Човекът е тайна, разгадавана отчасти само в любовта
Публикувано от Ангел Грънчаров на декември 4, 2007
Забележително е, че тъкмо за човека, когото обичаме, можем най-малко да кажем какъв е той. Ние просто го обичаме. В това именно се състои любовта, чудото на любовта, в това, че ни въвежда в колебливото състояние на един истински живот, в готовността да следваме един човек във всичките му възможни превъплъщения.
Знаем, че всеки, когато е обичан, се чувствува като преобразен, като разцъфтял че също и за обичащия всичко се разгръща по новому, и най-близкото, и отдавна познатото. Много неща той вижда като за пръв път. Любовта го освобождава от всякакви закостенели представи, от всякакви идоли.
Вълнуващото, необикновеното, истински интригуващото се заключава в това, че не можем да овладеем напълно човека, когото обичаме; и докато го обичаме. Нека само чуем как говорят поетите, когато са влюбени; те търсят пипнешком сравнение след сравнение, сякаш са пияни, посягат към всички неща във Вселената, към цветя и животни, към облаци, звезди и морета. Защо? Като Вселената, като божията необхватност, безграничен, изпълнен с всякакви възможности, с всякакви тайни, непонятен е човекът, когото обичаме…
Само любовта е способна да го понася такъв.
Защо пътуваме? Правим го и за да се срещаме с хора, които не смятат, че са ни опознали веднъж и завинаги; за да разберем още веднъж какви възможности ни предлага този живот… Те и без друго са достатъчно малко. (Продължава тук.)
декември 4, 2007 at 3:44 pm
ВЕЖЛИВОСТ
Когато понякога изгубим търпение и тропнем някому на масата мнението си за него, а той се свие като от удар, обикновено се оправдаваме с това, че сме честни и откровени.Или, както човек обича да се изразява, когато е престанал да се владее:”Честно казано!” После, след като сме облекчили така душата си, ние сме доволни, защото сме били честни, това е главното; и предоставяме на другия сам да се справя с плесниците, които му е нанесла нашата добродетел.
Какво сме постигнали с това?
за да кажа на някой съсед, че го смятам за говедо, ще е необкодима може би смелост, поне при известни обстоятелства, но далеч не и любов, също както не ще бъде проява на любов, ако излъжа, като отида и му кажа, че се възхищавам от него.Двата начина на поведение, които ние на смени използуваме, имат едно общо: те не желаят да помогнат. Те нищо не променят.Наопаки, с тях ние искаме само да се отървем от задълженията си…
Oчевидно не е ясно какво всъщност цели М. със своята правдивост, която, сама по себе си, без връзка с другия човек, е просто една поза. На себе си ли иска да се хареса с тази своя правдивост или да помогне на ближния си? Ако желае второто, той ще държи неговите изблици на откровеност да могат да се приемат, усвоят и осъществят, а това означава:
Да бъде вежлив.
Пpавдивият, който не може или не желае да бъде вежлив, не бива да се очудва, ако обществото го отхвърля.Дори не бива да се перчи с това, както обикновено се случва, колкото повече той страда от своята самоизолация. Той си прикачва незаслужен ореол. Неговата правдивост винаги е за сметка на другите.
Вежливостта, често презирана като празна маска, се оказва дар на мъдреците.Защото без вежливостта, която не е в противоречие с правдивостта, а е форма на изказването и с такт и любов, ние не бихме могли едновременно да бъдем правдиви и да живеем в човешко общество, което пък от своя страна може да съществува само върху основата на правдивостта, следователно на - вежливостта.
Вежливостта, схващана, разбира се, не като сбор от правила, които трябва да се зазубрят, а като вътрещна нагласа, като готовност, която във всеки отделен случай се поставя на изпитание…
Човек не се сдобива с нея изведнъж и завинаги.
По същество, струва ми се, това означава да сме способни да си представяме как определена дума или постъпка, които произтичат от собственото ни състояние, ще бъдат възприети от другия.Нали няма да разкажем виц за трупове, макар той да отговаря на нашето настроение, акo другият наскоро е загубил майка си - което ще рече, че ние се съобразяваме с него.Поднасяме цветя като външно и осезаемо доказателство, че сме мислили за другия и всички наши останали жестове също показват, че именно това е причината.Помагаме на другия да облече палтото си… - разбира се, най често това са просто условности, и все пак те ни напомнят какво би означавала вежливостта, истинската, проявена не като жест, а като дело, като житейска сполука…
Например:
Не се задоволяваме просто да изкажем мнението си на другия;опитваме се в същото време да намерим такава мярка, че мнението ни ДА НЕ ГО ПОВАЛИ, а да му ПОМОГНЕ;тогава ние действително ще сме му поднесли истината, но така че той да може да я ПОЕМЕ.
Защо толкова голяма част от човешките прозрения в света остава неплодотворна? Може би защото те задоволяват сами себе си и рядко притежават още силата да се превърнат в отношение към другия…
Тази сила е: любовта.
Мъдрият, истински вежливият, е винаги любещ.Той обича не своето познание като такова, а човека, когото иска да опознае, за да го спаси.Това се усеща още в тона му.Когато говори, той се обръща не към звездите, а към хората. Нека си припомним старите китайски мъдреци.
Не умният, само мъдрият може да помага.
“В Германия са вежливи, когато лъжат.”
Грозни думи, ако някой ги приеме като отличие;те са признанието на човек, който не притежава собствена мярка, който престава да бъде естествен, щом реши да спазва някаква мярка и е непоносим за другите, когато е естествен.
