношение на Русия такива мерки и санкции, каквито бяха взимани например спрямо Иран, Северна Корея или Белорусия. Не гонят вежливо руските властници от разни „осморки“, от разни Съвети: „Русия – НАТО“, „Русия – Съвет на Европа“ и пр. Не блокират руски сметки и авоари в западни банки. А такива мерки биха охладили бързо мераците на кремълските герои и сразили техния рейтинг в страната. Просто трябва да се познава психологията на съвременното руско общество.

    Все по-сериозни стават слуховете, че Русия вече е започнала да доставя на Иран своите най-добри зенитни установки СС-300. С тях Иран би защитил своето ядрено производство от евентуални удари на авиацията на Израел или на САЩ. Дори и това все още да не е факт, Москва може всеки момент да започне доставките. Нужно ли е да се изрича, каква цена ще плати човечеството за това…?
    * Авторът е един от най-уважаваните руски правозащитници, литератор и публицист. Дисидент от обкръжението на Андрей Сахаров, Вадим Белоцерковски емигрира от СССР през 1972 и дълги години работи в радио «Свобода» в Ню Йорк и Мюнхен.

    Днес Вадим Белоцерковски живее и работи в Русия и Германия. Той се застъпва активно за прекратяване на войната срещу Чечения, сътрудничи на водещите граждански организации в Русия, пише книги и публицистика.

    Превод и бележки © Милен Радев

    http://www.de-zorata.de/forum/index.php/topic,289.msg20534.html#msg20534

  37. Светът се разпада, доларът умира

    Експертите на Световния икономически форум предсказаха бъдещето

    Бушуващият на планетата финансово-икономически ураган вдъхновява аналитиците да създават нови прогнози и сценарии за бъдещето на световната икономика. Когато създаваната в продължение на десетилетия система рухва като картонена кула, неволно се питаш: а какво ще стане по-нататък?
    Световният икономически форум в Давос публикува доклада си „Бъдещето на глобалната финансова система: близки перспективи и сценарии за дългосрочно развитие“. Експертите не зарадваха световната общност – според тях кризата няма да свърши бързо и няма да се ограничи с няколко години.

    Специалистите от Световния икономически форум обичат да плашат хората. Веднъж годишно, в навечерието на годишната среща на всички участници във форума в Давос, експертите публикуват доклада си за икономическата обстановка в света, в който представят и своите прогнози за дългосрочна перспектива. Икономистите включват фантазията си да работи на пълни обороти – всеки сценарий, като правило, е още по-апокалиптичен от предишния. Специалистите явно предпочитат да бъдат готови за най-лошото.
    Този път икономистите имат изходна точка – финансовата криза. Те тръгват именно от нея. Ясно е, че светът вече се е променил и никога няма да бъде такъв, какъвто бе досега. Трудно е да се осъзнае това след 20 години световна макроикономическа стабилност, когато намаляваха безработицата и инфлацията, растяха печалбите на инвеститорите, а рецесиите, въпреки че се случваха от време на време, бяха кратки и приключваха без особени щети за икономиките, пишат в доклада си експертите от Давос. Но именно тези 20 години благоденствие и докараха света в крайна сметка до криза. Пълната свобода, която бе предоставена на финансовите пазари, се оказа за тях мечешка услуга. Корпорациите, които се увлякоха прекалено много от евтините кредити, така и не забелязаха кога са прекрачили критичната граница.
    Евтини кредити повече няма да има, прогнозират специалистите. И тази прогноза е за най-близко време. Няма да има заемни пари – продължават фалитите на компаниите. Някой ще загине, някой ще бъде спасен от държавата, която вече стана пълноценен участник в икономическите процеси. Във всички сектори ще се появяват полудържавни компании, където представители на властите ще влизат в конфликти с представителите на частния капитал. Кой ще има повече аргументи е риторичен въпрос. През идните 1-2 години най-тежко ще бъде за развиващите се държави, прогнозират експертите – отливът на капитали, девалвацията на валутите, високата инфлация вече се усещат там. Но възможно е днешната слабост да е просто стъпка към световно господство.
    Какъв ще е светът през 2020 година? Предлагат се четири сценария за развитието на събитията.

    Първи сценарий. Умерено песимистичен.
    Светът е разделен на три блока: Демократичен търговски алианс начело със САЩ, Еврозоната и Световна международна икономическа общност под предводителството на Китай. Реалната сила ще е в Изтока. САЩ ще са в изолация. Доларът и еврото вече няма да се резервни валути. Единствената свързваща връзка между държавите ще остане туризмът и доставките на енергоресурси. Именно заради това основна тема ще бъде енергийната сигурност. Какво обаче в тази ситуация ще стане с Русия – авторите на доклада не пишат.

    Втори сценарий. Умерено оптимистичен.
    Развитите страни на Запада все пак ще измислят как да реформират финансовата система така, че да не допускат глобални кризи. Бретън-Уудс II ще стане основа за нова финансова политика. Ще бъде създаден Международен фонд за финансова стабилност. Новият световен ред обаче ще бъде много крехък. Не се изключва вариантът за нова финансова криза, която по размери ще задмине сегашната.

    Трети сценарий. Песимистичен.
    Светът е разделен окончателно. Няма никакви блокове и алианси. Всяка страна оцелява както може, без да търси помощ от съседите си. Границите са затворени, икономиките – национализирани. Местните власти взимат популистки решения, поощряват национализма. Към финансовите проблеми се добавят природни катастрофи. Започват военни конфликти за достъп до енергийни ресурси. Тъй като между държавите няма реално взаимодействие, вариантите за разрешаване на такива конфликти са известни.

    Четвърти сценарий. Неумерено оптимистичен.
    О чудо, финансовата криза е научила всички на много неща. САЩ ще преодолеят кризата, страните от БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай) също ще се справят с всичките си проблеми и всички ще разберат, че силата е в единството. Девизът ще е – само заедно можем да преодолеем всички трудности. Ще бъдат разработени нови начини за управление на световната финансова система, както и мерки за укрепване на атмосферата на доверие. Реалната сила все пак ще се премести в посока към развиващите се страни.

    Епилог
    Трудно е да се предвижда как ще се развиват събитията след 10 години. Но подобна футурология все пак е много познавателна. Най-малкото защото демонстрира с какви идеи се пълнят главите на уважаемите западни експерти и икономисти. А главната идея все пак е една – ако някой не е забелязал, светът вече се е променил и развитият Запад вече загуби позициите си. Акцентите се местят на Изток.

    (По материали от чуждия печат)
    http://nezavisim.net/2008-04-26-11-17-14/7231-2009-01-28-02-04-21

  38. Добър и мъдър съвет,но аз подобно на „преподавател“, разполагащ с малко време, се постарах до „нахвърлям“ материала и много прекалих/.Ще се „чуем“ в средата на лятото/-шегувам се…Ако ми позволите…
    Довиждане на Дядо Вазов,г-н Грънчаров и всички приятели на България.Бъдете здрави!

  39. АЗ, ЙЕШУ ОТ НАЦЕРЕТ
    (дружески шарж)
    Кратък фонетичен речник:
    Исус(на гръцки), Джезу(на латински), Йешу(на иврит-автентичното звучене на името му).
    Христос(месия, помазаник-на гръцки), машиях(на иврит).
    Назарет(градът, в който Исус е живял-на български), Нацерет(на иврит).

    УВОДНИ ДУМИ ОТ ЗАХАРИ БРАТАНОВ
    Преди години прочетох библията на евреите, след това четирите евангелия. Бях млад, работех и само по време на четенето реагирах по един или друг начин на написаното. Най-много се дразнех от чудесата и противоречията в текстовете. Но се опиянявах от хубавата литература. И изпитах голямо съжаление, че схващанията на Исус(на иврит Йешу) 2000 години остават само на думи.
    Човекът обича приказките-те са прекрасна литература, там са неговите мечти за щастие, неговите страхове, неговата жажда за справедливост. Но смесването на приказките с реалността е просто невежество.

    КОЙ СЪМ АЗ (ЙЕШУ, ИСУС)
    Да се разберем веднъж и завинаги. Роден съм от еврейка, предполагаем баща Йосеф или Господ Бог или някой друг-това при евреите не е важно. Националната принадлежност дава майката. Не защото евреите уважават жената, не. А защото само това е сигурно-че детето е родено от майката. Ако майката е еврейка-детето е евреин. Правячи на деца мноого…
    И това дали съм бил реална личност и наистина син на някоя си Мириам (Мария) е под въпрос. Историческата наука има методология, според която това не е доказано. А гениалният Пушкин се е пошегувал с моето зачатие в поемата ГАВРИЛИАДА: Иосиф своею старой лейкой не поливал невинную еврейкой…
    Но Захари Братанов, един евреин от България, вярващ в Бога и отричащ всички религиозни системи, които той нарича шарлатанство на огромните шкембета, смята, че наистина е имало личност на име Йешу, или с друго име, и че в рамките на юдейската религия той е искал да направи реформа, духовна революция, която накрая обхваща почти целия свят. Но като всяка революция…
    Братанов ще изложи своите схващания по тези събития и въпроси от мое име. Разрешавам му.