Впрочем Мефистофел ни дава отговора още в момента, в който изрича известната фраза: “Не знаеш, мой приятелю, как груб си ти!” Важното не е, че е груб-тогава приставното изречение би било достатъчно.Важното е преди всичко, че той не го знае, а това означава, че той не може да се съобразява с другите.Той сам има усещането, че лъже, когато ни пита как сме със здравето, когато е вежлив.Това е честно признание, безспорно! Но то е същото онова перчене с една добродетел, която остава за сметка на другите и не не удовлетворява, защото удовлетворява само него…
Ето нашата шаблонна представа за човека на изкуството:
Човек, който е вглъбен в себе си, не може или не бива да бъде вежлив; вглъбеността и вежливостта са несъвместими противоположности; необуздаността е отличителен белег на истинския, на естествения човек; художникът е аутсайдер, но не понеже се стреми към общество от друг тип, а просто защото човешкото общество с нищо не го засяга, в никакъв случай, така че той няма нужда да променя тава общество…
И точка!
Пита се дали този романтичен шаблон изобщо някога е бил верен, дали е важел за отделни народи, за немския например, дали важи за нас и за нашето бъдеще.Във всеки случай той не е валиден за древногръцкия творец, който се смятал длъжник на своя полис*; не и за Данте**,чиято участ бе изгнанието; не за Гьоте; не за Готфрид Келер***,който става секретар на Цюрихския кантонален съвет и подписва своя мандат в швейцарския Ден на молитвата и покаянието; не за съвременните французи, които си остават поети и когато заемат държавни постове.
Нашата цел е едно общество, което не изключва от себе си духа, не го превръща нито в аутсайдер, нито в мъченик, нито в придворен шут. Само това ни дава правото да се отграничаваме от днешното ни общество, защото то не е такова общество…
Вежливост към човека!!! Не към парите!!!
Да се чувствуваме задължени към едно бъдещо общество - все едно дали самите ние ще го доживеем, дали изобщо някога ще бъде постигнато! Близостта или отдалечеността на една цел - докато я смятаме за цел - с нищо не променят посоката ни.
*Полис - античен град-държава
**Данте Алигиери(1265-1321)-италиански предренесансов поет,роден във Флоренция.Данте умира като изгнаник в Равена.
***Готфрид Келер(1819-1890)-швейцарски поет и романист,пишещ на немски език.Романът му “Зеленият Хайнрих”(1854),разглежда проблема на съзерцателното и активното отношение към живота,е изиграл голяма роля при оформянето на идейните възгледи на Макс Фриш.
ИЗ: ДНЕВНИЦИТЕ (1946-1949)
ОТ: Макс Фриш драматург и писател
За смисъла на своите “ДНЕВНИЦИ” Макс Фриш казва: “Ние живеем като на конвейер, без надеждата да настигнем себе си и без възможността да поправим дори един миг от живота си. Ние сме колкото нашето настояще, толкова и нашето минало, пък дори и да не одобряваме това минало… Когато не премълчаваме, а записваме мислите си, ние ги признаваме за свои - верни в най-добрия случай за времето и мястото на възникването им… Държим в ръка перото подобно на игла в сеизмографна станция и всъщност пишем не ние, а пишат нас. Да пишеш, значи да четеш сам себе си.”
…”Всяко преживяване в основата си остава неизразимо дотогава, докато се надяваме, че можем да го изразим посредством реалния пример, от който ние самите сме засегнати. Да ме изрази може само пример, който е толкова далечен за мен, колкото и за слушателя, а именно - съчиненият пример. Само съчиненото, преобразеното, претвореното, сътвореното има свойството да предава”…За Фриш е важно именно “неизразимото”, бялото поле между думите, защото всички тези думи говорят само за незначителните неща, които всъщност нямаме наум. …”Изказваме твърдения, които никога не съдържат действителното ни преживяване, то си остава неизразимо; в състояние сме само да го ограничим, възможно най близко и точно, а пък същественото, неизразимото, се изявява в най-добрия случай като напрежение между думите ни”…
…”Езикът е като длето, отдялващо всичко, което не представлява тайна, и всяко проговаряне означава отстраняване. Затова не би трябвало да ни плаши, че всичко изказано веднъж с думи, придобива известна кухота. Ние изричаме онова, което животът не е. Изричаме го в полза на живота. Речта работи, както скулпторът с длетото: тя отделя кухото, изразимото, от тайната, от истинския живот. Винаги съществува опастността да разрушим тайната, а също и другата опастност - да спрем преждевременно, да оставим един безформен къс, да не открием тайната, да не я уловим, да не я освободим от всичко, което би могло още да се изрази, с една дума - да не проникнем до нейната последна обвивка. Тази обвивка на последното ИЗРАЗИМО, която би трябвало да е вече неотделима от обвивката на тайната, оная нематериална повърхност, съществуваща единствено за духа, а не в природата,където няма граница и между земята и небето, може би това е, което се нарича форма? Някаква звънтяща граница”…
В дневниците си Фриш ще отбележи:…”Като драматург бих сметнал задачата си изцяло изпълнена, ако с една пиеса ми се удаде да поставя някой въпрос по такъв начин, че от този момент нататък зрителите да не могат да живеят повече без отговор - без своя отговор, своя собствен, който могат да дадат само чрез живота си.”
Когато пише, че “изглежда съществува определен човешки мащаб”, който ние не сме в състояние да променим, а само да загубим, творецът Фриш се интересува преди всичко как ще можем отново да се сдобием с изгубената хармония, пълнота и жизненост в междучовешкото общуване…
“…Понякога най силно увличат книгите, които будят възражения или поне желанието да направиш към тях свои добавки - хрумват ти стотици неща, за които авторът дори не споменава, макар че те постоянно се налагат на ума ти и може би поначало насладата от четенето се заключава в това, читателят да открива най вече богатствата на собствената си мисъл…”