    МОИТЕ БИОГРАФИИ, НАРЕЧЕНИ ЕВАНГЕЛИЯ
    Ща-не ща, трябва да се придържам към единствените документи, които описват моя живот до смъртта ми. Те са много на брой, шкембелиите духовници са си позволили да харесат само четири от тях и да забранят останалите, макар че би следвало аз да решавам, а не те.
    Ще започна отдалеч. Моето идване на земята е предсказано в свещената книга на евреите Библията, „стария завет”. Без Библията няма Йешу-месията. Няма християнска религия, няма Нов завет. Затова учените наричат християнството ЮДЕОХРИСТИЯНСТВО. Чудя се защо съм се родил евреин, а не китаец. Защо съм проповядвал сред евреите, а не сред индианците. Защо исторически мразят евреите, а мен обичат?
    Защото Юда ме е предал.
    Чудна работа. Щом българин е предал Левски намразват ли българите? Та това е народът на Левски!
    Евреите твърдят, че библията е продиктувана на Моше (Моисей) от Господ Бог. Това им е внушавано от духовниците хиляди години. От камък да си, ще ти влезне в умната иначе глава. Евреите са били умнички, защото ЕЖЕДНЕВНО са четяли текстове от библията, поне са били грамотни в национален мащаб и са развивали ума си. Но са им го и промивали. Около 2500 години поколения евреи са препрочитали този документ, израстнали са като умен и силен народ с доста демократични за онова време възгледи, с много строги хигиенни и хранителни правила, затвърдили са вярата си в единния Бог Яхве (баща ми), но са взели прекалено насериозно и детските приказки, разказани в единствената книга, която са четяли (през първите 500 години е нямало друга на хоризонта). Адам и Хава (Ева), рая, Сатаната, Ноевия ковчег, бебето Моше намерено в кошница, плаваща в реката и осиновено от щерката на фараона, номерата на Моше и египетските жреци-бре не бяха змии и гущери, бре не бяха божии наказания за едни и прескачане (пасха) за други… Като капак на всичко разсичаме морето с една овчарска гега и 600 000 евреи го форсират заедно с животните си и обоза с безквасен хляб (маца) и други разрешени храни, и скъпоценностите(?!) на съседите им египтяни…Това са само част от чудесата, с които изобилстват библейските легенди. Там има И МНОГО ПРЕДСКАЗАНИЯ. На няколко пъти се предсказва, че на земята ще се появи машиях (месия), (божи помазаник, пратеник на бога) и това е давало повод на мошеници да се провъзгласяват за месии, понякога много успешно. Моите биографи пишат, че аз съм се провъзгласил за въпросния месия, но и за син божи. Че съм от рода на великия юдейски цар Давид, че съм проповядвал сред народа послания, които са били приемани много добре. Биографите ми се стараят толкова усърдно да се движат по сценария на предсказанията, че правят глупави твърдения-роден от девственица, баща господ Бог, но съпругът на Мириам Йосиф-от рода на цар Давид-и т.н. Предсказанията са нещо абсурдно-щом има сценарий, какъв е смисълът на саможертвата ми, на предателството, на свободната воля, на всички събития, които са се случили до моята мъченическа смърт. Оказва се, че аз съм кукла на конци, а не герой-няма мърдане от сценария. Чак магарето, на което влязох в Йерушалаим беше подбрано бяло и даже беше магарица- „за да се изпълни предсказанието”, както пише наивният ми биограф. Ами да каже „качиха го на кръста, за да се изпълни предсказанието”. „Предадоха го, така му беше писано”.
    Аз ще отсея щуротиите като предсказания, ходене по водите на езеро, възкресяване на мъртви, лекуване на слепи и прокажени. Чудесата са били единствения начин да накараш хората да ти вярват. Който е чел за Йерихонските стени, паднали под звуците на тръбите на еврейската армия, за манната небесна, хранила евреите в Синайската пустиня цели 40 години и за стотици други чудеса, не може лесно да повярва на един харизматичен мъж, който не показва нищо свръхестествено. И биографите ми са наситили моите проповеди с фокуси, които или не съм правил, или са били живо будалкане на жадните за истина и свобода от римския гнет евреи, или са измишльотини на масалджии, подхванати от моите биографи.
    Една английска поговорка гласи: РЕАЛНОСТТА Е ПО-ЧУДНА ОТ ИЗМИСЛИЦАТА. Чудо е всичко-животът, природата, раждането на живо същество, смъртта, изкуството, космосът, ВСЕЛЕНАТА. Не търсете чудеса-те са около нас и в нас.
    Някой ще каже-ти се оливаш. Отричаш институцията, която 2000 години ти пали свещи и те нарича Боже.
    Не е точно така. Преди да разкажа за революционните си идеи, които доведоха до възникването на христианската религия, ще споделя мнението си за Христовата (моята) църква и за духовниците, които са я създали и управлявали толкова дълго.

    ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА
    Всяка революция си спечелва привърженици и воини. Аз исках да я проведа в Божието стадо (сред еврейския народ, не сред китайците), но моите апостоли, най-вече Шаул (Павел), решиха тя да обхване целия свят. Направиха го. Евалла! Но какво точно стана?
    Няма да преразказвам четирите евангелия-интелигентният читател или ги е чел, или е крайно време да ги прочете, даже по няколко пъти. По-интересно е това, че революциите са били възсядани от хора, които са използвали революционните идеи и увлечените от тях маси ЗА ДА ВЛАСТВАТ. Даже са се съюзявали с официалните власти, за да властват по-лесно.
    През 19 век един покръстен евреин, Карл Маркс, заедно с приятеля си богаташ Фридрих Енгелс, създал революционна теория за замяна на капиталистическия строй с по-справедлив-комунизъм. Да ви призная, имал е известно право. Защо хитреци и разбойници ще живеят от труда на работниците и селяните? И днес ми е противно да гледам от небето джиповете, които се разкарват по София, палатите на тяхните собственици, яхтите, на които си правят кефа и оргии с блудници. Да не говорим за дворците на английските крале и кралици. Не е само това, но то се вижда най-лесно от горе. Не се ли срамуват да се наричат християни?
    Но баща ми няма да остави дълго нещата така. Светът го чака Божия гняв във вид на криза, глобализация или апокалипсис!
    Та този Маркс създал комунистическо движение, спечелил е привърженици сред хората и интелигенцията, те се организирали в марксистки структури, започнали да правят събрания и веднъж бащата на комунизма посетил едно такова. После се прибрал у дома и заявил: АЗ НЕ СЪМ МАРКСИСТ!
    Хората изкривяват всяка идея, опошляват я и хоп-някой взема властта от друг, който не е по-лош, даже напротив.
    Така е станало и с моята църква. По-нататък ще ви обясня защо АЗ НЕ СЪМ ХРИСТИЯНИН. Вярно е, че моите идеи имат сходство с догмите на христовата църква. Само че тя не е душеприказчик, а ВЛАСТНИК. Тя трупа имоти, банкови сметки и богатства, духовниците й са корумпирани, обличат се като шутове, трупат килограми, държат се като шамани; не възразяват определени нации да си правят идоли, кукли, икони и други езически атрибути, и да правят магии и заклинания, противно на десетте Божи заповеди..
    Не се качих на кръста за да гледам такъв резил.

    ЗОРАТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
    Първо да разясня есенцията на моята революция.
    Сред евреите, които по онова време са били по-напред с мисленето (та чак и до наши дни), се е породило желание за промяна в рамките на тяхната железна религия. И преди това те са се деляли на фарисеи и цадукеи, имало е и есеи, но в момента на моето пришествие Юдея е била подвластна на римляните и народът е вдигал въстание след въстание. Евреите са имали свой цар, Ирод, велик строител, но марионетка. Синедрионът, тяхното духовно политбюро, си кютал и слугинствал на римската власт. Недоволството било толкова голямо, че народът отчаяно търсел водач, който да го поведе срещу окупаторите до победа. Аз се заех с това КАТО МЕСИЯ, но нямах никакво намерение да пратя събратята си на сигурна смърт. Исках да разберат, че могат да бъдат свободни без насилие-с вяра и духовно извисяване. Както е известно от историята, евреите пак са въстанали, но не аз бях тяхният водач. Мене ме разпнаха по това време. Друг ги е повел и ги е закопал за 2000 години. В отговор на въстанието Тит Флавий, син на император Веспасиан, разрушава храма, сравнява Йерушалаим със земята и разгонва евреите по целия свят. Някои са останали по краищата на Юдея, пак са въстанали и на римляните им писнало-окончателно са прочистили територията от евреи и са я нарекли Палестина. Чак през 20 век разпиляните по целия свят евреи успяват (след много гонения, страдания, мъчения и смърт, но верни на религията си) да създадът малка държавица на парчето пустиня около Йерушалаим. Не е ясно как ще я опазят в арабското море наоколо. Както споменах, до сто години баща ми ще глобализира света, или ще го унищожи. Но засега ще помогна на евреите-тези шампиони на шоуто СЪРВАЙВЪР, да продължат играта. Само с мирни средства…не на терора, не на войната! Амен! (което на иврит значи ДА БЪДЕ).
    Да си дойдем на приказката. Бях убеден, че Рим не може да бъде катурнат от шепа навити въстанници. Даже не вярвах, че и моите идеи за духовно съвършенство могат така дълбоко да ерозират властта му, както се получи с течение на времето в цялата империя, благодарение на организаторския гений и прагматизма на куция евреин Шаул (Павел) от Тарс. Но бях длъжен да кажа на хората какво мисля по въпросите, които ме вълнуваха години наред, да се опитам да ги издигна на по-високо ниво, да освободя душите им. Как да го кажа на тези обикновени рибари от езерото Кинерет, земеделци, занаятчии, скотовъдци… Имаше и агент-провокатори-от тях трябваше да се пазя, иначе арестът не ми мърдаше. Реших да говоря с притчи. Притчите са хем красноречиви, хем плъзгави. Не издържат като доказателства пред съда. Разбира се използвах и директни изявления. Моите биографи са описали живота и смъртта ми доста време след моето пришествие и истините за мен са примесени с митологизиране, понякога с откровени масали, а друг път много точно се описва същността на моето учение, защото то е в основата на людския интерес към мен.
    Заебете фокусите, които уж съм вършил. Вие сте деца на 21 век, не се впрягайте от легендите както на стария, така и на новия завет. Не може след като сте изкопали скелетите на стотици динозаври, древни хора, животни и живи организми отпреди милиони години, да вярвате на приказките на една красиво написана, но древна книга, която твърди, че баща ми е създал света преди 6000 години. Явно поне това не е вярно. Все-пак ще го питам.
    А как може да вярвате във въскресението, това е внушение за много прости и невежи хора. Ами непорочното зачатие? Този мит ми прилича на вица за това, дали жена може да забременее от валерианови капки. Отговор на радио Ереван: може, ако мъжът се нарича Валериан.
    Кои са основните идеи на моите проповеди, на които трябва да обърнете СЕРИОЗНО ВНИМАНИЕ:
    Любов между хората-обичай даже врага си.
    Ненасилие.
    Толерантност към грешниците-всички сме грешни.
    Заострено внимание към собствените грешки.
    Освобождаване от мрежите на търговците-мошеници.
    Опозиция срещу продажните духовници.
    Душевна чистота-да запазим детето в себе си.
    Отричане закостенелите възгледи на родителите, като не преставаме да ги обичаме и уважаваме.
    Материалните проблеми да не са център на нашето внимание-да ги оставим на Кесаря, на властите.
    Ако има хора в материален недоимък-да им даваме и ризата от гърба си.
    Да не се претрепваме от работа, за да трупаме богатства (не на алчността).
    Да се стремим към царството небесно-сиреч, към духовно извисяване.
    Ранните християни-индоктринирани от твърденията на строителите на христовата църква (че съм изкупил греховете на човечеството умирайки на кръста и че съм възкръснал от гроба), са понасяли гонения и смърт, но са оставали верни на идеите ми. Римските управници накрая са разбрали, че ако признаят християнството за официална религия, ще обхванат и ще контролират лавинообразната християнизация на масите. Хитър ход. За да имат по-голямо паство са създали култа към светците, които са били чествани по време на езическите празници. Вместо идоли са създали икони. Още хиляда години Рим и после Византия остават начело на цивилизацията. Покръства се цяла Европа. Християнизацията се оказва политически и цивилизационен ход.
    Но на каква цена масите приеха моето послание? Те не получиха това, което им обещах. Останаха лъгани, инквизирани, пращани на война срещу братя християни и на кладата, насъсквани срещу друговерците, заробвани, заплашвани, ограбвани, унижавани. До днес християнството е смес от прогресивни идеи и шепа свети негови последователи от една страна, и духовници узурпатори и лъжци, крале, папи и патриарси и техните невежи поданници-от друга.
    Великият българин Христо Ботев го е казал много точно:
    О мой Боже прави Боже…..
    Не ти, комуто се кланят
    калугери и попове
    и комуто свещи палят
    православните скотове…(сиреч неуките „верующи”).
    Хора, никой вече не зачита идеите на Йешу, моето послание…Човечеството не е дорасло за тях.
    Но да видим дали е възможно изобщо да се живее съобразно с моите принципи.
    Очевидно не.
    Аз се оказах наивник.
    Баща ми създаде човека със свободна воля и му даде своите 10 заповеди, но наказанията при нарушаването им се оказаха неприложими. Нещо повече-почти никой не може да издекламира десетте заповеди. Почти никой не ги е чел, а който ги е чел-ги забравя. Ти, читателю, можеш ли да ги издекламираш? Ще ти ги припомня:
    1. Аз съм Господ, твоят Бог.
    2. Да нямаш друг Бог освен мен, да не си правиш идоли.
    3. Не споменавай напразно името Господне.
    4. Уважавай родителите си.
    5. Почитай съботния ден.
    6. На убивай.
    7. Не кради.
    8. Не пожелавай жената на ближния си, нито осела му, нито……
    9. Не прелюбодействай.
    10. Не лъжесвидетелствай.
    Това е съкратена версия, която съдържа есенцията на заповедите. В стария завет и в множество коментари се изяснява, че убийството при самозащита не е нарушение, че краденето на вещи и пожелаването е различно от краденето(отвличането) на хора и т.н.
    Аз реших-без да питам стария-че на хората са необходими освен тези заповеди и МОРАЛНИ НОРМИ.
    Докато моите идеи бяха само морал, хората ги прегръщаха и изповядваха. Но както винаги-появиха се йерарси-епископи, архиепископи, кардинали, папи, патриарси и-ойде коньо у реката…Властта погазва тотално морала. Властта държи народа в невежество, занимава го с глупости, чудеса, приказки за светии и пророчества. Освещава бойните знамена на армиите, които са машини за убийство, славослови великите пълководци и техните победи, а те са просто виртуозни убийци и масови крадци и разбойници. Предумишлени-защото се учат и учат и воините да убиват и крадат.
    По едно време баща ми осъзна, че е претупал заповедите, с което е позволил на човека да ги погазва, да се възгордява и да изкривява партийната линия. И направи потопа за да започне на чисто. Пак не се получи.
    И от моите морални норми (прочети някои от тях по-горе) нищо не излезе. Защо бе, Татко? Къде сбъркахме?
    Ти сбърка, че създаде човека, а аз-че се пожертвах за него…

    ПОСВЕЩАВАМ НА ОРЕДЯВАЩИЯ СТРОЙ НА СЪУЧЕНИЦИТЕ

  40. insomnia1304 ,приемете моите най-дълбоки уважения към труда ,който сте положили да съберете толкова истина на едно място.Продължавайте в същия дух.

  41. Сутринта на 6 юли 2009 г. видеоклипчето съвсем не изглежда порно. Много трябва да внимаваме откъде ще излезе следващия път червеният парцал.

  42. Това е тема която не спира да вълнува, особено тези въпроси…“ неприличен ли е този клип, порнография или еротика е той, как мислите? Един извечен въпрос, на който трудно може да се даде задоволителен отговор, но защо да не опитаме?“ Винаги ще има едни които са против други,които са за, явно всичко зависи от човека и гледната точка .Благодаря за хубава статия и клип. Виждам че има много които се вълнуват от темата.Хареса ми това, което са написали…“ Чудна работа. Щом българин е предал Левски намразват ли българите? Та това е народът на Левски!…“ ние сме свикнали да ни мачкат и газят и може би затова сега така са и гласували повечето на изборите.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s